Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (33)

9

Взеха си възглавници под наем за пътуването и после шофьорът се качи в автобуса. Той се покатери на мястото си, натисна бутона, чрез който се затваряше вратата и съобщи на пътниците по високоговорителя, че ще спират на обичайните спирки, ще пътуват удобно и след тридесет и един часа ще бъдат в Маями, Флорида.

Джо изслуша съобщението най-внимателно, но не заради съдържанието му: изслуша го заради силния, добър глас на шофьора, който му подействува успокоително.

— Тия момчета са много добри шофьори — каза той на Рацо.

— Трябва да бъдат — обади се Рацо, след което зъбите му отново затракаха.

Автобусът тръгна.

— Върви — каза Рацо.

— Да.

— Трийсет и един часа.

— Кое? — попита Джо.

— Какво искаш да кажеш с това кое? Какво кое?

— Трийсет и един часа.

— Пътуването е толкова. В осем и половина сутринта сме там. Не тази сутрин. А следващата, в осем и половина.

Додето излезе от града, автобусът направи доста завои, скоро след това влезе в един тунел и след няколко минути вече бяха на магистралата.

— Можеш ли да го повярваш? — попита Джо.

— Че пътуваме ли?

— Да.

— Не. Почти не мога да го повярвам. Просто почти не мога да го повярвам.

— И аз така — каза Джо. — Просто не мога да го повярвам.

Няколко километра пътуваха в мълчание. Джо се огледа, за да види какво представляват другите пътници. Сториха му се съвсем прилични, поне тези, които успя да види. Няколко от местата бяха празни, което значеше, че ще има къде да се опънат, за да поспят през нощта.

— Какво ще ни е първото нещо? — попита той.

— Което ще направим ли?

— Да, щом пристигнем.

— Ами може би ще трябва да си свием по някой бански костюм, а?

— И след това веднага ще отидем на плажа — добави Джо — и ще започнем, нали? Искам да кажа, ще започнем да се чувствуваме като у дома си, нали така?

— И друго какво? — попита Рацо.

— Отде да знам, мамка му, не съм аз специалистът по Флорида. Тоест, аз въобще не те знам, ъ-ъ, ти какво обичаш да правиш и така нататък. Затова просто попитах. Сега съжалявам, бога ми, че въобще си отворих устата. Защо не спреш да трепериш?

— Защото не мога, затова — сопна се Рацо. След още няколко километра каза: — Първото палмово дърво е в Южна Каролина.

— Откъде знаеш?

— Казаха ми.

— Кой ти каза? — пожела да узнае Джо.

— Кой, онзи човек там!

— Майната й на Южна Каролина — каза Джо. — Ние отиваме във Флорида. А щом ще трепериш, защо не се увиеш по-добре с одеялото?

— Слушай, ама какво ти става?

Джо каза, че му няма нищо и през следващите няколко минути усещаше върху себе си погледа на Рацо.

После Рацо се наведе към Джо и му даде знак и той да се приближи. Двамата долепиха глави и Рацо прошепна:

— Нали не го уби?

Джо веднага се отдръпна назад, но само толкова, колкото Рацо да може да прочете настойчивата молба в погледа му, докато шепнеше:

— Млъкни, млъкни, млъкни!

Погледна бързо към жената от другата страна на пътеката. Тя спеше, опряла глава на прозореца.

— На мене можеш да ми кажеш — продължи Рацо.

Джо се наведе пак напред и прошепна:

— Само му натиках слушалката в устата, нали ти го казах вече. И тя направи „кльок“! — той издаде някакъв звук, като опря езика на небцето си. — Ето така.

— Добре, само че виж какво — не се отказваше Рацо. — Имаш кръв на якето си!

— От носа му, от носа му. Нали ти казах, че му потече кръв от носа! Ама ти какво, искаш да ме тормозиш ли?

— Не! Само исках да знам. Не мога ли да те попитам?

— Да, но защо, защо? Мислиш, че щом има кръв, значи някой е умрял, така ли? — И двамата млъкнаха за момент, после Джо попита: — Мислиш, че той няма да може да си извади телефона от устата ли?

— А не, не.

— И ще се задуши?

— Казах ти не, това е невъзможно! Виждаш ли какъв си? — скара му се Рацо. — Сега пък само за това ще мислиш. Не трябва да мислиш за това. Сериозно ти казвам. Мисли си за Флорида.

Рацо придърпа одеялото към врата си и се намести на възглавницата.

След още няколко километра Джо каза:

— Рацо, ти даваш ли си сметка, че вдругиден, искам да кажа вдруги-по дяволите-ден, ние двамата с тебе ще имаме по един изгорял задник? Как ти се струва това, а?

Рацо мълчеше.

— Кажи де! — настоя Джо.

Рацо го погледна замислено и попипа зъбите си с пръсти.

— Какво има? — попита Джо.

— Нищо, само се чудех.

— Какво?

— Как се размина със зъбите му?

Джо се ядоса.

— Те не му бяха в устата.

— Изби ли ги?

Джо трябваше да си поеме дълбоко въздух, преди да може да отговори.

— Ама те бяха изкуствени, глупако, изкуствени!

Известно време не приказваха.

След час Рацо взе да се поти и избута одеялото настрани. Джо го зави отново, като си мислеше, че Рацо е заспал. Но той не спеше. Отвори очи и каза:

— Слушай, знаеш ли какво си мислех?

— Трябва да стоиш завит с одеялото — каза Джо.

— Мислех си, че като стигнем там, ще трябва да се разберем за името ми. Защото иначе какъв е смисълът на това пътуване? Ню Йорк е друга работа, но представи си само някакъв тип, който тича по плажа, целият загорял от слънцето, влиза навътре да плува и тъй нататък и изведнъж някой му виква: „Хей, Рацо!“. Добре ли ти звучи, а? Съгласи се, че звучи идиотски. И аз няма да го търпя. Аз съм си Рико и това е, какво да направя? Слушай, с това одеяло ми е много топло. Изпотил съм се като свиня.

— Аха-а — рече Джо. — Добре, тогава го махни. Махни си ризата, ако щеш отвори и прозореца. Може би ще успееш да си лепнеш някоя хубава пневмонийка, това ли искаш?

— Не казах, че ще го махна. Казах само, че съм се изпотил. Значи се разбрахме, нали? На всичките си нови приятели ще казваме, че името ми е Рико.

Джо кимна.

Затвори очи и се опита да поспи, но само му се присънваха кошмари. Не му беше съвсем ясно дали спи, или пък не, но все пак сънищата си бяха сънища, диви, грозни, ярки. В много от тях той отново упражни насилието от предната вечер и ужасен отваряше очи в момента, в който лампата за малко да смаже черепа на Таунзенд П. Лок. Когато се събуждаше след такива кошмари, за него винаги беше облекчение да види, че се намира в автобуса, до Рацо.

По едно време взе да изпада в някакви полусънни състояния, в които някогашният приятел на Сали Бък, Удзи Найлс, беше мъртвец. Действието в сънищата с Удзи се развиваше тук, в автобуса, и те във всяко отношение изглеждаха съвсем реални. Тялото на каубоя правеше какви ли не номера; в един от сънищата седеше подпряно на шофьорското място и караше автобуса по пътища с остри завои, а пътниците крещяха: „Помощ, помощ, шофьорът е мъртъв, шофьорът е мъртъв!“ В друг от тия ужасни сънища автобусът пристигна в Маями, пътниците свалиха куфарите си от багажника и слязоха. Всички с изключение на един. Шофьорът го видя, че още седи на мястото си в дъното на автобуса, очевидно заспал, и тръгна към него по пътеката, за да го събуди. И изведнъж… „По дяволите — извика, — тоя май е умрял.“ В този момент Джо разбра, че самият той е шофьорът, а тялото е на неговия някогашен приятел Удзи. Взе тялото на Удзи и започна да му пее „Последното преброяване на добитъка“; пееше бавно и тихо, нещо средно между приспивна песен и реквием.

След всеки такъв мъртвешки сън Джо се събуждаше и оглеждаше Рацо, за да види дали проявява признаци на живот, слагаше ръка под носа му, за да усети дали диша. В един такъв момент Рацо се събуди. Погледна Джо и го попита:

— Какви глупости правиш?

Джо само се изсмя.

Беше около три и половина сутринта, когато автобусът спря за първи път някъде в Мериленд. Много от пътниците спяха. Рацо каза, че предпочита да остане в автобуса. Джо слезе и донесе кафе в мукавени чашки. Запалиха си по една цигара и засърбаха кафето.

— Слушай, Джо, трябва да поговорим по един въпрос — каза Рацо. — Когато ти слезе, аз се опитах да стана, но… — Той сви рамене, после поклати глава и се намръщи. Лицето му беше мрачно. — Не можах.

Джо слушаше.

— Положението е сериозно — продължи Рацо. — Казвам ти, не можах. Не можах да стана. Опитах се, и какво ли не, но просто не можах да стана.

Джо кимна.

— Какво ще правя? — попита Рацо.

— Много просто, щом стегнем в Маями, ще отидем право при доктора — обясни Джо.

Рацо тръсна бързо глава и направи гримаса.

— Хъм. Те не могат да направят нищо за краката. Само казват „тц-тц-тц-тц“, и свиват рамене, а после ти вземат десет доларчета и готова работа.

— Ти май все забравяш за това слънце, на което ще се печем утре — каза Джо.

— Аз естествено знам хиляди начини да метна доктора и да не му платя. Но какво общо има това със слънцето? А, сигурно искаш да кажеш, че то лекува?

— Ами да.

След секунда Рацо продължи:

— Добре, само че ако не, това искам да знам, ако не?

— Тогава, тогава може да ти купим… и аз не знам какво.

— Патерици? — подсказа Рацо.

Джо го погледна бързо.

— Ще зависи от тебе, ако искаш.

Другите пътници се връщаха в автобуса.

— А ако не искам, тогава какво? — попита Рацо.

Джо отвори уста, за да му отговори, но видя, че няма какво да му каже.

След още един-два неуспешни опита каза:

— Рацо, тоест Рико. Ъ-ъ, знаеш ли, щом отидем в Маями, смятам да започна работа.

Това не го бе знаел и самият Джо. Нито бе смятал, че ще го каже. Връзката между мислите и думите му беше станала много особена, тъй че това, което той говореше, за него беше също толкова ново, колкото и за слушателя му. Автобусът потегли отново и Джо продължи:

— Трябва да започна работа, защото, нали виждаш, не ме бива за проститутка. Нито пък дори за скитник. Така стоят нещата, аз съм направо една нула. Затова трябва да си намеря някаква работа, ще мета ли, ще мия чинии ли, и аз не знам какво, но да е нещо. Защото ние с тебе искаме там да ни е хубаво, нали? Е, ама няма да ни е хубаво, няма всичко да е само кокосови орехи, и там ще са същите гадории, можеш да бъдеш сигурен. Освен това, честно да ти кажа, хич не ми се спи на плажа. Искам да си имам баня и одеколон в аптечката, нали разбираш? И паста за зъби! И още едни обувки! Защото вече ми се повръща, като ги гледам тия ботуши. Сериозно ти казвам! Ще ги хвърля в морето! Ще видиш. Искам всичко да сменя. И въобще не ме интересува каква работа ще намеря, ако ще да рия конски лайна.

Рацо го наблюдаваше с много сериозно изражение на лицето и през цялото време кимаше.

Джо постави ръка на Рацовото коляно и впери поглед през прозореца към тичащия отвън тъмен пейзаж.

— Въпросът е там, че като работя, ще мога да се грижа и за тебе. Не само за себе си. Нали разбираш?

Мина известно време. Прекосиха една река и отново покрай тях хукнаха черни дървета, с осветени от луната върхове. Накрая Рацо каза:

— Да.

И двамата старателно избягваха погледите си. Наместиха се върху възглавниците и затвориха очи, всеки потънал в някакви свои си мисли.

Джо беше изненадан от това, дето току-що каза на Рацо, от това, дето му обеща да се грижи за него, и дори още по-изненадан съзнаваше, че го е казал сериозно.

И ето го сега с този нов товар на плещите, грижата за друг човек, при това болен, недъгав човек. Само че, странна работа, приятно му беше да си мисли за него. Това беше някакъв особен товар, под който се чувствуваше по-лек, вместо по-тежък, и му беше топло. Седалката му стана изключително удобна и главата му потъна още по-надълбоко във възглавниците. Усещаше се свързан с всичко, до което се докосваше, а когато скоро след това заспа, присъни му се сънят с позлатените хора.

Само че в него имаше една огромна разлика. Те вървяха под акомпанимента на каубойска музика, на някакъв бесен маршов ритъм. Въжето от светлина, с което бяха свързани хората в тяхната обиколка около света, тази нощ беше необикновено бляскаво и ярко, тъй че Джо виждаше съвсем добре лицата на маршируващите. Особено интересно му се стори лицето на един каубой, който хвърляше ласо, направено от същата позлатена материя като въжето, дето свързваше маршируващите. Той се вгледа продължително, много продължително в лицето на каубоя, като се мъчеше да привлече вниманието му; все повече и повече го смущаваше чувството, че то му е познато и изведнъж! В един миг Джо разбра, че лицето на каубоя не е ничие друго, освен неговото собствено.

И той беше в редицата заедно с всички останали.

Така се изненада, като разбра в какво забележително положение се намира, че се събуди. През прозореца нахлуваше хладната, ветровита зора и заливаше всичко със своите цветове.

Рацо също беше буден и очевидно се чувствуваше много зле. Лицето му беше мокро от сълзи и ужасно нещастно.

— Хей, хей, к’во става? — попита Джо.

Рацо го погледна бързо, после извърна очи встрани и каза тихо, едва чуто:

— Напиках се.

— Какво, какво?

— Напиках се! Напиках се! Напиках си панталоните!

— Е, и какво от това? Много важно!

— Целият съм мокър! И седалката ми е мокра.

— Нищо бе, братче, недей да плачеш.

— Най-накрая пътувам за Флорида, а ме боли кракът, боли ме задникът, болят ме гърдите, боли ме сърцето и на всичкото отгоре сега пък се подмокрих.

Джо се разсмя. Той разбираше, че смехът му не е на място, но се чувствуваше чудесно и всичко това му се струваше смешно.

— Цял се разпадам — каза Рацо. — Толкова ли е смешно?

Тогава Джо каза:

— Ти просто си направи една спирка, която не беше предвидена в разписанието.

И двамата се разкискаха, сякаш по-смешна забележка от тая не бяха чували. Смяха се в продължение на няколко километра. Лицето на Рацо посиня, очите му се зачервиха и загледаха диво, той взе да се оплаква, че всичко го боляло от толкова смях, но щом само проявеше признаци на спиране, Джо подхвърляше някаква нова забележка относно нещастията на Рацо, причинени от функциите на отделителната му система, и двамата отново се разсмиваха. Последните три-четири забележки не бяха никак смешни, но и те предизвикаха смях. После Рацо се закашля, взе да се дави и трябваше да се наведе напред, та Джо да го потупа по гърба.

След този пристъп Рацо се почувствува отпаднал и му се доспа. Иначе се беше успокоил, но смехът го изтощи. Джо му каза, че има много празни места и на следващата спирка ще се преместят на суха седалка. Освен това му обеща, че в някое от близките градчета ще слязат да му купят нови панталони. Успя да убеди Рацо, че в края на краищата всичко ще се уреди и когато автобусът спря за закуска близо до Ричмънд, Рацо вече спеше дълбоко. Джо дръпна перденцето на прозореца, за да не му пречи слънцето.