Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (2)

2

По времето, когато Джо Бък напускаше Западните щати с автобус, за да си търси късмета по Източното крайбрежие, той вече беше на двадесет и седем години. Само че житейският му опит беше като на осемнайсетгодишно момче, та и по-малък.

Бяха го отгледали няколко блондинки. Първите три, които се грижеха за него до седемгодишната му възраст, бяха млади и хубави.

В дома на трите блондинки идваха и си отиваха много хора и той никога не беше сигурен коя от тях каква му е. През различни периоди му се струваше, че едната или другата, или третата му е майка, наричаше ги мама тая, мама оная, но по-късно разбра, че двете бяха просто приятелки, заедно с които живееше истинската му майка. И трите блондинки обаче бяха много добри с него, оставяха го да прави каквото си пожелае, носеха му подаръци и все го галеха. А едната пееше много: „Питам се кога ли ще се върне моят любим“, „Песента на глухарчето“, „Наблегни на хубавото“, „Жената в червено“, „Той имаше сребърни криле“ и други. По-късно, когато си припомняше всичко това, Джо Бък си мислеше, че именно певицата на къщата е била истинската му майка.

По онова време някъде се водеше война и блондинките вземаха участие в нея. Те излизаха по всяко време, обути в памучни панталони, забрадени и разнасяха кофи с обяд. Понякога пътуваха с автобус от Хюстън до Детройт и Джо си спомняше, че е живял известно време в тия градове. Където и да се намираха, в къщата им идваха мъже в униформи, оставаха малко при тях и после си отиваха. За някои от тези мъже се казваше, че са съпрузи, но Джо не си спомняше да му бяха обяснявали, че сред тях е баща му. (Едва по-късно можа да предположи, че е роден незаконно.)

Един ден, който се случи ден с възможно най-спокойното и бяло небе, го предадоха на четвъртата блондинка в Албъкърки, щата Ню Мексико, и той повече не видя другите три. Когато си мислеше за тях, си представяше и онова изключително бяло небе, зад което му се струваше, че се криеха русокосите жени.

Оказа се, че четвъртата блондинка е неговата баба, глупаво, мършаво, дребно създание, на име Сали Бък. При цялата си мършавост обаче тя беше по-хубава от първите три, взети заедно. Имаше огромни сиви очи с гъсти, черни като катран ресници, но кокалестите й колене представляваха такава жалка гледка, че чак да ти се дореве. Ако е възможно на човек да му се доплаче, като гледа някоя част от тялото на свое любимо същество, то за Джо Бък тази част бяха нещастните, тъжни, кокалести колене на Сали Бък. Сали държеше козметичен салон, поради което отсъствуваше от къщи по десет-дванайсет часа на ден, така че горкото момче прекарваше часовете си след училище в компанията на разни чистачки. Тези жени никога не бяха руси и не носеха бледолилави, бледозелени или лимоненожълти рокли; те освен това въобще не го поглеждаха, а и да го бяха погледнали, той щеше да види едни съвсем обикновени очи, с едва забележими мигли.

В неделя положението не беше по-добро. Сали обикновено отиваше на среща. Тя имаше слабост към мъжете, особено към такива, които работеха на открито. Много от ухажорите й бяха фермери с каубойски шапки. Тия едри, широкоплещести каубои с груби лица си падаха много по хубавата дребничка Сали. Тя беше цялата в коприна, ухаеше на парфюми и ноктите й бяха лакирани, а те бяха целите в кожи и мускули и миришеха на тор, но и на нея, и на тях този контраст доставяше удоволствие. Понякога Сали мъкнеше и Джо на срещите си, той се възхищаваше от някои от приятелите й, харесваше ги, но само един се отнесе към него с неподправено внимание.

Този човек се казваше Удзи Найлс. Брадата му беше избръсната до синьо, очите му блестяха. Той научи Джо Бък да язди кон и да стреля с прашка, да дъвче тютюн и да пуши цигари, показа му как да пикае така, че струята да се извива по-високо от главата му. Удзи Найлс беше от ония щастливци, които изпитват удоволствие от всяко действие, дори от вървенето. Ами да, той вървеше така, сякаш смяташе, че всеки миг ще му донесе радост, приятно му беше дори просто да прекоси една стая или да отвори вратата на кошарата за добитъка. При това тоя Удзи Найлс знаеше много песни и ги пееше с хубав, мъжествен глас, като си акомпанираше на китара. Понякога, когато оставаха да преспят във фермата, Джо се събуждаше в три часа посред нощ от песните, които се разнасяха от спалнята на Удзи и Сали. Момчето винаги си представяше, че Удзи просто се е събудил през нощта, почувствувал се е прекалено силен, красив и нахакан, за да си губи времето с някакъв си сън, и се е видял принуден да изразходва излишъците си от енергия в няколко куплета от „Последното преброяване на говедата“. Рефренът с „хайде, малко…“ пееше така, че Сали се разкикотваше, а когато стигаше до оная част, където на небето броят и дамгосват отклонилите се животни, на Джо му ставаше някак особено, сладостно мъчно и той едва се сдържаше да не отиде при онези прекрасни хора в спалнята. И така, едно от първите неща, които научи Джо за това как трябва да лежиш до жена нощем, беше, че й пееш песни. Струваше му се чудесно, още повече, че цялата къща се възползуваше от тая работа.

Сали обаче неизбежно стигна до някаква кавга с този забележителен мъж — както се случваше рано или късно и с всички други — и на Джо му остана да си тъгува по него като по безвъзвратно изчезнал баща. Но с положителност именно по времето на Удзи Найлс Джо започна да се смята за нещо като каубой.

След тази любовна история заваля една поредица от недели, в които Сали влачеше момчето на църква. Тя харесваше тия сутрини най-много заради разходката, заради възможността да се облече добре денем. Тъй като прекарваше по-голямата част от деня в салона си, тя много рядко имаше случай да се поперчи например с красивите си шапки. А момчето й беше добре дошло; всички казваха, че приличат на майка и син, илюзия, която намаляваше възрастта й с цяло поколение.

За Джо обаче тия посещения на църква бяха нещо съвсем друго: след редовната служба на възрастните сервираха кафе и кифлички в приземието, а децата оставаха горе за неделното училище. По време на тия часове Исус Христос зае мястото на Удзи Найлс в чувствата на Джо. Една млада жена с топли, весели, добри очи го учеше, че Христос го обича. Пред класа винаги имаше картина на статив; тя изобразяваше Христос, който вървеше, хванал за ръка едно момченце. От момчето се виждаше само тилът му, но Джо чувствуваше, че това дете е самият той. Пееха песни, песни за това как Христос върви с него и му говори, и му казва, че е Негов. Един ден младата учителка им разказа какви страхотии се случили през някакъв Петък от живота на този добър, брадат мъж и им раздаде малки цветни картинки, които можеха да задържат за себе си. Исус гледаше право в него и очите му говореха: „Трябва да ти кажа, че през живота си съм видял ужасни нещастия и съм страдал жестоко, но за мен е истинска утеха да имам за приятел каубой като тебе.“ Нещо подобно. Нещо, което караше Джо да се чувствува силно свързан със страданието, изписано в тези очи, както и да желае по някакъв начин да го облекчи. Докато разглеждаше картинката, Джо изведнъж си помисли, че ако беше избръснато гладко, лицето на Исус може би щеше да прилича на синкавото лице на Удзи и той се запита дали няма и други прилики. В продължение на няколко нощи оставяше тютюн за дъвкане и пакет „Камел“ на скрина си пред картинката на Христос и всяка сутрин проверяваше дали не е идвал някой да подъвче тютюн или да попуши цигара. Никой не дойде. Затова скоро той спря да вярва, че има някакъв такъв човек, който върви с него и му говори, и му казва, че е Негов. Христос стана един от ония хора, които Джо никога вече нямаше да види; той беше зад небето, заедно с трите блондинки и Удзи.

Това настървено ходене на църква приключи веднъж завинаги, щом Сали Бък си намери нов любовник, някакъв телефонен техник. Един следобед той влезе в козметичния й салон, препасан ниско с широк кожен колан, целият натежал от инструменти, и се зае да поправи инсталацията. Щом го зърнаха, зениците на Сали се разшириха и доде стане време да се върне в камионетката си, техникът вече беше попаднал под обаянието на нейните красиви сиви очички.

Последва цяла година, през която Джо почти не виждаше баба си. А това ще рече, че не виждаше почти никого. През есента на неговата четиринадесета година го обзе апатия и някъде към Деня на благодарността^[1] престана да ходи и на училище. Прекалено голямо усилие му костваше да отива там и да стои буден. Същата година от училище се отказаха още няколко момчета, които приличаха по характер на Джо и също като него не обичаха да говорят. Останаха ония, дето бяха годни за обществен живот, но този живот не блазнеше Джо, който винаги бе стоял извън него. Не че другите не го харесваха, те не го забелязваха. Той беше просто оня с големите предни зъби (понякога го наричаха Бък Коня), оня, който говореше рядко, никога не си знаеше урока и винаги някак успяваше да си намери място в дъното на стаята. От време на време представители на училищните власти посещаваха Сали в салона й, но в резултат нито тя, нито те предприемаха нещо и Джо си правеше каквото искаше. Ставаше по обяд, дълго си решеше косата, пушеше, мажеше си филии с фъстъчено масло и рибя консерва и гледаше хилядите километри филмова лента, дето се прожектираха по телевизора във всекидневната на Сали Бък. Той държеше апарата включен от обяд до късно след полунощ. Отделен от него, независимо за колко време, Джо се чувстваше объркан и дезориентиран. Нуждаеше се неотложно от образите на екрана му и особено много от звука му. Самият той издаваше прекалено малко звуци, а беше установил, че в тишината има нещо направо гибелно: тя съдържаше някакви враждебни сили, които само звуците можеха да унищожат.

Освен това по телевизията имаше много руси жени и всяка от тях някак си приличаше на онези неговите. Струваше му се, че ако гледа достатъчно дълго време, във всеки дилижанс, във всеки закрит фургон, във всяка кръчма и във всеки универсален магазин ще се намери по някоя блондинка: въртящата се врата се отваряше или пък завесата се вдигаше и на преден план се появяваше Клеър Тревър или Барбара Стануик, или Констанс Бенет и всяка от тях изглеждаше досущ като неговите собствени русокоси жени. А кой е оня висок мъж, възкачен на седлото си, обърнал лице към слънцето, с квадратна челюст, белег за доброта и справедливост, напращял от здравина, сила и смелост и чиято роля биха могли да изпълняват милион актьори, от Том Микс до Хенри Фонда? Ами как, това е самият Джо Бък. В известен смисъл.

По време на увлечението му по телевизията с него се случи нещо странно. Ден след ден, малко по малко, черта по черта, той ставаше висок, силен и красив като истински телевизионен каубой. Един ден, след като лятото бе дошло и си бе отишло, и пак бе дошло, Джо плуваше в реката и в даден момент откри, че притежава тяло на мъж. Измъкна се от водата, погледна се надолу и видя как този нов мъж, стъпил на силни мъжки нозе, си проличава дори и през калта. Ръцете и тялото му бяха целите в мускули, а гърдите и краката му бяха обрасли с истински мъжки черни косми. Тези открития го развълнуваха страхотно и той полетя с велосипеда си към къщи, за да проучи положението пред огледалото в спалнята на Сали. Установи, че и лицето му се е променило: чертите бяха станали по-определени, а устата някак си беше успяла да прибере големите зъби, чиято белота и блясък сега бяха в негов плюс.

Джо остана толкова доволен от това, което видя, че се облече и тръгна наперено из улиците, като се надяваше и другите да забележат какво е станало с него и да му се възхитят. (Никой не забеляза.) Отби се в салона на Сали.

— Господи, миличък — възкликна тя, — тия дрехи ти стоят ужасно, станали са ти много малки.

— Ами, не — възрази той, — не са по-малки от преди.

— Не, не, малки са ти — повтори тя и му даде пари за нови.

Същия следобед Джо се появи из улиците на Албъкърки по светлосини панталони, оранжево яке и червеникавокафяви обувки с налчета. Сали каза, че цветовете малко не си отиват, „но иначе си много хубавичък; имаш ли си момиче?“

Вкъщи застана пред огледалото, но колкото и да напрягаше очите си, дори до болка, не можа да изпита същото възхищение от себе си. Новият мъж си беше тук, все така красив, но някак радостта от неговото присъствие беше помрачена, въодушевлението беше отстъпило място на унинието. И изведнъж разбра защо. Защото този ден в него се беше вселило нещо ужасно: чувството за собствената му самота.

Тъй като никога не беше завързвал приятелства, Джо не знаеше как става това. Сам той действуваше така: избираше си някого, когото харесваше, и започваше да се навърта около него с надеждата, че ще се зароди приятелство. Този метод изпробва върху вдовицата на бакалина, двама бензинджии, касиерката в „Рио Фармаси“, един възрастен обущар-имигрант, един разпоредител в кино „Свят“. Но те очевидно не разбираха към какво се стреми той. Постепенно му стана ясно, че умението да се разговаря е твърде необходим момент в развитието на личността, но Джо много рядко имаше какво да каже, а в случай че успееше да изрови от съзнанието си някоя и друга дума, слушателят му обикновено оставаше безучастен, тъй че усилието му отиваше напразно. Той просто не умееше да говори. Най-успешните му разговори бяха със Сали, но и те се провеждаха между другото. Той, да речем, седеше на ръба на ваната и я наблюдаваше как се рисува пред огледалото на умивалника; вниманието й беше съсредоточено преди всичко върху много важната задача да изтрие някакви си двайсет години от лицето си, така че за внука й не оставаше почти нищо.

През есента на седемнайсетата си година, все така завладян от желанието да установи близки, нежни отношения с когото и да било на тоя свят, Джо случайно влезе една вечер в кино „Свят“, където започна своята кратка, приятна и същевременно ужасна връзка с едно момиче, на име Анастейжа Прат.