Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (24)

13

— Този? — попита момчето.

— Само за момент, чакай да го погледна — каза момичето.

То потупа Джо по рамото.

Беше една нощ през декември. Той пиеше кафе в „Недикс“ на Осма улица, когато чу тези гласове зад себе си. Обърна се и видя, че го наблюдават двама младежи с вид на деца, облечени в еднакви дрехи: черно поло и тесни черни джинси. Приличаха на брат и сестра, може би дори близнаци. Много не се различаваха по пола си. Нейната коса беше къса за момиче, а неговата — дълга за момче. И двамата бяха руси, сивооки и миловидни; не бяха гримирани.

Сестрата очевидно беше по-смела. Тя хвана Джо за брадичката и го погледна в очите.

— О, да, определено — каза тя на брат си. — Този определено.

Момчето се подсмихна и връчи на Джо малък лист тънка оранжева хартия, навит на руло и залепен със сребърна звездичка.

После момчето и момичето си излязоха. Привлечен от техните спокойни и обмислени маниери, Джо ги наблюдаваше, докато изчезнаха от погледа му, след което разви рулото. Върху хартията беше написано на ръка с черно мастило следното послание:

Очакваме те преди полунощ в царството на ада, което се помещава в един мръсен таван на северозападния ъгъл на Бродуей и улица Хармъни. Там ще бъдеш отровен.

Хензел и Гретел Макалбъртсън

Джо излезе на улицата и се огледа във всички посоки, но от Макалбъртсънови нямаше и следа. Погледна пак бележката, прочете преди полунощ и насочи очи към часовника на червената тухлена кула до женския затвор: беше единайсет часът. Запали си цигара и се размисли над щастливата случайност, поради която тези непознати светлокоси младежи му бяха връчили нещо. Светофарът се смени. Пешеходците, тръгнали да пресичат улицата, се блъскаха в него, тъй като се стараеха да избегнат купчините стар сняг, струпани върху бордюра на тротоара.

Джо прочете бележката още няколко пъти. Усещаше, че някой трябва да му я разтълкува. Рацо вероятно действуваше в една кръчма на Шесто Авеню. Джо прекоси улицата, упъти се към кръчмата и изведнъж зърна Рацо под зелената тента на едно магазинче за вестници. Облечен беше в спортното кожено палто и като видя насреща си Джо, очите му светнаха предизвикателно. Джо от своя страна се зарадва, че палтото има приложение. Той връчи оранжевия свитък на Рацо.

— Ако искаш нещо за четене, прочети това — каза. После обясни на Рацо по какъв начин бележката бе станала негово притежание. — От цялото заведение само на мене дадоха. — Опитваше се да не показва колко е горд.

Рацо вдигна голямата яка, за да скрие ушите си, и тръгна.

— Хайде — каза той.

— Къ-къ-къ-къде? — попита Джо, като се мъчеше да не изостава от него. — Ъ-ъ, какво може да значи това чудо? Някаква реклама или религиозна секта, или какво? Ами ние въобще не знаем в какво ще се наврем.

— Това е карнавал по случай задушница.

— Задушница ли? Та сега не сме задушница, сега сме декември.

— Е, и какво от това? Просто някаква забава, на която ние сме поканени.

„Ние ли?“ — помисли си учуден Джо.

— Тук не е казано нищо за тебе — рече той.

— Е! — махна Рацо с ръка, сякаш да отпъди тая мисъл.

— Слушай, приятел, те сигурно са ме огледали хубаво, преди да ми дадат това нещо — обясни Джо.

Вървяха по Осма улица към Бродуей.

Ами да, мислеше си Джо, огледали са ме хубаво и тогава единият каза „Този?“, а другият каза: „О, да, определено.“ Кой ги знае защо ме избраха точно мене? Дали заради ботушите ми, или заради шапката ми? Или им хареса нещо в лицето ми? Или им харесах въобще като мъж? Или какво?

Мисълта за неговата мъжка привлекателност, достойнство, за което си спомни изведнъж, го накара да се усмихне и да се изсмее високо. Минаваха покрай една хлебарница, на чиято витрина имаше огледало с кехлибареножълт оттенък. Джо врътна бързо лицето си към огледалото, като се надяваше да улови най-хубавото от тази усмивка. Донякъде успя.

После се обърна към Рацо:

— Знаеш ли, не беше толкова отдавна, когато седях във всекидневната на Сали Бък и зяпах телевизия.

— Тъй ли? И какво от това? — Рацо го погледна. — Какво от това?

Ами как, не разбираш ли, това беше в Албъкърки! Някъде на майната си. А къде съм сега? Сега съм в Ню Йорк. И са ме избрали за някакво… и аз не го знам какво е, нали разбираш за какво говоря?

— Не.

На Джо му беше съвсем ясно какво иска да каже, затова реши, че Рацо нарочно се прави, че не разбира.

— Ясно, значи си решил да отидеш на гостито, да се намърдаш вътре на всяка цена, а, кьопаво италианско копеле?

Рацо се вкопчи в ръката на Джо.

— Какво? Какво каза?

— Нищо — рече Джо. — Всъщност може и да не те пуснат.

— Искаш ли да се хванем на бас?

Група студенти висяха пред книжарницата на Осма улица. На Джо му се искаше всички те да знаят за къде е тръгнал. Но нямаше как да им го съобщи.

— Ще ги накарам да те пуснат — каза той на Рацо. — Ще им обясня, че ако не те пуснат, и аз няма да вляза.

— Ха, страхотна сделка!

— Тъй че не се тревожи — заключи Джо.

— Не се тревожа!

— Все едно, че си вътре. Освен това какво толкова ти има?

— Кой е казал, че ми има?

— Ако се подстрижеш както трябва и лепнеш малко месце по кокалите си, ще си екстра.

— Покорно благодаря!

— Ще кажа така, ъ-ъ: „Вижте к’во, без приятеля си не ходя никъде.“ Става ли?

Повървяха до следващата пресечка, без да говорят. На ъгъла на Юнивърсити Плейс ги задуха силен вятър, те побързаха да пресекат улицата и да стигнат до отсрещната страна, където сградите ги защитиха.

— Ти не искаш да идвам, така ли? — попита Рацо.

— Казал ли съм го това? Не съм го казал.

— Не, само че чуй какво ще ти кажа, Джо. Съжалявам, но съм в такова настроение, че ще ти го кажа. Тъй че слушай: ти си един много глупав човек. Сам не можеш да се оправяш. Ти имаш нужда от мен! Не можеш да си избършеш задника, ако не съм аз да ти подам хартията. Сега са те поканили сам на някакво гости, сякаш си кой знае какво величие. Много добре, само че искаш ли да ти кажа нещо? Аз не желая да ходя на никакво скапано гости при някакви си Хензел и Гретел Макалбъртсън. — Рацо изрече имената им по бебешки и изпръхтя така, сякаш му се гадеше. — Гъди, гъди, гъди. Направо ми се повръща. Исках да дойда само защото си мислех, че там може би ще има болонска пушена наденица и солени бисквити. Как да изпусна такава лапачка! Само че вече си изгубих апетита, тъй че довиждане. Нали това искаше?

Той спря да върви.

— Я ми дай адреса! — каза Джо.

Грабна оранжевата бележка от ръката на Рацо и тръгна. Но още преди да стигне до следващата пресечка, гневът му се изпари. Спря на Бродуей и се обърна.

Рацо все още стоеше там, насред тротоара, сгушен в палтото си, и наблюдаваше Джо. Джо му направи знак с ръка и Рацо се затърколи към него, бързаше да го настигне, цепеше въздуха с ръце като птица с повредени криле. Джо искаше да му извика: „Не тичай!“, но вместо това се извъртя нарочно настрани, за да не го гледа. Само чуваше как провлачените стъпки се приближават все повече и повече. Когато Рацо го настигна, и двамата сякаш съвсем бяха забравили кавгата си.

Тръгнаха по Бродуей и стигнаха до ъгъла с Хармъни. Сред няколкото табелки в преддверието на голямата висока сграда имаше една, която гласеше:

СЕМЕЙСТВО МАКАЛБЪРТСЪН

Трети етаж

Преди да се изкачат по стълбите, Рацо се подпря за момент на парапета. Лицето и косата му бяха вир-вода, а като дишаше, издаваше някакъв особен звук, подобен на висок тон на орган. Джо дотолкова беше свикнал да слуша как Рацо кашля и киха и как гласът му стърже, все едно, че влачат камъни по непавиран път, дотолкова беше свикнал да вижда мъка и болка върху лицето му, че от няколко седмици не се беше вглеждал особено внимателно в дребосъка. Сега забеляза, че цветът му под потта не е никак добър: кожата му беше страшно жълта, при това със сивкавозеленикави оттенъци; бялото на очите му беше някакво такова бледорозово и без никакъв блясък; а устните му бяха моравосини с бели ивици по края.

— Какво ти е? — попита го Джо.

— Как какво ми е? Какво искаш да кажеш с това какво ми е?

Джо не знаеше какво да отговори. Гледаше Рацо и не сваляше очи от него.

Рацо се размърда.

— Какво? Какво има? Да не би да съм облян в кръв?

— Не. Не си облян в кръв. Само в пот. Нямаш ли кърпичка?

Рацо изтри челото си с подплатата на палтото.

— Най-добре си изсуши косата — каза Джо.

Рацо я разтърка с голи ръце.

Джо измъкна пешовете на ризата си.

— Ела тук. Дай си шибаната глава.

— Не! — изръмжа Рацо.

Но Джо беше по-гръмогласен:

— Ела тука!

Рацо се наведе напред и предложи главата си, за да му я изсушат. Джо я разтри с ризата си.

— Не можеш да отидеш на гости с мокра глава — обясни той. — Така, а сега имаш ли гребен?

— Нямам нужда от гребен.

Рацо пусна в действие ръцете си.

Джо му подаде своя гребен.

— Няма да умра от някоя и друга въшчица.

Но гребенът не можа да мине през гъстите сплъстени неизмити къдрици, само дето се счупиха няколко от зъбците. Рацо върна гребена и се опита да придаде някаква форма на косата си с ръце.

— Как ти изглеждам? Добре ли?

Джо го огледа продължително и внимателно.

Голата истина беше, че Рацо не изглеждаше добре. Джо на драго сърце щеше да излъже и да сложи точка по въпроса, но както наблюдаваше лицето на Рацо, изведнъж стана нещо друго.

Какво точно?

Това не можеше да каже нито единият, нито другият.

Между тях двамата се бе появило нещо неясно, нещо ужасно и бе увиснало във въздуха като скелет на конци, нещо тъмно и тайно, което изпълни Джо със страх и го накара да се почувствува изолиран, самотен, в опасност.

Що се отнася до Рацо, той почти не показа, че е забелязал това неясно нещо. Просто едва ли не свенливо се извърна встрани. Погледът му замръзна, раменете и главата му бяха като сковани.

Джо отвори уста да каже нещо, но Рацо махна нетърпеливо с ръка и тръгна по широкото тъмно стълбище.

Джо го наблюдаваше. Когато Рацо стигна до средата на първия етаж, Джо извика:

— Хей, я почакай малко! Хей!

Рацо спря и погледна надолу. Очите му молеха Джо да не приказва, но за всеки случай подхвърли предизвикателно:

— Ама ние какво, на гости ли отиваме или не?

Джо беше прекалено смутен, за да се размърда. Току-що тук, в подножието на стълбището, се беше случило нещо ужасно. Впрочем беше ли се случило наистина? Той не можеше да бъде сигурен.

— Всичко е наред, нали? — попита той.

— О, хайде де! — извика Рацо нетърпеливо, а после добави умолително: — Тръгвай, моля ти се!

Почака, докато Джо започна да се изкачва, сетне се хвана пак за парапета и се повлече нагоре по стълбите.