Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (29)

5

Джо огледа всички входове, фоайета на театри и зали с игрални автомати на Таймс Скуеър, в търсене на възможност да спечели някоя и друга пара, но през първите два часа не се случи нищо. Беше твърде студено, за да стои дълго на едно място. Изгуби петнайсет минути на Дъфи Скуеър заради някакъв евентуален клиент, който се боеше да го заговори, и още почти час, докато вървя по петите на една красива жена чак до Гранд Сентръл Стейшън само за да я види как се качва на влака за Ню Хейвън. Върна се на Таймс Скуеър, измина целия Бродуей до Петнадесета улица, после тръгна по Осмо авеню и отново прекоси Четиридесет и втора улица, сетне извървя целия този път още веднъж, и още веднъж, като при всяка обиколка влизаше да се постопли в една книжарница за порнографски книги и в един игрален салон, който се наричаше „Фасинейшън“ и където профука долар и двайсет цента.

Някъде към осем часа, забравил за момент целта на своя лов, Джо зяпаше лениво витрината на един магазин за магически принадлежности на Седмо Авеню, когато усети, че на не повече от метър разстояние от него стоеше най-добрият случай, който можеше да му се появи тази вечер, и гледаше същата тази витрина.

Това беше един червено-бяло-син човек, около петдесетгодишен, набит, почти пълен, с много черни вежди. Имаше приятно, кръгло лице, което сякаш непрекъснато се усмихваше, дори и в покой, но тревожните му очи издаваха съмнение в абсолютно всичко на този свят. Най-поразителното нещо у този човек обаче бяха тия негови цветове на американец от мюзикъл: червеното на лицето му, чисто бялото на косата и коприненото му шалче, яркосиньото на очите и палтото му.

Джо се беше научил, че не бива да ги заговаряш пръв. Това трябва да оставиш на тях. Съществуваха редица теории в подкрепа на тази тактика: най-важното, ако заговориш пръв, проявяваш известно нетърпение, което би снижило цената ти, а освен това, ако евентуалният ти клиент се окаже преоблечен полицай, той ще те арестува за проституиране.

Но Джо чувствуваше, че трябва да направи удара си, преди да се е смръзнал съвсем от студа. През зимните вечери, в които се свиваше по входовете на Таймс Скуеър, от един момент нататък лицето му се вкочанясваше и побеляваше и той повече не беше в състояние нито да мисли ясно, нито да постъпва правилно; започваше да гледа и да се държи като човек, който губи, а с такъв никой не би искал да има вземане-даване.

Затова сега реши да опипа почвата, лепна на физиономията си една хубава, широка усмивка и завъртя очи към това червено-бяло-синьо лице; но тъкмо да го заговори и човекът сам се обади:

— Здрасти.

Едрото лице зейна по средата, при което се показа още червено и бяло — на венците и на идеалните зъби, и непознатият сграбчи ръката на Джо с две ръце.

Още с първите си думи човекът успя да наложи атмосфера на изключителна близост. Ако някой наблюдаваше сцената отстрани, би могъл да си помисли, че двама много стари приятели са се срещнали най-неочаквано след години тежка раздяла.

Гласът му — той започна веднага да говори така, сякаш нямаше да има спиране — беше дълбок и енергичен, но същевременно странно изтънчен и създаваше впечатлението за истеричен, изнежен бик. Човекът се представи като Таунзенд П. (тоест Педерсън) Лок от Чикаго („Викай ми Тауни“), каза, че търгувал с хартия и че бил дошъл в Ню Йорк, за да присъствува на някаква търговска спогодба.

А и, честно казано, да се позабавлявам — добави той с тона на човек, твърдо решен да защищава позицията си.

— Тази ми е първата вечер и за мен ще бъде ужасно предзнаменование, което ще помрачи всичките ми десет дни, ако не се съгласиш да вечеряме заедно. Моля те! За мен това е страшно важно. Нали ще се съгласиш? Нали ще кажеш да?

Джо разбра, че съгласието му всъщност не беше и необходимо. Защото още преди да бе успял да кимне, вече едва ли не насила го влачеха по Четиридесет и втора улица. Тауни не млъкна нито за момент. Нещо повече, той беше от онзи тип приказливци, на които въобще не им е нужно да ги слушат. Прехвърчаше от тема на тема като пеперудка: Чикаго, храната, майка му, конгресът, Ню Йорк, хората като цяло, каубоите, нуждата от „забавления“, отново майка му. Средният Запад, ресторантите, религията, Мичиган Авеню, изкуството да разговаряш. („Точно това най-много ти харесвам, дето си такъв чудесен събеседник“, каза той в един момент, при което Джо се ококори от изненада и кимна.)

— Къде ще искаш да вечеряме? Можеш да си избереш който и да е ресторант на остров Манхатън. Не, не, по цялото Източно крайбрежие. Ако има някое заведение в Ню Джързи или Лонг Айлънд, или дори във Филаделфия, където си мечтаеш да отидеш, ще наемем кола. Казвай сега! Чеймборд? 21? Люау? Няма значение как си облечен. Мене навсякъде ме познават. Ще им кажа, че си от родеото, в Ню Йорк винаги има родео. Освен това си много елегантен, а в тези заведения, в наистина добрите заведения никога не се формализират за вратовръзки или за разните му други парвенющини. О! — щракване с пръсти. — Само че, по дяволите, знаеш ли какво ще трябва да направим, ще трябва да вечеряме в стаята ми, защото чакам телефонен разговор в девет и половина. Майка ми винаги ми се обажда, когато си ляга, и аз трябва да съм там. Тя е на деветдесет и четири и аз мисля, че когато ти се обажда човек на такава възраст, за да ти каже лека нощ, трябва да си там, няма как, не си ли съгласен? Всъщност ще бъде чудесно да ни донесат вечерята — горе, нали? Наел съм един много скромен, но напълно приличен апартамент в хотел „Европа“, близо до Девето Авеню. Всичките ми префърцунени приятели отсядат или в „Пиер“, или в „Плаца“, но това си е тяхна работа! „Таунзенд, защо отсядаш там, много те моля?“ Но, разбира се, ние двамата с тебе знаем, че преди петдесет години „Европа“ е бил единственият хотел в Манхатън: тези високи тавани, целият този мрамор в баните. Ние с тебе разбираме от истинското. — Той стисна лакътя на Джо. — За разлика от просто модното. Ето! Погледни!

Когато влизаха във фоайето, някакъв младеж със слабо, безизразно, фанатично лице пъхна лист хартия в ръката на Джо. На него пишеше: „Сградата, в която се намираш, гори и само Исус може да потуши огъня.“ Той го смачка и го натика обратно в джоба си.

— Погледни какво великолепно фоайе! — каза Таунзенд П. Лок.

Фоайето на „Европа“ представляваше нещо като пасаж за най-различни дребни услуги. Единият от ъглите бе заграден и бе превърнат в ателие на фотограф за снимки за паспорт, друга част бе отделена за здравен пункт, и тъй нататък; имаше и много автомати за бонбони, безалкохолни напитки и цигари. Напуканата подова мозайка бе почиствана наскоро надве-натри, в резултат на което по нея още се виждаха парченца засъхнала мръсотия, а из въздуха се носеше мирис на амоняк. Администраторът, дребен, сив човечец, когото сякаш въобще го нямаше там, изглежда, бе избран заради способността си да демонстрира пълната липса на интерес към влизанията и излизанията на гостите.

Влязоха в скърцащ, бавен асансьор и Таунзенд П. Лок не престана да бъбри, докато се изкачиха на петия етаж, а и после по коридора.

— … „Мейсиз“, Сентръл Парк, Гринич Вилидж, светлините, милионите чужденци от всички възможни краища на света… — Той изреждаше ония неща на Ню Йорк, които му харесваха най-много — … пълната, съвършена уединеност, ъ-ъ, как да кажа, бясната надпревара във всичко, разбираш ли? Как да ти го обясня?! Тук чувството ми за време се променя напълно. А имай предвид, че Чикаго все пак не е село. Но тук всяка секунда бърза, бърза до изнемога. Ослушай се! Сам чуй! Времето е един Колос, който крачи по Бродуей! Не го ли чуваш, като върви?!

Двамата бяха във всекидневната на Лок, стояха до прозореца и наблюдаваха отгоре Четиридесет и втора улица. Звукът, който той се бе опитал да наименува, наистина се чуваше. Това беше някакъв всепроникващ, пулсиращ грохот, сякаш всичките милиони машини и хора на острова бяха обединени от един централен ритъм и говореха в един глас, и можеха да бъдат почувствувани и чути като едно-единствено същество с огромна сила.

— Ние двамата с тебе също имаме своя принос — продължи Лок. — Ами да! Не е ли вълнуващо! Помисли си само, твоето сърце прави туп-туп, туп-туп, туп-туп, а прожекционният апарат в онова кино прави пъррр, пъррр, пъррр и всяка една от тези коли прави гррррррррруууууууумммммм, и… О! Просто цял изтръпвам, като си мисля за това! Искаш ли нещо за пиене? Имам хубав джин. Но ако предпочиташ друго, ще донесат. Може би пиеш само анйехо^[1] или ирландско уиски, или саке. Хайде, кажи.

— Защо, може и джин.

— Наистина ти казвам, този въпрос с времето в Ню Йорк за мен е непоносимо вълнуващ — продължи Лок. — Но същевременно обратното положение може да ме хвърли направо в безизходица. Аз съм малко маниак, понякога изпадам в отвратителни депресии и те са все свързани с времето. Например в Чикаго често имам чувството, че времето е спряло още преди двайсет години! И че всичко, което се е случило след това, е някаква противна грешка. Ужасно, нали? Par exemple^[2], когато съм в такова настроение, ми се струва пълен абсурд, че някъде на света може да съществува този белокос господин, когото виждаш пред себе си. Той не съществува! Имаше война, имаше един млад човек във военна униформа, извънредно красив, със съвсем черна коса — и той трябваше да умре във войната! Но не умря. Небето допусна някаква идиотска грешка и той все още е тук! Забавно, нали?

Както и да е. Стига за мен. Тази вечер повече няма да говоря. Ето ти питието. Сега ми разкажи всичко за себе си и за положението в западните щати. Тоест, какво ново към говедата? Но най-напред ще ти призная нещо: западните райони ме привличат страхотно, онзи простор, онази романтика, кактусите, кожите. Тъй че, дори и ти да не беше един изключително прекрасен човек — какъвто знам, че си, веднага го разбрах, надарен, чувствителен и в много отношения необикновен, — но дори и въобще да не беше такъв, несъмнено пак щях да усетя тази, тази, тази… — той притисна длан към сърцето си и после я отдалечи, сякаш тя беше някакъв магнит, който щеше да извлече търсената дума — … близост! — Лок протегна ръката си напред, като че близостта беше изложена на показ върху нея. — Просто защото си от великите западни райони! Същите чувства изпитва и майка ми, наистина ти казвам, тя би се влюбила в теб, и когато се обади по телефона — той си погледна часовника, — някъде към девет и половина, искам да вземеш слушалката и да кажеш: „Здравей, Естел, тук е…“ Как ти беше името?

— Джо.

— „Здравей, Естел, тук е Джо. Таунзенд се държи чудесно.“ Или нещо друго, каквото и да е. Аз ще те представя, ще кажа, че си каубой и тя ще се разтрепери от вълнение. Деветдесет и четири годишна! Но какъв мозък! Като бръснач! Да ти кажа ли какво направих за един неин рожден ден? Слушай сега! Всъщност сигурно не те интересува какво съм направил за рождения ден на една много мила възрастна дама, която никога в живота си не си виждал?

— А, не, защо — възрази Джо. — Искам да го чуя.

Джо усещаше, че за него е по-добре мъжът да говори. Той имаше нужда да помисли. Този човек беше свързан с пари, може би не с милиони, но все пак с доста пари. Джо предполагаше, че той е предпочел този хотел пред по-добрите, защото тук можеше свободно да задоволява своите особени желания. Сега и двамата седяха, Джо на дивана, Лок на един стол с издута тапицерия. Джо се питаше кога ли мъжът ще спре да приказва, ще направи неизбежната крачка към дивана, ще сложи ръка на коляното му и тъй нататък, и каква ще е най-добрата тактика тогава. Направо да му предложи пазарлъка? Или да го удари на молба — моля те, направи ми тази услуга? У този човек имаше нещо приятно, но Джо се стараеше да не го забелязва. По-лесно щеше да му бъде с пазарлъка.

— … и пред нея се изправи струнният квартет. Представи си го само, една възрастна дама, подпряна с възглавници в леглото си, загърната със светлосиня дантелена завивка, цялата й коса в ситни къдрици — лично аз й навивам косата два пъти в седмицата, — а в краката й се е изправил Виенският струнен квартет и свири „Честит рожден ден“!

Лок запя песента, като завърши с „Честит рожден ден, мила Ес-тел, честит рожден ден“.

— О, господи! — въздъхна той. В неговите много сини очи имаше сълзи. — А предната вечер те бяха свирили Бетовен пред две хиляди и петстотин души! Ето, виждаш ли какви неща правя аз за нея. Всъщност как другояче можеш да устроиш развлечение за една жена, която е с двайсет години по-възрастна от времето си? А и моят живот, разбира се, така става по-приятен. Хората казват: „О, колко си добър към Естел!“ Глупости, отговарям аз, добър съм към себе си! — Това беше изречено с някаква особена ожесточеност. После той се приведе леко напред и продължи вече по-спокойно: — Сега ще ти обясня: майка ми е едно изключително рядко човешко същество, надарено с невероятна чувствителност. Правото да се наслаждаваш на нейната компания си струва всякакви жертви. Не искам да преувеличавам, но ако трябва да опиша майка си така, че поне малко да й отдам заслуженото, отстрани би изглеждало, че се превъзнасям страхотно. Затова обикновено си мълча по този въпрос, мълча като гроб поради простата причина, че средният човек, който има твърде ограничена представа за действителните възможности на човешкия дух, не би бил в състояние да разбере… Например, позволи ми да се прекъсна, често ми казват, при това дори съвсем близки приятели — толкова е сложно това и така добре илюстрира тяхната духовна бедност, — няма да го повярваш, но тези хора наричат отношението, за което говоря, „болезнено“. И знаеш ли защо? Защото не съм се оженил! Просто не съм пожелал и защо, за бога, е трябвало да пожелая?

Тази мисъл го накара да млъкне. Изглежда, той бе забравил за Джо и сега седеше, вперил поглед в една от страничните облегалки на дивана, мръщеше се и стискаше зъби. После изведнъж се сети за чашата в ръката си, вдигна я, но толкова рязко, че изсипа част от питието върху панталоните си, усмихна се, избърса мокрото, предложи „тост за Дивия Запад“ и отново се разприказва.

— Както виждаш, аз проявявам много страст по този въпрос, а в наше време всяка страст се смята за подозрителна. Всичките стари ценности сега се назовават с разни грозни клинически именца: верността е идея-фикс, дългът е вина, а всяка любов е някакъв вид комплекс! Трябва да чуеш какво казва Естел по този въпрос, толкова е забавна. И знаеш ли, обикновено тия глупости ги говори не психиатърът, а най-добрите ти приятели! Не мислиш ли, че трябва да имаш твърде малко мозък, за да раздаваш такива присъди за душевния свят на друг човек? Ти например можеш ли да бъдеш толкова безочлив? Разбира се, че не. Искаш ли да чуеш какво каза един истински психоаналитик? А този човек взема по петдесет долара на час, нужно ли е да говорим повече за неговата квалификация? Той каза, че нашите отношения са изключително удачни. И защо? Защото всичко върви като по мед и масло!

Всичко е много просто: стремежът на детето е да запази любовта на майка си — завинаги. Аз направих това. Живях по този образец. Проблемите са относително малки: преди всичко тя ще умре преди мен. Може би! Защото това е една от чудатостите на нейния характер: тя не иска да умира! — Той удари с юмрук по страничната облегалка на стола. — Вярно ти казвам. Жените от майчиния ми род отказват да умират, те са на страната на живота. Те не искат да кажат „да“ на смъртта. Прекалено много обичат живота, за да го напуснат завинаги. За това се иска смелост. Само така едно време, в пионерските дни, е била прекосена тази страна. Жените са поддържали мъжете, предумвали са ги, возили са ги в покритите фургони и по този начин са победили дивото, унищожили са го. Представяш ли си — и това съвсем не е отклонение, това е самата същност на въпроса, — майка ми е отишла в Минесота с фургон! С други думи — ще прекъсна, за да ти обясня какво значи това, — през нейния живот нашата страна е изминала пътя от пионерската фаза до този разцвет, на който всички ние днес се радваме. Ние двамата с теб, Джо, всеки божи ден прибираме реколтата от тази градина на света. И именно тези жени са засели семената, да, всичко дължим на тях, цялата тази наша прекрасна цивилизация, всяка нейна частица е тяхно творение.

При това те не само че си свършиха работата, но и с каква скорост! Момчето ми, в цялата история на света няма друга страна, която така бързо и резултатно да е преминала от дивото към абсолютната цивилизация. И ето я причината. — Донякъде свенливо той посочи фотографията на Естел и й смигна. Възрастната дама от снимката сякаш прие скромно комплимента. — Не е ли симпатична? Истинско подобие на кралица Виктория. Нашата къща цялата е в палисандрово дърво с викториански резби по него и в червено кадифе, ние живеем в една великолепна кула, надвесена над езерото, и всичко е толкова изящно, толкова стилно. Водя я на театър и на всички концерти с инвалидния й стол — когато състоянието й позволява. Нали? — каза той на снимката. После й изпрати въздушна целувка и заяви, че е време за вечеря.

Последва продължителен телефонен разговор, по време на който администраторът обясни на Лок, че в хотела няма ресторант, а Лок се опита най-усърдно да убеди администратора, че точно тук греши, че трябва да има ресторант, защото той е гладен.

В един момент закри микрофона на слушалката с длан и описа на госта си безизходицата, в която се намираха:

— Представяш ли си, Джо, този нещастник си е втълпил, че в целия хотел няма ресторант. И, естествено, с тези хора вече не може да се спори. Същото е и при железниците. Виждаш ли сега защо съм принуден да пътувам със самолет?

Накрая своеволният чиновник „се съгласи“, че в съседство има китайски ресторант и обеща да изпрати някого за рагу и понички с плънка от зеленчуци.

Преди, по време на, и след вечерята, дори и когато чистеше с клечки големите си бели зъби и всмукваше въздух през тях, Лок продължаваше да бълва думи. Той сякаш строеше нещо с тях, някоя от ония илюзорни конструкции, чиито основи могат да се подкопаят по-бързо, отколкото на истинските сгради. Тази специално, изглежда, беше свързана с личността на Джо Бък, защото макар и разговорът почти да не се отнасяше до него, той беше основан на предположението, че гостът на Лок е някакво образцово, съвършено същество, въплътило мъжествеността и героизма на ранния Гари Купър и културата, чувствителността и състрадателността на Роналд Коулман^[3]. Лок сякаш се боеше, че ако остави госта си да каже едно цяло изречение, конструкцията ще рухне.

Междувременно Джо Бък установи, че не е необходимо да слуша какво му се приказва. Той просто повдигна едната си вежда, наклони лицето си под един определен ъгъл и щом говорещият се усмихваше, той също се усмихваше и кимаше любезно. От време на време се заслушваше във фрази като: „Майка ми не може да понася нищо потискащо!“, „Разбира се, вие, животновъдите, ги разбирате тези неща по-добре от мен, някакъв си търговец на хартия.“, „Значи, отново стигаме до моята теза: мъжагите са покорили страната, а жените са покорили мъжагите, като задачата на жените е била много по-трудна и те, бих казал, са успели почти изцяло, не си ли съгласен?“

После мислите на Джо се връщаха към проблема как да постави вечерта на търговска основа. Но кой знае какво не можеше да измъдри. Думите на неговия домакин му действуваха приспивателно, почти парализиращо. Трябваше непрекъснато да се бори да не изпадне в истински транс от отегчение, като си променяше положението, разтъркваше си врата, пукаше с кокалчетата на пръстите си, присвиваше очи.

Минаваше единайсет, когато иззвъня телефонът. Джо се възползува от тази възможност, за да отиде в банята, където можеше да се посъветва с изображението си в огледалото. Когато излизаше от стаята, Лок вече говореше високо и отчетливо в слушалката.

— Искаш ли да чуеш за едно съвпадение… Мамо, съв-па-де-ние. Отгатни за кого говорехме точно в този мо-мент?… Казах, отгатни кого обсъждахме, когато звънна телефонът… Об-съждахме… Не, не осъждахме! Об-б-б-б-съждахме. Говорехме за!… О, мамо! Усили го! Кое си сложила?… Това не струва, защо не си си сложила Акустикон-а?… А-ку-сти-кон-а?… Мамо, за бога, това е не-тър-пи-мо!

В банята Джо плиска лицето и врата си със студена вода, додето почувствува, че кръвта нахлува отново в главата му. После се наведе съвсем близо до изображението си и прошепна:

— Щом тоя глупак свърши с теле-по дяволите-фона, веднага преминаваме в действие. Заповядвам ти!