Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (32)

8

По целия път до хотел „Европа“ тича, стълбите до петия етаж също взе на един дъх, без дори да се спре да размисли; чувствуваше, че всяко размисляне ще провали плана му.

Почука на вратата на Лок, после се опря на рамката на вратата, за да си отдъхне. След миг отвътре се чу едно тихичко „да“.

— Тауни?

— Кой е там?

— Аз съм, Джо.

— Джо?

— Не си ли спомняш? Преди малко бях тук.

Джо чу щракване на секретна брава и вратата се отвори. Таунзенд П. Лок беше по домашен халат, отдолу очевидно гол; с боси крака.

— Боже мой! — възкликна.

— Трябва да говоря с тебе.

Лок се втренчи в Джо за миг, очите му трепкаха неспокойно, после погледна бързо към резето, сякаш съжаляваше, че е отворил вратата.

— Джо, честна дума, много е късно.

— Да, но е важно.

— Какво пък му е толкова важното?

— Не мога да говоря тук.

— Но аз не мога да те поканя вътре в този час.

— Нали каза, че сме приятели?

— Да, разбира се! Но…

— Но не говореше сериозно, така ли?

Докато изричаше тези думи, Джо мина покрай Лок и влезе във всекидневната на апартамента му.

Лок остана до вратата. Погледна смръщено Джо.

— Моля те, кажи какво искаш. Какво искаш?

— Затвори вратата.

— Да затворя вратата ли?

— Да. Затвори я.

Лок си пое внимателно дъх. После затвори вратата.

Джо каза:

— Трябват ми малко пари.

— О! — усмихна се Лок. — Разбира се. Разбира се, че ти трябват. Трябваше, трябваше сам да се сетя. Така съжалявам, че те накарах сам да ми поискаш, никак не е хубаво това от моя страна. Аз ги разбирам тези неща. Вие, момчетата, винаги, ъ-ъ, да, и това е съвсем логично. В края на краищата това е твоят — хъм, ами да! — доход! Какъв егоист съм, дето не се сетих. Само една секунда. Почакай тук.

Лок отиде в спалнята. Джо го последва. Лок отвори чекмеджето на шкафчето между двете легла-близнаци и извади портфейл. Взе една банкнота от портфейла и го върна в чекмеджето.

Тогава видя Джо на вратата.

— О!

Ръката му отхвръкна като някакъв тлъст гълъб към гърлото му. Силно изплашен, той отстъпи крачка назад, блъсна се в шкафчето и разклати нощната лампа. Но успя да я улови навреме.

— Изплаши ме — каза, — мислех, че чакаш там!

В гласа му се долавяше нотка на раздразнение.

— Не — отвърна Джо. — Исках да ти спестя излишните движения.

Погледна десетдоларовата банкнота в ръката на Лок.

— Това за мене ли е?

— Да — каза Лок. — И смятам, че напълно ги заслужаваш, след като търпя цяла вечер един неприятен възрастен господин като мене. Тъй че няма защо да ми благодариш.

— Тауни — подхвана Джо, — страхувам се, че ми трябват повече от десет.

— Така ли? Наистина? — Изведнъж гласът на Лок изтъня и почти се загуби. Лицето му замръзна в израз, който въобще не показваше какво става вътре зад него. — Колко жалко! Нямам повече в наличност. Тоест, нямам повече пари.

— Трябват ми петдесет долара.

— Петдесет?

— Много дълга вечер изкарахме с тебе, Тауни, не си ли съгласен? Нищо, че реши да бъдеш добро момче.

— Но, Джо, аз, аз просто нямам.

— Е, аз пък нямам време, нямам време да стоя тука цяла нощ, докато ти се нагледаш до насита. Аз имам семейство, по дяволите, и трябва бързо да го откарам във Флорида. А сега бръкни там и ми измъкни петдесет долара.

Лок отстъпи към чекмеджето.

— Разбирам, те, Джо, наистина те разбирам. И съм съгласен с всичко, което… — Джо се насочи към него. Лок ахна: — Какво ще правиш?

— Махни ми се от пътя.

— Само си губиш времето. Тук няма нищо…

Джо удари човека през лицето с опакото на дланта си. Лок се стовари до леглото, не от силата на удара, а от прекалената уплаха. После бързо се надигна и застана на колене, като обгърна с ръце нощното шкафче и задръсти чекмеджето с тялото си. Наведе глава, наблюдавайки Джо с крайчеца на окото си, и се разциври като жена или дете. Джо сграбчи кичур от бялата коса и обърна лицето на мъжа към себе си.

— Дръпни се, дръпни се от шкафчето.

— Не, няма да се дръпна! Тук няма пари! Само някои лични вещи!

Джо отново перна човека през лицето, този път с длан.

Човекът продължи да циври и стене, но не се помръдна. Джо го удари пак, вече по-силно, при това с юмрук.

Лок извика, после каза:

— Заслужавах си го! Да, да, заслужавах си го!

Продължи да стене, но доста по-високо. Все още не отлепяше ръце от нощното шкафче.

— Сам си го докарах! — каза той. — Трябва пак да ме удариш! Цялата вечер през ума ми минаваха най-отвратителни, противни мисли. Тази кръв от лицето ми ли е? — Той облиза с език кръвта, която струеше от носа му. — Тече ми кръв! О, слава богу, кръв ми тече! Заслужавам да ми тече кръв!

— Освободи това шибано шкафче!

Джо започна да разбира, че си има работа с нещо повече, отколкото с един човек, който си пази парите. В отказа на Лок да се отдръпне се съдържаше някакво ликуване, почти плам. Очите му блестяха, устата и зъбите му бяха стиснати в глупава усмивка, която му придаваше вид на тлъста, побъркана риба. Лицето му се бе зачервило още повече, кръв течеше от носа към устата му, по зъбите, надолу по брадичката.

Джо взе настолната лампа и я вдигна високо във въздуха.

— Ще ми дадеш ли петдесет долара? Или искаш да ти разцепя главата?

Изразът върху лицето на Лок съвсем ясно показваше предпочитанието му: той погледна с копнеж лампата и тялото му остана притиснато към шкафчето.

Джо разбра какво се очаква от него и му се доповръща. Сега сякаш ролите им се смениха, Лок държеше оръжието, а Джо беше заплашваният; очевидно ако се наложеше да упражни още насилие, това щеше да стане против неговата воля, но върху тялото на Лок.

— Моля ти се, мистър, пусни шкафчето — каза той.

Лок поклати глава.

Джо замахна с лампата към лицето на Лок, но я спря на милиметри от него. Лок извика, този път от удоволствие. Тялото му омекна и той пусна шкафчето. Отначало Джо не разбра какво стана. Не беше ударил човека и все пак Лок се беше отказал от битката.

После погледна надолу и видя свидетелството за удоволствието, което бе получил Лок. Лок все още изживяваше някаква възбуда, но Джо не можеше да разбере дали се смее, или плаче. Затова пък му стана съвсем ясно по какъв начин го бе използувал този червенолик, белокос и синеок човек от Чикаго, тъй че когато измъкна портфейла от чекмедженцето на нощното шкафче и намери в него сто двайсет и един долара, прибра цялата сума в джоба си.

Джо излезе от стаята. Лок каза след него:

— Благодаря ти, благодаря ти.

Когато минаваше през всекидневната, Джо изведнъж осъзна какво бе видял, напускайки спалнята: Лок бе седнал на пода, опрял глава в кревата, окървавената му уста бе разтеглена в особена усмивка, а точно до него върху нощното шкафче имаше телефон.

Джо се втурна обратно в спалнята и завари Лок точно в момента, когато той се изправяше на колене и протягаше ръка към слушалката.

— Хей! — подвикна му Джо.

Лок извика от изненада. Извъртя се и застана с лице към Джо. И двамата се погледнаха така, сякаш съзнаваха, че най-лошата част от вечерта все още им предстои.

— На никого нямаше да се обаждам! — рече Лок. — Честна дума!

— Не приказвай!

— Честна дума! Исках само…

— Млък.

Джо се опита да размисли. Виждаше само две неща, Лок и телефона, телефона и Лок, и чувствуваше, че едното от тях трябва да бъде извадено от строя поне до момента, в който той излезе от тази сграда. Затова отиде до нощното шкафче и задърпа телефона, докато металната розетка се отскубна от стената. Връзката обаче все още не беше прекъсната. Затова остави апарата върху шкафчето и изтръгна шнура от розетката. Пак взе телефона и се вслуша. Най-после мълчеше.

Лок се бе възползувал от тази възможност, за да изтича във всекидневната, и вече почти бе стигнал до коридора, когато Джо, все още с изключения телефон в ръце, нахлу след него.

— Хей! — извика той и запрати апарата към главата на Лок.

Лок се обърна тъкмо навреме, та телефонът да го уцели по устата и да измести изкуствените му зъби. Взе да се дави и да плюе, от устата му изскочи едно чене и той падна на колене, за да го търси.

В съзнанието на Джо все още стоеше образът на човека и телефона, на телефона и човека, и той в смущението си все още чувствуваше, че единият от двамата трябва да бъде смирен. Затова бутна Лок по гръб на земята, възседна гръдния му кош и натика телефонната му слушалка в беззъбата му уста.

По ръцете на Джо имаше кръв и той, без да се замисля, инстинктивно ги избърса в якето си. После се изправи и се огледа. Кръвта на Лок бе опръскала всичко възможно: самия Лок, килима, дървенията в стаята. Сякаш нещо ужасно — да си го представим като зъл дракон — бе препускало из стаята и бе оставило навсякъде отпечатъците си.

Последното нещо, което видя Джо, преди да излезе тичешком от стаята и да се насочи към стълбите, бе как човекът от Чикаго се претъркулва настрана, полугол, вкопчен в предмета в устата си като някакво огромно дете, което се бори със своя биберон.