Александър Пушкин
Евгений Онегин (8) (Роман в стихове)

I

Когато в парка на лицея

спокойно някога цъфтях,

четях охотно Апулея,

а Цицерона не четях,

и там напролет под светлика

на лебеди дочувах клика —

покрай води, посред треви

пред мен се Музата яви.

В килията ми пир направи

и изведнаж я озари:

тя моя млад стремеж откри,

възпя веселия, забави

и слава на бащи, деди,

и първи трепети в гърди.

II, III

За мен тогава бе повеля

прищявката на всяка страст;

с тълпата чувствата споделях

и Музата си в късен час

на пиршества аз водех шумни

или на спорове безумни;

на гостите със весел чар

поднасяше тя своя дар;

при чашка пееше, шумеше

като вакханка с пламнал взор

между другари, чийто хор

след нея буйно се влечеше.

И с волната си дружка бях

тъй горд в ония дни сред тях.

IV

Но скъсал сетне с тях съюза,

далеч избягах… тя — след мен.

Как често ласкавата Муза

по моя път в невесел ден

тешеше ме със разказ таен!

Как често по Кавказ омаен

като Лонора тя на кон

с мен яздеше по лунен склон!

Как често с нея по Таврида

аз слушах в нощния покой

шума на морския прибой

и шепота на Нереида —

дълбок, немлъкващ хор в нощта,

хвалебствен химн на вечността.

V

Забрави столични салони

и пирове, и суети

и под молдавски небосклони

тя в бедни шатри посети

чергари с мирни, прости нрави,

и подивя сред тях, забрави

речта на своите богове^[1],

за чужда реч, за звукове

и песйи на степта печална…

Но всичко пак се измени:

и ето я от много дни

госпожица провинциална

с тъжовна мисъл на лице

и с френска книжка във ръце.

VI

А днес на прием я довеждам

тя носи чара на степта;

със плаха ревност я поглеждам

сред тая светска суета.

През тесен ред аристократи,

военни, разни дипломати

и горди дами тя върви;

присяда, без да промълви,

любува се на дрехи, гости,

пристъпващи едни след друг

пред младата стопанка тук,

на ред любезности не прости,

на куп от дами, обкръжен

със тъмна рамка от мъже.

VII

Харесва тя речта им стройна,

осанката им горда днес

и тая пъстра, но спокойна

по чин и възраст жива смес.

Но кой в тълпата тук отбрана

като видение застана? —

За всички сякаш чужд е той.

И мяркат се в досаден рой

пред взора му лица презрени.

От гордост ли или от сплин

стои безмълвен и самин?

Но кой е той? Нима Евгений?

Нима е той?… Да, тъкмо той,

изчезналият наш герой.

VIII

Все тоз ли е — с една и съща

любима маска на чудак?

Или поусмирен се връща?

Какъв ще се представи пак?

Харолд ли, квакер ли, Мелмот ли,

набожен мъж ли, патриот ли,

отявлен ли космополит

или под друга маска скрит?

Или добър е по природа,

да кажем, като мен и вас?

Съвет му давам все пак аз

да скъса с миналата мода,

да бъде истинен поне…

— Познавате го? — Да и не.

IX

Защо тогава тъй притворно

злословите за него тук?

Дали за туй, че неуморно

следим и съдим всеки друг;

че пламенност непредпазлива

обижда ни или разсмива;

че ум преградите руши,

гнети дребнавите души;

че приказките често пъти

приемаме като дела;

че глупостта е празна, зла

и важно всякакви ги мъти;

че само посредствеността

е хляб за нашите уста?

X

Блажен е, който млад на младост,

навреме сетне е узрял,

привикнал е на всяка гадост,

хлада житейски е търпял,

възвишен блян не е лелеял,

от светска сган не се чуждеял;

на двайсет — франт или смелчаг,

на трийсет — сключил сгоден бра

на петдесет е бил свободен

от всеки дълг, най-лек дори,

успехи, чинове, пари

да придобие бил е годен

и за когото неведнъж

са казвали: прекрасен мъж.

XI

Но тъжно е да схващаш ясно,

че си пропуснал младостта,

че си я лъгал всекичасно,

че те е мамила и тя;

че твоите хубави копнежи,

че бляновете твои свежи

изтляват, стъпкани в калта,

като обрулени листа.

О, как несносно е живота

да виждаш като дълъг ред

от обеди и взрян напред,

да пъплеш с всички без охота,

без нивга с тях да споделиш

това, що мислиш и кроиш.

XII

Несносно е на клюки шумни

да станеш прицел (казвам пак),

сред хора все благоразумни

да се прославиш за чудак,

за мрачен дух, за мъж особен,

за изрод, за човек злокобен,

дори за демон (образ мой).

Онегин, нашият герой,

(към него, Музо, пак води ни),

убил приятел на дуел,

без служба, без жена, без цел

до двадесет и шест години

живя без труд, гнездо не сви,

за нищо се не залови.

XIII

Обхванат бе от безпокойство —

променяше места, страни…

(Туй мъчно поносимо свойство

е кръст в живота за едни.)

Напусна селото, полето,

самотните дъбрави, дето

от призрака окървавен той

бе преследван всеки ден.

Заскита, без да се любува,

на тъмно чувство под гнета;

но както всичко на света,

омръзна му и да пътува;

И както Чацки тук на бал

от път се беше озовал.

XIV

Настъпва суетня голяма

и бръмва в миг салона цял

от шепот: приближава дама,

след нея — важен генерал.

Не бе тя хладна, горделива,

ни мълчалива, ни бъбрива;

с подвижно тяло, с нагъл взор,

със нрав, несвикнал на отпор,

с превземки, с чувство на любимка.

И всеки израз в нея бе

спокоен, чист като небе.

Изглеждаше тя вярна снимка

на comme il faut… Шишков, прости

не мога…преведи го ти.

XV

Към нея дами идват близко,

с усмивка баби я следят,

мъже й се покланят ниско

и скромния й взор ловят;

край нея с тих вървеж девойки

минават в групи и на двойки;

по-гордо тук от всеки гост

надига генералът нос.

Макар и не дотам прекрасна,

но от нозе, та до глава

човек не би открил това,

което, модата всевластна

във лондонския знатен кръг

нарича vulgar^[2] — лош недъг.

XVI

И тази дума аз не мога

да преведа; макар че днес

на мода е у нас, на слога

едва ли правила би чест;

подхожда тя за епиграма…

Но връщам се към нашта дама

С безгрижна прелест поседя

при Нина Воронская тя;

а с мраморната хубост Нина

е Клеопатра на Нева;

но всеки би признал това:

че Нина, с блясък ненадминат

между красивите жени,

съседката не затъмни.

XVII

„Нима — помисли си Евгений. —

нима е тя? Не вярвам. Как?

От степните села смирени…“

Насочва той лорнета пак

— простолюдие, простащина.

и хвърля погледи нескромни

към таз, която му напомни

забравен лик от прежни дни.

„Насреща, княже, погледни:

кажи ми, знаеш ли коя е

с посланика онази там?“

А князът го оглежда ням.

— О, ти се пооткъсна, зная…

Ще те представя, ето на…

„Коя е?“ — Моята жена!

XVIII

„Оженил си се? Как тъй стана?“

— Ей тъй — дойде и моя ред.

„И тя е?“ — Ларина. „Татяна!

Бях неин някога съсед.“

— Така ли? Да вървим тогава.

Към нея князът приближава

и важно го представя той

като другар и сродник свой.

Макар до дън душа смутена

и смаяна да беше тя,

за миг все пак се овладя,

остана си непроменена:

запази сдържания тон,

и тих бе нейният поклон.

XIX

О, тя не само се не сепна,

не само се не изчерви,

но и с око дори не трепна,

и устни тя дори не сви.

Видя, загледан най-прилежно,

че в нея няма нищо прежно.

Поиска нещо да рече,

но…не можа. И ето че

запитва тя, а той отвръща:

кога пристигнал, где е бил,

кои места е посетил?

След туй към княза се обръща;

отиват си… А той смутен

стои, на странни чувства в плен.

XX

Нима е същата Татяна,

онази, на която той —

в градина, с летен здрач заляна,

далече, в селския покой —

душа за нравственост отворил,

наставнически бе говорил?

Той пази нейното писмо.

де младото сърце само

говори, без да се преструва.

И таз девойка, чийто плам

бе пренебрегнал нявга там,

бе тук — дали пък не сънува? —

и тя със него, о небе,

тъй смела, равнодушна бе!

XXI

Прибра се той със смут неясен,

замислен, както бе и вън…

И блян, ту тъжен, ту прекрасен,

тревожи късния му сън.

Събужда се. „Какво? Писмо ли?“

Да, князът го покорно моли…

У тях таз вечер… „Боже мой!

При нея!“ О, ще иде той!

Написва отговор учтиво.

Що става? Сън или лъжа?

Що трепна в хладната душа,

до днес отпусната лениво?

Суетност ли? Каприз ли нов?

Или пък… истинска любов?

XXII

До десет той едва изтрая…

Ей бий часовникът… брои…

Ала недоброил до края,

при входа, ето го, стои…

Той влиза с трепет и…

замира сама княгинята намира;

две-три минути те седят,

без думица да промълвят.

И мрачен със снага превита.

неловък, той едва-едва

отвръща, понавел глава,

зает със мисъл упорита.

Той гледа само: тя седи

спокойна, както и преди.

XXIII

Съпругът идва. Той прекъсва

това неловко tete a tete^[3];

и спомен не един възкръсва

за лудориите безчет.

Но влизат гости; шумно става.

Беседата се оживява,

солена с доста светска злост; —

мълчи тук-там по някой гост;

а край Татяна в малка групи

друг разговор се поднови:

ту в леко бъбрене върви,

ту умно, без превземка глупа —

свободен, жив, по не и кух —

и той не дразни ничий слух.

XXIV

Тук беше на града отбора:

дворяни, модни образци,

и учени, и знатни хора,

и неизбежен брой глупци;

възстари светски хубавици,

опрецъфтели, зли девици,

пет-шест девойки без сърце

и без усмивка на лице;

посланик, що и тук тълкува

държавен някакъв въпрос;

старик парфюмен, белокос,

що доста тънко се шегува,

но чийто остарял финес

изглежда, малко смешен днес.

XXV

И склонният към епиграми,

сърдит на всичко граф NN:

на скучните, бъбриви дами,

на чая, много подсладен,

на спора, който се подхвана

за два-три глупави романа,

на слуховете за война,

на свойта собствена жена, —

на вестникарските заблуди,

на вензела на две сестри,

на падналия сняг дори —

да, всичко злост у него буди.

И дъщеря му бе дошла —

писклива, гърбава и зла.

XXVI

Тук бе и Р… с душа злоблива,

С ограничен и низък ум;

Сен-Прист, хаби си ти молива

по него не в един албум;

тук бе и друг диктатор бален,

от младите контета хвален,

чист, румен, ням, невъзмутим,

като изписан херувим;

и пътешественик случаен,

колосан франт, нахал надут,

с осанка на човек прочут —

възбуждаше той присмех таен;

и поглед с поглед разменен

бе съд над франта отегчен.

XXVII

С Татяна само тази вечер

зает бе нашият герой:

не с плахата девойка вече,

що влюбена видял бе той.

а с равнодушната княгиня,

със непристъпната богиня

на нашта царствена Нева.

О хора! Всеки във това

на Ева ми прилича — странно:

що бог му дал, не го влече;

змия към тайното дръвче,

към грях го мами непрестанно:

плода ти запретен му дай,

за да му бъде раят рай.

XXVIII

Как много се е изменила

Татяна в тоя свят отбран!

Как скоро тя е усвоила

обноските на своя сан!

Ни помен от онази нежна

девойка в тази тъй небрежна

жена, която дава тон

в един така блестящ салон…

Представя си как нощем бледа

за него чезне тя в мечти,

преди Морфей да долети,

как морно към луната гледа

с мечта — ведно да извървят

задружно земния си път.

XXIX

При всяка възраст сме покорни

на любовта като деца;

но пролет с бури благотворни

е тя за младите сърца:

под страстите й те свежеят,

като поля цъфтят и зреят —

и ражда мощният живот

разкошен цвят и сладък плод.

Но в старост късна, безотрадна,

при залеза на наште дни,

тя носи скръбни сетнини.

Тъй бурите на есен хладна

превръщат вред лъки в блата

и брулят горските листа.

XXX

Не ще съмнение: в Татяна

е влюбен той като дете;

любовна мъка, с нега сляна,

във погледа му се чете.

Не слушайки ума, поема

на жилището й към трема,

отдето с трепет във гърди

подобно сянка я следи,

щастлив, ако на рамената

наметката й, с дъх горещ,

поправил би, би дигнал вещ,

би й докоснал с жар ръката

или пък би й сторил път

сред полк ливреи^[4] някой път.

XXXI

А тя със нищо не отвръща,

не вижда, ако щеш, умри.

Приема го във свойта къща,

пророни думици две-три,

понякога не му приказва,

дори не го и забелязва:

кокетства хитри туй не са,

че те не са и по вкуса.

Онегин почна да бледнее,

но в нея — нито капка жал;

съвсем е вече полинял,

от охтика ще заболее.

На лекари го пращат. Те —

на бани и не знам къде.

XXXII

Не тръгва той, а се терзае.

Готов е вече да върви

на оня свят, а тя нехае

(такъв е полът им, уви!),

надява се и пак настъпва

и упорит, не се отдръпва;

подобен на болник сега

той пише с немощна ръка

на тази, дето се не трогва.

Че малко полза въобще

в писмата има, спор не ще —

си мисли той, но изнемогва.

И пише страстно, пише с плам.

Писмото точно ще предам,

 

ПИСМОТО НА ОНЕГИН ДО ТАТЯНА

 

„Предвиждам: ще ви оскърби

това печално обяснение.

Ще блесне гордост и презрение

във погледа ви може би.

Що искам? И с какви ли цели

разкривам си душата вам?

На зло веселие не ще ли

аз повод с туй писмо да дам?

Съзрял у вас през дните прежни

в случайна среща чувства нежни,

да им повярвам не посмях:

по мил свой навик да се влюбя

и свободата да изгубя —

макар омръзнала, — не щях.

И друго бе ни разделило:

загина Ленски… И тогаз

от всичко на сърцето мило

сърцето си откъснах аз;

за всички чужд, като белязан,

аз мислех: с волност и покой

блажен ще бъдеш. Боже мой!

Как сбърках, как съм днес наказан!

Не, да ви виждам, да вървя

по стъпките ви без почивка,

с очи на влюбен да ловя

ваш поглед, жест или усмивка;

в беседи с вас да разбера

напълно вашто съвършенство,

пред вас бледнеещ да замра…

това, това е то блаженство!

Но съм лишен от туй; за вас

навред се мъкна тъй, наслука;

да, скъпи са и ден, и час,

а губя във напразна скука

едни ли час, един ли ден,

и тъй нерадостни за мен.

Животът ми е, знам, измерен;

по трябва, за да го ценя,

от сутринта да съм уверен,

че ще ви видя през деня…

Дано в молбата ми смирена

не видите (да пази бог!)

измама, хитрина скроена —

да блесне погледът ви строг.

Да бихте знала как ужасно

в любовна жажда аз горя,

как с разума си всекичасно

кръвта си гледам да смиря;

и как, измъчен, заридал бих,

прегърнал ваште колене —

молби, признания и жалби

излял пред вас за миг поне;

а при това привидно хладен

да водя разговор и спор

и да ви гледам с весел взор,

потиснал своя порив жаден!

Не мога вече по неволя

да водя в себе си борба;

решено е: на вашта воля

предавам своята съдба.“

XXXIII

Но няма отговор. Унива,

и второ, трето праща той;

пак няма отговор. Отива

веднъж на бал у сродник свой…

Насреща — тя. Каква сурова!

Ни взор, ни дума към тогова,

що мил й бе. У! Зимен мраз

я обкръжава в тоя час.

Тя сдържа с вид и горд, и скромен

негодувание в уста!

От смут и сълзи — ни следа,

от състрадание — ни помен.

Той вижда: в нейните очи

единствен само гняв личи.

XXXIV

А може би боязън тайна,

че хората или мъжът

ще схванат слабостта случайна,

ще се разкрие тъй грехът…

Надежда няма — ясно то е.

Проклел това безумство свое,

той пак избяга от света

в предишната си самота.

Припомни си във кабинета,

във който мълком се прибра,

че нявга същата хандра

го беше погнала, додето

за шията го улови

и в този тъмен кът го сви.

XXXV

И пак зачете безразборно.

Прочете той Гибон, Русо,

Манзони, Хердера (повторно),

Мадам дьо Стал, Биша, Тисо;

прочете още Фонтенела,

Шамфора и скептика Бела,

и наши някои дори;

прочете алманаси три,

списания с поуки разни, —

в които бях преди ласкан,

а напоследък съм руган:

но първото ме днес не блазни,

а второто не е беда.

Е sempe bene^[5], господа.

XXXVI

Какво? Очите му четяха,

но духом бе далече той;

а вдън душата се тълпяха

копнежи, скърби, мисли рой.

И много страници прочете,

но друго той през редовете

откриваше по някой ден

с духовния си взор вглъбен.

То бяха приказки сърдечни,

предания от стари дни,

чудати сънища едни,

прокоби, спомени далечни,

заплахи, слухове, писма

от млада, влюбена мома.

XXXVII

В едно унасяне сънливо

изпада постепенно той;

въображението живо,

реди картини — пъстър рой.

Ту вижда: на постеля снежна,

безмълвен, в поза безметежна,

лежи млад момък непокрит,

и чува глас: „Какво? Убит!“

Ту спомня врагове клюкари,

клеветници, страхливци зли,

жени-изменници или

презрени нявгашнн другари;

ту селски дом отпред с цветя,

прозорец и на него… тя!…

XXXVIII

С душа, във книгите скована,

едва не се побърка той

или поет едва не стана —

той, бившият бездарник мой.

Като от мощен магнетизъм.

от стиховия механизъм

понявга биваше обзет.

Как бе подобен на поет,

когато, бледен, в кабинета

до огъня седеше сам

и изтървеше някак там —

ту мъркайки си „Benedetta“^[6],

ту „Jdol mio“^[7] с порив нов —

списание или пантоф.

XXXIX

Летяха дни; дойде промяна:

лъх южен въздуха съгря…

Онегин пак поет не стана,

не се побърка, не умря.

И пролет с призив животворен

го буди в къта му затворен,

където презимува той

като мармот^[8] в сънлив покой;

излиза в утрен час и празен,

в шейна покрай Нева лети;

изсеченият лед блести

на слънцето; нечист, разгазен,

топи се уличният сняг.

Къде се носи в своя бяг?

XL

Къде ли днес ще се отбива?

Отгатнахте: при нея пак —

при свойта Таня пак отива

непоправимият чудак.

Като мъртвец минава трема;

в салойа влиза, дъх поема —

и нийде живо същество.

Отваря пак врата… Какво

го порази с такава сила?

Сама, в домашно облекло;

княгинята седи в кресло,

печална, бледна, поглед впила

в писмо, подпряла на ръце

обляното в сълзи лице.

XLI

О, кой ли нейните страдания

във този миг не би видял!

Кой бедната предишна Таня

в княгинята не би познал!

С безумна жалост в миг Евгений

пред нея падна на колене;

тя трепва само и мълчи,

и свела морните очи.

без гняв го гледа… Странна

двойка. Във взора му погаснал

тя молба и укор ням видя;

разбра го: простата девойка,

потънала в мечти, в тъга,

възкръсна в нея, пак сега.

XLII

Не го повдига тя, потръпва,

и гледайки го все така,

от жадната уста не дръпва

безчувствената си ръка.

Но за какво ли замечтана

стои в мълчание Татяна?

Най-после твърдо устни сви.

„Станете — тихо промълви, —

ще ви говоря откровено.

Вий помните ли оня час,

кога в градината у нас

ний срещнахме се, как смирено

аз вашият студен съвет

изслушах? Днес е моят ред.“

XLIII

Аз бях, Онегин — помислете, —

по-млада, по-добра тогаз;

обикнах ви: и що кажете,

в сърцето ви намерих аз?

Отвърнахте с една суровост.

Нали? За вас не беше новост

на скромна дева любовта?

Замръзва ми и днес кръвта,

щом спомня, свят ми се завие…

А тази проповед от вас…

Но прав сте бил: във оня час

достойнство проявихте вие;

и аз сега не ви коря,

а от душа благодаря.

XLIV

Тогаз — нали? — в живота скромен,

на простичка мома с вида,

не ви се нравех… Но защо ме

преследвате сега в града?

Защо на мен вий поглед спряхте?

Дали за туй, че ме видяхте

сред висшия охолен свят?

Че мъж ми — знатен и богат —

в сражения е бил раняван,

та ни ласкай самият двор?^[9]

За туй ли, че такъв позор

за хората би бил забавен,

и той би ви донесъл днес

навярно блазнеща ви чест?

XLV

Аз плача… Нявгашната Таня

вий в мене виждате, нали?

Към вас все още почит храня,

затуй ме толкова боли.

Строг укор аз бих — предпочела

пред тая слабост, вас довела

сега до сълзи и писма…

Бях влюбена и аз сама;

тогава честност проявихте,

към мене жалост ви обзе…

А днес сте в моите нозе!

Защо така се променихте?

Нима умът ви няма власт

над вашата дребнава страст?

XLVI

Онегин, накитът, златото,

разкошът, блясъкът фалшив,

успехите ми в обществото,

ст забавите в дома красив —

защо са ми? Бих дала с радост

тоз шум и тази маскарадност

за онзи дом, не тъй голям,

за лавицата с книги там,

за двора, дивата градина,

Онегин, дето нявга с вас

за първи път се срещнах аз,

за гроба във оназ долина,

де мойта няня в родна пръст

лежи под вейчици и кръст.

XLVII

А щастието бе възможно

и толкоз близко! Но… съдба!

И моето сърце тревожно

послуша майчина молба:

„със сълзи ме заклина, моли…

Как да откажа и защо ли?

Приех в един съдбовен ден

и моят жребий бе решен —

принудих се да се омъжа.

Да, оставете ме от днес;

знам имате достойнство, чест…

Обичам ви (защо да лъжа?),

но вярна ще съм аз на друг,

когото назовах съпруг.“

XLVIII

И тя излезе. А Евгений

стои като от гръм сразен.

На чувства, бурно разразени,

Сърцето му сега е в плен.

Но чу се вън звънтеж на шпори:

вратата князът с шум отвбри…

Тук вече нашия герой

в минута зла, четецо мой,

завинаги ще изоставим.

Отдавна по света вървим

със него; днес ще се простим…

Но нека поздрав си отправим

едни на друг (нали?). Ура!

До бряг се корабът добра.

XLIX

Какъв си, кой си — туй не зная,

читателю, не те лъстя,

но искам с теб сега накрая

като с другар да се простя.

Дали ти в строфите небрежни

си дирил спомени метежни,

сърдечни трепети или

картини, думи — остри, зли,

пък даже граматични грешки,

дано от моя труд си взел

поне троха за свойта цел:

за развлечения, насмешки,

за критики или мечти

и… да се разделим, прости!

L

Прости и ти, мой спътник странен,

и ти, мой верен идеал,

и ти, мой скромен, постоянен,

жив труд, сърцето ми владял:

познах с теб творчески победи,

другарски сладостни беседи,

забрава в бури и злини.

Изминаха се много дни,

откакто младата Татяна с Онегин,

в блян новороден,

се бяха мярнали пред мен —

и с тях обхватът на романа

като в магически кристал

неясно бе се очертал.

LI

Но тези, на които вече

съм чел началните глави —

едни са някъде далече,

а други в гроба са, уви!^[10]

Без тях героя дорисувах.

А ти, с която аз тъгувах —

Татяна, моят идеал…

несретен беше твоят дял.

Блажен е, който свърши рано,

бокала с вино недопил,

и който се е разделил

с живота, недочел романа,

тъй както, драги, в тоя час

с Онегин се разделям аз.