Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Евгений Онегин, 1823–1831 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Димитър Хр. Петричев, 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 46 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- unicode (2007)
Издание:
А. С. ПУШКИН
ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН
Руска
Първо издание
БИБЛИОТЕКА ЗА УЧЕНИКА
Литературна група IV
Редактор Неделчо Драгиев
Художник Величко Койчев
Художник-редактор Васил Йончев
Техн. редактор Александър Димитров
Коректор Наталия Кацарова
Дадена за набор на 14. V. 1971 г. Подписана за печат на 20. VIII. 1971 г. Излязла от печат през октомври 1971 г. Формат 84×106/32.
Печатни: коли II 1\2, Издателски коли 8,74
Цена 0.46 лв.
Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Гр.Игнатиев“ 2а
ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. Н. Ракитин 2
История
- — Добавяне
- — Корекции от Диан Жон
Глава пета
О, не знай сих страшных снов,
ты, моя Светлана!
I
Да, януари късна есен
лежа над голите поля;
тъй дълго чакан, сняг чудесен
в нощта на трети заваля.
На сутринта когато стана,
видя зарадвана Татяна,
че дворът цял е побелял,
цветарник, покрив, храст заспал,
прозорци със везби сребристи,
дървета в накити от сняг,
кресливи свраки — цял рояк
и хълм и бели, хълми чисти
блестят в килим от белота.
Навред — простор и яснота.
II
Ликува селянинът — зима!
Шейната впряга той чевръст;
кобилката глава заклима
и хуква криво-ляво в тръс.
И бричка устремно завива,
и пухкави бразди разрива,
на капрата седи в кожух
коларят, цял във снежен пух.
Наместил Шаро на шейната
и също като кон във впряг
един немирник рови сняг.
Премръзнала му е ръката.
И вижда майката това,
заканва му се със глава.
III
Но тези гледки за народа
едва ли ще ви възхитят.
Щом стане дума за природа,
загубва грация стихът.
Друг наш поет с пейзажи снежни,
преливащи в отсенки нежни,
от бога вдъхновен — възпя
във изумителна творба.
Той там — уверено говоря —
и с първи сняг ще ви плени,
с разходки тайни със шейни…
Не мога с него да се боря,
ни с теб, певецо нашумял,
за младата финландка пял.
IV
Татяна, по душа рускиня,
живяла в селска самота,
обичаше таз бяло-синя,
студена руска красота;
и в утрините в скреж чудесен,
шейните полетели с песен,
на залезите в розов сняг,
на Коледите в мраз и мрак,
които тачат и празнуват
по руски древен обичай,
прислужничките, то се знай,
за господарките ладуват,
предсказвайки им най-подир
далечен път и мъж в мундир.
V
Татяна вярваше в предания
от миналите времена,
вълнуваше се от гадания
на длан, на карти, по луна.
В предмети, в случаи нищожни
поличби виждаше тревожни,
предчувствия по някой път
гнетяха младата й гръд.
Котакът с лапки нежно трие
муцунката си — случай прост:
то знак е, че ще дойде гост.
Или отляво се извие
в небесната синевина
двурога младата луна.
VI
Татяна я следеше плаха.
Когато падащи звезди
по черното небе летяха,
Татяна с трепетни гърди
едва запазваше мълчание
и бързаше едно желание
сама на ум да си рече.
Когато заек пресече
случайно пътя й край нива
или я срещне чер монах,
тя цялата замира в страх,
предчувствайки беда горчива
или каквото да било,
очакващо я скоро зло.
VII
За нея беоде прелест цяла
и ужасът — дори и той!
Природата ни е създала
с противоречия безброй.
Дойде и Коледа! Що радост!
Гадае ветрената младост
без жал за нищо, с пълна гръд,
е открит пред нея светнал път
към далнини необозрими;
гадае вече с очила
и старостта, до гроб дошла,
след загуби невъзвратими.
Надеждата над тях кръжи
и ги залисва със лъжи.
VIII
Татяна — любопитна, бледа —
се взира в съд, с вода налят:
тя восъчните форми гледа,
те нещо чудно й вестят.
Поредом ог съсъда пръстен
изваждат с припев нечий пръстен.
Редът на нейния дойде
и стара песен се поде:
„Там селяните са заможни,
с лопати ринат те сребро,
а тебе чака те добро
и слава.“ Но неща тревожни
вещае припевът унил.
За котката ще е по-мил.
IX
Студена нощ. Небето — ясно.
А светилата — дивен хор,
вървят тъй тихо, тъй съгласно.
Татяна в глъхналия двор
излиза в леко наметало
срещу луната с огледало
и трепва тъжно в този миг
огледаният лунен лик…
Чуй, стъпки… минувач в тъмата;
на пръсти тя натам хвърчи
и нежният й глас звучи
като цафара в тишината:
„Вас как ви казват?“ — Агатон —
отвръща й мъжът с поклон.
X
Реши да си врачува Таня.
Поръча да й донесат
на маса в празната им баня
два прибора… и да мълчат!
Но изведнъж й страшно стана…
И аз си спомних за Светлана —
изплаших се и аз така…
да не гадаем отсега!
Тя сне колана си полека,
съблече се и легна. Лел
над нея тихо се е свел;
а под възглавката й мека
е огледалото. Тя спи.
И всичко в сън се потопи.
XI
Тя чуден, странен сън сънува.
Пристъпва уж по сняг и лед,
по някакво поле пътува.
Обгражда я мъгла отвред.
Пред нея в преспи страховити
шуми, гърми с вълни сърдити
кипящ, оловносив, дълбок,
останал нескован поток.
И там, едва-едва скрепени,
гредички две от бряг до бряг
треперят, та ще рухнат чак!
Отдоду бездната се пени.
Пред гибелния мост се спря
и в нерешителност замря.
XII
И също както при разлъка
роптае — няма накъде.
И няма кой във тази мъка
ръка отвъд да подаде!
Но пряспа някаква зашава —
и кой от нея се подава?
Мечок със рошава глава.
Тя ахна! Звярът изрева —
и лапа ноктеста протегна.
Татяна с трепетна ръка
поема лапата. Така,
на нея като се облегна,
премина страшния поток.
Пое. Подире й — мечок!
XIII
И все по-бързи крачки прави,
да се обърне тя не смей;
не знае как да се избави
от рошавия си лакей.
Пухти, ръмжи. Какво да стори.
Пред тях — гора. Високи бори
във мрачна красота стърчат.
Привел е клоните снегът.
Тук-там през голите клонаци
на ясени, липи, брези
самотен звезден лъч пълзи,
а пънове и храсталаци
под преспите едва личат.
И няма ни следа от път!
XIV
В гората влиза и потръпва…
Снегът до колене е тук!
Гол клон й обиците дръпва.
По шията я драсва друг
или по хладните й бузи.
Обувката й се изхлузи,
забрадката й отлетя —
не спира да ги вземе тя,
че от мечока се страхува
(а той я следва все така);
на дългата пола с ръка
да вдигне края се срамува.
Безсилна в пустия покой
тя бяга. А след нея — той.
XV
И падна. Грабна я мечока,
понесе я и полетя.
Като в просъница дълбока
не мръдва и не диша тя.
И носи, носи я в гората.
Ей мярна се сред глушината
колиба, простичка наглед
завеяпа със сняг отвред.
Прозорчето й свети ярко.
В колибката — и вик, и шум.
„Пристигнахме при моя кум —
нродумва той, — посгрей се малко!“
И в пруста, до самия праг,
я сложи и изчезна пак.
XVI
Дойде на себе си. Ни помен
от мечката. Лежи сама.
На сякаш панихиден помен
дочува близо там шума.
Какво ли всъшност става тука?
Поглежда през една пролука —
и що да види?! — В кръг
седят чудовища — шумят, ядат.
Глава петлешка има този,
а друг рога и вид на псе.
Наперен скелет се тресе
до вещица с брадица козя,
джудже с опашка, с бял калпак,
и полущърк-полукотак.
XVII
По-страшно чудо порази я:
на едър паяк язди рак.
Върти се върху гъша шия
кух череп със червен калпак;
ей мелница във танц прикляква
и махайки с крила, протраква —
лай, кикот, пеене, свирня,
човешки говор, тропотня.
В миг изумена вижда тоя,
що лятос, бе й се явил
тъй страшен, но и толкоз мил —
на нашия роман героя!
Сред гостите на тоя дом
към входа гледа крадешком.
XVIII
Той знак даде — те всички викат;
той пие — пият и гълчат;
засмее се — избухват в кикот,
намръщи вежди — замълчат.
Той тук е господарят, ясно;
не й се струва тъй ужасно
и тя, стаила дъх в уста,
открехва малката врата.
Но вятър лих нахлу тогава,
светилиикът е угасен,
а бесовският сбор — смутен;
Онегин с блеснал поглед става,
в миг стават всички — шум и вой.
И към вратата тръгва той,
XIX
Да бяга иска тя, но всуе!
Сковал нозете й страхът.
Да вика — кой ли ще я чуе?
Пресеква в гърлото гласът.
Евгений бутва с крак вратата —
и ето я сега момата!
А бесовете — шумен рой,
налитат с кикот, смях и вой.
С очи, с крака, с хоботи криви,
с езици кървави, с рога,
с опашка, с ноктеста ръка
или пък с пръсти костеливи
я сочат всички, трополят —
и — „Моя, моя е!“ — крещят.
XX
Не „Моя!“ — страшно той извика.
Стопи се шайката в нощта.
И отмаляла, бледна, тиха,
сега сама е с него тя.
Увлича я, след туй веднага
на пейка в ъгъла я слага
и скланя като влюбен мъж
глава над нея. Изведнъж
се втурна Олга с Ленски.
Блясна отнейде светлина сега.
Онегин махна със ръка,
със злоба в погледа ужасна —
и викна с грозен, гневен глас.
А тя лежи почти в несвяст.
XXI
Високо спорят. Но посегна
и Ленски той прободе с нож.
Отчаян вик — и сянка легна,
сгъсти се тягостната нощ.
Във пропаст всичко се събори
и Таня с вик очи отвори.
Видя се в своето легло.
По заскреженото стъкло
зората лъч далечен мята.
И ето нейната сестра,
по-румена и от зора,
отваря лекичко вратата.
Не може тя да се сдържи
„Какво сънува, ми кажи!“
XXII
Но Таня нищо не отвръща,
забила в книгата очи,
полека лист по лист обръща,
не чува сякаш — и мълчи.
А тази книга, що държеше,
поетова творба не беше,
с картини, с мъдрости, с живот.
Но ни Вергилий, нито Скот,
ни Стал, ни Байрон, ни Сенека,
ни даже дамският журнал
бе погледа й приковал.
А беше то Мартин Задека,
халдейски пръв мъдрец и сам
съновник мъдър и голям.
XXIII
Това премъдро съчинение
пътуващ някакъв книжар
донесе в тяхното имение
За него взе хитрецът стар,
като прибави и „Малвина“,
три рублички и половина,
с граматика и том дебел
творения на Мармонтел,
две Петриади, книжка с басни
От този ден незабравим
Мартин Задека бе любим
на Таня автор. Най-прекрасни
съвети й дарява той,
теши я в случаи безброй.
XXIV
Сънят й много я тревожи
и помрачава й деня.
Как много иска, а не може
да изтълкува тя съня.
Лежейки, в книгата се взира
и в показалеца намира
бор, буря, врана, еж, ела,
лед, мечка, мостче, пън, скала
и прочие… Съвет не дава
Мартин Задека този път.
А тъй злокобен е сънят —
беда безспорна предвещава!
Със този сън — и дни наред —
умът й тъжен бе зает.
XXV
Но ето в розова одежда
над хълма, вече разведрен,
зората слънцето довежда,
а с него — именния ден.
Пристигат гости, пълнят двора,
гъмжи у Ларини от хора:
пристигат с глъч и препирни,
с каляски, брички и шейни.
При входа блъсканица става,
във трема шум и суетня,
във гостната — прием, шетня,
смях на кърмачки, пъстра вряка,
целувки, поздрави безкрай
и детски плач, и кучи лай.
XXVI
Дебел, червен — добре охранен,
дойде е жена си Пустяков;
Гвоздин, на гол народ стопанин,
контето местно — Петушков;
Скотинини, със бели власи,
почтена двойка с челядта си —
от двегодишното дете
до мъж, навършил трийсетте;
и моят братовчед Буянов,
фуражка кривнал, с пух покрит
(познат на вас все в тоя вид);
съветникът в оставка Фляков —
измамник, лакомник и шут,
с рушвети и сплетни прочут.
XXVII
И Харликови бяха тука,
с мосьо Трике, познайник нов,
французин с очила, с перука,
дошел наскоро от Тамбов.
За Таня чужденецът весел
бе в джеба си куплет донесъл,
що пели сте и вий сами:
„Reveillez-vous, belle endormie.“
Сред стари песни нейде бяха
печатали и тоз куплет.
Трике бе Досетлив поет,
изрови го из алманаха
и смело вместо belle Nina
постави belle Tatiana.
XXVIII
Пристигна, стегнат в нова дреха,
самият ротен командир,
ерген — на майките утеха,
на зрелите моми — кумир.
Тук новина щастлива литва:
на полка музиката идва!
Да, сам полковникът я дал!
Що радост е! Ще има бал!
Тук-там подскачат вече двойки
Но слагат обед. Под ръка
вървят към масата така:
до Таня — дълъг ред девойки,
а срещу тях — мъже. Седят,
като се кръстят и шептят.
XXIX
След малко приказките спират,
устата дъвчат и мълчат.
Чинии, вилици сервират
и чаши стъклени звънят.
Но много туй не продължава —
отново се надига врява.
Говорят всички: кой крещи,
кой спори, смее се, пищи.
Вратата се отваря: Ленски
с Онегин влизат в този миг.
„Ах, най-подир!“ — с любезен
вик възкликва Ларина по женски.
И прави място всеки тук
да седнат те един до друг.
XXX
До Таня те се настаняват.
А тя — по-бледа от луна,
когато ясен ден изгрява,
като подгонена сърна
не вдига поглед: пламва цяла,
от жар и задух премаляла.
Не чула поздрава, мълчи,
навежда, бедната, очи,
едва със сълзите се бори.
Миг още — ще припадне тя.
Но с воля, с ум се овладя
и колкото да отговори,
две думи само промълви
и пак до масата се сви.
XXXI
Сълзи, трагично-нервни сцени,
каквито много бе видял,
противни бяха на Евгений,
достатъчно ги бе търпял.
Чудак, дошел на празник скромен,
ала завари пир огромен,
сърдит бе той; а щом съзря
как Таня в порив плах примря,
намуси се, възнегодува;
решил на Ленски да плати
и здраво да си отмъсти,
той почна вече да ликува
и да превръща с тайна злост
в карикатура всеки гост.
XXXII
Смущението на Татяна
могъл би да съзре и друг,
но в точеното бе отправен
в туй време всеки поглед тук
(за жалост малко пресолено);
Билник с цимлянско засмолено
след печеното бе редът
на масата да поднесат;
цял строй от чаши — дълги, тесни,
ми спомниха за теб с печал,
Зизй, вълшебен мой кристал,
възпята в ранните ми песни,
прекрасен съд, с любов налян,
от който често бях пиян.
XXXIII
Изхвръкна тапата и ето —
в билника виното тини.
Туй чакал бе Трике с куплета,
принуден дълго да търпи.
Той става. Тишина настъпва.
Татяна цялата изтръпва.
Трике, изправил се така,
запя фалшиво с лист в ръка.
Постигна той успех огромен,
похвален шум от вси страни.
Смутена тя се поклони.
Поет велик, но твърде скромен,
за нея вдига чаша той
и връчва й куплета свой.
XXXIV
Честитки почват оживени;
отвръща тя; дойде редът
да я приветствува и Евгений
На бедната мома видът
със тази морност, с тази вялост
в душата му събуди жалост;
той мълком й се поклони,
но взорът му се проясни,
огрял я тъжно-меланхолно.
Бе трогнат нашият герой,
или кокетничеше той —
съзнателно или неволно?
Но взорът нежност изяви
и той Татяна оживи.
XXXV
Глъч, тропот; в гостната
минава тълпата — истински порой.
Така на цъфнала морава
излита шумно пчелен рой.
Сумти съсед срещу съседа,
доволен другият го гледа;
жени край огъня седят,
девойки в ъгъла шептят.
Зелени маси се поставят,
играчи, както е редът,
бостон и вист и този път
увлечено ще разиграват,
че са скучали дни наред
и ще скучаят занапред.
XXXVI
Героите на вист откриха
нов робер за девети път;
местата тъкмо си смениха
и виж, за чай дошел часът!
Обичам времето да меря
със обед, чай или вечеря;
на село тъй постъпвах сам —
часовник е стомахът там.
Отново скобка ще отворя —
признавам, честичко комай
за гозби, танци, вино, чай
по примера на Омир — споря.
Кумир на трийсет векове,
певец на дивни стихове.
XXXVII, XXXVIII, XXXIX
С чинийка парещ чай в ръката
пирува пъстрият народ.
Тук прозвучаха зад вратата
в салона флейта и фагот.
Под звуците им, цял ухилен,
зарязал чая, с ром подсилен,
покани Олга Петущков,
за танци винаги готов,
Татяна — Ленски, Харликова,
преминала мома тя бе
тамбовскйя поет пое,
Буянов грабна Пустякова…
В салона бързо се сгъсти
и чудно хубав бал блести.
XL
В част първа още на романа
описвах петербургски бал,
но искам тъй да го подхвана,
Албани както го е дал;
отплеснак се с душа обзета
от празни мисли за крачета
на дами, срещани преди.
Но днес по вашите следи,
крачета, не вървя в заблуда!
Избяга младостта от мен…
Сега спокоен, вразумен,
над своята творба се трудя:
без отстъпления вървя
сега във петата глава.
XLI
Развихрен, шеметен, безумен,
подобен на живота млад,
се вие валсът, вихър шумен,
въртят се двойки — пъстър свят.
С усмивка хитра и лукава
към Олга твърдо се отправя
Евгений — нашият герой.
Край гостите върти я той,
на стол я сетне настанява,
обгръща я със поглед драг,
говори нещо, после пак
със нея валса продължава.
И всеки там е удивен.
Сам Ленски гледа изумен.
XLII
Мазурка гръмна… Нявга, помня,
при тоя танц, със страст подет,
кънтеше залата огромна,
пращеше гладкият паркет,
трепереха със звън стъклата;
сега по женски господата
се плъзгат — не звънтят стъкла
Ала в градчета и села
мазурката е съхранила
ред свои хубости: подскок,
мустаци, тропане със ток.
Пред нея явно е без сила
и модата, тиран признат
на нашия модерен свят.
XLIII
Буянов Ларини поведе
напет към нашия герой.
И Олга пак избрал от двете,
във валса вихром влезе той.
Пристъпва той със стъпка странна,
към нея нежно се накланя
и шепне блудкав мадригал,
дланта й в своята прибрал.
Запалва се самолюбиво
лицето й в руменина,
а Ленски гледа отстрана
с негодувание ревниво;
и след мазурката с поклон
я кани сам на котильон.
XLIV
„Не може.“ — „А защо?“ — „Не може…“
С Онегин щяла… Просто тя
му обещала. Боже, боже!
Това от нейните уста!
Възможно ли е? Недозряла,
а станала кокотка цяла,
научена на хитрини,
готова днес да измени!
Сразен от удара, ни дума
не казва той; сподавил стои,
излиза, иска своя кон —
препуска. Само два куршума
и нищо друго този път —
съдбата му ще разрешат.