Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Евгений Онегин, –1831 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

А. С. ПУШКИН

ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН

Руска

Първо издание

БИБЛИОТЕКА ЗА УЧЕНИКА

Литературна група IV

Редактор Неделчо Драгиев

Художник Величко Койчев

Художник-редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректор Наталия Кацарова

Дадена за набор на 14. V. 1971 г. Подписана за печат на 20. VIII. 1971 г. Излязла от печат през октомври 1971 г. Формат 84×106/32.

Печатни: коли II 1\2, Издателски коли 8,74

Цена 0.46 лв.

Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Гр.Игнатиев“ 2а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. Н. Ракитин 2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон

Глава трета

I

„Къде така? Ах, тез поети!“

„Ще си вървя, Онегин, аз!“

„Не те задържам, но къде ти

прекарваш вечерния час?“

„У Ларини.“ — „Виж, туй не знаех!

Навярно здраво се скучае

там всяка вечер, а?“ —

„О, не!“ „Не те разбирам,

но поне представям си го

(слушай само) наш, руски дом,

обикновен, понявга с гости оживен,

към тях с усърдие голямо

почерпка, разговор за дъжд,

за лен, за пилета, за ръж.“

II

„В туй нищо лошо не намирам.“

„Как нищо? Скука, друже мой!“

„Света модерен не разбирам,

ценя домашния покой,

където мога…“ — „Пак еклога!

Но стига, мили мой, за бога!

Ех, жалко, че не поседя.

Ах, слушай, мога ли видя

оназ Филида, що сънуваш,

предмет на мисли, стихове,

на сълзи в скръбни часовее! сега?“ —

„Ти се шегуваш.“ „Не се шегувам. Но кога?“

„Кога ли?… Може и сега!“

III

Да идем… Яхнаха конете.

Пристигнаха и ето на,

приеха ги с безброй привети,

тъй както в древни времена.

Да кажа обреда накратко:

поднасят им в чинийка сладко,

на масичка във съд висок

им слагат боровинков сок.

А към вратата и стобора

девойки припнаха отвред

да видят новия съсед;

събраха се мъже на двора

да разсъждават с „да“ и с „не“

за господарските коне.

IV

Към къщи бричката ги носи;

държи юздите млад слуга.

Но да послушаме какво си

говорят двамата сега:

„Какво, Онегин, ти скучаеш?“

— По навик, Ленски, нали знаеш.

„Но повече от други път.“

— Еднакво… Их, че глупав път!

А ние закъсняхме доста.

Андрюшка, карай, захладия…

За Ларина се сетих: тя

е мила бабичка, по проста.

Със сока прекалих съвсем,

дано да ме не свий корем.

V

„Коя от двете е Татяна?“

Които тъжна Все седя,

замислена като Светлана.

Все до прозореца бе тя.

„В по-малката ли си се влюбил?“

„Е, що?“ — „По другата

бих губил аз дните си; да бях поет.

Бездушна Олга е наглед

като Вандайкова мадона,

тъй кръгла и с червенина

напомня глупава луна,

като ей таз на небосклона.“

Владимир млъкна, устни сви

и думичка не промълви.

VI

За идването на Евгений

у Ларинн — след ден, след два

сред хората озадачени

се появи едиа мълва.

Започнаха да го тълкуват,

да се догаждат и шегуват;

подметка не един език,

че Таня има годеник;

твърдяха някои по-смели,

че и до сватба се дошло,

ала отложено било,

дорде се с пръстени снабдели.

За Ленски бе въпрос решен,

че ще го женят някой ден.

VII

Татяна слушаше с досада

тез клюки; дразнеха я те;

но почна тя сама с наслада

за тях да мисли, без да ще;

проникна мисълта в сърцето,

най-сетие от любов обзето;

тъй семето кълни в пръстта

под огъня на пролетта.

И нейното въображение

в оная селска тишина

набираше добра храна

и сърдечното й притеснение.

Очакваше най-после тя един…

за нея… на света

VIII

Отвориха й се очите

и каза си: това е той!

Сега и в нощите, и в дните

в съмненията й безброй

все, той е. На момата мила

за него със вълшебна сила

говори само всичко тук —

загрижен поглед, ласкав звук

й станаха досадно бреме.

С душа, потънала в тъга,

не слуша гостите сега,

проклина празното им време,

ако у тях по някой път

по-дълго те се заседят.

IX

Тя с жадност още по-голяма

сега романите чете

и пие сладката измама,

с която я омайват те.

И образите съживенн

в мечтанията съкровени — мъжът,

любовник на Волмар,

Малек-Адел и дьо Линар

и Вертер, мъченикът бурен,

и доблестният Грандисън,

героят, що навява сън —

стоят пред погледа лазурен

в единствен образ, ясно зрим

в Онегин, нейния любим.

X

Тя вярва, че е героиня.

Под имена, каквито са

Клариса, Юлия, Делфина,

Татяна скита из леса,

сама с опасна книга, дето

намира отклик жив сърцето;

и пълни с таен жар, с мечти

въздишат младите гърди;

и в чужда скръб сама изгаря,

приела чужд възторг и вкус,

и дълги нощи наизуст

писма до милия повтаря.

Онегин, вярно, бе герой,

но Грандисън не беше той.

XI

За важна проповед настроен,

понявга вдъхновен творец

създаваше герой достоен,

на съвършенство образец.

Към него явно благосклонен,

рисуваше го вечно гонен,

но с гордо и добро сърце,

с очарователно лице,

възторжен, предан на доброто,

от чиста завладян любов,

да се пожертвува готов.

Накрая подлостта и злото

наказва мъдрият творец,

доброто наградил с венец.

XII

Днес умовете във мъгла са —

и който ни чете морал,

ще ии приспи… В романи маса

порокът тържествува цял.

По чужда муза се увлече

и малката девойка вече

и тя избра си свой кумир

или самотния вампир,

или Мелмонт, замислен бродник,

или потайния Сбогар,

или разбойника Корсар;

лорд Байрон, мрачен благородник,

възпя така себичността,

че романтична етапа тя.

XIII

Какво от туй? По воля божа,

другари, може някой ден

на стиховете край да сложа —

нов бяс ще се всели във мен.

На Феб опасната забрана

забравил — проза ще подхвана,

ще пиша по старинен план

при моя заник — нов роман.

Не с каещото се злодейство

читателя ще поразя,

а просто ще изобразя

бита на руското семейство

и любовта на младини,

и нравите на стари дни.

XIV

Бащите, дядовците вещи

ще вмъкна в своята творба,

уречените детски срещи

в дола при старата липа;

ще вмъкна ревността, сръдшгте,

на прошкаласкава сълзите —

и скараните ще сдобря

и в брак накрай ще ги сбера…

Ще спомня аз и чувства страстни

и думи, дето, на език

ми идваха в упоен миг,

в нозете на жени прекрасни,

когато в нега се топях.

Но днес напълно изтрезнях.

XV

Татяна, прелестна Татяна!

Да плача с тебе съм готов:

на модния отдаде своята любов.

Загиващ, мила, но, изглежда,

ти в сляпа някаква надежда

блаженство, призрачно зовеш;

с душа, изпълнена с копнеж,

ти пиеш чарове отровни,

преследват те мечти, мечти;

навред сега откриваш ти

за среща кътчета чаровни;

навред, навред пред теб е той —

все тоя изкусител твой.

XVI

Любовна мъка Таня гони —

в градината отива тя;

и изведнъж глава оброни

и се предава на скръбта.

Гърдите дишат притеснени-

и бузите пламтят червени,

замира в устните дъхът,

очите блеснали горят.

Нощта се спуска и луната

започва своя бавен ход

по тъмния небесен свод;

запява славей в тишината.

Татяна съня не лови.

На свойта дойка тя мълви;

XVII

„Не ми се спи! Ох, тъй е душно!

Прозореца ми отвори!“…

— Какво ми ти е, Таня?

„Скучно. За нещо ми поговори.“

— Но за какво? Преди години

аз помнех приказки старинни

за змейове и за моми,

царства незнайни и земи;

а днес забравих всичко, Таня;

и тъмно ми е в паметта.

Надви ме, чедо, старостта.

Върти мм се… „Кажи ми, няня,

за твойта младост и мечти —

нали си любила и ти?“

XVIII

— Що думаш! За любов изпърво

не бях и чувала тогаз!

А то с покойната свекърва

как щях да се оправям аз?!

„Но как си се венчала, няня?“

— То рекъл бог… Бе моят Ваня

от мен по-малък. Аз — дете,

подхванало тринайсетте.

Две седмици идва у леля

сватовница — струва, прави

и тате ме благослови.

С разплетена коса в неделя

поведоха ме; бе ме страх:

със плач към църквата вървях!

XIX

В чужд дом отидох да къщувам.

Но, Таня, ти не слушаш май…

„Ах, няня, няня, аз тъгувам

и тежко ми е, мила, знай!

Готова съм да заридая!…“

— Дете, какво ми те омая?

Помилуй, господи, спаси!

Гориш! Не си добре, не си!

Да те поръся със светена

вода?… „Не, няня… чуй тогаз…

не болна — влюбена съм аз!“

— Ох, да те пази бог! — смутена

старицата ръка простря,

девойката прекръсти тя.

XX

„Да, влюбена съм аз“ — неволно

повтори тя със тъжен глас.

— Момиче мое, ти си болно!

„Ох, стига, влюбена съм аз!“

Лупата, ярко засияла,

бе с морна светлина обляла

разпуснатите й коси,

лицето, капките сълзи

и седналата там наблизо,

надвила дрямката едва,

със вехта кърпа на глава,

старица с дълга бяла риза.

А всичко спеше в тишина

под чародейката луна.

XXI

В нощта тъй светла и безшумна

Татяна чезнеше в мечти…

И изведнъж й нещо хрумна…

Я, няня, прибери се ти!

Но масичката премести ми,

перо и лист ми дай. Прости ми.

Сама е. Всичко тъне в сън.

Луната кротко свети вън.

И пише тя, облакътена,

Онегин е в ума й цял,

и със листа споделя бял

любов невинна, вдъхновена.

Завършено е, но защо?

Татяна, за кого е то?

XXII

Знам, дами недостъпни има,

далеч от страстите, шума,

студени, чисти като зима,

непостижими за ума —

такива модни и надменни,

със добродетели вродени.

Признавам, че от тях странях,

че на челата им четях

на ада надписа ужасен:

„Надежда всяка остави“.

Любов какво е, те, уви,

не знаят. Плашат с вид прекрасен.

Подобни дами край Нева

познати са навярно вам!

XXIII

Посред поклонници послушни

чудачки други съм видял,

самолюбиво равнодушни

към страст, похвала и печал.

У тях открих аз нещо ново:

с това държание сурово

прокуждат плахата любов

и нак; възбуждат порив нов

И съжаление лъжливо

във погледа им проличи,

гласът по-нежно прозвучи

и пак се втурва с чувство живо

поклонникът на любовта

след милата си суета.

XXIV

Нима Татяна бе виновна,

че в милата си Простота,

и чужда на игра любовна,

повярва в своята мечта?

Че безизкусна, недукава

на своите чувстваме отдава,

че се вълнува и гори

и че небето я дари

с въображение неспокойно;

със воля; с ум, с особен прав;

но непритворен, не дребнав,

и със сърце горещо, знойно?

Та кой от вас не би можал

да и прости, макар от жал?

XXV

Кокетка, обич непознала,

коварства всякакви плете,

Татяна се отдава цяла

на любовта като дете.

Не казва тя: да поотложим —

цена тъй по-виерка можем

на любовта да придадем

и в мрежата да го вплетем;

с надежда крехка, с изненада

да го терзаем и смутим

и с ревност да го съживим.

Омръзва тихата наслада.

Мъжът, преситен от любов,

да се изплъзне е готов.

XXVI

Пред нова трудност е перото…

чест родна да спася от срам.

ще трябва превод на писмото —

и то във стихове — да дам.

По руски Таня слаба беше,

списанията не четеше:

и в писането бе далеч

от правилната родна реч…

тъй, на френски тя му писа.

Но да повторя съм готов,

до днеска женската любов

не се роднее с руска мисъл…

На нашия език, уви,

исмовца проза не върви!

XXVII

На наште дами се разправя

да учат руски. Чуй, сърце!

Не мога да си ги представя

о „Благонамеренний“ в ръце.

Осланям се на вас, поети.

Вий откровено ми кажете,

нима любимите жени,

които сме възпели ний

или сърца сме посветили —

нима не бъркат всеки миг

при говор руския език

и правят просто грешки мили?

И като роден, — грях не грях —

чуждият език за тях.

XXVIII

Да ми не дава бог да срещи,

при някой, вход или на бал.

академик с барета смешна

или семциарист във шал!.

Червени устни без усмивка

и руска реч без грешка нивга

не са допадали на мен.

Но може би ще дойде ден

и хубавиците тогава,

дочули молещия глас

на ред списания у нас,

с граматиката ще се справят,

но аз… На старото комай

ще бъда верен — и докрай!

XXIX

Брътвежът, смесен с дума чужда,

и говорът изопачен

сърдечен трепет ще събужда

тъй както винаги — у мен.

Но галицизмите без друго

ще срещам все така със укор,

като младежки грехове

или другарски стихове.

Но да се заловя с писмото;

уж дадох дума, а сега…

Да, виждам, че не е шега.

и на, запъва се перото.

Парни и неговият стил

на модата е изменил.

XXX

Певецо, пял за нежна мъка

и пирове, другарю мил,

да бе при мен, с една поръка

аз бих те днес безпокоил:

че твоят дар е тук потребен —

да преведе в напев вълшебен

чуждоезичните слова.

Къде си? Моите права

с поклон аз бих ти преотстъпил.

Но сред скалисти пустоти,

отвикнал от похвали, ти,

под фински небеса отстъпил,

самотно скиташ и сега

не знаеш моята тъга.

XXXI

Писмото е пред мене.

Ето аз ще го пазя, то се знай.

Чета го с мъка на сърцето

и неначитам се докрай.

Отгде е нежността чудесна,

небрежността, така любезна!

И кой, и как й е внушил

брътвежа лек, брътвежа мил,

и увлекателен, и вреден?

Не зная. И писмото вам

тук само в превод ще предам —

на образ жив рисунък бледен,

„Фрайшуц“ или концерт на Бах,

изпълнен от любител плах.

ПИСМОТО НА ТАТЯНА ДО ОНЕГИН

„Писмо ви пиша… по неволя.

Какво ли друго бих могла?

Сега е, знам, във ваша воля

да понеса насмешка зла.

Но в свойта мъка аз ви моля

да проявите капка жал

към моя тъй несретен дял.

Изпърво исках да укрия,

повярвайте ми, своя срам —

и нямаше да се издам,

да бях с надеждата, че вие

ще идвате по някой път във

скромния ни селски кът

и аз, продумала ви нещо,

ще слушам вашите слова,

ще ги обмислям след това —

и ден, и нощ, до друга среща.

Но, казват бил сте саможив, —

тук всичко ви изглежда скучно

Да, нашият живот е сив,

но ви посрещаме радушно.

Защо дойдохте вий при нас?

Във нашта глушина сънлива?

Не бих познала — нито вас,

ни мъката, така горчива!

Смирила с време (както бива)

сърцето, що сега скърби,

бих станала навярно друга —

добра, порядъчна съпруга

и нежна майка може би.

На друг! Не, никому сърцето,

освен на теб, не ще отдам!

Това е воля на небето —

й аз съм вече твоя, знам!

За среща с теб като спасител

животът ми е бил залог;

да си до гроба мой пазител,

изпратил те е, зная, бог…

Понявга в сън ми се явеше,

незнаен, ала вече мил;

да, твоят взор ме бе пленил,

отдавна твоят глас звучеше;

в душата ми, ти бе ми свой!

Щом влезна ти, аз цяла трепнах,

познах те, пламнах и прошепнах

на себе си: това е той!

Не е ли вярно? Аз те чувах,

говорил си ми в самота,

когато бедните дарувах

или тъгата си лекувах

с молитвен шепот на уста.

Не ти ли с леко шумолене

се мярна и сега пред мене,

примамвайки ме с ласкав зов

Не ти ли в полумрака бледен

пошепна, над леглото сведен,

утешни думи на любов?

Но кой си: ангел ли пазител

или коварен изкусител?

Това не мога да реша!

А може би сама се мами

неопитната ми душа

и друга: ще е участта ми

Но тъй да бъде! Отсега

съдбата ми е в твоя воля:

в тъга пред тебе плача аз,

за твоята закрила моля…

Та аз съвсем сама съм тук.

Не ме разбира никой… гасне

умът в съмнения ужасни,

загивам аз без вик, без звук.

Един твой поглед ми е нужен,

ела, надежда дай една —

или ми прекъсни съня

със укор, може би заслужен!

Завършвам… Цяла премалявам

от срам и страх… Но вашта чест

е поръчител мой от днес —

на нея аз се доверявам.“

XXXII

Татяна трепетно въздъхва,

в ръката и трепери плик;

лепенка розова засъхва

на възпаления език.

Главица морно е склонила

и нощницата е открила

прекрасно рамо. Тишина;

бледнее ясната луна.

Лек полъх парите отвява

и мярва се сребрист поток,

разнася се овчарски рог

и селяните призовава.

Но за Татяна този ден

от всяка прелест е лишен.

XXXIII

Навела трепетно челото,

не вижда, че гори денят,

печата дървен за писмото

във унес пръстите държат.

Вратата тихо се отваря,

бавачката й проговаря

със чай в ръка: „Дете, стани,

че съмна вече… погледни!

О, моя ранобудна птичко!

Ти вече си готова! Ах,

а как ме беше снощи страх!

Но, слава богу, мина всичко!

Добре си вече! Ти си пак

в лицето като цъфнал мак.“

XXXIV

— Ах, няня… Моля, направи ми

една услуга… „Да, каква?“

— Да не помислиш пък, че има…

че… нещо лошо… във това…

„На, бог ми е свидетел, драга!“

— Тогава чуй: прати веднага

по твоя внук това писмо.

На нашия съсед… На О…

на онзи… Нареди му строго.

не бива да ме издаде…

„Но, миличка, кому? Къде?

Наоколо съседи много,

та знам ли, глупавата аз,

кои и колко са край нас?!“

XXXV

— Ах, колко си недосетлива:

„Така е, мила, остарях;

умът ми вече го не бива,

а нявга остроумна бях:

от дума господарска воля…“

— Ах, няня, няня, стига, моля!

Сега не ме учи на ум,

а туй писмо прати без шум

там… на Онегин…

„Бива, чедо, ще стане,

сигурна бъди… Да,

оглупях… не се сърди…

но ти… ти пак си нещо бледа…“

— О, ще ми мине…А пък ти

веднага внука си прати!

XXXVI

Денят без отговор протече.

Настана друг и отлетя.

Татяна чака. Клюмна вече,

на сянка заприлича тя.

Ей Олгиният обожател дойде.

„А вашият приятел…

забрави ли ни?“ — своя гост

посреща старата с въпрос.

Татяна трепна, пламна цяла.

„Ще дойде, каза… Кой го знай

отвърна Ленски. — Виж, комай

че пощата го задържала.“

Тя цялата от срам се сви

тъй, сякаш укор долови

XXXVII

И ето — вечерта настава

и самоварът пак кипи,

и чайник фарфоров загрява,

и бяла пара се кълби.

След малко Олга чай налива

и струйка тънка, миризлива

полека в чашите тече;

на всекиго едно момче

поднася в купичка сметана;

а до прозореца двукрил,

замислена — мой ангел мил,

със пръстче прелестно Татяна

чертае; вензел Е и О —

на замъгленото стъкло.

XXXVIII

Душата й от скръб простена.

Сълзи във погледа и ням.

В миг — тропот… Тя замря смутена.

По-близо… в двора!… Ето там

Евгений! „Ах!“ — тя припна, бледна,

от задната, врата погледна,

на двора в миг се озова,

отгдето с пламнала глава

побягна в тихата градина,

по мост, през драсти се провря,

край езерна и през гора,

през облак люляков премина —

и на скамейката едва

задъхана се прикова.

XXXIX

„О, боже, тук е той, Евгений!

Какво ли мисли той за мен?“

Сърцето в мъки спотаени

лелее смътен блян блажен.

Ту в жар гори, ту цяла в тръпки,

слухти дали ще чуе стъпки.

А недалеч от този кът

малини в храстите берат

и пеят хорово слугини.

(По заповед е песента —

щом пеят, ничии уста

не могат да ядат малини

Такъв на село е реда

и се опазва тъй плода.)

 

ПЕСЕН НА ДЕВОЙКИТЕ

 

Ой, девойки хубави,

ой, душици дружчици,

поиграйте, милички,

волно полудувайте!

Подхванете някоя

съкровена песничка,

към хорото весело.

Щом примамим момъка,

щом го зърнем някъде,

в миг ще се разбягаме

и ще се замеряме

с вишни и със ягоди,

и с малини алени.

Не подслушвай нашите

съкровени песнички,

не заглеждай нашите

лудории момини.

XL

И от вълнение обзета,

не в песента се вслушва тя.

Седи и чака тя сърцето

да стихне и смири кръвта,

да се отлей руменината,

да не трепери тъй ръката.

Но бузата гори, пламти,

сърцето лудо бий, тупти.

Тъй трепка бедна пеперуда

и бие шарени крила

на палавник в ръката зла;

тъй тръпне зайче след пробуда

и скрито в житото замре,

щом в храстите ловец съзре.

XLI

Съвзе се най-подир Татяна

и тръгна. Но едва възви

и спря, на място прикована:

Евгений там се появи.

Като видение пред нея

стои на пустата алея

със блеснал поглед. Тя замря

тъй, сякаш в огън изгоря.

Но за внезапната им среща

другари, сила нямам аз

да ви разкажа в този час.

Умора някаква усещам,

почивка иска мойта гръд,

пък ще довърша други път…