Владимир Санин
72 градуса под нулата (4)

Свобода на избор

За пети път Гаврилов отиваше на станция Восток, но никога не беше ходил толкова късно — в края на февруари.

На Восток беше студено, но не много — около минус петдесет и пет градуса. Дори се смяташе, че е топло — истинските студове започват през април-май, когато тук стига до минус осемдесет, че и към деветдесет. Във всеки случай, веднъж през август термометърът показваше минус осемдесет и осем.

Безценна за науката станция — полюс на студа, геомагнитен полюс на Земята! Бисер на Антарктида! И ето че влекачи с шейни се отправят за там. Труден, скъпо струващ поход, но без него по никакъв начин не може да се осигури гориво за станцията. А горивото означава топлина, която никъде в света не е така необходима, както на Восток. Ако се свърши горивото, ще престане да работи дизеловата електростанция и след тридесет-четиридесет минути Восток ще загине. Така че всяка колона влекачи подарява на тази полярна станция една година живот. Ако по някаква причина колоната не дойде, хората ще отлетят като птици по топлите места. Веднъж по време на седмата експедиция беше станало така и за една година Восток опустя. Науката пропусна много през тази загубена година.

Затова няма по-голям празник за восточниците от идването на колоната. Но нито веднъж те не бяха посрещали скъпите гости съвсем накрая на полярното лято, когато живачният стълб с всеки ден пада неумолимо надолу. При всички предишни експедиции по това време колоната вече се връщаше обратно в Мирни. А сега трябваше да се връща през март или може би в средата на април по ледения купол, скован от лют студ.

Затова радостта на восточниците беше помрачена от тревога. Мъчеха се да не я показват, защото участниците в похода трябваше да си починат добре. Пет седмици бяха пътували с претоварената колона. Особено тежко беше стръмното изкачване, което започваше на трийсетина километра от Мирни. За да измъкнат горе многотонния товар, се налагаше да впрягат в една шейна два влекача. После влекачите се връщаха обратно за друга шейна и така няколко пъти — операция „Совалка“, която полярниците от всички експедиции проклинаха. Ами двуметровите преспи при Пионерска, в които влекачите затъваха като в противотанкови ровове? Здравето им взеха тия преспи! Зор видяха и в зоната на рохкавия като пясък сняг, където се налагаше влекачите да се измъкват един друг на буксир. А куполът все повече се издигаше, при Комсомолска достига три хиляди и петстотин метра над морското равнище. Наистина участниците в похода рядко страдаха от планинска болест — благодарение на постепенното изкачване организмът малко по малко свикваше с недостига на кислород.

Пристигнаха във Восток преуморени, мръсни, отслабнали и няколко дни си почиваха. Изкъпаха се в банята, гледаха по традиция най-хубавите филми и безгрижно си отспаха.

И все пак истински празник нямаше. Ако човек се старае да не говори за някой проблем, още не значи, че той изчезва. Всички бяха замрели в очакване. Трябваше някой да вземе отговорността върху себе си, някой трябваше да каже първата дума. Решаваше се съдбата на станция Восток — ще я има ли, или няма да я има през следващата година.

Заключени в стаята си, обсъждаха нещо началникът на станцията Семьонов и Гаврилов, участниците в похода си шушукаха по кьошетата, но на масата и в каюткомпанията говореха за всичко друго, само не и за връщането.

Първата крачка направи началникът на експедицията Макаров. Той изпрати на Гаврилов радиограма, в която предлагаше на екипажа на колоната да остави колите във Восток и да се върне със самолет в Мирни. Предлагаше, а не заповядваше!

Макаров не искаше да рискува хората, но добре разбираше, че ако влекачите останат във Восток, след една година станцията ще остане без топливо и ще трябва временно да се закрие. Затова именно началникът на експедицията не заповядваше, а само предлагаше.

Този незначителен на пръв поглед оттенък решаваше много неща. Ако не се подчинеше, Гаврилов, разбира се, щеше да извърши провинение, но не чак толкова сериозно. Друго беше, ако нарушеше заповед. А в думата „предлагам“ имаше нещо незадължително, имаше място и за субективно тълкуване. Макаров като че развързваше ръцете му и му даваше възможност да вземе едно от двете решения — по избор. Оставаше малко време за размишление.

Полетът към Восток продължава шест часа. Преди четири часа два „Ил-а“ бяха излетели от Мирни за последен рейс. След два часа те ще бъдат вече тук. Четиридесет минути ще отидат за разтоварване на самолетите, а после те ще се върнат обратно и летците веднага ще се прехвърлят на „Об“. И без това капитан Томпсон вдига врява, задето са проточили толкова полетите за Восток.

Значи Гаврилов имаше на разположение два часа и четиридесет минути.

Не обмисля дълго. В критични ситуации той беше свикнал да разчита на интуицията си, която обикновено не го лъжеше. Смяташе, че колкото повече мислиш в такива случаи, толкова повече доводи намираш против риска и затова трябва да действуваш, както ти подсказва шестото чувство.

На фронта неведнъж бяха го обвинявали, че влиза безразсъдно в бой. Но все ставаше така, че именно най-дръзките му постъпки донасяха успех на бригадата. Веднъж Гаврилов хвърли в атака своя батальон в още незамръзнало блато, остави в него един танк, но затова пък буквално смаза незащитения фланг на слисаните фашисти. Друг път по време на разузнаване с бой навлезе по един полски път тридесет километра в немския тил, натъкна се на летище и унищожи с оръдията осем готови за излитане „юнкерса“. Гаврилов свикна с мисълта, че „случаят“ му помага. И хората, с които беше свързан, свикнаха с това, както свикнаха да поверяват най-опасната работа винаги на него.

Но този път Гаврилов не обмисля дълго, съвсем не защото се страхуваше да не намери убедителни аргументи против обратния поход: такива аргументи имаше колкото щеш и най-важният от тях бе неизвестността. Никой не беше участвувал в поход по дадения купол по това време на годината, никакъв човешки опит не би могъл да му подскаже как ще работят машините при крайно ниски температури. Не обмисля дълго, не защото сляпо вярваше в своята щастлива звезда и неизменния си късмет. С възрастта инстинктът за самосъхранение се обажда у човека къде по-често, отколкото на млади години. И в това отношение Гаврилов не беше изключение.

Просто още от самото начало той виждаше не два, а само един изход от положението: трябваше да върне влекачите в Мирни.

Гаврилов знаеше, че никой няма да го упрекне, ако се завърне с момчетата със самолет. В края на краищата те не са виновни, задето колоната е тръгнала на поход толкова късно. Ако оставеха влекачите във Восток, биха постъпили съгласно предложението на началника на експедицията, направено от най-хуманни подбуди. Никой не би осъдил и Макаров, защото той предотвратяваше може би гибелта на хората. Така че никой няма да пострада и всички ще бъдат прави.

Но след една година станция Восток ще бъде консервирана.

Гаврилов знаеше и това — и то със сигурност. Представяше си как полярниците ще говорят зад гърба му: „Със самолет е по-спокойно, разбира се… Огъна се старият. Ако на негово място беше някой по-смел младеж, нямаше да останем без Восток!“ И тези хора ще имат право, защото в крайна сметка се оценяват само резултатите. Може би жестоко, но справедливо.

Ето защо за себе си Гаврилов виждаше само един изход от положението. За себе си, но не и за момчетата си. Те трябваше да имат свобода на избор като доброволци пред опасна операция. На фронта понякога той постъпваше точно така: излагаше обстановката, без да скрива нищо, и предлагаше на тези, които искаха да отидат на разузнаване и да споделят неговата участ, да направят крачка напред.

В станция Восток има мъничък хол с две свалени от самолет кресла и кръгла маса, около която восточниците обичат да поговорят за живота, да пийнат чаша чай и „да ударят“ картите. Тук именно Гаврилов събра своите момчета, изложи им за десетина минути плана си и завърши:

— Ако има въпроси, казвайте, ако не — кой е за и кой е против?

— Така не става, тате… — възрази механикът водач Игнат Мазур. — Да не би да избираме председател на профкомитета? Да говорим честно: или всички летим, или всички пълзим. Гласуваме заедно.

— Точно така — подкрепи го лекарят хирург Алексей Антонов. — Сега сме в пълен състав. Ако отлетят няколко души, как ще закараме колоната?

— Ще измръзнем, тате — продума щурманът Сергей Попов. — Няма да има самолети и никой няма да ни се притече на помощ…

— Аз поддържам предложението на брат си — изказа се механикът водач Давид Мазур. — Да кажем, че аз си замина със самолета, а Тошка тръгне и остане някъде по пътя? Как ще гледам хората в очите?

— Б-р-р-р! — започна да прави гримаси и фокуси Тошка Жмуркин, съвсем млад стажант. — Не искам да оставам по пътя, искам да ме калесат на гощавка!

— Млък! — прекъсна го Гаврилов и Тошка обидено притихна. — Работата мирише на барут и всеки нека решава за себе си, защото…

— … всеки знае как да си пази кожата — изписука неукротимият Тошка и веднага врътна глава в знак, че повече няма да продума.

— Работата не е такава, че да се упражнява натиск върху малцинството — каза Гаврилов. — Всеки трябва да решава сам.

И излезе, за да не упражнява натиск.

Решиха да се върнат със самолет трима: механикът водач Василий Сомов, щурманът на колоната Сергей Попов и готвачът Петя Задирако. Това създаваше големи трудности, разбира се, но не осуетяваше похода, защото кухнята поемаше докторът, влекача на Сомов — Тошка, а пък самият Гаврилов би могъл да замени щурмана.

При всеобщо мълчание Сомов, Попов и Задирако тръгнаха към фургона, за да си вземат вещите.

Чу се далечен шум на мотори: след малко на пистата кацнаха един след друг двата „Ил-14“.

Семьонов, началникът на Восток, се приближи до Гаврилов, негов стар приятел.

— Все още ли предизвикваш съдбата, Ваня? — каза той.

— Ще ни дадеш ли тютюн? — попита Гаврилов. — Ако може, стотина кутии „Шипка“ и „Беломор“.

— Това са последните самолети, Ваня!

— И десетина буркана конфитюр — добави Гаврилов. — А ако отпуснеш и колкото ти сърце дава „Столичная“, ще закача във фургона портрета ти и преди да си легна, ще му се моля като на икона.

Семьонов махна с ръка и тръгна към пистата.

Тежко е за полярниците от крайбрежните станции да изпращат последния кораб, но сто пъти по-тежко е за восточниците, когато се издигат във въздуха с последните за годината самолети. Сега, каквото и да стане, девет дълги месеца шестнайсет восточници ще разчитат само на себе си, ще пестят животворната топлина на дизеловата станция и ще се държат един за друг, за да запазят колектива. Човек не може да свикне с толкова пълно откъсване от целия свят, както не може да свикне и с кислородния глад, с чудовищните студове в полярната нощ и с мисълта, че ако се случи нещо, никой не може да помогне на Восток.

С тъга изпращат восточниците последните самолети.

„Край! — помисли си Гаврилов, когато самолетите се издигнаха във въздуха. — Всички пътища са отрязани. Сега ни остава само един път за Мирни — коловозът на колоната.“

И се запъти към влекачите, край които се суетяха водачите. Между тях видя и Сомов. Нищо не каза, надникна в кухнята. Точно така: Задирако брои сандъците с полуфабрикати.

Стопли се сърцето на Гаврилов: останали са, проявили са доверие към своя „тате!“, както го наричаха. Само Попов е отлетял. „Благодаря, момчетата ми, никога няма да го забравя, и да умирам, пак ще ви помена с добра дума.“ И тиха радост смени мълчаливото огорчение, което изпълваше Гаврилов от момента, когато тримата решиха да отлетят. „Сега всичко ще се нареди, сега ще стигнем.“

После им устроиха прощален обяд. Поседяха спокойно в каюткомпанията край разкошна трапеза. На Семьонов за нищо не му се досвидя, беше сложил най-хубавото, пийнаха малко, малко, защото на Восток алкохолът не е много привлекателен, и без това въздухът не достига. Както винаги, се фотографираха за сбогом край влекачите, прегърнаха се и се целунаха, без да се срамуват от сълзите си — все едно не се виждат: и клепките, и брадите са заскрежени. И тръгнаха в поход към дома, към Мирни, придружени от ракетни залпове.

Едва след пет денонощия, когато студовете надхвърлиха минус шестдесет градуса, Гаврилов разбра как го бе подвел Синицин.