Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зовът на полярните ширини (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Семьдесят два градуса ниже нуля, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Корекция
varnam (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Владимир Санин. 72 градуса под нулата

Руска. Първо издание

ИК „Народна младеж“, София, 1977

Редактор: Ана Сталева

Художник: Димитър Донев

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор: Люба Манолова

История

  1. — Добавяне

Борис Маслов

Нишката се прекъсна.

Веднъж Льонка Савостиков им разправи за последното си поражение на ринга. Някакъв си зелен първоразредник го бил, разкървавил му носа, а Льонка само се отбранявал слепешката, сякаш пъдел мухи, докато най-после се строполил на ринга сред ликуващия вой на запалянковците.

Точно така безпомощен и жалък се чувствуваше сега и Борис. Ушите слушат, а езикът тежи в устата като парче олово.

boris_maslov_i_gavrilov.png

— РСОБ, РСОБ, РСОБ, тук УФЕ, Макаров вика Гаврилов, следя на всички честоти. Приемам!

„Вървете по дяволите с вашите честоти… Кажете дали сте записали питането ни на лентата, или не!“ — молеше се Борис.

— Тук УФЕ, повторете въпроса, повторете въпроса… Следя на всички честоти, приемам! Следя непрекъснато, ще ви викам всеки час.

Борис се облегна назад, изтри изпотеното си чело.

— Край, тате, сега ще стоим със скръстени ръце…

— Записали ли са те?

— Не казаха.

Гаврилов кимна, легна на наровете.

Борис се сгърчи. От време на време го свиваше болка в хълбока, отекъл и посинял от кръвоизлива. Нищо страшно, каза Алексей. Не са засегнати жизнено важни органи. Разбира се, не е страшно! За вас, докторите, чуждата болка не е страшна…

— Боли ли те? — попита Гаврилов.

— Дребна работа.

— Изкривило ти е портрета.

— Малко…

— Дръж се, сине.

— Слушам. Ще се държа, тате.

А едва се сдържаше да не извика. Всичките си ребра би дал да ги изпотрошат, само и само да установи връзка! Нищо не е по-мъчително за радиста от загубването на връзката. Тате е внимателен, съчувствува му, а по-добре да крещеше, да тропаше с крак, мислеше си Борис. Защото сам със собствените си ръце отнесе резервния умформер във фургона на Льонка, макар че радистът трябва да има при себе си пълен комплект от резервни части. И умформерът изгоря заедно с фургона, а заедно с него изгоря и репутацията му на радист от висша класа. Да върви по дяволите репутацията, дано само са го записали в Мирни и да са разшифровали запитването им! Ако са го сторили, ще си запази репутацията, макар и оръфана, както обича да се изразява Валера, а ако не са, мъртвият не се срамува. Не влекача, не кухнята, ами цялата колона закопа. Идва му да ревне на глас, та да го чуят чак в Мирни!

Цял час чакане, шейсет, не, вече петдесет и пет минути. Да можеше да заспи, да се унесе през това време! Но не може, един човек в колоната няма дубльор — радистът. По-рано имаха Попов, но сега го няма…

Тате лежи, мълчи. Това харесвам, че не рови стари работи, не натяква. Когато преди Комсомолска Борис раздрънка съдържанието на Макаровата телеграма и се вдигна гюрултия, всеки друг началник щеше да му извади душата, а тате му тури пепел и сега за радиостанцията не го упрекна с нито дума. Лежи и мълчи.

— Тате — не издържа Борис, — нали знаеш, че вината е моя.

— Е?…

— Защо не ми се накараш?

— Мислиш, че ще ти олекне ли?… Ще те накастря и как още ще те накастря, като се върнем, до копейка ще си поискам дълга, та през цялата зима ще има да се чешеш… Ако задряма, събуди ме след четиридесет минути.

— Слушам, ще те събудя — вяло продума Борис.

С отвращение погледна умформера, ритна го с крак. Мъчително е да останеш сам със себе си, и на врабче би излял душата си.

Спомни си първото зимуване на остров Уединение в Карско море. В станцията живееха петима; два пъти в годината един параход им докарваше продоволствие и веднъж на три месеца самолети хвърляха пощата. Тогава Маслов беше младо, безкрило пиле и не знаеше много полярни закони. Една нощ къщичката пламна — дежурният беше заспал, от печката паднали въглени. Борис скочи, цялата стая в дим, лумнал огън. Без да му мисли, измъкна изпод кревата куфара си и се юрна към изхода. Иван Шчепахин, началникът на станцията, го хвана за яката и с крак изби куфара от ръцете му.

— Радиостанцията спасявай!

По-рано си мислеше, че за цял живот ще си вземе урок. Срам го е да си спомни, че извика на Льонка: „Изхвърли умформера!“, а самият той не влезе в огъня. Нищо, че тате не го пусна и се развика: „Без радист ли искаш да оставиш колоната!“ А Льонка не го послуша, хвърли се! За казване, каза му: „Не се пъхай“, но какво си е помислил тате наум, само той си знае…

Добре, след четиридесет и пет минути ще стане ясно кой прав, кой крив. Може да е било по-добре да изгори, да експлодира заедно с фургона, тогава без радист тате щеше да се върне обратно. Едно погребение, а не десет, а пък смъртта прощава всички грешки.

По стар навик, за да се отвлече от тежки мисли, реши да се настрои на друга вълна, да си помечтае, любимото му занимание, когато службата го задължаваше да не спи или да не чете книга. Отначало започна да мечтае да са записали на магнетофонна лента в Мирни и да са разшифровали въпроса им, и всичко да завърши благополучно. Тогава, след три-четири дни, най-много след седмица, „ако случайно излезе снежна буря“, ще се върне в Мирни, ще се напари в банята, ще си изпие полагащите се сто и шейсет и седем грама (празник не празник — нормата за всички е една: една бутилка на трима в събота), ще се напуши до насита и ще си дремне около хиляда минути в чисто легло, завит с две одеяла. Мечтата беше прекрасна, но имаше един недостатък: не отстрани тежките мисли, а, напротив, го върна към тях.

И Борис се принуди да помечтае за нещо друго, по-далечно. Тропиците, престоя в пристанището, после срещата на пристана… Както винаги, Татяна ще вземе стая екстра категория в „Октябърска“. От пристанището — право в хотела. Най-напред ще подари на Пашка и Витка играчки (вече бяха си избрали в Лас Палмас японски, наговорили се бяха с Валера да купят различни, за да си ги сменят после). Ресторант, после синчетата — в леглото и тъй нататък…

Татяна е дребна, кръгличка, черноока… Ръст сто и петдесет и пет, тегло шейсет, но нищо: всичко си е на мястото — на трийсет и две години е, а студентите по улицата се обръщат и очите им ще изскочат, паразитите. „Мъжете не са кучета, не обичат кокали!“ — отвръщаше Танка на приятелките си, когато я придумваха да отслабне. Беше огън момиче и когато стана жена, не изстина.

Потръпна. Няма никакви доказателства, но не може да не му изменя. Къде ти ще живее година и половина с радиограми! „Оплешивяваш, Борка — смееше се тя, — освобождаваш място за рога!“ Не, ако му изневеряваше, нямаше да се шегува така смело… Ако науча, мисли му!

Впрочем, само да посмее някой да я пипне с пръст! Веднъж, когато наскоро след сватбата й подвикна, тя го предупреди: „Един път вторият ми баща ме удари и после месец лежа в болница, отвърнах му с машата. Жената е като котките: по-добре се отнасяй с добро, с блага дума. Разбра ли?“ Разбрал го беше, гледаше да я спечели с нежност. Ако се прибираше пийнал, носеше й роза или букет виолетки: „На моята добра и ненагледна Татяна Илинишна!“ А ако тя се заключваше в спалнята, чукаше по вратата по морза: „Помощ!“ И това действуваше безотказно. Ключът към сърцето на жената е нежността, да й напомниш за златните дни на младостта.

Татяна беше радистка в залив „Провидение“, а той на остров „Врангел“. В началото си бъбреше с нея от скука, а след три месеца вече не можеше да дочака дежурството си. Предаваше бюлетин за времето, научна информация и тъй нататък и после се свързваше със залив „Провидение“. „Как спахте, драгоценна Татяна Илинишна?“ — „Лошо. Присъни ми се, че те нападнала мечка.“ — „Жал ли ти беше?“ — „А ти как си мислиш, къде да се дява клетата, като стомахът й не може да те смели?“ — „А защо те наричат Праскова?“ — „Защото съм кръгла и сочна, който поиска да ме изяде, ще си счупи зъбите в костилката!“ — „Не ме плаши, на мен зъбите ми са здрави.“ — „Знаем ви ние вас какви герои сте.“ — „Ще се срещнем ли след дежурството?“ — „Аха, ела в тундрата, петата пряспа отляво.“ — „А как да те позная?“ — „Ще държа стиска лишеи, да нагостя милия си.“

По летците си размениха фотографии: той й изпрати изрязан от списание гръцкия бог Аполон, а тя в отговор — Баба Яга и трикотажен анцуг със забележка: „Защо стоиш гол? Ще измръзнеш!“ Две години разговаряха така по морза, цяла Арктика се настройваше да слуша разговорите им и да се посмее. Но веднъж се удаде случай: „ЛИ-2“ трябваше да достави продоволствие от залива „Провидение“ на остров „Врангел“. Борис помоли колегата си от другата смяна, придума началника на станцията и полетя инкогнито на първа среща. Влезе в радиокабината, огледа се и ококори очи, като видя малкото румено момиче. Никога не беше я виждал, но веднага я позна. Запристъпва смутено от крак на крак, но после решително се приближи и я целуна по двете бузи.

— Нашите почитания, Татяна Илинишна!

— Танка, тебе те търсят! — засмя се дребосъчето.

Борис просто замръзна с отворена уста, като видя обърналата се към него висока и яка мома. Но в този миг се раздаде общ смях и годеникът въздъхна с облекчение.

Мислиш, че току-тъй ще ти позволят в Арктика да пристигнеш инкогнито!?

Каквато си беше, такава си и остана — шумна, присмехулна и извънредно самостоятелна. През всичките тези години само веднъж заплака — не й даваше сърце да пусне мъжа си на тази експедиция. Едвам я придума… Много го моли тате, свикнал беше с него през двата съвместни похода. Гаврилов се славеше с късмета си и много радисти му се предлагаха, а той сам го молеше: хайде, Борка, както едно време… Привидно се попревзема малко, погъделичка гордостта си и се съгласи. Край, сега, дори и да остане да зимува, то само на дрейфуваща станция. Там нощ или не, винаги може да прелети самолет, да хвърли елха, поща, колети — и се чувствуваш човек. А най-добре е изобщо да свърши вече с полярните експедиции: децата тръгнаха на училище, трябва им бащино око, пък и грехота е да вкарва Танка в изкушение с прекалено продължителна свобода. Като се върнеш, привързвай кораба на вечен пристан в Черьомушки, Борис Григориевич, от трийсет и пет години цели десет си прекарал в полярни експедиции! Малко ли са? Много са!

Остава половин час. Противно му е да гледа стрелките — като полумъртви мухи на слънце… Капронови нерви има тате — заспа. Значи всичко е решил, щом си е позволил да заспи: ако съобщят курса, песен запявай; не го ли съобщят — ще тръгнем пеш пълзешком да търсим входа. Ще ги намерим, как не — вратите за рая… Сега сигурно момчетата се тормозят във фургона, гадаят защо толкова се е проточил сеансът. Като тръгваха, го тупаха по рамото, както хокеистите тупат вратаря: „Давай, Борка!“ Те са добре, всеки отговаря за себе си, а при гол винаги е виновен вратарят. Благодаря ви, момчета, за любовта и доверието…

Пъхна ръка в чекмеджето на масата, измъкна купчина листове. Майката на Льонка има рожден ден, а телеграмата не е изпратена. Откровено казано, мамичка иска от синчето си три радиограми на седмица и малко да се забави, веднага тревога — сто думи! И родителите на доктора са същите ненормални, те пък като напук навършват трийсет години съпружески живот — ето я радиограмата на Льошка. И те ще забият тревога. Ако се досетят в Мирни, ще излъжат нещо, да речем, че йоносферата не позволява. Добре, че не е разглезил своите, свикнал ги е: веднъж в седмицата „Жив и здрав“ — и никакво лигавене.

Отново се принуди да мисли за други неща. Сега навярно момчетата допушват метличката — ерзац тютюн, предложен от Тошка. На това хлапе от нищо не му пука, на собственото си погребение ще прави фокуси. Седят момчетата, дъвчат концентрати, а Тошка се е сврял в ъгъла, прехапал езика, и драска нещо на едно листче и, моля, другарю Маслов, приемете срочна радиограма от члена на колектива Пьотр Задирако: „На село, за дядо Макаров Алексей Григориевич. Скъпи дядо, вземи ме оттука. Всичкото месо изплюскаха, вече никому не съм потребен, а завчера Гаврилов искаше да ме изсуши и да ме пусне вместо тютюн…“ Изпокапаха от смях. Никъде няма да пропадне Тошка — щастлив характер.

Велика сила е характерът, друг и знае, и не, но на радиста това е известно. Макар, скъпи другари, радистът да не се е учил за доктор, но никакъв доктор не може да се хване и на малкото му пръстче, когато става въпрос да се повдигне настроението на човека. Да се въздействува на психиката, с други думи. Глупавият радист може да превърне здрав мъж в мухльо, а умният — да направи от мухльото юначага. Да вземем например Савостиков. Мускули — вагон, а характер — каручка; съвсем беше капитулирал, след като се заблуди в оная виелица. Тогава не друг, а той, Борис, помоли Валера да съчини текста, а тате го подписа и изпратиха в Ленинградския спортен комитет радиограма за геройското поведение на майстора на спорта Савостиков, спасил началника на колоната. И такова поздравление получи Льонка оттам, че и до ден-днешен е готов да мъкне шейната вместо влекач. С Валера стана обратното. Жена му съобщи, че баща му е тежко болен, има опасения за рак. Защо да му казва? Ще изпратят да го вземе „ТУ-104“ и ще го закарат в Москва? Наложи се да задържат радиограмата и да вразумят жена му: „Съчувствуваме Ви, но молим да вземете предвид ситуацията.“

Ами как лекуваха през миналия поход Серьога Попов? Серьога беше неоправим циник и женкар. (Беше! И сега си е такъв, а ти ще бъдеш ли, или няма да бъдеш е въпрос.) На тридесет и четири години, неженен, имаше само една тема на разговор — жените: как те — Антонина, Рая и други — го обожавали. И Борис предложи да проведат курс на лечение. На обед за десерт — първата радиограма: „Скъпи мой ненагледен, твоето синче вече рита с крачета чук-чук през юни ще ида да раждам при вашите искам да го кръстя Серьоженка телеграфирай съгласие твоя Марфуша“. Два дни Попов ходи като замаян, държеше се за главата: „Брей, че змия!“ Оставиха го така една седмица и — туп! — на масата нова радиограма: „Съгласно заявлението на гражданката Петрикова Антонина Николаевна и показанията на свидетелите: двамата близнаци, родени от споменатата гражданка са зарегистрирани с вашата фамилия тчк съгласно закона алиментите се удържат от Вашата заплата тчк Зав. гражд. отд. Рудаков.“ Серьога за малко не се разболя, но тате каза да добавят още нещо. Добавиха — радиограма от родителите му: „От Рязан пристигна Раиса в седми месец казва твое съобщи срочно да я приемем ли за снаха или не“. Сега вече Серьога побесня, почна да заеква и тате му каза в присъствието на всички: „Ще ти помогнем, Попов, ще те отървем, но обещай на колектива — нито гък повече за жени“. — „Ами аз… каквото искаш! И земя съм готов да ям!“ — „И ще престанеш ли с тия истории?“ — „Тате, кълна се!“ И тогава си признаха…

Десет минути. Е, скъпи мои, Володка, Генка, не ме мъчете, кажете, че сте записали и разшифровали! Дори ако го няма на Макаровата карта този проклет жалон, поне съвестта ми ще е спокойна… Вместо вас ще дежуря, ще ви мия пода в кабината!

Провери настройката, поправи слушалките.

— Тате, време е!

Гаврилов попъшка, стана, приближи се до радиостанцията.

— Какво ти треперят ръцете? Да не си крал коне?

— Ссстудено.

Гаврилов го наметна с дрехата си.

— Ефирно създание… Да опиташ с микрофона?

— Няма да стане, тате.

— При вас, радистите, всичко е наопаки. В Комсомолска работихме с микрофон, а до самия Мирни — с морз, и то се чува като бръмчене на комар.

— Попитай за това радиофизиците. Аз не разбирам много от теория… Започвам!

— Преведи тази неразбория на човешки език. Какво?

— РСОБ, РСОБ, РСОБ, тук УФЕ, Мирни вика колоната, как ме чувате, приемам… Макаров вика Гаврилов. До микрофона е Макаров… Ваня, не можахме да разгадаем запитването ти, не го разбрахме. Ако влачиш коли на буксир, разрешавам ти да оставиш всичко, тръгвай само с „Харковчанка“, само с „Харковчанка“… При тебе в къщи всичко е нормално, също и при момчетата. Ваня, сигурен съм, че мълчиш поради повреда на радиостанцията, поради повреда на радиостанцията… Как ме разбра? Приемам… Ваня, приятелю, всеки час ще се свързвам, следя на всички честоти. Твой Алексей Макаров.

Борис оброни глава на гърдите, замря.

— Не са ни разбрали… — замислено, сякаш на самия себе си, каза Гаврилов. — Жалко, че не ни разбраха. Извикай момчетата. Ще започнем всичко отначало, сине.