Владимир Санин
72 градуса под нулата (12)

Синицин

Океанът бе премалял от зной. Зеленикавата огледална шир, порена от носа на кораба, отново се съединяваше, сякаш с шев от бели зайчета-конци. Слънчевите лъчи така бяха нагрели океана, че дори летящите риби се бяха скрили някъде в дълбините да търсят прохлада.

„Визе“ се завръщаше у дома.

Тропиците! Вълшебен сън в полярна нощ, роден от пламенна фантазия, приказка наяве!

Когато пресичаха екватора, никой не се решаваше да се разхожда бос по нажежената горна палуба. Изнежените от унтите стъпала не можеха да понесат такава горещина и на път за басейна хората подскачаха комично и се смееха като деца. Басейнът, стъкмен от обшити с брезент дъски, беше малък — пет на пет метра — но водата в него, взета от океана, все пак мъничко охлаждаше разгорещените тела и даваше възможност да се потъркалят още малко на слънце. За една седмица избелелите от зимуването хора почерняха като шоколад, а някои получиха сериозни изгаряния.

— Бетер децата! — тюхкаше се корабният лекар. — Дечурлигата пак можеш да ги изгониш от плажа, а тези с нищо не можеш да ги стреснеш.

Полярниците слушаха отзивчиво съветите на лекаря, мъдро си напомняха един на друг за вредата от слънчевата радиация и щом закусеха надве-натри, тичаха с нещо за постилане на горната палуба да заемат най-хубавите места. И старши помощникът си даваше вид, че не забелязва циганския табор на палубата, защото знаеше, че е невъзможно да превъзпита тези пътници: прекалено дълго и страстно са мечтали за слънцето. От време на време той заповядваше на боцмана да полива палубата с маркуч, „без да обръща внимание на личностите“, и нищо повече.

Антарктида остана далеч зад тях и нищо не напомняше за нея в тези благодатни краища, където водата е копринена, мека, а въздухът — изтъкан от слънчеви лъчи. Ледовитият континент и приятелите, които зимуват там, се намираха някъде в друго измерение, в друг свят. Разбира се, пътниците на „Визе“ постоянно си спомняха за тях, весело ги поздравяваха за празници и рождени дни, но истинските спомени и белите сънища ще дойдат по-късно, когато се изживеят първите радости от срещата и започнат делниците.

Връщането, само по себе си висша награда за полярника, се състои от четири етапа: качване на кораба и превръщане в безгрижен пътник, две-три седмици тропическо слънце, два-три дни престой в пристанище, където можеш да стъпиш на суша, да вдъхнеш аромата на зеленина, да купиш подаръци и да видиш живи жени, и срещата с близките на пристанището.

Всеки изчислява времето по своему. Едни — от деня, когато „Визе“ напусна Мирни, други — от последния айсберг, трети — от пресичането на екватора, а четвърти, най-мъдрите, пазеха емоциите си до Канарските острови. Щом те изчезнат зад кърмата, зачеркни в календара десет графи. Какъв смисъл има да броиш преди това — само да си хабиш нервите!

Но този път прекараха в тропиците вместо две седмици цели шест: когато се приближаваха към Канарските острови, излезе от строя витлото и почти цял месец се мотаха с ремонта в Лас Палмас. Толкова бяха зажаднели за дома, че и слънцето им опротивя, и най-хубавите плажове в света (според рекламата), и волооките мургави красавици (макар и не реклама, но и не обективна, осезаема реалност). Да имаха криле, биха литнали към къщи от този курортен рай в своя кишав, все още с виелици март — април.

Тези удължаващи пътя четири седмици разстроиха мнозина. Защото завръщането в къщи е за полярника не само истински празник, но и силно душевно сътресение, което съпровожда всяко отпускане. Някои полярници — особено новаците — прекарали в Антарктида зимата, не издържат гнета на очакването и изпадат в черна меланхолия; на един му се струва, че крият от него нещо, болното въображение на друг рисува закъсняла лоша вест от къщи и морското пътешествие им се вижда безкрайно.

Така Синицин не намираше покой.

Колкото повече се отдалечаваха от Антарктида, толкова повече отслабваха угризенията, които терзаеха Синицин през първите дни. Той се печеше на слънце, къпеше се, играеше на шах и блъскаше картите, гледаше филми, спеше, колкото си ще, и малко по малко забравяше какво го бе мъчило в началото. Събитията, които доскоро изпълваха целия му живот, отдалеч изглеждаха дребни и незначителни. В каюткомпанията седеше на почетно място — все пак е началник на два трансантарктически похода! — и никой не напомняше за неговото скарване с Гаврилов: толкова разногласия има, че нищо чудно хората да не си говорят…

При това Синицин твърдо реши да приключи с Антарктида: и годините му не са вече такива, че да не обръща внимание на здравето си, и парите вече не са чак толкова много, за да се подлага на такива лишения — и на Голямата земя може да получи не по-малко. А щом е свършено с полярните експедиции, да обърне страницата и да забрави всичко.

Но когато „Визе“ се забави толкоз дълго в Лас Палмас и един след друг се занизаха мъчително празни дни, изведнъж Синицин разбра, че се е самозалъгвал и твърде рано е обърнал страницата.

Цялата работа беше в тези непредвидени четири седмици.

Те го угнетяваха не защото продължиха и без това омръзналия път, не защото всяка нощ Даша все повече разстройваше съня му и не заради разни други фантазии, които тормозеха много новаци — като всеки стар полярник той умееше да чака с достойнство. Тези четири седмици го угнетиха, защото се изпари надеждата да се завърне в къщи преди пристигането на Гаврилов във Восток.

Синицин знаеше, че силните студове ще започнат там през март и едва тогава ще стане ясно много или не чак толкоз много ще си изпати Гаврилов. В дълбочината на душата си Синицин се надяваше, че студовете няма да надхвърлят минус шестдесет и Гаврилов няма да забележи, че се движи със слабо разредено гориво. А дори и да забележи, ще го изпсува да му олекне, и повече няма да вдига шум. А и да вдига, по това време Синицин вече ще си е в къщи. Най-много бившето полярно началство да му телефонира от Ленинград — той ще го информира и ще окачи слушалката.

Мислеше си, че през март ще бъде в Москва, а се оказа в Лас Палмас, на кораба, чиято радиостанция приемаше ежедневни диспечерски бюлетини от Мирни.

В тях не се говореше нищо за неговото провинение и изобщо не се споменаваше неговото име, а само информативно се отбелязваше, че температурата на Восток е еди-каква си и че колоната на Гаврилов е изминала на път за Мирни еди-колко си километра за денонощието.

Но между редовете Синицин четеше друго.

Вчера в района на Восток е било минус шестдесет и пет, а колоната е изминала дванадесет километра. Днес е минус шестдесет и шест, а колоната стои, не се придвижва напред.

Проклятие по свой адрес четеше Синицин между редовете!

Както и преди, денем той се печеше, къпеше, играеше на разни игри и часовете летяха незабелязано. Но когато си легнеше да спи и останеше насаме с мислите си, времето спираше. Наложи се да се откаже от сънотворните лекарства: след тях цял ден му тежеше главата и му се повдигаше, а пък другите средства — многокилометровите разходки из Лас Палмас и вечерното сновене по палубата, топлите вани в медпункта преди лягане не помагаха. Синицин спеше малко и лошо, от постоянното недоспиване стана отпуснат и раздразнителен и дори старите му приятели го избягваха. Отначало, като забелязаха, че нещо не е в ред, се опитаха да го накарат да си изкаже болката и дори направо го питаха какво го е сполетяло, а сетне престанаха: не е прието полярниците да се ровят в душата на приятелите си.

Никога по-рано Синицин не се беше взирал толкова в себе си. Прехвърляйки живота си, си спомняше случаите, когато леко и безнаказано беше работил нехайно или бе хвърлял прах в очите. Понякога, когато не достигаха запасни части, заради два-три лагера отчисляваше като негодна цяла почти нова машина, предаваше на книга несъществуващ изкоп или съоръжения, от които и помен не е имало, измъкваше се, както можеше…

Но щом човек си е сам съдия, успокояваше се той, той сам си е и адвокат. Правдата има две лица и щом наказват за лошото, няма защо да замазват хубавото…

Защото през четиридесет и втора, като не отиде със своя взвод на височината, той никого не беше подвел особено. Ако не беше получил слънчев удар (а с течение на годините Синицин твърдо повярва, че не просто е загубил съзнание, а е било именно слънчев удар), щеше да загине на височината, след като е убил в най-добрия случай двама-трима фашисти. А той остана жив и в края на войната имаше записани на своя сметка най-малко двайсет, че и повече. Наистина, и тези двама-трима, които не застреля тогава, навярно не бяха седели със скръстени ръце, но все едно, общата сметка е в негова полза — в това Синицин не се съмняваше. Така че трябва веднъж завинаги да освободи съвестта си от историята с височината.

Надписването при строежите и тем подобни не го смущаваха. В тюменските гори механикът водач няма да вземе да се блъска за по-малко от двайсетачка на ден, така че прави-струвай — трябва да му дадеш тези пари, а Синицин никога не забравяше и своите проценти. В отряда работеше като икономист едно момиченце, току-що излязло от института, очите му светлосини, учило живота от филмите. Два дни пътува до пощата в селището, за да телефонира на началника на строежа и да изобличи Синицин, в чийто отряд „мъртвите души“ били повече от живите. Началникът предупреди Синицин и премести момичето по-близо до цивилизацията, за да не пречи на „Чичиков“ да си кара по старому. И той си караше така!

Бил предавал като редовни на другата смяна машини, които вече плачат за боклука. Вярно, случвало се е такова нещо, и то неведнъж. А на него какви му пробутваха? Ти ще ми даваш боклук, а аз на тебе — цвете?!

Много съмнителни ситуации прехвърли в ума си и нито за една не се осъди, за всичко намери оправдание. Понеже на строежите разполагаше със солидна техника, той беше свикнал да му се прощава всичко: и надписването, и потрошените машини, и високата себестойност — заради умението да работи в сурови условия, да държи строго капризните, съзнаващи колко са необходими механици водачи.

Но едно нещо е големият строеж в тайгата, а съвсем друго — антарктическа експедиция с машини, които се броят на пръсти. Синицин съзнаваше, че трябва да се пренагласи за такава експедиция, че законите на зимуването тук са неумолими — в Антарктида няма дреболии! — знаеше, но не можеше да се промени, защото човек лелее, с години възпитава у себе си чувство за отговорност, докато то проникне в плътта и кръвта му, а ако това не е станало, никакви заповеди и мъмрения няма да го променят: все някъде ще се провини.

И Синицин разбираше, че този път той се беше провинил и колкото и да търсеше оправдание в историята с Гаврилов, не можеше да го намери.

Един ден, докато ремонтираха „Визе“, Синицин извади от куфара си изтърканата карта, която го бе придружавала на два пъти в походите по маршрута Мирни — Восток — Мирни. Помнеше я наизуст и мислено можеше да си представи всяка точка „от този прокълнат от бога път“, както в тежки минути ругаеха водачите. За тази карта един любител на подобни реликви му предлагаше транзисторен магнетофон плюс десетина касети, но той, макар да не беше сантиментален, не пожела да се раздели с нея. Унтите си, каешката, гумените ботуши с въздушна изолация — всичко беше готов да даде, но картата си пазеше, защото му напомняше за най-трудните и славни месеци през неговия живот. Беше изпъстрена с надписи, бележки — безценни за хора, които умееха да ги разгадават. „Зона на пукнатини“, „Пионерска на пет километра вдясно от жалоните“, „Рохкав сняг, дълбочина на коловоза до шестдесет сантиметра“, „Оттук в разгънат фронт“ и прочее.

Синицин разтвори картата си на масата в каютата и загради с молив надписа „Зона на пръхкав сняг“.

Сега Гавриловата колона се намираше тук.

Когато за последен път — преди три години — Синицин прекосяваше тази зона, студовете достигнаха петдесет и пет градуса, че имаше и вятър отгоре на всичко! Намръзнаха се момчетата, както никога дотогава. И много добре си спомняше колко се радваше тогава, че горивото му е достатъчно разредено. Предпазливия и бог го пази — двигателите работеха безспир и петстотинте километра от Восток до Комсомолска колоната измина бодро за десет дни.

А пък Гаврилов беше изминал за две седмици към двеста километра и с всеки ден пъпли все по-бавно. Вчера не са мръднали.

Синицин вторачи поглед в картата.

Много пъти беше работил немарливо, беше лъгал на книга и на дело, но никога още неговите лъжи и небрежност не бяха стрували живота на някого. Различни неприятности беше имал, но кой ги няма? Загубите могат да се покрият, ровът, който съществува засега само на книга — да се изкопае, мъмренето — да се отмени. Всичко е поправимо, освен смъртта.

Ще загинат, помисли си Синицин, сто на сто ще загинат, при такива студове няма да могат да се измъкнат с оная каша.

И за всичко е виновен той! Защото си спомни, че не е подготвил горивото, спомни си, а не изпрати радиограма, не спря, не върна Гаврилов в Мирни!

Синицин впи пръсти в тила си. „Кой можеше да предположи, че ще има такива мразове?!“ — плахо питаше адвокатът, но съдията вече не го слушаше…

— Виновен!

„Да можех да се озова там и заедно с тях да загина! Проклето витло! Всичко е заради него!… Ще разберат, всичко ще разберат!“ И други все така нерадостни и безполезни мисли.

Проклето витло! Намери къде и кога да се чупи! Още преди повече от две седмици можеше да си е в къщи. Не, не в къщи, там има телефон; щеше да се качи с Даша в колата и — където му видят очите, та никой да не знае къде е и кога ще се върне…

А по „Визе“ вече се пръснаха слухове, че с нещо си Синицин здравата е подвел Гаврилов. Никой нищо не знаеше със сигурност. Едни казваха: „Няма защо да се стоварва вината на Фьодор, никоя друга година не е имало такъв крайбрежен лед и такова трудно разтоварване…“ Други: „За какво е мислил по-рано, преди да пристигнат корабите?“

Най-добре се ориентираха Синициновите момчета, те си затваряха устата, защото се досещаха, че до голяма степен споделят вината на своя началник. Вярно, Воскобойников се изтърва, че не е сменил уплътнителите на изпускателните тръби на старите влекачи. На въпроса на Синицин дали е пробил дупка за изтичане на водата в новите влекачи, оксиженистът Приходко му отговори удивено: „Че кой ми е заповядал?“ Но най-важното е горивото. За него те не знаеха, никой не можеше да предположи, че техният началник не е предупредил Гаврилов за това толкова важно обстоятелство.

Преди „Визе“ да излезе в морето, Синицин се отби в радиокабината да попита има ли нещо за него. Попита и веднага съжали: много странно, недоброжелателно го погледна дежурният радист Пирогов, стар приятел, с когото два пъти заедно бяха зимували в Мирни.

— Няма — измърмори Пирогов и демонстративно сложи слушалките.

— Да не си станал накриво? — обиди му се Синицин.

— Аз бих ти рекъл, ама… — изломоти Пирогов и се извърна.

Синицин се вдърви на мястото си.

— Да не е станало нещо… с колоната?

— Измитай се оттук, не виждаш ли: „За външни лица вход забранен“? — озъби му се Пирогов.

— Живи ли са? — само попита Синицин.

— Живи са, живи, измитай се!…

В Лас Палмас Синицин беше купил една голяма бутилка коняк със златист етикет, който закриваше половината шише, за да почерпи приятелите, сетили се да го посрещнат. Но след разговора с Пирогов се затвори в каютата си, отвори бутилката и се натряска без мезе. После спа като убит дванадесет часа, изпи за изтрезняване останалата половин чаша, пооправи се и отиде да закусва.

Когато се приближи до масата, всички млъкнаха. Само Женя Малков, неговият съсед по каюта, се пошегува неестествено за хъркането му, което цяла нощ не го оставило да спи. Шегата не се прие, не закусваха, както се закусва, а гълтаха, ставаха и си отиваха. От другите маси се чуваше: „Може би е по-добре да се върнат на Восток? С такова гориво и до Восток не могат се добра… А американските самолети летят ли още? Едва ли… кой глупак ще ти лети при седемдесет градуса?…“.

Седемдесет градуса!

Синицин изтърва недоизядения сандвич, стана. От всички страни го гледаха чужди, осъждащи очи. Стисна зъби, огледа бившите си другари, бързо излезе от каюткомпанията.

А след него се чу и се заби между лопатките му:

— Плюнка!