Владимир Санин
72 градуса под нулата (15)

Виелицата

При 70° под нулата в Централна Антарктида виелицата е рядко явление и всеки път предизвиква почуда, защото при свръхниски температури природата сякаш замира: скованият от студ въздух е неподвижен и снежните частици почиват мирно, притиснати една до друга. Но ето че изведнъж устойчивото равновесие се нарушава, нейде трепва събудена от зимния сън въздушна маса и всичко наоколо се раздвижва: във фееричен танц започват да кръжат откъснатите от повърхността снежинки, вятърът бръсне бялата пустиня, температурата се повишава. И след няколко часа, сякаш засрамена от неестественото си поведение, природата отново замира.

Такова нещо не се случва всяка година, а сега — два пъти през нощта, каква хала!

При виелицата, заради която Гаврилов за малко не загина, все пак имаше някаква видимост, поне коловозът се различаваше и колоната продължи напред.

А сега вятърът се усили до десет метра в секунда и вдигнатите във въздуха снежинки унищожиха всякаква видимост. Наложи се водачите да спрат: коловозът изчезна и те рискуваха да свърнат встрани и да се заблудят или да се блъснат в предния. Много неприятно явление е по време на поход виелицата, отнетата видимост. На два-три метра над повърхността се стеле пелена. Като се качиш в кабината, над тебе е чисто небе, ясно и спокойно, и имаш впечатление, че си затънал до кръст в сняг. Спуснеш ли се долу; напълно загубваш ориентировка всред заобикалящата те бяла мъгла. Обсипвай с проклятия природата, но търпи и чакай: щом няма видимост, не изкушавай съдбата! Докато бръска виелицата стой и чакай.

Гаврилов беше въвел ред при виелица водачите да се събират веднага в кухненския фургон. Постъпваха така, за да установят кой е налице и да изяснят ситуацията. Всички напускаха влекачите си и слепешката тръгваха по коловоза. Дотътряха се до кухнята и с облекчение сваляха ескимоските от опърлените си от вятъра лица. Този път дойдоха всички, освен Гаврилов и Алексей, който използува спирането, за да му направи инжекция от новокаин и гликоза.

— Трябва да вървим да търсим Льонка — започна Давид, — влекачът му няма фургон и заглъхне ли двигателят — отпиши го.

— А как смяташ да го търсим? — като смучеше празния си мундщук, мрачно запита Маслов. — Локатор ли ще поръчаш да ти пратят от Мирни?

— Пале! — злобно продума Сомов. — Знаеш ли колко се е отдалечил…

— Не може да е далече — примирително каза Давид. — Осъзнал е, че няма видимост, спрял се е и чака.

— За съжаление не съм уверен в това. — Валера поклати глава. — Не му е в характера да спира и да чака. Боя се, че е направил обратното: разбрал е, че се е заблудил, и е запрашил напред да търси коловоза.

— Точно така е, сигурно е запрашил — кимна Сомов. — Сила има за рубла, ум — за копейка.

— Много си зъл, Василий — неприязнено продума Давид.

— Всички ли се изказахте? — тихо, подражавайки на Гаврилов, произнесе Игнат. И като изчака, рече: — Какво предлагате?

— Да го търсим — твърдо каза Валера.

— Как именно?

— Нека Вася решава. Навярно навързани, във верига.

Игнат удари с юмрук по масата — и това беше маниер на тате, веднага го познаха.

— Точно така ще направим! Петя, колко капронова връв имаш?

— Около двеста метра — бързо скочи Петя и извади от сандъка едно кълбо.

— Ще изпомръзнем… — сякаш на себе си измърмори Сомов.

— Ще останем живи, няма да измрем! — отсече Игнат. — Кой идва с мен? Ти, Валера, не се суети и без твоите болки Альошка има достатъчно работа. И ти, Петро, остани да си пазиш краката. Давид, Тошка…

— Добре — избъбра Сомов. — Давай, давай капрона. Само че така… Ти, Игнате, си почти началник, разбира се, ама сега няма да ми се бъркаш.

— Командувай — охотно се съгласи Игнат и взе да се закопчава. — Ти си знаеш работата.

— Двеста метра са малко — пресметна Сомов. — Тошка, изтичай до „Харковчанка“, донеси голямото кълбо.

— Слушам! — Тошка изкозирува, намъкна ескимоската. — Каква награда има за героя доброволец? — и като избегна удара по врата, изскочи в преддверието.

— Значи така. Единият край ще закрепим за гъсеничната лента, ще се навържем, ще намерим коловоза и пипнешком ще тръгнем по него един след друг: аз отпред, а вие тримата след мене, не, по-добре във верига, стъпка в стъпка, за да чувствуваме опъна. Ясно ли е?

Слушаха го внимателно, защото знаеха, че по време на буря или когато вятърът бръска отдолу, в Сомов се събужда някакъв особен усет, с какъвто не можеха да се похвалят дори и най-опитни, патили и препатили полярници. В Мирни Сомов винаги участвуваше във всички спасителни групи, с него тръгваха на драго сърце, защото вярваха в необикновения му нюх, в способността му да се ориентира при виелица. Биологът Соколов едва ли не сериозно доказваше, че Сомов притежавал като пингвините способността да чувствува магнитното поле и момчетата го уговаряха на шега да подуши къде е сандъкът с ръчните часовници, който беше затрупан от виелицата още по време на първата експедиция. Сомов възразяваше: „Стига сте бъбрили, дърдорковци!“ — Но в дълбочината на душата си сам се учудваше на своя талант и не пропускаше случай да го провери на дело.

Настроението на Льонка беше чудесно. Той познаваше и обичаше това приповдигнато душевно състояние, този весел кипеж на живота във всяка клетка на тялото си, когато морето ти се струва до коляно. Вярата в собствените сили, в завърналия се при него късмет го окрили, върна му загубения оптимизъм.

„Ти, Савостиков, си като наркоманите — неодобрително казваше треньорът му. — На някои хора им е необходима една ампула, за да се съживят, а на тебе успех.“ Такова сравнение ни най-малко не смущаваше Льонка, още повече, че един лекар психолог, който пишеше дисертация за боксьорите, доказваше чрез майстора на спорта Савостиков закономерността на това явление. Само че за разлика от учения Льонка знаеше, че му е необходим не общ, а именно личен успех, не някакво неопределено отборно, а индивидуално първенство. И сега го имаше. Всички — и бившите му приятели, и роднините, и Вика — ще научат, че с риск за живота си е спасил Гаврилов. Ще пишат във вестниците, не може да не пишат! Ще видим кой си е „изпял песента“! Рано отписахте Савостиков…

Спомни си как го прегръщаха в „Харковчанка“ другарите и обективно отбеляза, че в очите им нямаше завист. Това се казва спортна проява, браво на момчетата! Навярно на негово място много от тях биха постъпили по същия начин, но щом като жребият се бе паднал нему и той бе победил, те честно поздравиха най-силния. И отново му се замая главата при мисълта за Вика: той ще я накара не само да го обикне — много девойки са то обичали, но и да се гордее с него! Льонка започна да съчинява наум текста на радиограмата, която ще й изпрати. Няма да й разправя за себе си: такъв човек като Вика ще оцени неговата скромност, а сдържано и шеговито ще й съобщи за трудностите в похода, за студовете — това може. Нещо като твоето „да“ смъкна най-малко двадесет от седемдесетте градуса, сгря душата и тялото ми.

… Задуха, ниско над земята се понесе вихър и тъмната маса на кухненския фургон ту изчезваше, ту отново се появяваше пред очите му. За всеки случай Льонка намали разстоянието и тръгна на пет-шест метра от Сомов. И Сомов го поздрави — две думи не му каза, но го прегърна и целуна. Все пак не може да разбере защо чичо му мъкне след себе си тоя хилав човек? Добър водач е, дума да няма, а в трудната минута се разхленчи — когато стана обяснението в кухнята. Но, за да бъдем справедливи, напомни си Льонка, трябва да признаем, че и самият той по едно време не изглеждаше по-добре. Но, естествено, това бе случайно и нямаше да се повтори. Никога, при никакви обстоятелства.

Потънал в размишления и без да се съпротивява на нахлулите приятни мисли, Льонка се опомни, чак когато влекачът на Сомов изчезна в снежната пелена. В такава ситуация трябваше да спре и да провери къде е коловозът, а в случай на съмнение да изчака идващия след него, но Льонка не направи нито едното, нито другото. Реши, че просто е изостанал, и се юрна напред, мина на метър от Сомов, без да го забележи, тъй като стъклото на дясната вратичка беше покрито със сняг. С надежда за успех, а после и за чудо мина още сто-двеста метра и разбра, че се е отбил от пътя.

„Размечтах се, ама че съм дръвник!“ — нахока се Льонка.

„Бедата е учител, щастието разточител“ — спомни си той поговорката, която бе чувал някъде. Вярно! Изпати ли — научава нещо ново. Душата му запя от радост — и ето ти беда!…

В главата му безредно се заблъскаха мисли. Отначало се мярна една, страшна: ами ако колоната отмине? Така се уплаши, че за малко не подкара влекача, за да се понесе след отдалечилите се от него хора. Но се сдържа: при виелица колоната никъде няма да мръдне, това е изключено. После се яви друга мисъл, също много неприятна: а какво ли ще стане, ако моторът му заглъхне? Той стигна навреме при Гаврилов, но ще успеят ли да стигнат при него? Трябва да успеят, успокои се Льонка; в случай че нещо стане, така ще се раздвижи, че чак ще се изпоти.

И реши да спази златното, изсечено върху мрамор правило на антарктическия водач: „Изпаднеш ли натясно — стой и чакай.“

И остана още няколко минути.

Но нервите му, изопнати до крайност, изискваха някакво действие, а мозъкът, приел толкова мъдрото решение да чака, не желаеше да се подчини сляпо на тази догма. Обидно му беше да бездействува, когато кипналата в него сила търсеше изход, сила, под чийто напор трептяха мускулите му. Защо те трябва да го търсят, помисли си Льонка, а не той тях? Загърна се, излезе от кабината и не видя, а усети коловоза. Мислено определи ъгъла, на който се беше отклонил неговият влекач. Върна се, обърна колата и мина известно разстояние слепешката. После излезе и запълзя на четири крака: няма го коловоза. Взе малко встрани, повървя още малко, няма го.

Вятърът не се усилваше, но не отслабваше. Свири, проклетият, гледа да го сплаши. Ама не е познал! Льонка не изпитваше страх, както често не се боят хора, които са в опасност, но поради незнание не си представят истинските й размери. Не безстрашните, а опитните побеждават виелицата, защото знаят кога могат да се борят с нея и кога не. Северът се надсмива на неподкрепената с опит храброст и уважава само мъдрата предпазливост. Много трагедии са станали с хора, които не са знаели това.

Льонка свали от стената на кабината манерката, напи се с възкисел сок и по навик посегна за цигара, но изпсува. Кръвта му кипна — толкова му се допуши. Пък и за ядене е време вече: според часовника скоро е вечерята. Неочаквано си спомни, че ниската виелица се нарича така именно, защото се стеле над самата повърхност на земята; изкатери се на покрива на кабината, изправи се и видя отстрани на около двеста метра флага на „Харковчанка“. Разсмя се радостно: ето я, миличката! Жалко, че само тя има флаг, иначе момчетата отдавна да са го намерили. Сега работата е в кърпа вързана. Седна зад лостовете за управление и бавно, за да не се блъсне в някой влекач, тръгна в набелязаната посока. Спря се след минута, покатери се на покрива и ядосано изруга: флагът отново се вееше на около двеста метра, но вече не встрани, а право пред него. И все пак се върна в кабината си ободрен. Сега там сигурно са в паника, заседават и се съвещават как да го спасяват, а той ще влезе тихичко в кухнята, ще се отърси от снега и ще каже: „Какво ще вечеряме днеска, Петя?“ Всички ще се хвърлят зарадвани към него, а той ще свие рамене с недоумение: „Чудо голямо, виелица, не си заслужава да се говори!“ Много му се хареса тази ефектна като кадър от филм сцена. Изведнъж се чу трясък, влекачът се изви рязко настрана и Льонка бързо спря. Изскочи, напипа с ръце скъсаната гъсеница. Размота се змията, намери къде и кога! И дума не можеше да става сам да оправя такава повреда, че и слепешката. А до „Харковчанка“ оставаха не повече от стотина метра! Какво да прави сега? Двигателят бръмчеше равномерно, в кабината беше топло, при такъв студ разправяха, че виелицата продължава най-много два-три часа. Дали да не изчака?

Поколеба се малко, преодоля недостойната за мъж нерешителност. Извади изпод седалката едно кълбо, застегна ремъците на унтите, дръпна докрай циповете на връхната си дреха, над ескимоската за по-сигурно намота шала, сложи защитните очила и излезе навън във виелицата! Всичко предвиди! Превърза края на връвта за ръчката на вратичката, напомни си, че трябва да върви направо, без да свива никъде, за да стигне до „Харковчанка“, и бавно тръгна в бялата мъгла.

Всичко предвиди, освен едно — че при скъсването на гъсеницата влекачът се бе извил на деветдесет градуса. И Льонка тръгна не направо, а успоредно с коловоза, на който бе спряла колоната.

Вятърът сякаш бе разредил и без това редкия въздух, остри, пръснати в ефира частици пробиваха шала и ескимоската, пареха като нажежен метал, унтите му потъваха едва ли не до коленете в пръхкавия невидим сняг. Тежко се върви при виелица, изцежда ти силите като най-изморителна работа поради неравномерния темп и сериозно нарушеното дишане. Но силите на Льонка бяха повече, отколкото у някой обикновен човек, и той вървеше упорито, защото знаеше със сигурност, че „Харковчанка“ е някъде наблизо.

А нея все я нямаше и нямаше, при все че кълбото се размота почти докрай. Нейде съвсем наблизо буботеха двигатели; Льонка се движеше към звука, но се оказваше празно пространство. Спомни си разкази, че по време на виелица слухът подвежда човека така, че не бива да вярваш на собствените си уши, защото има резонанс или „бягащо ехо“, или дявол знае как се казваше…

Спря се, за да реши какво да прави по-нататък. За малко не прояви малодушие, не обърна назад към своя влекач, но се мобилизира и реши да предприеме последен опит, да изпъне въжето като радиус и да почне да описва окръжност; вече не се страхуваше, а мечтаеше да се удари в ъгъла на някой фургон или в желязото на шейна, само и само да намери колоната.

И изведнъж някаква още неосъзната тревога се вмъкна в сърцето му — връвта не се опъваше! Без да вярва, Льонка подръпна остатъка от кълбото и не срещна съпротивление.

Студът го пронизваше до костите, но в този миг му се стори, че го облива пот. Дръпна още веднъж и връвта леко се подаде. Сега вече нямаше съмнение, че се е скъсала.

И страх, безграничният страх на подгонен и обкръжен от всички страни заек, ужасът на обречено на неминуема гибел същество го обзе с такава сила, че той завика диво и отчаяно:

— А-а-а!… Тук съм! А-а-а!

Отпред Сомов, а след него Игнат, Давид и Тошка пълзяха повече от час ту по единия, ту по другия оставен от влекача на Льонка, полузатрупан от снега коловоз. На два пъти не издържаха, връщаха се в кухнята да се стоплят и отново тръгваха да търсят. Най-сетне на третия път намериха влекача.

Така бяха премръзнали и капнали, че дори не се учудиха, че Льонка го нямаше там. Поседяха мълчаливо няколко минути в кабината, постоплиха се, поеха си дъх. Особено се беше изморил Сомов. Устните му бяха посинели, при издишване гърдите му хриптяха. Седеше с полузатворени очи и изведнъж Игнат си помисли, че е бил несправедлив към Сомов. Е, вярно, че е стиснат и мълчаливец, но затова пък работи безотказно. Слаб, душа назаем носи, а търси из снега по-пъргаво от Тошка, самият се измъчва до смърт и всички измъчи. Надежден човек, напразно се нахвърлихме на него.

— Тошка, погледни дали не е завързал някъде въжето — промълви Сомов, без да отваря очи. — Макар че е сукалче, ама едва ли ще тръгне току така във виелицата.

Тошка кимна и без всякакви палячовщини излезе от кабината. След няколко минути се върна и доложи, че Льонка не е вързал никъде въжето.

— Тогава под седалката трябва да има кълбо — вдигайки натежалите си, подпухнали клепачи каза Сомов.

Приповдигнаха се, вдигнаха седалката. Кълбото го нямаше.

— Щом е вадил въжето, значи, че някъде го е завързал — досети се Игнат. — Може да се е откъснал краят?

— И аз туй казвам — Сомов слезе на снега. — Ще го намерим, има късмет палето.

Дълго шариха, връщаха се да се топлят и отново шареха, докато го намериха. Тръгнаха един след друг, като се стараеха да не натягат въжето, за да не измъкнат случайно кълбото от ръцете на Льонка. Скоро видяха кълбото, хвърлено на снега, но не коментираха, защото и без това беше ясно, че въжето е станало за Льонка ненужно бреме и го е хвърлил. Обикаляха наоколо, взираха се в непрогледната белота с надежда да различат в нея огромната фигура на Льонка; по знак на Сомов променяха посоката, раздалечаваха се малко един от друг, за да могат да обхванат възможно по-голямо пространство. Търсиха около час и капнаха от умора: ушите им пищяха, слепоочията едва издържаха напиращата кръв.

Намериха го на десетина метра от кухненския фургон. Само че вървеше не към него, а в обратна посока и не вървеше, а се тътреше едва ли не на четири крака, като ту падаше, ту ставаше. Хванаха го под мишница, поведоха го, вмъкнаха го във фургона.

Тук вече имаше много помощници, но те не бяха необходими на Льонка. Той поседя, безсмислено усмихнат със застинала усмивка, позволи на Валера и Петя да разтъркат замръзналите му китки, изпи донесения от Алексей спирт и дойде на себе си.

Но помощници трябваха на Сомов. Той не беше потърпевш, и никой не му обръщаше внимание, дори нямаше къде да седне. Клекна, наведе настрани глава — и кап, кап! — от гърлото и носа му закапа кръв.

Съвсем се беше изтощил, до последен дъх.