Владимир Санин
72 градуса под нулата (20)

Алексей Антонов

Походниците не можеха да познаят Алексей. Докторът беше станал мълчалив, мрачен, не се усмихваше. За шестте седмици нито веднъж не взе в ръце любимата си китара, а когато го помолеха, отказваше, като се оправдаваше с измръзналите си пръсти. Питаха Борис дали докторът не е получил някакви лоши новини, оказа се, че не. Предпазливо подпитваха Валера, но той не каза нищо и само посъветва момчетата да не се ровят в душата на Алексей.

Ако Антонов беше новак, лесно можеше да се обясни поведението му: не е издържал, не му стигат силите. Но той имаше вече зад гърба си един поход, безупречно презимуване.

Полярниците са взискателни хора: не им е достатъчно докторът да умее да извади зъб или с лек удар на дланта да оправи навехнато; искат, освен това да му вярват като човек. Това важи особено за походниците и затова, че тяхната работа е по-опасна, отколкото работата на другите, и защото в по-голямата си част те са обикновени хора — в смисъл, че изцяло се предават на професията си механик водач, веднъж завинаги и я смятат за най-подходяща за себе си, и за нищо на света не биха я сменили с друга. А човек, който си печели хляба не с физически труд, далеч не винаги може да се спогоди с тях; дълго ще го наблюдават, за да разберат какво представлява.

Ако този човек нарочно огрубява речта си и всячески се старае да им се представи за „свой човек“, отношението към него ще бъде иронично. А ако остане такъв, какъвто си е и с нищо не изразява своето превъзходство (понякога илюзорно, защото дипломата не заменя ума, и ненапразно народът се шегува, че по-добре човек да има среден ум, отколкото висше образование), тогава ще го признаят за свой и от душа ще го уважават. Валера Никитин и Алексей ги уважаваха.

В Мирни походниците живееха заедно — в една къща, и когато Алексей идваше при Валера да си поприказват, момчетата сядаха до тях и се включваха в разговора. А колкото до тате, макар и малко запознат с научната терминология, той все пак лесно проумяваше същината на всеки спор на абстрактна тема и с прости, но несъкрушимо логични аргументи тушираше и Валера, и Алексей.

Походниците много обичаха тези вечери, неведнъж си спомняха за тях и съжаляваха, че докторът е станал толкова мълчалив и се е затворил в себе си.

През една от онези вечери стана дума за ролята на случая в живота на човека — неизчерпаема тема, богата с примери. Алексей доказваше, че често пъти съдбата на индивида зависи от слепия случай. Валера възразяваше и тогава Алексей предложи всеки да разкаже как е станал полярник. И се оказа, че мнозина от участниците в похода са попаднали в Антарктида като че ли по волята на случая.

Гаврилов лежеше мълчаливо на мястото си, а когато дойде ред до него, каза:

— Ако някой слуша отстрана дърдоренето ви, ще си помисли, че всички вас вятърът е довял тук като птиците. Ти, Льоша, миналия път разказва за несполучливите опити с присаждане на сърце, че организмът изхвърлял чуждата тъкан. Та ето какво, синчетата ми. Естествено, в Антарктида можеш да попаднеш и случайно. Но никога Антарктида няма да приеме случаен човек. Ще го изхвърли.

Напоследък неведнъж Алексей си спомняше този вечерен разговор. Склонността към самоанализ го навеждаше на размишления, понякога мъчителни. Съзнавайки, че мълчанието на Льоля решително влияе на настроението му, същевременно той търсеше и намираше и други причини: малката професионална заангажираност, в известна степен дори деквалификация, крайно тежките условия и прочее. Но ако е така, не е ли той случаен човек, няма ли да го изхвърли Антарктида? Ако се анализира по-подробно, ровеше се Алексей в миналото си, тук го беше довел къс и дори анекдотичен низ от случайности.

Започна се с това, че и в медицинския институт, за който мечтаеше от ученическата скамейка, попадна случайно. На приемния изпит по литература написа дръзко, по момчешки, че ако Ана Каренина живееше в наше време, не би се хвърлила глупаво под колелата, а щеше да се обърне за помощ и поддръжка към профсъюзната организация. Съчинението му нямаше граматически грешки и в порив на либерализъм екзаминаторът му писа тройка, но заради тази тройка не му достигна за малко необходимият бал. Реши да опита в технологическия — разправяха, че там нямало достатъчно кандидати. Тръгна да си изтегля документите от приемната комисия и буквално улови в обятията си подхлъзналия се на портокалова кора дебелак с чанта.

— Безобразие! — избърбори дебелакът.

— Дето ви попречих да се сгромолясате надолу по стълбата ли?

— Имах предвид мерзавеца, който е хвърлил кората.

— Впрочем сега пак настъпихте — друга…

— Юноша! Провидението ви е пратило при мен! Благодаря ви.

— Благодарете на Ана Каренина — измърмори Алексей и искаше да продължи, но шишкото го спря.

— А защо всъщност трябва да й благодаря?

— Тя е дълга и широка — с известна досада отвърна Алексей. — Извинявайте, бързам.

— Да си изтеглите документите ли? — и като се усмихна на изуменото лице на Алексей, добави: — Не се учудвайте, аз съм завеждащ катедрата по психология. Разправяйте каква е работата.

И така стана, че една нищо и никаква портокалова коричка помогна на Алексей да влезе в медицинския институт. Завърши го блестящо и получи съблазнителното за един абсолвент предложение да постъпи в клиниката по експериментална хирургия. За четири години работа събра доста опит, направи самостоятелно редица интересни операции и вече беше започнал да мисли за дисертация, когато във веригата от случайности се появи второ звено.

В отделна стая, шеф на която беше доктор Антонов, лежеше известен актьор, красавец и любимец на публиката, в очакване на някаква лека операция. Ръководството на клиниката гледаше всячески да му угоди и го обсипваше с множество привилегии, най-важната от които беше свободният достъп на посетители, или по-точно на посетителки, които обсипваха с цветя скръбното ложе на своя кумир. Другите болни роптаеха и Алексей малко по малко намрази своя пациент — Фанфан Лалето на сцената и безпримерен страхливец в живота, който примираше от страх при мисълта за операцията. Но какво можеше да направи един обикновен лекар, щом като главният лекар навестява всеки ден болния, лично наднича в скритото от очите на широката публика място, което подлежи на хирургическа намеса! Но веднъж търпението на Алексей се изчерпа. В неприкосновеното време на визитация докторът завари в стаята една твърде ефектна особа, която съчувствено слушаше възвишените мисли на актьора: „О, Шекспир, о, свято изкуство!“

— При мене има дама — с кралско величие заяви актьорът. — Елате по-късно.

— Извинете — сдържайки гнева си, произнесе Алексей с усмивка. — Исках само да ви напомня да не забравите довечера и утре сутринта да си направите очистителна клизма с лайкучка! — И като погледна с безкрайно удовлетворение удълженото лице на пациента, излезе от стаята. След него излетя като куршум и особата. Тя се облегна на стената и се разсмя до сълзи.

— Искате ли валериан? — предложи й Алексей.

— Какъв идиотски вид имаше! — омаломощена промълви тя.

— Наистина идиотски! — избухна в смях Алексей. — „О, Шекспир!“

— „О, свято изкуство!“ — изнемогваше тя. — Боже, каква съм глупачка!

Така Алексей се запозна с Льоля.

Артистът му направи голям скандал. Главният лекар поиска доктор Антонов незабавно да се извини на пациента си.

— За нищо на света! — отряза Антонов и като присви очи, добави: — Впрочем няма нужда от извинение. Напускам по собствено желание.

— Гълъбче — неочаквано омекна главният лекар, — защо така?… Разбирам, че вие… Но, честно казано, признайте си, че малко попрекалихте.

Алексей сви рамене и излезе.

Когато след няколко минути донесе заявлението, главният лекар се разхождаше смутено из кабинета.

— Чакайте, скрийте си заявлението, имам една идея… Вие сте млад и силен… Ако беше преди двадесет и няколко години, на вашите години дори не бих се и замислил. Разбирате ли?

— Още не — търпеливо отвърна Алексей.

— Да, но аз още не съм ви казал… Вчера ми се обадиха по телефона полярници, необходим им е срочно един хирург за антарктическа експедиция. Обещах да им препоръчам човек.

— С удоволствие! — без да се замисли, отвърна Алексей.

— Тогава решено. — И главният лекар вдигна телефонната слушалка.

След три месеца, като се прости на пристанището с родителите си и Льоля, лекарят хирург на антарктическата експедиция вече стоеше на палубата на „Об“ и гледаше гаснещите в далечината светлини на Ленинград.

С никого не му се искаше да разговаря, а нямаше къде да се дене: във всички каюти гуляеха по случай заминаването и Алексей остана през цялата нощ в музикалния салон, загледан в прозореца към есенната Балтика и потънал в мисли за сложните си отношения с Льоля.

Още в първия ден на познанството си те се срещнаха и вечеряха в един ресторант на Невски проспект. Льоля не му обясни защо беше дошла да навести актьора; впрочем и по-късно тя не му даваше обяснения за постъпките си. На сутринта, уловила погледа на Алексей, тя каза:

— В очите ти виждам въпрос. Питай.

— А не… — смути се Алексей.

— Аз каква съм за теб?

Алексей се изчерви и избърбори нещо неясно. Льоля се разсмя.

— Можеш да не ми отговаряш, но и мен не питай за нищо.

— Струва ми се, че трябва да знаем всичко един за друг.

— Защо?

— Аз те обичам.

— Много бързо, мили, ти ми харесваш, но нищо повече.

На двайсет и седем години, Алексей съвсем не беше монах. Засега нямаше намерение да се задомява. Родителите му, които се отнасяха ревниво към единственото си чедо, предварително се бяха настроили против бъдещата си снаха и ръководени от старата житейска истина: „Синът не е дъщеря, не може да ти донесе беля“, дори бяха доволни, че синът им не бърза да се жени.

Но връзката с Льоля се усложни от едно обстоятелство: за първи път Алексей се влюби.

Льоля беше две години по-млада от него, но вече бе успяла да преживее един несполучлив брак и имаше тригодишна дъщеря Зоя — Зайка, очарователно русо и тъмнооко същество. Зайка живееше недалеч с баба си и дядо си, които бяха луди по нея и изцяло бяха освободили майка й от родителски грижи. Льоля се отбиваше за малко при дъщеря си, глезеше я час-два и не без облекчение се оттегляше в „личния си живот“.

Работеше в редакция и се ползуваше с добро име, тъй като успяваше да събере материали и там, където пасуваха най-опитните репортери: като нищо можеше да получи интервю и от най-високопоставено лице или дори от треньора на футболен отбор половин час преди мача — подвиг, който могат да оценят само журналистите. Всички, включително и самата Льоля, разбираха, че причината не е в собствения й журналистически талант, а в ефектната външност, но красотата, както веднъж се пошегува един неин колега, се котира сред хората наравно с таланта, а се заплаща още по-високо.

Льоля се държеше независимо. Стройна млада жена, със спортна фигура, винаги акуратно и модерно облечена, тя приковаваше мъжкото внимание. Колегите се опитваха да я ухажват, но след време се отказваха от това безперспективно занимание, защото тя правеше за посмешище всеки следващ поклонник. Едни ухажори си направиха извода, че „тази парясница е типична риба“, други предпочитаха да мълчат, защото се страхуваха от крайно дръзкия й език.

Оставена на мира от колегите си, Льоля си живееше, както иска. За да не дава повод за сплетни, се движеше в далечен от журналистите кръг; понеже скъпеше свободата си, избягваше сериозни връзки. Затова Алексей, който лудо се влюби в нея, изпадна скоро в немилост. От друга страна, тя не искаше да го губи: цялостен и чист човек, Алексей принадлежеше според нея към хората, у които нямаше и сянка пошлост.

След като разбра, че не среща взаимност, Алексей продължи да я обича с достойнство, без да се унижава: с нищо не издаваше ревността си, не настояваше за срещи, обаче намери начин да я накара сама да търси срещи с него: отиваше да се разхожда със Зайка, която обожаваше „чичо Льоша“, и за да види дъщеря си, Льоля трябваше да тича из градинките и да ги търси. Като ги намереше, тя сурово мъмреше Алексей, а той казваше: „Зайка, с кого искаш да се разхождаш, с мама или с чичо Альоша?“ Разбира се, Зайка викаше, че с чичо Альоша, защото той й разправя интересни приказки, а мама само я целува.

Льоля можеше да се досети колко му струва на Алексей веселото му и коректно държане и разбираше, че той няма да се спре насред път. Беше свикнала със своя начин на живот, ценеше най-много от всичко независимостта си и не желаеше да се лиши от нея дори заради такъв ценен човек, какъвто безусловно бе Алексей. Решително не й се искаше да се омъжва, да потъва в домашни грижи. Затова малко по малко се готвеше за неизбежното обяснение и търсеше такива думи, че да не отговори нито „да“, нито „не“, малко да обнадежди Алексей, да го изпрати една година да зимува, а после ще видим… И когато този разговор се състоя, Льоля благовидно замълча и каза, че може би ще приеме предложението, ако Алексей не замине на експедицията. Той дълго мълча, а тя изстина, докато чакаше отговора му: ами ако изведнъж се съгласи? И облекчено въздъхна, когато чу:

— Наистина ли смяташ, че съм такъв измет?

— Извинявай.

Той кимна и повече не спомена за неприятния епизод.

През първите дни на „Об“ Алексей буквално не си намираше място, докато не се запозна с Валера и не се сприятели с него.

Скоро Льоля му изпрати сърдечна радиограма, от която ставаше ясно, че Зайка тъгува за него, а и на нея не й е безразличен. Алексей научи няколкото реда наизуст и макар че те с нищо не обвързваха Льоля, вече му се струваше, че тя ще го чака.

По това време Алексей се запозна и с походниците на Гаврилов. По-късно Валера му разправи, че го приели още от първия път, и то единодушно, което рядко става при тях, защото обикновено дълго „изпитват“ новия човек, преди да го допуснат в средата си. Дори Сомов, от който мъчно можеш дума да откопчиш, и той каза: „Вземай го в похода, тате, няма да сбъркаш. Не знам какъв лекар е, ама ще издържи, сигурен съм.“ Отначало Гаврилов се отнесе към Алексей сдържано и с недоверие — красив е, кучият му син, сигур момите тичат по него, дявол да го вземе; но после си призна самокритично, че старата му неприязън към красивите мъже в дадения случай няма основание. Хареса му откритата усмивка на Алексей — лоши хора не се усмихват така, хареса му искреността, хуморът и нетърпимостта му към цинизми — самият той никога не прощаваше цинични анекдоти и двусмислени шеги. Хареса му също как се постави още от самото начало: решително отказа на Попов, когато той се опита да си изпроси бутилка спирт, рязко сложи на мястото му Мишка Седов, който поиска да узнае някои подробности от личния му живот, и изобщо се държеше самостоятелно.

Гаврилов го взе в похода и не съжали. През целия път докторът не оставяше момчетата да скучаят. Отначало агитира братя Мазурови и при всеобщ смях тича заедно с тях бос по снега „с профилактична цел срещу простудни заболявания“, а когато към „тримата луди“ се присъединиха още петима ентусиасти, измисли нещо съвсем нечувано: баня.

От всички блага, от които бяха лишени, походниците най-често си спомняха за своята забележителна парна баня в Мирни. Мръсни до немай-къде, брадясали, с втвърдени от солената пот дрехи, те мечтаеха за баня през целия път до Восток и сетне отново повече от месец — до Мирни. Когато ставаше нетърпимо, обличаха чисто бельо, а понякога се поливаха до кръста с топла вода. А Алексей им организира истинска баня: донесе в преддверието няколко кофи гореща вода, съблече се гол във фургона, насапуниса се, изскочи като козел на четиридесетградусовия студ и закрещя диво: „Поливай!“ За броени секунди, преди сапунът да полепне по тялото на доктора, Петя изля върху него една след друга две кофи вода и Алексей се втурна презглава във фургона да се бърше.

След него се изкъпа Петя и този път вече зрителите не направиха пропуск: не се въргаляха изнемощели от смях по снега, както първия път, а фотографираха и снимаха с кинокамери дългия, мършав и тънък като върлина гол готвач. Няколко дни се подсмиваха, но все по-неохотно, защото къде повече поводи за смях имаха Алексей и Петя.

В края на краищата тате не издържа, спря колоната за един ден и накара всички да се изкъпят по докторския метод. След като се върнаха у дома, монтираха снетия филм за похода и го прожектираха във вилата на Гаврилов. Когато стигнаха до кадрите с банята, жените се извърнаха възмутени, но всички се смяха до припадък.

При първия поход се събираха вечер в салона на „Харковчанка“: разговаряха, пиеха чай със сладко слушаха Алексей, който пееше с акомпанимент на китара романси по стихове на Пушкин и Блок, Есенин и Пастернак: „Виждам брега очарован“, „На масата гореше свещ, гореше свещ“. Алексей сам беше съчинил музиката и се радваше, че момчетата така добре възприемат стиховете на такива „сложни“ поети като Блок и Пастернак. Тези вечери станаха традиционни, продължаваха до късно и обикновено Гаврилов трябваше да употреби доста усилия, за да разгони синовете си по „спалните“. А когато по една или друга причина — заради някой тежък ремонт, големи разстояния или нещо друго — не можеха да се съберат, всички искрено съжаляваха за това.

Последва продължително зимуване в Мирни, сиви делници за лекаря — почти никаква практика, само профилактични прегледи; мъчително очакване на кораба и още по-мъчително връщане в къщи, което продължи месец и половина.

На пристана си проби път през ревящата възторжена тълпа, разцелува родителите си, приятелите, едва ли не двойно по-голямата Зайка и смаян, стисна протегнатата ръка на Льоля.

Повече от година беше мечтал за тази среща, прокъсал беше от четене десетината сини листчета, за да търси някакъв скрит смисъл, някакъв намек в професионално гладките, резки редове, всяка нощ я виждаше насън — и сега получи висока награда: едно ръкостискане. Разбра, че с този жест Льоля определи бъдещите им отношения, но да разбереш не значи да се примириш. Реши да се обясни с нея за последен път и получи очаквания отказ.

Изтерзаната мъжка гордост му заповядваше да сложи кръст на любовта си. Сбогува се завинаги. В очите на Льоля проблесна искрено съжаление, но тя не го задържа и той си отиде. Цели денонощия работеше, заместваше всички колеги, дори ги молеше за такава услуга. С работа искаше като с огън да изкорени несподелената си любов, не си даваше нито ден отдих. Само за Зайка му беше жал, защото тя не може да разбере защо не идва вече чичо Льоша, защо лъже по телефона, че все нямал време. Мъчно му беше за Зайка, свикнал беше да гледа на нея като на своя дъщеря, но и тази свята любов към детето трябваше да убие в себе си.

Мина повече от година и изведнъж късно вечерта се обади по телефона Льолиният баща: извинявай, Алексей, досещам се каква е работата, не съм нито сляп, нито глух, но внучката ми има температура към четиридесет градуса, а Льоля е на юг. Без да му мисли, Алексей се качи на „Москвича“ и се понесе като луд по опустелите улици към един познат детски лекар, измъкна го сънен от леглото и едва ли не по пижама го закара при болната Зайка. Оказа се, че е скарлатина, нищо страшно, ако се избягнат усложненията. Взе си една седмица отпуск и от сутрин до вечер седеше край леглото на Зайка, прибираше се в къщи само за спане.

Помоли да не безпокоят Льоля, нека си почива; искаше му се, но повече се боеше да я види.

Тя се появи неочаквано; една позната, дошла от Ленинград, й съобщила за болестта на дъщеря й. Тичешком влезе, малко се смути, когато видя Алексей, но не се издаде.

Вечерта, когато той се канеше да си върви, го попита, като че ли нищо не е имало:

— Зает ли си днес?

— Не особено.

— Да идем при мен, искаш ли?

— Хонорар ли?

— Колко си глупав, Льоша… — Както преди — всичко или нищо?

— Наесен заминавам с експедиция — ни в клин, ни в ръкав избъбра Алексей.

— Налага ли се?

— Да.

— Добре. Ще ми разправиш всичко у нас.

Човек оставя пушенето, мъчи се, месеци търпи, а после прояви малодушие, дръпне веднъж-дваж — и всичко отива по дяволите… Не устоя, припна като пале, което са подмамили с кокал! И отново се завъртя въртележката, и отново всичко стана, както преди.

При една от последните им срещи Алексей каза:

— Вече наближавам тридесетте, пък и ти не си много по-млада. Навярно е време да определим живота си. Отговори ми направо — аз ли съм единствен, или…

— Договорихме се да не се разпитваме за това.

— Тогава друг въпрос, по-лесен: виждаш ли перспектива в нашите отношения?

— Още не знам.

— Така… Разбираш ли, Льоля, през времето, откакто не сме се виждали, много неща премислих. Трудно ми беше без теб и без Зайка и трудно ще ми бъде, но сега ще си отида и няма да се върна повече. Този път твърдо няма да се върна! Затова все пак ми отговори.

Льоля запуши.

— Ще си помисля.

— След седмица ще бъда далеч.

— Да, обещавам ти: ако се омъжа, ще бъде само за теб.

— За мен това е малко.

— А за мен — прекалено много.

До заминаването не се разделяха и Алексей се сбогува с Льоля почти сигурен, че се сбогува с бъдещата си жена. Убеди себе си, че не бива да изисква прекалено много от нея, че й е необходимо време, за да се реши отново на една толкова отговорна, веднъж вече несполучлива крачка. В крайна сметка тя не е враг на себе си и на дъщеря си, красотата и младостта отминават бързо, няма да успее да се огледа — и около нея празнота…

А ето вече месец и половина от нея няма радиограма. Той й изпрати четири — и никакъв отговор.

Когато Борис се свързваше с Мирни, Алексей не можеше за нищо друго да мисли: замираше в очакване, че всеки момент радистът ще се обърне, ще му намигне и ще почне да лови от ефира Льолините точки и тирета. Но напоследък Борис разбра някои неща и вече не му подмигваше, защото докторът получаваше радиограми само от родителите си, приятелите и колегите — и толкоз.

Един час преди да са се събудили другите, Алексей стана, щом иззвъня будилникът, запали печката и сложи стерилизатора на спиртната лампа. Седна край печката и се загледа в нажежената плоча, в падащите и мигновено пламващите капки и се замисли, като гледаше гъстата си черна брада.

За кой ли път дойде до извода, че за всичко е виновна податливата му, слаба воля. Ако беше истински мъж, нямаше да допусне тези две грешки с Льоля и с тате. Мъжът няма право да става играчка в ръцете на жена! Ако тя му подарява любовта си, както на просяк — петак, трябва да я отблъсне, да не я приеме! Добре, Льоля е лична работа, сам е приемал милостинята, сега сам ще си плаща. Но Гаврилов? Защо го пусна от Мирни? А знаеше, със сигурност знаеше, и кардиограмите потвърждаваха, че не бива да тръгва на поход. Но тате настоя, накара го да напише: „Здрав“… Нима, ако бяха закрили за една година станция Восток, светът щеше да се преобърне?

И ето ти резултата: не живот, а безброй въпросителни. И всичко заради него, който беше станал парцал и като мъж, и като лекар, потъпкал професионалната си съвест. И отгоре на всичко посмя да говори на Валерка за клетва пред Хипократ, празен дърдорко!

Така седеше Алексей, терзан от нерадостни мисли. Трябваше да лъже Гаврилов, да извърта, но да го задържи на легло, макар че и то подхвърля и подмята тежко болния човек като грах в дрънкалка. Трябва да извърта, да обяснява на момчетата защо Петя започна да им сервира мизерни порции гулаш вместо препълнени чинии с бифтеци. Да ограничава храната на изтощени, дяволски уморени мъже!… Оставаха четиридесет кутии кондензирано мляко само за тате, Валера и Сомов, да не забрави да каже на Петя; дванадесет кутии компот и бял хляб пак за тях, седем-осем кокошки за бульон на Гаврилов…

И отново, както ставаше често, мислите му се отплеснаха, а ръката сама бръкна в джоба на коженото яке и измъкна сгънато на две листче — последната радиограма: „Зайка скача, майка й е като вълците — хранят я краката. И двете си спомнят полярния скитник. Льоля“. Хлад го лъхна от тези редове…

— Не ми се харесваш — чу неочаквано гласа на Гаврилов.

— И сам не се харесвам — навъсено отговори Алексей и скри листчето. — Поспи още двайсетина минути, тате, глупости са това.

— Като запушиш цевта, оръдието ще експлодира, сине. А човек не е от желязо. Не бива всичко да таиш в себе си.

— Срам ме е, тате! — развълнувано продума Алексей. — Всички се претрепват от работа, осакатяват се, а аз си пазя ръцете, здравето.

— Виж, това вече наистина е глупост. Като си израниш ръцете, с краката ли ще ни лекуваш? И без теб ще можем да стоплим горивото и да сложим нов болт в гъсеничната лента. Е, ако оредее отрядът и няма кой да седне на кормилото, тогава ще дойде и твоят ред.

— Тежко ми е да гледам момчетата в очите…

— Вярвам ти. И с мен се случи подобно нещо. Бригадата влезе в неравен бой, а моят батальонен командир ме остави в резерва. С очите си виждах как приятелите ми горят, но трябваше да седя, да чакам заповед. И мен ме беше срам, но изтърпях, разбирах, че така трябва. И ти потърпи. Считай, че си резерва: като потрябва, ще удариш!

— Бих искал да ти възразя, но не намирам думи…

— И не търси. И не отклонявай разговора, защото бездействието ти е мнимо. Момчетата те обичат и съжаляват, че си оклюмал. Питах, знам, че Льоля не ти пише. И няма да взема да те утешавам: не е добре, че не пише. Но едно нещо ще ти кажа: всеки мъж поне веднъж през живота си трябва да почувствува какво жестоко нещо е любовта. Който не го е опитал, много е загубил; ако не познаеш горчилката, няма да оцениш сладостта. Ако не си извоювал жената с бой, а тя сама ти е паднала в ръцете като есенна ябълка, знай, че животът е скрил от теб едната си страна.

— Тате — каза Алексей, — щом се впуснахме във философии… Ти как смяташ, дали самият аз не съм си виновен?

— Започваш правилно.

— Ти казваш — с бой… Ами ако аз съм избягал от полесражението? За първата експедиция ми прости, макар и не веднага. За втората навярно няма да ми прости. Жената изобщо не е склонна да търси оправдания за мъжа, който я напуска — независимо от мотивите, които го ръководят. Тя вижда едно: оставили са я, предпочели са пред нея нещо друго. Вярната жена ще разбере, годеницата ще потърпи, но жената, която тепърва трябва да се завоюва, ще се почувствува оскърбена. Та нали не на война съм тръгнал и не за да припечеля парче хляб?… Има ли логика?

— Продължавай.

— Тя знаеше, че този път едвам ме пуснаха от клиниката. Отнесоха се съчувствено към моята благородна мисия, така да се каже, но и изразиха съжаление: кандидатската дисертация е на свършване, имаш научни перспективи, а си тръгнал да вършиш фелдшерска работа. А щом е така, ще си помисли тя, има ли смисъл да залагам на него? Аз съм млада, красива, необвързана с никого и с нищо, много мъже ще са съгласни на всичко заради мен — не преувеличавам, тате, така е! А той зарязва любимата жена и многообещаващата си работа заради някакъв каприз… Има ли тук логика?

— А ти самият как мислиш?

— Съвсем съм се заплел, тате.

— Добре, добре, дай сега да го разплетем… С пола е твоята логика. Добре разсъди за жените. Не, не за жената, а за жалката сметкаджийка! Пукната пара не струва и такава жена, и логиката й. Не се обиждай, синко, ама умът ти е тръгнал по крив път: за най-главното не си помислил. Дали е достойна за теб? Ето ти главното. Ако е такава, както я представи в разсъжденията си, значи не е достойна! Значи не те обича и няма къде да се скриеш от този факт. Не си заминал в Крим да се печеш по плажовете и не си отишъл на фелдшерска работа, ами да опазиш живота на другарите си. И щом още дишаме, опазил си го, сукин сине. Като я обичаш; обичай си я, не можеш да заповядваш на сърцето, но не я оправдавай! Знае, не може да не знае, че тук е било повече от седемдесет градуса и макар че го знае, да не ти напише три реда?! Че къде ти е мъжката гордост?

Гаврилов си пое дъх.

— Ето какво, синко… Потърпи, малко остана. Е, две седмици потърпи, мили. И ето какъв е моят съвет. Не й пиши нищо повече, узнай само чрез някого дали е здрава. Но ако е жива и здрава и мълчи, забрави я, изтръгни я от сърцето си! Какви по-големи рани заздравяват…

— Тягостно ми е, тате…

— Да не виждах, нямаше да се ровя в душата ти… Страдай, но поне сегиз-тогиз страдай на глас, не сдържай всичко в себе си, синко, ако не на мене, стария пън, излей мъката си пред Валера.

— Имам нужда от умора, тате. Когато на тялото му е тежко, на душата й е по-леко…

— Добре. Ще замениш Вася, нека си почине още малко. Само че не се меси в ремонтите, пази си ръцете. Обещаваш ли?

— Благодаря ти, тате.

— Добре, време е, вдигай момчетата.