Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Franky Furbo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2015)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Уилям Уортън. Франки Фърбо

Превод: Милко Стоименов, 1998

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

Худ. оформление: Милко Стоименов, 1998

Предпечатна подготовка: „Квазар“ ООД

Печат: „Багра“ ЕООД

ИК „РАТА“, София, 2005

ISBN 954–9608–06–9

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

Глава 7
Завръщане у дома

И така, озовавам се на Bahnhof, която ми изглежда толкова позната. Не се налага да питам как да стигна до Зеесхаупт, града, който търся. Машинално се отправям към малката гара до Hauptbahnhof към Щарнбергер, където откривам влака за Зеесхаупт.

Когато пристигаме, слизам и тръгвам по познатата уличка, наречена Pfeffenkaufer Allee, към онази част на града, в която живееше Вилхелм. Изпитвам странно чувство, все едно прожектират филм, който съм гледал преди много години.

Излизам на главната улица, поглеждам отсреща и ето я — голяма жълто-оранжева къща с тъмнозелени первази. Не се налага да погледна номера на дървената ограда, за да видя, че е 10. Това е домът, в който живях — мястото, което наричах свой дом.

Поглеждам машинално към огромния слънчев часовник под стряхата. Виждам усмихнато лице, лице на слънце, а на мястото на носа стърчи стрелката. Под нея с готически шрифт са изписани думите:

MACH’ ES WIE DIE SONNENUHR
ZAHL DIE HEIFERN STUNDEN NUR

В този дом израснах. В този дом доведох жена си след сватбата. Този дом напуснах, когато тръгнах на фронта. Не се разполагахме в цялата къща; тя е разделена на апартаменти. Живеехме на партера вляво. Фрау Фюрст, хазяйката, живееше отдясно, фройлайн Хинделмайер обитаваше жилището над нас; тя преподаваше в местното училище. Над фрау Фюрст се бе настанила дъщеря й Хилда. Съпругът й беше пилот в Луфтвафе и имаха три деца.

Не е вярно… Не може да бъде! Това е, което знае Вилхелм или по-скоро, което аз смятам, че той знае; та това са спомени от преди четирийсет и пет години. Почуквам на вратата на неговото жилище. Никой не отваря. Правя крачка назад. Капаците на прозорците са затворени, ето защо заставам пред вратата на фрау Фюрст. Нейните капаци са отворени. Натискам звънеца. Чувам, че някой слиза по стълбите.

Някаква жена отваря вратата. Може би съм сгрешил; сигурно всичко е плод на въображението ми: изобщо не си спомням тази жена.

Заговарям на немски, който се лее от устата ми също така естествено както английския, а може би дори по-естествено, откакто съм в Германия.

— Извинете ме. Живее ли тук фрау Фюрст?

Дамата повдига вежди, отстъпва и ме оглежда внимателно. Изгаря от любопитство, но изпитва подозрение към непознати.

— Не, почина преди петнайсет години. Защо питате?

— Съжалявам. Разбирате ли, живеех отсреща и исках да я попитам за това-онова.

— Живеели сте отсреща? Там ли?

Посочва недоверчиво. Кимам.

— Аз съм дъщерята на фрау Фюрст и не ви помня. Сигурен ли сте?

— Хилда? Не ме ли помниш? Аз съм Вилхелм Клуг.

Внезапно си спомням, че не съм Вилхелм. Какво да кажа?

Чувствам се неловко.

— Не се изразих правилно. Аз съм стар приятел на Вилхелм и искам да го намеря. Това е последният му адрес, с който разполагам.

— О, Божичко, той живееше тук отдавна, още преди войната. Разбрах, че се е върнал от фронта, бил е пленник или нещо такова, но не се върна тук. Доколкото зная, сега живее наблизо, край Хохенберг.

Стоя като вкаменен и я зяпам. Оставям раницата си. По лицето ми се стичат сълзи. Хилда пристъпва към мен.

— Добре ли сте? Да не ви е брат? Не съм виждала Вилхелм от младежките му години, но малко приличате на него.

— Не, просто съм му приятел. Надявах се да го открия, да го видя.

— Много неща могат да се случат за толкова години. Дано да го откриете в Хохенберг. Мога ли да узная името ви?

— Да, казвам се Уилям Уайли. С Вилхелм се сприятелихме през войната. Извинете за любопитството, но дали съпругът ви, хер Швеглер, се върна жив и здрав?

— Не, не се върна. Обявиха го за безследно изчезнал, вероятно е загинал.

— Ужасно съжалявам, фрау Швеглер. Сигурно ви е било много трудно да отгледате сама три деца, и то през тези трудни години.

— Майка ми помогна, пък и трудното бе за всички. Имахме късмет, че притежавахме тази къща. Но откъде знаете толкова много за нашето семейство? Наблизо ли живеете?

— Вилхелм ми е разказвал за вас, за живота си, за обичта към тази къща и към хората, които я обитават. Прекарахме доста време заедно… знаете как си споделят войниците. Бяхме много добри приятели.

Нямам намерение да обяснявам на непознат човек каквото и да било за Франки Фърбо. И без това имам достатъчно проблеми със собственото си семейство.

Хилда се отдръпва от вратата.

— Сега съм фрау доктор Демел. Съпругът ми е у дома. Заповядайте да пиете чай с нас.

— Благодаря ви, фрау доктор. Много мило. Сигурна ли сте, че не ви притеснявам?

— Разбира се, че не. Моля, заповядайте.

Изкачвам двете високи дървени стъпала и прекрачвам прага. Всичко е толкова познато — извивката на стълбите, прозорчето над тях — само че е обърнато, разбира се, нали сме в отсрещния апартамент. Минаваме през широк коридор и се озоваваме в просторна стая, която гледа към задния двор. С престорена любезност надниквам през прозореца към познатата гледка на езерото Щарнбергер, простиращо се отвъд обширната градина.

Хер доктор Демел стои прав. Откъсвам очи от езерото, за да го погледна. Има болнав вид. По-късно научавам, че наскоро е прекарал инфаркт и се е пенсионирал. На Уилям му е по-лесно да се преструва на Вилхелм. Трудно ми е да насоча съзнанието си в правилната посока — трябва да търся Вилхелм, не да се поддавам на неговите емоции.

Сядаме и фрау доктор Хилда Демел ни поднася чай в красив сервиз. Двамата са много мили. Сигурен съм, че им изглеждам странен с моето полуиталианско-полуамериканско облекло и с протритата ми раница. Забелязах, че откакто преминах германската граница, хората подозрително оглеждаха дрехите ми, но бързах да намеря Вилхелм — да намеря себе си — и нямах време да си купя нови.

Научавам от доктор Демел, че Вилхелм наистина живее съвсем наблизо, в една къщурка от другата страна на Alte Eiche край Хохенберг. Изглежда, че съпругата му е починала скоро след като се върнал от фронта и той не се оженил повторно. Живеел сам в гората и вършел различни неща: помагал при прокарването на пътища или в поддържането на градините. Родителите му, които се преместили да живеят в Улм, също били мъртви.

Шокиран съм от новините, но съм щастлив, че Вилхелм е жив и живее наблизо. Фрау Хилда поднася чашата с чай към устните си и ме поглежда.

— Да, много е странен. Не общува с никого, работи само ако има нужда от пари. Говорят, че нощем броди из горите и полята. Повечето хора смятат, че се е побъркал след войната и след смъртта на жена му и детето му. Но не е навредил никому. Много хора не се съвзеха от преживяното на фронта. Синът ми Флори е бил в къщата му и казва, че е много необичайна, но доста приятна.

Хер доктор Демел се привежда.

— Войната се отрази зле на много хора. Като лекар съм виждал мнозина, едва петдесет или шейсетгодишни, да умират от инсулт или инфаркт. Наистина е ужасно. Аз самият обвинявам войната за сегашното ми състояние. Войната е лудост.

Кърши ръце, клати глава. Кимам. Научих всичко, което ме интересуваше. Но онзи Вилхелм в мен иска да научи повече.

— Благодаря ви за помощта, хер доктор и фрау доктор. Бяхте изключително любезни. Ще отида до Хохенберг и ще потърся Вилхелм. Но мога ли да ви помоля за още една услуга? Той много ми е разказвал за градината, за красотата на езерото и пътечката зад дома ви. Мога ли да ги погледна?

Фрау доктор Демел поглежда крадешком съпруга си, сетне мен.

— Разбира се, защо не. Желаете ли да ви придружа? Оскар не може да се разхожда много, въпреки че му се иска.

— Имате ли нещо против да отида сам? Вилхелм ми е описвал тези места и картините са се запечатали в съзнанието ми, макар никога да не съм ги виждал.

— Но вие говорите Bayerisch. Откъде сте? Сигурно да живеете наблизо, щом говорите echt Bayerisch.

Трябва да я излъжа. Няма да навреди никому. И без друго съм толкова объркан, че не мога да разгранича реалността от фантазията. Това, което казвам, не е много далеч от истината.

— Разбирате ли, фрау Демел, едно време наистина живеех наблизо, но десетина години след войната заминах за Америка при чичо ми. Последните трийсет години прекарах там.

Тя отговаря на английски с едва доловим акцент:

— О, значи говорите английски. Рядко ми се удава възможност да упражнявам езика. Искате ли да поговорим?

Тя се усмихва. Казвам си, че съм се забъркал в голяма каша. Дали жената не ме проверява по някакъв начин? Не, желанието й изглежда искрено.

— Говорите много добре, фрау Демел. Къде научихте английски?

— В училище. Сетне, след войната, бяхме окупирани от американците. Тогава имах възможност да говоря английски може би по-често, отколкото ми се искаше.

Отново поглежда крадешком доктор Демел, който следи разговора ни с поглед, но очевидно не разбира нито дума. Тя се обръща към мен:

— Заповядайте, разходете се в градината и край езерото. Нищо не се е променило от времето, когато Вилхелм живееше тук. Можете да оставите багажа си.

Тя посочва към окъсаната ми чанта до вратата. Излизам с поклон, сякаш съм го правил цял живот. Минавам през входната врата и заобикалям къщата. Виждам огромното дърво, на което се люлеех като дете, като Вилхелм. Вдигам поглед и откривам на един висок клон следите от въжетата. Слизам по калдъръмената пътечка в задната част на градината и отварям вратичката от ковано желязо. Всичко е толкова познато.

Оглеждам се, сетне минавам през друга врата и се озовавам в See Garten. Продължавам надолу по лъкатушещата калдъръмена пътечка и накрая спирам пред Steg, малък кей, който навлиза на пет метра във водата. Продължавам по Steg. Водата е невероятно чиста, точно каквато я помнех, по-точно каквато я помнеше Вилхелм.

Поглеждам надясно и виждам Fischerei на обичайното им място, а зад тях църквата с островърхата камбанария и хотел See. Всичко е същото. Сякаш съм се озовал в нечий сън.

Поглеждам отвъд гладката повърхност на езерото и съзирам сините хълмове отсреща. Далеч надясно се издигат Алпите. Когато времето е ясно и задуха Fohn, зная това от спомените на Вилхелм, огромните планини изглеждат толкова близко, сякаш се намират на половин час път.

Поглеждам часовника си. Пет часът е. Оглеждам се за последен път (чувствам, че сърцето ми се къса) и тръгвам обратно към къщата. Натискам звънеца, но фрау Демел ми извиква да вляза.

Канят ме да остана на вечеря, но сега разбирам, че искам да избягам. Чувствам как Вилхелм ме поглъща. Извинявам се, казвам, че трябва да тръгна, за да открия Вилхелм, преди да се смрачи. Показват ми пътя към Хохенберг, покрай Alte Eiche, стария дъб, към дома на Вилхелм. Фрау доктор Демел казва на английски:

— Говорят, че петък вечер Вилхелм Клуг играе Schafskopf в Bier Stube в Хохенберг. Единствено тогава общува с околните. Ако не го откриете в дома му, потърсете го там. Днес е петък, може би тази вечер пак ще играе.

Благодаря й едновременно на немски и на английски, казвам довиждане и Auf Wiedersehen на хер доктор Демел и напускам дома им. Слизам към Seeweg и вървя по протежението му, обзет от носталгия по времена, които всъщност не познавам. Но съм по-уверен от всякога, че Вилхелм Клуг наистина съществува и че ще го открия, че Франки Фърбо съществува!

 

 

Тръгвам пеша към Хохенберг. Според жълто-черната табела в покрайнините на Зеесхаупт, край селския път, който Хилда ми посочи, разстоянието е седем километра.

Чантата ми не е много тежка, разполагам и с въже, така че мога да я привържа за гърба си. След всичко, което се случи и продължава да се случва, имам нужда да повървя и да размишлявам на спокойствие. Гората тук е толкова гъста и тъмна, толкова различна от тази край Препо. Пресичам кръстовище с малък параклис. Оттук насетне вървя сред гори и поляни, по които пасат кафяви крави.

Черният път се изкачва по заоблен хълм. Всичко е толкова познато, по-познато от родната Филаделфия. Не мога да кажа, че изпитвам носталгия по сиропиталището, в което израснах. Ако трябва да бъда честен, дори нямам спомени от ранното си детство, забравил съм и родителите си. Сигурно съм бил толкова травмиран и самотен, че съзнанието ми е блокирало. Най-ранните ми спомени са от прогимназията, в която ме изпратиха от приюта „Сейнт Винсънт“. Всичко преди това тъне в мъгла.

Гората става все по-гъста, пътят лъкатуши в плавни завои. От едната страна се простира езерце с огледална повърхност. Пътеката извива покрай него. Не срещам никого, но по стволовете на дърветата има обозначения за туристи, а тук-там някоя стрелка сочи пътя към Хохенберг. Гората е предимно борова, но се срещат и огромни дъбове. Чудя се кой ли е Alte Eiche на Хилда. Зная, че ще го позная в мига, в който го видя. Вилхелм знае кой е, но аз нямам ясен спомен. Малка пейка е скована на хълмчето над езерото. Сядам на нея. Раменете започват да ме болят от чантата.

Толкова е тихо и успокояващо. И същевременно злокобно. Зловещо като в приказка на братя Грим. Когато пиша детски книги, се опитвам да вложа щипка страх. Не искам историите ми да бъдат страшни, но усещането за опасност, ужасът от неизвестното се харесват на малките. Те тръпнат в очакване какво ще последва. Децата ми първи прочитат историите ми, за да проверя дали съм постигнал точния баланс между развлечение и напрежение.

Оглеждам се, спомням си как се пързаляхме по заледеното езеро, как палехме огън, играехме хокей на лед, правехме снежни човеци, състезавахме се. Помня как възрастните плъзгаха големи железни топузи по леда — игра, подобна на кърлинг. Спомням си всичко. Опитвам се да възкреся в съзнанието си легендата, която се носеше за това място, за някакво създание, може би елф, което излизало от езерото и искало да си играе с децата. Но умът ми не работи по начина, по който би разсъждавал Вилхелм. Опитвам се да огледам околността със собствените си очи, все едно я виждам за пръв път.

Мятам чантата на гръб и отново тръгвам. Излизам от гората, озовавам се сред поляни, по които пасат крави. Под едно дърво насред полето се издига малък параклис. От спомените на Вилхелм зная, че кравите би трябвало да се молят там.

Сетне съзирам камбанарията на съвсем малка църква. Слизам по полегатия склон и виждам табела с надпис „ХОХЕНБЕРГ“. Пристигнал съм. Явно съм пропуснал Alte Eiche или пък дървото е от другата страна на градчето.

Виждам огромна плевня с размерите на кино; в единия й край има кръчма. Бутам вратата; отворено е. Подът е дъсчен, изжулен с четка; масите и столовете също са дървени. Покрай стените и в ъглите са разположени пейки. Сядам на един стол. В кръчмата няма никого освен мен.

По стените висят рога от малки елени, които приличат повече на антилопски. Тежък гоблен, на който два елена пасат край горски поток, украсява една от стените. Докато се оглеждам, се появява едра жена, която бърше ръце в престилката си. Обръща се към мен, погледът й сякаш ме пронизва.

Gruss Gott!

— Gruss Gott.

Пита ме какво обичам. Отвръщам й с гласа на Вилхелм, с който вече свиквам, че желая halbes dunkel. Уилям иска да провери какво е това. Вилхелм му отговаря мигновено, но споменът за това какво съм поръчал вече е изчезнал.

След няколко минути тя носи огромна керамична халба черна бира. Не съм пил алкохол цели четирийсет години! Пита ме дали ще искам още нещо и я моля да ми даде листа с менюто.

Без да промълви нито дума, тя се обръща и се пресяга през бара. Донася ми Speisekarte. Ровя из паметта на Вилхелм, за да прочета и разбера менюто. През последните четирийсетина години не съм чел на немски. Но разпознавам sauerbraten и си го поръчвам. Надявам се на Bahnhof да съм обменил достатъчно италиански лири за марки. Сигурно ще ми стигнат. Сядам и отпивам от халбата. За пръв път пия немска бира, но Вилхелм си спомня вкуса й. Тя е силна почти колкото италианските вина.

Когато съдържателката се връща с моето sauerbraten, гарнирано със салата и картофи, я питам за пътя до Alte Eiche. Поглежда ме все едно съм паднал от небето. Посочва другия край на града.

— Петстотин метра. Досами пътя е, не можете да сгрешите. Тукашен ли сте?

— Не, идвам при един приятел.

Това изглежда я задоволява и тя ме оставя да вечерям. Храната е чудесна, месото е крехко, а картофите идеално запечени. Салатата е обикновена, но доста вкусна. У дома рядко ядем месо, рядко пием и алкохол, но Вилхелм им се наслаждава.

Изяждам всичко и плащам. Отивам до вратата. Каня се да попитам как да стигна у хер Клуг, но решавам, че ще се справя, следвайки указанията на Хилда.

От другата страна на площада се издига продълговата постройка. Отивам да я разгледам. Оказва се алея за боулинг с дървени кегли и малки дървени топки. Улеят, по който се връщат топките, също е дървен. Табелката над пистата гласи „ХАЛБА БИРА ЗА ЕДНА ИГРА“. Пистата е достойна за Рип ван Уинкъл.

Продължавам по пътя. Забелязвам голям замък, кацнал на един хълм. Не изглежда пуст. Чудя се кой ли живее в него и дали околните гори и ливади са част от земите на господарите му.

На около половин километър извън града се издига Alte Eiche. Намира се точно на мястото, което ми посочи жената от Bier Stube, но не съответства на спомена на Вилхелм. Разочарован съм. Дъбът е изсъхнал. Кухият дънер и големите клони, които гният на земята, свидетелстват за смъртта на старото дърво.

Стволът му е огромен. Заобикалям го, като стъпвам по мекия килим от листа. Най-високите клони се извисяват на десет-дванайсет метра. Връщам се на пътя.

Според Хилда сега трябва да продължа направо и да свия по втората пътека вляво. Приближава мигът на първата ми среща с Вилхелм, човека от моите спомени. Откривам пътеката и изминавам повече от двеста метра, преди да се озова срещу хълмче, обрасло с трева. Това ме подсеща за германските бункери, вкопани в земята и умело замаскирани. Над покрития с трева покрив стърчи малък черен комин.

Това е домът на Вилхелм. Не се учудвам. Прилича на къщичката на Франки Фърбо, близък е по дух, почти невидим, удобен, по-скоро скривалище, отколкото дом.

Вграден е в земята. Хълмът е бил разкопан, дупката е покрита с гофрирана ламарина, а после е засипана с пръст. Върху покрива расте трева, фасадата, единствената стена, която се вижда, е иззидана от кирпичени тухли, вероятно направени от пръстта, изкопана от хълма. От двете страни на вратата има прозорчета. Вероятно вътре е доста мрачно. Сега със сигурност е тъмно, защото капаците на прозорците са затворени. Прозорчето на вратата също е покрито с капак. От комина не излиза дим, не се чува нито звук.

До вратата виси камбана. Дърпам въжето и тя зазвънява. Звукът е приглушен, все едно камбаната е счупена. Подръпвам няколко пъти.

Ако тук живее Вилхелм, значи не си е у дома. Оставям чантата си на каменното стъпало пред вратата. От думите на Хилда съдя, че Вилхелм едва ли ще се забави много; вероятно работи. Заобикалям къщата и откривам барака, пълна с цепеници. Скривам чантата си там. Изваждам книгата. Часът е седем и половина вечерта. Решавам да се върна в Bier Stube и да дочакам Вилхелм.

Спирам край стария дъб. Подсеща ме за дома на Франки. Франки също живееше в ствола на голям дъб. Сигурно е бил кух, когато го е открил. Докато му гостувахме двамата с Вилхелм бяхме смалени, затова дървото ни изглеждаше огромно, но вероятно е било с размерите на този дъб.

В Bier Stube сега е по-оживено. Но посетителите са само мъже. Повечето са издокарани типично по баварски — носят тъмнозелени панталони и елечета, шапки с пера. Оглеждат ме, когато влизам. Сядам в най-тъмния ъгъл. Поръчвам си още една halbes dunkel. Ще се пропия, преди да намеря Вилхелм. В панерчето пред мен има pretzels и кифлички. Pretzels са големи почти като онези, които толкова обичах като малък. Изваждам книгата и започвам да чета.