Уилям Уортън
Франки Фърбо (14)

Глава 11
Отшелници

— Какво искаш да кажеш? Не знам нищо. Вече не съм сигурен кой съм или какво съм. Хей, не проговори ли на лисичи?

— Слушай, скъпи, така трябваше да стане. Радвам се, че всичко свърши. Толкова те обичам, но не можех да ти кажа нищо, сам трябваше да откриеш истината.

— За какво говориш, Каролин? Нищо не съм открил, научих само това, което Вилхелм ми разказа. То е толкова странно и невероятно, че ми е трудно да го повярвам. Какво става?

Тя се навежда и отново ме целува. Не притварям клепачи както правя обикновено и виждам как очите й променят цвета си, докато станат златистожълти и в тях пламва кехлибареният огън, който винаги гореше в погледа на Франки. Това ме плаши.

— Скъпи, отпусни се, а аз ще се опитам да те освободя от ограниченията на твоя разум, които те караха да живееш така през изминалите години.

Нямаш представа колко нощи не съм спала, като знаех колко си надарен, интелигентен, чувствителен, наблюдавах как се бориш в рамките на ограничената човешка идентичност, която решихме да приемеш, за да бъдем в безопасност. Струваше ми се несправедливо.

Понякога все едно бдях над любимо дете, което изведнъж бе ослепяло и оглушало, но което помнеше миналото, без да може да го изрази с думи. Скитах сред хълмовете и се задъхвах от плач. Това бе нещо, което не бях предвидила, когато се върнах с теб.

Позволи ми първо да продължа с историята, която Вилхелм ти е разказал. Ще чуеш онова, което той е спестил.

Наблюдавам я. Тя бавно се превръща в друго същество, различно от жената, с която съм живял цели четирийсет години. Обичам съществото, в което тя се превръща, по-силно и по-страстно, отколкото обичах Каролин. А никога не съм мислил, че мога да обичам някого повече, отколкото обичам жена си.

— Когато разбрахме кой всъщност е Франки Фърбо, изпаднахме в недоумение. Знаехме, че е намерил начин да създаде потомство. Съгласих се да се върна в миналото и да заживея с теб, защото се влюбихме.

Осъзнавам, че тя говори чудесен лисичи. Не мога да помръдна. Не мога да възприема думите й.

Каролин ляга до мен. Кимва на Били да се сгуши от другата ми страна и да слуша. Дали казва това, което чувам? Не мога да повярвам. Но слушам.

— Най-големият ни проблем, след като решихме да се върна с теб, бе как да осигурим оцеляването на двама ни и на нашето потомство. Както знаеш от Вилхелм, решихме да заживеем като хора. Ако хората разберат, че сред тях живеят по-висши същества, първата им реакция ще бъде да ги унищожат. Трябваше да се предпазим от подобен развой на събитията.

Ти също представляваше проблем. Не успях да убедя останалата част от Съвета, че не си първобитно, а изключително интелигентно същество. Дори свидетелството на доктор Аймейс, психосоциоложката, не ги впечатли. Опитът й, умението й да убеждава се оказаха недостатъчни.

Не можаха да повярват, че трябва да поверят бъдещето на нашата раса в ръцете на един примитив отпреди петдесет хиляди години, който говори, както им се струваше, нечленоразделно.

Тук трябва да спомена, че един от недостатъците на нашата раса, вероятно поредният атавизъм, останал от първобитните лисици, е чувството, че сме винаги прави, нашата криворазбрана гордост. Същият консерватизъм, отказ да се приеме промяната или новото познание, причини смъртта на майка ти. Това е само един от нашите недостатъци; с времето ще откриеш и други.

Вече си разбрал, че сме безскрупулни. Както преди години сме били истински хищници и безмилостно сме убивали по-дребните животни, така днес сме безскрупулни в мислите си. Ти също, иначе нямаше да оцелееш.

Усмихва се. Изпаднах в унес само като слушах гласа й, мелодията на речта й, опитите й да обясни думите си.

— Усещам по телепатичен път, а съдя и по изражението на лицето ти, че трябва да се отклоня от плана. В съзнанието ти са поставени толкова блокади, че няма да разбереш какво ти говоря; като се има предвид, че то е редуцирано до ограниченото човешко ниво на мисълта (макар да ти оставихме способността да говориш и разбираш езика ни), никога няма да разбереш. Трябва да предприема по-драстични мерки, като начало ще те направя какъвто беше.

Това ще бъде страхотен шок, който трудно ще си представиш, но мисля, че така е най-добре. Често сме обсъждали с моя наставник как да ти разкрия истината и не успях да открия начин. Сега разбирам как трябваше да постъпя.

Отново се усмихва. Толкова е красива. Били усеща, че ще се случи нещо важно. Притиска се още по-силно към мен. Като хипнотизиран съм. Не мога да помръдна. Каролин ме държи в някаква мисловна прегръдка; разрешено ми е само да гледам, да слушам, да чакам. Мисълта, че съм полудял, ми се струва все по-логична, все по-приемлива пред действителността. Нима моята Каролин се опитва да ми каже, че аз съм Франки Фърбо? Това е лудост! Свеждам поглед към горкия Били и се опитвам да се усмихна. Сигурен съм, че той е потресен по-дълбоко и от мен. Нима Каролин прави всичко това, за да изкорени вярата ми във Франки Фърбо? Не, не би го сторила. Значи наистина съм полудял.

— А сега се отпусни, скъпи, слушай гласа ми, освободи мисълта си. Ще те върна във времето, преди да се промениш. За Били ще бъде по-лесно, защото работя върху него от самото му раждане. Но ти, Уилям, си живял дълго, трябва да премахна твоите блокади. Необходими са ми време и големи психически усилия. Каквото и да почувстваш, не се съпротивлявай. Обещавам да не те нараня, а това, което ще научиш и ще почувстваш впоследствие, ще си струва мъките.

Сетне, докато двамата с Били се прегръщаме, сякаш се боим да не изпаднем от леглото, от света, от самия живот, Каролин затваря капаците на прозорците, заключва вратата, запалва свещ и я поставя на масата. Обстановката е толкова призрачна, като че някой се кани да разказва истории за духове. Усмихвам се на Били.

Сетне Каролин се връща и ляга върху нас. Сърцето ми тупти от страх и любов. Питам се какво ли чувства Били. Тя ни гледа в очите; нейните блестят по-ярко от пламъка на свещта. Напрегнатият й поглед ме разтапя и отпуска. Вие ми се свят; главата ми сякаш се отделя от тялото. Като че ли някой внимателно отлепя от мозъка, от сърцето, от тялото ми пластове сланина или боя. Чувствам как вътре в мен нещо се втвърдява, закалява, заобиколено от омекналото ми тяло и мозък. Губя всякаква представа за време; сякаш дните и нощите се сменят пред очите ни, но никой от нас не помръдва. Отново усещам мириса на бадем, който се разнесе, когато Франки прехвърли спомените на Вилхелм в съзнанието ми. Дори не съм сигурен, че дишам. Изведнъж филмовата лента, която сякаш минаваше пред очите ми, спира.

Чувам Каролин да говори на прекрасен лисичи език. Вече не се учудвам на нищо. Следя гласа й, мисълта й, които ме водят през безкрайни оранжевочервени тунели.

Но при всеки завой в тунела, при всяко отлепяне на поредния слой се чувствам по-близък до своята същност, която виждах единствено в сънищата си.

Отново чувам гласа на Каролин, отначало като шепот, сетне неочаквано силно. Зная, че това не е гласът на моята съпруга; това е Рете, жена ми отпреди много години, отпреди много години в бъдещето. Тя престава да говори. Чувствам се освободен от тежестта на нейното присъствие.

— Сега си готов да научиш истината. Може би вече я знаеш. Не съм сигурна, че успях, Уилям, тоест Франки, да вдигна всички блокади между Уилям и теб. Новата ти самоличност бе внушена от най-ловките психически манипулатори на нашето време, тоест от далечното бъдеще.

Слушам я, но същевременно я наблюдавам. Наблюдавам Каролин, най-красивата лисица в света, лисицата, която обичам. Поглеждам се, самият аз съм се превърнал в лисица, във Франки Фърбо. Франки Фърбо наистина съществува и това съм аз! Нищо чудно, че Уилям трябваше да вярва във Франки: ако не беше Франки и него нямаше да го има.

Облак от съмнения замъглява мисълта ми. Изпитвам чувството, че знам нещо, но не мога да си го спомня.

Обръщам се към Били. Той също се е превърнал в лисица. Отново си спомням малкия Матю в историята, която разказах. Били изглежда досущ като него. Явно в паметта ми са останали визуални спомени от битието ми на Уилям, които понякога изскачат на повърхността. Били се оглежда със задоволство. Обръща се към мен и заговаря на съвършен лисичи, много по-добър от този, на който бих могъл да го науча.

— Погледни ме! Наистина съм лисица! Приличам на самия Франки Фърбо. И знаеш ли какво, мога да чета мисли. Зная какво си мислиш, тате, а също какво мисли мама.

— Добре, добре, успокойте се. Отместете се и направете място и за мен. Много съм уморена, вие също, особено Франки. Да подремнем, преди да ви разкажа останалата част от историята.

Тя ляга между нас и преди да осъзная какво се е случило, вече спя. Сънувам най-различни неща, една част са избледнелите сънища на Уилям; далеч по-ясно сънувам живота си като лисица, дома ми в дървото, срещата ми с Рете, онова място в далечното бъдеще. Мисля, че някои от сънищата ми са внушени от Рете, която лежи до мен. Но и моята мисъл може да проникне в нейното съзнание; вероятно тези сънища са и нейни.

Необходимо ми е известно време, за да свикна със свободния телепатичен поток. Може би Франки Фърбо не е имал проблеми, но бедният Уилям Уайли, човекът, който бях в продължение на шейсет години, се чувства неловко, когато през главата му минават чужди мисли.

 

 

Когато се събуждам, заварвам Рете и Били да разговарят с помощта на телепатията, като внимават да не ме събудят. Слушам ги в продължение на няколко секунди, но те веднага разбират, че съм буден. Поглеждам ги. Всичко е толкова странно и същевременно познато. Трудно ми е да свикна с новата си идентичност, със самия себе си.

— Не се тревожи, скъпи. Всичко ще се оправи. Разговарях с Били, той се чувства отлично. Между другото, истинското му име не е Били. Когато нашият наставник го покръсти, му даде името, което трябва да носи според нашите архиви. Истинското му име е Сарва. Надявам се да не възразяваш; мисля, че ще свикнеш. Били е прекалено необичайно за нашия език. Вероятно си забелязал, че Сарва говори езика ни отлично. Преподавах му го нощем, докато спеше. Останалите ни деца също говорят прекрасния език, който си измислил.

Сарва е идеалното име за него. Той се усмихва и аз отвръщам на усмивката му.

— Спомена за някакъв наставник, Рете. Да не би да е свещеникът, който идваше да кръщава децата ни?

— Той по-скоро играеше ролята на свръзка с моя свят. Използвах го винаги, когато имах нужда от помощ или трябваше да предам някаква информация до изследователския център. Той е специалист по пътуванията във времето и пространството, освен това е психосоциолог. Направи голям жест, като се съгласи да остане в миналото цели двайсет години. Нямам представа как е успял да стане свещеник в Перуджа, но притежава невероятни способности в областта на телепатията и хипнозата. Вероятно се е прикривал с тяхна помощ. Отлично познава манталитета на италианския селянин и реши, че покръстването на децата ще помогне за адаптирането ни и приемането от съседите.

— Останалите ни деца също ли имат други имена? Трябва да свикна с толкова много нови неща.

— Да. Зная, че ти е трудно, Франки, но с времето всичко ще се оправи. Първото ни дете, Кати, се нарича Траис, Матю е Хинва, а Камила е Панта. С течение на годините те ще се превърнат в най-разпространените имена сред нас. Интересното е, че са първите, които носят тези имена, но сме ги избрали с оглед на бъдещето. Разбираш ли, понякога дори аз имам проблеми с това припокриване между минало и бъдеще.

— А какво ще кажеш за името Франки Фърбо? Избрах си го сам, без ничия помощ, преди дори да измисля езика. То е полуамериканско, полуиталианско. Знаех само, че искам да имам име, затова си го измислих.

— Името ти е уникално. Едва когато се научихме да пътуваме назад във времето, разбрахме за теб и чухме името ти. Никой в нашата епоха не се нарича Франки Фърбо, това се смята за светотатство. Никой от нас не би избрал подобно име. Обичам те като Франки, както те обичах и като Уилям. Обичам те независимо как се казваш. Надявам се, че го знаеш.

Сега трябва да ти разкажа още нещо. Всичко е много сложно, мислено съм го повтаряла много пъти, за да се подготвя за този момент. Това засяга най-вече теб, но Сарва също може да слуша, ако желае.

Ако имаш въпроси, прекъсни ме и ще се опитам да ти отговоря. Бих могла да използвам телепатията, но предпочитам да чуеш всичко не само с ума си, но и с ушите си. Не се опитвай да четеш мислите ми. Ако поемаш повече информация от необходимото, само ще се объркаш и ще ме затрудниш. Готов ли си? Зная, че ще бъде страхотен шок, особено за теб, Франки, но трябва да научиш всичко. На моменти ще ти се сторим ужасно арогантни и безскрупулни, но не можехме да постъпим по друг начин, рискът бе прекалено голям. Само при това условие съветът ми разреши да се върна в миналото и да заживея с теб като твоя жена. Това означаваше много за мен, вярвам, че и за теб.

Поглежда ни, усмихва се, сетне за миг затваря очи, сякаш се опитва да подреди мислите си. Изключвам телепатичните си способности и чакам разказа й. Предчувствам, че след като го чуя, ще изгубя голяма част от онова, което ценя и обичам. Оглеждам малкия ни уютен дом, в който живяхме толкова дълго и щастливо. Построен е за хора. Сега ми се струва странен, огромен, различен. Нещо в мен ме дърпа назад, не иска да ме пусне в света, в който Каролин-Рете се кани да ме отведе. Чакам.

— Когато открихме, че най-добрият вариант е да се върна в миналото с теб, трябваше да вземем много други решения. Както казах, Съветът не смяташе, че си способен да се слееш с хората поради близкия контакт — според тях оказващ вредно влияние — със света, в който си се родил и в който си живял.

Решихме да ти дадем човешка самоличност, която да приемеш като истинска. Тя трябваше да е свързана с мястото, където те открих, и с приблизителното време, по което се озовах пред горския ти дом.

Когато ти обяснихме всичко, ти прояви разбиране и се съгласи с предложенията ни. Беше толкова смел, Франки; бях изключително горда с теб. И все още съм.

Както си спомняш, хората водеха поредната си война, избухнала няколко години по-рано. Воюваха близо до дървото, в което ти живееше. Изпратихме невидими специалисти по телепатия и хипноза, за да потърсят на бойното поле някого, чиито контузии, рани или смърт да ни бъдат от полза при създаването на новата ти самоличност.

Накрая открихме Уилям Уайли. Той умираше. Лежеше в една дупка близо до моста, недалеч от дома ти. Беше на подходяща възраст, освен това беше сирак и нямаше роднини. До него открихме немски войник, който също агонизираше. Беше невъзможно да ги спасим.

Преди Уилям Уайли да умре, трима телепати независимо един от друг попиха всяка частица от паметта, останала в мозъка му. Изкопираха и физическия му облик, включително ужасните рани по тялото му.

— Искаш да кажеш, че съм мъртъв? Уилям Уайли е мъртъв, така ли? Не мога да повярвам!

Завива ми се свят. Чувствам се така, сякаш умирам, сякаш някой е отнел дъха ми. Уилям Уайли все още живее в мен, а излиза, че е мъртъв. Не, не може да бъде!

— Вярно е, скъпи Франки. Човекът, в когото ти се превърна, този Уилям Уайли, е мъртъв отпреди повече от четиридесет години. Военните го обявиха за безследно изчезнал по време на бойните действия. Нашите специалисти смалиха тялото му до размерите на паяк и го погребаха на хълма, близо до лобното му място.

Копираха и самоличността на немския войник, преди и той да издъхне. Погребаха го до теб. Това беше истинският Вилхелм Клуг.

Ако пожелаеш, мога да те отведа. Била съм там. Странно, но може би защото те обичам толкова много и защото живея с теб толкова отдавна, пожелах да видя къде лежат останките от тялото, по чието подобие беше моделиран.

Специалистите ни се върнаха при нас, тоест петдесет хиляди години в бъдещето, заедно с всички психически, психологически и физически данни, които бяха събрали. Предадоха ги по телепатичен път на всички членове на изследователския център и въз основа на тази информация създадохме човека, в който да се превърнеш.

— Искаш да кажеш, че без дори да ме попитате, сте ме превърнали в мъртвец на име Уилям Уайли, и цели четирийсет години съм бил маскиран като друг човек? Изживях живота си, остарях, без да съм самият аз! Правилно ли е, Рете? Чувствам се така, сякаш са ме ограбили. И в същото време човекът, за когото се смятах, го няма, практически не е съществувал.

— Вече ти казах, че сме безскрупулни. Но не сме толкова лоши. Обяснихме ти какво искаме, предупредихме те какво ще се случи. Помолихме те за съгласие и ти ни го даде. Сам прецени, че по време на живота си като Уилям Уайли не биваше да подозираш, че си Франки Фърбо.

Притеснявахме се, че ако живееш прекалено дълго, без да опознаеш истинската си същност, може да изгубиш част от своята самоличност. Проведохме множество консултации, докато решим как да получим желания резултат, без да разстроим психиката ти. Всички бяхме искрено загрижени за теб, Франки. Ти си нещо свещено, ти си нашият прародител, без когото нямаше да ни има. Тревожеха ни и чисто егоистични подбуди: ако допуснехме грешка, можеше да осуетим развитието на нашата раса, затова трябваше да действаме изключително предпазливо.

Познанията ни за причинно-следствената връзка могат да се сравнят с представата, която хората са имали за електричеството веднага след откриването му. Виждаме резултатите, използваме го, но не познаваме свойствата му. Затова трябваше да внимаваме.

— Какво стана после? Погребвате Уилям, отнасяте нужната информация в своето време и се каните да ме превърнете в Уилям Уайли и да ме върнете обратно. Така ли?

— Да, но всъщност нещата бяха малко по-сложни. Трябваше да имплантираме в мозъка ти множество истории, случки, спомени. Наложи се да поставим блокади да не би случайно събитие в живота ти — болест, изпадане в безсъзнание — да доведе до загуба на част от идентичността ти като Уилям Уайли или да разкрие истинската ти самоличност.

За да поддържаме жива личността на Франки Фърбо, трябваше да съчиним цяла история, в която да повярваш… нещо повече, да се превърнеш в част от нея. Вероятно още вярваш, че двамата с Вилхелм сте агонизирали в онази дупка, когато Франки Фърбо е дошъл да ви спаси, да ви отведе в своя дом, да ви възкреси, да ви обясни как трябва да живеете. Наложи се да ти внушим желание да живееш далеч от хората, за да защитим теб и децата ти.

Като напълно отделна, измислена личност, Франки те научи на много неща, но не трябваше да знаеш, че истинският герой в тези истории си ти. В тях трябваше да се разказва за една лисица, която няма нищо общо с теб и която си срещнал в края на войната заедно с Вилхелм Клуг. Така повярва в себе си, във Франки Фърбо, без да знаеш, че ти си Франки. От съображения за сигурност присадихме в мозъка ти спомените и езика на Вилхелм. Това ти помогна да повярваш, че като Уилям Уайли наистина си живял с Франки и Вилхелм в онова дърво. Разбираш ли?

Честно казано, вече не съм сигурен в нищо. Възмутен съм, че са ме подложили на подобна манипулация, дори да съм дал съгласието си преди четирийсет или след петдесет хиляди години.

Опитвам се да подредя мислите си. Историите, които разказвах на децата, които написах и в които вярвах, никога не са се случвали! Измислени са били от шайка учени от далечното бъдеще. Нищо чудно, че понякога ми се струваше как полудявам. Та в главата ми са се боричкали различните самоличности, събития, истини и лъжи. Чувствам се отпаднал, потиснат. Нямах представа, че Франки Фърбо може да се чувства така. Това показва колко ми е трудно да се приспособя: продължавам да мисля за Франки като за друго същество. Въздъхвам дълбоко.

— Значи се превърнах в Уилям Уайли и ме върнахте в моето време, така ли?

— Не, не беше толкова лесно. Невъзможно бе да те пренеса през времето в човешкия ти образ. Трябваше да се върнеш като лисица, да ме прегърнеш здраво, докато Уилям Уайли съществуваше само в съзнанието ти.

Сетне, когато се върнахме тук, в Италия, докато си почивахме и възстановявахме дома ти в дървото, аз намерих тази къща близо до мястото, където те открих. Върнахме се във времето само две години след твоята смърт, тоест след смъртта на Уилям Уайли. Работихме цял месец, докато прехвърля в твоя мозък всичко онова, което бях складирала в моя, включително блокадите и постхипнотичните внушения. Беше толкова необикновено да гледам как се променяш пред очите ми, превръщаш се в някой друг, който съществуваше единствено в мислите ми, когото също обичах, но съвсем различен от лисицата, в която се влюбих.

Значи аз самият не съм направил нищо, дори не съм намерил тази къща. Започвам да се чувствам като робот, програмиран за нечие удобство. Ще ми остане ли частица гордост, когато Рете приключи разказа си? Свършил ли съм нещо полезно, като изключим факта, че съм някаква случайна мутация? Зная, че тя чете мислите ми. Поглеждам я в очите. Това ли е жената, която обичах през всичките тези години?

— Франки, скъпи, тогава ти беше много трудно, както и на мен, сега също ти е трудно. Позволи ми да продължа, идва краят на разказа ми. Моля те, изслушай ме.

Голямото ти предимство бе, че когато свърших, не си спомняше нищо. Въведох те отново в живота на Уилям Уайли точно в момента, когато ти се предаваше на американските войници и им разказваше историята, в която вярваше — как си живял в гората с една лисица и един немски войник.

Бяхме решили, че е добре да ти внушим да отстояваш съществуването на Франки Фърбо, да осуетиш всички опити за изтриване на имплантираната памет, блокади и постхипнотични внушения. Това бе своеобразна проверка за ефективността на нашата работа.

От този момент насетне ти заживя като човек. Внушихме ти да отидеш на Западния бряг, в Лос Анжелес, веднага щом те уволнят от армията по здравословни причини. Не искахме да се върнеш в родното място на Уилям Уайли във Филаделфия, не искахме да поемаме излишни рискове. А и двамата с теб трябваше да се запознаем в Калифорнийския университет в Ел Ей.

Щастлива бях да те видя, да флиртувам с теб, да се наслаждавам на новата ни любов. Не беше необходимо да ти внушаваме чувства към мен, защото винаги ги е имало. Зная, че се влюби в мен от пръв поглед. Разбираш ли, бях запазила телепатичните си способности.

Реших да не променям външността си. Не исках бледата кожа на американките, но не трябваше и да привличам вниманието; затова не избрах друг цвят на кожата. Настоях косата ми да запази цвета на опашката ми, а кожата ми стана мургава. Толкова бях суетна, че реших да не остарявам за разлика от теб. Това бе предмет на множество спорове с нашия наставник. Остарях съвсем малко, странях от хората и повечето време прекарвах вкъщи. Страхувах се да не постъпиш като човек, чувствата ти към мен да не изчезнат, когато се сбръчкам и косата ми побелее.

Не се тревожи, Франки, зная че си не по-малко суетен от мен; в края на краищата си лисица, но все още си сравнително млад. Изглеждаш стар единствено в човешки облик. Не забравяй, че нашата раса живее два пъти по-дълго от хората. Като човек си на шейсет и три, но всъщност току-що си преминал тридесетте.

Рете се усмихва. Толкова прилича на красивата лисица, която срещнах в бъдещето — кокетна, с весело пламъче в очите, едновременно млада и зряла. Но думите й са толкова ужасни, така разрушават собствената ми представа за моята личност, че ме плашат. Поглеждам Били, за да видя как приема изповедта. В очите му чета благоговение и учудване. Прегръщам го отново. Обръщам се към Каролин-Рете.

— И така, следвах литература и история на изкуството, докато ти учеше икономика. Разказах ти всичко за Франки Фърбо, ти ме убеди, че ми вярваш, след като си знаела много повече от мен. Сигурно си решила, че съм най-глупавото същество на този свят. Как си могла да ме обичаш?

— Не беше проблем, скъпи. Опитите ти, толкова добронамерени, сериозни, настойчиви, да ме накараш да повярвам във Франки Фърбо бяха чудесно доказателство, че ме обичаш и като Каролин, и като Рете; влюбих се в теб още по-силно. Знаех, че правиш всичко, което е по силите ти, за да помогнеш расата ни да оцелее. Ти беше моят герой. И все още си.

Част от постхипнотичното внушение предполагаше, когато завършим университета, да се преселим в Препо. Специалистите по психическа манипулация бяха убедени, че това е особено важно, че метаморфозата е била извършена близо до мястото, където живеем, и близо до гората, която си обитавал като лисица.

— Добре, Каролин-Рете, да поговорим за последните дни. Защо изведнъж реши да позволиш на Сарва-Били да отрече съществуването на Франки Фърбо? Защо се престори, че не вярваш в него? Това част от плана ли беше? Какво се случи? Между другото, какво знаят останалите ни деца?

— Преди някое от тях да напусне дома ни, то научаваше всичко. Не само им казвах истината, но вдигах всички психически бариери, които им бях наложила в процеса на обучение. Всяко от тях се превърна за кратко в лисица, проговори на лисичи. Всяко от тях научи да не приема истинския си облик без мое или твое позволение. Това е жертва, която трябваше да направят, докато не завърши размножителният им период. Сетне имаха право на избор.

Двамата с теб Франки завършихме своя размножителен период. Расата ни живее дълго, но размножителният ни период е относително кратък. Лисиците могат да имат по четири малки, които раждат по едно на всеки пет години. Бременността трае една година, така че се раждаме по същото време, когато сме били заченати. Никой не знае защо става така.

Двамата с теб ни очаква дълъг и щастлив живот. Ще се радваме на децата и внуците ни, когато ни идват на гости.

Реших, че е време да научиш истината. Провокирах те да подложиш на изпитание вярата си във Франки Фърбо и да потърсиш Вилхелм.

— А Вилхелм? Той съществува ли? Ако не, с кого разговарях в Бавария? Или това също е била хипноза? Струва ми се, че вече не знам нищо. Наистина ли го видях? Срещал ли се е с Франки Фърбо, чул ли е историята му, или просто си го е въобразил, или го е сънувал? Изглеждаше толкова реален. Не мога да повярвам, че съм сънувал. Разкажи ми повече.

— Разбира се, че отиде да търсиш Вилхелм или лисицата, приела неговия образ, и се срещна с него. Както вече казах, докато лежеше в онази дупка заедно с Уилям Уайли, снехме запис на целия му живот. Той бе възкресен в съзнанието ти, нещо като допълнителна идентичност. Трябваше да ти служи като другар в заблудата, в илюзията, че сте живели с Франки Фърбо в някакво дърво. Той бе ключът към новия ти живот. Вилхелм бе катализаторът в твоето търсене на самия себе си.

Докато изтегляхме информация от мозъка ти и изследвахме тялото ти, един от нашите специалисти правеше същото с умиращия Вилхелм. Нямахме представа как ще използваме тази информация, но в случай, че Уилям Уайли се окажеше неподходящ за целите ни, можехме да го заменим с Вилхелм.

Съвсем случайно наученото от Вилхелм Клуг се оказа важно за процеса на въвеждането ти в твоята истинска самоличност.

В онази землянка в Бавария те чакаше наш учен, който изследваше враждебността и агресивността у хората. Искаше да поживее сред немците, за да продължи изследванията си.

Каролин-Рете спира и ме поглежда изпитателно. Зная, че не успявам да скрия своето объркване, възмущение, ужас. Тя продължава по-бавно.

— Този учен прие самоличността на Вилхелм. Отшелничеството му позволяваше да се завръща в своето време когато пожелае. Той ни оказа неоценима помощ не само като ни обясни природата на човешката агресивност, но и направи анализ на някои наши сериозни грешки. Работата му бе оценена високо.

И така, имахме късмет, че го завари там. Това улесни нещата. Вдигнах психическата бариера, която толкова години ти пречеше да потърсиш Вилхелм, и той ти разказа историята, която му бяхме подготвили. Съпругата, за която ти бе разказвал, наистина съществува. Но след смъртта му по хипнотичен път я накарахме да се пресели със семейството си край Нюрнберг. Така по-лесно създадохме илюзията, че е живяла в Зеесхаупт и е умряла при раждане. Това бе оправданието за уединението и разочарованието на Вилхелм. Престореното му страдание те накара да преодолееш собствения си страх и възмущение от чутото тогава и сега.

— Значи Уилям Уайли е мъртъв. Ще ми липсва. Вилхелм също. Като изключим теб и децата, Вилхелм бе най-близкият ми приятел, Франки Фърбо не се брои, след като се оказа, че това съм аз. Трудно е в продължение на четирийсет години да живееш живота на някой друг. Сега разбирам защо нямам спомени отпреди сиропиталището: не сте успели да ги снемете.

— Уилям Уайли умря, преди да разчетем цялата информация в мозъка му. Можехме изкуствено да създадем спомени, но решихме, че е прекалено опасно. След години можеха да ти попречат. Затова оставихме тази празнота. Ти знаеше само, че си изгубил родителите си, когато си бил на осем години. Не разполагахме с информация за майката и бащата на Уилям Уайли. Липсваха ли ти спомените от детството?

— Не особено. Но може би това обяснява любовта ми към децата, желанието ми да пиша детски книги и като Франки Фърбо, и като Уилям Уайли. Франки никога не е имал истинско детство — майка му е умряла, когато е бил съвсем малък — а Уилям нямаше никакви спомени като дете. Може би чрез приказките съм си измислял свое собствено детство.

Това ли е всичко, което трябваше да науча? И какво ще правим сега? Все едно съм преживял едновременно своето раждане и погребение. Частица от мен е натъжена от откритието, че Уилям не е истински, но Франки е щастлив от завръщането си. Ами ти, Рете? Каква част от Каролин и от Рете е истинска? Кого обичаш — примитивната, недодялана лисица или глупавия, наивен човек? Вече не съм сигурен в нищо.

— О, Франки-Уилям! През дългите години на съвместния ни живот се страхувах, че когато научиш истината, няма да я различиш от лъжата. Зная колко ужасно трябва да е било за теб да видиш, да чуеш, че онова, в което си вярвал, всичко, което си обичал, е унищожено, отнето или променено. Да разбереш, че си жертва на манипулация, физическо насилие, посегателство над личността. Страхувах се, че ще изгубиш способността си да вярваш в каквото и да било, дори и в най-истинските неща като любовта ни например.

Ще ти кажа само едно: погледни ме, чуй ме, почувствай ме. Разтварям за теб сърцето и душата си. Понякога думите са безполезни.

Чувствам как тя бавно прониква в мен, сливаме се в едно цяло. Познавам дълбочината на нейната любов, страст, загриженост, уважението, което изпитва към мен. Чувствам, че я обичам с цялото си същество, с неподозирана сила. Изчезват последните прегради между мен и Франки Фърбо. Кипя от енергия.

Думите никога няма да изразят чувствата ми към Рете. Всяка частица от тялото ми излъчва любов. Сарва прегръща и двама ни.

— Не е ли чудесно, че отново сме лисици? Иска ми се Траис, Хинва и Панта да бяха тук. Те вече знаят, но в мен е останало нещо от хората, затова ми иска да са с нас.

— Но те са тук, Сарва. Не знаеш ли? Или мислиш, че в тяхно отсъствие ще посрещнем баща ти след толкова години?

Оглеждам се и ги виждам на леглото, заели старите си места. Траис, най-голямата, е в напреднала бременност. Нейният съпруг и брат Хинва я е прегърнал. Панта се е излегнала плътно до Сарва. Едва сега осъзнавам, че за пръв път ги виждам в образа на лисици, каквито всъщност са, а не в човешкия облик, даден им от други. Рете се обръща към мен, сетне към децата:

— Това ще продължи само няколко минути. Едва успях да убедя изследователския център да ни даде разрешение. Прекалено опасно е. Огледайте се добре, запомнете как изглеждате, защото отново ще станем невидими или ще приемем човешки облик. В момента излагаме на риск бъдещето на нашата раса. Затова трябва да се разпръснете по цялата планета. Панта, още тази вечер се връщаш на прекрасния си японски остров. Предлагам да използваш същия начин, по който дойде тук — трансмиграция. Очевидно Траис и Хинва също ще се приберат в дома си в чилийските планини.

Неприятно ми е, че съм настойчива, но такива са инструкциите. Както знаете, ние, лисиците, можем да бъдем безмилостни, понякога трябва да бъдем безмилостни. А сега да приемем човешки образ и да обядваме както едно време. Подготвила съм се специално за случая; очакват ви любимите ви ястия.

Споглеждаме се. Гордея се с децата си. Толкова са различни, но си личи, че са от едно семейство. Прегръщаме се всички. Моментът е вълшебен. Сетне Рете проговаря:

— Добре, а сега да се върнем в човешкия си образ. Готови ли сте?

Отговаряме утвърдително с помощта на телепатията; без да положа каквото и да било усилие, се превръщам в Уилям Уайли, а децата ни отново са хора. Страхотно е, защото сега всичко си има логично обяснение. Ние сме обикновени човешки същества, които водят не съвсем обикновен живот в малката къща на хълма.

Къщата отново се превръща в наш дом. Каролин и Камила отварят капаците. Навън е светло. Сякаш са изминали години от мига, в който Каролин затвори капаците. Оказва се, че са минали два дни. Радвам се, че отново сме хора, макар че никога няма да бъдем същите.

 

 

Започвам да осъзнавам, че имам три отделни идентичности. Притежавам спомените и детството на Вилхелм, тоест живота му, преди да загине на двайсет години. Освен това като Уилям имам съвсем реални спомени за Вилхелм и за живота ни при Франки Фърбо, както и псевдоспомените за гостуването ми в Хохенберг преди няколко дни.

Помня и целия живот на Уилям Уайли, с изключение на детството. Всичко това е взето от един отдавна мъртъв човек, плюс „псевдореалните преживявания“ с Франки Фърбо, а всъщност със самия себе си в някаква друга изкуствена среда. Спомням си и как Франки, всъщност Рете и изследователският център ме отведоха при американските войници и започнах така наречения си „истински“ живот като Уилям Уайли. Трудно го проумявам, макар да твърдят, че съм изключително интелигентен.

Над всичко са най-пресните ми спомени, които обаче са част от първоначалната ми самоличност, истинската ми същност като лисица. Като Франки Фърбо, роден в началото на двадесети век, пренесен от Рете петдесет хиляди години напред в бъдещето, сетне върнат обратно, подложен на хипноза, живял във въображението на Уилям Уайли, мъртъв млад войник — при това с „присадено“ въображение.

Кой съм сега? Би трябвало да се чувствам най-добре като лисица мутант, Франки Фърбо, съпруг на Рете, баща на Траис, Хинва, Панта и Сарва. Но това не е всичко. Най-важното в живота ми всъщност са влюбването, бракът, оглеждането на деца, писането на приказки. Те съставляват по-голямата част от онова, което наричам свой живот.

 

 

Всички чакат да седна на масата. Имахме обичай преди да започнем да се храним, да се хванем за ръце, да се спогледаме и да възкликнем едновременно: „Хммммммммм, страхотно!“ Едва сега осъзнавам, че това е типично за лисиците.

Каролин протяга ръка към мен, аз хващам дланта на Катлийн. Затваряме кръга. Очите на Били искрят от възбуда. Трудно ми е да го гледам като лисица, не съм свикнал. Виждам единствено малкото момче, което преди около седмица ме помоли да му разкажа някоя от историите за Франки Фърбо.

Споглеждаме се и аз започвам „хммммммммм“, останалите ме последват, докато оставаме без дъх, сетне вдишваме дълбоко и извикваме: „Страхотнооооооооооо!“ Плясваме с ръце и започваме да ядем. Каролин е надминала себе си.

Докато се храним, разговаряме. Разговаряме за нас, за човешки неща, сякаш нищо не се е случило. Усещам, че така трябва да бъде. Съзнаваме истинската си идентичност, но не говорим за нея, освен в краен случай. Дори телепатичните ни умения сякаш са изчезнали. Опитвам се да комуникирам директно с Каролин, но тя ме поглежда и поклаща глава. Добре, разбирам.

След вечеря както винаги измиваме заедно чиниите и оправяме леглото. Навън слънцето вече залязва. Каролин повдига въпроса, който най-много ме тревожи. Мисля, че само тя е запазила телепатичните си способности.

— Е, скъпи, как искаш да живееш отсега нататък? Можем да останем тук още няколко месеца, докато Били замине при Камила. Сетне ни очаква дълъг живот и след като сме заедно, смятам, че моментът е подходящ да обсъдим въпроса. Може да не ни се удаде възможност да се съберем отново; прекалено опасно е.

Уилям, мисля, че решението трябва да вземеш ти. Ти пожертва най-много. Чувствам се ужасно, че мина през такива изпитания, и се надявам да ти се реванширам през следващите години. В известен смисъл ти си баща на всички нас, дори и на мен. Как искаш да прекараш останалите три-четвърти от живота си?

Спира, усмихва се очарователно, изчаква. Зная, че е прочела мислите ми, докато се държах като човек — ядосвах се, сърдех се като дете; забравих за телепатичните й способности. Отвръщам й с усмивка:

— Мисля, че имаш отлична представа за нещата, които минаха през ума ми. Не смятам обаче, че решението трябва да взема само аз, то засяга всички ни. Особено теб, Каролин. Ти си се откъснала от живота, който познаваш и обичаш. Бях в твоя свят, зная от какво си се лишила. Ако искаш и ако е възможно да дойда с теб, можем да се пренесем след петдесет хиляди години в бъдещето и да останем там. Възможно ли е?

Любовта й ме облива като огромна вълна. Опитвам се да издържа силата й.

— Мисля, че е възможно, но няма да стане, Франки Фърбо никога не е живял в нашето време.

— Откъде знаеш? Каза ми, че дори лисиците от нашата раса не могат да пътуват в бъдещето, а само в миналото, но минало спрямо времето, в което живеят. Няма как да знаеш дали Франки Фърбо не е живял и в твоето време.

— Въпреки това зная.

Обръща се към мен и шепне в ухото ми:

— Не е честно, но проникнах в съзнанието ти. Мисля, че отгатнах желанието ти, зная и моето желание. Не забравяй, че в моето време ме смятаха за особнячка, защото проявявах интерес към примитивното минало. Опитвах се да пресъздам средата, в която смятах, че сте живели. Сега съм убедена, че това е духовна трансмиграция от твоето време, може би дори от самия теб. Това е единственото обяснение за моята страст към миналото, която ме направи специалист по твоята епоха и ме накара да те потърся. Тук живях щастливо. Искам да останем, но вече без тайни между нас.

Измъчвах се от мисълта, че те заблуждаваме, че се възползваме от предимствата си, че трябва да премълчавам толкова много неща. Иска ми се да продължим да живеем както до сега, но и двамата да знаем какво правим и защо.

Отдръпва се от мен и ме поглежда в очите. Объркан съм, но зная, че е права. Сядам в леглото.

— Двамата с майка ви се посъветвахме и смятаме, че решението, което взехме, е най-доброто за нас. Първо ще ви изложа всички варианти, в случай че не сте ги обсъдили.

С майка ви можем да се върнем в бъдещето, откъдето дойде тя. Ще живеем в свят с високоразвити технологии, където лисиците са господари; те проявяват неуморно любопитство, изследват различни явления, опитват се да водят приятен и разумен живот. Там ни очакват непознати за вас удобства, приятни изживявания, които надминават въображението ви, но след като сте се родили в това време и след като не можете да пътувате в бъдещето, никой от вас не е в състояние да дойде при нас. Ако майка ви би могла да ме вземе със себе си, което е малко вероятно, ще живеем сами, без вас.

Вторият вариант е да се върнем в миналото и да продължим живота на Франки Фърбо такъв, какъвто самият той го е планирал първоначално. Ще се върнем четиридесет или повече години и ще заживеем в къщичката, която построих във вътрешността на дървото. Ще продължа да пиша детски книжки, майка ви ще продължи своите антропологични и археологични изследвания. От съображения за безопасност можем да станем невидими за всички освен за самите нас или да приемем образите на лисици. Ще ни идвате на гости с децата си или сами, както пожелаете. Това е привлекателна възможност и след време вероятно ще се върнем към нея.

Изпълнихме мисията си на родоначалници; вече не сме от голямо значение за нашата раса. С раждането ви поставихме основата на новото поколение.

Поглеждам Матю и Катлийн и се усмихвам.

— Третата възможност е да останем тук, да живеем както през последните четирийсет години. Изглежда странно, като се имат предвид уменията, които притежаваме като лисици, но зная, че животът на Уилям Уайли със съпругата му Каролин напълно ме задоволява. Вероятно ще трябва да поостареем и да напуснем това място, преди дълголетието ни да привлече внимание, но дотогава има време.

Ще ви бъде лесно да ни посещавате. В това няма да има нищо необичайно. Хората тук ни познават и приемат. Предлагам да изберем този вариант. Съгласни ли сте?

Поглеждам Каролин. Тя кима тържествено.

Децата избухват в аплодисменти, крещят одобрително. Били се изправя и започва да скача върху леглото.

— Страхотно е да си знаем, че сме свръхлисици, надарени с невероятни способности, и в същото време да водим съвсем обикновен живот. Това е нещо като частен клуб, отворен само за членове на нашето семейство. Мисля, че е супер! Страхувах се какво ще стане. Сега се радвам, че макар и променени, ще си останем същите. Няма ли да е чудесно да посетим къщичката в дървото? Толкова пъти съм мечтал за това. А сега наистина мога да отида там.

Щастлив съм, че взехме това решение. Чувствам се попаднал в съдбовна ситуация, чиято тежест едва не ме смаза. Засега опасността е отминала. Всички се радваме. Обръщам се към децата и се усмихвам.

Изведнъж като лъч светлина през дупка в щорите до ума ми достига мисълта на Каролин:

— Уилям, трябва да научиш още нещо. Исках да ти го кажа, но забравих. Вероятно не е особено важно, но трябва да го знаеш. Част от плана ни включваше интервенция в мислите на един човек, роден в един и същи ден и година с теб, който носи твоето име — Уилям. Това не е истинското му име, той сам си го избра, както ти си избрал Франки.

Развихме у него желание и дарба да разказва приказки на четирите си деца. Герой на приказките е същество на име Франки Фърбо, лисица-мутант, която той смята, че е измислил сам. Роден е в същия град като Уилям Уайли, завършил е същия университет в Калифорния. Научил се е да рисува и сега е художник далеч от родината си, в Европа, но не в Италия.

Преди десет години го надарихме със способността да пише романи и оттогава до днес е сътворил шест, всичките след като бе навършил петдесет години. В момента работи над седмата си творба, която е посветена на теб, на твоя живот и появата на лисиците-мутанти. Книгата ще пожъне голям успех и някои хора ще заподозрат, че всичко в нея е истина. Смятаме, че това е достатъчно като за начало; не искаме да уплашим хората.

А сега ни разкажи една история за Франки Фърбо.

Каролин беше права, това не ме засягаше кой знае колко, но бях, наистина бях, готов да разкажа приказка за Франки. Още преди да тръгна към Вилхелм, в главата ми се въртеше една коледна история.

— Значи искате приказка за Франки Фърбо, така ли? Празниците наближават и ми хрумна история, която се случва на Северния полюс. В нея участват Франки Фърбо, елфи, джуджета, Дядо Коледа.

Спирам за миг. Всички се примъкват по-близо до мен. Каролин ме прегръща и ме целува. Затварям очи.