Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Franky Furbo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2015)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Уилям Уортън. Франки Фърбо

Превод: Милко Стоименов, 1998

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

Худ. оформление: Милко Стоименов, 1998

Предпечатна подготовка: „Квазар“ ООД

Печат: „Багра“ ЕООД

ИК „РАТА“, София, 2005

ISBN 954–9608–06–9

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

Глава 8
Срещата

Оставям книгата. Оглеждам Bier Stube. Продължават да влизат мъже в ловни костюми. Някои носят пушки, които оставят на стойката до вратата. Повечето имат собствени халби, които свалят от дървените рафтове край бара и ги подават, за да бъдат напълнени с бира.

Всеки новодошъл бива поздравен от останалите. Няма нито една жена, ако не броим съдържателката. Това тук ми прилича на частен клуб. Започвам да се чувствам неловко, както се чувствах през целия си живот, преди да срещна първо Франки, сетне Каролин. Преди, където и да отидех, се чувствах не на мястото си.

Отново се опитвам да си припомня детството си, но не успявам. Сигурно е поредното доказателство, че не съм с всичкия си. Помня с невероятни подробности някаква фантастична история, която всички смятат за измислица, но съм забравил собствения си живот. Теориите, които развиваха военните психиатри, явно не бяха лишени от логика.

Непрекъснато ме караха да си спомням миналото. Знаех само, че съм загубил родителите си, че съм сирак, израснал в сиропиталище. Не успях да си спомня подробности дори под въздействието на хипноза. За тях това бе доказателство, че съм в състояние да блокирам или да потисна важни събития от миналото си, само и само да оцелея.

След като изпивам още една бира и схрусквам две pretzels, заведението почти се напълва. Мъжете се захващат с карти или с други игри. Едни и същи хора играят едни и същи игри с едни и същи партньори. На ъгловата маса стои табелка, която показва, че масата е запазена — Stamtish. Сигурно е заделена за най-редовните клиенти. Питам се дали тези мъже имат домове, с какво се занимават съпругите им, докато те играят на карти. Отвън се разнасят подсвирквания и викове, придружени от трясъка на дървените топки по дървените кегли; започва игра на боулинг. През витрината срещу моята маса виждам светлините, озарили цялата алея за боулинг.

 

 

След около час на прага се появява Вилхелм. Остарял е като мен, дори повече, но съм сигурен, че е той. При вида му сърцето ми затуптява по-силно.

Изкушавам се да се втурна и да го прегърна, но решавам, че е по-добре да изчакам, докато останем насаме. Душата ми пее от радост. Не съм луд. Той е тук, от плът и кръв, а не някакво мъгляво видение.

Когато влиза, трима мъже, седнали край бара, стават, отиват при него и се здрависват. Докосват шапките си с едната ръка, докато с другата стискат неговата. Всичко е толкова официално, а не сърдечно и дружески, както сме свикнали ние.

Настаняват се на запазената маса — подковообразна пейка около дървения плот, близо до голяма камина, облицована със зелени плочки. Вечерта е хладна, затова камината е запалена.

Когато влезе, Вилхелм ме погледна мимоходом, задържа за миг погледа си върху лицето ми, сякаш ме позна, сетне отиде при приятелите си. Мисля, че брадата ми го заблуди; освен това не ме очакваше.

Виждам тестето, спомням си разказа на Хилда и разбирам, че ще започнат онази игра, която двамата с Вилхелм често играехме у Франки. Вилхелм е седнал така, че наблюдавам лицето му в профил. Започвам да се питам дали не съм се настанил на маса, запазена за останалите играчи. Край бара седят неколцина мъже и няма свободни места. Но съдържателката сигурно ще ме помоли да се преместя, ако съм заел чуждо място. След като бих толкова път, ще намеря начин да поговоря с Вилхелм.

Той си е същият: на ръст е колкото мен, но е по-слаб; когато върви, сякаш се придвижва с леки подскоци. Рошав бял перчем пада върху челото му, дори влиза в очите му. Няма брада, но лицето му е прорязано от дълбоки бръчки, от очите до брадичката и от двете страни на носа до устните. Носи очила със сребърни рамки. Няма вид на щастлив човек.

Но все пак въпреки тези промени в лицето има нещо познато не защото го помня от онези прекрасни дни, а защото по някакъв странен начин прилича на мен. Ако съществува мой немски двойник, това е той. Мисловната размяна помежду ни, която извърши Франки, трябва да е повлияла на физиката ни. Не мога да откъсна погледа си от него, докато поръчва голяма халба бира и започва да играе.

Някои от мъжете, насядали край бара, започват различни игри — Schafskopf, шах, табла, бридж, пинокъл — човек може да гледа която си поиска. Чува се плющене на карти, тропане с юмрук по масите, разнася се груб смях, едни злорадстват, други спорят. Но в кръчмата витае дух на приятелство.

Зная, че съм единственият, на когото мястото му не е тук. Ставам, взимам чашата си и отивам до масата на Вилхелм. Сякаш никой не ме забелязва, но четирима бързат да заемат масата, която съм освободил.

Приятно ми е да наблюдавам Вилхелм, докато играе. Виждам картите му, макар да ги крие. Не е експанзивен, но се справя добре. При Schafskopf, ако се играе от четирима, партньорите се сменят след всяко раздаване, така че човек на практика изиграва ръката си сам. Не виждам пари на масата, но съм убеден, че залагат, защото записват резултата много стриктно. Точките се нанасят върху контурите на овчата глава, нарисувана с тебешир върху масата, докато по нея не остане място. И така, докато главата се оформи докрай. Оттук идва името на играта. Вилхелм ми бе обяснил, че това е по-старомодният й вариант, и ме научи да го играя.

Към десет часа един от мъжете край масата става и отброява трийсет марки.

— Жена ми ще ме убие, ако не се прибера рано. Това трябва да покрие дълга ми, плащам си и бирата.

Поглежда към мен.

— Може би господинът ще заеме мястото ми. Играете ли Schafskopf, mein Herr?

Кимам и заемам мястото му.

Мъжът от дясната ми страна тихо казва:

— По десет пфенига на точка, съгласен ли сте?

Отново кимам. Поглеждам към Вилхелм. Гледа ме напрегнато. Май само той не е очарован от присъединяването ми към компанията.

Припомних си правилата, докато го наблюдавах как играе. Когато бяхме двамата, трудно можехме да я играем, защото се познавахме прекалено добре, Франки рядко се присъединяваше към нас. Твърдеше, че телепатичните му способности му пречат да играе, без неволно да ни лъже.

До момента Вилхелм се представя най-добре. Ако играе така всеки петък, въпреки че мизата е само десет пфенига на точка, ще живее охолно, без да се налага да работи.

Но сега използвам своето предимство. Все едно освен моите, виждам и неговите карти. Зная коя ще хвърли. Не е честно, но ако ме беше познал, щеше да постъпи по същия начин. След около час съм победител. Останалите посетители, които бързат да се приберат у дома, минават покрай нашата маса, за да видят непознатия, който играе толкова добре. Сигурно ме взимат за професионален комарджия. Чувствам се неловко.

Най-накрая ми писва. И без друго не обичам да играя на карти. Но човек трудно се отказва, когато печели; останалите винаги искат да си върнат парите.

— Нещо против това да е последното раздаване?

Оглеждам се. Само Вилхелм е вдигнал поглед.

— Залагам всичко, което спечелих тази вечер, на последната ръка. Става ли?

Останалите ме поглеждат. Мълчанието им е знак на съгласие.

Вилхелм ще играе с Grunen As, тоест със „зеленото асо“. Оказва се, че зеленото асо е у мен и той става мой партньор за последното раздаване.

Виждам ясно, че държим всички силни карти. Можем да победим без никакви усилия и да оберем парите, които тези хора са спечелили с пот на челото. Поглеждам Вилхелм. Той не ме изпуска от очи. Също очаква да удари солидна сума.

Докато ме гледа, предприемам решителната стъпка. Заговарям го на лисичи език; думите ми прозвучават като цъкане с език и сумтене:

— Вилхелм, аз съм Уилям. Нека загубим. Няма да бъде честно, ако спечелим.

Той се вторачва в мен и пребледнява. Едва не изпуска картите си. Сетне поглежда към тях. Негов ред е. Настъпва неловко мълчание. Събира картите си на купчинка върху масата. Поглежда ме и казва на немски:

— Не можем да спечелим, съгласен ли си?

И аз свалям своите карти, без да ги разкривам.

— Съгласен.

Останалите играчи са шокирани. Вилхелм събира картите и на четирима ни и ги разбърква. Вади пари от джоба на кожените си панталони и покрива нищожния си дълг плюс бирата. Аз също плащам своята халба. Сетне ставаме и се приготвяме да си тръгнем. Останали сме сами в заведението.

Вилхелм ме изненадва, като тръгва към вратата, без да ме изчака. Бързам подире му. Крачи по пътя към дома си, но успявам да го настигна. Заговарям го на лисичия език:

— Вилхелм, аз съм Уилям, твоят приятел. Какво има?

— Стой надалеч от мен. За Бога, стой надалеч, за твое добро е.

Аз говоря на езика на Франки, но той ми отвръща на немски. Не разбирам защо го прави; освен това дори не ме поглежда. Продължава да върви бързо, почти тича. Аз пъхтя до него.

— Отговори ми, Вилхелм. Кажи нещо. Какво не е наред?

— Всичко. Моля те, иди си. Зная неща, които никой не трябва да знае. Мога да ги споделя само с теб, но няма да го направя. Защо да съсипвам и твоя живот? И без друго на човек не му е лесно.

Минаваме покрай стария дъб. Вилхелм ме поглежда, сетне спира.

— Едно време исках да си направя дом във вътрешността на това дърво, но преди двайсет години го удари мълния. Сега разбирам, че съм бил наивен романтик.

Отново забързва. Тръгвам след него. Вилхелм спира.

— Моля те, Уилям. В името на нашето приятелство, остави ме. Върни се в Америка.

Изрича тези думи на английски. Сърцето ми трепва. Това е още едно доказателство.

— Оставих багажа си у дома ти, Вилхелм. Пристигнах по-рано и не те заварих.

— Как разбра къде живея?

— Отидох в къщата на Фюрст. Фрау доктор Демел ми обясни къде да те намеря.

Той забавя ход и ме поглежда. Не виждам очите му в мрака.

— Всичко е истина, така ли? Знаеш всичките ми спомени и мисли, както и аз знам твоите? Това е невъзможно!

— Вилхелм, помогни ми, моля те. Започвам да мисля, че съм луд. Жена ми не ми вярва, децата също. Живея както Франки ни научи да живеем и сега се чувствам толкова самотен. Моля те, изслушай ме, помогни ми!

Достигнали сме землянката му. Той изважда ключа и отваря вратата. Поглежда ме. Заговаря ме на лисичи:

— Добре, заради миналите времена. Влизай. Може да пийнем по чашка шнапс. Но не очаквай много.

Влизам след него. В малка камина в дъното на помещението гори тих огън. Когато идвах, не видях дим. Сигурно Вилхелм се е отбил тук, преди да дойде в кръчмата.

Отваря един от шкафовете край камината. По средата на стаята стои грубо скована дървена маса. До нея има два стола. Сядам на единия от тях. Вилхелм донася бутилка и две малки чаши. Заговаря на лисичи:

— Не мога да повярвам, че отново чувам този език; все едно съм бил глух през тези четирийсет години.

Отпуска се тежко на стола срещу мен. Вдига бутилката.

— Франки ни предупреди да не пием, но не успях да устоя на алкохола. Това е един от начините да остана с всичкия си. Приятно ли ти е да слушаш и да говориш лисичи, както на мен?

— Да, Вилхелм. И аз си помислих същото. Сякаш слушам музика, която познавам и която не съм чувал отдавна.

— Очевидно сме непригодни за този живот.

Налива си чашка бистър шнапс и вдига бутилката, сякаш пита дали искам и аз. Кимам. Вече съм изпил три халби бира и не обичам алкохол, макар че искам да пия с него.

Той вдига чашата си, аз правя същото. Поглежда ме право в очите.

Prosit!

Prosit, Вилхелм, наздраве и за Франки, и за всичко, на което ни научи.

Настъпва мълчание.

— Какво искаш от мен, Уилям? След като си разговарял с фрау доктор Демел, знаеш какво се е случило с мен, как умряха Улрика и бебето. Знаеш как живея сега.

— Да, зная. И ужасно съжалявам. Но трябва да продължиш да живееш, да покажеш на останалите онова, което научихме при Франки. Не се погребвай в тази гора. Не прахосвай живота си.

— Не затова съм тук. Не знаеш всичко.

— Разкажи ми, Вилхелм. Защо си тук?

— Всичко е толкова ужасно. Ти си мой приятел. Ако споделя тайната си, завинаги ще загубя приятелството ти.

— Но ако сме приятели, трябва да споделяме всичко. Ще ти разкажа целия си живот, с какво се занимавам, защо съм тук.

— Моля те, направи го, Уилям. Искам да чуя всичко. Говори на лисичи, сигурен съм, че друг език няма да свърши работа.

Седим край масата, озарени от огъня в камината и от пламъка на свещта; разказвам на Вилхелм всичко: от момента, в който Франки си тръгна и ми каза да отида при американските войници, до тази вечер. Обяснявам му как започнах да се съмнявам в съществуването на лисицата. Затова съм дошъл, да го търся, да потърся потвърждение на онова, в което съм вярвал през целия си живот. Разказът ми отнема доста време. Когато свършвам, Вилхелм плаче. Навел е глава, а едрите му сълзи капят по масата и попиват в дървото. Мълча и чакам.

— Уилям, радвам се, че го направи. Толкова съм щастлив, че поне един от нас е живял според напътствията на Франки. Така всичко си струва мъките.

— Какво искаш да кажеш? Какво си струва мъките?

Настъпва продължително мълчание. Той е престанал да плаче; чувам единствено пукота на дървата в камината. После приятелят ми проговаря:

— Франки ме помоли да не казвам на никого освен на теб. Но да не те търся, само да ти позволя да ме намериш, ако пожелаеш.

Отново вдига поглед.

— И ето, че си тук. Надявах се, молих се никога да не ме откриеш, никога да не се появиш повторно в живота ми. Съжалявам, но това е самата истина.

Мълча. Вилхелм се протяга към един рафт под прозореца. Изважда кутия и шахматна дъска.

— Помниш ли това, Уилям? Изиграл съм толкова много партии с мисълта за теб и за партиите, които изиграхме, за онези, които не изиграхме, защото разговаряхме за толкова много неща. Беше страхотно време.

Поставя дъската на масата, отваря кутията и нарежда фигурките. Мълчи. Сетне тихичко започва да говори. Дъската и фигурките са невероятно изтъркани.

— Уилям, постъпих нечестно. По време на разходките ни с Франки оставях белези, за да открия обратния път, ако някога реша да го потърся. Когато той ме изведе извън гората, запомних имената на селцата и кръстовищата, за да успея да се върна до неговото дърво, в неговия дом.

Но не го направих. Дойдох тук и заживях щастливо с Улрика. В началото ми бе трудно, но после си намерих работа. Бях щастлив. Разказах на Улрика за Франки Фърбо и тя ми повярва. Започнах да строя тази горска къща, за да заживеем и да отгледаме децата си тук, да ги изучим и да ги предпазим от лудостта на света. Жена ми забременя. Не можех да си представя по-голямо щастие.

Сетне, когато бебето се роди, Улрика умря, на следващия ден умря и моят малък Уилям. Да, кръстих го на теб.

Вече нищо не ме интересуваше. Реших да се върна при Франки и да го попитам какво да сторя.

Отидох в Италия, намерих гората. Открих и неговото дърво. Почуках на вратата. Всичко си беше както преди, само че бях в естествения си ръст. Франки ми отвори.

Не изглеждаше изненадан. Умали ме, за да вляза. Отведе ме в стаята си за размисли. Погледна ме право в очите, направо ме пронизваше. Каза ми: „Зная колко тежко ти е било, Вилхелм. Очаквах те. Иска ми се да ти помогна, но не мога. Трябва да напусна това място и не мога да ти кажа къде отивам.“ Седях тихичко, бях отчаян и се питах какво да правя, след като Франки не е в състояние да ми помогне. Той продължи: „Зная, че си нещастен, и може би трябва да го разкажа на Уилям, но след като ти си тук, ще го кажа на теб. Някой човек трябва да го научи. Зная, че мога да ти поверя тайната. Разрешавам ти да я споделиш единствено с Уилям, но само в случай, че той те потърси, само ако се нуждае от помощта ти. Разбираш ли?“

Кимнах. Нямах представа какво възнамерява да ми съобщи, но му вярвах както винаги. За мен той бе като Бог. И все още е, макар и по свой странен начин. Но всичко е толкова трудно. Когато свърша разказа си, ще разбереш какво имам предвид.

Вилхелм се умълчава. Долива шнапс в чашите ни.

— Ами, ето историята, която той ми разказа. След като я чуеш, никога не ще бъдеш същият, така че се наслади на блаженото си невежество. Ако не смятах, че Франки иска да научиш това, не бих го споделил. Щях да те изпроводя до вратата и да те оставя да живееш щастливо. Ето какво ми разказа той.

От този миг насетне гласът на Вилхелм се промени. Сякаш слушах самия Франки, който разказва на лисичия си език. Трудно ми е да си го обясня, но имах чувството, че от устата на Вилхелм говори Франки.