Уилям Уортън
Франки Фърбо (4)

Глава 4
Лабиринтът

Следващото, което си спомням, Каролин, е, че се намирам в голяма стая. Лежа на някакво легло. Цялото ми тяло е бинтовано, от тавана висят макари и тежести. Таванът, макарите, стените и подът са от небоядисано дърво. Доста странна наглед болница. Но леглото е чисто и цари тишина. Не изпитвам никаква болка, ако лежа неподвижно; дори не ме боли глава.

Опитвам се да си спомня какво се случи с мен. Мога да размърдам ръцете си, ако внимавам, но всяко движение предизвиква болка. Завъртам бавно глава. В леглото до мен е немският войник. Спи и диша тежко. Разпознавам го по счупения преден зъб. И аз имам такъв, Каролин, знаеш това, и когато видя друг човек с такъв зъб, винаги го запомням. Имам чувството, че всички хора с подобни зъби сме някак близки.

Решавам, че незнайно как лекари, американски или германски, са ни открили и са ни настанили във военнополева болница. Не ме интересува кои точно, немците или нашите. Започвам да вярвам, че съм жив, че се намирам далеч от бойното поле, далеч от всякаква болка. Постепенно се унасям в сън.

Когато се събуждам отново, не мога да повярвам на очите си. Над мен се е надвесила огромна лисица, оглежда превръзките ми, проверява системата, която виси над леглото ми. Лисицата е с човешки ръст, облечена е с бяла лекарска престилка. Има телосложението на средно висок мъж, по-висока е дори от мечка.

Забелязва, че съм буден, и поставя лапа на челото ми. Възглавничката на лапата е мека, но хладна.

— Е, Уилям, събуди се най-сетне. Раните ти бяха ужасни, но скоро ще се оправиш. Гръбначният ти стълб бе прекършен на две места; едва се справих, без да засегна гръбначния мозък. Имаше шест счупени ребра и счупена ключица. Черният ти дроб и единият от белите ти дробове също бяха пострадали, но сега всичко е наред.

Отново започвам да се питам дали не съм мъртъв. Това надминава всичките ми очаквания за отвъдното; това е някаква щуротия. Лисицата си стои там, надвесва се над мен. Върхът на носа й трепка наляво-надясно, а мустаците й подскачат.

— Съжалявам, Уилям, зная, че всичко е доста объркващо. Мога да ти съобщя, че не си нито мъртъв, нито луд. Трябваше да те предупредя, че не само говоря английски, но и чета мислите ти съвсем ясно.

Трябва да събера смелост, за да попитам каквото и да било. Вътрешното ми чувство ме предупреждава, че ако заговоря тази едра лисица в бяла лекарска престилка, значи съм напълно откачил. Но какво друго ми остава? Може би, ако започна да говоря, тя ще изчезне и в стаята ще се втурнат истински хора, за да ми помогнат.

— Как се озовах тук? Що за създание си? Какво става?

Огромната лисица придърпва един стол откъм стената.

— Сега трябва да се отпуснеш и да слушаш, Уилям. Трудно ми е да отговоря на въпросите ти, а дори да го сторя, на теб ще ти бъде още по-трудно да ми повярваш. Как си се озовал тук? Ами, домъкнах те от онази дупка, в която умираше. Умалих двама ви с Вилхелм, който лежи до теб, и ви пренесох до дома си. Не ми беше особено трудно. По-късно ще ти обясня защо. Пренесох ви в дома си, за да видя дали мога да ви излекувам. Трябва да ти кажа, че живея в хралупата на едно дърво. Сега си мислиш, че съм много голяма лисица, е, и такава мога да стана, ако пожелая, но всъщност двамата с Вилхелм сте умалени, а аз съм с нормалния си ръст. Мислиш, че съм голяма, защото сме еднакви на ръст, а очакваш една лисица да е по-дребна от теб.

Млъква. Сякаш чете мислите ми и изчаква да възприема казаното. Чудя се как да си обясня всичко. По принцип нямам кой знае колко богато въображение. Лисицата продължава да говори:

— Не се тревожи, Уилям, само слушай. С течение на времето ще разбереш повече. Вторият ти въпрос е по-труден, защото не мога да му отговоря. Какво съм аз?

Лесно е да кажа, че съм лисица. Но сам виждаш, че не съм обикновена лисица… Всъщност съм от мъжки пол и би трябвало да ме наричаш „лисан“. По неизвестни и непонятни за мен причини съм интелигентен по рождение, притежавам умения, от които хората и останалите лисици са лишени. Живея сам в това дърво. Майка ми, брат ми и сестрите ми са обикновени представители на нашия вид. Нямам представа защо съм такъв, нито пък какъв съм всъщност. Зная, че това не отговаря на въпроса ти, но е самата истина.

А сега следващия ти въпрос. „Какво става?“ И аз се питам същото. Какво става тук, където живея? Хората се щурат насам-натам, избиват се взаимно, вдигат шум, унищожават цели градове. Зная, че се води война, но не зная защо са необходими всичките тези жертви, как така ви принуждават да вършите подобни лудости.

И така, ето какво става с вас. Реших да избера два екземпляра от хората, които убиват и се държат като ненормални, и да разбера защо го правят. Не исках да заловя някой, който е в добро здраве. Изчаках, докато попадна на двама човеци, които говорят на различни езици, които са били врагове и които се намират пред прага на смъртта. Но когато заварих двама ви с Вилхелм в онази дупка, реших да взема вас, защото видях, че и без друго ще умрете. Раните на Вилхелм бяха по-сериозни дори от твоите. Но и той скоро ще се оправи. Наред с всичко останало, умея да лекувам, по-добър лекар съм от хората.

Следя очите му. Излъчват само нежност и топлина. Започвам да се отпускам, постепенно започвам да вярвам на чутото. Колкото и невероятно да звучи, все пак е някакво обяснение, не по-непонятно от самата война.

— Хубаво е, Уилям, че започна да се отпускаш. Ще ти помогне да се възстановиш по-бързо. Искам да ти кажа още нещо, сетне ще те накарам да заспиш.

Ще ти задавам въпроси и ще чета мислите ти. Искам да разбера защо хората вършат определени неща, като войните например. Искам двамата с Вилхелм да се опознаете, да започнете да разговаряте. Ще науча всеки от вас на езика на другия, за да обменяте информация. Ще ви науча и на още един език, който ще помогне на всички ни да се разбираме по-добре. Не мога да ви науча да четете мисли, защото вероятно не е по силите на човешките същества. Но езикът, за който говоря, е най-съвършеното средство за общуване, достъпно за хората.

Оздравееш ли, можеш да си тръгнеш, щом пожелаеш, и да се върнеш при събратята си. Предполагам нямаш нищо против, че съм се възползвал от състоянието ти, но мисля, че не съм ти навредил. А сега затвори очи и заспивай.

С тези думи лисицата поставя студената си лапа на челото ми и затваря клепачите ми. Веднага потъвам в дълбок сън.

Не зная колко време е минало, преди да се събудя отново. Чувствам се много по-добре. Бинтовете ги няма. Лежа на леглото си, топло ми е, чувствам се отпочинал и щастлив. Чувам, че в другия край на стаята се води разговор.

Обръщам глава, без да изпитвам никаква болка, и виждам, че лисицата седи на един стол до леглото на фрица, също както преди седеше до мен. Опитвам се чуя думите им. Разговарят на немски. Втренчвам поглед в тавана и се опитвам да събера мислите си. Започвам да се изнервям, отново ме обзема страх.

Следващото, което си спомням, е наведената над мен лисица, която се усмихва. Отмята завивките ми и започва да ме гали с нежните си лапи. Очите, ушите, цялото й същество се концентрират върху моето тяло. Щом открие място, което все още ме боли, тя го покрива с лапи, затопля го и болката изчезва.

— Вече си добре, Уилям; излекуван си почти напълно. Още няколко дни ще чувстваш слабост, но здравата храна бързо ще те изправи на крака.

Не зная как да благодаря. Как се благодари на една лисица? Как да я наричам — господин Лисан?

— Не се притеснявай, Уилям. Казвам се Франки Фърбо. Сам съм се нарекъл така. Лисиците обикновено нямат имена. Можеш да ме наричаш Франки, ако желаеш. На мен ми харесва.

— Добре, Франки. Благодаря, че ми спаси живота. Спаси живота и на фрица, нали? На чия страна си?

— Не вземам ничия страна, освен страната на живота. Сега и двамата сте живи. Вие сте хора, най-близките до мен същества на тази земя, както сам открих. Не е необходимо да ми благодариш; за мен е удоволствие да видя, че се чувстваш добре.

Не зная какво да отговоря.

— Чух, че говореше с фрица — искам да кажа с немеца…

— Точно така. Владея всеки език, който се говори на тази земя; това ми е хоби. Знаеш ли, че на нашата планета се говорят повече от шест хиляди езика? Забавно ми е да откривам как са възникнали, каква е граматиката им. Лесно ги уча, защото имам необикновени способности. Нашият германски приятел се казва Вилхелм, също като теб. Цялото му име е Вилхелм Клуг. А твоето е Уилям Уайли. Нали така?

Разбира се, че е така. В първия момент реших, че го е прочел върху личните ми знаци, но после си спомних, че немецът ги взе. Толкова е странно, че някой, дори и лисица, може да прочете всичките ти мисли. Направо не си струва да говориш.

— Бих желал да те науча на немски, Уилям. Няма да ни отнеме много време. Мога да ти предам всичките мисли на Вилхелм, за да го опознаеш така добре, както той ще опознае теб. Така ще слушам разговорите ви за войната и ще разбера повече за нея. Съгласен ли си?

Толкова съм объркан, че съм готов да се съглася на всичко. Кимам.

— Тогава само се отпусни. Ще усетиш странна топлина, няма да виждаш и чуваш в продължение на няколко минути, сетне това ще отмине. Най-добре е да затвориш очи още сега.

Навежда главата си до моята. Затварям очи. Така се чувствах и в дупката. През мозъка ми преминава топла вълна. Усещам някакъв аромат, може би на печени бадеми или ядки от праскова. Всичко това продължава само няколко минути. Накрая Франки се изправя и заговаря:

— Е, как беше? Не мина много зле, нали?

— Почувствах топлина в главата си и усетих някакъв странен мирис. Как трябва да се чувствам?

— Чуй се.

Едва сега осъзнавам, че отговарям на немски; езикът ми се струва толкова познат, че слухът ми изобщо не реагира. Осъзнавам още, че зная всичко за Вилхелм, всичко, което си спомня за своя собствен живот. Зная къде е живял, познавам жена му, разбирам колко му липсва тя. Сякаш неговите спомени са и мои, сякаш са филм, който гледам; само гледам, без да участвам в него. Поглеждам Вилхелм. Сетне се обръщам към Франки:

— Направи го. Наистина успя. Все още ли мога да говоря английски?

— Разбира се. Понякога в първия момент може и да се объркаш, но това няма да трае дълго. След време родният ти език ще установи контрол над немския. Защото си американец, за когото английският е матерен.

— Все още не си направил същото с Вилхелм, нали?

— Да. Все още не е достатъчно силен, но след няколко дни ще бъде готов. Мисля, че ще му бъде приятно да си поговорите, докато отсъствам. Чувства се самотен и уплашен.

— Никога не съм се замислял по въпроса. Вероятно е не по-малко уплашен от мен. Всъщност зная какво изпитва, усещам чувствата му. Страхува се от мен.

Франки ме гали по ръката, а носът и мустаците му отново трепкат.

— Е, ще сляза долу, за да сготвя нещо вкусно. Искаш ли голям омлет с печени картофи и моркови, поднесен с домашен хляб?

Знае, че искам, знае всичко за мен. Усмихвам се. Той излиза. Поглеждам към Вилхелм, който е втренчил поглед в тавана, а от очите му се стичат сълзи. Започвам да говоря, от устата ми се лее немска реч:

— Всичко ще се оправи, Вилхелм. Франки ще се погрижи за нас. И двамата щяхме да умрем, ако не беше той.

Фрицът се надига и ме поглежда.

— Ти немец ли си?! От Бавария ли си, от Мюнхен?

— Не, американец съм.

Той отпуска глава. Отново втренчва поглед в дървения таван и отбелязва:

— Говориш перфектен немски като мен, все едно си роден в същата част на Германия. Как е възможно? Да не си американски шпионин?

Опитвам се да му обясня какво е направил Франки, как по някакъв вълшебен начин е пренесъл част от мозъка му в главата ми.

— Невъзможно е. Не е възможно. Кой е този тип, дето се е костюмирал като лисица? Това е някакъв американски номер.

Чудя се дали да се опитам да му обясня или не. Струва ми се невъзможно. Как да обясня нещо, което самият аз не само че не разбирам, но и в което не вярвам? Но Франки искаше да поговоря с Вилхелм. Опитвам се.

— Лисицата, която виждаме, е истинска, специална лисица. Нарича се Франки Фърбо. Той не е огромно животно; просто така ни се струва, защото ни е умалил. Спасил ни е живота с необикновените си умения и вълшебни лекарства.

Мили Боже, на немски това звучи не по-малко невероятно отколкото и на английски!

— Умалил ни е, измъкнал ни е от дупката и ни е довел тук. Намираме се в хралупата на едно дърво.

— Да, същото каза и на мен. Но вярваш ли му? Невъзможно е. Ти може и да си луд, но аз не съм.

Зная как се чувства Вилхелм.

— Да. Мисля, че му вярвам, макар да ми е трудно. Когато ме научи на твоя език, той ми разказа и за живота ти. Позволи ми да ти съобщя това-онова и тогава ще ми повярваш.

Чакам. Чувствам се като воайор, гледам филма, прожектиращ се в главата ми — животът на човек, който допреди няколко часа ми бе напълно непознат, на врага, когото трябваше да убия.

— Вилхелм, ти си женен. Съпругата ти се казва Улрика, но ти я наричаш Рики. Тъгуваш по нея и се тревожиш заради бомбардировките. Името на баща ти е Хайнрих. Майка ти се казва Хайди. Имал си брат на име Ханс, който е загинал в Русия. Следвал си инженерство, когато са те взели в армията.

Докато говоря, той се извръща, за да ме погледне. На лицето му е изписана болка. Болка, която измъчва тялото му, и болка, която измъчва душата му.

— Престани! Това е някакъв трик. Сигурно съм бълнувал. Откъде знаеш всичко това? Жестоко е да се отнасяш с мен по този начин!

— Зная много други неща за теб, но няма смисъл да продължавам. Да поговорим за нещо друго. Играеш ли шах? Може би господин Фърбо ще ни намери дъска, за да поиграем. Как се чувстваш? Още ли те боли? Господин Фърбо ме излекува вчера и заяви, че скоро ще ставам и ще ходя.

Млъквам. Вилхелм също се е умълчал.

— Цялата тази лудост трябва да е истина. Знаеш ли, че говориш с моя глас? Когато отвориш уста, все едно чувам самия себе си. Как е възможно?

— Вече ти обясних.

Вилхелм безмълвно лежи по гръб. Чувствам се уморен. Унасям се в сън. Когато се събуждам, Франки Фърбо е поставил маса до леглото ми. Помага ми да се изправя, за да седна край масата. Обува ми чехли. Поглеждам встрани и виждам, че Вилхелм е заспал, Франки си придърпва стол и сяда срещу мен.

— Ех, Уилям, колко е приятно да седиш на масата с някого и да си бъбриш, докато се храниш. Рядко ми се удава подобна възможност. Повечето време прекарвам в самота. Сприятелявам се с някои от животните в гората, веднъж се сближих с две деца, но вече са големи, следват в университет и работят в друга част на Италия. Вече не идват тук. Но си пишем и се надявам един ден да се върнат и да заживеят наблизо.

Омлетът е превъзходен, морковите са приготвени точно както трябва — нито са преварени, нито почти сурови, Франки ми разказва невероятни истории за живота си като лисица, за това как пише детски приказки, за да изкара малко пари, с които да купи книги и други необходими неща. Има пощенска кутия, банкова сметка и обикновено получава доставките по пощата.

— В началото карах някой от младите ми приятели да взимат колетите вместо мен, но сетне открих, че мога да се преобразявам и да приемам що-годе човешки облик или дори да ставам невидим. Това улесни живота ми; освен това съм в състояние да пътувам, като се превъплъщавам. Искаш ли да ме видиш като човек? Сигурно се чувстваш неловко да седиш тук и да обядваш с една лисица. Извинявай, че не се сетих по-рано. Опитвам се да не надзъртам в мислите ти, освен ако не е необходимо. Трудно се води разговор, ако единият събеседник е телепат. Между другото, надявам се да нямаш нищо против, аз съм вегетарианец. Не е типично за една лисица, но така ми харесва. Ако ти се прияде месо, докато си тук, мога да ти осигуря.

— Честно казано, ако продължаваш да готвиш зеленчуци и яйца по същия начин, няма да се сетя за месо, Франки. А и вече не ми прави впечатление, че си лисица, така че не се притеснявай.

Наистина съм забравил, че се храня на маса, отрупана с омлет, картофи, моркови и домашно изпечен хляб заедно с някого, който прилича на огромна лисица. Може би Франки Фърбо е проникнал в съзнанието ми, за да ме накара да се отпусна. Не, не мисля, че би го направил, без да ми каже.

Точно в този момент прави нещо странно. Той се променя пред очите ми: първо изчезва козината му, сетне муцуната се скъсява, ръцете и краката му наедряват и се превръща в човек. В него има нещо лисиче, но може би така ми се струва, защото знам, че е лисица. Всеки друг би си казал, че това е невероятно кльощав човек, много по-слаб от обичайното.

— Това е удивително, Франки. Не бих повярвал, ако не го бях видял с очите си. И ти ли си малък като нас?

— Разбира се. Ако приема истинските човешки размери, няма да се побера в къщата си.

 

 

Носът му трепва и започва да се храни. Остава в човешкия си облик, докато привърши обяда си. Казва, че утре ще поработи с мен и ще се опита да ми помогне да стана от леглото и да се поразтъпча.

— Необходимо е да възстановиш мускулите си и да пораздвижиш мястото, където понаместих прешлените ти. Сега трябва да се върнеш в леглото, да се отпуснеш и да се опиташ да заспиш. Тялото ти е изтощено и се нуждае от почивка.

Събира съдовете и ги отнася на долния етаж. Осъзнавам, че не само тялото ми има нужда от почивка. Мозъкът ми сякаш кипи от толкова много информация.

 

 

Два дни по-късно Франки прави с Вилхелм същото, което направи и с мен. Когато приключва, ни оставя сами. Вилхелм ме заговаря на английски. Очите му са широко отворени, лицето — пребледняло.

— Но аз говоря с твоя глас, гласът, който използваш, когато говориш на английски. Знам всичко за теб, все едно сме братя. Как е възможно?

— Не зная. Трябва да попиташ Франки Фърбо. Тези чудеса са негово дело. Мисля, че само той може да ти обясни.

Сега разговаряме по-лесно. Вилхелм не е така уплашен, по-склонен е да повярва. В началото избягваме да обсъждаме ситуацията, при която се срещнахме. Аз, който пълзя по моста, Вилхелм и неговият сержант, които ме дебнат. Превключваме ту на английски, ту на немски, но сетне той заговаря на немски, аз на английски. Разбираме се прекрасно, все едно разговорът се води на родния език на всеки от нас.

Оказва се, че са ме видели още когато излязох от потока. Казах му за Стан, който остана на хълма. Не са го видели. Повтарям движенията с ръце над главата, като имитирам падащите снаряди, и викам „бум-бум“. Той си спомня и му обяснявам какво се опитвах да му кажа. Избухваме в смях. Смеем се още по-гръмогласно, когато коментираме как сграбчих винтовката в разгара на обстрела, при който едва не загинахме.

— Тогава реших, че си луд, Уилям. Първо размахваш ръце над главата си и крещиш „бум-бум“, сетне взимаш пушката, когато и двамата знаем, че ще загинем.

Разказва ми преживелиците си по време на войната; нямал нищо против да го пленя. Сержантът бил жесток човек, имал съм късмет, че не ме е застрелял. Запазил живота ми само защото решил, че офицерът може да поиска да ме разпита. Германците очаквали да предприемем атака, но не знаели точния час. Казвам му, че търся начин да попадна в плен още след сраженията край Палермо. Оказва се, че на няколко пъти по време на битката за Италия сме били близо един до друг. Вилхелм иска на всяка цена да изпрати съобщение на жена си Рики, за да я успокои, тъй като сержантът със сигурност ще го обяви за убит или попаднал в плен. Предлагам му да попита Франки дали е възможно да й напише писмо.

 

 

През следващите дни двамата с Вилхелм ставаме от леглата си и правим физически упражнения, Франки е разработил индивидуална програма за всекиго от нас, която трябва да възвърне силите ни. Заедно с храната ни дава и различни по вид и дози лекарства. Храната е вегетарианска, но Вилхелм иска месо, затова Франки започва да му носи пиле, пържоли и други такива. Нашият лисан е превъзходен готвач и се храни с апетит. Вегетарианските ястия, които приготвя, са толкова вкусни, че Вилхелм постепенно се отвращава от месните.

След около две седмици той вече споделя вегетарианското ни меню. От време на време ядем виенски шницел, но основната част от храната ни са зеленчуци, Франки използва всевъзможни подправки, така че понякога ни е трудно да различим зеленчуците от месото.

Домакинът ни твърди, че това е едно от нещата, присъщи на лисицата в него — обича да яде, но не може да оправдае убийството на животни, особено след като е в състояние да разговаря с тях.

Самите ние говорим много. Доставя ни удоволствие да споделяме своите идеи, спомени, Франки успява да изпрати съобщение на съпругата на Вилхелм и след няколко дни дори донася писмо от нея. Била добре, живеела със семейството си в провинцията. Майка му и сестра му също били добре. Рики останала учудена, когато открила в пощенската си кутия писмото му, по което липсвали марка или печат от Вермахта. Как Вилхелм е разбрал къде да я намери? Откъде е знаел, че се е евакуирала при майка си?

Но Вилхелм е още по-смаян от нея. Как Франки е успял да изпрати писмото и да донесе отговор само след два дни? Това просто е невъзможно. Господин Лисан само сбърчва нос, което, започвам да подозирам, при него е равносилно на смях. Готов съм да повярвам на всичко, но на Вилхелм му е по-трудно. Така е устроен; винаги иска да знае всичко.

Най-сетне състоянието ни е достатъчно добро, та не се налага да пазим леглото. Не зная къде са униформите ни. Облечени сме в сини пижами.

 

 

Една сутрин Франки ни донася дрехи. Не са униформите ни, но не са и обикновени дрехи. Донесъл е яке или по-скоро елек, който се нахлузва през главата, и панталони като за голф, само че по-тесни. Имаме и дебели чорапи и леки кожени ботуши. Широк кожен колан придържа панталоните, Франки ни е донесъл и три чифта светлосиньо бемо; цветът му е същият като на пижамите. Чудя се откъде ли е намерил тези неща, но ми е неудобно да го попитам. Забелязвам, че вече не носи дългата бяла престилка, а е с дрехи като нашите.

Преобличаме се. Имаме и шапки. Дрехите са в цветовете на гората — различни нюанси на зелено и кафяво. Шапките са тъмнозелени, двувърхи като онези, които правехме от стари вестници в сиропиталището. Трябва да призная, че изглеждаме добре в новите си костюми, приличаме малко на горските стрелци на Робин Худ. Обаче Вилхелм очевидно е притеснен. Носът на Франки трепва.

— Зная, Вилхелм. Тревожиш се, защото си без униформа, а според германския военен устав нямаш право да носиш други дрехи. Но униформите ви бяха толкова мръсни! Когато си тръгнете, ще си ги вземете. Междувременно мога да те направя невидим за всички освен за мен и Уилям. Моля те, не се тревожи.

— Все пак се чувствам неловко в тези меки дрехи и обувки. Що за униформа е това? Прилича на баварска, но е по-светла.

— Да кажем, че е униформата на мира, Вилхелм, ние тримата съставляваме армията на мира.

Носът на Франки отново трепва. Усмихвам се, сетне се разсмивам, Вилхелм се присъединява към нас. Усмихвам се на Вилхелм. Идеята ми се струва страхотна. Хич не ми се ще да навлека старата мръснозелена униформа и да отида отново на фронта. Вилхелм оглежда костюма си.

— Ами, трябва да призная, че това е за предпочитане, отколкото да съм мъртъв. И без друго бях уморен и уплашен от войната. С гордост се присъединявам към армията на мира. Наистина ли можеш да ни направиш невидими?

— Ако пожелаете.

— Но ще се виждаме един друг, нали?

— О, да. Не ще усетите нищо. Няма да разберем, че сме невидими, докато някой не се опита да ни види.

— Добре тогава, действай. Готов съм.

Вилхелм се изправя и застава мирно. Аз също ставам, Франки сбръчва нос и се смее.

— И двамата сте невидими. Аз също.

Вилхелм се оглежда.

— Как да разбера, че казваш истината? Та аз се виждам!

— О, след като искаш да станеш невидим дори за самия себе си, нямам нищо против.

Франки махва с ръка, сякаш се опитва да прогони муха. Решавам, че се е провалил, защото Вилхелм продължава да си стои там. Сетне се взирам по-внимателно. Лицето му е пребледняло. Протегнал е ръце, допира длани; те треперят. Поглежда към краката си.

— Къде съм? Изчезнал съм. Ти го направи. Невидим съм.

— Само за самия себе си. Ние те виждаме, нали, Уилям?

— Точно така. Сигурен ли си, че не можеш да се видиш? Та ти стоиш ей там.

— Къде? Няма ме, аз съм нищо! Господин Фърбо, Gott in Himmel, направи ме какъвто си бях, не искам да съм невидим!

— Искаш да си видим за всички, за нас тримата или за самия себе си?

— За нас тримата, за армията на мира.

Отново застава мирно. Франки махва с ръка към невидимата муха. Вилхелм отново се оглежда и се усмихва.

— Невероятен си, Франки Фърбо. Сега вярвам на всичко. Сигурно си вълшебник.

— Не, аз съм лисица. Искаш ли да се превърна в човек?

Вилхелм отново се обърква, а аз не успявам да сдържа смеха си.

— Видях го в човешки образ, Вилхелм. Ти спеше, а ние се хранехме. Наистина може да го направи.

— Не, предпочитам да си останеш такъв.

Както вече казах, Вилхелм говори на немски, а аз — на английски, но се разбираме. Домакинът отговаря и на двата езика, в зависимост от това кой задава въпроса или към кого се обръща. Франки поглежда към масата, край която седим, сетне вдига глава.

— Сега ще донеса храната, която приготвих. Надявам се утре да обядваме на другата маса; там ще ни бъде много по-удобно. След като се нахраните, бих желал да поговорим за доста неща, но сега яжте. За днес има пица от спагети и специален сос със сирене. Това е прочуто италианско ястие.

Той става и слиза на долния етаж.

 

 

След като сме се нахранили, Франки поглежда последователно и двама ни.

— Вече ви казах, че искам да поговорим за доста неща. Ще бъде по-лесно и по-удобно за всички нас, ако разговаряме на моя език, „лисичия“. Аз съм го измислил.

Комбинация от най-доброто от шестте хиляди езика, на които говорят хората по света и които съм изучил, плюс някои методи за изразяване, при които се използват очите, носът, устата, дори ушите. Това позволява постигането на яснота и интензивност на разговора, присъщи единствено на телепатията. В човешката реч има около деветдесет фонеми или звукови единици. Лисиците използват всичките. Уилям, твоят английски включва едва четирийсет и пет от тях. Освен това лисиците използват четири различни ударения, четири интонации и множество съюзи. И това са само звуците. Моят език е аналитичен, синтетичен и флексивен.

Взел съм най-доброто от осемте основни езикови групи: хамито-семитска, африканска, сино-тибетска, дравидска, австрало-азиатска, урало-алтайска, американо-индианска и, разбира се, индо-европейска. Езикът обаче е нещо повече от комбинация от звуци: човек говори със своето тяло, с цялата си същност. Лисицата използва всичко това. Съжалявам, ако ви отегчавам, но изучаването на езиците, човешки и животински, живо ме интересува. Готови ли сте да научите моя език?

 

 

Франки последователно ни измерва с поглед. Аз кимам. Вилхелм ме поглежда, сетне се обръща към нашия домакин.

— Няма да се превърнем в лисици, нали? Ще мога ли да говоря родния си език без никакви проблеми?

Носът на господин Лисан отново трепва. Трябва да разкажа на Вилхелм за откритието си относно тази мимика. Сигурно е част от лисичия език на Франки.

— Не, няма да се превърнеш в лисица, макар че ако пожелаеш, мога да направя така, че да заприличаш на мой събрат. Няма да се отрази и на езиците, които знаеш. Лесно ще те науча.

Вилхелм се съгласява и Франки втренчва поглед първо в моите очи. Изпитвам същото чувство както когато ме научи на немски и ми предаде всичките спомени на Вилхелм. Този път обаче продължава по-дълго, усещането за топлина е по-силно, не че ми е по-горещо, просто обхваща по-голяма част от тялото ми. Когато свършва, чувствам се сякаш съм взел горещ душ. Франки ми се усмихва.

Когато приключва и с Вилхелм, започваме да разговаряме на новия език. Много е мелодичен. Едновременно е стегнат, ясен и гали ухото, Франки също ни говори на чудния си лисичи език.

Мога да разкажа останалата част от историята единствено на английски или на немски, за да бъда разбран, защото оттук насетне разговаряхме единствено на езика на Франки, което ни достави страхотно удоволствие.

— Време е да ме последвате на долния етаж, където ще се чувстваме по-удобно.

Слизаме след него по стълбата, която той използваше, за да ни навестява толкова често. Озоваваме се в приятна стая. По средата й има голяма кръгла маса. Подът е застлан с фино изтъкани килими, около масата са наредени удобни столове. На едната стена е окачен старинен часовник, а на другите — красиви картини, Франки сяда до масата.

— Е, какво ще кажете за моя дом? Разбира се, всичко е миниатюрно и повечето мебели направих сам. Мое дело е дори часовникът. Разбирате ли, мога да уголемявам или да умалявам живи същества, но предмети — не.

Засмивам се.

— Радвам се да чуя, че има нещо, което не можеш да направиш, Франки. Бях започнал да се тревожа.

Сядаме до него. Подхващаме разговор, който ще водим и през следващите месеци. Франки се безпокои от въпроси като например защо се е родил толкова умен или как трябва да използва своите умения. Убеден е, че това не е случайност, а част от по-голям план, но не може да го проумее. Решил е да помага на хората да заживеят по-добре и иска да започне с нас.

Досега е правил опити да помага единствено на деца чрез книгите, които пише за тях, но е започнал да се убеждава, че хората са в състояние да се самоунищожат много бързо, може би дори да унищожат и планетата, преди тези деца да пораснат и да вземат нещата в свои ръце. Целта му е чрез нас да накара хората да видят своите грешки, да ги поправят, да заживеят по-добре. Убеден е, че все още се ръководим от примитивни подбуди, присъщи единствено на маймуните, от които сме произлезли, и ако искаме да продължим да господстваме на тази планета, трябва да ги превъзмогнем.

Разказваме за нас всичко, за което се сещаме. Той знае повечето подробности, но сега може да ни задава въпроси. Опитва се да разбере защо хората все се състезават, всеки се опитва да изпревари другия, да вземе преднина, да спечели. Не знае дали това е останало от еволюцията ни, когато е трябвало да се бием като животни, или е придобито по-късно. Може и да е атавизъм като неговата страст към храненето, но подозира, че това е присъщо на нашето общество.

Обяснява ни, че хората могат да живеят заедно. Показва ни колко глупави сме били двамата с Вилхелм; всеки от нас е искал да убие другия, без дори да знае за какво се води тази война. С Вилхелм се усмихваме. Сега ни се струва невъзможно някога да бъдем смъртни врагове. Съгласяваме се, че вероятно сме били подведени да участваме във войната заради скуката, обхванала живота ни, заради стремежа към авантюри и желанието да се покажем храбри, когато знаем, че не сме.

Франки настоява да се научим да мислим за себе си и да споделяме идеите си, вместо да следваме сляпо някого или да караме другите да ни следват. Твърди, че трябва да се научим да вярваме в собствените си способности, да знаем цената си.

Водим множество разговори, които понякога заприличват на спорове. Вилхелм е убеден, че някои раси превъзхождат други. Господин Лисан му дава пример след пример, за да му докаже, че това не е истина, че Вилхелм е бил заблуден от хора, които разсъждават погрешно. Според Франки хората са различни, това е задължително, това е добре, но никоя раса или група не е по-добра или по-лоша от друга. Най-сетне германецът признава, че вероятно Франки е прав. Мисля, че е искрен.

Питаме нашия спасител как да живеем по разумен и интелигентен според него начин. Той ни обяснява надълго и нашироко. От наблюденията си върху войната и живота на хората е стигнал до извода, че не трябва да се оценяваме, сравнявайки се с останалите, а като изхождаме от собствените си способности, от индивидуалната си същност. Стремежът да притежаваш предмети и да господстваш над ближните си уврежда добрите човешки взаимоотношения и еволюцията на видовете.

Убеден е, че повечето възрастни хора са забравили да играят, а играта е един от най-добрите начини да мислиш, Франки намира децата за много по-приятни и интелигентни от повечето възрастни, но те лесно биват покварени от своите семейства, училища, общество. Например като ги принуждават да мислят за задълженията си като за работа, а не като за игра. Това ги лишава от радостта на живота.

Според Франки училищата са особено опасни за децата. Там ги учат да се подчиняват, без да задават въпроси. Там ги учат, че отговорите са по-важни от самите въпроси. Карат ги да наизустяват толкова много отговори, които други смятат за важни, че децата губят увереност и престават да задават въпроси. Затова Франки пише детски книжки, опитва се да подтикне хлапетата към игри, да ги накара да повярват в собствените си способности и въображение. За него доверието и толерантността са основата, върху която може да се изгради един добър живот. Така се запазва радостта от собственото ни простодушие.

Франки вярва във въображението, във фантазията, в стойността на вярата. Някой път ще ни обясни тези понятия, но ще трябва да отдели цял ден.

Трудно е да се намери обяснение на всичко, което вършим. Откривам, че очаквам с нетърпение ежедневните ни разговори. Доставят ми истинска радост, а Франки, който измисля темите, е още по-щастлив. Двамата с Вилхелм бъбрим по цели нощи, но когато господин Лисан е с нас, всичко ни се струва по-интересно, по-значимо. Изглежда, той ни предава част от своя ентусиазъм, от силната си вяра.

Понякога разговаряме, докато се разхождаме в гората. Забелязваме разни животни и те не се боят от нас, защото не ни виждат. Ако се натъкнем на човек, бързаме да се скрием обратно в гората, нищо, че сме невидими.

Тъй като сме с малък ръст, гората ни се струва огромна. Зайците са големи колкото кучета, врабчетата колкото пуйки. Удивително е как миниатюрният ни ръст улеснява зрителното възприятие. Все едно гледаме света през лупа. Разходките ни винаги са интересни и приятни.

Двамата с Вилхелм играем шах или някаква немска игра на карти, наречена Schafskopf. Отначало ни е забавно, сетне обаче откриваме, че разговорите ни доставят по-голямо удоволствие. Освен това, както ни е обяснил Франки, няма никакво значение кой ще спечели играта. Но все пак от време на време играем; много е забавно, когато никой не се опитва да победи.

За пръв път шахматът започва да ми доставя удоволствие. Прекрасна игра е, стига да не се опитваш да спечелиш, а да се наслаждаваш на красотата й. Понякога с Вилхелм се смеем до сълзи на някоя сложна комбинация от ходове. Шахматът ни помага да се сближим, докато обикновено съперничеството в игрите кара хората да се отчуждават.

 

 

Една сутрин на закуска Франки заявява, че трябва да сподели нещо важно с нас. С Вилхелм се споглеждаме, сетне се обръщаме към нашия домакин.

— Войната свърши. В Европа това се случи преди няколко дни. Американците, англичаните и французите победиха италианците и германците. Вилхелм, можеш да си отидеш у дома когато пожелаеш. Не смятам, че ще имаш особени проблеми, тъй като цари хаос. Жената ти е добре. Мога да те отведа при нея бързо и лесно. За страната ти ще настъпят тежки времена, но не забравяй разговорите ни и се опитай да живееш в любов.

Смаян съм от чувствата, които изпитвам. Доволен съм, че войната е свършила, но мисълта за раздялата с Франки и Вилхелм ме натъжава. Сирак съм, никой не ме чака да се върна от фронта.

— Уилям, при теб нещата са по-сложни. Страната ти продължава да воюва с японците. Не смятам, че войната ще продължи дълго. В родината ти са разработили страховито, ужасно мощно оръжие, което ще убие и осакати хиляди невинни хора. Ще ти бъде трудно да обясниш къде си бил толкова дълго време. Едва ли ще бъде разумно, ако се опиташ да се върнеш тайно. Най-добре е да отидеш в някоя американска част тук, в Европа, и да обясниш какво се е случило. Няма да ти повярват, но ти ще настояваш, че точно така е било, че си живял с мен и с Вилхелм. Имай ми доверие. Ще ти бъде трудно, но това е най-добрият вариант.

Шокиран съм. Не мога да повярвам, че казва истината, че настъпва краят на този чудесен живот.

— Мога ли да остана при теб, Франки? Няма при кого да се върна в родината си.

— Моля те, Уилям. Една от причините да прекарам толкова време в разговори с теб и с Вилхелм е да се върнете и да покажете как трябва да живеят хората. Няма да има полза, ако останеш при мен. Разбираш ли?

Кимам. Това е едно от нещата, на които ни е научил Франки — как да разбираме и приемаме дори нещата, които не искаме да чуем.

— И двамата бяхте много приятна компания. Повярвайте, аз също съжалявам, че си тръгвате. Предоставихте ми толкова много информация за хората, че се чувствам много по-близък до вашия вид. Но всяко нещо си има край. Първо ще отведа Вилхелм у дома му, сетне ще се върна за теб, Уилям.

Вилхелм е станал на крака и е свел глава.

— Благодаря ти за всичко, Франки. Благодаря ти, че ми спаси живота, че ми помогна да стана по-добър. Ще се опитам да водя с Рики живота, който ни описа. Не съжалявам, че страната ми загуби войната. Не биваше да я спечели в никакъв случай.

Вдига глава, поглежда първо мен, сетне Франки.

— Ще ми липсва нашето приятелство, тези прекрасни дни. Но ужасно тъгувам за жена си. Ще бъда много щастлив, Франки, когато ме отведеш при нея, за да я подкрепям в трудните времена, които ни предстоят.

Франки отива при него и хваща ръката му.

— И вие ще ми липсвате. Почистих и изгладих униформата ти. Сега ще ти я донеса. Ако желаеш да вземеш нещо, твое е.

Вилхелм ме поглежда.

— Мога ли да взема шаха като спомен за чудесните дни?

Франки кима. Вилхелм излиза от стаята и се качва на горния етаж.

— Уилям, когато се върна, ще донеса и твоята униформа. Нарочно не съм я почистил. Изчетках я, но исках видът ти да говори за големи премеждия. Разбира се, ще върна на двама ви с Вилхелм обичайните размери и ще ви направя видими, преди да се разделим.

Поглежда ме право в очите.

— Не забравяй, разчитам на вас да съхраните този последен шанс за човечеството да спаси себе си. Имам страховито предчувствие, че ще се случат ужасни събития, които могат да разрушат цялата планета. Те ще бъдат причинени от хората.

 

 

На следващия ден Франки и Вилхелм заминават. Изпитвам неописуема тъга. Оставам сам в къщата, сетне се разхождам продължително из познатата гора. Тихо е. Наоколо шумолят само животни. Почти съм забравил какво представлява истинският живот. Спомням си само, че родителите ми умряха, когато бях на шест, помня осиновителите, приюта, училището, работата в гаража, преди да получа повиквателна — нищо не ме тегли назад. Не искам да напусна това тихо и мирно място.

Когато се връщам, заварвам Франки в къщата. Толкова съм свикнал с невероятното, че не го питам нищо. Вечеряме. Той казва, че Вилхелм е вече при жена си. Германия, да, преживява труден период, но нашият приятел е в провинцията, а там поне има храна.

 

 

Когато се събуждам на следващия ден, намирам старата си униформа в долния край на леглото. Обличам я. Платът ми се струва много груб и твърд след меките дрехи, които носих през последните месеци, Франки ме чака на долния етаж. Едва се сдържам да не го помоля да остана.

— Зная как се чувстваш, Уилям. Зная всичко за живота ти, но ако спазваш съветите ми, ще познаеш красотата на живота, който сам ще си създадеш. Бъди смел. Но на първо време те очакват трудности. Запомни, никога не се отричай от мен, от Вилхелм или от онова, което преживяхме, колкото и непосилен да е натискът. Освен това ти си интелигентен човек с талант на художник, умееш да се изразяваш добре. Да, виждал съм нещата, които рисуваше, когато се усамотяваше. Трябва да постъпиш в някой университет, да станеш художник, писател или може би поет. След като говориш лисичия език, лесно ще пишеш стихове.

Това бе последният му съвет. Незнайно как, но той успя да ме пренесе на края на една ливада; изведнъж всичко започна да се смалява, включително и самият Франки. Изпитах почти същото странно чувство, както когато открих, че съм малък. Осъзнах, че се уголемявам, че се връщам към нормалните си размери.

В далечината видях двама американски войници, застанали под мост, който минаваше над просторен аутобан. Не се движеха коли, но по шосето вървяха хора, които носеха вързопи или теглеха каручки. Някои бутаха бебешки колички.

— Иди при войниците и се представи. А сега сбогом, Уилям. Моля те, никога не се опитвай да се върнеш в горския ми дом. Пътищата ни се срещнаха и се разделиха.

Това са последните му думи. Изчезва, а аз оставам самичък на ливадата. Тръгвам към войниците.

 

 

И така, скъпа, върнах се в този свят. Дълго лежах в болница. Нямах отличителни знаци, но най-накрая ми повярваха, че съм този, за когото се представям. Бяха ме обявили за безследно изчезнал; решили, че съм загинал. Уведомили осиновителите ми, приюта. Някой видял тялото ми в дупката, в която лежахме с Вилхелм, но после гробарите така и не могли да го открият. Сега бяха убедени, че съм дезертирал.

Когато им разказах за гостуването си у Франки, за което чу току-що, решиха, че съм луд, че раните (разбраха за тях от белезите и рентгеновите снимки), зараснали като по чудо, са ми причинили такива болки, че съм получил временна амнезия. Бяха убедени, че съм измислил цялата история, за да оправдая отсъствието си. И в двата случая ме смятаха за дезертьор.

Върнаха ме в Америка, където лежах във военна психиатрия. Разговарях с много лекари, бях подложен на куп тестове. Опитваха се да изтрият от паметта ми това, което определиха като временна халюцинация. Но аз послушах съвета на Франки и не отстъпих от своето.

Най-различни психиатри ме караха да им разказвам всичко, което си спомнях да ми се е случило след попадането ми под обстрел. Повторих го хиляди пъти.

Един от психиатрите бе особено мил. Съобщих му и най-незначителната подробност от мига, в който бях смъкнат под моста, до раздялата ми с Франки на онова поле. Той все ме подканяше: „Да, да, а после…“, затова реших, че наистина се вслушва в думите ми. Дори казах няколко изречения на езика на лисиците. Той ги нарече „безсмислици“ и заяви, че имам страхотно въображение.

Друг психиатър, някакъв майор, ме обвини, че съм измислил цялата история и че съм дезертьор.

Но всички тестове показаха, че с изключение на халюцинациите съм съвсем нормален. Коефициентът ми на интелигентност дори надхвърляше средното ниво, което Франки вече ми бе казал, и като се изключи шантавата ми история, нямаше причина да ме държат в болницата.

Последният психиатър, с когото се срещнах, преди да ме уволнят по непригодност според параграф 8, ме уведоми, че ще ми отпуснат инвалидна пенсия. Замълча, сетне добави:

— Хайде, стига толкова циркове. Получи каквото искаше. Между нас да си остане, измислил си абсурдната си история, нали? Проявил си невероятна фантазия — лисица, която лети, преобразува материята, говори на свой собствен език. Никой няма да повярва на тези глупости. Ти самият не си вярваш, нали?

— Напротив, сър. Това наистина се случи.

— Сигурен ли си, че не си бродил из гората, ранен и объркан, търсейки помощ, и не си измислил тази лисица, за да добиеш чувство за сигурност?

— Да. Като изключим загубата на съзнание в немския окоп и пренасянето ми в къщурката на Франки, помня къде съм бил във всеки един момент. Вече ви разказах всичко. Изповедта ми е в папката на бюрото ви. Получих ужасни рани, от които би трябвало да умра, а сега те са зараснали. Този факт нищо ли не означава за вас? Повтарям ви, Франки Фърбо ме излекува.

Той затвори папката и се облегна назад.

— Зная, че човешката фантазия не познава граници, но това е най-невъзможната измислица, която някога съм чувал.

 

 

Уволниха ме от армията по параграф 8. Обявиха ме за петдесет на сто умствен инвалид. Преди да напусна болницата, получих парична компенсация и всичките си заплати за времето, прекарано с Франки Фърбо. Събраха се над хиляда долара. Съгласиха се дори да ми купят билет за влака до Лос Анжелес, защото там исках да отида. Не ми се връщаше във Филаделфия, където животът ми бе ужасен. Исках да започна отначало. Постъпих в Калифорнийския университет. Там те срещнах и се влюбих в теб, скъпа Каролин.

Реших да постъпя честно и да ти съобщя, че са ме уволнили от армията заради психическа непригодност. Разказах ти всичко за Франки Фърбо. Говорих ти на езика на лисиците, опитах се да те науча на него, но открих, че за хората, дори за теб, е невъзможно да го научат.

Ти заяви, че сигурно главата ми е наред, след като взимам изпитите си с лекота. Казах ти, че съм кръгъл сирак и че нямам никакви роднини. Но това не те притесняваше. Бяхме щастливи заедно. С всеки изминал ден те обиквах все повече и повече, мисля, че и ти се влюби в мен.

Реших да изучавам литература, поезия, защото исках да стана писател; втората ми специалност бе история на изкуството. Франки се оказа прав, езикът на лисиците сякаш бе създаден специално за поезия. Стиховете ми бяха прости и ясни и намираха добър прием. Ти учеше бизнесадминистрация и членуваше във „Фи Бета Капа“^[1]. Справях се по-добре от повечето студенти, а лекциите ми доставяха неописуемо удоволствие.

Придумах те да заживеем по начина, който научих от Франки. Изпълнихме едно мое желание, което се бе породило след раздялата ми с него — върнах се в Италия. Дойдохме тук и обикаляхме, докато най-сетне открихме местност, която да прилича на гората на моя спасител. Ти се съгласи с всичко това. Заяви, че не се съмняваш в историята с Франки. Това ми помогна да запазя вярата, която смятах, че му дължа.

Бях спестил по-голямата част от парите, получени като обезщетение при уволнението, като живеех първо в палатка, сетне на тавана на Факултета по история на изкуството. Купихме къщичка на хълма, която обитаваме и до днес, и я ремонтирахме. Всичко това ти е известно.

Оттогава живеем тук, тук израснаха прекрасните ни деца. Написах и продадох на едно издателство детските си приказки, които всъщност са стихотворения. Това заедно с пенсията ми, бе достатъчно, за да преживяваме. Сами преподавахме на децата си и всичко бе както трябва.

 

 

Винаги съм смятал, че вярваш във Франки Фърбо, Каролин. Та нали ми го каза! Въобразявах си, че разбираш защо следваме съветите му. Кажи ми, скъпа, че ми вярваш, че поради някаква причина само временно си забравила защо водим такъв живот. Толкова е прекрасен, толкова е трудно да се повярва, че е реален — ето защо те оправдавам, ако си изгубила вярата си след дългите години.

Каролин ме поглежда в очите; по лицето й се стичат сълзи. Заплакала е отдавна, когато бях погълнат от спомените, когато отново преживявах случилото се.

Идва до мен и обгръща с длани лицето ми. Поглежда ме право в очите.

— Иска ми се да ти кажа, че ти вярвам, Уилям. Но това означава да те излъжа. Никога не съм те лъгала, не искам да го правя и сега. Моля те, не ме карай да те лъжа! Няма значение дали ти вярвам или не. Наистина няма значение. Ние се обичаме и това е важното. Не разбираш ли?

Каролин ме целува нежно по челото и излиза от стаята.

Седя и се опитвам да проумея думите й. Не мога да си представя, че моята съпруга не ми вярва. Сякаш целият ми живот рухва пред очите ми. Как е възможно човек да се заблуждава толкова дълбоко? Не става въпрос само за вярата във Франки Фърбо; като че ли цялото ми съществуване, всичко, в което вярвам и с което живея, е илюзия.

Опитвам се да овладея нервите си. Ако се заблуждавам — както твърдяха психиатрите — тогава Каролин има пълно право, всъщност длъжна е да ми каже истината. Когато смятах, че говоря и обяснявам на нея или на децата езика на лисиците, вероятно са чували само нечленоразделни звуци. Нищо чудно, че така и не успяха да го научат.

Преравям всички спомени в съзнанието си, опитвам се да разделя това, което мисля, че си спомням, и онова, което съм си съчинил. Осъзнавам, че съм изгарял от желание да накарам Каролин и децата да разберат, да повярват, да се включат в магията, и така съм обяснил някои подробности около Франки, които самият аз не разбирам или които е невъзможно да бъдат обяснени. Според мен така стоят нещата при повечето основни религии; тези, които се чувстват длъжни да предадат знанието и вярата, измислят разни истории, за да опростят нещата. Сигурен съм, че така постъпих и аз с Франки. Може би не е било разумно или честно, но тогава смятах, че постъпвам правилно.

 

 

Помня книжката, която преди двайсет и пет години написах и илюстрирах като коледен подарък за децата. Бе предназначена единствено и само за деца. В нея вложих голяма част от разказа на Франки за първите години от живота му, затова как научил английски, как разбрал, че е много специална лисица. Освен това си измислих няколко прости истории, с които да обясня невероятните му способности.

Написах я все едно бе плод на моето въображение, както съчинявах детски приказки за малчуганите по целия свят. Но имаше нещо различно. Първо, тя бе предназначена само за моите деца. Направих я в шест екземпляра: по един за мен, за Каролин и за всяко от децата. По онова време Били още не се беше родил, но предчувствах, че ще се появи на бял свят, и исках да има книжка и за него.

Може би ако прочета книгата, ще успея да вникна в тази спонтанно възникнала смесица от убеденост, вяра, желание да споделиш преживяното, фантазия и това, което би могло да се нарече стопроцентова лъжа.

Качвам се в кабинета на горния етаж и взимам от лавицата своя екземпляр. Чувам, че Каролин се е заела с къщна работа — чисти, пере дрехи. Били е навън и играе в сеното. Настанявам се на любимото си твърдо кресло до писалището. Разгръщам книгата и започвам да чета.