Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- White Cargo, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Градинаров, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Светослав Иванов (2015)
Издание:
Стюарт Уудс. Бялата стока
Американска. Първо издание
© Преведе от английски Венцислав Градинаров
© Библиотечно оформление и корица — tandem G
© 1988 by Stuart Woods
Набор и печат ДФ „СОФИЯ-ПРИНТ“.
Шрифт Таймс и Универс.
Формат 32/84/108.
18 печатни коли.
София, 1992
История
- — Добавяне
21.
На следващата сутрин, когато Кат се събуди, намери на леглото си пакет, загънат в амбалажна хартия. Дрехите му бяха изпрани и изгладени. Беше му трудно да стане така лесно, както би му се искало, но след двадесет минути под горещ душ откри, че може да се движи доста добре, стига да не поема дълбоко дъх или да се опитва да завърти главата си много наляво. Натъртванията по рамото и гърба му го шокираха. Реши да избягва огледалата, докато му минеха.
Донесоха му бекон с яйца. След като изпи две кафета и започна да се чувства по-добре, на вратата се появи една млада американка.
— Аз съм Кандис Лий, мистър Катлидж — каза тя. — Работя за Бари Хеджър. Как се чувствате гази сутрин?
— Много по-добре. Благодаря.
— Бари иска да се качите в стаята му, ако се чувствате достатъчно добре.
Кат се засмя:
— Ако той е онзи Хеджър, когото познавам, той би искал да се кача при него независимо дали ми се иска или не.
— Не мислех, че го познавате така добре — отвърна със смях тя, като закачи един пластмасов пропуск на джоба на якето му. — Елате с мен.
Жената го поведе към асансьора в дъното на коридора и натисна бутона за четвърти етаж. Облегна се на стената и въздъхна:
— Не споменавайте, че съм ви казала, но вчера следобед и тази сутрин той разговаря с Вашингтон и не остана особено доволен. Предполагам, че му е наредено да ви окаже всестранна помощ, така че не му се впечатлявайте много.
— Благодаря ви, че ми казахте.
— Изглежда, имате някого горе в управлението.
Кат вдигна рамене.
— Какво прави тук Хеджър?
— Заместник по въпросите на културата. — Замълча, а след това продължи: — Нещо такова.
Кат се канеше да задава още въпроси, но вратата на асансьора се отвори. Тръгнаха надолу по коридора и влязоха в средно голяма канцелария, облицована със светло дърво. Бари Хеджър седеше зад бюрото и разговаряше по телефона. Той посочи един стол и Кат седна.
— Да, да, предайте му, че това е всичко, което мога да направя за него в момента. Ако ми се обадят, ще го известя. Но му кажете, че ако иска да получава заплата, трябва да ми дава по-добри материали.
Затвори телефона, без да се сбогува, и погледна към Кат.
— Ти си на амбулаторно лечение, нали?
— Да. Слушай, много съм ти благодарен, че ме измъкна от оная килия. Не ти благодарих както трябва.
Хеджър отвърна уморено:
— Да, да. Е, сега зная малко повече за твоя проблем. Четох материала за яхтата и другите неща. Съжалявам за това, което ти се е случило. Било е кофти.
— Благодаря ти.
— Сега мислиш, че момичето е живо, така ли е?
— Сигурен съм в това.
Хеджър вдигна телефона и набра някакъв номер.
— Все още не разбирам глупостта ти, но мисля, че мога да разбера подбудите ти. Ало, Мардж? Хеджър е. Качваме се. — Затвори телефона и каза: — Да тръгваме.
Кат тръгна след него към асансьора. Качиха се два етажа по-нагоре, минаха през много по-добре обзаведен коридор, през една малка приемна и стигнаха до някаква голяма врата. Хеджър почука.
— Влез — извика един глас от другата страна.
Влязоха в голяма, красиво обзаведена канцелария.
— Това е Уендъл Катлидж, сър. Катлидж, запознай се с посланика.
Кат се ръкува с него и седна. Посланикът го изгледа мълчаливо.
— Възстановихте ли се след малкото състезание по борба с полицията? — запита накрая той.
— Да. Благодаря ви. Малко съм се схванал, но съм добре. Благодаря ви, че ме приехте в посолството. Всички се отнесохте много внимателно с мене.
Посланикът се обърна към Хеджър:
— В такъв случай той е един от твоите хора.
Хеджър погледна неловко.
— Да, сър, малко или много… — опита да каже още нещо, но посланикът вдигна ръка.
— Повече или по-малко е достатъчно добро за мен. Не искам да зная повече. — Обърна се към Кат: — Мистър Катлидж, най-напред искам да ви кажа, че съжалявам за това, което се е случило на семейството ви.
— Благодаря ви.
— Разбирам, че дъщеря ви може би е жива и е в тази страна.
— Да, сър, почти съм сигурен в това.
— Разбира се, аз знаех за трагедията. През бюрото ми преминаха различни искания. Знайте, че те са разглеждани с най-голямо внимание от страна на посолството.
— Оценявам това.
— Вие разбирате, че в дадените обстоятелства след докладите по случая ние нямахме абсолютно никакви сведения, че дъщеря ви все още е жива.
„Иска да се измъкне от отговорност — помисли си Кат. — Затова съм тук. Иска да го освободя от отговорност.“
— Естествено, разбирам. Самият аз доскоро мислех, че е мъртва.
— Сега, когато има причини да се смята, че тя е жива, ще повикам министъра на правосъдието и ще поискам възобновяването на полицейските разследвания. Вие това ли искате?
Кат замръзна. Не беше очаквал такова нещо. Беше свикнал до такава степен със самостоятелното преследване на Джинкс и похитителите й, че мисълта за намесата на полицията го шокира.
Преди Кат да може да отвори уста, Хеджър се обади:
— Ако мога да предложа, сър, бих желал да разгледаме положението с мистър Катлидж, преди отново да намесваме полицията.
— Ако считате, че това е най-доброто — отговори посланикът. — Мистър Катлидж, имате ли нещо против?
— Не. Не за момента.
— Чудесно. Не забравяйте, че с удоволствие ще започна официални разследвания, когато пожелаете, и ако сенатор Кар се интересува от нашия разговор, искам да му кажете, че съм ви уверил точно в това.
— Да, разбира се. Благодаря ви.
Посланикът се наведе и скръсти ръце на гърдите си.
— Сега да поговорим за малката ви постъпка от вчера.
Стомахът на Кат се сви. Не гореше от нетърпение да бъде върнат на колумбийската полиция.
— Разговарях с министъра на правосъдието, който се срещал с началника на полицията. Решихме, че и за двете страни ще бъде най-добре, ако събитията от вчера се считат за нещо, което не се е случвало.
Кат щеше да припадне от облекчение.
— Благодаря ви, господин посланик! Много съм ви задължен.
Посланикът доброжелателно кимна с глава.
— Едва ли трябва да казвам, че всички, а най-вече вие, ще бъдат доволни, ако се избягват инциденти като този. Разбирате, че мога да ви помагам само донякъде.
За момент Кат се почувства като ученик в стаята на директора.
— Да, сър, разбирам ви напълно. Безкрайно съм благодарен за помощта ви!
Посланикът се изправи и протегна ръка.
— В такъв случай ще ви оставя на благоволението на мистър Хеджър и колегите му.
Кат стисна ръката му и последва Хеджър обратно към канцеларията му.
Хеджър посочи един стол, седна в своя и отвори едно чекмедже. Подхвърли към Кат тежък кафяв плик.
— Това са нещата, които полицаите са взели от теб вчера. Ще задържа само пистолета. Преброй парите.
Кат нахлузи ролекса си и започна да брои банкнотите.
— Всичките са. Благодаря! — Натъпка парите в раменния кобур-портфейл и го върна в плика. — Къде е паспортът ми?
— Имаш предвид ония глупости с Елис? Това също ще го задържа.
Хеджър се изправи, извади един телефон, който беше по-голям от този на бюрото му, и набра някакъв номер.
— Тук е Хеджър. От Богота. Дайте ми Дръмънд. Добро утро, сър. Хеджър е на телефона. Да, сър.
Побутна телефона към Кат и му подаде слушалката. Озадачен, той я пое. Не познаваше човек с име Дръмънд.
— Здрасти! Джим е на телефона. Ти добре ли си?
— О, здрасти. Да, добре съм. Хората тук ми оказват голяма помощ.
— Напредваш ли?
— Много.
— Добре. Продължавай така. Ще направят каквото могат, макар че няма да е много.
— Благодаря. Ценя това. И знаеш ли? Много съм благодарен за това, че потвърди за обаждането на Джинкс. Без това щях да се откажа.
— Радвам се да мога да ти помогна. Блуи беше ли ти от полза?
Сърцето на Кат се сви.
— Съжалявам, но Блуи го убиха в Санта Марта — каза той и обясни какво се беше случило. — Направих някои осигуровки за детето му.
— Добре си направил — отвърна Джим, — но не трябва да се притесняваш за Блуи. Той използва деветте си живота преди много време. Мечтаеше си да се оттегли и да се захване с някакъв легален бизнес, но можеш да ми вярваш, че нямаше да го направи. Не беше в характера му да води спокоен живот. Ако не го бяха убили в Санта Марта, щяха да го убият на друго място. Той беше професионалист и знаеше рисковете.
— Е, благодаря ти за това.
— Аз трябва да бягам. Дръж Хеджър в течение, той ще ме информира. Има ли нещо друго?
— Бих желал да задържа нещата, които ми даде.
— Разбира се. Както чувам, не сте се разбрали за това. Дай ми Хеджър. Бъди внимателен!
Кат подаде слушалката на Хеджър.
— Да, сър? — Той слуша известно време, след което остави слушалката. Върна телефона обратно в чекмеджето и подхвърли към Кат паспорта и портфейла на Елис. — Ти и Дръмънд откъде се познавате?
— Имаме общ познат — отговори Кат.
— Знаещ защо прави това.
Кат погледна озадачено към Хеджър.
— Не знаеш? Заради дъщеря си.
— Какво за дъщеря му?
— Беше началник на военна база в Париж преди четири години. Момичето, на шестнадесет години, било отвлечено на път за училище. Застреляли офицера, който я карал. Дръмънд получил писмо от терористична организация.
— Какво са искали? Подкуп?
— Искаха Дръмънд. Казваха, че ще разменят момичето срещу него. Нашите хора и французите започнаха голяма операция. Нещо се обърка. Накълцаха четирима араби в една кола. Момичето не беше с тях. След това от похитителите нямаше никакви вести, нито искания.
— Какво стана после с момичето?
— Изпращаха я на Дръмънд нарязана на парчета в пратки по пощата. Най-напред пръстите, после ушите. Това се проточи с дни и ставаше все по-тягостно. Накрая полицаите намериха останките от тялото й при внезапен обиск в едно скривалище. Рязали са я жива, парче по парче.
Кат разтърка челото си.
— Исусе Христе!
— След няколко дни французите хванаха един от похитителите. Оставиха Дръмънд насаме с него и оня предаде другите трима, все още останали живи. Полицията извърши нападение на един апартамент в Париж. Никой от тримата не оцеля. Французите не си поплюват в тези работи.
Кат не знаеше какво да каже.
— Това не е всичко. В резултат на тези неща съпругата на Дръмънд е на постоянен стационар в психиатрия. Това беше единственото им дете. Сега Дръмънд се е отдал на работа и се грижи за жена си.
— Това е най-ужасната история, която съм чувал.
— Твоята е почти същата, а може да стане и по-лоша.
Кат го погледна.
— Затова ли ми разказваш всичко това? За да ме подготвиш за най-лошото ли?
— Да. Мисля, че трябва да си наясно с нещата. Шансовете ти да намериш момичето са нищожни. Надявай се на чудо, но то може и да не се случи.
— Чудото вече се случи — отговори Кат, — когато чух гласа й по телефона, когато разбрах, че е жива.
— Надявам се щастието да не ти изневери. Но не смятам, че движиш нещата особено много, като се мотаеш с онази комунистка.
Кат се изправи.
— Комунистка?
— Твоята сеньорита Гревил. Не знаеш ли коя е тя?
— Какво, по дяволите, говориш?
— Помниш ли Чарлз Адам Гревил?
Името му звучеше познато, но не можа да си спомни откъде.
— Делото на Комисията за антиамериканска дейност през петдесетте години?
Кат започна да се досеща.
— Имаш предвид оня, дето беше изгонен от държавния департамент?
— Изгонен друг път. Беше агент на руснаците.
— Хайде, Хеджър, това не беше доказано.
— Той лежа в затвора заради това.
— Не. Спомням си, че беше затворен за пренебрежително отношение към съда. За много хора той беше герой. И все още е.
Хеджър изсумтя презрително:
— Герой! Изритаха го от Щатите, никога не си намери работа и умря опозорен. Разбира се, по онова време момичето беше още дете, но по-късно тръгна по стъпките му. Половината от репортажите й са от вътрешни източници на комунистическите метежници по целия свят. Във Виетнам взе страната на виетконг, отиде до Ханой с Джейн Фонда. След това е била в Никарагуа, Филипините, Куба и тук, в Колумбия. Контактува с партизанската организация „М-19“. Много кофти хора са.
— Не мога да повярвам на нито една дума от това.
— Не? Ние почти й отказахме жителство миналата година. Баща й се оженил за майка й, боливийка по произход, когато работел в посолството в Ла Пас. Паспортът й беше задържан от Отдела за имиграция и натурализация, докато не доказа, че баща й я е регистрирал като гражданин на САЩ по рождение. Успяла да запази двойно жителство и да пътува с боливийски паспорт, когато й изнася, като използва името на майка си, Гарсия. Не знаехме за това доста време. Така отиде във Филипините. Хората на Маркос са щели да я очистят, ако са я хванели. След като нейният материал за местните партизани бил излъчен по американската телевизия, Имелда започна да я нарича „червения репортер“, „кореспондента на «Правда»“.
Кат не отговори.
Хеджър погледна часовника си.
— Имам доста срещи, които ще продължат до четири часа. Върни се в хотела и си почини, а после ела отново тук, за да се видим. Искам да чуя всичко и ще видим какво можем да направим.
— Добре — каза Кат. Стана и тръгна към вратата, но се спря. — Знаеш ли? Има едно нещо, което се надявам, че можеш да провериш веднага. Един реактивен „Гълфстрийм“ излетя вчера от летище „Елдорадо“, мисля, веднага след арестуването ми. Можеш ли да разбереш къде е заминал.
Хеджър заведе Кат в съседната канцелария, където Кандис Лий работеше зад едно бюро.
— Свържи се с аташето по въпросите на въздухоплаването и виж има ли източник в системата на въздушния транспорт, който може да ни информира дали вчера от летището е излетял един реактивен „Гълфстрийм“. Искам да зная закъде е заявен полетът му и дали е кацнал там.
Кат записа номера на самолета и го подаде на жената.
Хеджър го заведе до асансьора.
— Когато се върнеш, не води Гарсия-Гревил със себе си. Не я искам тук.
— Както кажеш, Хеджър — каза Кат уморено, като натисна бутона на асансьора. На партера върна пропуска си и напусна посолството, придружен от охраната — морски пехотинец. Отвън имаше дълга опашка от латиноамериканци, която се проточваше покрай оградата до входа на сградата. Кат се досети, че те се редяха, за да подават молби за визи. Взе такси и на път към хотела намери време да огледа Богота. Беше прекалено зает предишния ден и не можа да види почти нищо от града. Опитваше се да прогони от мислите си това, което му наговори Хеджър за Мег.
Градът представляваше една смесица от модерното и порутеното. Уличното движение беше доста натоварено и шумно. Имаше пъстри училищни автобуси като в Санта Марта, претъпкани с пътници. Градът беше заобиколен от зелени планински върхове, засенчени от облаци. Денят беше сив и прохладен и, изглежда, щеше да вали.
Когато стигна в „Текуендама“, тъй като нямаше съобщения за него, взе ключа си и се качи в апартамента.
— Мег? — извика той. Никой не отговори. Влезе в спалнята. Чантите му лежаха отворени така, както ги беше оставил предния ден. Куфарите на Мег ги нямаше. Всичките й вещи бяха изчезнали.
Огледа се за някаква бележка. Позвъни на администратора отново и поиска да провери за съобщения още веднъж, но нямаше такива.
Уморен, седна на леглото и се замисли къде може да е отишла. Дали не се е върнала в къщата си в Картахена? Изведнъж почувства липсата й. Искаше я. Защо ще си отиде, без да остави никакво съобщение? Вярно ли беше онова, което Хеджър му каза за нея? А и имаше ли някакво значение? Не и за него. Тя трябва да знае, че Хеджър му е разказал за баща й. Кат искаше да чуе нейното мнение по този въпрос.
Легна и се отдаде на болката и умората. Замисли се за Дръмънд и неговото нещастие. Имаше много прилика между съдбата на семейство Катлидж и тази на семейство Дръмънд.