Стюарт Уудс
Бялата стока (19)

19.

Планините, които заобикаляха Кали, останаха зад широката зелена долина на Рио Магдалена. Самолетът бръмчеше по пътя си на североизток към Богота. Отново се показаха планини. Разтревожен, Кат повторно провери надморските височини на картата си. Гълфстриймът на „Анаконда“ без съмнение беше заминал за международното летище „Елдорадо“ в Богота, което имаше дълга писта, полиция и системи за сигурност. На борда Кат имаше два пистолета и една пушка и не искаше да го оглеждат твърде старателно. Затова беше записал полета си за по-малкото летище, което се намираше в другата част на града на надморска височина почти девет хиляди фута и беше оградено от още по-високи планини.

— Била съм в това малко летище — каза Мег. — Не си спомням да съм имала много проблеми.

— Може би не е проблем за самолет с турбонагнетател, но атмосферен двигател като нашия губи налягането в смукателните тръби с повишаването на височината и разредяването на въздуха. Не искам да ми се налага бързо да набирам височина в такива условия.

Времето беше благоприятно за тях и когато летището се появи пред очите им, околният терен се виждаше съвсем ясно. Кат приземи самолета на една къса писта и изрулира до събраните на едно място ниски сгради, които се оказаха местното летателно училище „Аероанди“. Разпореди се за гориво и паркинг и поръча такси.

— Какви планове имаш тука? — попита Мег.

— Планове? Господи! Не съм имал никакъв план, откакто дойдох в тази страна. Предполагам, че е най-добре да отидем до летището и да видим какво можем да научим там.

— Ще ни е по-лесно без багаж. Защо не го оставим в хотел? „Текуендама“ е добър.

Докато пътуваха из Богота с таксито, Кат остана, от една страна, очарован от продавачите на цветя покрай шосето, чиито сергии бяха отрупани с всевъзможни цветя, а, от друга — ужасен от количествата на охранителното оборудване по къщите в началото на града. Прозорците и вратите на приземните етажи бяха отрупани с решетки. Изглежда, не беше приятно място за живеене.

Центърът на Богота в по-голямата си част беше съвременен, с високо строителство. Над града се извисяваха заобиколените от облаци зелени планини. Хотел „Текуендама“ представляваше съвременна сграда, не съвсем нова и, изглежда, предлагаше всичко, което човек би могъл да пожелае. Настаняването им в апартамента трая около половин час, а след това Кат нахлузи отново своя раменен кобур и провери дали пистолетът му е зареден. Усещаше, че му предстои нещо, и искаше да бъде готов. Депозира алуминиевия куфар в сейфа на хотела.

Мег го погледна с любопитство.

— Ти запален фотограф ли си? Още не съм те виждала да снимаш.

— Не. Това са само някои лични ценности. Доста съм слушал колко са добри крадците и джебчиите в тази страна.

— Да. Това е вярно и, разбира се, неприятно. Една прекрасна страна с чудесни хора, разядена от наркотиците, бедността и политическия тероризъм.

През фоайето, което приличаше на пещера, се отправиха към входа за такситата.

— Ще ми се да мога да изпитвам повече загриженост за Колумбия — каза Кат, — но единственото, което искам сега, е да намеря Джинкс и да се махна оттук колкото е възможно по-бързо.

Една модерна магистрала с четири ленти ги изведе бързо на летище „Елдорадо“.

— Не искам да ти досаждам с този въпрос, но какво смяташ да правиш? — запита Мег. — Какво се надяваш да научиш на летището?

— Ами „Гълфстриймът“ е кацнал тук късно вечерта, което показва, че мъжът с опашката е имал намерението да спи в Богота. Най-напред нека намерим самолета, а след това да се опитаме да разберем къде е отседнал. Ако го намерим, може би ще открием и Джинкс. Жената, която се качи с него на самолета снощи, може да е била и тя.

— Добре. Идеята ти изглежда разумна.

— Надявам се, че в Богота няма такава крепост като онази в Кали. Едва ли ще имаме шанс да влезем в такова място при всичката тази охрана и кучета.

— Вчерашната вечер показва, че той няма да бъде без телохранители, където и да се намира — каза Мег.

— Ще прекосявам този мост, докато стигна до него — каза Кат, като не беше съвсем сигурен как ще го прекоси.

На летището Мег му показа група хангари.

— Ето тук обслужват самолетите на бизнесмените.

Един полицай огледа набързо кабината, а след това ги пропусна през вратата. Мег помоли шофьора да ги чака. Влязоха в една зала с канапета, очевидно предназначена за пътници от частни самолети.

— Измислил ли си за какво сме тук? — прошепна Мег.

— Търсим свой делови партньор.

Мег посочи към службата по деловите въпроси.

— Хайде да опитаме там.

Една млада жена дойде на гишето при тях.

— Търся свой приятел, който трябва да кацне с реактивен самолет от бизнес класа. Може да е пристигнал и снощи.

— Имате ли регистрационния номер, сеньор?

Кат отвори бележника си и й го подаде.

— Самолетът е „Гълфстрийм“.

— Не — отговори жената. — Не е идвал „Гълфстрийм“ наскоро, а и не мога да ви кажа кога можете да го очаквате. Не знаем кой пристига, докато не ни се обадят по уредбата.

— Има ли някое друго място на летището, където този самолет може да е обслужен? — запита Кат.

— Да. Понякога по-големите самолети ги обслужват авиолиниите „Авианика“ и „Ийстърн“ на главния терминал. Извършват цялостно обслужване. Хангарите им са от другата страна на главния терминал, но може да имате трудности при преминаването през вратата, ако нямате пропуск.

— Как можем да вземем пропуск?

— Най-лесно би било да отидете на главния терминал. Ако има „Гълфстрийм“ в някой от сервизните хангари или на изход за излитане, ще го видите през прозорците на чакалнята. Ако самолетът на приятеля ви е там, можете да подадете заявление за пропуск в канцеларията на директора.

— Благодаря ви.

Излязоха и таксито ги закара до входа на главния терминал. Летището беше претъпкано. Добре облечени бизнесмени стояха наред със селяни от вътрешността на страната — всички те се промъкваха през охраната към съответните изходи за отлитане.

— Винаги ли е така? — запита Кат, докато си проправяха бавно път през тълпата.

— Обикновено. Пътната мрежа не е много голяма, а и за разлика от американците малко колумбийци притежават леки коли. Пътуват с „Авианика“.

С известни трудности се добраха до прозорците, с изглед към площадката, където се качваха и слизаха пътниците. Огледаха внимателно редицата от самолети на „Авианика“ и „Ийстърн“, както и на останалите южноамерикански авиолинии. След това разгледаха и тези, които бяха паркирани около и в сервизните хангари от другата страна на площадката. Никъде не видяха „Гълфстрийм“.

На Кат много му се искаше самолетът да бъде там, защото в противен случай щеше да се окаже в задънена улица. Нямаше къде да ги търси.

— Виж! — каза Мег, като посочи към долния край на площадката.

Кат погледна и видя „Гълфстрийма“ на „Анаконда“, теглен към тях от малък влекач.

— Изглежда, го придвижват към някой терминал за излитане — продължи Мег. — Може би ще вземе собственика си и неговата компания.

Гледаха как самолетът беше изтеглен на едно празно място до главния терминал, намиращ се на стотина метра от тях. Хората от обслужващия персонал отвориха люка в задната част на самолета и започнаха да прехвърлят провизии от един камион.

— Трябва да измисля начин да се кача на този самолет — каза Кат. — Току-що дойде на площадката. Възможно е да няма никой на борда му и искам да бъда там, когато пътниците дойдат.

— Какво ще правиш тогава? — запита Мег.

— Въоръжен съм — потупа рамото си Кат. — Ако Джинкс е с тях, ще я измъкна по някакъв начин. Ако не е, ще търся начин да се оправям.

— Можем да опитаме да вземем пропуск, както предложи дамата — каза Мег.

— Не. Това ще отнеме много време.

— Виж кой е тук — каза Мег, като посочи през прозореца. До самолета се беше приближила една дълга лимузина. Шофьорът разтоварваше багажника, но вратите останаха затворени.

Вниманието на Кат беше насочено на друго място.

— Кат, гледай… — повтори Мег, но замлъкна, като видя лицето му.

Беше се обърнал с гръб към прозореца и гледаше някъде в тълпата.

— Какво има, Кат?

— Там, оня младия, със светлосиния костюм. Без вратовръзка.

— С тъмна коса ли е?

— Не! Пред него. Рус, с мустаци.

— Да. Какво за него?

Кат тръгна през тълпата. За момент се беше поколебал заради мустака, но вече не се съмняваше.

— Чакай малко, Кат! — казваше Мег, като се опитваше да не изостава от него в тази маса от тела. — Кой е той?

— Това е Дени! — извика през рамото си Кат. — Нашият доброволен член на екипажа на „Катбърд“! Оня, който ме застреля!

Кат се буташе из тълпата. От Дени го деляха двадесет души, но не изпускаше русата му глава от погледа си.

— Извинете… прощавайте… — казваше на ядосаните хора, като си проправяше път. Оставаха пет-шест души. Мег беше изостанала много назад заради някаква дебела селянка с две големи кошници. С приближаването към пунктовете за проверка тълпата ставаше все по-гъста. Кат изостави вежливостите и започна да си пробива път почти с бой, като се домогваше сантиметър по сантиметър до притежателя на бледосиния костюм и русата коса. Пред него се намираше единственият човек в света, който знаеше със сигурност какво е станало с Джинкс, и Кат щеше да го стиска за гърлото, докато не разбере какво точно се е случило с нея. Може би нямаше да го пусне и след това. Дени премина проверката и тръгна по-бързо.

— Махни се от пътя ми! — крещеше Кат, като разбутваше изплашените и гневни пътници. Скоро и той щеше да мине през пункта и щеше да се движи по-свободно. Натисна с рамото си един едър мъж и се промъкна пред него. Премина покрай човека от охраната. Изведнъж му се стори, че светът експлодира. Включи се мощен звънец, започна да мига червена стробоскопна лампа и човекът с тъмна униформа се хвърли към него и увисна на ръката му.

— Пусни ме! — развика се Кат на мъжа, като се опитваше да се освободи. Видя как Дени погледна равнодушно през рамото си към суматохата и продължи да се движи към изхода. До Кат, от другата му страна, се появи още един полицай, който се разкрещя на испански.

С огромно усилие Кат успя да замахне и заби лакътя си в корема на офицера вляво. Удряше с всички сили и почти се беше отървал от него.

В този момент нещо твърдо и тежко се стовари върху врата му и той се свлече на едното си коляно. Крайниците му омекнаха, опита се да се хвърли напред към вратата, но главата му беше посрещната от една черна обувка и той падна по лице върху хладния мраморен под. Преди напълно да загуби съзнание, Кат усещаше върху гърба си ритници от огромно разстояние и чуваше тиради от испанска реч, по всяка вероятност ругатни.