Стюарт Уудс
Бялата стока (1)

1.

Уендъл Катлидж се изправи и погледна към неясното петно на хоризонта. Помисли си, че не би трябвало да се изненадва. Яхтата се плъзгаше плавно напред заедно с тихия ветрец и дори най-лекото движение го затрудняваше да определи формата на петното. Не беше кораб или нефтодобивна платформа, а изглеждаше розово в светлината на ранното утро. Уендъл подръпна брадата си и прекара ръка през неподстригваната си от шест месеца коса. Дявол да го вземе! Изглежда, беше точно това, което си мислеше.

Погледна към платната, включи автопилота и слезе по палубната стълба в навигаторската каюта. Седна до масата с картите и отправи още един поглед към приборите. Всичко беше на мястото си — пълен комплект електроника на „Брук и Гейтхаус“, високочестотният радиоприемник и едночестотен предавател, уред за далечна навигация, прибор за спътникова навигация, телефакс за прогнозите за времето, един компактен персонален компютър и рожбата на собствения му мозък, неговият съименник — принтерът „Кат–1“. Тази малка машина му осигури всичко това — яхтата, приспособленията и свободното време за плаване. Кат се беше събудил една нощ със съзнанието, че след почти тридесет години в електрониката се е превърнал изведнъж в преуспяващ човек. Погали бащински принтера и се обърна към картата на Южнокарибското море.

Натисна един бутон на уреда за далечна навигация, получи данните за дължина и ширина, нанесе координатите на картата и подозрението му се потвърди. Бяха се отклонили на юг от курса си от Антигуа към Панама и Панамския канал и петното на хоризонта не беше така далеко от линията на румба^[1]. Изпита леко вълнение. „Това е то — помисли си Уендъл, — вълнението от откритието, което разширява отново хоризонтите и разкъсва ципата на условността.“ Засмя се на глас, а след това стовари дланта си върху масата.

— Всички на палубата! — извика той, взе бинокъла, пое към палубната стълба и се спря на люка. — Хайде, размърдайте се.

От каютата на кърмата се чу тропане, а от форпика^[2] — силен звук от падане.

Уендъл вдигна бинокъла и го фокусира върху далечното, розово петно. Прав беше. Разбира се, че беше прав.

Първа в кабината влезе Кейти, като разтриваше очите си. Джинкс беше на една или две крачки след нея. Тя се беше забавила достатъчно дълго, докато намери спасителна жилетка.

— Какво има, Кат? Какво се е случило? — запита жена му.

— Какво става, татко? — прозина се невинно Джинкс.

Уендъл се зарадва, че във възбудата си Джинкс забрави да го нарече Кат. Когато тя се обръщаше към него като към равен, му припомняше, че расте, че вече е пораснала.

— Там! — каза той, сочейки петното.

Двете жени впериха поглед напред, предпазвайки очите си от голямото горещо слънце, което се беше показало над линията на хоризонта.

— Какво има? Аз виждам само някакво петно — запита Джинкс.

— Това е Южна Америка, малката — отговори баща й. — Не позволявай да казват, че баща ти не ти е показал Южна Америка.

Джинкс се обърна към него. Лицето й изразяваше изненада и отвращение.

— За бога, Кат! — възкликна жена му. — Помислих, че потъваме.

Двете жени тръгнаха обратно към стълбата.

— Хей! Чакайте малко — извика Кат, като бутна картата към тях. — Това петно е Сиера Невада де Санта Марта, малък планински масив, простиращ се на почти деветнадесет хиляди фута. Онова там е колумбийският полуостров Ла Гуахира, а на юг, близо до него, е легендарното венецуелско пристанище Маракаибо. Това име не ви ли смразява?

— Мен ме кара да се прозявам — отговори Джинкс.

— Не, чакай малко, котенце — каза Кейти на дъщеря си. — Погледни през бинокъла. Баща ти не ни е докарал чак дотук, за да изпуснем такова нещо.

Джинкс взе бинокъла и погледна към петното.

— Я, прав си! Планина е. Никога преди не съм виждала планина — каза тя с равен глас и върна бинокъла на майка си.

Кейти вдигна бинокъла към очите си:

— Прав си. Планина е. Аз също не бях виждала планина. Майчице!

Подаде бинокъла на Кат и запита:

— Сега можем ли да се върнем да спим?

— О, вижте, зная, че е рано, но трябва да се настроите. Какво ще кажете за един обяд в Колумбия? Едно малко непланирано приключение?

— Аз мислех, че нямаш търпение да прекосиш канала — отвърна Кейти.

— Е, какво пък? По дяволите! Не е много встрани от пътя, а и трябва да оправим динамото. Край на душовете, микровълновата печка и сешоара, докато не ни оправят динамото, пък и всичките неща в хладилника ще заминат.

Динамото беше повредено от два дни, а нямаха резервно.

— Я вижте тук — каза Кат, като простря картата върху седалката. — Ето я Санта Марта, тук долу. Това е търговско пристанище и трябва да имат някакво място за електроремонти.

— Не ми харесва това, което чувам за Колумбия — обади се Кейти. — Говори се единствено за джебчии, наркотици и подобни неща. Струва ми се, че е твърде неприятно място.

— Не вярвай на всичко, което четеш във вестниците — отвърна Кат. — Толкова много хора ходят там. Като всяко друго място е. Разбира се, на някои от тях им измъкват парите. Били сме в квартали на Атланта, които са не по-малко опасни от Санта Марта.

— Не зная, Кат.

— Слушай, мамо — включи се в разговора и Джинкс, — нямам нищо против да ми измъкнат малко пари, ако ще мога да използвам помпата за душа отново. Косата, ми е толкова мръсна.

— Хайде, Кейти — придума я Кат, — ще пристигнем за обяд, ще ни оправят динамото и ще сме отново в морето за вечеря. Как мислиш?

— Е, добре — съгласи се неохотно Кейти, като вдигна рамене. — Не бих се отказала от един душ.

— Дадено — каза Кат и изключи автопилота. — Душ за всички. Бъдете готови.

Той пое кормилото, направи завой, нагласи предното платно и с помощта на компаса върху картата определи грубо курса към Санта Марта. Жените отдолу се раздвижиха.

— Искаш ли закуска? — извика Кейти.

— Ами щом си станала — ухили се Кат.

— Няма да си лягам.

— Аз също — откликна Джинкс. — Ще ти помогна. Искаш палачинки, нали, Кат?

— Трябва ли да питаш? — отвърна Кейти. — Той наистина трябва да понапълнее.

Жените се скриха във вътрешността на яхтата.

Кат погали корема си с любопитство. Е, може и да е наедрял в кръста, но, по дяволите, беше гладен. Не знаеше колко тежи в момента и предположи, че трябва да е най-малко с десет килограма над нормалните си деветдесет и девет. Той беше висок метър и деветдесет и би могъл да носи още няколко килограма.

Облегна се и докато направляваше яхтата ръчно, се опита да си спомни дали някога е бил по-щастлив. Не. Смяташе, че е твърде стар, за да бъде така щастлив. Яхтата му беше построена във Финландия от „Наутор“ и докарана във Форт Лодърдейл, където той беше надзиравал лично монтажа на електронната апаратура. Кейти и Джинкс се бяха присъединили към изпитателното пътуване около островите чак до Антигуа, преди да се презапасят и да се отправят към Панамския канал. Минеха ли през него, щяха да отделят няколко дни, за да извадят яхтата, да почистят дъното й и да извършат някои поправки, а след това да се насочат към Южния Пасифик. Имаха на разположение още осемнадесет месеца от двегодишния му отпуск, за да обикалят света.

Джинкс изкачи стълбата, носейки върху един поднос портокалов сок и кафе. Седна до него и подпря краката си на отсрещната седалка. Беше само по блузка с къси ръкави. Рядко си правеше труд да облича бельо и това дразнеше Кат. Да не говорим, че беше пудрил дупето й и сменял пелените й хиляди пъти. На осемнадесет години тя беше висока, стройна, с пълни гърди — точно като майка си, дори и по-красива. Кат се опасяваше, че някой филмов агент ще я плени на университетско театрално представление и ще я отвлече, за да я направи звезда. Той имаше теория, според която красивите жени в този свят са в неблагоприятно положение. След като външността им отвори някои врати, ги експлоатират и използват, докато остареят и останат единствено с избора да се омъжат за най-богатия и непривлекателен свободен мъж. Беше виждал такива жени в барове и около хотелски плувни басейни, разтревожени за отпуснатите си гърди и бръчките в ъглите на очите си, обсъждащи най-новите козметично-хирургични операции. Джинкс беше умно момиче и той искаше тя да направи кариера, която да й даде независимост и самочувствие. Когато завърши училище, Уендъл беше провел сериозен разговор с нея. Беше се изсмяла с глас на тревогите му.

— Да бъда мажоретка? Да се съревновавам в конкурси по красота? Стига, Кат. Познаваш ме добре.

Доволен беше, че отложи постъпването й в колежа с две години, за да й покаже света. Още повече, че можеше да я има до себе си, преди да излети от клетката завинаги. Кат не знаеше дали тя е все още девствена и нямаше намерение да я пита, но мислеше, че е. Винаги я бяха държали изкъсо и тя обикновено приемаше решенията им безропотно. Не че я бяха ограничавали ненужно. Джинкс водеше богат светски живот в училище, но без забавите през почивните дни с по-големите момчета от колежа, без алкохол и наркотици. Тя презираше всичко това. Джинкс притежаваше една тиха мъдрост, която беше в остър контраст с живото й дърдорене и изключителната й мургава красота. В нея имаше и известна наивност. Кат мислеше, че тя все още не осъзнава напълно ефекта, който имаха върху другия пол откриващите дупето й шорти и мъничките бикини. Не изключваше и себе си от влиянието на този ефект. Независимо от вродената си интелигентност Джинкс все още беше жена в детска възраст. За него двете години плаване щяха да бъдат безценни — рядък дар и продължение на тази забележително близка връзка между баща и дъщеря.

Седяха тихо около две минути и неочаквано тя запита:

— Татко, какво ще правиш с Дел?

Стомахът му се сви, като чу името на сина си.

— Какво да го правя?

— Защо не му се обадиш от Санта Марта и не го помолиш да ни чака в Панама? Знаеш какъв хубав екипаж ставаме с него.

— Не мисля, че Дел се интересува от плаване сега. Освен това вероятно ще го арестуват на митницата.

— Кат, трябва да се сдобрите — каза сериозно Джинкс.

— Грешиш, Джинкс — отвърна Уендъл бързо. — Дел трябва да се сдобри със света. Как бих могъл да се одобря с него, след като върши такива неща? Трябва ли на семейната неделна вечеря да се боим, че полицията може да нахлуе всеки момент? Трябва ли да го прекарвам през дузина чуждестранни пристанища и всеки път да се потя от страх, че ще ме арестуват на митницата?

— Той се нуждае от помощта ти.

— Ще му помогна, когато ме помоли за нея. Отхвърлял я е толкова пъти.

Бог му е свидетел, че беше така. Не искаше да мисли от колко неприятности беше измъквал момчето и колко нови училища и нови начинания беше финансирал. За разлика от Джинкс Дел винаги е бил буен, мързелив и враждебен.

Кейти се появи на стълбата с две чинии палачинки и двамата млъкнаха.

— Сега си спомням защо се ожених за теб — ухили се Кат.

— В скута ти ли да ги изсипя, шегаджийо? — каза в отговор Кейти.

Джинкс потупа корема му.

— Да, по-добре е да ги лепнеш направо на шкембето му. Защо да се мъчи да ги яде?

Три часа по-късно входът на пристанището в Санта Марта се показа пред тях. Тримата стояха в кабината и гледаха към брега. Вдясно се издигаше група многоетажни сгради, заобиколена от палми.

— Това е плажната ивица — каза Кат. — Там вляво, зад малкия остров, е пристанището, а до него е главната част на града.

Зад плажа се виждаха по-стари испански сгради.

Изведнъж Кейти каза:

— Кат, да не спираме тук. Това място ме изпълва с лоши предчувствия.

За момент Кат млъкна. И преди Кейти е имала лоши предчувствия за различни неща и обикновено се оказваше права.

— По дяволите, Кейти — обади се той най-после, — на половин час сме от поправеното динамо. Душ за всички!

Тя не отговори.

Кат продължи към входа на пристанището, като поглеждаше често в картата.