Стюарт Уудс
Бялата стока (16)

16.

С помощта на Мег Гревил Кат успя да уреди полетен план за Картахена и да получи прогнозата за времето. Зарадван разбра, че времето ще бъде хубаво, защото, въпреки че според подправеното му разрешително можеше да лети по прибори, не искаше да му се налага сляпо кацане.

Премина бавно и внимателно по списъка с инструкциите, както го беше научил Блуи.

— Слушай — каза той на Мег. — Международният език на авиацията е английският, но ако възникнат проблеми, ще ме спасяваш, нали?

— Разбира се. Самата аз не мога да пилотирам, но съм летяла доста часове като пътник в леки самолети в Латинска Америка. Зная формалностите твърде добре.

Кат повика кулата и докладва готовност за излитане. С облекчение чу разрешението на чист английски. Излезе на пистата, като си отбелязваше времето и се радваше, че часовникът му е на мястото си. Премести лоста за газта напред и започна внимателно да следи уреда за скоростта във въздуха. Когато скоростта достигна шестдесет мили, Кат дръпна щурвала към себе си и самолетът се издигна във въздуха. Изкачи се на заявената височина от хиляда и триста метра и се насочи на югоизток, като следеше списъка с инструкциите. Намали мощността на двигателя, зададе курс и включи автопилота и системата за поддържане на височината. Отпусна се малко, защото за момент си представи, че Блуи седи до него и му дава съвети.

Кат реши да лети над морето, на около една миля навътре, за да огледа брега по-добре. При повреда винаги можеше да се приземи на някой плаж. Бреговата линия изглеждаше съвсем обикновено. Срещаше се по някое малко селце съвсем близо до водата. Видя и големия град Баранкуила с радиомаяка на контролната кула. Кат не се нуждаеше от радионавигация. Трябваше просто да следва бреговата линия, докато стигне Картахена.

Малко преди Баранкуила Мег посочи надолу:

— Виждаш ли един двумоторен самолет малко по-навътре от брега?

Кат погледна и видя самолета на няколко метра от някаква къща.

— Контрабандист от Щатите — обясни Мег. — Вероятно е искал да отиде в Гуахира, но се е загубил и е свършил горивото. Приземил е самолета във водата, подскочил е два пъти и е заорал през плажа. Спрял е в двора на този човек.

Кат беше благодарен, че долетя със способен човек като Блуи.

След около час Мег посочи отново и каза:

— Ето го летището на Картахена.

Намираха се на пет мили разстояние от него и дългата писта се виждаше съвсем ясно. Кат започна спускането и повика кулата, като четеше края на инструкциите. Самолетът подскочи веднъж и се успокои. Искаше му се да е кацнал в средата на трикилометровата писта. До терминала оставаше много път. Един служител ги насочи към място за паркиране и Мег поръча гориво. Появи се полицай, подадоха фалшивите документи, а и с една усмивка от страна на Мег уредиха формалностите бързо. Дадоха на някакво момче с количка да отнесе багажа им.

— Къде ще вземем такси? — попита Кат.

— Колата ми е на паркинга — отвърна Мег.

Колата й беше стар мерцедес седан, чието радио очевидно е било откраднато. Скоро се намериха в града. Движеха се покрай някаква висока гипсова стена.

— Какво има зад стената?

— Стария град. Ще ви го покажа.

Стигнаха до един плаж, заобиколен от верига многоетажни хотели, които се губеха на хоризонта. Съвременната Картахена с плажа си наподобяваше курортен град във Флорида. „Карибе“ се открояваше на фона на останалите хотели. Сградата беше по-стара и измазана с розов гипс. Мег зави по пътеката към хотела и премина под една арка. Портиерът закара колата, а те влязоха в прохладното фоайе на построената в староиспански стил сграда и отидоха на рецепцията.

— Мога ли да разговарям с директора? — запита Кат.

— Той е зает, сеньор. Ще почакате ли няколко минути?

— Ще бъдем в ресторанта с басейна — каза бързо Мег. — Името е мистър Елис. — Обърна се към Кат и каза: — Гладна съм. Нека хапнем по един сандвич, докато чакаме.

Излязоха от фоайето, минаха през една гъсто залесена градина и се качиха по някакви стълби към басейна.

Кат беше приятно изненадан.

— Не очаквах такова нещо в Колумбия — каза той, като гледаше големия басейн и красивите тела наоколо. — Напомня ми басейна в „Бевърли хилс хотел“.

— Колумбия може да бъде много приятна страна — каза Мег. — Този хотел е любимият ми в Картахена. Проектиран е от кубинец веднага след Втората световна война. Мястото е малко като Хавана преди Кастро.

Когато довършваха яденето, към тях се доближи един млад мъж в костюм.

— Моля да ме извините. Мистър Елис? Директорът ще бъде зает за известно време. Казвам се Родригес. Мога ли да ви бъда полезен?

Кат му предложи един стол. Беше готов да говори.

— Мисля, че племенницата ми е била във вашия хотел този месец. Имах кратък телефонен разговор с нея. Връзката беше много лоша и прекъсна. Не можах да се свържа същия ден, а когато най-после успях, ми отговориха, че не е регистрирано такова момиче. Бих желал да я намеря. Майка й се тревожи за нея.

— Как се казва племенницата ви, сеньор? Ще проверя по книгите.

— Името й е Катрин Елис, но мисля, че пътуваше с приятели и може би не се е регистрирала. Ако мога да разбера с кого е пътувала, ще мога да се свържа с нея чрез приятелите й.

Родригес изглеждаше озадачен.

— Това, което искам от вас, е, ако е възможно, да проверите телефонните обаждания за същата дата и да ми кажете от коя стая се е обадила. Беше втори този месец.

Родригес започна да гледа със съмнение.

— Боя се, че това не е редно, сеньор. Ние не разкриваме имената на гостите си на неофициални запитвания. А и на тази дата хотелът беше препълнен и ще трябва да се проверява измежду разговори от над двеста стаи.

Кат записа един номер в тефтерчето си, откъсна листа и го побутна през масата, като покриваше двете стодоларови банкноти.

— Това е номерът, на който е телефонирала. Намира се в Атланта, Джорджия, в Съединените щати. Зная, че искам много, но се надявам, че ще отделите време да проверите обажданията.

Родригес се огледа и прибра бързо номера и банкнотите в джоба си.

— Е, може би ще имам време да прегледам книгите довечера, когато се освободя.

— Благодаря ви много — каза Кат.

— Къде мога да ви намеря, сеньор Елис? Това може да отнеме няколко дни, ако нямам късмет.

Мег се намеси и подаде един телефонен номер на мъжа.

Родригес се изправи и се поклони.

— Ще се обадя колкото е възможно по-скоро, сеньор Елис.

— Благодаря ви — отговори Кат. — Ще изразя благодарността си по същия начин, когато намерите информацията.

Младият мъж се усмихна и си отиде.

— Какъв е номерът, който му оставихте? — запита Кат.

— В моята къща. По-добре да отседнете в нея. Има достатъчно място.

— Сигурна ли сте, че няма да ви притеснявам? Мога да си наема стая тук.

— Не ме притеснявайте.

След обяда напуснаха хотела и тръгнаха с колата по една улица край брега.

— Ще завием през стария град — каза тя, като маневрираше между коли, ярко боядисани училищни автобуси и конски каруци. Мина през една врата в дебелата петнадесет метра стена и в облика на Картахена настъпи драматична промяна. Изведнъж се озоваха в отминал век. Минаха през тесни улици и елегантни площади. Сградите бяха възстановени и добре поддържани, направени от една и съща зидария и гипс и с еднакви керемиди. В оформлението имаше хармония, развита от вековна традиция и бавните промени.

— Това е едно от най-красивите места, които съм виждал — каза Кат. — Представях си цялата страна като един голям бордей, но съм се лъгал.

— Тази част на града е построена в началото на шестнадесети век. Била е най-здравата крепост на Южна Америка и пристанище, през което испанците са извозвали повечето от съкровищата на континента.

Излязоха от оградения град и тръгнаха на северозапад покрай брега по един асфалтиран път с две платна. На няколко километра от Картахена Мег зави по един коларски път и забави колата, за да може да се справя с неравностите.

Кат беше впечатлен от хотел „Карибе“ и очакваше приятна и удобна нощувка. Но сега, когато мерцедесът се друсаше по пътя между кактусите, надеждата го напусна. Представи си, че ще види хамаци, окачени под сламен покрив. Пред тях се появи една разбита стоманена врата. Кат не очакваше да види нищо по-добро, когато Мег излезе от колата, за да отключи катинара. Зад нея пътят стана по-гладък. Изглежда, някога беше покриван с чакъл. Мег зави около едно голямо дърво и видяха къщата.

Тя беше нова, измазана с бял гипс и покрита с червени керемиди. Мег пробва няколко ключа в здравата дъбова врата и влязоха в голямо, огряно от слънцето помещение. Беше ужасно задушно.

— Господи! Трябва да проветря — каза тя и започна да отключва големите стъклени плъзгащи се врати, които водеха към просторна веранда. Морският бриз нахлу и се почувства хлад. В хола имаше меки мебели в стил баухаус^[1] — направени от стомана и кожа, тапицирани с блед хаитянски памук.

— Това е вашата стая — каза му тя, като го въведе в просторна слънчева спалня с голямо легло и тръстикови мебели. — Играете ли тенис?

— Да. Но нямам екип. Не очаквах да играя тенис в Колумбия.

Тя се засмя.

— В Колумбия трябва да сте готов винаги за неочакваното. Погледнете във втория гардероб, ето там. Мисля, че ще намерите каквото ви е необходимо.

Кат отвори гардероба и видя мъжки и женски екипи за тенис и бански костюми с различни размери. Намери и обувки и се преоблече. Чу шум в кухнята, а след малко Мег извика:

— Ще размразя месо за вечеря.

Кат огледа хола още веднъж. Не беше забелязал картините. Изглеждаха типично южноамерикански и повечето бяха примитивни. Хареса ги. Цялата къща му действаше добре, точно както и собственичката.

След малко тя се присъедини към него. Излязоха през входната врата и тя го поведе по една пътечка към добре направен корт.

— Това е моята гордост — каза тя. — Никога не съм имала гости, които не играят тенис.

Маг почисти повърхността с електрическа машина-вентилатор и започнаха да удрят топките.

Играе по-скоро като мъж, помисли си Кат, като го усети в китката си, когато върна един от правите й удари. Тя спечели сервиса и първите две точки, преди той да успее да удари топката.

— Съжалявам — каза тя. — Ставам по-лоша в течение на играта.

Не съжаляваше и не стана по-лоша. Кат си помисли, че ако не беше спортувал така усилено през последните няколко месеца, тя щеше да го изтощи до припадък. Мег спечели първия сет с шест на едно и Кат спря да се чувства виновен, че иска да победи жена. Игра с максимални усилия и успя да спечели следващия сет със седем на пет. Когато резултатът в третия сет беше четири на четири, тя проби сервиса му и Кат се опита да се стегне. Спомни си за миг за Куантико и едно бягане на десет мили. Това беше последният път, когато е трябвало да се старае толкова. Успя да спре сервиса й, тя спря неговия. Концентрацията му беше пълна. Все едно че играеше на Уимбълдън. Спечели точка и стигна до седем на шест, а след това върна най-силните сервиси, които някога беше удрял, и я победи с осем на шест.

Строполиха се на една пейка задъхани и изпотени.

— Кучи сине — каза общително тя, — винаги ли играеш така силно срещу момичетата?

— Момиче? Ти си като робот. Нямаш ли капка жал?

— Ти си първият мъж, който ме победи от много време насам.

— Първият мъж? Ти с кои жени си играла? Навратилова?

— На колко години си? — запита тя.

— На… — Той спря, като се опитваше да подреди мислите си. Погледна към часовника си. Беше двадесет и девети. — Велики боже! Бях забравил.

— Какво?

— Утре ставам на петдесет години.

— Петдесет?

— Аз може да съм мъжът в този мач, но ти имаш колко… дванадесет години преднина?

— Петнадесет, шегаджийо.

— О, извинявай.

— Не можеш да ме настигнеш до плажа — каза тя и затича.

Кат се засили след нея по тясната пътека към морето и като заобиколи една голяма скала, видя екипа за тенис, захвърлен на пясъка. Голото й гъвкаво тяло се хвърли във водата. Като подскачаше на един крак, Кат изхлузи едната си обувка, а след това и другата. Свлече шортите и ризата си. Засили се, направи няколко стъпки във водата, гмурна се и започна да плува. Мег беше на петдесетина метра напред, но плуваше по-бавно от него. Настигна я на около деветдесет метра навътре.

— Като за плувец добре играеш тенис — каза й той и я изпревари.

Тя плисна вода в лицето му и започна да плува бавно назад към брега. Кат я последва. Мег достигна дъното, излезе от водата и се просна върху мокрия пясък. Кат се отпусна до нея. След тениса и плуването двамата бяха уморени. Кат чувстваше осезаемо нейната голота и особено пълните й загорели гърди, които се повдигаха в такт с дишането й. По нея нямаше отпечатък от бански. Кат изведнъж почувства нужда да се обърне по корем, за да скрие, че интересът му към голото й тяло нараства.

— Господи! Не съм се натоварвала така от векове — каза тя, като все още дишаше тежко.

— Аз също.

Кат знаеше, че я гледа, но не можеше да се въздържи. Мег, изглежда, съвсем не се притесняваше от неговата или от своята голота.

— Скоро ще се стъмни — каза тя, като потрепери леко. — По-добре да ида и да приготвя вечерята.

— Аз ще остана тук за минутка, за да се възстановя — отговори Кат. Смущаваше се да се помръдне.

Мег се изправи и се затича към къщата, като пътьом събра дрехите си. Спря под един открит душ, за да се измие. Кат я наблюдаваше. Тялото й, озарено от залязващото слънце, имаше меден цвят на злато. След малко тя се скри.

Бяха му необходими около две минути мислене за други неща, преди да реши, че може да стане. Изтича до душа, взе една кърпа на верандата и влезе в стаята си през плъзгащата се врата. След което се обръсна, изкъпа се и се изопна на леглото.

Мег постави хладната си длан на лицето му, за да го събуди. В стаята беше тъмно. Кат лежеше по гръб, а хавлията покриваше чатала му.

— Какво ще кажеш за една напитка? — предложи Мег. — Вечерята е след половин час.

Кат погледна часовника си. Беше спал час и половина.

— Добре — каза той. — Направи нещо местно.

Разопакова багажа си и облече леки памучни дрехи и обувки. Мег беше направила пунш с ром и приготвяше вечерята.

— Боя се, че ще трябва да ядем замразени зеленчуци. В къщата няма нищо прясно, освен картофите, които се пекат.

Тя беше облякла свободен кафтан от мек бежов плат, който разкриваше формите й, когато Мег се движеше из стаята.

— Помислих, че си готов за американско ястие — каза тя.

— Звучи добре. Тази къща е чудесна.

— Тя е единствената ми собственост, като изключим мерцедеса. Строих я четири години и съм я докарала почти до вида, в който я харесвам.

— Трябваше да се досетя. Тя е като теб. Защо ме доведе тук? Не ме познаваш.

— Напротив. Познавам те по-добре от вчера. Желаеш ли незабавен анализ на характера?

— Защо не?

— Е, аз зная общите неща за тебе. Бизнесът, който си направил, и прочие.

— Ще ти издам една тайна. Шуреят ми направи бизнеса. Аз работех само по техническите въпроси.

— Когато те срещнах, пружините ти бяха доста навити. Помислих си, че ще се пречупиш, когато убиха приятеля ти.

— Пречупих се. Бях напълно отчаян и не знаех как да постъпя. Бях решил да опаковам багажа си и да си отида у дома.

— Но не го направи. Когато проведе оня телефонен разговор, се върна на масата доста бързо. Това говореше доста — а също и начинът, по който игра тенис. През първия сет те бих твърде лесно, а след това ти реши, че искаш да победиш. Много ме впечатлиха последните две игри.

— Не очаквай подобна игра от мен отново. Мисля, че никога не съм играл така добре.

— Нямах предвид колко добре игра, а колко твърдо.

— Е, не мога да се оставя да ме победи някакво момиченце.

— Момиченце, което игра цяла година в турнир за професионалисти. Не ме оценяваха много, а аз доста често прекалявах с тренировките и коленете ми не издържаха.

— Това не ме учудва. Ти си личност, която преследва целите си доста упорито.

— По това си приличаме — каза тя.

— Никога не ми се е налагало да се напрягам. Всичко ми вървеше леко, с изключение на морската пехота, но там на никого не беше лесно.

— Разбрах още нещо за теб по време на мача. Нещо, което вероятно ти самият не знаеш.

— Какво е то?

— Можеш да бъдеш изключително жесток. Твърде бързо забрави, че противникът ти е жена, и не се прояви като кавалер с такава силна игра.

Кат се засмя.

— Мисля, че си права. Способен съм на жестокост, но като оставим този следобед, мога да си спомня само един случай, когато й позволих да надделее.

— Вечерята е сервирана, но продължавай. — Тя подреди стека, зеленчуците и картофите на масата и му подаде бутилка вино, за да я отвори. — Разкажи ми кога си бил жесток.

— Това беше в морската пехота. От колежа бях призован в школа за запасни офицери от морската пехота — бях един от взводните командири в ротата. Имаше още двама от школа за запасни офицери и един от академията. Казваше се Хеджър и гледаше на нас, колежанчетата, отвисоко, защото мислеше, че ни превъзхожда безкрайно много. Нашият командващ офицер, също човек от академията, споделяше възгледите на Хеджър.

В морската пехота трябва да бъдеш малко луд, а ако не си, е необходимо да намериш начин да станеш такъв, за да оцелееш. Моят изход беше Бари Хеджър. Живеех, за да го побеждавам — във всяко нещо и навсякъде. Скапвах се от работа денем и нощем, за да го бия по тактика, боравене с малки оръжия, схватки — превъзхождах го дори и при писането на доклади — нещо, което един човек от академията наистина прави добре. Моят взвод беше по-добър от взвода на Хеджър на полигона с препятствията, на стрелбището, дори и по отношение на чистотата в бараките. Сержантът на моя взвод знаеше какво ставаше между мен и Хеджър и го използваше, за да разпалва мъжете. Божичко! Душа даваха. Командуващият офицер постоянно искаше от Хеджър да ме бие на нещо. Как е възможно един човек от академията, при това един от първите десет, да допусне взводът му да бъде победен от запасен офицер и неговия взвод?

Най-накрая Хеджър не издържа. Една вечер в офицерския клуб ме покани навън и се закани да ми смени физиономията. Всички излязоха навън. Ние двамата се съблякохме и започнахме. Хеджър тръгна към мен като каратист — приклекнал, скимти и размахва ръце. Беше смешно. Не се бях бил от основното училище, но го ритнах в коляното и го ударих веднъж. Разбих му носа. Господи, колко кръв имаше. Отнякъде се появи един полковник и ни разтърва. Смъмри ни доста сериозно и ни накара да си стиснем ръцете. Не ни докладва на командуващия офицер.

В деня на парада моят взвод обра всичкото сребро, а Хеджър марширува, куцайки и с превързан нос. Тогава разбрах какво бях направил. Аз, един срочнослужещ офицер, който едва чакаше да се измъкне от армията, бях преследвал най-жестоко и с радост един добър офицер. Не беше добър човек, но беше добър офицер. Натиквах го в земята сантиметър по сантиметър само за удоволствие. Е, не унищожих кариерата му, защото неговият взвод излезе доста пред другите два и веднага зад моя. В досието ми бяха вписани оценки, от които той се нуждаеше в много по-голяма степен, за да направи кариера. След това се срамувах от постъпката си.

След парада получихме различни разпределения и оттогава не съм го виждал. И знаеш ли какво? Снощи ми казаха по телефона, че Бари Хеджър работи в посолството в Богота. Той може да ми помогне, ако трябва.

Мег се засмя и започна да разчиства.

— Надявам се да не се нуждаеш от помощ. Занеси брендито в хола.

Наля две чаши и потъна в големия диван. Светлината угасна.

— По дяволите — каза тя, като седна на дивана до него и сви крака под себе си. — Винаги спират тока. Вероятно няма да има цяла нощ.

— Няма значение. Имаме друг източник на светлина — каза Кат. Гледаше голямата луна, която изгряваше от морето и осветяваше стаята с удивително бяла светлина.

Мег протегна ръце, улови лицето му и го целуна.

— Не мисля, че ти бил направил това първи.

— Щеше ми се да имам тази смелост — отговори Кат и той също я целуна. Протегна ръка към нея и попадна право върху гръдта й, тя въздъхна и Кат задържа ръката си там.

С плавно движение Мег изхлузи кафтана през главата си и го остави да се свлече на пода. Тялото й светеше като мрамор на лунната светлина. Помогна му да се съблече, легнаха на дивана и се впиха жадно един в друг.

Когато свършиха и лежаха изтощени, Кат се почувства така, сякаш е скочил над голяма пропаст и е стъпил от другата й страна. Опита се да мисли за това, но сънят го победи.

Събуди се след няколко часа. Луната се беше изкачила високо над къщата. В стаята беше тъмно, а на верандата и плажа светло като ден. Размисли се. Чувстваше се тягостно, откакто Кейти я нямаше. Опипа годежния си пръстен. Не го беше свалял от сватбата си.

Мег спеше. Измъкна се леко от обятията й и излезе на терасата. Отиде на плажа, лекият бриз галеше голото му тяло. Две сълзи се отрониха по лицето му, когато стигна водата. Натопи ръка и започна да снема с трудност златния пръстен. За миг застана неподвижен, а след това захвърли пръстена в морето — там, където Кейти спеше на „Катбърд“. От няколко седмици насам му беше трудно да си припомни ясно лицето й, но сега то изплува пред него. За последен път — най-после можеше да я остави на спокойствие.

— Сбогом, Кейти — каза той. — Почивай в мир.

Обърна се и тръгна към къщата.