Фредерик Пол
Планетата в края на времето (13)

Глава 13

Бавното приближаване на „Арк“ не изплаши материалното копие на Небо. Все пак във Файв беше вградена система за предупреждение и той наблюдаваше нещото много внимателно.

Имаше достатъчно време за наблюдаване. След като малката му флота беше пусната по ненасочен полет — наистина ненасочен, защото тя нямаше никаква цел, просто я изпрати надалеч — Файв почти нямаше работа.

За него това не беше проблем. Файв не се отегчаваше. Беше му много добре да не върши нищо. Той просто чакаше на своята бавно изстиваща малка планета и наблюдаваше потъмняването на звездите, тъй като техните енергии бяха изразходвани за създаване на гравитационни частички, които движеха звездния куп. Файв нямаше много „чувства“, но притежаваше нещо като общо чувство на задоволство от изпълнение на първата част на своята задача. Понякога се чудеше дали е предвидено да има и втора част. За Файв актът на „чудене“ не означаваше тревога или размишление, или терзание за възможностите; беше повече като саморегулиращ се термостат, който непрекъснато проверява температурата на обработваната партида, или борсов агент, който преглежда купчинката поръчки преди да приключи деня, за да се увери, че няма неизпълнени. Файв беше уверен, че ако Уон-Ту иска от него нещо друго, сигурно ще му каже.

В същото време той беше не „стреснат“, но най-малкото „предупреден“, когато откри, че чуждоземен артефакт приближава неговата планета.

Разбира се, Файв знаеше какво да прави с него. Неговите предписания включваха инструкции за защита срещу всяка заплаха, така че когато артефактът стреля срещу планетата, Файв просто пренастрои част от енергиите си и изстреля високотемпературна плазмена мълния и към обекта в орбита, и към по-малкия, влизащ в атмосферата. А когато се увери, че никой от двата повече не функционира, прегрупира малка партида гравифотони да преместят по-големия обект настрана — не много; просто в някаква елиптична орбита, която да го държи на разстояние.

Остана обектът, който вече беше влязъл в атмосферата.

Той беше много малък и очевидно много примитивен, за да представлява някаква заплаха. Файв хвана падащото нещо в мрежа от гравискалари и го свали на повърхността на Небо да го разгледа.

И откри, че обектът е кух — и че съдържа няколко странни неща, които се движеха самостоятелно. Не бяха метални. Бяха от меки влажни съединения на въглерода и издаваха един към друг акустични звуци.

Изглеждаха почти живи.

Това създаваше малък проблем за малчугана, наричан Файв. Неговите инструкции не предвиждаха такава странна ситуация. Той почти беше готов да дръзне да контактува с Уон-Ту, за да иска инструкции.

 

 

Контактът малко закъсня, защото Файв не беше често в ума на Уон-Ту.

Всъщност Уон-Ту беше доста затруднен. Той не обичаше да говори на своите деца-съперници, защото винаги съществуваше рискът да разкрие някоя стратегическа информация не на когото трябва. Но искаше да върши нещо интересно.

Милиардите години, прекарани в скука, го бяха научили да си създава много развлечения и едно от тях беше просто да се чуди. В това отношение той приличаше много на човешките същества, за които никога не беше чувал — любопитството му беше безгранично.

Едно от нещата, за които се чудеше (също като хората), беше Вселената. В това отношение Уон-Ту беше по-щастлив от хората. Той можеше да вижда по-добре и много по-далеч от тях.

Разбира се, Уон-Ту не можеше изобщо да „види“ нещо извън своята собствена звезда, защото плътната обвивка от йони и парчета от нейното ядро не пропускаха никаква светлина отвън. Много по-лесно е да видиш нещо през оловни листове, отколкото през плътна плазма.

Хората астрономи обаче не са по-добре. Онази част от тях, която се чуди, е човешкият мозък, а мозъкът изобщо не може да вижда. Той се нуждае от външни органи — очи, — за да улови фотони. Но очите всъщност не са нищо повече от телевизионна антена, която не може да ни покаже на екрана как съседът си остри молива. Например всичко, което вършат човешките очи, е да записват наличието или липсата на фотони върху своите пръчици и колбички и посредством невроните и техните синапсиси^[1] да предават тази информация до онази част на човешкото тяло, наречена кора на главния мозък. Там образите от пръчиците и колбичките се възстановяват точка по точка. „Виждането“ е резултат от съвместното усилие между събирачите на фотони и разпознаването на образи — и, накрая, познавателните части на онази мокра буца меки клетки на човека, с които той мисли. Следователно по един своеобразен начин то приличаше на виждането на Уон-Ту.

Затова не е чудно, че многократно по-големият мозък на Уон-Ту можеше да вижда несравнимо повече.

Очите на Уон-Ту не приличаха на човешки очи. Те изобщо не приличаха на нищо — бяха просто облаци от частички, чувствителни към всякакъв вид радиация, които плуваха извън фотосферата на неговата звезда.

Понякога той се тревожеше, че се намират там, защото това беше рисковано. Детекторните облаци не бяха естествена част от никоя звезда и поради това беше възможно някой от неговите колеги да намери някакъв начин да открие тяхното присъствие… и с това точно да установи неговото местонахождение. Но „очите“ бяха толкова нежни и разредени, че никак не беше лесно да бъдат забелязани. Във всеки случай Уон-Ту нямаше никакъв избор, защото трябваше да има очи — бяха му необходими за оцеляване; в края на краищата той трябваше винаги да е бдителен, за да може да се защити и да победи. Затова малкият риск си заслужаваше да се поеме. Той му носеше голямата печалба, защото му помагаше да задоволява непрекъснатото си любопитство.

Така Уон-Ту беше доста щастливо ангажиран за дълги периоди — взираше се в огромните космически пространства и се опитваше да разбере какво означава всичко това — подобно на онези никога несрещани хора.

Уон-Ту съвсем не беше сляп за цветовете — той ги виждаше дори много по-добре от човешките същества с физическите ограничения на техните клетки и с навика им да живеят на дъното на кладенец от тъмен въздух. Това ще рече, че неговото зрение не беше ограничено до оптическите честоти. Очите му виждаха целия спектър на електромагнитна радиация. За него разликата между рентгенови лъчи и топлина беше по-малка от разликата между оранжево и синьо за хората. Достатъчно беше енергията да се излъчва с фотони, за да я вижда.

За неговия търсещ ум това беше особено важно поради явленията на червено отместване; защото в крайна сметка само червеното отместване му казваше колко далеч и колко отдавна е станало онова, което вижда.

Уон-Ту беше разбрал много отдавна, че Вселената се разширява. Направил го бе по същия начин като земните учени — бе забелязал, че светлите и тъмните линии от йонизирани елементи в далечните галактики не отговарят точно на тези от по-близките.

Хората ги бяха нарекли „Фраунхоферови линии“^[2]. Те се местели надолу с нарастване на разстоянието. Уон-Ту не ги бе нарекъл така, разбира се, но знаеше какво представляват. Те бяха светлината, излъчвана от даден елемент винаги с определена честота, когато един от неговите електрони прескочи от една орбита около атомното ядро на друга. И той знаеше какво означава червеното отместване. Това бе Доплеров ефект (макар че той не му бе дал същото име), причинен от факта, че този обект се отдалечава от него. Колкото по-голямо бе отместването, толкова по-бързо се отдалечаваше обектът.

На Уон-Ту му отне малко време (о, може би два милиона години — просто едно мигване с очи) да запълни всички празноти и да осъзнае, че колкото по-бързо се отдалечават обектите, толкова са по-далеч; и че Вселената се разширява! Всичко се отдалечава от всичко друго — навсякъде!

И тъй като Уон-Ту разбираше, че всеки път, когато гледа някой обект, отдалечен на милиард години, гледа милиард години в миналото, той разбираше, че гледа историята на Вселената.

Всичко беше подредено около него в обвивки, разделени по време и пространство. Онова, което виждаше наблизо, бяха галактики повече или по-малко като неговата. Те съдържаха милиарди звезди и имаха познати структури. Въртяха се главно около своя център на гравитация като спиралите на M-31 в Андромеда. Някои имаха в ядрата си силни радиационни източници — несъмнено огромни черни дупки. Други бяха относително спокойни. Но всички бяха относително доста еднакви.

Това беше вярно само за „неотдавнашните“ обвивки. По-старите бяха различни.

Около червено отместване 1 (горе-долу шест милиарда години след Големия взрив, когато Вселената е била само наполовина от сегашните си размери — всъщност приблизително когато Уон-Ту се бе родил) на повечето галактики процесът на изригване на звезди, изглежда, беше бил завършен. По-далеч и по-рано в техните газови облаци се бе извършвал термоядрен синтез и те бяха ставали на звезди.

На червено отместване 3 бяха квазарите. Там се бяха родили самите галактики. При червено отместване 3 всички обекти се отдалечаваха от него със скорост приблизително девет десети от скоростта на светлината и отиваха към точката, отвъд която не се виждаше нищо, защото се приближаваха до „оптическата граница“ — пределното разстояние и скорост, при която обектът се отдалечава толкова бързо, че неговата светлина изобщо не може да достигне до наблюдаващия. Времето, което Уон-Ту виждаше, отиваше все по-близко до ерата на Големия взрив.

Този регион му беше много интересен. Там, в тази най-далечна от концентричните обвивки на Вселената, той намери областта на сините мъглявини — мънички слаби сини обекти, които сигурно бяха новородени галактики, десетки милиарди, толкова далеч, че дори търпеливите очи на Уон-Ту не можеха да ги разграничат като отделни форми.

Сините мъглявини предлагаха много загадки за любопитния ум на Уон-Ту. Първата, най-лесната за разрешаване, беше защо мъглявините са сини. Уон-Ту намери отговор. Сините мъглявини, които виждаше, идваха от най ярката линия, излъчена от водородния атом, когато е възбуден. (Понякога я наричаха „линия алфа-Лиман“ в чест на учения, който пръв я бе изследвал подробно — но не от Уон-Ту). При източника си тази линия изобщо не беше видима за човешкото око; тя беше в ултравиолетовата част на спектъра. Но на червено отместване 3 или 4 се виждаше като синя.

Най-големият въпрос беше какво има отвъд сините мъглявини. И това, призна Уон-Ту с раздразнение, беше нещо, което той никога нямаше да може да открие, като гледа. Не поради разстоянието, което беше отвъд оптическата линия. Най-вече понеже там нямаше нищо за виждане. Докато газовите облаци, които образуваха галактиките, не започнеха да колабират, те изобщо не излъчваха никаква радиация.

Уон-Ту дишаше в топлото си уютно ядро много недоволен от факта, че природният закон не му позволява да види всичко. Трябваше да има някакъв начин! Ако не да види, то поне да разбере! „Има различни видове следи каза си той, — стига да си в състояние да ги разбереш…“

Някакво повикване наруши съсредоточеността му.

Каква досада! Особено след като точно в този момент той не искаше да говори с никое от децата си.

После с изненада разбра, че повикването не е от някое от децата му. Беше от онова достойно за презрение, с ниско ниво на интелигентност негово материално копие, Файв, което имаше невероятното нахалство да дръзне да го вика.

 

 

Дори за огромния интелект на Уон-Ту трябваше известно време, за да разбере какво се опитва да му каже Файв. Не, Файв не просто съобщаваше, той твърдеше, че обектът, който е унищожил, не е бил от онези странни неодушевени материални неща като комети или астероиди. Бил артефакт. И се движел. Имал собствен енергиен източник, който, Файв беше категоричен, идвал от нещо, което било наистина много рядко в неодушевената Вселена.

Енергията на артефакта определено се получавала от антиматерия.

Антиматерия! Уон-Ту се изненада. Никога не се бе сблъсквал с антиматерия, макар, разбира се, отдавна да знаеше, че тя може би съществува и понякога, рядко наистина, е съществувала в малки количества и за много кратко време. Но не това беше най-изненадващото. По-странно беше съобщението на Файв за онези малки независими обекти — направени от материя, — които бяха слезли на повърхността на неговата планета с контейнер, пуснат от големия артефакт. И сега бяха там.

Уон-Ту отдавна беше забравил възмущението си от Файв, който беше дръзнал да го безпокои. Това ново събитие беше твърде интересно.

Разбира се, то не беше важно. Нямаше начин такива мънички ограничени същества да могат да засегнат нещо, което беше интересно за Уон-Ту. Да не говорим, че около тях имаше нещо, което Уон-Ту намираше за противно, странно, отблъскващо. Не му беше лесно да разбере как могат изобщо да са живи.

Разбира се, на хората им беше също толкова трудно да разберат Уон-Ту. Причината беше съвсем същата, но с обратен знак. Материалните същества, хората, възприемаха Вселената в рамките на Нютоновите постулати; Уон-Ту я възприемаше релативистично и квантовомеханистично. Нютоновият възглед за света беше инстинктивно чужд на Уон-Ту, както за хората беше чужда квантовата механика, защото той самият беше явление на квантовата механика. Даже най-загадъчните частички не му бяха чужди, защото той бе направен от тях и живееше сред тях. Той можеше да ги разглежда така лесно, както едно човешко бебе разглежда пръстчетата на ръцете и крачетата си — по същия начин и с всичките си сетива, както бебето се вглежда в тях, докосва ги и ги сгъва, и прави всичко възможно да ги напъха в устата си.

Но когато тези същите частички забавеха движението си и свържеха своите енергии в покой — когато замръзнеха в твърда „материя“, — това за него наистина беше много отвратително.

Мина му през ума, че е много странно, че материалното му копие на Небо, изглежда, не споделя отвращението му от тези отблъскващи твърди неща, които беше открило. И не само това. Те се бяха появили на повърхността на планетата без предупреждение и копието скромно признаваше, че не само не ги е унищожило, но и че очевидно им помага да оцелеят.

— Каза ми, че си унищожил само обекта, от който са дошли — каза озадачен Уон-Ту.

— Да, точно така. И го отблъснах — потвърди копието. — Но направих това, защото той съдържаше антиматерия и генерираше сили, които можеха да застрашат задачата ми. А тези, малките, са доста безопасни.

— И доста безполезни — отговори троснато Уон-Ту. Копието почтително мълчеше. Уон-Ту се замисли за момент, после каза: — Сигурен ли си, че обектът с антиматерия не представлява проблем?

— О, да. В момента е на орбита, която ще го държи далеч от планетата, и няма енергия да промени тази орбита. — Копието се поколеба, после скромно каза: — Ти си ме учил да бъда любопитен. Тези неща от „жива материя“ са интересни. Да продължа ли да ги наблюдавам?

— Защо не? — отвърна сопнато Уон-Ту и прекъсна разговора. Копието беше много глупаво. Уон-Ту реши никога повече да не прави материално копие на себе си — не беше никакво удоволствие да се разговаря с копия.

За известно време се зачуди защо копието го безпокои с тези неща, после изостави тази мисъл.

Изобщо не му мина през ума, че копието също като него може да жадува за някакъв вид дружба. Никога не беше чувал за „домашни любимци“.

 

 

Но самотата на Уон-Ту не свърши и когато ядрото му затрепери от повикване от един от неговите най-малко застрашаващи „роднини“, Пукети, Уон-Ту веднага каза:

— Кажи ми, Пукети, срещал ли си някога живи същества, направени от материя?

— Никога, Уон-Ту — отвърна Пукети, а после, за най-голяма изненада на Уон-Ту, добави: — Но Флум-епит е срещал, струва ми се. Можеш да попиташ него.

Уон-Ту помълча за момент. Знаеше, че не може да попита Флум-епит нищо, защото Флум-епит доста време не беше отговарял на неговите повиквания — несъмнено бе една от първите жертви.

— И какво е казал Флум-епит? — попита той.

— Ами… само спомена за тях, когато обсъждахме каква е причината толкова много звезди да експлодират. Каза, че на един от твърдите обекти около звезда, която населявал известно време, срещнал живи същества, направени от материя. Каза още, че те я били направили много неудобна и затова се преместил.

— Само се преместил?

— След това я унищожил — каза Пукети, — Смятал тези същества за досадни и не било трудно да сложи край на проблема. — Пукети се поколеба. — Уон-Ту, хрумна ми нещо. Възможно ли е когато Флум-епит е унищожил онази звезда, някой от нас да е помислил това за враждебен акт?

— Кой може да е толкова глупав? — попита Уон-Ту. Но знаеше отговора.

Пукети също.

— Ти направи един от нас доста глупав, Уон-Ту — каза той. — Може би някой от нас е помислил, че някой друг от нас се опитва да го убие. Защо трябва някой от нас да помисли това?

Уон-Ту се замисли как да отговори. Звучеше като сериозен въпрос. Възможно ли бе да е някаква уловка?

Не беше съвсем сигурен колко хитър е Пукети. Той определено не беше от най-умните в рода. По времето, когато го създаде, Уон-Ту вече беше забелязал тревожни сигнали на нахалство в Хейг-тик и Горк, и Мром. А нахалството беше първата стъпка към бунта.

Тогава Уон-Ту дори бе решил, че в бъдеще трябва да вземе мерки срещу тях. Затова когато направи Пукети и другите след него, предпазливо се въздържа и им даде само четвърт от своите знания и половината от своя стремеж за господство. (Но може би дори половината беше прекалено много.)

— Няма нищо във Вселената, което може да ни нарани освен ние да се нараним един друг — каза предпазливо Уон-Ту. — Сигурно съзнанието, че можеш да бъдеш унищожен от някого, те кара да решиш ти пръв да го унищожиш — за определен тип ум, искам да кажа.

— Моят ум от този тип ли е, Уон-Ту?

— Не нарочно — отвърна мрачно Уон-Ту.

— А твоят?

Уон-Ту се поколеба — почти мислеше да каже на Пукети истината. Но предпазливостта надделя.

— Аз те направих — посочи той. — Аз направих всички ви, защото исках компания. Ако загинете, ще ми липсвате.

— Можеш да си направиш други — възрази тъжно Пукети.

Това беше вярно и Уон-Ту не каза нищо. Пукети продължи нещастно:

— Беше толкова хубаво, когато ме създаде. Знаех толкова малко! Всичко, което ми казваше, беше чудесна изненада. Спомням си как ми разказваше каква е твоята собствена звезда и колко се различава тя от моята.

Уон-Ту неочаквано се разтревожи.

— Онази звезда беше друга — каза бързо той. — Напуснах я.

— О, да, аз също напуснах моите. Няколко пъти. Но беше толкова интересно, Уон-Ту! Бих искал да ми разкажеш за новата си звезда.

Уон-Ту определено се почувства застрашен и отвърна остро:

— Не ми се разказва за това.

— Тогава ми разкажи нещо друго — помоли Пукети. Кажи ми… кажи ми например защо онези няколко групи звезди неочаквано промениха курса си и се отдалечават от нас.

Уон-Ту вече не беше просто неспокоен. Вече беше убеден, че Пукети се опитва по един глупав, наивен начин да се докопа до информация, която не трябва да има. И отговори хитро:

— О, няма да ти е интересно да знаеш това, Пукети. Опитай се да научиш сам и после ми кажи!

След като прекъсна разговора, спря да помисли. Възможно ли беше Пукети все пак да хитрува?

 

 

Беше много жалко, че Уон-Ту реши да убие Пукети. Както се оказа обаче, това не беше лесно да се направи, защото самият Уон-Ту не беше в безопасност. Когато изригнаха последователно пет звезди от неговия тип, всяка със звездна маса между 0.94 и 1.12, Уон-Ту за пръв път през дългия си живот се изплаши.

Приликата между тези звезди и неговата не можеше да е случайна. Някои от неговите копия бяха стигнали до извода каква е звездата му, за да предприемат систематична акция за разпрашаване на звезди от този тип. Нечий търсещ огън беше насочен специално към него.

Уон-Ту винаги можеше да напусне звездата и да се премести на друга. Можеше да избере такава, която да не прилича на тази; може би някое малко червено джудже или едно от онези неща с кратък живот от вида Уолф-Райет. Никоя от двете не беше привлекателна за постоянен дом — звездата джудже беше твърде ограничаваща, а огромната млада звезда — твърде нестабилна. Но точно поради тази причина никой не би го търсил там.

Но… отиването там! Това беше проблемът! Това означаваше излизане от скривалището на звездата и излитането му като чиста форма на енергия — гол и незащитен в междузвездната пустота. Опасността нямаше да трае дълго. Той не можеше лесно да бъде открит. Имаше голям шанс да успее да извърши пътуването и безопасно да се скрие преди някое от неговите деца да открие присъствието му. Той изчисли шансовете за оцеляване на най-малко сто към едно.

Рискът беше твърде голям, за да го приеме. Особено след като все още имаше някои добре подготвени номера.

 

 

Известно време Уон-Ту беше доста зает. Правеше си друго копие.

Беше сигурен, че практиката води до съвършенство. Този път щеше да направи точно личността, която желаеше, без никакви възможни опасни черти. И без някои спомени, които грижливо щеше да изреже — това копие не биваше да му създава никакви проблеми.

За да направи това, Уон-Ту трябваше да проучи внимателно всяка част от своите памети. Да копира една схема тук, да махне друга там; приличаше много на компютърен специалист на Земята, който се опитва да пригоди една програма за, да речем, контрол на въздушния трафик, та да служи за защита от балистични ракети. Това му отне много време, защото в паметта му имаше неща от милиарди години и през цялото това време Уон-Ту не бе могъл да си позволи изобщо никакви прекъсвания. Затова той изключи повечето от сканиращите си системи, изключи звука на алармените системи, които го предупреждаваха за опасност от страна на неговите роднини, изключи дори връзката с копието си на планетата Небо. (Както се оказа по-късно, в някои отношения това беше много лошо, но Уон-Ту не го знаеше.) Той се посвети изцяло на конструиране на ново копие и когато плановете бяха изпълнени, го активира с гордост и надежда.

Новото копие се размърда и се огледа.

— Кой си ти? — попита то. И почти в същия момент добави: — И което е по-важно, кой съм аз?

— Аз съм Уон-Ту, когото ти обичаш и на когото желаеш всичко добро — отговори Уон-Ту. — Твоето име също е Уон-Ту.

— Но не можем и двамата да имаме едно и също име! Нали?

— Въпреки това имаме — каза Уон-Ту. — Разбира се, само между нас двамата ти трябва да имаш друго име, иначе ще е доста объркващо, нали? Така че само между нас двамата… чакай да помисля… да, мисля, че можем да те наречем Травълър^[3].

— Не е подходящо име — оплака се копието. — Това означава ли, че ще трябва да отида някъде?

Много си умен — каза гордо Уон-Ту. — Да. Ти ще напуснеш тази звезда и ще се установиш на друга, далеч.

— Защо?

— Защото никоя звезда не е достатъчно голяма за двама като нас — обясни Уон-Ту. — Не ти ли е тясно? На мен ми е. И двамата ще сме много по-щастливи, когато си имаш своя звезда.

Травълър помисли върху това известно време, после каза:

— Изобщо не се чувствам щастлив. Чувствам се объркан Защо е така, Уон-Ту? Защо не си спомням поради каква причина ме създаде?

— Още си много млад — отвърна бързо Уон-Ту. — И все още се учиш. Но за да се развиеш правилно, ще трябва да отидеш на своя собствена звезда и ще го направиш още сега.

— Така ли? — проплака копието. — Но, Уон-Ту, там ще бъда самотен.

— Съвсем не! — извика Уон-Ту. — Точно това е най-хубавото, Травълър! Виж, щом излезеш оттук, ти ще активираш комуникационните си системи… знаеш ли къде са!

— Да — отговори след момент копието. — Намерих ги. Да го направя ли сега?

— Не, не! — извика Уон-Ту. — Не сега! Когато си далеч. Ще извикаш всичките си нови приятели, които очакват да те срещнат. Хейг-тик и Пукети, и Мром. Просто ще им кажеш: „Ало, обажда се Уон-Ту.“

— Това ли е всичко, което трябва да кажа? — попита подозрително копието.

— Не — благоразумно отвърна Уон-Ту. — Ще искаш да им кажеш също и къде точно се намираш. Тази информация ще намериш като погледнеш в паметите си. И тогава… това е най-важната част, Травълър… тогава ще забравиш за моето съществуване. Ти ще бъдеш Уон-Ту.

— Не знам как да го направя — проплака копието.

— Не е необходимо — увери го мило Уон-Ту. — Ще откриеш, че аз вече съм се погрижил за това: след като напуснеш тази звезда, ти няма да помниш нищо за нея или за мен. И тогава новите ти приятели ще ти кажат всичко, което искаш да знаеш. Ще отговорят на всичките ти въпроси. Тръгвай, Травълър. Желая ти щастливо пътешествие.

 

 

Когато последните останали сензори на Уон-Ту го информираха за векторен взрив, отдалечен на няколко светлинни години, той се почувства по-спокоен. Бяха се хванали на уловката. Стрелянето по звездите G-3 щеше да спре.

Сега единственото, което трябваше да направи, беше да чака, докато другите се избият помежду си — може би доста дълго.

Както Виктор и Реза на друго място и в друго време, той не знаеше колко ще е това време.