Включено в книгата
Оригинално заглавие
The World at the End of Time, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor (2015 г.)

Издание:

Фредерик Пол. Планетата в края на времето.

Американска, първо издание

Преводач: Георги Стоянов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 24

ИК „БАРД“ ООД, 2001 г.

ISBN: 954–585–214–3


Глава 1

Макар че Уон-Ту изобщо не беше човек, той (някои може да предпочетат да го наричат „то“, но местоимението „той“ не е неподходящо) би изложил това твърдение по съвсем различен начин. Уон-Ту би казал за себе си, че е човек. Той определено имаше всички човешки характеристики, които смяташе, че заслужава да има — ако знаеше, че съществува такова нещо като човешка раса, което обаче не знаеше. Уон-Ту имаше любознателен ум — което ще рече, че имаше ум на учен, а това означава, че технологически беше наистина много приятна личност.

Той притежаваше основната човешка черта, която, изглежда, никога няма да намерите у същества като големите отровни паяци или термитите — имаше адски силно чувство за хумор. Неговата представа за хумор беше, че забавното не бива да е деликатно. Основно тя беше от рода на „замеряне с торти“ или „дърпане на стола изпод себеподобните“.

Той беше изключително (и много човешки) войнствен. И определено искаше да е най-добрият от своя вид. Уон-Ту желаеше най-малкото това. Понякога, когато съзираше заплаха от единствените си „приятели“, желаеше те да не съществуват.

Разбира се, начините по които Уон-Ту беше всичко това, не бяха точно като при хората, но това не го тревожеше. Той беше сигурен, че неговият начин е по-добър.

Мястото, където живееше — което не беше точно „място“, тъй като Уон-Ту беше диспергирано същество — беше вътрешността на средно голяма звезда G-3[1] и от повърхността на Земята трудно се виждаше. Той не бе живял винаги там и без съмнение не бе „роден“ там или в някое близко до Земята място, но това е съвсем друга история и дори Уон-Ту не я знаеше цялата. Когато желаеше, той можеше да се движи достатъчно лесно. Всъщност Уон-Ту се преместваше от една звезда на друга толкова често, колкото обитателят на апартамент в който и да било американски град — и веднъж, много отдавна, се премести много по-далеч. Но подобно на наемател, който живее в апартамент с нормиран наем, Уон-Ту направи всичко, за да остане на тази звезда. Това беше и по-малко опасно, отколкото излизането в междузвездното пространство далеч от топлината на милионите градуси и налягането на неговата звезда. Навън той беше незащитен и изложен на опасност като гол рак, който се крие, докато новата му черупка не се втвърди. Извън своята звезда той ставаше достъпен за хищниците — което беше не по-малко страшно, защото те бяха, в известна степен, самият той.

Разбира се, Уон-Ту прекарваше добре на своята звезда. Той я познаваше така добре, както човек познава собствената си спалня. Можеше лесно да се движи в нея дори на тъмно, ако там изобщо някога става тъмно. Хората астрономи биха му завидели за това непосредствено познание. За да направи един астроном модел на вътрешността на звезда, се изисква продължително наблюдение, дедукция и предположения. Хората никога не биха могли да надзърнат вътре в звезда. Колкото по-дълго хората работят над това, толкова по-добри стават само техните предположения, но на Уон-Ту не му се налагаше да прави предположения. Той знаеше.

Това не е всичко, на което един човек от Земята би могъл да завиди на Уон-Ту. В действителност животът му беше много весел — е, поне когато не бе изплашен. За Уон-Ту животът на една звезда беше удоволствие. На всяка звезда, на която бе живял, винаги беше намирал достатъчно разнообразни обстановки. Намираше дори голям избор от „климати“ и всякакви видове силно различаващи се частички, с които да се забавлява, макар че някои елементи бяха много по-малко от други. Например ако от всички части на звездата на Уон-Ту вземете произволна проба от един милион атоми, само един ще бъде от елемента аргон. Два или три атома ще са алуминий, калций, натрий и никел; шестнадесет — сяра; тридесет или четиридесет силиций, магнезий, неон и желязо. Вероятно ще намерите осемдесет или деветдесет атома азот, над 400 въглерод, почти 700 кислород. (Ако вземете по-голяма проба — ако например разгледате всички атоми в звездата, — разбира се, ще намерите много други елементи. Фактически ще намерите всички елементи от берилий до трансурановите. Неизбежно някакъв случаен синтез ще създаде в звездата на Уон-Ту поне няколко от всички атоми, които биха могли да се създадат. Но във вашата проба от един милион атома всички изброени елементи — всеки елемент, който някога е съществувал, с изключение на два — ще възлизат на по-малко от 2000.

Останалата част от пробата с един милион атома ще се състои само от тези два големи щастливеца, макар и не в еднакви пропорции. Ще намерите около 63000 атома хелий, а останалите до един милион 935000 ще са водород. Така че вие бихте могли да мислите за звездата на Уон-Ту като за много сухо мартини, в което водородът е джин, хелият — капка вермут, а останалите елементи са просто следи, дошли от маслинката, клечката за разбъркване и чашата, в която е сипано питието.

В плътното централно ядро на звездата на Уон-Ту имаше много от всички тези елементи, с които да се забавлява. Когато му омръзнеха — е, той не беше длъжен да стои в ядрото. Имаше на разположение цялата звезда, а тя беше с диаметър над милион и половина километра и със стотици различни режими. Той можеше да „скита“ по желание от „стая“ в „стая“ на своя „дом“, да прекарва известно време във външните обвивки, дори във фотосферата; даже да отива (много предпазливо, защото те бяха толкова вълнуващо дифузни) в короната и по-близките части на слънчевия вятър; да се движи по гребените на горещите газови вълни, които причиняват слънчевите петна, и да размишлява.

Тази част от звездата на Уон-Ту беше конвенционна зона и в някои отношения най-добра от всички. Конвенционната зона представлява слой, където енергията от ядрото на звездата се пренася посредством обикновен транспортен механизъм вместо чрез радиация. Един фотон преминава първите четири пети от разстоянието от ядрото до повърхността чисто радиационно. Не по права линия, разбира се: той се блъска от частица в частица като топка на билярдна маса. Но на разстояние една пета от повърхността налягането намалява достатъчно и газовете могат да се преместват, което представлява конвекция и затова мястото се нарича конвенционна зона. Там топлината от ядрото изминава останалата част от разстоянието до повърхността транспортирана в клетки от горещ газ подобно на пренасянето на топъл въздух в една нагревателна система. Част от газа се издига до повърхността и излъчва топлина в пространството. В резултат на това той малко изстива. В конвенционната зона Уон-Ту можеше свободно да лудува, да се оставя да бъде носен от конвенционните маси, да променя техните траектории в забавни плетеници, когато това изглеждаше по-интересно. В звездата имаше милион места, където можеше да играе.

В това отношение в ядрото също нямаше причина да скучае. Там също имаше голямо разнообразие. Ако решеше, че в центъра е прекалено топло (там температурата достигаше петнадесет милиона градуса), малко по-настрана от него имаше по-хладни места. Той обичаше физическите усещания, предлагани от вътрешността на звездата. Различните скорости на въртене (на полюсите по-малка, отколкото на екватора, на ядрото по-годяма от която и да било част на повърхността) и извиващите се линии на магнитното поле, които се събираха в една точка под повърхността, а на места се издигаха на повърхността и създаваха слънчеви петна, бяха за Уон-Ту като джакузи за холивудски сценарист.

Така че за Уон-Ту звездата беше къща с много стаи, макар че той всъщност не се местеше, когато „отиваше“ от едно място на друго. В известен смисъл той беше на всички места едновременно. За него това по-скоро се свеждаше до отделяне на по-голямо внимание на едно място, отколкото на друго, подобно на телеманиак, който има стая, пълна с телевизори, настроени на различни програми, и гледа ту една, ту друга.

Звезда дори със средна големина каквато бе G-3, представлява огромно пространство, така че отделните части на Уон-Ту бяха отдалечени една от друга на хиляди мили. Той се държеше като едно цяло благодарение на неутрино[2], които му служеха за неврони. Само неутрино можеше да върши това, защото нищо друго не можеше да се движи свободно в плътната вътрешност на звездата. Неутрино наистина му вършеше чудесна работа.

Уон-Ту беше изграден от странно състояние на материята, наречено плазма. Плазмата не е материя, не е и енергия; тя е и двете. Тя представлява четвъртата фаза на материята (след твърда, течна и газообразна) или втората фаза на енергията. Зависи как предпочитате да я наричате. Според Уон-Ту тя беше просто материалът, от който са направени интелигентните същества. (Той никога не беше чувал за „човешки същества“, а ако беше чувал, нямаше да се интересува от тях.) Понякога някои от колегите му (или децата, или братята — те бяха по малко и от трите) наистина подозираха, че някакъв вид интелект може да се е развил от други неща като например от твърда материя. Понякога самият Уон-Ту също мислеше така, но това не би могло да е много важно, той беше сигурен, защото в мащабите на Космоса никое „материално“ същество никога не би могло да има голямо значение. Не, логичният дом за едно истински интелигентно същество като него можеше да бъде само голямото компактно ядро от плазма в сърцето на една звезда. Според възгледа на Уон-Ту беше много жалко, че има толкова много звезди.

Макар че само съвсем малка част от тях бяха успели да станат „живи“ — и то само защото той или някой от другите подобни на него ги беше направил такива, — понякога той предпочиташе да е единственият.

Не че Уон-Ту не обичаше компанията. На него му беше приятна компанията, и то много, но не му харесваше да плаща цената за това. Сега той можеше да види, че е допуснал някои сериозни грешки, като бе удовлетворил желанието си да има компания. Идеята за създаване на еднокръвни братя беше глупава. Била е глупава още първия път, когато е била реализирана — много отдавна и много далече. Уон-Ту беше сигурен в това, тъй като в онзи конкретен случай беше създаден само той.

Все пак Уон-Ту можеше да разбере как се е чувствал неговият прародител, защото никой не обича да е съвсем сам. Този път обаче компания не се беше получила. Онези, които вече беше създал, не бяха компания, защото при настоящата неспокойна ситуация малцина от тях се осмеляваха да общуват с другите. Но идеята все пак беше привлекателна. Просто следващия път трябваше да го направи по друг начин. Щеше да е добре да има и други от неговия вид — при условие, че са по-малко силни, по-малко интелигентни и по-малко войнствени от него.

Когато не са такива, те са опасни.

Звездите изобщо живеят много дълго. Същото се отнасяше и за Уон-Ту — фактически той лесно би могъл да надживее голяма част от звездите. И се надяваше да го направи — всъщност Уон-Ту имаше намерение животът му да продължи почти вечно.

Трудността с този план беше, че това не зависеше изцяло от него. Създадените от него другари имаха свое мнение по въпроса. Всъщност най-малко един от тях в този момент правеше всичко, за да убие Уон-Ту.

Бележки

[1] По спектралната класификация тези звезди са с температура от около 4726 до 5726 градуса по скалата на Целзий. — Б.пр.

[2] Елементарна частица, за която се смята, че няма маса или има много малка маса и взаимодейства много рядко с други елементарни частици. — Б.пр.