Джеймс Хадли Чейс
Искаш ли да останеш жив? (7)

СЕДМА ЧАСТ

Поук Тохоло пусна до половина изядения портокал на пода и го ритна под леглото. Изтри ръце в тесния си панталон и протегна ръка.

— Колко събра?

Чък влизаше в стаята. Той ходеше така, като че ли подът щеше да се отвори под краката му.

Мозъкът му се вцепени при вида на индианеца, седнал на леглото. Само преди минута си беше представял двамата с Мег в колата с две хиляди долара в джоба. Този обрат на нещата притъпи рефлексите му, сякаш нервните му клетки се парализираха.

— Колко събра? — повтори Поук.

Чък овладя нервите си и част от мозъка му се задейства. „Дали откаченият индианец подозира нещо?“

Погледна безизразното кафяво лице, но не успя да разбере дали Поук се досеща, че се е канел да го предаде.

— Един не е платил — дрезгаво каза той.

Усети Мег зад себе си и мина по-навътре, за да може тя да влезе.

Тя отиде до прозореца, без да поглежда към Поук, и седна на единствения стол в стаята, вдигна косата си, после я пусна да се разпилее с безразличие, от което на Чък му се прииска да я удари. Наведе се напред, подпря лакти на перваза на прозореца и се загледа към оживения кей.

— Нали не очакваш да ти повярвам? — попита Поук, забил поглед в Чък.

Той облиза устни:

— Питай нея, тя ги събра.

— Питам теб.

Бавно и с нежелание Чък извади четирите илика от ризата си. Бяха влажни от потта му. Той ги хвърли на леглото.

— Един не е платил… на аерогарата. Казах й да провери пак. Прегледа всички кабини.

— Аерогарата! — Поук се успокои. — Хансън… да… остави на мен. Не е платил, но ще си плати.

Чък не знаеше за какво говори Поук. Облегна се на стената и се опита да се успокои. Видя как Поук отваря пликовете и брои парите. Индианецът побутна шестстотин долара към Чък.

— Утре още пет — той извади един лист и го хвърли на леглото. — Все едно че доиш крава, нали?

— Да. — Чък видя как Поук прибра парите в джоба си. — Така е.

Поук стана и тръгна към вратата.

— Може да не платят всички, но повечето ще платят. — Черните му очи гледаха право в Чък. — Уплашени са. Когато хората се страхуват, нравят каквото им кажеш. — И той си тръгна.

Настъпи дълго мълчание, после Мег попита, без да се обърне:

— Да опаковам ли багажа?

— Не чу ли какво каза, тъпа кучко? — озъби се Чък. — Утре ни чака същото.

— Така ли?

Чу в гласа й нещо, което го накара да й хвърли остър поглед. Тя продължаваше да гледа през прозореца. Косата закриваше лицето й, но тонът й го разтревожи. Изведнъж той осъзна, че нямаше да има нерви да събира сам парите. Не можеше да си наложи да го направи. Беше отвратителен капан. Мисълта да го връхлетят ченгетата, докато взема плика, го накара да се изпоти.

Той взе листа, който остави Поук, и го прочете:

Аерогарата — кабина В

Спирка Трейхаунд — кабина 4

ЖП гара — кабина 1

„Екселсиор“ — кабина 2

„Адлон“ — кабина 6

О’кей, да кажем, че трима се хванат — хиляда и петстотин долара, плюс шестотинте, които Поук току-що му даде. Но няма да се връща повече в тая дупка. Вземат ли и последният плик — тръгват. Беше луд, че дойде за нещата си.

— Слушай — каза той, — утре взимаме мангиза и тръгваме. Тоя път няма да се връщаме. В това ми беше грешката. Утре, щом приберем мангизите, изчезваме. Докато разбере, ще сме на мили далеч оттук.

Тя се обърна и го погледна.

— Ти май излезе голяма нула, а, Чък? — тихо попита тя. — Мислех те кой знае какво. Сигурно от глупост. Сега нямам нищо. Дори по-малко от нищо.

— Утре ще си разделим две хиляди долара, глупачке! Това по-малко от нищо ли е? — ядоса се Чък. — Утре ще бъдем извън опасност. Ще го направиш, нали?

Тя се обърна отново към прозореца. Корабите се връщаха. Трима мъже се бореха с една костенурка сто фута. Индианците размахваха портокали и викаха към купувачите.

Чък стана и отиде при нея. Дръпна я от прозореца. Сграбчи я за раменете с горещи, потни ръце и я разтърси.

— Ще го направиш, нали?

— Ще го направя — каза тя, но отчаяният й поглед го накара да я пусне. — Какво ме е грижа?

По същото време Поук се беше спрял при дебелия усмихнат индианец, който държеше къщата.

Индианецът се казваше Ошида. Дебелото му наивно лице криеше престъпен ум. Къщата със стаи под наем служеше за прикритие на дейността му. Притежаваше значително състояние. Имаше сметка в швейцарска банка. Беше шеф на група контрабандисти на наркотици. Разполагаше с двайсет и шест индиански проститутки, които му плащаха една четвърт от доходите си. Имаше 2% дял от продажбата на всички плодове на пазара, защото бе сключил сделка с човек от мафията. Взимаше 1% от производството на супа от костенурки, защото много индианци работеха във фабриките за консервиране на костенурки, а той контролираше по-голямата част от индианския труд. Получаваше 3% от таксите за паркинга на кея, защото преди да се уреди този дял изхвърляха колите във водата.

Ошида стоеше зад всички организирани мошеничества на кея и беше достатъчно умен да не се разкрива.

Доставяше му удоволствие да си седи зад бюрото в допотопната къща, да се усмихва, да си чопли зъбите и да пресмята наум печалбите. Хората работеха за него. Парите течаха. Защо да се тревожи. Парите отиваха от Парадайз Сити право в Берн, Швейцария. Той ги ценеше така, както любител се възхищава от картините на Пикасо. Имаш ги, пазиш ги, възхищаваш им се и си щастлив.

Ошида харесваше Поук Тохоло. Подозираше, че е опасен, но ако човек искаше да оцелее в този глупав, блудкав живот, трябваше да бъде опасен.

Знаеше, че Поук е Екзекутора, както знаеше и всички престъпления в града. Смяташе за находчива акцията срещу белите богаташи. Възхищаваше се от всякакво изобретателство. Знаеше също, че Поук не е съвсем нормален. Но много хора, които не бяха съвсем нормални, вършеха полезна работа. Всеки, който можеше да измисли начин да сплаши белите богаташи, независимо дали беше душевноболен или не, получаваше одобрението му.

Ето защо, когато Поук се спря при него, Ошида го дари с най-широката си усмивка.

— Искам пушка — тихо каза Поук.

Ошида се наведе напред и от кутия в другия край на бюрото избра клечка за зъби от паче перо. Забоде клечката между два от златните си кътници и погледна Поук.

— Каква пушка?

— Хубава… калибър 38, автоматична, точна. Ошида извади пачето перо, избърса го в ръкава на ризата си и отново го прибра в кутията.

— Пушките струват пари, Поук. Имаш ли?

— Плащам сто долара.

Ошида се възхищаваше от хората, които не му трепереха; Поук бе един от тях.

— Чакай.

Той стана и понесе масивното си тяло към задната стая. След десетина минути се върна с пакет, увит в кафява хартия и завързан с канап; сложи го на бюрото.

Поук бръкна в задния джоб на панталона, но Ошида поклати глава.

— Не съм давал пари… защо да взимам от теб?

— Винаги плащам за това, което искам — отвърна Поук рязко и излезе на горещото слънце.

От лицето на Ошида изчезна обичайната усмивка. Той изгледа банкнотата и я прибра в джоба на ризата си.

Вярваше, че никой не дава пари, освен ако не е принуден. Това бе философията му за живота. Може би момчето беше по-болно, отколкото той си мислеше.

* * *

Биглър върна на Теръл бележката от плика и каза:

— Сега вече мотивът е ясен.

— Знаех си, причината не може да бъде само тази, че някаква си дъртофелница го била нарекла негър. — Теръл продължи: — Колко ли още членове на клуба са получили подобни покани? Представяш ли си? Тези хора са уплашени до смърт от всичко, което се случи, и за да спасят кожите си, плащат, без да съобщават.

Биглър запали нова цигара.

— Не ги виня, шефе. Умна тактика, ако това е бил планът му. Убил е трима, за да сплаши останалите, а и ние не направихме кой знае какво, за да ги защитим, нали?

Теръл кимна.

— Ще се погрижа за Хансън. Трябва да го защитим и то истински. Той е платил, но Поук не си е получил парите и може да го нападне. Прати две опитни момчета да пазят клуба отпред и отзад. Нека проверяват всеки индианец на влизане и излизане.

Биглър тръгна към стаята на детективите, а Теръл се запъти към колата си в задния двор. Когато Биглър влезе в стаята, не намери никого. Всички бяха пратени да търсят мистър и мисис Джак Алън. Тъй като разбираше колко важно е да се осигури спешно защитата на Хансън, той ще не ще се обади на капитан Хемингс, за да поиска подкрепление.

— Вече ти дадох петнайсет души — подчерта Хемингс. — Да не си въобразяваш, че при нас няма никакви престъпления?

— Ако ми дадете само двама души, сър, ще ви бъда задължен — отвърна Биглър. — Ще ви ги върна веднага щом се освободят две от моите момчета.

— Знаеш ли какво, Джо? Ако аз имах вашия случай, досега този червенокож да е в килията. Франк действа погрешно, но е във вашия район, така че не мога да ви се бъркам, нали?

Биглър с усилие се овладя.

— Капитан Теръл знае какво прави, сър.

Сподавената нервност в гласа на Биглър напомни на Хемингс, че е критикувал шефа му.

— Разбира се — бързо каза той. — О’кей: ще ти изпратя двама души. Ако пък при нас се развихри престъпността, може вие да ни помогнете, а? — Той се изсмя кратко и гръмогласно. — Ако изобщо имаме някога нужда от помощ.

— Надявам се да не ви се налага, сър. — Биглър изпита желание да се пусне по телефонния кабел, да ритне Хемингс по дебелия задник и да се върне незабелязано зад бюрото си, но такива чудеса трудно биха се случили.

— Ще имаш хората след около час — обеща Хемингс.

Но охраната дойде твърде късно. Докато Теръл се опитваше да се измъкне от задръстването, а Хемингс разпореждаше на двама детективи да потеглят за Парадайз Сити, Поук Тохоло нанесе удара си.

Убийството на Елиът Хансън не представляваше за него никаква трудност. Разбира се, имаше известен риск, но Поук с готовност го поемаше.

Часът беше 14.30; по това време вече приключваха с обяда в клуба; индианците се хранеха в обширната кухня долу в сутерена; две трети от членовете се бяха прибрали в офисите си, а останалите дремеха във фоайето. Поук много добре знаеше всичко това. Знаеше също, че Елиът Хансън вече се е изтегнал на кушетката в кабинета си за четиридесетминутната следобедна дрямка. Тъй като беше много чувствителен, Хансън със собствени средства беше звукоизолирал кабинета си. Поук знаеше и това.

Той пристигна на входа за персонала точно когато двамата отегчени детективи караха към Парадайз Сити, а капитан Теръл чакаше на червен светофар на около половин миля от клуба.

Поук се движеше тихо по мрачния коридор и чуваше разговорите на персонала в кухнята. Той откачи едно от многото бели сака, които висяха на закачалката, и го облече. Беше му голямо, но нямаше значение. Мина покрай отворената врата на кухнята — никой не го забеляза. После пресече празната трапезария, излезе в коридора и тръгна към бара. Видя баща си, който миеше чашите със същото търпение и сервилност, които винаги го бяха вбесявали. Спря се и дълго гледа стария; изпита желание да влезе и да го прегърне. Но знаеше, че не може да си позволи такъв лукс, и продължи.

Двама от клубните членове — пригладени, добре охранени, с пури в ръка, минаха покрай него. Не го видяха — кой ли ще обърне внимание на маймуна в бяло сако. Не правеше по-голямо впечатление от муха на прозореца.

Стигна до кабинета на Хансън. Дори не се огледа дали няма някой. Леко завъртя дръжката на вратата и влезе в стаята. Вратата се затвори безшумно.

Елиът Хансън седеше на бюрото. Обикновено но това време винаги спеше, но сега бе твърде уплашен. Светът, който си беше изградил, се рушеше и той усещаше, че скоро ще се срути върху него. Когато вдигна глава, видя индианец с бяло сако и махна нетърпеливо.

— Не съм те викал! Махай се! За какво си дошъл?… — Позна Поук, ахна ужасен и се сви на стола.

Поук вдигна пушката. Когато натисна спусъка, по кафявото му лице се плъзна лека усмивка.

Първият куршум проби дясното рамо на Хансън и обагри с кръв сакото му, а Поук разбра, че пушката криви надясно. Вторият куршум го улучи в устата и разби красивите му бели протези. Третият куршум пръсна мозъка му и го размаза по тефтера.

Така го намери капитан Теръл, когато пристигна след десет минути.

* * *

Сержант Биглър с плувнало в пот лице и с ярост в очите влезе в кабинета на Теръл. Теръл му бе възложил неблагодарната задача да се оправя с пресата, като предварително го бе инструктирал да не дава никаква информация. Реакцията на журналистите се отрази твърде зле върху кръвното налягане на Биглър.

— Знаеш ли как ни наричат тия кучи синове? — попита той, като свиваше и отпускаше големите си юмруци. — Смотаните ченгета! Казват, че…

— Добре, Джо, не им обръщай внимание! — Теръл току-що беше говорил с кмета, който бе изпаднал почти в истерия. Но когато Теръл знаеше, че действа правилно, никаква истерия и никакви крясъци не бяха в състояние да го обезпокоят. — Седни… и пий едно кафе.

Биглър седна и си наля кафе в картонена чаша.

— Утре ще бъде ад с пресата, шефе — каза той и се опита да се успокои. — А довечера по телевизията… не ми се мисли!

— Каза ли им, че не разполагаме с никакви следи? Биглър трепна, щом си припомни.

— Казах им.

Теръл взе да пълни лулата си.

— Колко души си събрал?

— Шестима чакат отвън.

— Доведи ги.

В кабинета влязоха петима от най-добрите подчинени на Теръл начело с Лепски — Макс Джакъби, Дейв Фаръл, Джак Уолъс, Анди Шийлдс и Алек Хорн.

— Взимайте столове и сядайте — каза Теръл.

След известно суетене детективите се настаниха.

— Знаете какво е положението — започна Теръл. — Всички сте чели рапортите. Заподозрян номер едно е Поук Тохоло. Онези двамата, мистър и мисис Джак Алън, работят с него и могат да ни помогнат. Имате описанията им. Няма да е трудно да ги заловим, защото не знаят, че сме по следите им. Тъкмо за това ни критикува пресата. Ще даваме вид, че не разполагаме с нищо, и докато журналистите ни наричат „смотаните ченгета“, онези тримата ще са спокойни… а на нас точно това ни трябва. — Той спря, за да запали лулата си, и продължи: — Сигурен съм, че доста, от членовете на клуба са получили заплашителни писма за пари и са дали сумите, но никога няма да го признаят. Те са слаби и безпомощни, а от убийството на Хансън обезумяха съвсем. Хансън плати, но друг е открил парите преди Поук и затова последва тази трагична развръзка. Идеята пликът да се залепва под телефонния автомат е много умна. Обществените телефони непрекъснато се използват и е почти невъзможно да открием кой взима плика, ако нямаме описанието му. Те не са наясно какво знаем ние и толкова по-добре. Разбрахме, че използват телефонна кабина на аерогарата, и тъй като не предполагат, че ги подозираме, вероятно ще я използват отново. Макс, Дейв и Джак — вие отивайте веднага на аерогарата. Проверете всички телефони. Ако намерите плик, го оставяте, където е, и ми се обаждате. Ще отнеме доста време. Просто се правете, че звъните по телефона. И не забравяйте: възможно е да ви гледат и едно погрешно движение може да провали цялата операция. Не е нужно да ви обяснявам всичко подробно, нали?

Детективите кимнаха.

— Ако забележите някой от тримата, го проследете. Ще държите радиовръзка с Лепски. Искаме да ги хванем всичките. Ако видите и тримата, ги обградете, но внимавайте… опасни са. Бас държа, че само един от тях събира пликовете… вероятно момичето. Ако е то, проследете го и докладвайте. Ясно ли е?

Тримата мъже отново кимнаха.

— О’кей, тръгвайте!

Джак Уолъс откри плика под телефона в кабина В на аерогарата. Потръпна от вълнение, когато се облегна на телефонния автомат, прикри го с едрото си тяло и опипа плика с лявата си ръка, докато с дясната набираше номера. Имаше намерение да звънне на жена си, но когато откри плика, затвори и се обади на Теръл. — Намерих го, шефе. Кабина В.

Теръл пое дълбоко въздух: акцията се увенча с успех.

— Чудесно, Джак! Докладвай на Лепски.

Уолъс затвори и излезе от кабината, като хвърли поглед към възрастната жена, която нетърпеливо чакаше.

Лепски седеше в колата с включено радио, когато Теръл се обади.

— Джак намери илика в кабина В. Давай, Том! Операцията е в твои ръце… успех!

Лепски опипа полицейския колт 38 калибър под мишницата си и каза:

— Да, шефе. Ако нещо се случи, ще докладвам. — И затвори.

Уолъс отиде до колата на Лепски.

— Предупреди останалите — каза Лепски. — Аз ще отида вътре да огледам.

Той слезе от колата, прекоси обширния паркинг и влезе в чакалнята на летището. Предпазливо си пробиваше път през хората. Мина покрай телефонните кабини. Хвърли поглед на възрастната жена в кабина В, качи се по стълбите до полуетажа, където бяха контролните служби. Оттам по-ясно се виждаше кабина В.

— Съжалявам, сър — каза му едно момиче, — не можете да останете. Тук е само за служители.

Лепски се обърна и го погледна.

Беше дребно, хубаво и тъмнокосо; носеше жълта блуза и черна мини пола — униформата на авиолиниите на Парадайз Сити. Огледа продължително краката му и когато момичето се засмя смутено, се превърна изцяло в полицай.

— Кой е шефът тук? — попита Лепски и показа значката си.

След секунди седеше в един от кабинетите и с включен радиопредавател оглеждаше чакалнята и кабина В през витрината.

Лепски бе свикнал да чака. Това беше част от полицейската работа. Първите четири часа едва се влачеха. В края на всеки час някой от хората му проверяваше дали пликът е все още в кабината.

За да не стои без работа, Лепски оглеждаше хората, които ползваха телефоните, но никой не отговаряше на описанията на онези трима. След пет часа Макс Джакъби го смени и Лепски легна да подремне на леглото с колелца, което му отпусна шефът на контролния екип.

Съня си прекара със стюардесата. Лудориите й го смайваха. Разочарова се, когато се събуди.

* * *

Първото нещо, което направи Чък, когато стана, бе да стегне буика. Отиде до сервиза, напълни резервоара, провериха му гумите и акумулатора и допълниха с вода радиатора. Монтьорът подмени и две от свещите Щом вземеха парите, ги чакаше дълъг път и нищо не трябваше да се оставя на случайността. Операцията беше към края си. За него двете хиляди долара и колата означаваха нов живот. Бе твърде ограничен, за да мисли какво ще се случи, когато парите свършат. Живееше ден за ден. Винаги можеха да намерят още пари, ако измислят друг хитър план. Защо да се притеснява предварително?

Доволен, че колата вече е в отлична форма, той се върна и я паркира на брега. Погледна си часовника. 10.43. След половин час започваха работата. Седна на слънце и зачете листчето от Поук. Реши да остави аерогарата за най-накрая. Оттам щеше да поеме по магистрала 25 към Лос Анжелос. Затова ще започне с хотел „Адлон“.

Беше казал на Мег да се срещнат на брега. Запали цигара и седна на кея. От тази страна пристанището беше празно. Корабите, с които събираха сюнгери, бяха отплували От другата страна на пристанището се виждаха яхтите, моторниците и платноходките на богаташите. Той хвърли фаса във водата, потърка с длан късия си дебел нос и се опита да се отпусне.

Чък никога не четеше вестници, нито пък слушаше радио. Живееше в своя малък, ограничен свят. Затова не знаеше нищо за убийството на Хансън и за последвалия вой в печата.

Сякаш доиш крава, бе казал Поук.

Чък се ухили неловко. Не е баш така, но горе-долу. Може би е по-опасно да доиш крава. Питаше се как ли ще реагира индианецът, като разбере, че и него са го издоили.

Малко след 11.00 тръгна към колата.

По това време на деня кеят бе изпълнен с индианци, рибари, туристи с камери и моряци от луксозните яхти. Хората се запътваха към баровете, за да пийнат първото си питие за деня. В края на кея имаше група туристи, които гледаха разтоварването на лодка с омари.

Мег си проправи път през тълпата и се качи в буика. Беше облякла мърлявия си бял пуловер и протрития тесен панталон. Дългата й провиснала коса се спускаше по раменете.

Чък се настани зад волана. Завъртя ключа и запали двигателя.

— Потегляме, малката — каза той. Опита се да го каже уверено, но беше разтревожен. Следващите два часа щяха да са опасни. Чудеше се дали Поук е на сергията за плодове. Огледа смутено нагоре и надолу претъпкания кей.

Мег не отговори и той я изгледа свирепо. Тя изглеждаше спокойна и той погледна ръцете й: изобщо не потрепваха и това го ядоса. Бе така дяволски хладнокръвна и той осъзна, че нищо не я интересува. Това беше опасно: да поемаш рискове, без да те е грижа. Почувства как сърцето му се сви от страх при мисълта, че някое ченге можеше да й се нахвърли.

— Приберем ли парите, изчезваме. Отиваме в Лос Анжелос… там е много гот. С две хиляди долара ще си караме кефа — каза той.

Тя продължаваше да мълчи. Гледаше през прозореца на колата с безизразно лице и той почувства яростно желание да я удари, но сега не беше подходящият момент.

Спомни си за предишната вечер. Пожела я страстно. Но тя лежеше под него като пън. Нищо не беше в състояние да я възбуди и накрая желанието му премина — той се отдръпна с отвращение от нея.

Когато включи на задна, за да излезе от паркинга, си помисли, че достатъчно се е занимавал с нея. Ще я зареже, и нея, и индианеца. След като вземат всичките пликове и излязат на магистрала 27, ще спре и ще я изхвърли. С две хиляди долара ще си намери мацка, която да не се държи с него като дървенячка. Голяма нула! Така ли го беше нарекла? О’кей, ще я остави, но нека да вземат пликовете.

— Първо отиваме в „Адлон“, кабина 6. Слушаш ли ме?

— Да — отвърна Мег.

Те слязоха с колата от оживения кей и тръгнаха по една странична улица, която щеше да ги изведе на булеварда. Точно по това време патрулиращият полицай О’Грейди стоеше на ъгъла на същата улица и булеварда.

Всеки патрул беше инструктиран и имаше описанията им. Указанията бяха категорични: никакъв арест, само сигнализиране.

О’Грейди зърна буика и застана нащрек. Когато колата пропълзя покрай него, той изгледа Чък, после Мег и моментално ги разпозна по описанието, което знаеше наизуст. Изкушението да спре колата и да ги арестува бе огромно. Той си представи как снимката му ще се появи по всички вестници, а може би дори и по телевизията, но мисълта за гнева на Биглър охлади ентусиазма му. Той видя как колата се влива в натоварения трафик по булеварда и включи предавателя си.

Щом получи информацията, Биглър алармира патрулна кола 4. Полицаите Хърн и Джейсън бяха паркирали на булеварда. Те се стегнаха, щом чуха резкия глас на Биглър по радиото.

— Х.50. 1963, тъмносин буик 55789 идва към вас. Повтарям Х.50. Проследете го при възможност, но не и ако се съмнявате, че ще ви забележат. Мъж и жена. Повтарям. Прекратете следенето, ако има опасност да ви забележат.

От кода Х.50 Хърн разбра, че става въпрос за Екзекутора. Той запали двигателя. Остави радиото да работи и чу как Биглър уведомява и другите патрулни коли.

— Идват — каза Джейсън. Хърн потегли и се включи в потока от коли.

Буикът мина покрай тях и полицаите огледаха Чък и Мег. Хърн се вряза между един ролс и един кадилак. Шофьорът на ролса натисна клаксона, после разбра, че се е изежил на полицейска кола. Затова, когато Джейсън го изгледа, се направи, че случайно е изсвирил.

Буикът успя да мине на светофара, а Хърн изруга, защото трябваше да спре.

— Дявол да го вземе! Единственият начин да се измъкнем от тази лудница е като включим сирената. Край. Изпуснахме ги.

Той се обади на Биглър.

Без да усеща, че ги следят, Чък зави надясно на следващото кръстовище и намали, когато стигна „Адлон“.

— Давай, малката, ще те чакам тук.

Мег отиде в хотела и взе плика от кабина 6. Върна се в колата и го сложи отпред в жабката. От „Адлон“ тръгнаха към „Екселсиор“ и Мег отново прибра плика без проблеми.

С нарастващо въодушевление Чък я погледна как слага плика в жабката и тръгна за жп гарата.

— Боже! — избръщолеви той. — Наистина сякаш доиш крава! Вече имаме хиляда долара! Още три пъти и изчезваме.

Патрулна кола 6 докладва, че буикът минал покрай тях в обратна посока. Задръстването било много голямо и не успели да обърнат, за да го проследят.

Биглър погледна голямата карта, разтворена на бюрото му. Отбеляза къде е бил видян буикът и алармира патрулни коли 1 и 2, че може да мине покрай тях.

Но Чък караше към гарата по страничните улици и патрулните коли го изпуснаха.

Там нямаше място за паркиране и той взе да обикаля наоколо. Това го притесни. Някое любопитно ченге можеше да го пита какво прави тук. Обиколи гарата четири пъти, преди Мег да се появи.

Когато сиря, лицето й бе обляно в пот.

— Исусе! Какво, по дяволите, нрави досега? — изръмжа той. — Взе ли го?

— Да — Мег отвори жабката и сложи третия плик върху другите.

— Уху — Чък изтри лицето си с длан. — За момент… — млъкна и се засмя пресилено. — Петстотин долара! Сега към Грейхаунд!

Зави по една пресечка и излезе на крайбрежния булевард. Един полицай, който дебнеше там, забеляза буика и се обади на Биглър. Той веднага алармира кола 2, но тя нямаше как да се измъкне от задръстването. Шофьорът каза, че не може да направи нищо, освен ако не пусне сирената. Биглър изруга. Полудяваше при мисълта, че булевардът е претъпкан с шофьори, които се шляеха без цел, за да показват себе си и колите си и да се наслаждават на хората по плажа.

Мег излезе от буика и отиде на спирката на Грейхаунд.

Кабина 4 беше заета.

Около трийсетгодишната жена, която говореше по телефона, бе от типа, който Мег мразеше и презираше: омъжена, с прическа, направена в евтин фризьорски салон, с не особено изискани дрехи и накичена с безвкусни дрънкулки. Сигурно имаше дете и разбира се, непрекъснато го поучаваше, без да признае, че е чудовище, превърнало живота й в ад. Мъжът й вероятно беше някой досадник, който говореше само за коли, голф и трепереше да не загуби работата си.

Мег я наблюдаваше с омраза как говори и размахва ръка. — Ха… ха… ха. — Пискливият й смях проникваше през стъклената врата. — Ха… ха… ха.

Изгубила търпение, Мег отвори вратата, избута жената настрани, отлепи илика и го прибра в чантата си.

— Ох! Извинете! — Жената я гледаше слисано.

— Майната ти! — изруга Мег и тръгна към колата.

— Нямаше ли проблеми? — понита Чък, когато Мег сложи плика в жабката.

Тя го погледна студено.

— Щях ли да съм тук, ако имаше?

Чък въздъхна дълбоко. Два бона!

— Какво ти става — я запита, когато излязоха на магистралата. — Кажи ми, по дяволите, какво ти става?

— И аз бих искала да знам! — Мег се замисли. — Как само ми се иска да знам!

Скоро ще се отърве от нея, каза си Чък. И тя беше луда като индианеца! Но има ли значение, щом ще зареже и двамата? А сега — аерогарата. Дори и да липсваше плик, вече беше събрал две хиляди и шестотин долара! Боже! С толкова много мангизи можеше да направи каквото си иска.

Пристигнаха на аерогарата. Стрелките на големия часовник в чакалнята показваха 12.15.

Чък намери място сред колите, наредени на големия паркинг. Усети собствената си миризма на пот, когато дръпна ръчната спирачка.

— Давай, малката… последен тур! Хайде, хайде… размърдай се!

Мег слезе, пресече асфалта и тръгна към аерогарата. Чък се огледа, за да види дали няма някой наоколо, после извади пликовете от жабката и ги отвори с ножа си. Парите се разпиляха но коленете му.

Като че доиш крава! Като че береш череши! Ама че сладка работа.

Преброи парите, сложи ги в един от пликовете, а останалите захвърли на задната седалка. Претъпкания плик прибра в жабката.

Ако и последният снесе, ще станат три хиляди и сто долара!

Боже мой! Боже мой!

Удари с юмрук но волана.

„Хайде! Идвай! — помисли си. — Идвай вече, тъпа кучко! Да се махаме оттук!“

Той си мечтаеше за момента, в който ще излезе на магистралата, ще отвори вратата и ще я изхвърли навън.

Представи си я как стои и гледа след него.

Боже! Кога ли ще стане това?

* * *

Лепски пое поста от 11.00. Джакъби докладва, че до момента няма нищо. Пликът беше все още там. Останалите детективи, вече отпочинали, застанаха отново по местата си.

— Можем да си чакаме със седмици. — Лепски беше вкиснат, когато седна на стола и запали цигара.

— Ще донеса кафе — каза Джакъби и излезе.

Точно тогава чуха гласа на Биглър по предавателя. Двамата мъже застинаха.

Той им съобщи, че мъж и жена… без индианеца, са тръгнали в посока към тях. Патрулните коли са ги изгубили.

— Отивай долу в чакалнята, Макс — каза Лепски, щом Биглър приключи. — Сега е моментът.

Джакъби излезе, а Лепски веднага уведоми и останалите четирима детективи по радиопредавателя.

Едва в 12.15 безкрайното им чакане бе възнаградено.

Джакъби пръв я забеляза. Когато стигна до телефонните кабини, Лепски също я видя. Той я огледа изпитателно: висока, с руса провиснала коса, мръсна, с намусено лице и мазна кожа. Когато я видя да влиза в кабина В, той се убеди, че това е жената, която търсят.

Натисна копчето на предавателя.

— Изглежда, пристигна! Блондинка, бял пуловер, тесен син панталон. В момента е в кабината. Не я заобикаляйте… следвайте я от разстояние! — И затвори.

После излезе от кабинета и се спусна бързо по стълбите в чакалнята.

Момичето си тръгна, като полюшваше чантата. Джакъби го последва.

Лепски се стрелна към телефонната кабина точно когато огромен дебел мъж отваряше вратата.

— Полиция! — изръмжа Лепски, избута мъжа и опипа автомата отдолу. Плика го нямаше. Той заобиколи дебелака, който го гледаше опулен, и бързо настигна Джакъби.

Тази беше жената!

Включи предавателя:

— Тя е! Сега излиза! — Спря за момент навън, докато тя вървеше към паркинга. После кимна на Джакъби, който се отправи към колата си. — Пресича паркинга, Дейв! Карай на северния изход и чакай! Анди! Ти отивай на южния!

Изключи предавателя и скочи в колата при Джакъби. Радиопредавателят бе включен и във въздуха се носеха инструкциите към шестте патрулни коли, които обикаляха на около миля от аерогарата.

Шофьорите на патрулните коли знаеха какво да правят. Всяка се насочи към изходите на града. Това им беше работата. Ако буикът се върнеше към града, трите коли на аерогарата щяха да го проследят.

Изведнъж прозвуча гласът на Дейв Фаръл:

— Северният изход, Том. Напускат града. Тръгвам след тях.

— Давай — каза Лепски и Джакъби запали двигателя.

* * *

Дейвид Джаксън младши си легна пиян и се събуди също пиян. Тази сутрин трябваше да посрещне майка си на аерогарата. Връщаше се от Ню Йорк, където беше на гости. Той обичаше майка си, но безумно му се искаше да не идва в Парадайз Сити точно когато имаше бал в Испанския хотел. Но държеше на нея. Тя бе опората му и имаше моменти, когато й беше благодарен. Знаеше, че тя изглажда отношенията между него и баща му. Ако не беше нейната неотклонна и постоянна интервенция, Дейвид Джаксън младши отдавна да бе лишен от наследство. Откакто баща му притежаваше петнайсет милиона, мисълта да остане без наследство силно го вълнуваше, както би се изразил Дамън Ръниън.

Ето защо, когато се събуди, се измъкна от леглото, убеден, че най-малкото, което може да направи, е да стигне до аерогарата навреме и да посрещне майка си, пък ако ще да умре. Махмурлукът му го караше да се чувства така, сякаш е минал през месомелачка. Щом влезе в ягуара си, отпи солидна глътка уиски от бутилката, която винаги държеше в колата, с надеждата да намали ужасното си главоболие.

Погледна златния си часовник „Омега“ и видя, че остават само петнайсет минути до кацането на самолета.

При положение, че зъбите му почти плуваха в скоч, това бе истинско предизвикателство и той прелетя по булеварда към аерогарата със скоростта на участник в Гран При и с ловкостта на пълен левак.

Избегна три катастрофи само благодарение на сръчността на другите водачи. Излезе на магистралата и натисна газта. Колата летеше. Погледна часовника си. Беше 12.30. При 110 мили в час е неразумно да отделяш очи от пътя и е фатално да си гледаш часовника.

Дългата предница на ягуара се заби странично в прашен син буик, който точно излизаше от отклонението за аерогарата.

Силата на удара изхвърли буика насред магистралата и друга кола, която не успя да спре, се вряза в радиатора.

Ягуарът излезе на пътя, преобърна се, падна на покрива си и избухна. Дейвид Джаксън младши умря още преди пламъците да овъглят тялото му.

Чък видя как ягуарът връхлита срещу него, но не можеше да направи нищо. Усети удара, после стъклото пръсна в лицето му като шрапнел. По някакво чудо вратите се откъртиха, Чък изхвърча от колата и се намери коленичил на пътя.

Остана така, загледан с ужас в растящата локва кръв. Независимо от болката, от ужаса и от ужасното кървене, той мислеше единствено за парите в жабката на колата. Някак си успя да се изправи на крака. Като през мъгла чуваше клаксоните на колите и виковете. Без да им обръща внимание, се заклатушка към катастрофиралия буик и посегна към парите.

В това време от ягуара се стрелна пламтящ бензин като оранжевочервена змия и стигна до буика точно когато Чък извади плика с кървящи пръсти. Пробитият резервоар на буика гръмна.

Чък отхвръкна във въздуха, дрехите му пламнаха и това, което остана от него, се разби върху преобърнатия ягуар.