Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Want To Stay Alive?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс

ИСКАШ ЛИ ДА ОСТАНЕШ ЖИВ?

 

Антоанета Миндова, преводач

София Бранц, стилова редакция

Красимир Андреев, художник

Виолета Делчева, коректор

Формат 84/108/32. Печатни коли 11. Цена 14,92 лв.

Печат Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“

„Зебра 2001“, 1992 г.

с/o НИКА, София

История

  1. — Добавяне

ПЕТА ЧАСТ

Уолтън Уолбек откри сред пощата си първото от поредицата писма, които щяха да получат през седмицата и други богати членове на Клуб 50.

Уолбек, висок, блед и женствен, беше наследил значително богатство от баща си и освен че играеше превъзходно бридж, не бе работил никога в живота си. Сега, на шейсет и пет години, се бе превърнал в напаст за познатите — приятели нямаше, — отегчаваше се сам от себе си и се ужасяваше от смъртта.

Тази сутрин беше по-нервен от друг път, докато ядеше рохките яйца и четеше сутрешната поща. Ужасната смърт на мисис Дънк Браулер го бе потресла. Той мразеше от все сърце старата жена, но я одобряваше като партньорка за бридж. Да умре но такъв начин! Ужасно. Ами наглият коментатор, който водеше сутрешните новини в 8.00: „Полицията изглежда безсилна да направи каквото и да било.“ Това наистина го разтревожи. И ето, последва убийството на тази жена… Манди или как беше… прободена с нож! И полицаят, който я пазел, също прободен! Защита! На това ли му вика защита полицията!

Нервите му съвсем се опънаха, когато прислужникът Джаксън изпусна нещо в кухнята.

Посегна към следващото писмо. Видя плик, адресиран до него с размазани печатни букви, които го накараха да свие устни с отвращение. Поколеба се, но го отвори, извади лист, препънат на две и го разтвори.

С разкривени печатни букви се мъдреше следното съобщение, което накара сърцето му да заблъска лудо, а по гръбнака му да полазят ледени тръпки:

„Искаш ли да останеш жив? Изпълни точно следните инструкции: сложи пет стодоларови банкноти в плик, а плика залепи от долната страна на телефонния автомат в кабина А в чакалнята на аерогарата до 12.00 часа днес.

Освен ако не предпочиташ да си мъртъв.

Полицейска закрила? Питай Манди Лукас.

ЕКЗЕКУТОРА

Сложи и тази бележка в плика, за да си осигуриш бъдещата безопасност.“

 

Уолбек изпусна бележката като попарен. Обхвана го паника. Той скочи и тръгна към телефона. После се спря. Сърцето му биеше толкова силно, че чак му прималя.

— Джаксън! — изкрещя той и се тръшна на стола. — Джаксън!

Прислужникът му, който го търпеше вече десет години, дойде до вратата, без да бърза. Беше около година по-млад от Уолбек, но изглеждаше по-стар.

— Викахте ли ме, сър?

Уолбек го изгледа втренчено и разбра с известно чувство на обреченост, че Джаксън не само беше безполезен, но може би щеше да се радва, че му се е случило такова ужасно нещо. Уолбек нямаше никакви илюзии относно чувствата на Джаксън към него.

— Не… не… отивай си! Не ме гледай така! Върши си работата!

— Да, сър.

Когато Джаксън излезе, Уолбек с усилие се изправи на крака. Отиде до барчето и си сипа една солидна доза бренди. Изпи го и изчака алкохолът да окаже въздействието си. Докато чакаше, си блъскаше главата като затворена в капан мишка.

— Екзекутора!

Сети се за Маккуин, за мисис Дънк Браулер и за любовницата на Ридъл… а сега и Манди!

Този човек беше луд, а полицията не можеше да направи нищо.

Неуверено се приближи до масата и отново се загледа в писмото.

Дали да каже на полицията? Или да потърси адвоката си? Какво ли може да се направи?

Не… най-доброто… най-сигурното е да плати. И то веднага! Ще отиде в банката, ще вземе парите, после — на аерогарата. Не са много пари… петстотин долара… нищо работа!

* * *

Поук Тохоло с раница на гърба влезе в чакалнята на аерогарата и се смеси с чакащите пътници. Намери свободно място близо до телефонните будки, седна и сложи раницата между краката си. Никой не му обърна внимание — той веднага се сля с останалите. Имаше няколко индианци семиноли с ризи на цветя и тесни панталони, които чакаха самолета на малки групички. Поук отвори вестник и зачете спортната страница.

Малко след 11.30 видя как Уолтън Уолбек влиза в чакалнята. Много пъти го беше виждал в клуб 50 и веднага го позна. Уолбек отиде до кабина А. Едно момиче говореше но телефона и Уолбек зачака, като нервно се оглеждаше наоколо и леко бършеше слепоочията си с копринена кърпа.

Най-накрая момичето приключи с разговора, излезе от кабинката и бързо се отдалечи. Уолбек влезе и затвори стъклената врата. Гърбът му закриваше това, което правеше.

След няколко минути излезе, огледа се крадешком наляво и надясно и бързо тръгна към изхода.

Поук огледа претъпканата чакалня. Изкушаваше се да отиде, за да види дали парите са там, но се въздържа. Вече беше поел доста голям риск със самото идване тука.

Дали Уолбек бе уведомил полицията? Може би му бяха казали да изпълни инструкциите, а сега чакаха кой ще прибере парите.

Поук отново огледа наоколо. Никой не му приличаше на ченге, но това не означаваше нищо. Ако Уолбек беше казал на полицията, ченгетата щяха да са скрити някъде, откъдето ще могат да наблюдават телефоните и внезапно да се появят.

Той продължи да чете вестника, от време на време влизаха хора в кабина А. Парите — ако бяха там — трябваше да са прикрепени към долната част на автомата и надали някой щеше да ги открие, освен ако специално не ги търсеше.

Най-накрая стана и тръгна непринудено към изхода, където спираха автобусите за града.

Спря се на вратата, сякаш се сети за нещо, после се върна към телефонните кабини, влезе в кабината срещу онази на Уолбек, и затвори вратата.

* * *

Чък си погледна часовника. Беше 11.45. Той седеше на леглото и пушеше: в краката си имаше вече куп фасове.

Мег седеше на стол до прозореца и гледаше оживлението навън. Знаеше, че Чък очаква нещо, но вече се бе научила да не задава въпроси.

При телефонния звън и двамата подскочиха.

Чък грабна слушалката.

— Чък!

Той позна гласа на Поук.

— Да.

— Аерогарата… кабина А — каза Поук и затвори. Чък също затвори. Усети вълнение. Знаеше, че Поук няма да се обади, ако не е сигурен, че парите са там… Значи номерът е минал!

— Трябва да излезеш! — изгледа Мег. — Слушай внимателно. Ще вземеш автобуса за аерогарата. Нали знаеш къде е спирката?

Тя кимна мрачно.

— Когато стигнеш на аерогарата, ще влезеш в чакалнята. Вдясно има телефонни кабини. Всяка си има буква: А, В, С и т.н. Ще влезеш в кабина А. Сега внимавай: ще набереш този номер — той й подаде къс хартия. — Това е номерът на Центъра за туристическа информация в града. Ще попиташ къде има безплатен плаж.

Мег слушаше, а очите й бяха ококорени.

— Трябва да имаш някаква причина, за да влезеш в кабината — продължи Чък, — ченгето може да те пита. Може да поиска да знае защо си на аерогарата. Кажи му, че си на почивка и си мислела, че ще е забавно да разгледаш аерогарата… кажи му, че харесваш аерогарите. — Той я гледаше внимателно. — Никакво ченге нищо няма да те пита, но е добре да си подготвена, ако нямаш късмет. Ясно ли е?

Тя кимна.

— О’кей. Сега слушай… докато набираш номера, опипай телефонния автомат отдолу. Ще има един плик, залепен с лепенка. Прибери го в чантата си. Гледай никой да не те види. Разбра ли?

Тя облиза устни.

— Защо не отидеш ти? Защо аз? — попита пресипнала.

Чък я изгледа.

— Неприятности ли ще създаваш?

Тя трепна.

— Не… Ще отида.

— Чудесно. Като вземеш плика, веднага се връщай тука. Поук ще наблюдава. Да знаеш!

Тя го погледна със застинало лице.

— Кой Поук?

Той се захили, после кимна.

— Вече започваш да чаткаш… но запомни: ще бъдеш под наблюдение. А сега тръгвай!

Тя взе овехтялата си чанта и излезе от стаята. Той се ослушва, докато стъпките й заглъхнаха по дървените стълби, после хукна надолу, кимна на индианеца и излезе навън.

Като си проправяше бързо път сред хората, стигна до автобусната спирка и се спря зад сергия с банани. Видя Мег, която чакаше с още няколко души, и когато автобусът дойде, тя се качи.

Автобусът потегли, а той се затича покрай брега към буика. Караше бързо по страничните улички и пристигна на аерогарата 10 минути преди Мег. Влезе в чакалнята и потърси подходящо място, откъдето да може да наблюдава кабините, без да се вижда.

Застана до щанда за вестници и видя как Мег влиза забързана и отива към кабина А. Той кимна. Никаква паника… нито следа от страх.

Тя влезе в телефонната кабина и затвори вратата.

Стомахът му се сви на топка. Изведнъж, кой знае откъде, изскочиха две ченгета. Въпреки че бяха облечени цивилно, нямаше начин да ги сбърка: едри, чисти, елегантни, широкоплещести и целеустремени. Те си пробиваха път през тълпата към телефонните кабини и Чък усети как по лицето му се стече струйка пот.

Дали Мег ще го издаде? Това бе първата му мисъл. По-добре да се маха оттук, да изчезне от града! Така се уплаши, че не можа да помръдне, само стоеше и гледаше.

Детективите минаха покрай телефоните и се спряха пред един индианец семинол, който тъкмо влизаше в чакалнята.

Чък изтри потта от брадата си и въздъхна с облекчение. Индианецът тръгна с детективите, като протестираше и размахваше ръце, а хората го зяпаха. Ченгетата избутаха индианеца в ъгъла и го нападнаха с въпроси.

След известно време Чък видя, че Мег излиза от кабината и тръгва към изхода. Тя не беше видяла какво се случи, но вървеше доста бързо, за да изглежда непринудено.

Чък отново усети страх.

Ако някое от ченгетата я види и се учуди закъде се е забързала? Всъщност Чък нямаше причини за безпокойство — полицаите бяха прекалено заети с индианеца.

Чък излезе от аерогарата с вдървени крака. Видя как Мег се качва в автобуса и бързо тръгна към буика.

В автобуса имаше само пет души. Мег си купи билет и седна най-отзад на спокойствие. Шофьорът я беше изгледал любопитно. Тя знаеше, че сигурно изглежда ужасно. Студени тръпки пълзяха но гърба й и в момента, в който седна, тя започна да трепери. Надяваше се никой от пътниците да не забележи. За момент остана неподвижна, като се опитваше да се успокои. Чак когато автобусът засвистя по магистралата и тя се увери, че никой не я гледа, спря да трепери.

Изчака рейсът да се включи в голямото движение и отвори чантата си. Извади плика от амбалажна хартия. Погледна го, обърна го, поколеба се и после, решена да разбере какво има, извади от чантата пиличка за нокти и го отвори.

Вътре намери пет стодоларови банкноти. При вида на всичките тези пари се сви от страх, после забеляза и бележката от Екзекутора. Страхът отстъпи на ужаса. Устата й се изпълни със слюнки. За момент понечи да скочи, но някак успя да се овладее. Прочете отново бележката и я обля студена пот.

Сега вече знаеше! Това, което подозираше, се оказа истина!

Екзекутора!

Поук!

Колко ли хора беше убил? Тя си напрегна мозъка, за да си спомни. Но имаше ли значение колко са? И един човек стигаше.

С треперещи ръце прибра парите и бележката в плика и го пусна в чантата.

Чък се беше забъркал с този ужасен индианец… а също и тя!

Гледаше през мръсния прозорец палмите, плажовете и къпещите се хора и умът й бе парализиран от страх. Помъчи се да измисли нещо.

Поук заплашваше хората, за да му дават пари, а нея използваше, за да ги прибира! Полицията можеше и да я чака! Можеха да я арестуват, когато взимаше плика!

Убийство!

Не! Чък не заслужаваше да се забърква в убийство! Беше объркана. Какво да направи? Отново слюнки изпълниха устата й; отново трябваше да положи усилия, за да не скочи от седалката. Дали да отиде в полицията?

Тя потръпна. Полицията! Представи си как отива в участъка и им разправя за случилото се. Дори да й повярват, какво могат да направят? Да я изпратят при родителите й? По-вероятно ще я пратят в някое отвратително място, където да я пазят! Умът и се мяташе като топка за пинг-понг.

Кръстоса крак, после го свали. Стисна юмруци, удари се по коленете, усети се и със страх огледа пътеката на автобуса. Никой не й обръщаше внимание. Искаше й се да изкрещи на тези пет души: „Помощ!“

Има само един изход, каза си тя и се помъчи да се успокои. Веднага да отиде в Маями. От Маями ще тръгне на север, колкото се може по-далече от Парадайз Сити. Трябваше да изчезне: да забрави за Чък и да започне всичко отначало.

След като веднъж взе това решение, започна да мисли по-спокойно.

О’кей, това го реших. На няколко мили беше спирката на Грейхаунд. Ще помоли шофьора да спре там. Ще взема автобуса до Маями. Оттам…

Изведнъж я обзе отчаяние.

Всичките й дрехи бяха в онази противна стая на дебелия индианец. Нямаше нищо. Какви си ги измисля? Как ще стигне до Маями? Имаше по-малко от два долара в чантата! Пак се загледа през прозореца.

Два долара ли? Има петстотин долара! Можеше ли да използва тия пари? Щеше ли да стане съучастничка или както там се казва в полицията? Но пък щеше да се измъкне! Щеше да избяга от този кошмар! Трябва да е луда, за да не използва парите.

Побиха я тръпки.

С петстотин долара може да отиде до Ню Йорк. Там ще е в безопасност… може да си намери и работа!

Спря да трепери и си възвърна увереността. Отвори скришом чантата и опипа отново парите, без да ги вади от плика.

Ще го направи. Почувства облекчение.

Край с Чък! Край с Поук! Край с полицията!

Твърдо решена да не се колебае повече, затвори чантата, стана и тръгна по пътеката към шофьора.

— Бихте ли спрели на спирката на Грейхаунд? — попита, учудена колко е спокоен гласът й. — Не е далеч, нали?

Шофьорът имаше пет дъщери. Всички бяха хубави, добри и чисти: най-голямата беше колкото това момиче — си помисли той. Беше щастливец! Слава Богу, дъщерите му бяха с добро държание. А тази? Усети миризма на застояла пот. Погледна мръсните й дрехи. Слава Богу, че не й е баща!

— Не… на около две минути — отвърна, без да я погледне. — Ще спра.

— Благодаря. — Мег се върна на мястото си.

След няколко минути автобусът спря на спирката на Грейхаунд. Мег вече беше минала напред. Насили се да се усмихне, когато слизаше:

— Благодаря ви!

— И аз ви благодаря! — отвърна шофьорът с целия си сарказъм, включи на скорост и потегли.

Стиснала силно чантата, Мег се запъти към гишето за билети.

— Здравей!

Гласът я прободе сякаш с нож. Тя се обърна и се вкамени.

Чък бе подал глава през прозореца на буика и се хилеше.

— Искаш ли да те закарам, малката?

* * *

Елиът Хансън беше един от най-великите бриджьори в света, но фактът, че беше хомосексуалист и не даваше пет пари за състезателния бридж, го принуждаваше да се задоволи с длъжността секретар на Клуб 50.

Този горещ слънчев следобед той седеше зад бюрото си и гледаше детектива Лепски, както човек би гледал голям многокрак паяк, попаднал случайно в банята му.

Елиът Хансън беше висок, хубав и внушителен мъж. Гъстата му бяла коса се спускаше до яката на ризата. Безупречните му изкуствени зъби, които миеше поне три пъти на ден, блестяха, когато се усмихваше. Претендираше да е на шейсет години, но дори да прибавехте отгоре още седем, пак щяхте да сте далеч от истината. Общуваше единствено с най-богатите. Живееше в лукс и пиеше вино само реколта ’29 или ’59. Живееше в своя малък луксозен свят в клуба, но не би имал нищо против, дори и сега, да опипа в тоалетната някой хубавец, ако му хващаше окото.

Шефът на полицията Теръл реши, че единственият, който може да се справи с Хенсън, е Лепски — изключително практичен, не беше сноб, богатите не му правеха впечатление, а отгоре на всичко беше и амбициозен.

— Да, моля? — попита Хенсън с мек, мелодичен глас.

Извади парфюмирана копринена кърпичка от ръка-ва си и я размаха под елегантния си нос.

С полицейски глас, от който Хансън трепна, Лепски обясни целта на посещението си.

Елиът Хансън беше англичанин. Дълги години той бе любимец на един Дук, докато Дука не си взе белята с някакъв скаут. После, когато английската полиция започна да се отегчава от мероприятията на Хансън, той напусна страната и с удоволствие прие да стане секретар на най-изискания бридж-клуб във Флорида.

Сега слушаше Лепски и не можеше да повярва на ушите си.

— Това е невероятно, човече! Някой от обслужването. Не! Не! Немислимо!

Лепски мразеше хомосексуалистите също толкова, колкото Хансън — ченгетата. Той се раздвижи неспокойно.

— Търсим индианец. Описанието, с което разполагаме, е следното: между двайсет и три и двайсет и пет годишен, с гъста черна коса, облечен в риза на цветя и тъмни тесни панталони. Работи ли такъв индианец при вас?

— Толкова млад? — Хансън примига. — Не… не… всичките индианци са по-възрастни. Работят тук от години… от много години, а колкото до ризата на цветя… — Той отметна глава назад и се засмя.

На Лепски смехът му наподоби цвилене на кобила.

— Разбирам… но влезте ни в положението — каза той, — двама от членовете на клуба бяха убити. А третият се самоуби: приятелката му също бе убита. Питаме се дали има някаква връзка между убиеца и клуба. Знаем, че е индианец семинол. Разбирате ли? Може някой от персонала да преследва членовете на клуба ви.

Високомерна усмивка разкри протезите на Хансън.

— Уверявам ви, драги приятелю… имате абсолютно, абсолютно погрешно мнение. Нашите прислужници работят тук от години… от години, разбирате ли. Те ни обичат. Не можете да си представите. Тези индианци са много предани. Истински ни обичат.

— Не е ли възможно все пак някой от тях да има зъб на клуба? — настоя Лепски. — Някой, който да си е въобразил, че към него са се отнесли лошо?

— Да са се отнесли лошо? — Хансън бе истински шокиран. — С персонала винаги се отнасяме великолепно. Ние сме като голямо щастливо семейство.

Лепски пое дълбоко дъх.

— Никога ли не е имало причина да уволните някого: някой, който, са речем, не отговаря на изискванията ви?

Хансън си играеше със златна автоматична писалка. Тя се изплъзна от пръстите му и се търкулна по бюрото. Той трепна, сякаш го заболя зъб. Реакцията му не убегна на Лепски.

Последва дълго мълчание, после Хансън вдигна писалката и отново си заигра с нея.

Мислите му се върнаха към младия индианец. Преди колко време беше… четири месеца. Вече беше забравил инцидента, но сега паметта му възкреси спомена със заплашителна яснота. Как му беше името? Тохоло? Да… Баща му работеше в клуба от двайсет години. Спомни си как старецът го помоли да вземе сина му на работа в клуба. Когато го видя, той се съгласи… беше прекрасно, добре сложено момче! Но какъв дивак! В момента, в който му се усмихна… бяха сами в умивалнята, тогава го докосна. Хансън трепна. Какъв дивак! Беше ужасяващо. Трябваше да го отстрани. Изглеждаше толкова потаен. Трябваше да се отърве от него. Обясни на баща му, че момчето е още много младо, за да работи в клуба. Старецът само го изгледа.

Хансън се размърда неспокойно на стола. Още си спомняше презрението в черните му очи.

Обаче никога нямаше да разкаже на този отвратителен детектив за Тохоло. В момента, в който се опита да обясни… не! Невъзможно!

— Спомняте ли си да е имало някой индианец, когото да сте изгонили? — повтори Лепски.

Суровият полицейски глас лазеше по нервите на Хансън.

— Не се е случвало от години. Знаете как става. Остаряват. Тогава ги пенсионираме.

Лепски усети, че тук има нещо.

— Имате ли списък на персонала?

Хансън примигна. Извади копринената носна кърпа и попи слепоочията си.

— Разбира се.

— Мога ли да го видя?

— Уверявам ви, само си губите времето. Лепски се облегна на стола.

Мършавото му лице за Хансън беше като на ястреб.

— Плащат ми, за да си губя времето — отвърна той. — Да не би да не искате да ми го покажете?

Лепски го наблюдаваше мрачно.

— Искам да го видя.

— Разбира се.

Хансън отвори едно чекмедже на бюрото си и подаде на Лепски книга с кожена подвързия.

Лепски разгледа внимателно имената, които не му говореха нищо, но сега вече беше убеден, че Хансън се опитва да скрие нещо.

— Искам копие от списъка. Ще разпитаме всички — каза той рязко и остави книгата на бюрото.

— Разбира се.

Хансън не помръдна от мястото си. Двамата мъже се наблюдаваха. Накрая Лепски каза:

— Ще почакам.

— Разбира се.

Разтреперан, Хансън стана, взе книгата и отиде в другия кабинет. След около пет минути той се върна и подаде лист на Лепски.

— Заповядайте… няма полза, но все пак го вземете…

Лепски прочете имената и погледна строго Хансън.

— Един липсва. В регистъра бяха вписани петнайсет души. А тук са само четиринайсет.

Лицето на Хансън се изкриви.

— Извинете. Не можете да си представите какви неприятности имам с обслужващия персонал. Секретарят ми е пълен идиот!

— Така ли? — Лепски протегна ръка към регистъра, който Хансън продължаваше да държи. Той му го подаде.

— Тохоло? Кой е той? — попита Лепски.

Хансън облиза пресъхналите си устни.

— Изпуснал е Тохоло? Много странно! Та той е най-възрастният и най-опитният! Уверявам ви, не бива да обръщате внимание. Тохоло! Но защо? Та той работи при нас от двайсет години!

Лепски се изправи.

— О’кей… извинете за безпокойството. — Тръгна към вратата и после спря: — Ще имате ли нещо против, ако още сега говоря с Тохоло.

Хансън се сви в стола. Взе писалката и я загледа втренчено. В този момент той изглеждаше по-възрастен от годините си, което го правеше много стар.

— Можете, но кратко, за да не безпокоите членовете на клуба — каза той дрезгаво. — Ще го намерите на бара.

— Къде е барът?

Хансън продължаваше да гледа златната писалка.

— В края на коридора — вратата вляво.

После се стегна. Трябва да направи известно усилие, каза си той. Да не позволи да рухне животът, който си бе създал. Вдигна глава и погледна отчаяно Лепски:

— Все пак ви уверявам… само ще си загубите времето.

— Да… Вече ми го казахте — отговори Лепски и излезе.

Хансън изпусна писалката. Обзе го болезнен страх. Припомни си как преди двайсет години един добър приятел му се обади да го предупреди, че полицията разпитва за него и ще е най-добре да напусне Англия… Тогава беше почувствал същия страх, който се бе надявал да не усети отново. Но щеше да го изпита и на следващата сутрин, когато получи писмото, с което го питаха дали му се живее. Под исканата сума от петстотин долара видя подпис:

ЕКЗЕКУТОРА.

* * *

Чък караше буика по черния път, който водеше към един от многобройните плажове по брега. Плажът не беше много известен заради пясъчните дюни, но все пак имаше няколко коли.

Чък паркира настрана от останалите. После се обърна към Мег, която се беше свила далеч от него. Досега не си бяха казали нито дума.

— Взели го? — попита той.

С треперещи ръце тя отвори чантата, извади плика и му го подаде.

— Значи си го отворила? — каза той и извади доларите. — Чудесно! Добра сумичка!

Мег потрепери.

Писмото от екзекутора се изплъзна между банкнотите и падна на седалката.

— Видя ли писмото?

Мег пъхна свити юмруци между краката си. Не можеше да произнесе нито дума. Само гледаше втренчено Чък.

— Къде се беше запътила, малката? — попита Чък. — Към Маями?

Тя кимна и с усилие каза:

— Повече не искам да имам нищо общо с това — гласът й беше дрезгав. — Махам се! Нищо няма да кажа! Обещавам! Но си отивам!

— Да, разбирам… — Чък сгъна банкнотите и ги прибра в джоба на ризата. — Доста хипита се отказват… и са щастливи… но не и ти, малката.

Мег събра юмруци и погледна Чък като обезумяла.

— Обещавам! Нищо няма да кажа! Само ме пусни! Този индианец е побъркан! Искаш ли да се забъркваш с луд индианец? — Тя отново сложи ръце между краката си и започна да се клати напред-назад. — Чък! Помисли си! Хайде да се махнем. Той е убиец! Моля те, Чък! Послушай ме!

Голяма червено-бяла топка падна, удари се в калника и после в предното стъкло.

Чък и Мег се отдръпнаха стреснати назад.

Малко момче по бански, загоряло и слабо, притича и взе топката. Ухили се на Чък.

— Извинете, мистър. Искате ли да я ритнете?

— Да. — Чък слезе от колата, взе топката, сложи я на земята и я ритна високо във въздуха. Детето изписка радостно и хукна след топката, политнала към водата.

Чък влезе в колата.

— Готино хлапе. Знаеш ли? Когато бях на неговите години, никога не съм имал топка… Не съм имал нищичко.

— Искам да се махна! — каза рязко Мег. — Чуваш ли? Ще се махна!

Чък вдигна бележката от Екзекутора, прочете я и погледна към Мег.

— Искаш ли да останеш жива, миличка? — попита той.

Тя сякаш се смали и се отдръпна още повече от него.

— Искаш ли да ти го прочета дума по дума? — продължи той. — О’кей, той е луд. Нямаш късмет. Може би аз също. Изчезвай, ако така си решила, но няма да стигнеш далече. Да се хванеш с откачен индианец не е шега работа. Така че, ако искаш да се махнеш, давай, но първо си задай въпроса докъде ще стигнеш? Добре, да речем, че се добереш до Маями. Какво му е хубавото на Маями, ако си с нож в червата или с куршум в черепа? — Той потупа писмото. — Прочете го, нали? Задай си същия въпрос: искаш ли да останеш жива?

Мег в ужас повдигна косата си. Колебаеше се.

— Не можеш да ме уплашиш! Хич не ми пука! Изчезвам!

Чък започна да си чопли носа.

— Виж к’во! Втръсна ми… изчезвай… махай се! Разкарай се, по дяволите, от тая кола, но запомни едно нещо, което няма да…

Тя го изгледа.

— Няма да купя нито едно цвете за погребението ти. Заключи той.

— Привет, мистър!

Момчето отново беше дошло.

Чък му се ухили.

— Искате ли още един удар, мистър?

Чък погледна към Мег.

— Изчезвай!… Аз си имам компания.

Той слезе от колата, взе топката и я ритна високо във въздуха. После се затича с детето към морето. Когато топката падна, момчето я догони, след това Чък я грабна и пак я ритна към морето.

Мег ги гледаше.

Самотата, страхът, неспособността й да се оправя занапред сама и без пари я задържаха в колата.

Тя седеше все още там, когато Чък свърши играта и се приближи бавно към автомобила.

* * *

Половин миля дългият низ от сергии покрай брега представляваше градския пазар: там се продаваше всичко от местните поминъци, като се започне от бананите и портокалите и се свърши с костенурките, скаридите и сюнгерите. Всяка сергия имаше ярък шарен навес Повечето от продавачите бяха индианци.

Поук Тохоло стоеше зад сергия с портокали. Тя беше собственост на един индианец на име Джъпитър Луси.

Луси беше дребен веселяк, който мразеше богатите и полицията, но имаше достатъчно ум в главата, за да стои настрана от неприятностите. Смятаха го за най-сигурния човек на брега, тъй като никога не задаваше въпроси и не се интересуваше от работата на другите. Когато Поук отиде при него да търси работа без заплащане, Луси мигновено взе решение. Познаваше бащата на Поук. Знаеше, че Поук е размирник. Знаеше също, че никога не би търсил работа без заплащане, освен ако не се крие от нещо. Затова се съгласи без колебание.

Когато двете цивилни ченгета най-напред стигнаха до сергията на Луси, той им представи Поук.

Детективите знаеха, че задачата им е непосилна. Те се тътриха половин миля в жегата, спираха пред сергиите, задаваха въпроси и записваха имена, но това си беше чиста загуба навреме.

— Братовчед ми — обясни Луси със щастлива усмивка, която откри два реда златни зъби. — Много добро момче като мен И сме от един род — Луси. Той е Джо, а аз съм Джъпитър.

Детективите записаха имената им и продължиха, защото ги очакваше още много работа.

Луси и Поук размениха усмивки.

Но детективът Макс Джакъби, чиято задача беше да провери всички мотели, има по-голям късмет.

Мисис Бърта Харис не обичаше полицаите. Преди около трийсет години я бяха хванали да краде от един супермаркет и тя никога нямаше да забрави как се държа с нея ченгето, което я пипна. Ето защо, когато Джакъби пристигна в Уелкъм мотел, тя реши да бъде колкото се може по-жестока.

Както винаги Бърта дъвчеше хамбургер. Обичаше хамбургерите така, както ги правеше старият Сам: повече лук, отколкото месо, но признаваше, че в повечето случаи ядяха боклуци.

— Търсим един индианец — каза Джакъби без особена надежда. — Около двайсет и пет годишен, гъста черна коса, висок, с риза на цветя и тесни панталони. — Беше го казвал вече поне трийсет пъти без никакъв резултат, но имаше търпение… полицейска работа. — Отсядал ли е такъв мъж при вас?

Бърта прикри с ръка устата си и се оригна.

— Я повторете — какво беше?

Джакъби повтори.

Бърта се замисли Миризма на лук лъхаше в лицето на Джакъби.

— Идват много хора — каза тя най-накрая. — Идват, отиват си. Ако помня всеки, ще направя състояние само от показване по телевизията, не е ли така?

— Това означава ли, че много индианци отсядат тук?

Джакъби усети, че няма да е лесно с тая стара дебела кучка.

Бърта отхапа от хамбургера, задъвка и се загледа някъде покрай Джакъби.

— Не… не бих казала.

— Много е важно — каза рязко Джакъби. — Разследваме убийство. Питам ви отсядал ли е при вас млад индианец?

Бърта извади парче месо, което беше влязло между задните й зъби, с помощта на малкия пръст.

— Не знам за никакво убийство — това си е работа на полицията.

— Питам ви: имало ли е тук индианец напоследък?

Убийство!

Изведнъж тя загуби самообладание. Колкото и да се опитваше да се държи неотзивчиво, разбра, че нещата са сериозни.

— Да. Имаше един индианец.

На Джакъби му бяха нужни десет минути, за да измъкне описание от нея, но когато го получи, то така съвпадна с външността на мъжа, когото търсеха, че той едва сдържа вълнението си.

— Регистрира ли се?

— Всеки трябва да се запише — изтъкна добродетелно Бърта и му подаде парцаливата тетрадка.

— Хари Люкон? Това неговото име ли е?

— Да.

— А тези двамата: мистър и мисис Джак Алън?

— Много мили млади хора. Дойдоха заедно с него с колата.

— Бунгала 4 и 5… така ли? Бърта се прозя.

— Да.

— Ще използвам телефона.

— Чувствайте се като у дома си — рязко отвърна Бърта.

Джакъби се обади на Бътлър в участъка. Бътлър го изслуша и каза, че ще изпрати инспекторите от отдел „Убийства“ веднага в мотела.

— Поогледай се добре Макс… тук има нещо.

Джакъби затвори телефона.

— Не казвайте, нищо — подхвърли с отвращение Бърта. — Само не ми казвайте, че ченгетата ще накацат тук като пчели на мед.

Джакъби се засмя.

— Меко казано, мисис Харис.

* * *

По това време луксозният бар на Клуб 50 беше празен.

Лепски завари Бока Тохоло сам. Той спокойно нареждаше маслини, солени бадеми и други подобни в кристални чинии, за да са готови за върховия момент след няколко часа.

Бока Тохоло беше нисък, слаб, с прошарена коса и черни лъскави като мъниста очи. Когато видя Лепски да влиза в слабо осветеното помещение, той остави тенекията с осолените бадеми и сбръчканото му тъмно лице стана безизразно. Познаваше полицаите от пръв поглед. Самият факт, че полицай може да дойде тук, при богоизбраните, му подсказа, че има нещо сериозно. Но съвестта му беше чиста и той погледна Лепски без да трепне.

— Вие ли сте Тохоло? — попита полицаят.

— Да, сър… така се казвам — отвърна тихо старият човек.

— Аз съм Лепски… от полицейския участък. — Той се покачи на едно от столчетата. Опря лакти на излъскания плот на бара и погледна индианеца изпитателно, но без капка враждебност.

— Да, сър.

— Говорих с мистър Хансън. Паметта му не е много добра. Помислих си, че може вие да ми помогнете.

Старецът напълни нова чиния с бадеми.

След кратка пауза Лепски продължи:

— Попитах мистър Хансън дали някога тук е работил млад индианец, около двайсет и три годишен, с гъста черна коса. Мистър Хансън не можа да се сети. Вие можете ли да ми кажете нещо?

— Да не говорите за сина ми, сър?

На Лепски и през ум не му беше минало, че нещата може да са толкова прости.

— Синът ви ли? Той тук ли работи?

Старецът поклати глава.

— Започна много добре. Идеален е за барман, по-добър и от мен. Има талант, но мистър Хансън реши, че е много млад, и го уволни.

Лепски погледна индианеца изпитателно. Направи му впечатление смразяващата омраза в очите му.

— А сега къде е синът ви?

— Не знам, сър. Напусна града. Не съм го виждал от четири-пет месеца. Надявам се, че си е намерил добра работа в някой бар. Бива го.

— Колко време работи тук, преди мистър Хансън да реши, че е твърде млад?

— Колко ли? Ами около девет седмици.

— Освен мистър Хансън някой друг смяташе ли, че е прекалено млад?

— Не, сър, никой не се е оплаквал от сина ми.

Лепски се замисли и задъвка палеца си.

— Имало ли е някакви недоразумения между мистър Хансън и сина ви? — попита той накрая.

— Това не е моя работа, сър.

„Ударих на камък“ — помисли си Лепски.

— Разкажете ми за сина си, Тохоло. Защо не ви пише? Не се ли разбирахте?

Тохоло гледаше надолу в тъмните си, слаби ръце.

— Синът ми някакви неприятности ли има, сър?

Лепски се поколеба. После реши да играе с открити карти. Рискуваше да му се затръшне вратата в лицето, но можеше и да извади късмет.

— Чувал ли си за Екзекутора?

Тохоло вдигна поглед и го изгледа.

— Да, сър.

— Знаем, че убиецът е индианец — започна Лепски внимателно. — Убил е двама членове на този клуб и една жена, свързана с друг член на клуба. Той е луд. Трябва да го открием, преди да е убил някой друг. Знаем, че е млад. Търсим някаква следа. Затова ви питам — що за човек е вашият син?

Лицето на стареца стана пепеляво.

— Мислите ли, че синът ми може да извърши това, сър?

— Не съм казал такова нещо. Но трябва да проверим. Търсим душевноболен индианец, който, изглежда, е бил добре запознат с членовете на клуба. Какво точно се е случило между Хансън и сина ви?

По лицето на Тохоло се изписа отчаяние. Той взе една чаша и започна да я лъска. Лепски видя, че ръцете му треперят.

— Не знам нищо, сър. Мистър Хансън мислеше, че синът ми е твърде млад, за да работи тук.

— Имате ли снимка на сина си?

Тохоло замръзна. Остави чашата и се насили да вземе друга.

— Не, сър. Ние, индианците, рядко се снимаме.

— Какви бяха отношенията на сина ви с членовете на клуба?

Като наблюдаваше стареца, Лепски разбра, че тези въпроси го съкрушават.

Ако продължава по същия начин, нещо може да излезе наяве.

— Какво питахте, сър? — гласът му беше дрезгав.

Лепски повтори въпроса си.

Тохоло като че ли трепна.

— Надявах се, сър, че синът ми ще привикне с изискванията, на които трябва да отговаря един добър слуга, но понякога му беше трудно.

Лепски премисли внимателно думите му.

— Искаш да кажеш, че синът ти е смятал непоносими тези богати дърти мижитурки?

Тохоло изглеждаше шокиран.

— Не, сър… нищо подобно. Синът ми е млад. Младите… — Той сиря и направи безпомощен жест.

Лепски съжали стария човек. Прозря опита му да бъде предан на сина си.

— Някога имал ли е неприятности с полицията? Черните му като мъниста очи широко се отвориха.

— Слава Богу не, сър.

Лепски замълча и после попита:

— А някакви други неприятности?

Тохоло сложи на бара чашата, която лъскаше, загледа я и Лепски се почувства неудобно от тъгата, изписана на лицето му.

След дълго мълчание повтори въпроса си. — Синът ми има труден характер, сър — гласът на Тохоло бе приглушен. — Създаваше ни грижи и вкъщи. Наложи се да извикам нашия лекар. Той говори с Поук, но… с младите хора трудно се Оправя човек днес.

— Кой е вашият лекар?

— Моят лекар ли? Но какво се е случило? — доктор Уоники.

Лепски извади тефтера и си записа името.

После се наведе напред и погледна Тохоло право в очите.

— Синът ви болен ли е, мистър Тохоло?

Старецът изведнъж се свлече на един стол и покри лицето си с ръце.

— Да, Господ да ни е на помощ. С майка му… да, може би.