Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Want To Stay Alive?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс

ИСКАШ ЛИ ДА ОСТАНЕШ ЖИВ?

 

Антоанета Миндова, преводач

София Бранц, стилова редакция

Красимир Андреев, художник

Виолета Делчева, коректор

Формат 84/108/32. Печатни коли 11. Цена 14,92 лв.

Печат Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“

„Зебра 2001“, 1992 г.

с/o НИКА, София

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ЧАСТ

Детективът II ранг Макс Джейкъби се занимаваше със среднощната канцеларска работа. Докато дежуреше на телефона, той класифицира куп рапорти по убийството на Маккуин, които непрекъснато пристигаха, и отдели сеното от плявата, преди да ги представи на Теръл сутринта.

Имаше още двама полицаи, които му правеха компания: и двамата бяха умни, но без опит. Червенокосият се казваше Дъсти Лукас, а тумбестият — Роки Хамблин. Те се прозяваха над още повече рапорти.

— Тия приятелчета със сигурност са носели кожени обувки — отбеляза Дъсти и се пресегна към следващия рапорт. — Представяте ли си, ето четирийсет и третият рапорти — нищо.

Джейкъби, който се чувстваше по-старши и трябваше да дава пример, вдигна глава и го сгълча:

— Това е полицейската работа. В четирийсет и четвъртия може да намерим това, което търсим.

— О, нима! — възкликнаха и двамата новобранци. — Кого се опитваш да будалкаш, Макс?

Тогава иззвъня телефонът.

Джейкъби се пресегна към слушалката и погледна към стария стенен часовник. Беше 22.47.

— Полицейският участък: Джейкъби — каза отсечено.

— Имам нужда от помощ — рече мъжки глас, несигурен, но властен. — „Чайките“, крайбрежния булевард. Изпратете бързо някой.

— Кой се обажда? — попита Джейкъби, след като драсна адреса в един бележник.

— Малкълм Ридъл. Има мъртва жена… изпратете бързо някого.

Джейкъби знаеше по-важните хора в града. Малкълм Ридъл беше президент на яхтклуба, председател на операта, а жена му се смяташе за седмата най-богата жена във Флорида. Това го правеше известна личност.

— Да, мистър Ридъл — Джейкъби се изпъна на стола. — Веднага ще изпратим полицай. — Той вече гледаше електронното табло, за да види къде са патрулиращите коли. — Ще ми кажете ли повече подробности?

— Извършено е убийство — каза Ридъл направо и затвори.

За секунда Джейкъби се свърза с патрулиращия полицай Стив Робъртс, който отговаряше за района близо до Крайбрежния булевард.

— Бързо тръгвай към „Чайките“ на Крайбрежния, Стив — му каза. — Малкълм Ридъл съобщи за убийство. Аз ще алармирам отдел „Убийства“. Просто контролирай положението, докато дойдат.

— Слушам — каза Робъртс, а в гласа му се прокрадна тревожна нотка. — Веднага тръгвам.

Следващите няколко минути Джейкъби беше зает на телефона, двамата новобранци го гледаха с ококорени очи. Обади се първо на Биглър, който тъкмо си лягаше. Когато чу, че е замесен Малкълм Ридъл, каза на Джейкъби да се обади на Теръл.

— Къде е Лепски? — попита Биглър, като се пребори с една прозявка. — Досега трябва вече да се е прибрал. Изпрати го там — нареди той и затвори.

Биглър и Лепски пристигнаха едновременно в малкото луксозно бунгало. Надали някой можеше да се усъмни в предназначението му, като видеше дискретните разцъфнали храсти, които почти го скриваха от погледа. Очевидно бе, че е любовно гнезденце. Гледаше към морето, отзад го закриваше мангрова горичка, а от двете страни — високи цъфнали храсти.

Патрулната кола на Робъртс беше паркирана под една палма. Едрото червенобузо ченге изскочи от тъмнината и се присъедини към Биглър.

— Погледнах, сержанте — каза ченгето, — после си излязох. Ще ви хареса — отново е Екзекутора.

Биглър изруга шепнешком и тръгна по пътеката към отворената врата. Направи знак на Лепски и Робъртс да останат по местата си.

Намери Малкълм Ридъл в люлеещ се стол в големия хол. Той бе едър човек към шейсетте, загорялото му чувствено лице беше толкова хубаво, че човек можеше да го вземе за кинозвезда. По лицето му бе изписано пълно отчаяние, което потресе Биглър. Той познаваше Ридъл, харесваше го и знаеше проблемите му. Знаеше, че жена му е уличница. Дори като се имаше предвид, че след автомобилната катастрофа тя прекарваше живота си в инвалидния стол, все пак си оставаше уличница.

Ридъл вдигна глава, когато Биглър влезе в стаята.

— А, Джо… радвам се, че си ти. Забърка се дяволска каша. — Той махна с ръка към вратата в другия край на хола. — Тя е там.

— Успокойте се, мистър Ридъл — каза внимателно Биглър и тръгна към вратата на спалнята. Лампата светеше. Огромното легло заемаше почти цялата стая.

Жената лежеше по корем на леглото гола. Опитният поглед на Биглър забеляза найлонов конец около врата, после очите му се плъзнаха по дългия загорял гръб.

От края на врата до бедрата беше изписано с лъскава черна боя:

ЕКЗЕКУТОРА

Биглър дълго време стоя загледан в тялото с напрегнато и застинало изражение на лицето, после мина през хола, без да обръща внимание на Ридъл, и излезе навън на топлия нощен въздух.

— Отново нашият човек — каза той на Лепски, — започвай работа. Извикай оперативна група. Аз ще отведа Ридъл.

Лепски кимна и отиде да се обади в участъка от колата.

Биглър се върна в бунгалото.

— Всеки момент ще загъмжи от журналисти. Нека да ви заведа у вас, мистър Ридъл.

Ридъл се изправи с усилие на крака.

— Не искам да се прибирам вкъщи… все още не. Сигурно трябва да ме разпиташ. Ще си взема колата… карай след мен. Ще отидем до Мала Бей… там ще е по-спокойно.

Десет минути по-късно Ридъл паркира колата под една палма. Мала Бей беше любимо място за плаж през деня, но през нощта винаги беше пусто.

Биглър го последва и двамата мъже седнаха на пясъка един до друг. След дълго мълчание Ридъл каза:

— Истинска каша, нали? За мен всичко е свършено. Защо ли този кучи син се е захванал с мен? — Той взе цигарата, която Биглър му предложи, и двамата запалиха. — Ако не ми се беше спукала гумата, нищо нямаше да се случи. Това е съдба, предполагам. Винаги отивам в бунгалото преди Лиза, но тази вечер се спука гумата и тя е пристигнала преди мен.

— Ще ми разкажете ли по-подробно, мистър Ридъл? — каза Биглър. — Всичко трябва да излезе наяве. Съжалявам. Трябва да науча всичко, което знаете. Този луд може да убие отново.

— Добре… питай каквото те интересува.

— Коя е тази жена?

— Лиза Мендоза. — Ридъл се загледа в светещия край на цигарата. — Знаеш каква е жена ми. Разбира се, не бива да го правя, но няма да съм вечно млад… така да се каже, искам да се налудувам като за последно. Попаднах на Лиза. Между нас пламна искра. Тя беше прекрасен човек и бе самотна също като мен. — Гласът му стана несигурен и той замълча. — Това е. Купих бунгалото. То беше нашето любовно гнездо… нали така се пише по вестниците?

— От дълго време ли имате бунгалото?

— Осемнайсет месеца… или деветнайсет… там някъде. И двамата знаехме, че няма да продължи вечно… но нима има нещо вечно?

— Колко често се срещахте?

— Всеки петък вечерта. Беше фиксирано… както и този петък.

— Тя не живееше в бунгалото, нали?

— Боже мой, не! Използвахме го само петъчните вечери. Тя си имаше къща. Избрахме петък, тъй като тогава жена ми винаги си ляга рано. В събота се забавляваме и тя има нужда от повече почивка.

— Кой друг знаеше за тази среща, мистър Ридъл? Имам предвид кой друг освен вас и мисис Мендоза?

Ридъл го погледна неразбиращо:

— Как така кой е знаел?

— Доверявали ли сте се на някого… на някого от вашите приятели?

— Що за странен въпрос?

Биглър сдържа нетърпението си.

— Не е толкова странен. Вие мислите за това, което ви се е случило. Аз си мисля за убиеца, който е убил два пъти и може да убие отново. Той е знаел навиците на Маккуин. Струва ми се, че е знаел и вашите навици. Тази ваша връзка беше ли тайна? Бяхте ли се доверили на някого?

Ридъл замислено загаси цигарата в пясъка.

— Да… разбирам. Съжалявам. Проявих се като голям егоист. Разбирам за какво намекваш. Да, споделял съм с няколко много близки мои приятели, но те никога не биха…

— Не казвам, че са те, но може би чрез някой от тях е изтекла информация. Мога ли да знам кои са?

Ридъл потърка челото си.

— Първо: Хариет Грийн, секретарката ми. Тя нае бунгалото. Дейвид Бентли — пътуваме но море с него, той е най-добрият ми приятел. Тери Томпсън — директор на операта. Приятел е на Лиза. Той знаеше за връзката и я одобряваше. — Ридъл спря за момент и се замисли. — Люк Уилямс: той ми е алиби за петъчните вечери. Трябваше да бъдем на боулинг. Жена ми нямаше нищо против. Смяташе, че боулингът ми се отразява добре.

Биглър записваше имената в тетрадката си на бляскавата лунна светлина.

— Казахте, че сте спукали гума.

— Да… отидох да си взема колата и видях, че едната от предните гуми е спукана. Бейтс, шофьорът ми, има свободен ден, така че аз смених гумата. Не разбирам много от такива неща, така че доста се забавих. Обикновено отивах в бунгалото към девет часа. Не се притесних. Знаех, че Лиза ще ме чака. Стигнах трийсет и пет минути по-късно. И я открих. Това е. Нещо друго?

Биглър се поколеба. Възможно ли беше Ридъл да се е скарал с жената и да я е убил? Би ли могъл да изрисува гърба й, за да отвлече вниманието от себе си? Като видя нещастното му лице, съмненията му се разсеяха.

— Не, отидете си вкъщи, мистър Ридъл. — Той се изправи. — Шефът ще поиска да ви види. Ще ви изпратим веднага двама полицаи, за да ви пазят от журналистите.

— Благодаря — Ридъл стана и погледна Биглър. — Голяма каша, нали? — Той се поколеба, после подаде ръка. Леко изненадан, Биглър я пое. — Благодаря за разбирането.

— Всичко ще се уреди — каза Биглър.

— Да.

Ридъл се обърна, качи се в колата и потегли.

Биглър се намръщи. После разтърси глава, качи се в колата и зави обратно към бунгалото.

* * *

Сам в малкото задушно бунгало, Поук Тохоло слушаше коментатора на малкия екран. Чък и Мег бяха излезли. Поук беше казал на Чък да я изведе на танци и да я задържи по до късно.

Дебел развълнуван мъж размахваше микрофона като говореше, а зад гърба му се виждаше любовното гнездо. След няколко мига от бунгалото изнесоха тялото на Лиза Мендоза на носилка, покрита с чаршаф, и го понесоха към спрялата линейка.

— И така, Екзекутора нападна отново — каза драматично коментаторът. — Първо Дийн Маккуин, един от най-известните граждани, бе застрелян вчера, сега пък е удушена Лиза Мендоза, позната на любителите на музиката в града като чудесна цигуларка, а тялото й е осквернено от подписа на убиеца. Няма човек в нашия град, който тази нощ да не си задава въпроса: не дали този луд ще нападне отново, а — кога ще нападне отново и коя ще бъде следващата жертва. При мен е шефът на полицията Теръл…

Поук се усмихна. Създава се чудесна атмосфера, помисли си той. Слушаше речта на Теръл, с която онзи се опитваше да спре паниката, и знаеше, че разглезените богаташи няма да се успокоят. Сега беше нужно само още едно убийство, за да се предизвика наистина абсолютна паника, толкова необходима за осъществяването на плана му да държи града под свой контрол.

Този път Чък трябваше да има по-голямо участие, мислеше си Поук. Досега единственият му принос бе да помогне за открадването на пушката и да спука гумата на Ридъл. Това бе необходимо, за да осигури достатъчно време на Поук да стигне до бунгалото и да завари жената сама. Но следващото убийство щеше да е по-различно. За Чък беше дошло времето да изработи обещаните пари: трябваше да е замесен до такава степен, че да не може да се откаже.

Поук насочи вниманието си отново към екрана.

Коментаторът пони нотното си лице с кърпа и погледна към камерата.

— Току-що разбрах, че мистър Малкълм Ридъл е мъртъв. Това ще ви шокира така, както шокира и мен. След като е бил разпитан от полицията, мистър Ридъл си е тръгнал към къщи и очевидно е изгубил контрол над колата си. Колата е изхвръкнала от скалата в морето при Уест Пойнт.

Поук стана и се протегна. Нещата се развиваха още по-добре, отколкото се бе надявал. Той си погледна часовника. Беше малко след полунощ. Загаси телевизора, свали си ризата на цветя и панталона и отиде в банята. Няколко минути по-късно облече избеляла червена пижама, легна си и загаси лампата.

Мислите му се върнаха към момента, в който проникна в бунгалото. Ключалката на задната врата не му създаде проблеми. Той зачака в тъмнината. Тя пристигна в 21.25. Той вече знаеше часа от приглушения разговор между Люк Уилямс и друг член на клуба, който успя да чуе, докато им сервираше. Поук стоеше зад драпираната завеса в голямата спалня. Видя я като се събличаше. Тя хвърли чорапите небрежно на пода и те паднаха на няколко стъпки от мястото, където той се криеше. Смяташе да използва ръцете си, но след като тя сама предостави оръжието, той се възползва.

Шумът от паркиране на кола прекъсна мислите му. Той стана тихо от леглото и надникна през пердетата.

Чък и Мег вървяха към бунгалото си. Чу тряскането на вратата и приглушените им гласове.

Поук отново се изтегна на леглото.

Утре… последното убийство… а после жътвата.

Лежа известно време буден и мислеше. Нещата вървяха точно както ги беше планирал. След около седмица мангизите щяха да потекат.

Все още мислеше за парите, когато се унесе и заспа.

* * *

Лампите светеха в апартамента на кмета Хедли на върха на сградата на градската управа.

Часът беше 2.33.

Хедли току-що се бе отървал от Рит Хамилтън и петима други журналисти. Те го бяха подложили на безмилостни критики, които го бяха накарали да побеснее, да пребледнее и да се изпоти. Съпругата му Моника, четиридесет и три годишна жена майчински тип, чувствителна и хубава, седеше на стол далеч от него. Шефът на полицията Теръл седеше насреща му.

— Лосън, скъпи, трябва да опиташ да се успокоиш — каза Моника утешително, — не е хубаво за теб така да се вълнуваш. Знаеш…

— Да се успокоя? — Хедли избухна. — Да се успокоя! Не разбираш ли, че това проклето нещо може да ми коства работата? Ще ми казваш да се успокоя! С откачен убиец на свобода в града!

Моника и Теръл си размениха погледи.

— Но, скъпи, дори да си загубиш работата това ли е най-важното?

Хедли стисна юмруци, въздъхна и подтисна раздразнението си.

— Не разбираш, Моника. Моля те… отивай да си легнеш. Искам да говоря с Франк.

— Но аз наистина разбирам, Лосън.

— Не, не разбираш! Не можеш да схванеш, че целият град експлодира.

— Така ли? — Тя стана, грациозно се приближи до големия панорамен прозорец и погледна към небостъргачите, които ограждаха градската управа. От толкова много прозорци само няколко светеха.

— Бих казала, че повечето хора са си легнали и отдавна спят. Единствените, които експлодират доколкото виждам, са шепа журналисти и ти.

— Моника, много те моля, отиди да си легнеш.

— Да, разбира се. — Тя се усмихна на Теръл и отиде до вратата. — Лосън е голям общественик, Франк — каза оттам и излезе.

Последва дълго мълчание, после Хедли се обади:

— Моника не може да разбере какви усложнения се крият зад всичко това. Не е нужно да ти казвам, че утре и ти, и аз можем да останем без работа, нали?

Теръл извади лулата си и започна да я пълни.

— Така ли? — той погледна Хедли. — Изчаках, за да ти кажа нещо, Лосън. Сега Моника я няма и ще ти го кажа. Според мен ти се държиш като старица, която си въобразява, че под леглото й се крие мъж.

Хедли почервеня.

— На мен ли говориш? — попита той, но под твърдия поглед на Теръл успя да овладее нервите си. — Не можеш да ми кажеш такова нещо.

— Вече го казах — отговори Теръл. — А сега за разнообразие би ли ме изслушал? — Той замълча, Докато си запали лулата, и когато почувства удоволствието, продължи. — От петнайсет години съм шеф на полицията. Вършил съм си работата и знам това, както и ти го знаеш. Че някакъв си луд, който е на свобода, е убил двама души, не е причина за паника, а ти точно това правиш. Би трябвало да знаеш, както и аз знам, че във всеки град от време на време се явява по някой луд и в това няма нищо необичайно.

Хедли потри с пръсти челото си.

— Но сега става в Парадайз Сити!

— Вярно. А с какво е по-различен Парадайз Сити? Ще ти кажа. Парадайз Сити е мястото, където живеят едни от най-богатите, най-арогантните, най-вулгарните и най-неприятните хора в цялата страна. И така, убиецът пристига: лисица сред златни гъски. Ако се беше случило в някой друг град, изобщо нямаше да си правиш труда да прочетеш за това.

Хедли се опита да запази спокойствие в гласа:

— Мое задължение е да защитавам хората, на които служа! Не ми пука какво става в друг град! Има значение само това, което става тук.

— И какво става тук? Някакъв си побъркан убил двама души. С паникьосване няма да го открием.

— Само седиш и си приказваш — ядосано каза Хедли. — Но какво вършиш?

— Ще го открия. Ще ми отнеме известно време, но ще го открия. Струва ми се, че в момента но начина, по който се държите и ти, и журналистите, създавате атмосферата, която цели убиецът.

Хедли се облегна на стола.

— Какво искаш да кажеш? Внимавай какво говориш! Досега ти и хората ти не сте направили нищо, с което да повлияете на когото и да било! Две убийства! И какво знаем? Нищо! Какво искаш да кажеш с това, че съм създавал атмосфера, която целял убиецът? Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Абсолютно невъзмутимо Теръл кръстоса дебелите си крака:

— Живея в този град по-голямата част от живота си. За първи път надушвам страх. Усещал съм мирис на пари, секс, корупция, скандали и пороци, но никога страх… а сега чувствам страха.

Хедли направи нетърпелив жест:

— Пет пари не давам за това! Обвиняваш ме, че създавам атмосфера, която цели убиецът… изрази се по-ясно!

— Запитвал ли си се какви са мотивите за тези убийства? — попита Теръл. — Защо убиецът си прави сам реклама? Когато имам случай на убийство, се питам какъв е мотивът. Убийство без мотив се разкрива трудно. И така, аз се питам, какъв мотив се крие зад тези убийства.

Хедли се отпусна назад на стола.

— Какво ме гледаш? Това е твоя работа, по дяволите!

— Правилно. Моя работа е. — Теръл изпусна дим от лулата си. — Нито едно убийство не е извършено без мотив. Когато човек има работа с луд, мотивът е неясен, но съществува, ако го търсиш достатъчно старателно. Маккуин беше типичен представител на този град. Лиза Мендоза беше музикантка. Няма връзка между тях двамата, освен една — тяхната смърт служи като средство за реклама на мъж, който нарича себе си Екзекутора. Името е измислено умно… име, което има въздействие. С такова име се влиза по заглавията на вестниците. Докато не открия нещо друго, мисля, че това е мотивът… да създаде паника в града.

— О, глупости! — каза грубо Хедли. — Защо един луд ще иска да създава паника?

— Точно това прави — отвърна спокойно Теръл. — Не казвам, че съм прав, но без друго, за което да се захвана, и като гледам ситуацията, само това може да бъде мотивът.

Хедли размишлява дълго и после бутна стола назад.

— Уморен съм. За тази вечер ми е достатъчно. Съжалявам, че избухнах, Франк. Добре… ще се съглася с теб. Няма нужда да ти казвам какво ще стане утре. — Тъй като Теръл не отговори, Хедли замълча. Замисли се за утрешните вестници, за непрестанното звънене по телефона и за неприятностите, които щеше да забърка Пит Хамилтън в телевизионните новини в 10.00. — Наистина ли смяташ, че откаченият иска да предизвика страх в града?

— Той вече го е предизвикал. Не е ли така?

— Тогава какво да правим?

— Зависи от теб — каза Теръл. Той се наведе напред, за да изчисти лулата си в пепелника. — Преди да се прибера в участъка искам да знам дали все още си на моя страна.

— На твоя страна ли? — Хедли го изгледа. — Разбира се, че съм на твоя страна!

— Така ли? — Теръл вдигна очи, лицето му беше безизразно. — Преди малко ми говореше как ще си загубя работата. Искаш ли нов шеф на полицията?

Хедли се сепна:

— Защо, по дяволите, ще искам нов шеф на полицията? Ако има някой, който може да хване това копеле, това си ти!

Теръл стана.

— Правилно. Ако има някой, който може да го хване, това съм аз. Тогава да пресечем паниката.

— Точно това трябваше да му кажеш, Франк! — каза Моника през отворената врата. — На него така трябва да му се говори!

Двамата мъже се обърнаха и чак сега разбраха, че тя беше слушала през цялото време.

Хедли изведнъж се успокои. Изглеждаше засрамен.

— Женска работа! Ще ме заместиш ли, Франк?

Теръл също се успокои. Той смигна на Моника.

— Ако си нямах жена, щях да те отменя — каза той. — И двете са еднакво добри. — Той тръгна към вратата.

Хедли попита с несигурен глас:

— Искаш ли да дойда в участъка утре?

— Винаги си добре дошъл, Лосън — каза Теръл и замълча. Докосна Моника по ръката, взе асансьора и слезе долу, за да застане лице в лице с телевизионните камери, които го очакваха.

* * *

Джак Андерс, портиерът на крайбрежния Плаза хотел — най-хубавия в града, — стоеше на червения килим пред внушителните мраморни врати: проницателните му сиви очи изучаваха булеварда, а големите му ръце бяха сплетени зад гърба.

Андерс беше ветеран от Втората световна война, носител на няколко значителни бойни медала, а сега — почитана личност на булеварда. Беше портиер на Плаза от двайсет години.

Беше мъртво време сутринта, така че Андерс не се притесняваше. След около два часа щяха да започнат да пристигат колите за предобеден коктейл и той щеше да е абсолютно ангажиран да отваря вратите на колите, да инструктира шофьорите къде да паркират, да сваля за поздрав островърхата си шапка към постоянните посетители, да отговаря на идиотски въпроси, да дава информация и да събира бакшиши. Никой от клиентите на Плаза хотел не си представяше, че може да разговаря с Андерс, без накрая да се раздели с еднодоларова банкнота. Но в този час, 9.30, той не очакваше някой да потърси услугите му и съответно си почиваше.

Полицаят Пади Макнийл, едър, възрастен ирландец, който се грижеше да няма объркване на трафика по булеварда и въобще да наблюдава възрастните и богатите, дойде при Андерс.

Двамата мъже бяха приятели. Приятелството им бе укрепнало през годините. Андерс стоеше на пост пред хотела по всяко време, а Макнийл кръстосваше булеварда и на всеки два часа идваше до хотела да си почине и да си побъбри.

— Какво става с нашия приятел… Екзекутора? — попита Андерс, когато Макнийл се приближи. — Слушах по радиото. Всичките ми стари сладурчета са подмокрили гащите.

— Твоите стари сладурчета не са единствените — каза мрачно Макнийл. — В момента животът е адски тъп. Благодарен съм, че съм в движение. С изключение на дузина стари хаймани, всички останали търсят този кучи син. Сутринта пристигнаха два пълни камиона с мъже от Маями. Сума ти народ. Какво ли ще знаят тия типове от Маями за града ни.

— Мислиш, че е вярно това, което казва Хамилтън? — попита невинно Андерс. Той обичаше да дразни Макнийл.

— Хамилтън? — изсумтя Макнийл. — Никога не го слушам този бърборко… само създава неприятности. — Погледна изпод вежди Андерс. — Какво е казал?

— Че бил маниак, склонен към убийства и озлобен към богатите.

Макнийл бутна шапката си напред, за да се почеше отзад по главата.

— Не е нужно да имаш склонност към убийства, нито пък да си маниак, за да мразиш богатите — каза той след кратък размисъл. — Аз самият не мога да кажа, че обичам богатите.

Андерс скри усмивката си:

— И от тях има полза.

— Така е! Бих искал да съм на твоето място.

— Не е толкова лошо — Андерс се опитваше да не изглежда самодоволен. — Но трябва да знаеш как да се държиш с тях. Мислиш ли, че ще хванете този откачен?

— Аз ли? — Макнийл тръсна глава. — Нямам нищо общо. Далеч съм от залавянето на когото и да било. Аз съм като теб… давам го по-спокойно… но шефът ще го хване. Теръл има глава на раменете си. Но, разбира се, ще отнеме време.

Блестящ ролс в пясъчен цвят спря отпред, Андерс остави Макнийл, бързо пресече червения килим и отвори вратата на колата.

— Добро утро, Джак. — Дебелият хубавец, който слезе от ролса, бе Родни Бранзънстейн. Той беше преуспяващ общински адвокат, който идваше всяка сутрин да се среща с клиенти, които живееха в хотела.

— Да си виждал госпожа Дънк Браулер?

— Много е рано за нея, сър — отвърна Андерс. — Ще дойде след около петнайсет минути.

— Ако те попита за мен, й кажи, че не си ме виждал. — Бранзънстейн плъзна един долар в протегнатата ръка на Андерс и влезе в хотела.

Докато шофьорът откарваше ролса, Макнийл се приближи до Андерс.

— Някога не си ли се опарвал, Джак? — попита го загрижено.

— Не и аз — каза бързо Андерс, — но не се заблуждавай. Това се учи с години.

— Така ли? — Макнийл поклати глава. — Обикалям този дяволски район от толкова време и никой не си е и помислил да ми пусне някой долар.

— Това се дължи на моята личност, а ти нямаш късмет — поясни Андерс.

Дребна жена с небесносиня коса, силно гримирано лице и натежали от диамантени пръстени старчески ръце излезе от хотела, олюлявайки се.

Андерс веднага отиде при нея.

— Мисис Клейтън! — възкликна той. Макнийл бе поразен от удивлението, изписано на червеното му, осеяно с капиляри лице. — Къде смятате да ходите?

Малката жена превзето се усмихна и погледна с обожание Андерс.

— Мислех да направя една много кратка разходка.

— Мисис Клейтън! — Безпокойството на Андерс накара дори Макнийл да се притесни. — Доктор Лоуенстийн позволил ли ви е да излизате на кратки разходки?

Дребната жена се почувства виновна.

— Честно казано, Андерс, не.

— И аз така си помислих. — Андерс нежно я хвана за лакътя и я поведе обратно към хотела. — Седнете спокойно, госпожо Клейтън. Ще накарам господин Беван да се обади на доктор Лоуенстийн Не мога да ви пусна да излизате ей така напосоки, нали?

— Мили Боже! — промърмори Макнийл така впечатлен, че се прекръсти.

Няколко минути по-късно Андерс се върна и отново застана на червения килим. Макнийл беше все още там — дишаше тежко, а малките му ирландски очички се бяха изцъклили.

— Това беше госпожа Хенри Уилям Клейтън — каза му Андерс. — Старият й мъж хвърли топа преди пет години. Остави й пет милиона долара.

Макнийл широко отвори очи.

— Искаш да кажеш, че тази стара торба кокали струва пет милиона?

Андерс се намръщи.

— Ей, ирландец, не бива да говориш с неуважение за старите хора.

— Добре де! — Последва дълго мълчание, после Макнийл каза: — Ти просто я избута, нали?

— Така трябва да се държиш с тях. На нея й харесва. Знае, че аз съм единственият, който се грижи за нея.

— Има ли много други подобни в това свърталище? — попита Макнийл.

— Хотелът е претъпкан. — Андерс поклати глава. — Смахнати стари хора с прекалено много пари… тъжно е.

— Никак не ми е тъжно — каза Макнийл. — Ти си се оправяй с тях. До скоро. — Той замълча, после погледна Андерс. — Колко ти бутна?

Андерс му намигна.

— Служебна тайна, Пади.

— Човече, май съм си сбъркал занаята. — Макнийл въздъхна и тръгна надолу по булеварда, зашляпа по тротоара с големите си крака.

* * *

Поук Тохоло лежеше върху плоския покрив на нощния клуб Пелота и гледаше през оптичния мерник на пушката как едрият полицай се отдалечава.

Поук седеше на покрива от три часа. Четириетажна-та сграда беше почти на хиляда ярда от крайбрежния Плаза хотел. Той бе пристигнал с буика в 6.00, час, в който можеше да е сигурен, че никой няма да го види как слиза от колата с пушката.

Познаваше клуба: беше една от най-старите сгради в града. На задната стена имаше провесена желязна аварийна стълба, която туристите зяпаха с учудване.

За Поук изкачването на покрива не беше нито опасно, нито трудно, но когато легна, скрит зад малкия перваз на покрива, той знаеше, че слизането ще бъде много по-трудно. Дотогава булевардът щеше да е оживен, съседните сгради изпълнени с хора и той рискуваше да го видят, но бе подготвен да поеме риска.

Погледна си часовника. 9.43. После отново погледна през оптичния мерник и започна да изучава булеварда. Трафикът се увеличаваше. Появиха се хора, които се движеха в постоянен поток нагоре и надолу по булеварда. После видя Чък и кимна в знак на одобрение. Бе пристигнал навреме: малко по-рано, но това нямаше значение. Беше облечен с чиста карирана риза в бяло и червено и със сив панталон. Изглеждаше като всеки друг от младите туристи, които се тълпяха в града по това време. Той се разхождаше и четеше вестник.

Поук леко завъртя винта на телескопичния мерник и приближи съвсем лицето на Чък. Видя го, че се поти. Естествено. Чък имаше трудна задача, също толкова опасна, колкото и на Поук.

Поук отново погледна часовника си. Само още пет минути, помисли си той и насочи оптичния мерник към входа на Плаза хотел. Взе на мушка главата на Андерс и се успокои, че изстрелът ще бъде точен.

Без да подозира нищо, Андерс разглеждаше булеварда, кимаше на онези, които му кимаха, докосваше островърхата си шапка към тези, които го поздравяваха, и се перчеше на слънце.

Откакто на мода дойдоха мини-полите, разголените кореми и прозрачните рокли, животът на Андерс стана много по-интересен. Той поглеждаше с одобрение жените, които минаваха наперено покрай него. Като портиер разчиташе за прехраната си на старите, дебелите и богатите, но това не означаваше, че бе загубил интерес към дългите крака, закачливите потрепващи задници и големите гърди.

Тогава се появи мисис Дънк Браулер.

Андерс я очакваше. Тя се появяваше неизменно по едно и също време. Той я поздрави по най-добрия начин, със сияеща, мека и приятелска усмивка: усмивка, която пазеше само за специални хора.

Мисис Дънк Браулер бе ниска, пълна и наближаваше седемдесетте. Може би пълна е меко казано. Редовното хранене по пет пъти на ден през по-голямата част от нейните шестдесет и седем години бе успяло да покрие иначе дребното й тяло с такава тлъстина, която би смутила и слон. Тя беше една от многото ексцентрици, дето живеят непрекъснато по хотели. Ясно беше и без да се казва, че е богата: точно колко никой не знаеше, но фактът, че живееше в един от най-хубавите апартаменти на хотела за 300 долара на ден, сам по себе си говореше, че е доста добре осигурена.

Откакто преди четири години загуби съпруга си, когото обожаваше, тя си купи от един кучкарник поми-ярка за два-три долара. Андерс смяташе, че са я изиграли. Всъщност кучката беше предана, но според него й липсваше изисканост.

„Майката на тази кучка би трябвало да се срамува от себе си“ — сподели той с помощник-портиера, когато обсъждаха кучето.

Но за мисис Дънк Браулер Люси — така се казваше кучката — беше нейното дете, нейното най-скъпо същество, приятелка и компаньонка, и Андерс, който разбираше слабостите на хората, приемаше този факт.

Ето защо, когато мисис Дънк Браулер, облечена в бяла ефирна роба, а на главата с огромна шапка с изкуствени череши, кайсии и лимони, се появи, за да изведе Люси на редовната й разходка, Андерс си влезе в ролята.

— Добро утро, мадам — поздрави той с поклон. — Как е мис Люси тази сутрин, мадам?

Мисис Дънк Браулер грейна от удоволствие. Тя смяташе Андерс за много мил човек и толкова внимателен, а интересът му към Люси изпълваше сърцето й с радост.

Кучката погледна Андерс с прехранените си отегчени очи, после приклекна и направи малка локвичка на червения килим.

— О, скъпа! — Мисис Дънк Браулер погледна безпомощно към Андерс. — Трябваше да изведа миличката ми малка по-рано… вината е само моя.

Килимът трябваше да се махне, за да се почисти, и да се сложи друг, но това не засягаше Андерс. След като „тази приятелка“ си плащаше 300 долара на ден, защо да се притеснява?

— Случва се, мадам. Сутринта е чудесна за разходка.

— Да… прекрасна утрин. Докато Люси закусваше, слушах птиците. Те…

Това щяха да са последните думи, които мисис Дънк Браулер произнасяше. Куршумът проби смешната й шапка и се заби в мозъка й. Тя се свлече на земята като ранен слон.

Андерс погледна само за частица от секундата към мъртвата жена в краката си и после тренираният му войнишки ум взе връх. В миналото беше виждал толкова много хора, застреляни в главата от снайперисти, че веднага разбра какво се е случило. Той се завъртя, а острият му поглед започна да изучава покривите на сградите в далечината. Докато жени пищяха, мъже викаха и се блъскаха, докато коли спираха със свистене, Андерс забеляза един мъж, който се скри зад ниския перваз на покрива на нощния клуб в края на булеварда.

— Джак!

Без да спира, Андерс погледна през рамо. Той видя полицая Макнийл, който тромаво вървеше след него.

— Там горе е проклетникът! — задъхано каза Андерс и посочи към покрива на нощния клуб. — Хайде, Пади! Ще го хванем!

Но възрастта, спокойният живот и прекалено многото глътки „Къти Сарк“ вече си бяха взели своето. Крачките му започнаха да стават несигурни, когато Макнийл го настигна.

— Видях го! — изпъшка Андерс. — Аварийният изход, Пади!

Макнийл изсумтя, мина тежко покрай Андерс, а голямата му ръка извади пистолета от кобура. Хората го зяпаха и бързо се отдръпваха от пътя му. Никой не му се притече на помощ. Това си беше работа на полицията — защо да се излагат на опасност.

Когато Поук Тохоло започна да се спуска надолу по аварийната стълба, Макнийл изскочи иззад сградата. Те се видяха едновременно. Макнийл забеляза, че индианецът държи в ръката си пушка.

Той спря — гръдният му кош, подобен на бъчва, се надигаше от тичането — и вдигна пистолета. Когато пръстът му докосна спусъка, усети мощен удар в гърдите, който го изхвърли във въздуха и Макнийл тежко падна по гръб.

Поук прескочи останалите десет стъпала наведнъж и хукна към паркинга. Макнийл се надигна и насочи пистолета. Точно тогава Поук погледна назад през рамо. Той видя насочения пистолет и отскочи, когато Макнийл стреля, после се прицели и застреля Макнийл в главата. След това рязко се обърна и затича към паркинга. Черните Му очи оглеждаха за някоя опасност. Видя дузина коли. След минута откри една незаключена. Плъзна се на задната седалка, затвори вратата и се сви долу.

Поук вече се беше скрил, когато Андерс — задъхан, с мораво от напрежение лице — дойде на паркинга и откри тялото на Макнийл.

Кратък поглед бе достатъчен, за да разбере, че на Макнийл вече никой не може да му помогне. Той грабна пистолета му, пресече паркинга и се отправи към отсрещния изход, сигурен, че убиецът е отишъл натам.

В същото време трима мъже се приближиха неохотно към паркинга. Като видяха Андерс с пистолет в ръка и познаха по униформата, че е портиера на хотел Плаза, те събраха кураж и го последваха.

Без особено вълнение Поук изчака да се отдалечат, после извади носната си кърпа и внимателно избърса пушката. Трябваше да я остави, помисли си той със съжаление. Вдигна седалката на колата и пъхна пушката. На паркинга се струпаха още повече хора. Сирените на полицейските коли и на колите на бърза помощ вдигаха отвратителен шум. Поук се измъкна от колата и без да бърза, се приближи към тълпата, която заобикаляше мъртвия полицай. Никой не му обърна внимание: хората го смятаха за един от тях. Той все още стоеше и зяпаше с останалите, когато паркингът се изпълни с полицаи. Поук се остави да го подберат заедно с всички други и щом стигна булеварда, бавно и спокойно тръгна към буика.

Докато се разиграваше всичко това, Чък с плувнало в пот лице се присъедини към хората, събрани около тялото на мисис Дънк Браулер. Никой не обръщаше внимание на кучето й Люси, което стоеше на ръба на бордюра и гледаше объркано и озадачено. Чък се наведе към кучето и го хвана за нашийника. Люси не обичаше непознати. Тя се отдръпна. Чък с ругатни я сграбчи. Никой не го забеляза.

След като полицията възстанови реда и няколко души от персонала на хотела покриха с чаршаф тялото на мисис Дънк Браулер, всички се разотидоха. Едва тогава помощник управителят на хотела — също любител на кучета — се сети за Люси. Именно той откри етикета за багаж, привързан към нашийника й. На етикета с печатни букви бе изписано:

ЕКЗЕКУТОРА