Джеймс Хадли Чейс
Искаш ли да останеш жив? (2)

ВТОРА ЧАСТ

Детективът I ранг Том Лепски нахлу в стаята на детективите в полицейския участък на Парадайз Сити, както подобава само на мъж, висок десет фута. Бе получил повишение I ранг предния ден — повишение, за което се беше потил последните осемнайсет месеца. Новината дойде съвсем навреме, за да му даде възможност да направи малко празненство. Купи една орхидея на жена си Карол, заведе я на скъп ресторант, малко се понапи и завърши вечерта за собствено удоволствие — Карол извърши най-доброто, на което беше способна от първата им брачна нощ насам.

Лепски, висок, мършав, със строги сини очи, бе амбициозно и хитро ченге, със самочувствие малко по-високо от действителните му постижения.

Сержант Джо Биглър, доайенът на детективите, се занимаваше с ранната сутрешна работа. Той се облегна на стола, когато видя Лепски, и каза доста саркастично:

— Градът е в безопасност. Сядай, Том. Отивам да хапна.

Лепски, който наистина никога не схващаше сарказма, запретна ръкави и пристъпи към бюрото на Биглър.

— Почини си, сержант. Ще свърша каквото има. Нещо ново за Фред?

Сержант Фред Хес от отдел „Убийства“ лежеше в болница със счупен крак. Ако той не беше главната опора в отдела, счупеният му крак щеше да предизвика голям смях в участъка. Хес имаше шестгодишен син, Фред Хес младши, известен в квартала като Чудовището от Мелбърн Авеню, улицата, на която живееха. Та детето метнало котето на някаква гадна стара мома на едно дърво — просто за майтап. От неудобство Хес се качил на дървото, за да свали котето пред погледите на възхитените съседи, само и само да не се среща лице в лице със старата мома. Но клонът се счупил, Хес паднал доста болезнено на земята и си счупил крака. Котето, разбира се, слязло без ничия помощ, а Фред Хес-младши се надвесил над баща си, който стенел с мъртвешка усмивка на уста, и се чудел защо е цялата тази паника. Само бързината, с която избягал, го спасила от вбесения баща, който се хвърлил да му издърпа ухото.

— Фред? — Биглър се ухили. — Самосъжалява се. Сестрите се оплакват от езика му, но върви към подобрение. Ще го изпишат след около две седмици.

— Ще му се обадя — каза Лепски. — Не искам да се притеснява. Като знае, че аз поемам работата му, ще се успокои.

Биглър изглеждаше смутен.

— Недей да го правиш. Трябва да се върне бързо. А с това обаждане само ще влошиш артрита му.

Когато Биглър излезе, Лепски погледна към детектив II ранг Макс Джейкъби, който преглътна една усмивка.

— Чу ли го какво каза? — попита той. — Мислиш ли, че ми завижда?

— А има ли някой, който да не ти завижда, Том? Дори и аз ти завиждам.

— И ти? — Лепски беше очарован. — Да — той сви рамене. — Ами това е положението. Изглежда ще трябва да свикна. Нещо да се е случило?

— Нищичко. Полицейският бележник е празен.

Лепски се разположи по-удобно на стола.

— Това, което искам, е едно пикантно убийство… сексуално убийство. Докато Фред го няма, това може да е големият ми шанс. — Той запали цигара и се загледа в празното пространство. — Знам, че Фред не е глупав, но същото важи и за мен. Сега, когато получих повишението, Карол вече ми натяква да съм станел сержант. Жените никога не са доволни. — Той се прозя и поклати глава. — Щастлив си, че не си женен.

— Да не мислиш, че не знам — разпали се Джейкъби. — Аз съм за свободата!

Лепски се намръщи.

— Не мисли, че критикувам брака. Много неща може да се кажат за него. Млад човек като тебе трябва да се ожени. Ти…

Телефонен звън го прекъсна.

— Виждаш ли? — захили се Лепски. — Появя ли се, и нещо се случва. — Той грабна слушалката.

— Полицейски участък. Детектив I ранг Лепски слуша.

Джейкъби скри усмивката си.

— Дай ми сержант Биглър — излая мъжки глас.

— Сержант Биглър е в почивка — каза Лепски и се намръщи. Коя ли е тази мижитурка, дето си мисли, че е по-добре да говори с Биглър, отколкото с него. — Какво има?

— Хартли Данвас се обажда. Капитан Теръл там ли е?

Лепски се изпъна на стола.

Хартли Данвас беше не само експерт по балистика в Областната прокуратура, но и собственик на луксозен магазин за оръжие, който обслужваше богатите клиенти с всевъзможни оръжия за лов — човек, който освен че беше важна клечка в града, бе и личен приятел на шефа на Лепски.

— Не, мистър Данвас, шефът още не е дошъл — каза Лепски, който съжали, че се е обадил. — С нещо да ви бъда полезен?

— Бързо изпрати някой компетентен човек тука долу. Извършено е нахлуване с взлом — каза Данвас рязко. — Предай на капитан Теръл, че искам да го видя, когато дойде.

— Разбира се, мистър Данвас. Самият аз ще дойда, господин Данвас — каза Лепски. — Тръгвам веднага, господин Данвас. — И той затвори телефона.

— Значи беше Хартли Данвас — каза Джекъби, като гледаше право пред себе си.

— Да… Има неприятности. Обади се на шефа. При Данвас е извършен взлом. — Лепски се изправи и толкова силно бутна стола назад, че той падна с трясък на пода. — Кажи му, че Данвас го вика, че аз съм се заел със случая. — Той излезе.

 

Хартли Данвас, висок, слаб и прегърбен, наближаваше петдесет и пет години и притежаваше самоувереността и арогантността на човек, който има милиони.

— Кой си ти, по дяволите? — попита той, когато въведоха Лепски във великолепния му кабинет. — Къде е Биглър?

Лепски не беше в настроение да го командват. Тази мижитурка може да е голяма клечка, но пък Лепски беше I ранг.

— Аз съм Лепски — каза със служебен тон. — Разкажете ми за взлома.

Данвас присви очи.

— А, да, чувал съм за вас. Теръл дойде ли?

— Уведомен е. Най-обикновен взлом, мога и аз да се заема, шефът е зает.

Данвас изведнъж се засмя.

— Да… разбира се. — Той се изправи. — Ела с мен.

Пресече големия магазин, спусна се надолу по някакви стълби и отиде в склада.

— Оттук са влезли.

Лепски погледна малкия прозорец, обкован със стоманена решетка. Решетката беше откъртена и висеше на цимента.

— Стоманен кабел, кука и кола — каза Лепски и погледна през прозореца към тясната алея, която водеше за паркинга. — Лесна работа. Какво са взели?

— Така ли са направили? — Данвас започна да гледа на Лепски с по-голямо уважение. — Взели са една от най-добрите ми пушки — ръчна изработка, с телескопичен мерник и със заглушител, струва петстотин и шейсет долара.

— Друго липсва ли?

— Кутия със сто патрона за пушката.

— Къде стоеше пушката?

— Ще ти покажа.

Данвас. Тръгна обратно към магазина.

— Беше в тази витрина — спря пред една тясна стъклена кутия върху щанда. — Не е трудно да се вземе. Само трябва да се повдигне стъкленият капак. Не съм го пипал. Може да има отпечатъци от пръсти.

— Да. Ще доведа момчетата и ще претърсим навсякъде за отпечатъци — каза Лепски, но като гледаше излъсканата стъклена кутия, знаеше, че това ще бъде само за да спазят процедурите. Който е взел пушката, е бил с ръкавици.

Няколко часа по—късно шефът на полицията Теръл, Биглър и Лепски седяха около бюрото на Теръл и пиеха кафе.

— Никакви улики, никакви отпечатъци… изключително професионална работа — каза Биглър, след като прочете рапорта на Лепски. — Изглежда нашият човек е знаел какво търси. Имало е куп други пушки, които е можел да вземе. Дори са били по-скъпи.

Теръл, едър мъж с метално-сива коса, поглади квадратната си челюст:

— По-голяма част от пушките на Данвас са спортни, а това е пушка с оптичен мерник. Защо му е трябвало да вземе точно нея?

Лепски се размърда нетърпеливо.

— Пушката е ефектна: с оптичен мерник и със заглушител. Може да е някой хулиган — видял я е от витрината и са го засърбели ръцете. Данвас каза, че пушката била изложена от цял месец!

Теръл кимна.

— Може би, но това е пушка за професионален убиец.

— Продължавам да мисля, че е някое хлапе.

— Ако наистина е така, тогава е действал като професионалист — каза Биглър.

— Какво толкова? Всяко проклето хлапе, което гледа телевизия, знае, че се слагат ръкавици и че решетката на прозореца може да се изкърти с кука — изсумтя Лепски.

— Уведоми пресата. Не мисля, че ще помогнат, но ги уведоми. Дай им снимка на пушката… Данвас положително има някоя — каза Теръл.

Когато Лепски отиде при бюрото си и вдигна телефона, Биглър каза:

— Том може и да е прав… Не е изключено да е някой хлапак, който не се е стърпял и е откраднал пушката.

Теръл се замисли. Спомни си, че когато беше тинейджър, всяка събота следобед ходеше в магазина на Данвас — по онова време шеф беше бащата на Хартли — и гледаше втренчено една пушка с оптичен мерник, за която копнееше. Жадува за нея три седмици и после изведнъж престана да се интересува. Може и да е било някое хлапе, което си е мечтало по същия начин и не се е стърпяло.

— Надявам се да е прав, но цялата работа не ми харесва. Това е оръжие за професионален убиец.

 

Дин Маккуин беше президент на корпорация за консерви и стъкло във Флорида, концерн за милиони долари, който снабдяваше с опаковки овощарите от Флорида. Маккуин беше висок шест фута, със стоманено-сива коса и със златисто-кафяв загар на лицето. Той товареше с много работа и себе си, и работниците и постигаше добри резултати. Беше се женил три пъти, и трите му съпруги го бяха напуснали, тъй като не успяваха да издържат на характера му, начина на живот и изискванията му. Маккуин живееше по часовник. Сутрин ставаше в 7.00, прекарваше половин час в гимнастическия салон в мазето на разкошната си къща, разположена сред два акра градини с цветя; вземаше душ в 7.31, закусваше в 8.00, до 9.00 диктуваше и в 9.03 тръгваше с ролс-ройса за службата. Точно установен ред, който никога не се променяше.

През трите години, откакто му беше секретарка, Марта Делвайн не знаеше случай, в който да е закъснял и секунда, и тази слънчева лятна сутрин, когато той слезе по широката стълба за трапезарията, тя знаеше, че остава една секунда до 8.00, без да си гледа часовника.

Марта Делвайн, 37 годишна, висока, мургава и без никакъв чар, седеше на масата за закуска, а в ръката си държеше сутрешната поща.

— Добро утро, мистър Маккуин — каза тя и сложи писмата на масата.

Маккуин кимна. Не обичаше излишните приказки. Седна и си сложи салфетка, докато Токо, неговият предан японски слуга, наливаше кафето и сервираше бъркани яйца и агнешки бъбречета.

— Има ли нещо специално? — попита Маккуин, след като сдъвка едно бъбрече.

— Нищо важно — каза Марта. — Обичайните покани. — Тя спря за момент, поколеба се и после продължи. — Има нещо странно.

Маккуин набоде друго бъбрече и се намръщи.

— Нещо? Странно? Какво искаш да кажеш?

Тя сложи пред него половин лист евтина хартия.

— Това беше в пощата.

Маккуин извади бифокалните си очила, сложи ги и се загледа в листа. Имаше следното съобщение, написано с печатни букви:

Р.И.П.

09.03.

Екзекутора

— Какво е това, по дяволите? — попита Маккуин рязко.

Токо, изправен зад стола му, направи гримаса. По тона на гласа той разбра, че сутринта започва зле.

— Не знам — каза Марта, — помислих, че ще искате да го погледнете.

— Но защо? — Маккуин я погледна стръвнишки. — Не виждаш ли, че е написано от някой луд! Не знаеш ли по—добре и от мене какво се прави в такива случаи, вместо да ме безпокоиш? Това е преднамерен опит да бъде провалена закуската ми! — Той хвърли листа на пода.

— Съжалявам, мистър Маккуин.

Маккуин се завъртя на стола и гневно погледна към Токо.

— Тази препечена филия е студена! Какво ви става на всички тази сутрин? Донеси ми друга!

В 9.03 беше свършил да диктува, гневът му все още тлееше, когато излезе наперен навън на слънце, където го очакваше ролс-ройса.

Брант, многострадалният му шофьор на средна възраст, чакаше до вратата на колата с шапката под мишница. Марта Делвайн излезе на стълбите да изпрати Маккуин.

— Ще се върна в шест. Холидей ще дойде. Каза, че ще дойде към шест и половина, но го знаеш какъв е, никога не е точен…

Това щяха да бъдат последните думи, които Дийн К. Маккуин произнасяше. Марта запази ужасяващият спомен от последната секунда до гроб. Тя стоеше близо до Маккуин и гледаше нагоре към него, когато видя как високото му чело се превърна в разкашкана маса кръв и мозък. Малко парче мозък отхвръкна върху лицето й и потече надолу по бузата. Кръвта му изпръска бялата й пола. Той падна тежко, а куфарчето с документите се стовари върху мраморните стъпала, отвори се и се разсипа.

Парализирана от ужас, Марта видя как масивното тяло на Маккуин се търкаля надолу по стълбите, усети ужасното лигаво нещо по лицето си и започна да пищи.

* * *

Доктор Луис, съдебният лекар, слезе по стълбите в салона, където го очакваха Теръл, Биглър и Лепски. Луис беше нисък, набит, плешив, с лунички и с талант, на който Теръл разчиташе.

Позвъняването дойде, след като Лепски вече беше вдигнал на крак пресата по повод на откраднатата пушка. Обади се Стив Робъртс, патрулиращ полицай, който докладва, че чул писъци от къщата на Маккуин и отишъл на проверка. Сигналът му накара Теръл, Биглър и Лепски да се втурнат веднага надолу към полицейската кола, а Джейкъби оставиха да алармира отдел „Убийства“. Докладът не събуди и най-малкото съмнение у Теръл, че става дума за убийство и не на кого да е, а на един от влиятелните граждани — нещо, което не се беше случвало в Парадайз Сити от много време.

Пристигнаха едновременно с линейката, а след пет минути дойде и доктор Луис.

Сега вече тялото пътуваше към моргата.

— Как е тя? — попита Теръл.

— Упоена е — каза Луис, като спря в подножието на стълбите. — Няма да можете да говорите с нея поне 24 часа. Почти е откачила.

Теръл никак не се учуди, след като беше научил подробностите и бе видял тялото на Маккуин.

— Някакви предположения, докторе?

— Далекобойна пушка. Сега отивам да изследвам куршума. Бас държа, че е свръхмодерна пушка с оптичен мерник.

Теръл и Биглър си размениха погледи.

— Откъде е стреляно?

— Отгоре.

Теръл излезе с Луис на терасата. Те огледаха околността.

— Някъде оттам е било — каза Луис и посочи с малката си дебела ръка. — Аз тръгвам. Твой проблем е да откриеш гълъбчето. — И той влезе вътре.

Биглър се присъедини към Теръл.

Те двама отново огледаха района. Големи кестени ограждаха имението на Маккуин, след тях имаше магистрала, после празно пространство, а в далечината се виждаше жилищен блок с плосък покрив.

— Страхотен изстрел — каза Биглър, — ако са стреляли оттам. — Няма откъде другаде… огледай наоколо — каза Теръл. — Нали чу Луис — свръхмодерна пушка с оптичен мерник… може би е на Данвас.

— Може би. След като Луис изследва куршума, ще разберем.

— Том! — Теръл се обърна към Лепски. — Вземи колкото хора искаш и претърсете онзи жилищен блок. Провери покрива и свободните апартаменти. Ако няма свободни, провери ги всичките. Знаеш какво трябва да направиш и без да ти казвам.

— О’кей, шефе!

Лепски взе четирима от отдел „Убийства“, качиха се в колата и отпрашиха към жилищния блок.

— Хайде да отидем да поговорим с шофьора и с японеца — каза Теръл.

— Виж кой пристига — изпъшка Биглър.

Висок мъж със сива коса слезе от колата си. Някой му беше казал някога, че прилича на актьора Джеймс Стюарт, и оттогава той бе усвоил неговите маниери. Беше Пит Хамилтън, репортер от криминалната хроника на „Парадайз Сити Сън“ и на местната телевизия.

— Ти се оправяй с него, Джо — каза Теръл с крайчеца на устните си. — Не му казвай за пушката. 33 Мълчи си. — Той влезе в къщата.

Хърбърт Брант, шофьорът на Маккуин, не можа да каже нищо. Беше изпаднал в шок и още трепереше. Теръл разбра, че само ще си загуби времето с въпросите, но Токо, японският слуга, който не бе видял убийството, напълно се владееше. Той връчи на Теръл бележката, която Маккуин така презрително беше хвърлил на пода. Описа навиците и характера му. Информацията, която той даде, бе полезна и можеше да се използва.

Биглър далеч нямаше същия късмет с Хамилтън.

— О’кей… знам, че току-що е станало — нетърпеливо каза Хамилтън, — но сигурно имате някаква следа, за която да се хванете. Маккуин е важна личност. Убит е… като Кенеди! Не виждаш ли, че това е най-страхотната новина от години в този скапан град?

— Разбирам, че новината си я бива — каза Биглър, като премяташе парче дъвка в устата си, — но откъде ти дойде наум да намесваш Кенеди? Маккуин не е президент на Съединените щати.

— Ще получа ли някаква информация, или не? — попита Хамилтън.

— Ако науча нещо, Пит, ще го имаш — отвърна любезно Биглър. — Но в момента няма нищо.

— Тази пушка с оптичен мерник, която беше открадната от Данвас… може ли убийството да е извършено с нея?

Биглър сви рамене.

— Само предположения. Разследваме тази възможност.

— Кога ще имате нещо за мен?

— След няколко часа. Ще дадем пресконференция следобед в участъка.

Хамилтън изгледа Биглър съвсем безизразно.

— О’кей… това ли е най-доброто, което можеш да ми кажеш?

— Естествено.

Хамилтън се спусна по стълбите към колата си. Биглър гледа след него, докато той потегли, и после влезе в къщата, за да разбере докъде е стигнал Теръл. Той обикаляше и слушаше Токо. Когато Токо започна да се изчерпва, Теръл го отпрати. След като останаха сами с Биглър, Теръл му показа бележката.

Биглър я разгледа и прошепна:

— Смахнат.

— Може да е прикритие.

И двамата мъже знаеха, че луд с пушка е по-ловък от всички други убийци и е най-трудно да бъде притиснат до стената.

Биглър прибра бележката в найлонов плик.

— Ще я занеса на момчетата в лабораторията. — Той тръгна към колата и спря. — Хамилтън е настроен враждебно както винаги. Научил е за пушката. Чака ни голяма шумотевица.

— Знам.

Теръл тръгна към колата си.

Не бяха минали и пет минути, след като си отидоха, и Пит Хамилтън спря отново пред къщата. Той говори с Токо, фотографът му направи снимки и потеглиха, когато другите двама репортери от конкуренцията профучаха бясно по алеята.

Хамилтън успя да хване телевизионните новини в 11.00. На екрана се появиха снимки на откраднатата пушка, на къщата на Маккуин и на жилищния блок в далечината. Хамилтън разказа на зрителите за бележката от Екзекутора.

— Кой е този човек? — попита той. — Дали ще нанесе друг удар?

* * *

Мотелът Уелкъм се намираше зад магистрала 4, на един черен път на три мили от Парадайз Сити. Петнайсетте занемарени бунгала, всяко с отделен гараж, бяха собственост на госпожа Бърта Харис, чийто съпруг бе загинал по време на корейската война.

Бърта, едра и отпусната, наближаваше шейсетте. Мотелът осигуряваше прехраната й — парите за ядене, както тя казваше, и тъй като не правеше нищо друго освен да яде, мотелът можеше да се смята и за печеливш.

Обикновено хората наемаха бунгало за една нощ, така че тя остана изненадана, когато предната вечер пристигна прашен буик и един почтен индианец с тих Глас обясни, че той и приятелите му са в отпуск и биха искали, ако е възможно, да наемат две бунгала за една седмица, а може би и за повече.

Бърта остана още по-доволна, когато той не се пазари за цената. Съгласи се с такава готовност, че тя съжали: как не бе искала повече. Достави й удоволствие и фактът, че индианецът предплати за цялата седмица и за двете бунгала, но тя малко се смути, когато видя, че приятелите му са бели — един млад мъж и едно момиче; После обаче си каза, че това си е тяхна работа.

Индианецът се регистрира в книгата като Хари Люкон, а другите двама записа като господин и госпожа Джак Алън.

До ресторанта ги заведе цветнокожият помощник на Бърта, негър с гъста вълниста коса, който се наричаше Сам. Той беше около осемдесет и пет годишен и имаше грижата да поддържа бунгалата относително чисти и да приготвя ужасни манджи, когато му се кажеше, а това се случваше рядко. След като ядоха спаружени хамбургери и разкашкан ябълков пай и ги поляха обилно с бира, гостите се прибраха в бунгалата и Бърта забрави за тях.

Другите трима гости на мотела — възрастни търговски пътници — си легнаха в 10 часа. Настъпи тишина. Поук Тохоло почука на вратата на Чък и двамата мъже заговориха тихо; Мег се опитваше да чуе какво си приказват. После Чък й нареди да си ляга, а те с Поук тръгнаха към Парадайз Сити с буика.

По уверения начин, по който Поук караше, когато стигнаха града, Чък разбра, че той го познава като петте си пръста.

Едва след като обиколиха една от търговските сгради няколко пъти, му обясни за какво става дума.

Беше подготвил всичко. На задната седалка на колата имаше стоманена кука и дълъг стоманен кабел. Щеше да бъде детска игра да изтръгнат решетката от склада на магазина за оръжие.

Докато Чък, леко запотен и нервен, пазеше на тъмната алея, Поук се промъкна през прозореца. След около минута той подаде пушка с оптичен мерник и кутия с патрони. Чък ги взе и ги сложи под седалката на колата.

Те се върнаха в мотела.

— Върви да лягаш! — каза Поук, като спря пред бунгалото на Чък. — Не й казвай нито дума… разбра ли?

Чък слезе от колата.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще разбереш — отвърна тихо Поук, потегли и се изгуби в тъмнината.

Чък завари Мег в леглото; беше будна и го чакаше с нетърпение.

— Къде бяхте? — попита го тя, докато гледаше как се съблича.

Той се мушна в голямото легло до нея и я прегърна.

— Къде беше? — повтори тя, борейки се с него. — Не си играй с мене. Не си се мил, свиня такава! Дори зъбите не си си измил!

— К’во от това? — каза Чък и я събори по гръб.

Спаха до 9.50. Докато правеше кафе, Мег видя през прозореца Поук, който пристигна с колата и я прибра в гаража.

— Цяла нощ ли не се е прибирал? — попита тя и сипа кафето в чашите.

— Защо не го попиташ? — каза Чък.

Това я накара да млъкне.

После Чък се обръсна и взе душ, а Мег гледа рекламите по телевизията.

Докато се сапунисваше, Чък си мислеше за Поук. Мислеше си и за пушката. Поук не се беше прибирал цялата нощ. Каза, че ще има три убийства. Чък с тревога се запита дали Поук не е използвал вече пушката.

Той още се решеше в банята, когато на екрана се появи Пит Хамилтън и съобщи за убийството на Маккуин. Чък влезе в стаята тъкмо когато Хамилтън разказваше за бележката, която получил Маккуин.

— Слушай — каза Мег развълнувана.

— И така, има убиец в нашия град… може би е някой луд. Нарича себе си Екзекутора. Какъв е мотивът му? Ще убие ли някой друг? Снощи е открадната свръхмощна пушка с оптичен мерник от известния магазин „Данвас“. С откраднатата пушка ли е убит Маккуин? Ето снимка на пушката, снабдена с телескопичен мерник и със заглушител.

Като я видя, Чък трепна.

Хамилтън продължи:

— Погледнете внимателно снимката. Ако сте виждали някъде у някого такава пушка, веднага се обадете в полицейския участък. Дийн Маккуин е един от най-известните граждани. Той…

Чък смени темата.

— Кой го е грижа? — Постара се гласът му да прозвучи естествено. — Хайде да разгледаме града.

Мег го изгледа. Беше пребледнял, по челото му имаше капчици пот, а очите му шареха. Тя усети как по гръбнака й пропълзяват тръпки.

— Какво има?

Чък си облече ризата.

— Какво да има? Нищо няма… Не искаш ли да разгледаме града?

— Това е убийство… този мъж… Екзекутора… Ние нямаме нищо общо с това, нали, Чък?

Чък си обу панталона.

— Да не си се побъркала? Какво общо може да имаме?

Не я погледна в очите.

— Тогава защо гледаш така? Май имаме нещо общо! — Мег се отдръпна от него. — Защо той не се прибра цялата нощ? И откъде са всичките тези пари, дето ги обещава?

Чък разбра, че това е моментът на разрива. Сега или никога!

— О’кей! — каза той яростно. — Прибирай си багажа! Предупредих те!… Казах ти да не задаваш въпроси… вече си вън от играта! Махай се! Събирай си проклетия багаж! Вън от играта си!

Мег се сви и протегна безпомощно ръце към него.

— Не! Ела с мене, Чък. Той е лош! Сигурна съм! Ела с мене!

— Чу какво казах! Прибирай си багажа! Вече си вън! Тя седна на неоправеното легло и подпря главата си с ръце.

— Не мога да остана сама, Чък… Добре… забрави за това. Няма да задавам въпроси. Не искам да си отивам.

Допрял ухо до тънката като хартия дървена стена на бунгалото си, Поук Тохоло слушаше.

Чък знаеше, че е победил, но сега му беше времето да я сложи на мястото й.

— Писна ми от тебе — каза й той. — Мога да си намеря куп момичета. По-добре изчезвай! Айде… събирай си багажа!

Тя само дето не запълзя в краката му.

— Моля те, Чък… От нищо не ми пука. Няма да задавам повече въпроси. Ще правя каквото ми кажеш. Обещавам!

Чък се престори, че се колебае, а накрая кимна.

— О’кей. Да го забравим. Да отидем да разгледаме града, а?

— Да — каза тя с благодарност. — Да, моля те.

— Ще поискам от Поук колата.

Изведнъж тя отново се паникьоса.

— Няма да му кажеш… нали?

Той се захили от злорадство. Това, че почти запълзя пред него, погъделичка самолюбието му.

— Няма да му кажа. — Той я хвана за брадичката с късите си потни пръсти и я стисна така, че тя потръпна.

— Но запомни, малката, това е последният ти шанс.

Той излезе от бунгалото и почука на вратата на Поук. Поук отвори и го пусна вътре. След като затвори вратата, двамата се изгледаха.

— Чух всичко — каза Поук меко. — Справи се добре. Заведи я с колата на плажа. Не я оставай да скучае. Аз си лягам. — Извади двайсет долара от задния си джоб. — Вземи ги… и я успокой. — Замълча. Големите му искрящи очи се мъчеха да прочетат мислите на Чък. — Довечера ще ми трябваш. Ще тръгнем в 11.

Чък се вцепени и устата му пресъхна.

— Второто?

Поук кимна.

Чък погледна настрани, докато говореше:

— Ти се справи сам с първото. За какво съм ти сега?

— Този път ми трябваш. Заведи я на плажа и я забавлявай добре.

Чък кимна, поколеба се и излезе от бунгалото.

Поук затвори вратата след него и дръпна резето. Изчака, докато Чък и Мег потеглят с буика, а после отиде до леглото, вдигна матрака и извади пушката.

Седна на края на леглото и се захвана да я чисти.

* * *

Беше малко след 14.00 часа, когато Теръл успя да прочете всички рапорти, които бяха струпани на бюрото му от сутринта. Той остави Биглър да отговаря на телефона. Историята на Хамилтън по телевизията предизвика експлозия в града и телефоните в участъка звъняха непрекъснато. Богаташите в града бяха разглезени и много нервни. Отнасяха се към полицейските служители като към слуги. Сякаш полицията беше създадена единствено за тяхната сигурност. Какво се прави за откриването на този луд? — питаха ядосано, невъздържано, дори заплашително. Не осъзнават ли, че този тип може да убие и някой друг? Какво се прави?

Биглър се справяше с позвъняванията по своя си безпристрастен и уверен начин: с неизменната цигара в уста и чашата кафе до себе си.

Като слушаше различните гласове, които му проглушаваха тъпанчетата, той си помисли, че наистина Хамилтън бе започнал кампанията, и изпита желание да го изрита в задника.

Лоусън Хедли, кметът на града, бе разумен човек. Той се обади на Теръл.

— Може да е някой луд — каза Теръл — или пък безразсъден. Докато не получа информация, не мога да ти кажа нищо. Ще събера рапортите до 15.00 часа. Ако искаш да се включиш, Лоусън, ще се радвам да те видя.

— Ще дойда, Франк. Стана много лошо, че проклетият Хамилтън създаде такава паника преди да разберем какво всъщност се е случило.

В 15.00 часа Теръл, Хедли и Биглър бяха седнали до бюрото на Теръл.

— Пушката на убиеца е била открадната от магазина на Данвас снощи — каза Теръл. — Балистичната експертиза потвърждава. Убиецът е стрелял от жилищния блок, от терасата на мансардата. Както знаете, мансардата е собственост на Том Дейвис, който е на почивка някъде из Европа. Няма го от три месеца и явно убиецът е знаел това. Асансьорът тръгва от подземния гараж и стига право до апартамента. С подходящи инструменти не е трудно да качиш асансьора догоре. Съвсем проста работа. Убиецът е влязъл в гаража, качил се е в апартамента на Дейвис, излязъл е на терасата и е чакал Маккуин да се покаже. Портиерът на блока пристига към 6.00 часа. Предполагам, че убиецът е дошъл по някое време през нощта и е чакал. Портиерът закусва в 9.30. Сградата остава без пазач между 9.30 и 10.15. Тогава убиецът се е измъкнал.

Хедли прокара ръка по оредялата си коса.

— Струва ми се, че всичко е планирано внимателно от много дълго време.

— Може би, или пък е запознат с ежедневните порядки. Склонен съм да мисля, че е знаел точно кога да стреля, кога да си тръгне, а и това, че Дейвис няма да бъде там.

— Значи е някой от местните.

— Така изглежда.

Хедли се размърда неспокойно.

— Какво друго знаете?

— Тази бележка… странно. Това е предупреждение. Пуснато е миналата вечер. Не мога да го разбера. Предупреждава Маккуин, че ще го убие. Защо?

— За да получи известност — каза Биглър. — И наистина я получи.

— Може би. Добре, получи я. Момчетата от лабораторията изследваха бележката. Няма отпечатъци от пръсти, писана е с химикалка, а хартията се намира и в най-евтиния магазин. Няма за какво да се хванем освен за самото съобщение.

Теръл извади бележката и я подаде на Хедли:

— Както виждаш, написано е грозно и с печатни букви. Това, което е важно, е времето — 9.03. Доколкото можах да разбера, единствените хора, които знаят точно това време, са секретарката, шофьорът и слугата. Те не са замесени. Сигурен съм. Възможно е Маккуин да се е похвалил пред приятели за точността си. Ще проверя. Логично е да се допусне, че убиецът живее или е живял тук и знае много неща за навиците на местните хора. Фактите. Знаел е, че Дейвис е в отпуск, знаел е кога закусва портиерът и че Маккуин излиза от къщи точно в 9.03. Това малко ни помага, но не е достатъчно. Няма да ви казвам, че Маккуин не е от хората, които се харесват, и има много врагове в бизнеса. Проклет да съм, ако вярвам, че някой от партньорите му ще тръгне да го убива, но може и да греша. Тази бележка може да е само димна завеса, но имам чувството, че не е! Подозирам, че е луд, който има зъб на някого, живее тук и скоро пак ще се появи.

Хедли попи всичко и попита:

— И какво ще предприемем?

Теръл се наведе напред и сложи ръце на бюрото си.

— Иска ми се да вярвам, че това, което кажа, ще си остане между нас. Засега няма да предприемаме нищо. Разбира се, още даваме вид, че се занимаваме със случая, ще правим справки и т.н., и т.н., но не може много да се направи. Ще показваме снимката на пушката на хората, ще разровим личния живот на Маккуин и ще говорим с приятелите му, но не вярвам това да ни отведе далеч. Едно явно немотивирано убийство е истински костелив орех. Ще чакаме и да се надяваме, че убийството ще остане изолиран случай.

Хедли се смръзна.

— Предполагаш, че може да има и второ убийство?

— Сам си отговори. Надявам се, че не. Ще проучим мотивите. Ще проверим всички, които са се карали с Маккуин, а те не са малко. Ще се опитаме да открием дали някой наистина му има зъб… може би от работниците му. Ако имаш някакви идеи, Лоусън, сега е моментът да ги кажеш.

Хедли загаси пурата си в пепелника и стана.

— Не… разбирам положението. Добре, продължавай да действаш, Франк. А аз ще се върна в офиса и ще започна да наливам масло в огъня… поне това мога да направя.

Когато той си тръгна, Теръл си допи кафето, запали лулата си и погледна към Биглър.

— Да се размърдаме, Джо… Всички да се заемем със случая. Не вярвам да се открие каквото и да било, но трябва да направим нещо.

— Слушам. — Биглър се изправи. — Мислиш ли, че ще има още убийства, шефе?

— Надявам се да няма.

— А аз мисля, че ще има. Имаме си работа с някой откачен. — Биглър поклати глава. — Фред е щастливец. Нямам нищо против да лежа в болница със счупен крак точно сега.

— Онзи ще направи грешка… всички правят грешки — каза Теръл, но гласът му не звучеше убедително.

— Въпросът е кога. Точно така… кога?

Те се погледнаха, а после Биглър отиде в стаята на детективите.

* * *

Лепски знаеше, че вечерта по това време съседите му излизаха навън в градините, за да пръскат листните въшки с ДДТ или пък да подкастрят моравите, и реши да ги ядоса.

Профуча с колата по улицата с 50 мили в час и рязко удари спирачки пред портата; колата спря със стържещ звук и той почти щеше да изхвръкне през предното стъкло. Ако не друго, поне се изфуках, помисли си, като изскочи от колата, но може би това внезапно спиране бе твърде показно, за да е безопасно. Лепски тръшна вратата на колата и усети как всички съседи бяха оставили работата си и го гледаха с ококорени очи, докато минаваше по градинската алея към входната врата. Когато мушна ключа в ключалката, той реши, че сцената е минала добре. Всички от улицата вече знаеха от жена му за повишението. Сега беше времето да покаже на тези нещастници какво значи „детектив I ранг“ в действие.

За нещастие се опитваше да отключи вратата с ключа от колата. Ако беше успял да нахлуе вкъщи, като тръшне входната врата, щеше да предизвика впечатление, което да се обсъжда. Но загубеното време, докато разбере, че е сбъркал ключа, осуети ефекта от цялото изпълнение. Той търсеше ключа и проклинаше, когато вратата се отвори.

— Защо беше нужно да караш така? — попита строго Карол Лепски. — Не разбираш ли, че даваш лош пример?

Той се вмъкна покрай нея, затвори с ритник и тръгна към банята.

— Претрепвам се от работа за нищо — провикна се и тръшна вратата.

Карол въздъхна. Беше 27-годишна, висока, мургава, хубава и винаги постигаше това, което искаше. Преди да се омъжи за Лепски, беше чиновничка в Американ Експрес в Маями, където се занимаваше с богатите, уреждаше сделките им и им даваше съвети. Тази работа я беше направила много самоуверена и донякъде деспотична.

Тя смяташе съпруга си за най-добрия и най-умния детектив в участъка. След 6–7 години предвиждаше той да стане шеф на полицията. Не му го беше казвала, но го тласкаше от повишение към повишение. Бе станал I ранг. Следващата стъпка щеше да е сержант.

Лепски излезе от банята, като бършеше драматично несъществуващата пот от челото си.

— Хайде да пийнем по нещо — каза той и се тръшна на един стол. — Имам само пет минути… колкото да си сменя ризата.

— Ако ще ходиш пак на работа, Лепски, няма да пиеш! Ще ти донеса една кола.

— Искам си проклетото питие… голямо уиски с много лед.

— Какво толкова си се разработил? — попита тя и седна на дръжките на стола.

— Аз? Не съм се разработил! Какво те кара да смяташ, че съм се разработил? — Изпи половината кола и се намръщи. — Какво ще кажеш да сипеш една глътка скоч в това нещо?

— Не. Изглеждаш и се държиш така, сякаш имаш много работа. Аз също не стоях без работа. Не откъснах очи от телевизора. Този убиец… Екзекутора… какво става?

— Луд. Какво да ти кажа: това е най-лошото, което можеше да се случи. Слушай, Карол. Нито дума на никого! Знам, че твоите приятели като те награбят, си въобразяват, че ще получат информация от първа ръка, но не им казвай нищо.

— Но какво има за казване? И дете идиотче ще разбере, че този човек е луд. Какво става? Намерихте ли го вече?

Лепски се засмя. Смехът му прозвуча фалшиво.

— Все още не. Цяла нощ ще обикалям да провеждам разни проклети разпити. Обичайната проверка. Градът е уплашен. Трябва да се правим на много заети, а всъщност това си е чиста загуба на време, но не казвай на никого.

— Имам една следа, Лепски. — Карол реши да се възползва от случая, че съпругът й е в задънена улица, за да го тласне към новото повишение. — Като чух Хамилтън по телевизията тази сутрин, отидох до Мекситейбъл Бесинджър. Сигурна бях, че ако някой може да разгадае този случай, това е тя.

Лепски настръхна, после разкопча яката на ризата си.

— Тази стара лъжкиня? Ти си откачила! Виж какво, скъпа, дай ми чиста риза. Ще бъда навън цяла нощ. Я ми направи няколко сандвича. Какво има в хладилника? Дали е останало от онова говеждо?

— Слушай, Лепски — каза строго Карол, — Мекситейбъл може да е стара, но не е лъжкиня. Енергична е. Казах й колко е важно за теб и…

— Почакай за момент! — Лепски седна напред на стола и я изгледа мнително. — Да не си й дала уискито ми? — Той скочи и се втурна към барчето. Бутилката „Къти Сарк“ липсваше. Той се обърна и погледна укорително жена си. — Дала си на тази стара бъчва уискито ми!

— Мекситейбъл не е стара бъчва! Естествено, обича да си пийва от време на време. Да, дадох й уискито… и без това, Лепски, мисля, че пиеш твърде много.

Лепски разхлаби връзката си.

— Няма значение колко пия. Искаш да кажеш…

— Мълчи! Искам да слушаш! — гласът на Карол се извиси.

— О, да, разбира се — Лепски прокара пръсти през косата си. — Не е нужно да ми казваш нищо. — Той си свали връзката и я замачка в ръце. — Ти отиде при нея, тя извади проклетата си кристална топка и за една бутилка от най-хубавото уиски ти каза кой е убил Маккуин… нали?

Карол изпъна рамене.

— Точно така. Тя може би ще помогне за залавянето на убиеца. Видя го в кристалната топка.

Лепски издаде звук, наподобяващ пневматична бормашина, хвърли връзката на земята и я стъпка.

— Не се надувай толкова — каза Карол студено. — Понякога си мисля, че имаш манталитет на разглезено дете.

Лепски затвори очи, но накрая успя да се овладее.

— Да… Може и да си права. Чудесно… Нека забравим за Мекситейбъл. Хайде да ми направиш няколко сандвича. Бих искал от говеждото… ако е останало.

— Прекалено много мислиш за ядене — каза Карол. — Ще ме изслушаш ли? Мекситейбъл видя този мъж! Индианец е. Облечен е с шарена риза на цветя и има още двама души с него — мъж и жена, но тях не можа да ги види ясно.

— Така ли? — попита Лепски подигравателно. — Това не ме изненадва. Щом тази стара пияница си сложи веднъж ръцете на бутилката, не може да види нищо ясно. — Той стана. — Отивам да се избръсна и да си сменя ризата. Ще направиш ли тези сандвичи?

Карол удари с юмруци по коленете си. Имаше моменти — и този бе един от тях, — когато можеше да драматизира нещата също както Лепски.

— Но не виждаш ли, идиот такъв, че това е следа… съществена следа? — викна тя бясна. — Защо си толкова ограничен? Знам, Мекситейбъл е стара, но има способности… тя е медиум.

— Идиот ли ме нарече? — попита Лепски и се надигна.

— Чу ли какво ти казах? — Карол избухна, а очите й искряха.

— Чух, че ме нарече идиот — отвърна Лепски. — Отивам да си сменя ризата. Ако е останало от говеждото, искам сандвичи. — И отиде в спалнята.

Когато излезе от банята с чиста риза, след като се беше изкъпал и обръснал, Карол го чакаше с пакет сандвичи. Той погледна пакета, който тя му подхвърли.

— Говеждо?

— Да, за Бога!

— Горчица?

— Да.

Той се усмихна.

— Ще се видим по някое време, скъпа. Просто забрави за тази стара пияница. — Целуна я по бузата и изхвръкна по алеята към колата си.

Щеше да изкара една безмислена нощ в обиколки по улиците, в задаване на въпроси, в посещения на нощни клубове, на които Маккуин е бил член, за да разбере, както и другите детективи, че страхът обхваща града — страх, който се разнасяше като радиоактивен прах.