Арундати Рой
Богът на дребните неща (5)

5
Божият кът

Години по-късно, когато Рахел се върна при реката, тя я посрещна с ужасната усмивка на череп, с дупки на местата, където някога е имало зъби, и с безсилна ръка, вдигната от болнично легло.

Две неща се бяха случили.

Реката се беше свила. А Рахел бе пораснала.

В долното течение на реката беше построен бараж за солената вода в замяна на повече гласове при изборите, осигурени от влиятелното лоби на оризо-производителите. Баражът регулираше притока на солена вода от ръкавите, които се вливаха в Арабско море. Така че сега вместо една имаха две реколти годишно. Повече ориз на цената на една река.

Макар да беше юни и да валеше, сега реката представляваше само една леко придошла вада. Тънка лента от гъста вода, която се плиска лениво в калните брегове от двете й страни, украсена тук-там от сребристия блясък на умряла риба. Беше задръстена с буйно растящи водорасли, чиито мъхнати кафяви корени се вееха под водата като тънки пипала. Бронзовокрили буболечки се движеха по нея. Кривокраки, предпазливи.

Някога реката притежаваше способността да буди страх. Да променя живота на хората. Но сега зъбите й бяха изтръгнати, духът й — изтощен. От нея бе останала само една бавна, тинеста зелена лента, понесла зловонни боклуци към морето. Ярки найлонови торбички плуваха по лепкавата й, буренясала повърхност като политнали субтропични цветя.

Каменните стъпала, които някога водеха желаещите да се изкъпят до самата вода, а рибарите — до рибата, сега стояха напълно оголени и водеха от никъде за никъде — абсурден стъпаловиден паметник в чест на нищо. През пукнатините прорастваше папрат.

От другата страна на реката стръмният кален бряг свършваше рязко под ниските пръстени стени на поселище от колиби. Деца клякаха заднешком над самия му край и пускаха изпражненията си право в лепкавата всмукваща всичко тиня на откритото речно корито. По-малките оставяха своите меки кафяви купчинки сами да се търколят надолу. До вечерта реката щеше да се издигне, да прибере приношенията на деня и бавно да ги понесе към морето, забравяйки подире си вълнисти ивици от гъста бяла пяна. В горното течение чисти майки перяха дрехи и миеха съдове в незамърсената от фабрични отпадъци вода. Къпеха се хора, нагазили до кръста. Насапунисаните им тела приличаха на редици от тъмни бюстове върху тънката, полюляваща се лента на реката.

В топли дни миризмата на изпражнения се надигаше от реката и покриваше Айеменем като шапка.

Още по-нататък една петзвездна хотелска верига беше купила Сърцето на Мрака.

Къщата на Историята (където някога са си шептели предци с дъх на стари географски карти и със загрубели нокти на краката) вече не можеше да се достигне откъм реката. Беше обърнала гръб на Айеменем. Гостите на хотела бяха докарвани направо от Кочин през ръкавите на реката. Пристигаха в моторна лодка, която пореше водата с клинообразна пяна, а зад нея се провлачваше тънък слой нафта с отблясъци в цветовете на дъгата.

Откъм хотела гледката беше красива, но и там водата бе мътна и токсична. Табелки с калиграфски изписани букви предупреждаваха, че плуването е забранено. Бяха построили висока стена, за да скрият от погледа бедняшкото поселище и да не му позволят да навлезе в някогашното имение на Кари Сайпу. Лошата миризма нямаше как да спрат.

Но бяха построили плувен басейн. А в менюто бяха включени прясна морска риба на скара с пържени картофи и палачинки „Сюзет“.

Дърветата бяха все още зелени, небето — все така синьо, което не беше без значение. Затова този миризлив рай бе шумно рекламиран — наричан бе „Божият кът“ в рекламните брошури — защото те, хитрите хотелиери, знаеха, че с неприятните миризми, както и с чуждата бедност, трябва просто да се свикне. Въпрос на дисциплина. На упорство и на климатични инсталации. Нищо повече.

 

 

Къщата на Кари Сайпу беше ремонтирана и пребоядисана. Тя се беше превърнала в център на претенциозен комплекс, пресичан от изкуствени канали и свързващи ги мостове. Малки лодки плаваха във водата. Старият колониален дом с дълбока веранда и дорийски колони беше заобиколен от по-малки, по-стари дървени къщи — наследствени домове — които хотелската верига бе закупила от стари фамилии и пренесла в Сърцето на Мрака. Играчки с История, в които да се забавляват богатите туристи. Като сноповете ориз в съня на Йосиф, като нетърпеливо блъскащи се пред английския магистрат местни жители, старите къщи бяха наредени около Къщата на Историята в отбранителни пози. Хотелът се наричаше „Старото наследство“.

Хотелиерите обичаха да разказват на гостите, че най-старата дървена къща, с добре изолирано, облицовано складово помещение, което на времето побирало достатъчно ориз, за да се храни цяла армия в продължение на година, е била дом на предците на другаря Е.М.С. Намбудирипад — кералския Мао Дзедун — поясняваха на неосведомените. Мебелите и разни дреболии, придобити заедно с къщата, бяха на показ. Тръстиков чадър, изплетено от ракита легло. Дървен сандък за чеиз. На всеки експонат бе прикрепена табелка с разяснителен надпис — Традиционен чадър от Керала и Традиционен сватбен сандък за чеиз.

Така Историята и Литературата се използваха за търговски цели. Курц и Карл Маркс, хванати за ръка, посрещаха богатите гости, щом слязат от моторницата.

Къщата на другаря Намбудирипад служеше за хотелска трапезария, където позагорели от слънцето туристи в бански костюми отпиваха бавно кокосово мляко (поднасяно в черупката), а стари комунисти, които сега работеха като умилкващи се сервитьори в пъстроцветно етническо облекло, се привеждаха над подносите с напитки.

Вечер (за повече местен колорит) на туристите се представяха танци катакали в съкратен вариант, („само кратки, но ярки откъси“, нареждаха хотелиерите на танцьорите.) Така древни истории се свиваха и ампутираха. Шестчасови класически произведения се свеждаха до двайсетминутни изпълнения.

Представленията се изнасяха до плувния басейн. Докато барабанистите удряха барабаните и танцьорите танцуваха, гостите на хотела се забавляваха с децата си във водата. Докато Кунти разкриваше своята тайна пред Карна на речния бряг, флиртуващи двойки си мажеха гърбовете с плажно масло. Докато бащи играеха рафинирани сексуални игри с едва поотрасналите си дъщери, Поотана кърмеше младия Кришна на отровната си гръд. Бима изкормяше Душасана и миеше косата на Драупади в неговата кръв.

Задната веранда в Къщата на Историята (където бе дошъл отряда от докосваеми полицаи и където беше спукана надуваемата гъска) сега беше остъклена и превърната в проветрива хотелска кухня. Там вече не се случваше нищо по-лошо от приготовлението на кебап и крем карамел. Ужасът беше преминал. Превъзмогнат от мириса на храна. Приглушен от тананикането на готвачи. От веселото клъц-клъц кълцане на джинджифил и чесън. От изкормянето на по-дребни бозайници — прасета, кози. От рязането на месо. От остъргването на рибешки люспи.

Нещо лежеше заровено в земята. Под тревата. Под двайсет и три години от юнски дъжд.

Нещо малко и забравено.

Нещо, чиято липса светът не би усетил.

Един детски пластмасов ръчен часовник с нарисувано време.

Той показваше два без десет.

Тайфа от деца следваше Рахел при разходката й.

— Ало, хипи, — викаха те, с двайсет и пет годишно закъснение. — Как се казваш?

После някой хвърли по нея малко камъче и детството й избяга, размахало тънки ръчички.

На връщане, като заобиколи айеменемската къща, Рахел излезе на главния път. И тук нови къщи бяха изникнали като гъби и само фактът, че се гушеха между дървета и че от главния път до тях водеха тесни пътеки, по които не могат да минат коли, придаваше на Айеменем чувство за усамотеност. В действителност населението му бе пораснало и Айеменем сега имаше размерите на малък град. Зад крехката фасада от зеленина живееше множество от хора, готово мигом да се събере при повикване. За да пребие до смърт някой невнимателен шофьор на автобус. Да смачка предното стъкло на кола, посмяла да излезе в деня на Опозиционния протест. Да открадне вносния инсулин на Беба Кочама и кифличките й с крем, донесени чак от Най-добрата пекарна в Котаям.

Пред печатницата си „Лъки прес“ другарят К.Н.М. Пилай стоеше до оградата и разговаряше с един човек от другата й страна. Ръцете на другаря Пилай бяха кръстосани пред гърдите; стискаше здраво собствените си подмишници, сякаш някой току-що му ги бе поискал на заем и той бе отказал. Човекът оттатък стената ровеше с престорен интерес куп фотографии в целофанов плик. Повечето от тях бяха снимки на сина на другаря К.Н.М. Пилай — Ленин, който живееше и работеше в Делхи — грижеше се за боядисването, за водопроводните и електрическите инсталации в холандското и германското посолства. За да не се страхуват клиентите му от неговите политически пристрастия, беше леко променил името си. Сега се наричаше Левин. П. Левин:

Рахел се опита да мине край него незабелязано. Надеждата й бе абсурдна.

— А йоо, малка Рахел! — изненада се другарят К.Н.М. Пилай, който веднага я позна. — Помниш ли другаря чичо?

— Да — отвърна Рахел.

Дали го помнеше? Да, разбира се.

И въпросът, и отговорът бяха само учтиво въведение към разговор. И тя, и той знаеха, че има неща, които могат да се забравят. И неща, които не могат — те седят върху прашни полици като препарирани птици със зъл, обърнат встрани поглед.

— Е? — усмихна се другарят Пилай. — Мислех, че сега си в Амейрика?

— Не — каза Рахел. — Сега съм тук.

— Да, да. — Гласът му звучеше малко нетърпеливо. — Но иначе предполагам, че си в Амейрика, нали?

Другарят Пилай спусна надолу кръстосаните си ръце. Зърната на гърдите му погледнаха Рахел над оградата като тъжните очи на санбернарско куче.

— Позна ли я? — обърна се към човека със снимките другарят Пилай и посочи Рахел с брадичка.

Човекът не беше я познал.

— Дъщеря на дъщерята на старата Кочама от „Туршии Парадайз“ — обясни другарят Пилай.

Човекът погледна озадачено. Очевидно не беше тукашен. И не беше любител на туршиите. Другарят Пилай потърси друга връзка.

— Пуниан Кунджу? — припомни той. За малко в небето се появи Антиохският Патриарх и помаха със сбръчканата си ръка.

За човека с фотографиите нещата почнаха да идват на място. Той закима ентусиазирано.

— Синът на Пуниан Кунджу. Бенаан Джон Айп. Който беше в Делхи, помниш ли? — попита другарят Пилай.

— Уър, уър, уър — да, да, да — потвърди човекът.

— Това е дъщеря на дъщеря му. Сега е в Амейрика.

Кимащият човек кимна още по-категорично, когато родословното дърво на Рахел му се изясни.

— Уър, уър, уър. Сега е в Амейрика, нали? — Това не бе въпрос, а нескрито възхищение.

Човекът се сети за някакъв скандал. Беше забравил подробностите, но помнеше, че ставаше дума за секс и за смърт. Бяха писали във вестниците. След кратко мълчание и още няколко леки кимвания, човекът подаде плика с фотографии на другаря Пилай.

— Е, добре, другарю. Аз ще тръгвам. — Трябваше да свари един автобус.

— И така! — усмивката на другаря Пилай се разшири, когато насочи цялото си внимание — като с фенерче — към Рахел. Венците му бяха изумително розови — наградата за безкомпромисно вегетарианство през целия му живот. Беше от онези хора, които е трудно да си представиш като момчета. Или като бебета.

Изглеждаше като че ли се е родил на средна възраст. С оплешивяваща коса над челото.

— А съпругът на Мол? — искаше да знае той.

— Не е дошъл.

— Някакви снимки?

— Нямам.

— Как се казва?

— Лари. Лорънс.

— Уър. Лорънс. — Другарят Пилай кимна, сякаш беше съгласен с това. Сякаш, ако имаше избор, би избрал точно това име.

— Някакви очаквания?

— Не — отвърна Рахел.

— Предполагам, че още сте във фазата на планирането? Или на очакването?

— Не.

— Едно е задължително. Момче или момиче. Каквото и да е — съобщи мнението си другарят Пилай. — Второто е вече по избор.

— Ние се разведохме. — Рахел се надяваше, че от изненада той ще замълчи.

— Раз-ведени? — Гласът му се издигна в такъв регистър, че се пречупи при въпросителния знак. Дори произнесе думата, като че ли е някаква форма на смърт.

— Това е крайно неблагоприятно — заяви той, след като се съвзе. Кой знае защо, използва такъв книжен израз — нещо, нетипично за него. — Не-бла-гопри-ятно.

През ума на другаря Пилай мина мисълта, че това поколение може би плаща за буржоазното декадентство на своите предци.

Един беше луд. Тази беше разведена. Вероятно ялова.

Може би това бе истинската революция. Християнската буржоазия беше започнала да се самоунищожава.

Другарят Пилай сниши глас, сякаш някой можеше да ги чуе, макар че наоколо нямаше никого.

— А Мон? — прошепна поверително. — Той как е?

— Много добре — каза Рахел. — Много е добре. Много е добре. Кожата му е с меден цвят. Пере си дрехите с разтрошен сапун.

— Айо паавам — прошепна другарят Пилай и зърната на гърдите му увиснаха в престорено изумление. — Бедното момче.

Рахел се зачуди какво печели той, като я разпитва така подробно, а после не обръща никакво внимание на отговорите й. Ясно е, че не очакваше от нея истината, но защо поне не си даваше вид, че й вярва?

— Ленин сега е в Делхи — най-сетне съобщи другарят Пилай, като не можеше да скрие гордостта си. — Работи за чужди посолства. Виж!

Подаде на Рахел целофановия плик. На снимките се виждаха главно Ленин и семейството му. Жена му, детето му, новият му скутър. На една от фотографиите Ленин се ръкуваше с много добре облечен, много розов човек.

— Германският първи секретар — обясни другарят Пилай.

Изглеждаха весели на тези снимки, Ленин и жена му.

Сякаш имаха нов хладилник в дневната си и бяха направили първата вноска за собствен апартамент.

 

 

Рахел си припомни случая, при който за нея и за Еста Ленин се бе появил на фокус като истински човек, когато престанаха да го виждат само като дипла от сарито на майка му. Тя и Еста бяха на пет, а Ленин навярно три– или четиригодишен. Срещнаха се в клиниката на доктор Вергезе Вергезе (главния педиатър и женски лекар в Котаям). Рахел беше с Аму и Еста (който бе настоял да отиде), а Ленин беше с майка си Калиани. Рахел и Ленин имаха едно и също оплакване — чужди тела, загнездени в носовете им. Сега това съвпадение изглеждаше необичайно, но навремето не им се стори такова. Странно беше как политиката се промъква дори в онова, което децата решават да набутат в носа си. Тя, внучка на имперски ентомолог, а той, син на низов партиен работник, функционер на марксистката партия. И тъй, тя имаше в едната си ноздра стъклено мънисто, а той — зърно зелен нахут.

Чакалнята беше пълна.

Иззад завесата на лекаря мърмореха зловещи гласове, прекъсвани от крясъците на малтретирани деца. Чуваше се чукването на стъкло върху метал и бълбукането на вряща вода. Едно момче си играеше с дървената табелка на стената с надпис Докторът ПРИЕМА и Докторът ОТСЪСТВА, като плъзгаше нагоре и надолу месинговата поставка. Бебе с висока температура хълцаше на гърдите на майка си. Бавният вентилатор на тавана режеше гъстия, изпълнен със страх въздух и го превръщаше в една безконечна спирала, която бавно се свличаше към пода, като обелена кора на безкраен картоф.

Никой не четеше списания.

Изпод възкъсата завеса над входа, който водеше право на улицата, долиташе неумолимото шляп-шляп на крака в чехли. Шумният безгрижен свят на онези, които не са набутали нищо в носовете си.

Аму и Калиани си размениха децата. Носовете бяха вирнати нагоре, главите — бутнати назад и обърнати към светлината, за да проверят дали една майка може да види онова, което другата не е успяла. Когато това не даде резултат, Ленин, облечен като такси — жълта риза и черни панталонки, — бе върнат в найлоновия скут на майка си (и при пакетчето му с дъвки).

Той седна върху цветята на майчиното си сари и от тази неуязвима силова позиция оглеждаше сцената равнодушно. Мушна левия си показалец дълбоко в свободната ноздра и задиша шумно през устата. Косата му беше вчесана грижливо на път и бе пригладена с масло за коса. Дъвките му трябваха, за да ги държи преди лекарския преглед и да ги използва след това. За него всичко в света беше наред. Може би беше твърде малък да разбере, че атмосферата в чакалнята, плюс писъците иззад завесата, трябва логично да доведат до здравословен страх от доктор В.В.

Един плъх с космати рамене направи няколко бързи прехода между кабинета на лекаря и долната част на шкафа в чакалнята.

Сестрата се появи и пак изчезна зад дрипавата завеса на лекарската врата. Носеше странни инструменти. Едно миниатюрно мускалче. Стъклен правоъгълник, намазан с кръв. Епруветка с искряща урина. Неръждаема табличка с преварени игли. Космите по краката й бяха притиснати като намотани жички от прозрачните бели чорапи. Правите токове на овехтелите бели сандали бяха износени от вътрешната страна, затова стъпалата й се плъзгаха навътре, едно към друго. Лъскави черни фиби като изопнати змии придържаха колосаната касинка към мазната й коса.

Изглежда на очилата си имаше филтри против плъхове. Не показваше, че е забелязала плъха с косматите рамене дори когато притича до самите й крака. Извикваше имената с плътен, мъжки глас: „А. Нинан… С. Кусумалата… Б.В. Рошини… Н. Амбади.“ Не обръщаше внимание на тревожния, въртящ се спираловидно въздух.

Очите на Еста приличаха на изплашени чинийки. Беше хипнотизиран от табелката с надпис Докторът ПРИЕМА — Докторът ОТСЪСТВА.

В гърдите на Рахел се надигна вълна от страх.

— Аму, нека да опитаме още веднъж.

Аму хвана с едната си ръка темето на Рахел. С другата, покрита с носна кърпа, запуши свободната ноздра. Всички очи в чакалнята гледаха Рахел. Предстоеше най-важното изпълнение през живота й. Лицето на Еста се сви, сякаш той щеше да издуха носа си. По челото му се явиха бръчки и той пое дълбоко дъх.

Рахел събра всичките си сили. Моля ти се, Господи, моля те, направи така, че да излезе. Чак от петите на краката и от дъното на сърцето си тя наду нос в кърпичката на майка си.

В залп от сополи и облекчение, то излезе. Малко, светло-мораво мънисто, покрито със слуз. Гордо като перла в мидата си. Децата се скупчиха край Рахел да му се възхищават. Момчето, което си играеше с табелката, гледаше презрително.

— Това и аз го мога! — обяви то.

— Само се опитай и виж какъв шамар ще получиш — откликна майка му.

— Госпожица Рахел! — извика сестрата и се огледа.

— То излезе! — каза Аму. — Вече излезе. — Показа смачканата си кърпичка.

Сестрата нямаше представа за какво й говори.

— Всичко е наред. Ние си отиваме — продължи Аму. — Мънистото излезе.

— Следващият — извика сестрата и притвори очи зад своите филтри срещу плъхове. („Всякакви ги има“, помисли си тя.) С.В.С. Куруп!

Момчето, което гледаше презрително, се разкрещя, когато майка му го набута в кабинета на лекаря.

Рахел и Еста напуснаха клиниката триумфално. Малкият Ленин остана — доктор Вергезе Вергезе щеше да сондира ноздрата му със студени стоманени инструменти, а майка му — с други, по-меки.

Това беше Ленин тогава.

Сега той имаше къща и скутър. Имаше жена и свой потомък.

 

 

Рахел подаде на другаря Пилай плика със снимките и понечи да си тръгне.

— Една минутка — спря я другарят Пилай. Беше като човек с фенерче, скрит в жив плет. Привличаше хората със зърната на гърдите си, после им натрапваше снимки на сина си. Прерови купчинката фотографии (илюстрован гид за „Живота-в-секунди на Ленин“) от първата до последната. — Оркунундо!

Показваше стара черно-бяла снимка. Направена от Чако с фотоапарата Ролифлукс, който Маргарет Кочама му беше донесла като коледен подарък. На нея се виждаха и четиримата. Ленин, Еста, Софи Мол и самата тя, застанали пред верандата на айеменемската къща. Зад тях от тавана висяха коледните гирлянди на Беба Кочама. За една електрическа крушка бе привързана картонена звезда. Ленин, Рахел и Еста приличаха на уплашени животни, осветени от фаровете на кола. Прибрани колене, замръзнали усмивки по лицата, ръце прилепени към тялото; обърнати бяха от кръста нагоре към фотоапарата. Сякаш да застанат с лице към него беше грях.

Само Софи Мол, контето от Първия Свят, беше приготвила специална физиономия за снимката на своя биологичен баща. Беше си обърнала клепачите така, че очите й приличаха на листенца от плът и кръв с розови венички (сиви на черно-бялата снимка). Беше си сложила изпъкнали фалшиви зъби, изрязани от жълта лимонова кора. Между зъбите беше промушила език, на чийто край бе закрепен сребърният напръстник на Мамачи. (Беше си го присвоила още в деня на пристигането и се кълнеше, че през цялата ваканция ще пие само от напръстника.) В двете си ръце държеше по една запалена свещ. Единият крачол на широките й панталони беше навит нагоре, за да се вижда бялото й кокалесто коляно с нарисувано върху него лице. Само минути преди да направят снимката беше спряла да обяснява търпеливо на Еста и Рахел (оспорвайки всички доказателства за противното — снимки, спомени), че има голяма вероятност те двамата да са копелета и какво точно означава копеле. Това беше довело до сложно, макар и доста неточно обяснение какво е секс.

— Разбирате ли, това, което двамата правят…

Беше само няколко дни преди да умре.

Софи Мол.

Момичето, което пиеше от напръстник. Момичето, което направи салто в ковчега си. Тя пристигна с полет Бомбай-Кочин. С шапка, с широки панталони и обичана от самото начало.