Арундати Рой
Богът на дребните неща (20)

20
Мадраска поща

И тъй на гарата на пристанище Кочин Еста стои до покрития с решетка прозорец на влака. Посланик Е. Пелвис. Воденичен камък с алаброс. И изпълнен с воднистозелено, подобно на застояла вода, пълна с буци и морски водорасли, плискащо се, бездънно-пълнодънно чувство. Куфарът с неговото име беше под седалката. Кутията му със закуска от сандвичи с домати и Орловото му шише с нарисуван орел стояха на сгъваема масичка пред него.

Седналата до него жена в лилаво-зелено сари и с диаманти като лъскави пчели в двете й ноздри, която ядеше, му поднесе кутия с жълти сладкиши. Еста поклати глава. Тя се усмихна и започна да го увещава, кротките й очи се скриха в гънките зад очилата й. Устата й млясна със звук на целувка.

— Опитай. Мноого са сладки — каза тя на тамилски. Ромбо мадурам.

— Сладки са — поясни на английски най-голямата й дъщеря, която беше на възрастта на Еста.

Еста отново поклати глава. Жената разроши косата му и му развали алаброса. Семейството й (съпруг и три деца) вече ядяха. Големи, кръгли, жълти трохи от сладкишите са ронеха върху седалката. Влакът потрепери под краката им. Синята нощна лампа още не светеше.

Синчето на ядящата жена я запали. Ядящата жена я изгаси. Тя обясни на детето, че това е лампа за през нощта. Не за когато са будни.

Всичко в първокласния влак беше зелено. Зелени седалки. Зелени легла. Зелени вериги, тъмнозелени или светлозелени.

За спиране на влака дръпни веригата беше написано в зелено.

Аз енарипс ан акалв инпърд атагирев — помисли си Еста в зелено.

През решетката на прозореца Аму стисна ръката му.

— Пази си билета — каза устата на Аму. Устата, която се мъчеше да не заплаче. — Ще минат да го проверят.

Еста кимна към лицето на Аму, вдигнато нагоре под прозореца на влака. Кимна към Рахел, дребна и изцапана с мръсотията на гарата. Тримата бяха свързани от нещо, което всеки таеше в себе си — че бяха обичали един мъж до смърт.

Вестниците не бяха писали за това.

 

 

Минаха години, преди близнаците да разберат каква е била ролята на Аму в онова, което се случи. На погребението на Софи Мол и в дните преди Еста да бъде „върнат“ те виждаха подутите й очи и с детската егоцентричност смятаха, че вината за нейната скръб е изцяло тяхна.

 

 

— Изяж си сандвичите, преди да се овлажнят — каза Аму. — И не забравяй да пишеш.

Тя опипа ноктите на ръчичката, която държеше и извади един черен полумесец мръсотия изпод нокътчето на палеца.

— И пази любимото ми дете вместо мене. Докато дойда да го взема.

— Кога, Аму? Кога ще дойдеш да го вземеш?

— Скоро.

— Но кога? Точно кога?

— Скоро, миличкия ми. Щом мога.

— По-другия месец ли? Кажи, Аму? — Еста нарочно определяше такъв дълъг срок, за да може Аму да му отговори: „Преди това, Еста. Бъди разумен. Нали ще си учиш уроците?“

Вместо това Аму отговори:

— Щом си намеря работа. Щом мога да замина оттук и да си намеря работа.

— Но това никога няма да стане! — Паника обзе Еста. Едно бездънно-пълнодънно чувство.

Ядящата жена подслушваше снизходително.

— Вижте колко добре говори английски — обърна се тя към своите деца на тамилски.

— Но какво няма да стане? — заядливо попита най-голямата й дъщеря. — Ни-ко-га.

Под „никога“ Еста разбираше „след много време“. Че няма да бъде сега, няма да бъде скоро.

Под „никога“ той не разбираше Абсолютно Никога.

Думите му обаче прозвучаха така. Но това никога няма да стане! Те само не бяха произнесли и думата „абсолютно“.

Те? Кои? И къде бяха те? При Правителството.

На онова Хубавичко Място, където изпращаха хората, за да се държат Добре.

И така беше станало. Никога.

Негова грешка беше, че далечният мъж в гърдите на Аму престана да вика. Негова грешка бе, че тя умря сама в Барат Лодж, където не е имало кой да лежи зад гърба й, за да я утешава.

Защото той беше го произнесъл. Но, Аму, това никога няма да стане!

— Не ставай глупав, Еста. Ще бъде скоро — каза устата на Аму. — Ще стана учителка. Ще открия училище. И вие с Рахел ще учите в него.

— И ще можем да си го позволим, защото училището ще бъде наше! — откликна Еста с неизменния си прагматизъм. С поглед към главното. Безплатни автобусни билети. Безплатни погребения. Безплатно образование. Малък мъж. Живеел в каравана — и в слънце, и в дъжд. Дум-дум.

— Ще си имаме наша къща — продължи Аму.

— Малка къща — поясни Рахел.

— А в нашето училище ще имаме класни стаи и черни дъски — допълни Еста.

— И тебешири.

— И ще ни учат Истински Учители.

— И ще налагат наказания, каквито трябва — каза Рахел.

Ето за какви неща мечтаеха. В деня, когато Еста беше „върнат“. За тебешири. Черни дъски. Наказания, каквито трябва.

Не искаха да им се разминава лесно. Искаха само наказания, които да отговарят на техните престъпления. Не такива, които приличат на долапи, в които са вградени спалните. Не такива, в които да скиташ цял живот между безбройни рафтове.

Изведнъж влакът тръгна. Много бавно.

Зениците на Еста се разшириха. Ноктите му се впиха в дланта на Аму, която вървеше по перона. После започна да тича, когато „Мадраска поща“ набра скорост.

Бог да те благослови, детето ми. Сърчице мое. Скоро ще дойда да те взема!

— Аму! — извика Еста, като освободи дланта й. Вдигайки пръстчетата си едно по едно. — Аму! Повръща ми се! — Гласът на Еста се превърна в стон.

Малкият Елвис Пелвис с разрошения, сресан за излизане навън, алаброс. И с бежови островърхи обуща. Гласът му остана пред прозореца.

На перона Рахел се преви на две и запищя.

Влакът се изтегли от гарата. На негово място се върна светлината.

 

 

Двайсет и три години по-късно Рахел, тъмнолика жена в жълта тениска, се обръща към Еста в тъмнината.

— Естапапичачен Кутапен Питър Мон — казва тя.

Шепне.

Движи устата си.

Красивата уста на майка им.

Еста, седнал изправен, сякаш чака да бъде арестуван, протяга пръстите си към нея. За да докосне думите, които произнася. За да запази шепота й. Пръстите следват формата на устата. Докосват зъбите. Ръката му е задържана и е целуната.

Притисната е към една хладна буза, мокра от дъжда.

 

 

После тя се надигна и седна в леглото, обгърна го с ръце. Притегли го надолу до себе си.

Дълго лежаха така. Будни в мрака. Безмълвието и Празнотата.

Не бяха стари. Нито млади.

На жизнеспособна, подходяща за умиране възраст.

 

 

Бяха чужди хора, запознали се при случайна среща.

Бяха се познавали, преди да започне Животът.

Малко е онова, което би могло да се каже, за да се обясни какво се случи след това. Нищо, което (според книгата на Мамачи) можеше да отдели секса от любовта. Или потребностите от чувствата.

Освен, може би, че Никой вече не дебнеше през очите на Рахел. Никой не гледаше през един прозорец — към морето. Или една лодка в реката. Или минувач с шапка, в мъглата.

Освен че беше малко хладен. Малко влажен. И много тих. Въздухът.

Но какво имаше за казване?

Само, че имаше сълзи. Само, че Безмълвието и Празнотата си прилягаха като сложени една върху друга лъжици. Само, че от вдлъбнатините под една прекрасна шия излизаха глухи звуци. Само, че върху едно твърдо рамо в цвета на мед имаше полукръгла следа от зъби. Само, че лежаха прегърнати дълго след като беше свършило. Само, че онова, което споделиха в тази нощ, не беше щастие, а една ужасна тъга.

Само че отново престъпиха Законите на Любовта. Които повеляват кой трябва да бъде обичан. И как. И колко.

 

 

Самотният барабанчик барабанеше върху покрива на изоставената фабрика. Трясна се една врата, покрита с тънка мрежа. Мишка се стрелна през пода на фабриката. Паяжини покриваха плътно старите вани за консерви. Всички бяха празни, освен една, в която имаше малка купчинка сплъстена бяла прах. Прах от костите на бухала. Умрял отдавна. Консервиран бухал.

В отговор на въпроса на Софи Мол: „Чако, къде отиват да умрат старите птици? Защо мъртвите птици не падат като камъни от небето?“

Зададен вечерта след нейното пристигане. Беше застанала до орнаменталното езерце на Беба Кочама и гледаше нагоре към хвърчилата, които се виеха в небето.

Софи Мол. С шапка. С широки панталони и Обичана от самото Начало.

Маргарет Кочама (защото знаеше, че когато пътуваш до Сърцето на Мрака — б) Всичко може да ти се случи) я извика, за да глътне цяла шепа хапчета. Срещу Филария. Малария. Диария. За нещастие нямаше профилактично хапче срещу Смърт чрез Удавяне.

После стана време за обед.

— За вечеря, глупчо — каза Софи Мол на Еста, който дойде да я вика.

На тази вечеря, глупчо, децата седяха на отделна, по-малка маса. Софи Мол, с гръб към възрастните, правеше ужасни гримаси към храната. Показваше на по-малките си братовчеди всяка своя хапка — полусдъвкана, разкашкана, легнала на езика й като току-що повърната.

Когато Рахел направи същото, Аму я видя и я отведе да си легне.

 

 

Аму зави непослушната си дъщеря и изгаси лампата. Целувката й за лека нощ не остави слюнка по бузата на Рахел и Рахел почувства, че майка й всъщност не е ядосана.

— Ти не си ядосана, Аму — прошепна щастлива. Майка й я обичаше малко повече.

— Не съм — Аму я целуна още веднъж. — Лека нощ, миличка. Бог да те благослови.

— Лека нощ, Аму. Изпрати Еста скоро.

А когато Аму си тръгна, чу как дъщеря й прошепна:

— Аму!

— Какво има?

— Ние сме от една кръв, ти и аз.

Аму се облегна в мрака на вратата на спалнята — не й се връщаше в трапезарията, където разговорът се въртеше като молец около бялото дете и неговата майка, сякаш те бяха единственият източник на светлина. Аму почувства, че ще умре, ще увехне и ще умре, ако чуе още една дума от този разговор. Ако трябваше да гледа още една минута гордата усмивка на Чако, сякаш беше получил купа от тенистурнир. Или подмолната сексуална ревност, която се излъчваше от Мамачи. Или да слуша разговорите на Беба Кочама, които целяха да изключат Аму и нейните деца, да ги накара да си знаят мястото в реда на нещата.

Докато стоеше облегната на вратата в мрака, Аму усети, че сънят й, следобедният й кошмар се раздвижва в нея като водна гънка, която се надига от океана и образува вълна. Веселият еднорък човек със сол по кожата и рамо, което свършваше рязко като скален ръб, се появи иззад сенките на осеяния с начупени стъклени шишета плаж и тръгна към нея.

Кой беше той?

Кой би могъл да бъде?

Богът на Загубата.

Богът на Дребните Неща.

Богът с Настръхналата кожа и Внезапните Усмивки.

Той не можеше да прави две неща едновременно.

Ако я докосваше, не можеше да й говори, ако я любеше, не можеше да си тръгне, ако говореше, не можеше да слуша, ако се биеше, не можеше да победи.

Аму копнееше за него. Болееше за него с цялото си същество.

Тя се върна на трапезата.