Арундати Рой
Богът на дребните неща (19)

19
Спасяването на Аму

В полицейския участък инспектор Томас Матю изпрати за две кока-коли. Със сламки. Раболепен полицай ги донесе върху пластмасова табла и ги предложи на двете изкаляни деца, които седяха срещу инспектора, от другата страна на масата, а главите им едва се подаваха над разхвърляните папки и книжа.

И тъй, за втори път в течение на две седмици поднасяха на Еста бутилиран Страх. Изстуден. Газиран. Понякога нещата ставаха още по-лоши, ако вървят заедно с кока-кола.

Газираната напитка се качи в носа му. Той се оригна. Рахел изхихика. Тя започна да духа през сламката си, докато напитката преля върху роклята й. Върху пода. Еста зачете на глас думите, изписани върху дъска на стената.

— еиненичдоП — произнесе той. — иксонбО, тсонляоЛ.

— тсонтнегилетнИ, тсонавозиливиЦ — продължи Рахел.

— тсоннитсИ.

— атонсЯ.

За негова чест инспектор Томас Матю остана спокоен. Той усещаше, че децата стават все по-непоследователни. Забеляза разширените им зеници. Беше наблюдавал това и друг път… отдушника на човешкия ум. Начина му да се справя с травмата. Като имаше това предвид, той насочваше въпросите си хитро. Със заобикалки. Между „Кога е рожденият ти ден, Мон?“ и „Кой е любимият ти цвят, Мол?“

Постепенно, разпокъсано и разбъркано нещата започнаха да идват на място. Инспекторът беше информиран от своите хора за тенджерката и чиниите. За постелката от трева. За незабравимите играчки. Сега всичко започна да му се изяснява. Инспектор Томас Матю не виждаше нищо забавно. Изпрати един джип за Беба Кочама. Погрижи се децата да не са в стаята, когато тя пристигна. Не я поздрави, а направо каза:

— Седнете.

Беба Кочама почувства, че има нещо ужасно лошо.

— Намерихте ли ги? Всичко наред ли е?

— Нищо не е наред — увери я инспекторът.

От погледа и тона му Беба Кочама разбра, че сега говори със съвсем друг човек. Не с любезния полицейски офицер от предишните им срещи. Тя седна на един стол. Инспектор Томас Матю не се церемонеше.

Котаямската полиция беше действала въз основа на жалба, подадена от нея. Параванът беше заловен. За съжаление той е бил тежко наранен при залавянето и по всяка вероятност нямаше да изкара до сутринта. Но сега децата казваха, че са отишли по своя воля. Лодката им се преобърнала и момичето от Англия се удавило при злополуката. От което следваше, че полицията ще отговаря за смърт в ареста на един технически невинен човек. Той наистина беше парий. Наистина се беше държал непристойно. Но сега времената бяха размирни и технически, според закона, той беше невинен. Нямаше казус.

— Опит за изнасилване? — подсказа Беба Кочама тихо.

— Къде е жалбата от жертвата на изнасилването? Подадена ли е? Тя направила ли е изявление? Доведохте ли я със себе си? — Тонът на инспектора беше войнствен. Почти враждебен.

Беба Кочама сякаш се беше смалила. Под очите и под челюстите й висяха торбички. Страхът у нея ферментира и слюнката в устата й стана кисела. Инспекторът побутна към нея чаша вода.

— Работата е много проста. Или жертвата на изнасилването трябва да подаде жалба, или децата трябва да разпознаят паравана — в присъствието на полицейски свидетел — като човека, който ги е отвлякъл. Или — той изчака Беба Кочама да го погледне, — или трябва да обвиня вас, че сте подали невярна жалба. Това е криминално деяние.

Светлосинята блуза на Беба Кочама стана тъмносиня от избилата пот. Инспектор Томас Матю не я плашеше напразно. Той знаеше, че в дадения политически климат той самият може да има сериозни неприятности. Съзнаваше, че другарят К.Н.М. Пилай не би изпуснал тази възможност. Инспекторът се обвиняваше, че е действал импулсивно. Мушна шарена кърпа за ръце под ризата и обърса гърдите и подмишниците си. В кабинета му беше тихо. Шумът от дейностите в участъка, тракането на тежки обуща, викът на болка, който някой подложен на разпит издаваше от време на време, му се струваха далечни, сякаш идваха от друго място.

— Децата ще направят каквото им се каже — обади се Беба Кочама. — Мога ли да се видя с тях насаме за няколко минути?

— Както обичате. — Инспекторът се надигна, за да излезе от кабинета.

— Моля ви, дайте ми пет минути, преди да доведат децата.

Инспектор Томас Матю кимна в знак на съгласие и излезе.

Беба Кочама избърса лъскавото си мокро лице. Изпъна гръб и погледна към тавана, за да изтрие потта от гънките между пластовете тлъстина по шията си с единия край на сарито. Целуна кръста си.

Аве Мария, Богородице милостива…

Думите на молитвата й убягваха.

Вратата се отвори. Въведоха Еста и Рахел. Оплескани с кал. Залети с кока-кола.

Видът на Беба Кочама внезапно ги отрезви. Пеперудката с необикновено гъсти мъхести снопчета по гърба простря крила над двете им сърца. Защо беше дошла? Къде е Аму? Още ли е заключена?

Беба Кочама ги погледна строго. Дълго време не каза нищо. Когато заговори, гласът й беше груб и непознат.

— Чия беше лодката? Откъде я взехте?

— Наша беше. Намерихме я. Велута ни я поправи — прошепна Рахел.

— Откога я имахте?

— Намерихме я в деня, когато пристигна Софи Мол.

— Откраднали сте някои неща от къщи и сте ги пренесли с нея през реката, така ли?

— Само си играехме.

— Играли сте си? На това игра ли му казвате?

Беба Кочама дълго ги гледа, преди да заговори отново.

— Тялото на вашата прекрасна малка братовчедка лежи в гостната. Риби са изяли очите й. Майка й не може да спре да плаче. На това ли му викате игра?

Внезапен полъх изду пердето на цветя на прозореца. Рахел видя паркираните отвън джипове. И хора, които вървят. Един мъж се мъчеше да подкара мотоциклета си. Всеки път, когато натискаше с крак стартера, каската му се килваше настрана.

Вътре, в кабинета на инспектора, пеперудката на Папачи не спираше да лети.

— Ужасно е да се отнеме човешки живот — каза Беба Кочама. — Това е най-лошото нещо, което може да се направи. Дори и Бог не го прощава. Знаете това, нали?

Две глави кимнаха два пъти.

— И все пак… — Беба Кочама ги погледна нажалено, — вие го направихте. — Погледна ги в очите. — Вие сте убийци. Почака да възприемат тези думи.

— Знаете, че аз знам, че случилото се не е било злополука. Знам колко й завиждахте. И ако в съда съдията ме попита, аз ще му кажа, нали? Аз не мога да лъжа, нали? — Потупа съседния стол. — Елате и седнете тук…

Четири полукълба на две послушни задничета се сместиха някак си на стола.

— Ще трябва да им кажа, как в пълно противоречие с правилата, вие сте отишли на реката сами. Как сте я насилили да дойде с вас, макар да сте знаели, че тя не може да плува. Как сте я избутали от лодката посред реката. Не беше злополука, нали?

Четири очи, големи като чинийки, гледаха втренчено Беба Кочама. Захласнати от историята, която им разказваше. И после какво е станало?

— Затова сега ще трябва да идете в затвора — кротко каза Беба Кочама. — И майка ви ще иде в затвора заради вас. Това ще ви хареса ли?

Уплашени очи и един фонтан от коса отвърнаха на погледа й.

— Тримата ще бъдете в три различни затвора. Знаете ли какво представляват затворите в Индия?

Две глави кимнаха два пъти.

Беба Кочама изграждаше своя казус. Обрисува (с помощта на въображението) ярки картини на затворническия живот. Храната с хрупкави хлебарки. Акитата, натрупани в тоалетните като меки кафяви планини. Дървениците. Побоищата. Спря се на дългите години, които Аму ще бъде затворена заради тях. Как, когато излезе, ще бъде болна старица с въшлясала коса — разбира се, ако не умре в затвора. Систематично, с кротък, загрижен глас описа ужасяващото бъдеще, което ги очаква. И когато беше унищожила всеки лъч на надежда, когато изцяло беше разрушила живота им, като добра фея — тяхна кръстница, Беба Кочама им посочи изход. Бог никога нямаше да им прости това, което са направили, но тук, на земята, имаше начин да поправят част от злото. Да спасят майка си от унижение и страдания заради тях. Разбира се, ако са готови да постъпят практично.

— За щастие, за ваше щастие — изтъкна Беба Кочама — полицията е направила грешка. Щастлива грешка. — Тя помълча. — Вие знаете каква, нали?

Вътре в стъкленото преспапие върху бюрото на инспектора имаше човешки фигури. Еста ги виждаше. Мъж и жена, които танцуват валс. Под бялата рокля на жената се подаваха краката й.

— Знаете, нали?

От преспапието звучеше валсова музика. Мамачи свиреше на цигулката си. Тра-ла-ла-лум, тралум-тралум.

— Работата е там — продължаваше гласът на Беба Кочама, — че стореното е сторено. Инспекторът казва, че той и без това ще умре. Така че за него е все едно какво си мисли полицията. Но не е все едно дали вие искате да идете в затвора, а и Аму да иде в затвора заради вас. Това трябва да решите вие.

В преспапието имаше мехурчета, затова мъжът и жената сякаш танцуваха под вода. Изглеждаха щастливи. Може би танцуваха на сватбата си. Тя — облечена в бяла рокля. Той в черен костюм и с папийонка. Гледаха се право в очите.

— Ако искате да я спасите, трябва само да идете с чичото с големите мустаци. Той ще ви зададе един въпрос. Само един въпрос. А вие трябва просто да отговорите „Да“. Тогава всички ще можем да се върнем вкъщи. Толкова е лесно. Цената, която трябва да платим, е малка.

Беба Кочама проследи погледа на Еста. Само това можеше да направи, за да се въздържи да не вземе преспапието и да го хвърли през прозореца. Сърцето й биеше лудо.

— И тъй! — извика тя с весела крива усмивка, а в гласът й вече се чувстваше напрежение. — Какво да кажа на чичо инспектор? Какво решихме? Искате ли да спасите Аму, или искате да я пратите в затвора?

Сякаш им предлагаше да изберат между две удоволствия. Да ловят риба, или да изкъпят прасетата? Да изкъпят прасетата, или да ловят риба?

Близнаците я погледнаха. Не съвсем едновременно, но почти, две изплашени гласчета прошепнаха:

— Да спасим Аму.

В идващите години те щяха да си възстановяват тази сцена наум. Като деца. Като юноши. Като възрастни. Не бяха ли излъгани да извършат онова, което извършиха? Не бяха ли ги подмамили да произнесат обвинението?

В известен смисъл — да. Но не беше тъй просто. И двамата знаеха, че им беше предоставен избор. А колко бързо го направиха! Не бяха помислили дори и секунда, преди да вдигнат очи и да кажат (не съвсем едновременно, но почти): „Да спасим Аму.“ Да спасим себе си. Да спасим нашата майка.

Беба Кочама засия. Облекчението й подейства като разхлабително. Трябваше да иде до тоалетната. Спешно. Отвори вратата и повика инспектора.

— Те са добри деца — увери го, когато той се яви. Ще дойдат с вас.

— Не е нужно да идват и двете. И едното ще свърши работа — каза инспектор Томас Матю. — Което и да е. Момче. Момиченце. Кой иска да дойде с мене?

— Еста — реши Беба Кочама. Знаеше, че той е по-практичен. По-сговорчив. По-предвидлив. По-отговорен.

— Ти иди. Добро момченце.

Малък мъж.

Живеел в каравана — в слънце и в дъжд. Дум дум.

Еста тръгна.

Посланик Е. Пелвис. С очи като чинийки и с развален алаброс. Един нисък посланик, заобиколен от високи полицаи, тръгнал с ужасна мисия дълбоко в утробата на котаямския полицейски участък. Стъпките им отекваха по каменния под.

Рахел остана в кабинета на инспектора и се заслуша как с груби звуци облекчението на Беба Кочама се спуска по тоалетната чиния на инспектора в личния му клозет, прилепен до кабинета.

— Не може да се пусне водата — съобщи тя на излизане. — Колко неприятно. Срамуваше се, че инспекторът ще види какво е останало, след като е ходила по нужда.

 

 

В ареста беше тъмно като в рог. Еста не виждаше нищо, но чуваше тежко, мъчително дишане. От миризмата на изпражнения започна да му се повдига. Някой завъртя електрическия ключ. Светлината беше ярка. Ослепителна. Велута се появи пред очите му на мръсния, хлъзгав под. Един осакатен дух, призован с модерна лампа. Беше гол, изцапаното му мунду се беше развързало. От черепа му се процеждаше кръв, сякаш бавно излизаше някаква тайна. Лицето беше подпухнало, а главата му приличаше на тиква, прекалено голяма и тежка за тънката дръжка, на която се крепеше. Тиква с чудовищна, обърната наопаки усмивка. Тежките полицейски обуща отстъпиха от локвата урина, която заобикаляше арестанта. Голата електрическа крушка се оглеждаше в локвата.

У Еста се надигнаха мъртви риби. Един полицай побутна Велута с крак. Нямаше никаква реакция. Инспектор Томас Матю клекна и прокара ключа от джипа си по стъпалото на Велута. Подпухналите очи се отвориха. Погледът им блуждаеше. После се спря през кървав воал върху едно любимо дете. Еста си представяше, че нещо от Велута му се усмихва.

Не устата, но някоя друга негова част, останала ненаранена. Може би лакът. Или рамо.

Инспекторът зададе своя въпрос. Устата на Еста каза „Да“.

Детството си излезе на пръсти.

Мълчанието се плъзна като резе.

Някой загаси светлината и Велута изчезна.

 

 

По пътя с полицейския джип към къщи Беба Кочама спря в аптеката, за да купи успокоително. Даде на всяко от децата по две хапчета. Докато стигнаха до моста Чънгам, очите им започнаха да се затварят. Еста прошепна нещо в ухото на Рахел.

— Ти имаше право. Не беше той. Беше Урумбан.

— Слава Богу — прошепна Рахел.

— Къде мислиш, че е той?

— Избягал е в Африка.

Предадоха ги на майка им дълбоко заспали, понесени на крилата на тази измислица.

До следната утрин, когато Аму ги измъкна от нея. Но вече бе твърде късно.

Инспектор Томас Матю, човек с опит в тези неща, излезе прав. Велута не доживя до сутринта.

Половин час след полунощ Смъртта дойде да го прибере.

А за малкото семейство, сгушено и заспало върху избродираната на кръстчета покривка? Какво дойде за тях?

Не беше смъртта. Само краят на живота им.

 

 

След погребението на Софи Мол, когато Аму отново заведе близнаците в полицейския участък, където инспекторът си избираше узряло манго (като почукваше по плодовете), тялото вече беше изнесено. Хвърлено в темади кузхи — ямата за бедняци, — където полицията редовно хвърляше своите мъртъвци.

Беба Кочама се ужаси, когато научи за посещението на Аму в полицейския участък. Всичко което тя, Беба Кочама, беше извършила, се основаваше на една предпоставка. Тя беше заложила на факта, че Аму в никакъв случай, колкото и да е разгневена, няма да признае публично своята връзка с Велута. Защото според Беба Кочама това щеше да е равносилно на самоунищожение — за нея и за децата й. Завинаги. Но Беба Кочама не беше взела предвид опасната черта на Аму. Невъзможната смес — безкрайната нежност на майчинството и безразсъдната ярост на бомбардировчика-камикадзе.

Реакцията на Аму я зашемети. Земята под краката й се срина. Знаеше, че има съюзник в лицето на инспектор Томас Матю. Но докога? Какво щеше да стане, ако го преместят другаде и започне ново разследване? Това беше възможно — като се вземе под внимание фактът, че другарят К.Н.М. Пилай беше успял да събере под портата им тълпа от кряскащи и вдигащи лозунги партийни работници. Това не позволяваше на техния персонал да идва на работа, а в двора на „Консерви Парадайз“ оставаха огромни количества банани, манго, ананаси, чеснов лук и джинджифил, които бавно се скапваха.

Беба Кочама съзнаваше, че колкото е възможно по-бързо трябва да махне Аму от Айеменем.

Постигна го със средствата, които владееше най-добре. Напояваше своите ниви и отглеждаше своята реколта за сметка на чуждите страдания. Впи зъби като плъх в самата сърцевина на скръбта на Чако. Там постави лесно достижим отдушник за безумния му гняв. Не й беше трудно да покаже, че всъщност Аму е главната виновница за смъртта на Софи Мол. Аму и нейните двуяйчни близнаци.

Чако, който в скръбта си чупеше врати, беше само един тъжен бик, вързан с въже, чийто край държеше Беба Кочама. Нейна беше идеята да принудят Аму да си събере багажа и да се махне. А Еста да бъде „върнат“.