Арундати Рой
Богът на дребните неща (4)

4
„Кино Абилаш“

„Кино Абилаш“ се рекламираше като първият киносалон в Керала със 70 мм екран Синемаскоп. За да се подчертае това, фасадата на салона беше превърната в циментова реплика на изпъкнал синемаскопичен екран. Най-горе (с циментови букви и с неонови светлини) беше написано на английски и на малайаламски „Кино Абилаш“.

Тоалетните имаха надписи Негова и Нейна. Нейна за Аму, Рахел и Беба Кочама. Негова само за Еста, защото Чако бе отишъл да провери резервацията в хотел „Морската кралица“.

— Ще се оправиш ли? — попита Аму малко притеснена.

Еста кимна.

През вратата, покрита с червен гетинакс, която се затваряше сама, Рахел последва Аму и Беба Кочама в Нейната. Обърна се и помаха (с гребен) на Еста, който стоеше от другата страна на мраморния под, обут в бежовите си островърхи обуща. Еста изчака в мръсното мраморно преддверие със самотни, наблюдаващи те огледала, докато червената врата скри сестра му. Тогава се извърна и се завлече в Неговата.

В Нейната Аму предложи на Рахел да клекне и да пази равновесие в тази поза, докато се изпишка. Каза, че обществените клозети са мръсни. Като парите. Никога не знаеш кой ги е докосвал. Прокажени. Касапи. Автомеханици. (Гной. Кръв. Грес.).

Веднъж, когато Кочу Мария я заведе в касапницата, Рахел забеляза, че на зелената банкнота от пет рупии, която месарят им даде, беше залепнало малко парченце месо. Кочу Мария го изчисти с палец. От сока му остана червено петно. Тя прибра банкнотата в деколтето си. Кървава банкнота с мирис на месо.

Рахел беше твърде ниска, за да клечи уравновесено над тоалетната чиния, затова Аму и Беба Кочама я държаха, хванали краката й с ръце, като с куки. Пръстите на краката й се подаваха от сандалите Бата. Високо във въздуха със смъкнати надолу гащички. Няколко мига нищо не ставаше, Рахел погледна майка си и своята беба леля-баба със заядлива въпросителна (и сега какво?) в очите.

— Хайде — подкани я Аму. — Пссс…

Пссс за звука на пишкането. Мммм за Звука на Музиката.

Рахел захихика. Аму захихика. Беба Кочама захихика. Когато струйката потече, уравновесиха по-добре въздушната й поза. Рахел не се срамуваше. Свърши и Аму й подаде тоалетна хартия.

— Първо ти, или аз? — попита Беба Кочама.

— Все едно — отговори Аму. — Хайде. Ти. — Рахел държеше дамската й чанта. Беба Кочама вдигна смачканото си сари. Рахел разглеждаше огромните бедра на беба леля-баба си. (Години по-късно тази сцена щеше да се яви пред очите й по време на урок по история, когато прочетоха, че „Император Бабур имал бледо лице и бедра като стълбове.“ Беба Кочама балансираше над обществения клозет като голяма птица. Сини вени прозираха под кожата на пищялите й като възлесто плетиво. По дебелите й колене имаше трапчинки. И косми. Какъв товар трябваше да носят бедните й миниатюрни стъпала!) Беба Кочама почака по-малко от миг. С издадена напред глава. Глупава усмивка. Люлеещи се ниско гърди. Дини, скрити в блуза. Вирнат гол задник. Когато се чу гъргорещият, бълбукащ звук, тя сякаш слушаше и с очи. Жълт поток, клокочещ през планински проход.

На Рахел всичко това й харесваше. Да държи дамската чанта. Всеки да пикае пред останалите. Като приятелки. Тогава тя не знаеше колко ценно е това чувство. Като приятелки. Никога вече нямаше да бъдат така. Аму, Беба Кочама и тя.

Когато Беба Кочама свърши, Рахел си погледна часовника.

— Много дълго ти взе, Беба Кочама — усмихна се тя. — Сега е два без десет.

Сито-рито-бито (помисли си Рахел),

три жени в корито,

по-бавно каза Бавчо.

Представяше си Бавчо като човек. Бавният Къриен. Бавната Кути. Бавната Мол. Бавната Кочама.

Аму си свърши работата тихо като шепот. Върху стената на клозетната чиния, за да не се чува. Бащината й суровост беше изчезнала от очите й и те пак си бяха станали очите на Аму. Като се усмихваше, от двете страни на устата й се появяваха дълбоки трапчинки и вече не изглеждаше сърдита. За Велута или за слюнчените мехурчета.

Това беше добър знак.

Еста сам в Неговата трябваше да пикае върху нафталинени топчета и фасове в писоара. Да пикае в клозета би било пораженство. Но беше твърде нисък, за да използва писоара. Нуждаеше се от височина. Потърси височина и я намери в един ъгъл на Неговата. Една мръсна метла, лимонадено шише, полупълно с мътна бяла течност (фенил), из която плуваха черни нещица. Парцал за миене на пода. И две ръждиви консервени кутии без етикети. Може да са били консерви „Парадайз“. Парченца ананас в сироп. Или кръгли резенчета. Ананасови резенчета. Консервените кутии на баба му спасяваха честта на Еста и той нареди ръждивите кутии без етикети пред писоара. Стъпи върху тях, с един крак върху всяка, и се изпика внимателно, без да се клатушка. Като мъж. Цигарените фасове, който преди бяха влажни, сега станаха мокри и плувнаха. Не биха могли да се запалят. Като свърши, Еста премести консервените кутии до умивалника пред огледалото. Изми си ръцете и си намокри косата. После, като се почувства малък с големия гребен на Аму в ръка, внимателно възстанови алаброса си. Приглади го назад, след това го побутна напред и леко го изви в края. Прибра гребена в джоба си, слезе от консервените кутии и ги сложи обратно при шишето, парцала и метлата. Поклони им се. На цялата компания. Шишето, метлата, консервените кутии и парцала за под.

„Поклони се“, каза си той и се усмихна, защото когато беше по-малък, смяташе, че когато се покланяш, трябва да произнесеш „поклони се“. Че за да го направиш, трябва да го кажеш. Казваха му „Еста, поклони се“. Той се покланяше и повтаряше „поклони се“. Възрастните се споглеждаха, смееха се, а той се притесняваше.

Еста сам с неравните зъби.

Навън, в преддверието, почака майка си, сестра си и своята беба леля-баба. Когато те излязоха, Аму го попита:

— Добре ли се справи, Естапен? — Еста отвърна:

— Добре — и леко поклати глава, за да запази алаброса си.

Добре? Добре. Той сложи гребена в чантата на майка си. Аму изведнъж почувства прилив на обич към нейния сдържан, изпълнен с достойнство малък син с бежовите островърхи обуща, който току-що бе завършил първата си задача на възрастен. Тя прокара с обич пръстите си през косата му.

И му развали алаброса.

Разпоредителят с електрическо фенерче в ръка съобщи, че филмът е започнал, да побързат. Трябваше да се затичат нагоре по червената стълба със стария червен килим. Червени стъпала с червени петна от слюнка в червения ъгъл. Разпоредителят с фенерчето вдигна нагоре своето мунду и го прибра под чатала с лявата си ръка. Като се качваше нагоре, мускулите на прасците му се втвърдяваха под опъната кожа като космати гюллета. Държеше фенерчето в дясната ръка. Подканяше ги да бързат.

— Филмът започна отдавна — повтори той.

Значи бяха изпуснали началото. Не бяха видели как се вдига надиплената кадифена завеса със светлинки в кичурите от жълти пискюли. Бавно, бавно, докато звучи Разходката на малкото слонче от Хатари. Или Маршът на полковник Боги.

Аму държеше ръката на Еста. Беба Кочама пухтеше по стълбите, стиснала ръката на Рахел. Беба Кочама, на която тежаха двете дини в блузата, не искаше да си признае, че очаква филма с нетърпение. Предпочиташе да чувства, че идва само заради децата. В ума си тя водеше точна сметка на нещата, които е направила за хората, и на нещата, които хората не са направили за нея.

Във филма най-много й харесваха началните сцени с монахините и се надяваше да не са ги пропуснали. Аму обясняваше на Еста и Рахел, че хората обичат най-много онова, с което се отъждествяват. Рахел предполагаше, че се отъждествява най-вече с Кристофър Плъмър, който играеше ролята на капитан фон Трап. Чако никак не се отъждествяваше с него и го наричаше капитан фон Клап-Трап.

Рахел беше като възбуден комар, вързан на каишка. Подхвърчаше. Беше безтегловна. Две стъпала нагоре. Две надолу. Едно нагоре. Стъпваше на пет пъти повече стъпала, отколкото Беба Кочама.

Аз съм Попи Моряка, дум-дум

живея в каравана, дум-дум

отварям вратата и

падам на земята,

аз съм Попи моряка дум-дум

Две нагоре. Две надолу. Едно нагоре. Скок, скок.

— Рахел — смъмри я Аму, — май че още не си си научила урока.

Рахел го беше научила: Вълнението винаги води до сълзи. Дум-Дум.

 

 

Стигнаха до фоайето на първи балкон. Минаха покрай бюфета с разхладителни напитки, където бяха наредени шишета с оранжада. И с лимонада. Прекалено оранжева оранжада. Прекалено лимонена лимонада. И размекнати шоколадови бонбони.

Човекът с фенерчето отвори тежката врата на първи балкон към тъмнината, в която се въртяха вентилатори и се чуваше чупене на фъстъци. Тъмнината миришеше на дишащи хора и на брилянтин за коса. И на стар мокет. Магическата миризма на Звукът на музиката, която Рахел помнеше и обичаше. Миризмите, както и музиката, имат памет. Тя ги вдъхна дълбоко и си ги запази за потомството.

Билетите бяха у Еста. Един малък мъж. Живеел в каравана — в слънце и в дъжд. Дум-дум.

Човекът с фенерчето освети розовите билети. Десети ред. Номер 17, 18,19, 20. Еста, Аму, Рахел, Беба Кочама. Запромушваха се между раздразнени хора, които трябваше да обръщат краката си насам и натам, за да им направят път. Седалките на столовете трябваше да се свалят. Беба Кочама задържа седалката на Рахел, докато тя се качи на нея. Момиченцето не беше достатъчно тежко, затова предната част на седалката се вдигна нагоре и я притисна като пълнеж на сандвич, а Рахел гледаше между коленете си. Две колена и един фонтан от коса. Еста, с по-голямо достойнство, седна в края на седалката.

Сенките на вентилаторите на тавана падаха върху екрана, там, където нямаше картина.

Фенерчето угасна. Дойде времето на Световния хит.

Камерата се възвиси в небесносиньото (като цвета на колата) австрийско небе заедно с ясните тъжни звуци на черковни камбани.

Далече долу, на земята, във вътрешния двор на манастира, камъните на калдъръма блестяха. През двора вървяха монахини. Като бавно движещи се пури. Тихи монахини, събрани около тяхната Преподобна майка, която никога не чете писмата им. Събраха се като мравки около троха хляб. Пури около Царицата Пура. Без косми по коленете. Без дини в блузите им. А с дъх на ментово бонбонче. Искаха да се оплачат на Преподобната майка. Със сладкогласни оплаквания. От Джули Андрюс, която още беше по склоновете на планината, пееше От звука на музиката оживява планината и беше закъсняла отново за богослужението.

На дърво се люляла,

в драскотини е цяла

клеветяха я мелодично монахините.

Пак се връща с раздрана пола.

Тя по пътя танцува,

през полята лудува,

а пред черквата свирка с уста.

Някои хора от публиката започнаха да се обръщат назад. Да викат: Шшшт! Шшшшт! Шшшшт! Шшшшт!

А под забрадката косите

на ролки вечно са навити!

Чуваше се един глас, който не излиза от екрана. Чист и в тон с музиката, той се носеше през тъмнината над съскането на вентилаторите и шумоленето на фъстъчените черупки. Сред публиката навярно имаше монахиня. Глави започнаха да се обръщат назад. Чернокоси тилове се превръщаха в лица с усти и мустаци. Съскащи усти със зъби на акула. Много усти.

— Шшшт! — викаха те едновременно.

Пееше Еста. Монахиня с алаброс. Монахинята Елвис Пелвис. Той не можеше да се въздържи.

— Изведете го от салона! — викаше публиката, когато откри, че е той.

Млъкни или излез. Излез или млъкни.

Публиката беше Голям човек. Еста беше Малък човек, с билетите.

— Еста, за Бога, млъкни! — яростно прошепна Аму.

И Еста млъкна. Устите и мустаците се обърнаха напред. После, без предупреждение, песента започна отново и Еста не можеше да се въздържи.

— Аму, може ли да изляза и да я изпея отвън? — попита Еста (преди Аму да го плесне). — Ще се върна след песента.

— Но не очаквай, че и друг път ще те изведа — просъска Аму. — Срамиш всички ни!

Но Еста не можеше да се въздържи. Стана и започна да излиза. Покрай сърдитата Аму. Покрай Рахел, която гледаше през коленете си. Покрай Беба Кочама. Покрай публиката, която пак трябваше да обръща краката си. Насам и натам. На червен надпис над вратата беше означено с червена светлина Изход. Еста излезе.

Във фоайето оранжадите чакаха. Лимонадите чакаха. Омекналите шоколади чакаха. Скамейките, покрити с изкуствена кожа в цвят електрик, чакаха. Афишите Наскоро чакаха.

Еста сам седна на скамейката, покрита с изкуствена кожа в цвят електрик във фоайето на първи балкон в кино „Абилаш“, и запя. С глас на монахиня, ясен като бистра вода.

И как ще я накараш да спре,

да поседне, да чуе добре?

Човекът зад щанда на бюфета, който беше дремал върху един ред табуретки в очакване на паузата, се събуди. Видя с подпухналите си очи Еста с бежовите му островърхи обуща. И с разрошен алаброс. Човекът избърса мраморния плот с обезцветен парцал. И зачака. И докато чакаше, бършеше. Докато бършеше, чакаше. И наблюдаваше как Еста пее.

Как да се справиш с морската стихия?

Как да решиш проблем като Мариии-яя?

Еста пееше.

— Ей! — извика оранжадено-лимонаденият човек. — Слушай, това е почивното ми време. Скоро ще трябва да се събудя и да работя. Затова не ти позволявам да пееш тук английски песни. Спри.

Златният му ръчен часовник беше почти скрит от къдравите косми по ръката. Златната му верижка беше почти скрита от космите по гърдите. Бялата му риза от терелин беше разкопчана до мястото, където започваше да се издига коремът. Приличаше на недружелюбен мечок, украсен с бижута. Зад него имаше огледала, за да могат хората да се оглеждат, докато си купуват студени, освежаващи напитки. Да поправят алаброса или кока си. Огледалата наблюдаваха Еста.

— Бих могъл да подам писмено оплакване срещу теб — каза човекът на Еста. — Как ти харесва това? Писмено Оплакване.

Еста престана да пее и се изправи, за да се върне в салона.

— Но тъй като вече съм станал — продължи оранжадено-лимонаденият човек, — тъй като вече си ме събудил и си прекъснал почивното ми време, тъй като вече си ме обезпокоил, ела поне да изпиеш нещо разхладително. Това е най-малкото, което можеш да направиш.

Лицето му беше небръснато и с изпъкнала челюст. Зъбите му, подобни на жълти клавиши на пиано, наблюдаваха малкия Елвис-Пелвис.

— Не, благодаря — учтиво му отвърна Елвис. — Семейството ме очаква. И нямам покет мъни.

— Покетмъни! — повтори оранжадено-лимонаденият човек, а зъбите му продължиха да наблюдават момчето. — Най-напред английски песни, а сега и Покетмъни! Не можеш ли да кажеш джобни пари? Ти къде живееш? На луната ли?

Еста се обърна и понечи да тръгне.

— Чакай малко! — остро го спря оранжадено-лимонаденият. — Чакай малко! — После продължи по-кротко: — Мисля, че те попитах нещо.

Жълтите зъби бяха като магнити. Те виждаха, усмихваха се, пееха, душеха и се движеха. Те хипнотизираха.

— Попитах те къде живееш — каза Човекът, изплитайки противната си паяжина.

— В Айеменем — отговори Еста. — Живея в Айеменем. Моята баба притежава фабриката „Консерви и туршии Парадайз“. Тя е спящият съдружник.

— Така ли? — възкликна оранжадено-лимонаденият човек. — И с кого спи? — засмя се, а смехът му беше противен, но Еста не можа да го разбере. — Няма значение. Ти няма да разбереш. Ела си пийни нещо. Безплатна студена напитка. Ела. Ела тук и ми разкажи за баба си.

Еста отиде. Притеглен от жълтите зъби.

— Тук. Зад щанда — подкани го оранжадено-лимонаденият и продължи шепнешком: — Трябва да бъде тайно, защото напитките не са разрешени преди паузата. Това е нарушение на правилника на кинотеатъра. — Подсъдно — добави след малко.

Еста отиде зад щанда на бюфета, за да получи своята безплатна студена напитка. Видя трите високи табуретки, наредени една до друга, за да спи на тях оранжадено-лимонадения човек. Дървото им беше излъскано от седене.

— Сега бъди така добър да ми подържиш това нещо — каза оранжадено-лимонаденият човек и подаде на Еста своя пенис през мекото си бяло муселинено доти^[1]. — Аз ще ти дам напитката. Оранжада? Или лимонада?

Еста го взе в ръка, защото нямаше как.

— Оранжада? Или лимонада? — пак попита човекът. — Лимонадооранжада?

— Лимонада, моля — учтиво отговори Еста.

Получи студено шишенце и сламка. Така че с едната си ръка държеше напитката, а с другата — пениса. Твърд, горещ, с изпъкнали вени.

Оранжадено-лимонаденият човек сложи ръката си върху ръката на Еста. Нокътят на палеца му беше дълъг като на жена. Започна да движи ръката на Еста нагоре-надолу. Най-напред бавно. После бързо.

Лимонадената напитка беше студена и сладка. Пенисът беше горещ и твърд.

Клавишите на пианото наблюдаваха.

— Значи баба ти има фабрика? — каза оранжадено-лимонаденият човек. — Каква фабрика?

— За много продукти — отговори Еста, без да го поглежда, със сламката в уста. — Пулпове, туршии, конфитюри, къри на прах. Ананасови резени.

— Хубаво — одобри оранжадено-лимонаденият човек. — Отлично.

 

 

Ръката му се вкопчи още по-здраво в ръката на Еста. Здрава и потна. И още по-бърза.

Бързо бързо без почивка,

все по-бърза, все по-бързо.

Течната лимонадена сладост се издигаше през мократа хартиена сламка (почти сплескана от слюнка и от страх). Като духаше през сламката (докато другата му ръка се движеше), Еста правеше балончета в шишето. Лепкавосладки лимонадени балончета от напитката, която не можеше да пие. Наум си изреждаше какво произвежда баба му.

ТУРШИИ         ПУЛПОВЕ     КОНФИТЮРИ
Манго          Портокалов  Бананов
Зелени чушки   Гроздов     От разни плодове
Чеснов лук     Ананасов    Мармалад от
Солени зелени  От манго    грейпфрут
лимончета

После грубото небръснато лице се изкриви, а ръката на Еста се омокри, стана топла и лепкава. Покри се с белтък от яйце. Бял белтък. От недоварено яйце.

Лимонадената напитка беше студена и сладка. Пенисът беше мек и спихнал като празно кожено портмоне. С обезцветения си парцал човекът избърса ръката на Еста.

— Сега си допий лимонадата — нареди той и приятелски стисна едната половина на дупето на Еста. Две стегнати сливи в панталонки като водосточни тръби. И бежови островърхи обуща.

— Не бива да я похабяваш — продължи човекът. — Помисли си колко бедни хора нямат нищо за ядене и пиене. Ти си щастливо богато момче с покетмъни и с фабрика на баба ти, която ще наследиш. Трябва да благодариш на Бога, че нямаш никакви грижи. Сега си допий лимонадата.

И тъй зад щанда на бюфета във фоайето на първи балкон на кино „Абилаш“, чийто салон имаше първия 70 мм екран Синемаскоп, Естапен яко допи безплатното шише газиран страх с лимонов дъх. Допи прекалено лимонадената си лимонада, прекалено студена. Прекалено сладка. Газираната напитка се качи в носа му. Скоро щеше да получи още едно шише (с безплатен газиран страх). Но засега не знаеше това. Държеше лепкавата си друга ръка далеч от тялото.

С нея не биваше да пипа нищо.

— Свърши ли? Добро момче! — похвали го оранжадено-лимонаденият човек, когато Еста изпи напитката си.

Човекът взе празното шишенце и сплесканата сламка и изпрати Еста при „Звукът на музиката“.

Като влезе обратно в тъмнината с миризма на брилянтин, Еста държеше другата си ръка нагоре (сякаш държеше въображаем портокал). Промуши се покрай публиката (която обръщаше краката си насам-натам), покрай Беба Кочама, покрай Рахел (още наведена назад в седалката), покрай Аму (още раздразнена). Еста седна, като продължаваше да държи лепкавия си портокал.

На екрана беше капитан фон Клап-Трап. Кристофър Плъмър. Арогантен. Коравосърдечен. С уста като цепка. И с пронизителна полицейска свирка. Капитан със седем деца. Чисти деца, като пакетче с ментови бонбони. Той се преструваше, че не ги обича, но това не беше вярно. Обичаше ги. Обичаше ги. Обичаше и нея (Джули Андрюс), тя обичаше него, двамата обичаха децата, а децата обичаха двамата. Всички се обичаха един друг. Бяха чисти, бели деца, а леглата им бяха меки, с пухени завивки. Пу. Хе. Ни.

Къщата, в която живееха, имаше езеро и градини, широко стълбище, бели врати и прозорци, завеси на цветя.

Чистите бели деца, дори и големите, се бояха от гръмотевиците. За да ги успокои, Джули Андрюс взе всичките в своето чисто легло, изпя им една чиста песен за някои от своите любими неща. Ето кои бяха някои от нейните любими неща:

(1) Момичета с бели рокли и сини сатенени колани.

(2) Диви гъски, които хвърчат с луната върху крилете си.

(3) Лъскави медни чайници.

(4) Звънци по вратите и звънци по шейните и шницел с картофки.

(5) И т.н.

Но после в главите на двуяйчните близнаци сред публиката в кино „Абилаш“ възникнаха някои въпроси, които се нуждаеха от отговор, а именно:

(а) Дали капитан Клап-Трап друса крака си?

Не го друса.

(6) Дали капитан фон Клап-Трап надува слюнчени мехури?

С положителност не.

(в) Дали мляска?

Не мляска.

О, Капитан фон Трап, Капитан фон Трап, би ли могъл да обичаш малкото момче с портокала в миризливия салон?

Той току-що е държал онова нещо на оранжадено-лимонадения човек в ръката си, но все пак би ли могъл да го обичаш?

А неговата сестра-близначка? Наклонена назад в стола си и с фонтан на главата, прихванат с Любов-в-Токио? Би ли могъл и нея да обичаш?

Капитан фон Трап имаше няколко свои въпроса.

(а) Те чисти и бели деца ли са?

Не. (Но Софи Мол е такава).

(б) Надуват ли слюнчени мехури?

Да. (Но не и Софи Мол).

{в) Друсат ли краката си? Като чиновници?

Да. (Но не и Софи Мол).

(г) Те (единият от тях или двамата) държали ли са някога онова нещо на непознат човек?

Н… нда. (Но не и Софи Мол).

— В такъв случай съжалявам — заяви капитан фон Клап-Трап. — И дума не може да става. Аз не мога да ги обичам. Не мога да бъда техният Баба. О, не, капитан фон Клап-Трап не можеше.

 

 

Еста наведе глава в скута си.

— Какво има? — попита Аму — Ако пак се цупиш, ще те заведа право у дома. Изправи си гърба, моля те. И гледай.

Затова сме те довели тук.

Допий си лимонадата.

Гледай филма.

Помисли за бедните хора.

Щастливо, богато момче с покетмъни. Без грижи.

Еста вдигна глава и продължи да гледа филма. Стомахът му се надигаше. Имаше едно особено чувство — зеленовълнисто, гъстоводно, морсководораслово, лекоплискащо се, бездънно и пълнодънно.

— Аму?

— Сега пък КАКВО? — Думата КАКВО беше изсъскана, излаяна и изплюта.

— Повръща ми се — каза Еста.

— Само ти се повръща или искаш да повърнеш? — Гласът на Аму беше тревожен.

— Не знам.

— Да идем ли да се опиташ? — предложи Аму. — Ще ти олекне.

— О’кей — съгласи се Еста.

— О’кей? О’кей.

— Къде отивате? — искаше да знае Беба Кочама.

— Еста ще се опита да повърне — отговори Аму.

— Къде отивате? — попита и Рахел.

— Повръща ми се — отвърна Еста.

— Може ли и аз да дойда да гледам?

— Не — натърти Аму.

Отново покрай публиката (крака насам-нататък). Миналия път, за да пее. Този път, за да се опита да повърне. Излязоха през ИЗХОДА. Отвън, в мраморното фоайе, оранжадено-лимонаденият човек ядеше бонбон. Бузата му беше издута от движещия се бонбон. Издаваше леки, смучещи звуци, като вода, която се отича от умивалник. Върху щанда имаше зелена обвивка от бонбон. За този човек бонбоните бяха безплатни. Имаше един ред безплатни бонбони в матови буркани. Обърса мраморния щанд с парцала в неопределен цвят, който държеше в косматата си ръка с часовника. Като видя лъчезарната жена с лъскави рамене и малкото момче, по лицето на човека мина сянка. После се усмихна с латернаджийска усмивка.

— Много скоро пак си излязъл — подхвърли човекът.

На Еста вече му се гадеше. Аму бързо го отведе в тоалетната на първи балкон. В Нейната.

Повдигна го и Еста се оказа заклещен между нечистия умивалник и тялото на Аму. Краката му висяха. Умивалникът имаше металически кранове и ръждиви петна. И една кафява плетеница от тънки като косъм пукнатини, подобна на пътната карта на голям заплетен град.

Тялото на Еста потрепера, но нищо не излезе. Само мисли. Те се измъкваха от него и пак се връщаха обратно. Аму не можеше да ги види. Те кръжаха като буреносни облаци над умивалниковия град. Но умивалниковите мъже и жени си гледаха обичайната работа. Умивалникови коли и автобуси продължаваха да бръмчат наоколо. Умивалниковият живот си течеше.

— Няма ли? — попита Аму.

— Няма — каза Еста.

Няма? Няма.

— Тогава си измий лицето — нареди Аму. — Водата винаги помага. Измий си лицето и ще идем да изпием по една газирана лимонада.

Еста си изми лицето, и ръцете, и пак лицето, и пак ръцете. Клепките му бяха мокри и слепнали.

Оранжадено-лимонаденият човек сгъна зелената обвивка от бонбон и натисна гънката с боядисания нокът на палеца си. Перна една муха с навито на руло списание. Внимателно я събори от края на щанда върху пода. Мухата лежеше по гръб и размахваше омалелите си крачка.

— Сладко момче — обърна се към Аму бюфетчията. — Хубаво пее.

— Той е мой син — усмихна се Аму.

— Наистина ли? — възкликна оранжадено-лимонаденият човек и погледна към Аму със зъбите си. — Наистина ли? Не изглеждате достатъчно възрастна, за да имате такъв син.

— Той не се чувства добре — обясни Аму. — Мислех, че една студена напитка може да му помогне.

— Разбира се — отвърна човекът. — Разбира се. Оранжадо-лимонада? Лимонадооранжада?

Ужасен въпрос, очакван с ужас.

— Не, благодаря.

Еста погледна Аму. Зелено-вълнисто, морсководораслово, бездънно-пълнодънно.

— А за вас? — попита Аму оранжадено-лимонаденият човек. — Кока-кола, фанта? Или сладолед?

— Не, аз не искам нищо. Благодаря — отговори Аму. Лъчезарна жена с дълбоки трапчинки.

— Ето — Човекът протегна шепа бонбони, като щедра стюардеса. — За вашия малък Мон.

— Не, благодаря — повтори Еста и погледна Аму.

— Вземи ги, Еста! — подкани го Аму. — Не бъди неучтив.

Еста ги взе.

— Кажи благодаря — напомни Аму.

— Благодаря — каза Еста. (За бонбоните, за белия белтък.)

— Няма защо — отвърна на английски оранжадено-лимонаденият човек. — Значи така. Момченцето каза, че сте от Айеменем.

— Да — потвърди Аму.

— Аз често ходя там — съобщи оранжадено-лимонаденият човек. — Семейството на жена ми е от Айеменем. Знам къде е вашата фабрика. Туршии „Парадайз“, нали? Той ми каза. Вашият Мон.

Той знаеше къде да намери Еста. Това искаше да каже. То беше предупреждение.

Аму видя трескаво-блесналите очи на сина си.

— Трябва да тръгваме — реши тя. — Не бива да рискуваме да вдигне температура. Братовчедка им пристига утре — обясни тя на чичото. И небрежно добави: — От Лондон.

— От Лондон? — В очите на чичото засия уважение. Към една фамилия с лондонски връзки.

— Еста, ти остани тук, при чичото. Аз ще доведа Беба Кочама и Рахел — предложи Аму.

— Ела — озъби се чичото. — Ела и седни на една висока табуретка при мен.

— Не, Аму! Не, Аму, не! Искам да дойда с теб!

Аму, изненадана от необичайно шумното настояване на нейния обикновено тих син, се извини на оранжадено-лимонадения чичо.

— Обикновено не се държи така. Хайде да тръгваме тогава, Естапен.

 

 

Отново при миризмата на салона. Сенките на вентилаторите. Темета на глави. Вратове. Яки. Коси. Кокове. Плитки. Конски опашки.

Фонтан, закрепен с Любов-в-Токио. Едно малко момиче и една бивша монахиня.

Седемте деца на капитан фон Трап като седем ментови бонбончета бяха излезли от ментовобонбонената си баня, стояха в ментовобонбонена редица с пригладени коси и пееха с послушни ментовобонбонени гласове на жената, за която капитанът едва не се ожени. Русата баронеса, бляскава като диамант.

От звука на музиката

оживява Планината.

— Трябва да тръгваме — каза Аму на Беба Кочама и на Рахел.

— Аму! — възрази Рахел. — Главните неща още не са се случили! Той дори още не я е целунал! Още не е скъсал хитлеристкото знаме! Дори още не ги е предал Ролф пощальонът!

— Еста е болен — обясни Аму. — Хайде!

— Дори още не са дошли нацистките войници!

— Хайде! — повтори Аму. — Ставай!

— Дори още не са изпели „Високо на върха има стадо кози!“

— Еста трябва да е добре за Софи Мол, нали? — присъедини се Беба Кочама.

— Не е нужно — смънка Рахел повече на себе си.

— Какво каза? — попита Беба Кочама, която беше разбрала общия смисъл, но не и точните думи.

— Нищо — отвърна Рахел.

— Чух те — изсъска Беба Кочама.

 

 

Отвън чичото пренареждаше невзрачните си шишета. Бършеше с кирливия си парцал кръглите водни петна, които бяха оставили върху мраморния щанд на бюфета. Приготвяше се за паузата. Той беше чист оранжадено-лимонаден чичо. Имаше сърце на стюардеса, скрито в мечешко тяло.

— Значи си тръгваме? — обади се той.

— Да — отговори Аму. — Къде можем да намерим такси?

— Като излезете от вратата, тръгвате нагоре, после вляво — обясни той, загледан в Рахел. — Не ми казахте, че имате и малка Мол. — Протегна един бонбон и към нея. — Ето, Мол, за теб е.

— Вземи моите! — бързо извика Еста, защото не искаше Рахел да се приближи до човека.

Но Рахел вече беше тръгнала към него. Докато приближаваше, той й се усмихна, ала нещо в тази латернаджийска усмивка, нещо във втренчения му поглед я накара да спре. Беше най-противният човек, когото е виждала. Обърна се и погледна Еста.

Рахел отстъпи назад от косматия човек.

Еста натика бонбоните му в нейната ръка и тя усети, че пръстите му горят, а върховете им са студени като смъртта.

— Довиждане, Мон — подвикна чичото към Еста. — Ще се видим някога в Айеменем.

И тъй, отново по червените стъпала. Този път Рахел изоставаше. Вървеше бавно. Сякаш казваше: Не, не искам да си отивам. Чувстваше се като един тон тухли, дърпани с каишка.

— Симпатичен е този оранжадено-лимонаден човек — подхвърли Аму.

— Тццц! — възрази Беба Кочама.

— Не изглежда такъв, но беше изненадващо мил с Еста — потвърди мнението си Аму.

— Тогава защо не се омъжиш за него? — войнствено попита Рахел.

На червеното стълбище времето спря. Еста спря. Беба Кочама спря.

— Рахел! — викна Аму.

Рахел замръзна. Безумно съжаляваше за това, което беше изрекла. Не знаеше откъде се взеха тези думи. Не знаеше, че са се таяли у нея. Но сега бяха излезли от устата й и не можеха да се върнат обратно. Те увиснаха над червеното стълбище като чиновници в държавна канцелария. Някои стояха прави, други бяха седнали и подрусваха крака.

— Рахел — повтори Аму. — Съзнаваш ли какво направи току-що?

Уплашени очи и фонтан от коса погледнаха към Аму.

— Добре, добре. Не се плаши — каза Аму. — Само ми отговори. Съзнаваш ли?

— Какво? — попита с най-тихия си гласец Рахел.

— Съзнаваш ли какво току-що направи? — повтори Аму.

Уплашени очи и фонтан от коса отново я погледнаха.

— Знаеш ли какво става, когато нараняваш някого? — продължи Аму. — Когато нараняваш някого, той започва да те обича по-малко. Това правят лекомислените думи. Карат хората да те обичат по-малко.

Студена нощна пеперудка с необикновено гъсти мъхести снопчета кацна леко върху сърцето на Рахел. Мястото, където ледените й крачка се докоснаха, настръхна като гъша кожа. Гъша кожа с шест издутини върху лекомисленото сърце на Рахел.

Нейната Аму вече я обичаше по-малко.

И тъй, излизат от вратата, тръгват нагоре, после вляво. Стоянка за таксита. Една наранена майка, една бивша монахиня, едно горещо и едно студено дете. Гъша кожа с шест издутини и една нощна пеперудка.

Таксито миришеше на спане. Навити на руло стари дрехи. Влажни пешкири. Подмишници. В края на краищата то беше дом за шофьора на таксито. Той живееше в него. Беше единственото място, където да складира миризмите си. Седалките бяха съсипани. Нацепени. Продълговато парче от мръсен жълт сюнгер се беше измъкнало и се тресеше върху задната седалка като огромен жълтеничав черен дроб. Шофьорът бе пъргав като дребен гризач. С орлов нос и с мустачки. Толкова дребен, че гледаше пътя през кормилото. От другите превозни средства се виждаше, че в това такси има пътници, но не и шофьор. Караше бързо, агресивно, втурваше се в празните пространства, изтикваше другите коли от редицата им. Ускоряваше на пресечките със зебра. Пренебрегваше светофарите.

— Защо не използваш подложка, възглавница или нещо подобно? — предложи Беба Кочама с приятелски глас. — Ще виждаш по-добре.

— А ти, сестро, защо не си гледаш твоята работа? — предложи шофьорът неприязнено.

Като тръгнаха край мастиленото море, Еста подаде глава през прозореца. Усещаше вкуса на горещия солен бриз в устата си. Чувстваше как вдига косата му нагоре. Знаеше, че ако Аму разбере какво е правил с оранжадено-лимонадения човек, тя щеше да обича по-малко и него. Много по-малко. Почувства срамна кипяща, повдигаща и преобръщаща се болка в стомаха. Копнееше за реката. Защото водата винаги помага.

Лепкава неонова нощ се носеше край прозореца на таксито. Вътре беше горещо и тихо. Беба Кочама изглеждаше възбудена и почервеняла. Не обичаше да става причина за лоши чувства. Колкото пъти някое бездомно куче пресечеше шосето, шофьорът полагаше искрени усилия да го прегази.

Пеперудката в сърцето на Рахел разпери кадифените си крилца и в костите й пролази студ.

На паркинга на хотел „Морската кралица“ небесносиният плимът клюкарстваше с други, по-малки коли. Шушу-мушу, шушу-мушу. Като голяма дама на гости с по-незначителни госпожи. Издигнала хромовите перки на опашката си.

Стаи номер 313 и 327 — каза служителят на рецепцията. — Нямат климатична инсталация. С по две единични легла. Асансьорът е спрян за поправка.

Пиколото, който ги заведе горе, не беше момче, както можеше да се очаква. Очите му бяха мътни и на оръфания му кафяв жакет липсваха две копчета. Подаваше се засечената му долна риза. Принуден бе да носи глупавата шапка на пиколо килната настрана, а стегнатата й найлонова каишка се впиваше дълбоко в увисналата му гуша. Ненужна жестокост беше да караш застарял човек да носи шапката си килната и принудително да променя начина, по който старостта е избрала да виси под брадичката му.

Пак трябваше да се изкачват червени стъпала. Същият червен килим, който бяха видели в киното, ги преследваше. Вълшебен хвърчащ килим.

Чако беше в стаята си. Свариха го да се гощава. Печено пиле, пържени картофи, сладка царевица, пилешка супа, две питки хляб и сладолед ванилия с шоколадов сос. Сос в съд с формата на лодка. Чако често казваше, че амбицията му е да умре от преяждане. Мамачи твърдеше, че това било сигурен признак за скрита неудовлетвореност от живота. Според Чако нямало такова нещо. Било обикновена лакомия.

Чако беше изненадан, дето всички се връщат по-рано, но се престори, че не е забелязал това. Продължи да яде.

По първоначалния план Еста трябваше да спи с Чако, а Рахел с Аму и Беба Кочама. Но тъй като сега Еста не беше добре и любовта беше преразпределена (Аму вече я обичаше по-малко), Рахел щеше да спи при Чако, а Еста — при Аму и Беба Кочама.

Аму извади пижамата и четката за зъби на Рахел от куфара и ги сложи върху леглото.

— Ето — каза Аму.

Две щраквания, за да се затвори куфарът. Щрак. И щрак.

— Аму — запита Рахел, — да пропусна ли вечерята за наказание?

Искаше й се да направи смяна на наказанията. Да не вечеря, а в замяна Аму пак да я обича колкото преди.

— Както желаеш — отвърна Аму. — Но аз те съветвам да се нахраниш. Ако искаш да пораснеш, разбира се. Може би ще можеш да хапнеш от пилето на Чако.

— Може би да, но може би не — смънка Чако.

— Ами какво ще стане с моето наказание? — искаше да знае Рахел. — Още не си ме наказала!

— Някои неща идват със собствените си наказания — мъдро заключи Беба Кочама. Като че ли обясняваше на Рахел някаква задача, която тя не разбира.

Някои неща идват със собствените си наказания. Като спални с вградени долапи. Скоро всички щяха да научат повече за наказанията. Че те идват в различни размери. Някои са толкова големи, че приличат на долапи, в които са вградени спалните. Можеш да прекараш в тях цял живот и безспир да се скиташ между тъмните им полици.

Целувката за лека нощ на Беба Кочама остави малко слюнка върху бузата на Рахел. Тя я обърса на рамото си.

— Лека нощ и Бог да ви благослови — промърмори Аму. Но с гърба си. Вече беше излязла от стаята.

— Лека нощ — промърмори и Еста. Беше му твърде лошо, за да може да обича сестра си.

Самичката Рахел ги проследи да се отдалечават по хотелския коридор като мълчаливи, но реални призраци. Два големи и един малък с бежови островърхи обуща. Червеният килим поглъщаше шума на стъпките им.

Рахел стоеше в рамката на хотелската врата, изпълнена с тъга.

Носеше в себе си тъга от идването на Софи Мол. Тъга, че Аму вече я обича по-малко. И тъга за неизвестното нещо, което оранжадено-лимонаденият човек беше направил на Еста в кино „Абилаш“.

През сухите й болезнени очи премина парещ вятър.

Чако сложи пилешко бутче и пържени картофи в малка чиния за Рахел.

— Не, благодаря — каза Рахел, с надежда, че ако тя сама си наложи наказание, Аму ще отмени своето.

— Не искаш ли малко сладолед с шоколадов сос? — попита Чако.

— Не, благодаря — отвърна Рахел.

— Добре — съгласи се Чако. — Но не знаеш от какво се отказваш.

Той дояде цялото си пиле, после целия си сладолед. Рахел си облече пижамата.

— Моля те не ми казвай за какво си наказана — поде Чако, докато обираше със залък хляб последния шоколадов сос от съда във форма на лодка. Отвратителния му следдесертен десерт. — Какво стана? Разчесала си ухапвания от комар и си ги разкървавила? Или не си казала „Благодаря“ на шофьора на таксито?

— Нещо много по-лошо — каза Рахел, оставайки вярна на Аму.

— Не ми казвай — повтори Чако. — Не искам да знам.

Той позвъни на румсървиса и един уморен общ работник дойде да прибере чиниите и костите. Опита се да улови миризмите на вечерята, но те избягаха и се вдигнаха нагоре по увисналите кафяви хотелски пердета.

Невечерялата племенница и преялият й вуйчо измиха заедно зъбите си в банята на хотел „Морската кралица“. Тя — изоставено, осъдено дребосъче с раирана пижама и фонтан от коса, стегнат с Любов-в-Токио. Той — по памучна фланелка и долни гащи. Фланелката му, стегната и опъната върху заобления му корем като втора кожа, висеше свободно над вдлъбнатината на пъпа.

Когато Рахел държеше неподвижно покритата си с пяна четка за зъби и вместо нея движеше зъбите си, той не й каза да не прави така.

Не беше фашист.

Двамата плюеха поред. Рахел внимателно гледаше как пяната от пастата й за зъби се стича по стената на умивалника, за да види каквото може да се види.

Какви цветове и странни фигури са били изхвърлени от празнините между зъбите й.

Тази вечер нямаше нищо. Нищо необикновено. Само мехурчета от пастата за зъби.

 

 

Чако угаси горната лампа.

В леглото Рахел свали своята Любов-в-Токио и я сложи до слънчевите си очила. Фонтанът върху главата й се поотпусна, но остана щръкнал.

Чако лежеше в леглото сред светлия кръг от нощната лампа. Дебел човек на тъмна сцена. Той се пресегна към ризата си, захвърлена смачкана в края на леглото. Извади от джоба й портфейла си и погледа снимката на Софи Мол, която Маргарет Кочама му беше изпратила преди две години.

Рахел го наблюдаваше и нейната студена пеперудка отново разпери крилца. Отвори ги бавно. После бавно ги затвори. Мързеливо мигане на хищно насекомо.

Чаршафите бяха груби, но чисти.

Чако затвори портфейла си и загаси нощната лампа. В тъмнината си запали цигара, като се чудеше как ли изглежда дъщеря му сега. На девет години. За последен път я беше видял червена и сбръчкана. Още не приличаше на човек. Три седмици по-късно жена му Маргарет, единствената му любов, се беше разплакала и му беше признала за Джо.

Маргарет каза на Чако, че не може да живее повече без Джо. И че има нужда от собствено пространство. Сякаш Чако беше използвал нейните рафтове за своите дрехи. Което, като се знаят привичките му, беше напълно възможно.

Тя поиска развод.

През няколкото последни мъчителни нощи, преди да я напусне, Чако се измъкваше от леглото с фенерче и отиваше да погледа спящото дете. Да го изучи. Да го запечата в паметта си. За да е сигурен, че когато си мисли за дъщеря си, представата му ще е вярна. Запомни кафявият мъх върху мекия й череп. Формата на нацупената й, неспирно движеща се устичка. Разстоянията между пръстчетата на краката й. Една едва очертаваща се бенка. После, без да го е планирал, започна да търси в своето бебе прилики с Джо. Докато провеждаше това безумно, отчаяно, ревниво изследване под светлината на фенерчето, бебето стисна показалеца му. Пъпчето му се издигаше сред заситеното му гладко коремче като паметник с кубе върху хълм. Чако опря в него ухото си и заслуша в почуда къркоренето, долитащо отвътре. Там от едно място на друго се изпращаха някакви съобщения. Новите органи свикваха един с друг. Едно ново правителство установяваше своите системи. Организираше разделението на труда, решаваше кой какво ще върши.

Дъщеричката му миришеше на мляко и на урина. Чако се чудеше как едно тъй малко и неоформено същество, още неясно на кого прилича, може така властно да привлича вниманието, да възбужда любовта и да контролира здравия разум на възрастен човек.

Когато си замина, почувства, че нещо е било откъснато от него. Нещо голямо.

Но сега Джо беше мъртъв. Загинал в автомобилна катастрофа. Мъртъв като пън. Дупка сред вселената във формата на Джо.

На Чаковата снимка Софи Мол беше седемгодишна. В бяло и синьо. С розови устни, но с нищо сирийско-християнско. Макар Мамачи, като гледаше фотографията, да настояваше, че Софи Мол има носа на Папачи.

— Чако — обади се Рахел от тъмното си легло, — може ли да ти задам един въпрос?

— Може и два — отзова се Чако.

— Чако, ти обичаш ли Софи Мол най-много от всичко на света?

— Тя ми е дъщеря — отговори Чако.

Рахел помисли върху това.

— Чако, нужно ли е хората да са ДЛЪЖНИ да обичат своите деца най-много от всичко на света?

— Няма правила — отвърна Чако. — Но обикновено е така.

— Чако, например — продължи Рахел, — само за пример, възможно ли е Аму да обича Софи Мол повече от мен и Еста? Или например ти да обичаш мене повече от Софи Мол?

— Всичко е възможно в Човешката природа — каза Чако със своя „глас за четене на глас“. Той изведнъж забрави за племенницата си с коса като фонтан и заговори на тъмнината: — Любов. Лудост. Надежда. Безкрайна радост.

От четирите възможни в човешката природа неща според Рахел най-тъжно звучеше безкрайната радост. Може би заради начина, по който Чако я произнесе.

Безкраайна радост. Звучеше като в черковно ехо. Или като тъжна риба, цялата в перки.

Студената пеперудка повдигна едното си студено краче.

Димът от цигарата се виеше в нощта. Дебелият човек и малкото момиче лежаха будни, в мълчание.

 

 

През няколко стаи, докато неговата беба леля-баба хъркаше, Еста се събуди.

Аму спеше и беше много красива в решетесто-синята улична светлина, която влизаше през решетесто-синия прозорец. Усмихваше се в съня си и сънуваше делфини и дълбоко решетесто-синьо. Усмивката не подсказваше с нищо, че човекът, комуто принадлежи, е бомба, готова да избухне.

Еста отиде, залитайки, до банята. Повърна чиста, горчива, лимонова, блестяща, газирана течност. Парливият остатъчен вкус на първата среща със Страха на един Малък Човек. Дум дум.

Почувства се малко по-добре. Обу си обущата и излезе от стаята, тръгна по коридора с влачещи се подире му връзки и застана тихо пред вратата на Рахел.

Рахел се качи на един стол и дръпна резето на вратата.

Чако не си направи труда да се чуди откъде би могла да знае, че Еста е пред вратата. Беше свикнал с прихватничавите им странности.

Лежеше на тясното хотелско легло като изхвърлен на брега кит и лениво си мислеше дали Рахел наистина е видяла Велута. Не му се вярваше. Велута можеше да напредне. Беше параван с бъдеще. Питаше се дали Велута притежава членска книжка от марксистката партия. И дали напоследък се е виждал с другаря К.Н.М. Пилай.

Тази година политическите амбиции на другаря Пилай получиха неочакван тласък. Двама местни партийни членове, другарят Дж. Катукаран и другарят Гуан Менон бяха изключени от партията по подозрение, че са наксалити. Един от тях — другарят Гуан Менон — беше определен за кандидат на партията за законодателното събрание при допълнителните избори в Котаям през март идната година. Изключването му от партията създаде вакуум, който неколцина мераклии се бореха да заемат. Между тях и другарят К.Н.М. Пилай.

Другарят Пилай беше започнал да наблюдава какво става в „Туршии Парадайз“ тъй ревностно, както резервен играч наблюдава футболния мач. Да прибави един нов профсъюз, макар и малък, към евентуалния си бъдещ електорат, би било „чудесно начало“ на пътя му към законодателното събрание.

Досега в „Туршии Парадайз“, другарю! другарю! (както се изразяваше Аму) беше просто безобидна игра, която се играе след работно време. Но ако залогът се увеличеше и диригентската палка се изтръгнеше от ръцете на Чако, всички (освен Чако) знаеха че фабриката, вече потънала в дългове, ще изпадне в беда.

Тъй като финансовото състояние не бе добро, работниците получаваха по-ниски от минималните заплати определени от профсъюза. Разбира се, самият Чако изтъкваше това и им обещаваше, че щом работата потръгне, заплащането ще бъде увеличено. Той беше убеден, че работниците му вярват и знаят как милее за техните интереси.

Но един човек мислеше другояче. Вечер, след края на фабричната смяна другарят К.Н.М. Пилай причакваше работниците от „Туршии Парадайз“ и ги водеше в своята печатница. С тънкия си писклив глас той ги подтикваше към революция. Речите му представляваха хитра смес от действителни местни проблеми и високопарна маоистка риторика, която на малайаламски звучеше още по-високопарно.

— Народи от целия свят — чуруликаше той, — бъдете смели, имайте кураж да се борите, въставайте срещу трудностите и напредвайте вълна подир вълна. Тогава целият свят ще принадлежи на народите. Чудовищата, които и да са, ще бъдат унищожени. Трябва да си искате онова, което по право ви принадлежи. Годишни премии. Взаимоспомагателна каса. Застраховки за злополука.

Тъй като тези речи бяха отчасти репетиция за времето, когато другарят Пилай ще говори пред милионните маси — като местен член на законодателното събрание, — в интонациите и ритъмът им имаше нещо странно. Гласът му будеше представи за зелени оризища и за червени знамена, издигнати на фона на сини небеса, вместо да носи дъха на печатарско мастило в една малка и задушна стая.

Другарят К.Н.М. Пилай никога не излезе открито срещу Чако. Когато го споменаваше в своите речи, грижливо го лишаваше от всякакви човешки атрибути и го представяше като абстрактен функционер в някаква по-голяма организация. Някаква теоретична конструкция. Пионка в чудовищния буржоазен заговор за потискане на Революцията. Никога не го назоваваше по име, а говореше за него като за Мениджмънта. Сякаш Чако беше много хора. Този подход беше тактически правилен и освен това разграничаването на човека от работата му помагаше на другаря Пилай да се чувства с чиста съвест в частните си бизнес отношения с Чако. Договорът за отпечатване на етикетите за „Туршии Парадайз“ му носеше доход, който му бе крайно необходим. Той си казваше, че Чако-клиентът и Чако-мениджмънтът са различни хора. И естествено съвсем различни от Чако-другаря.

Единствената пречка в плановете на другаря К.Н.М. Пилай беше Велута. От всички работници в „Туршии Парадайз“ той единствен притежаваше партийна членска книжка, а това даваше на другаря Пилай съюзник, от когото на драго сърце би се лишил. Знаеше, че докосваемите работници във фабриката негодуваха срещу Велута по свои собствени причини, с древни корени. Другарят Пилай се движеше внимателно около това препятствие в очакване на сгоден случай да го преодолее.

Поддържаше постоянен контакт с работниците. Поставил си бе задачата да знае точно какво става във фабриката. Присмиваше се на работниците, че приемат тези ниски надници, когато на власт е тяхното собствено правителство, Народното правителство.

Когато Пъначен, счетоводителят, който всяка сутрин четеше на Мамачи вестниците, й донесе новината, че работниците се готвят да искат повишение, Мамачи изпадна в ярост.

Кажи им да четат вестниците. Сега има глад. Няма работни места. Хората умират от недояждане. Трябва да са благодарни, че изобщо имат работа.

Винаги когато във фабриката ставаше нещо сериозно, новината се съобщаваше на Мамачи, а не на Чако. Тя беше господарката, модалали. И играеше ролята си, както подобава. Отговорите й, дори и когато биваха строги, бяха директни и предсказуеми. Чако, от друга страна, макар да бе мъжът в къщата, макар да говореше за „моите туршии, моя конфитюр, моето къри на прах“, тъй често се стараеше да се представи в различна светлина, че замъгляваше бойната картина.

Мамачи се опитваше да предупреди Чако. Той я слушаше, но не чуваше какво всъщност казва. Затова въпреки ранните признаци на недоволство във фабриката Чако в очакване на Революцията продължаваше да играе играта Другарю! Другарю!

 

 

Тази нощ на тясното хотелско легло той размишляваше сънливо как да изпревари другаря Пилай и да организира своите работници в нещо като частен профсъюз. Ще устрои избори. Ще ги накара да гласуват. Работниците можеха да се редуват като избрани представители на колектива. Усмихна се при мисълта да преговаря край кръглата маса с другаря Сумати или още по-добре с другаря Люсикути, който беше много по-представителен.

После мислите му се върнаха към Маргарет Кочама и Софи Мол. Обръчи от пламенна любов така стегнаха гръдния му кош, че едва можеше да диша. Лежеше буден и броеше часовете — колко остава до тръгването към летището да ги посрещнат.

На съседното легло племенницата и племенникът му спяха прегърнати. Един горещ близнак и един студен. Той и Тя. Ние и Нас. Може би някак си долавяха намека на съдбата за всичко, което ги очаква зад кулисите.

Те сънуваха своята река.

Сънуваха сведените над нея кокосови дървета и наблюдаваха с очи като кокосови орехи как лодките се плъзгат по водата. Сутрин нагоре по течението. Вечер — надолу. И глухия, тъп звук от бамбуковите прътове на лодкарите, когато се опират в тъмното омаслено дърво на лодките.

Беше топла водата. Сивозелена. Като вълниста коприна. С риба в нея.

С небето и дърветата в нея.

А вечер — със счупената жълта луна в нея.

Като се умориха да чакат, ароматите на вечерята слязоха от пердетата и се изплъзнаха през прозорците на „Морската кралица“, за да танцуват цяла нощ върху морето с мирис на вечеря.

Часът беше два без десет.