Арундати Рой
Богът на дребните неща (18)

18
Къщата на историята

Отряд докосваеми полицаи пресече река Миначал, придошла и мудна след неотдавнашния дъжд, и си проправи път през мокрите шубраци; в натежалия джоб на един от полицаите потракваха белезници.

Широките им шорти в цвят каки, колосани и втвърдени, се носеха над високата трева като редица разперени женски поли, напълно независими от краката, които се движеха в тях.

Бяха шестима. Щатски служители.

П одчинение

О бноски

Л оялност

И нтелигентност

Ц ивилизованост

И стинност

Я снота.

 

 

Котаямската полиция. Карикатурен отряд. Принцове на Новия Век със смешни заострени каски. Мукавени и подплатени с памук. С петна от масло за коса. Смешни корони в цвят каки.

В Сърцето на Мрака.

Жестокоцеленасочени.

Вдигаха тънките си крака високо и газеха избуялата трева. Пълзящи растения се закачаха в мокрите от роса косми по прасците им. Бодли и диви цветя разкрасяваха грозните им чорапи. Кафяви стоножки спяха върху подметките на подкованите им докосваеми ботуши. Остри треви жулеха и режеха кожата на краката им. Разводнена кал пльокаше под стъпалата им, докато прегазваха блатото.

Минаваха край дървета, по чиито върхове птици сушаха мокрите си крила — върху фона на небето крилата приличаха на простряно пране. Минаваха край чапли. Корморани. Щъркели. Жерави, търсещи място, на което да потанцуват. Край морави птици-рибари с безмилостен поглед и заглушителен писък — ра-ак, раак, раак. Край мътещи женски птици и край яйцата им.

Горещото ранно утро вещаеше още по-страшна жега.

Отвъд блатото с мирис на застояла вода минаха край древни, обвити в лиани дървета. Край растения с гигантски листа. Край див пипер. Край висящи на гроздове лилави цветове.

Край яркосин бръмбар, закрепен на корав стрък трева.

Край огромни паяжини, устояли на дъжда, разпрострени от дърво на дърво като прошепнати клюки.

Един бананов цвят с виненочервен прицветник висеше от покрито с лишеи и бодли дърво. Като перла в ръцете на мърляв ученик. Скъпоценен камък сред кадифената джунгла.

Румени водни кончета се любеха във въздуха. Качени едно върху друго. Ловки. Един полицай ги загледа с възхищение, замисли се върху динамиката на секса при водните кончета и се запита коя ли част от едното влиза в другото. После умът му застана мирно и отново се подчини на полицейските мисли.

Продължаваха да вървят.

Край високи мравуняци, хлътнали от дъжда. Като пияни часовои, задремали пред вратите на рая.

Край пеперуди, носещи се из въздуха като радостни вести.

Огромни папрати.

Един хамелеон.

Едно удивително ярко цвете.

Суетнята на сиви пилци, които бягат, за да се скрият някъде в джунглата.

Мускатовият орех, който Велия Паапен не можа да намери.

Разклоненият канал. Притихнал. Задръстен с водорасли. Подобен на мъртва зелена змия. Над канала — повалено дърво. Докосваемите полицаи минаха по него със ситни стъпки. За равновесие въртяха лъскавите си бамбукови полицейски палки.

Космати феи със смъртоносни магически пръчки.

После тънките стволове на наклонени дървета раздробиха слънчевата светлина. Мракът на Безсърдечието влезе на пръсти в Сърцето на Мрака. Цвъртенето на щурците стана още по-силно.

Сиви катерички се стрелкаха по петнистите стволове на каучукови дървета, полегнали към слънцето. По кората им личаха стари прорези. Затворени плътно. Излекувани. Вече неизползвани.

Този пейзаж продължи дълго, после се появи поляна. И една къща.

Къщата на Историята.

Със заключени врати и отворени прозорци.

С хладен каменен под и с мрачни стени, по които се носят сенки във формата на кораби.

Къщата, в която стоят восъчни предци със загрубели нокти на краката, а дъхът им мирише на пожълтели географски карти, когато си бъбрят със съскащ хартиен шепот.

Където прозрачни гущери живеят зад старите картини.

Където мечтите се вземат в плен и се променят.

Където призракът на един стар англичанин, прикован със сърп до каучуково дърво, беше унищожен от двуяйчните близнаци — една Подвижна Република с алаброс беше забола Марксическо знаме в земята до него. Когато отрядът полицаи мина оттам със ситни стъпки, никой не чу молбата на призрака. С кротък мисионерски глас. Извинете, бихте ли, хм… дали случайно нямате, хм… дали нямате една пура за мен? Не?… Не, не вярвам да имате. Къщата на Историята.

Където в идващите години Ужасът (все още предстоящ) щеше да бъде погребан в плитък гроб. Скрит под веселото тананикане на хотелски готвачи. Смирението на старите комунисти. Бавната смърт на танцьорите. Историите-играчки, с които богатите туристи идваха да си поиграят.

 

 

Красива беше тази къща.

Била е някога с бели стени. С червен покрив. Ала сега беше боядисана в цветовете на сезоните. С четки, потапяни в палитрата на природата. Мъхово-зелено. Землистокафяво. Черно. Затова изглеждаше по-стара, отколкото бе в действителност. Като потънало съкровище, извлечено от дъното на океана. Целувано от китове и обрасло с раковини. Повито в тишина. Изпускащо мехурчета през счупените си прозорци.

Къщата беше заобиколена от дълбока веранда. Самите стаи бяха изградени по-навътре, обгърнати от сянка. Керемиденият покрив се спускаше стръмно надолу, като двете страни на огромна, обърната лодка. Прогнили греди, подкрепяни от някога белите колони, се бяха огънали в средата и образуваха голяма, подобна на прозявка дупка. Дупка в Историята. Образувана от Историята дупка във Вселената, през която на свечеряване се издигаха гъсти като фабричен дим облаци от безмълвни прилепи, понесли се в мрака.

Връщаха се в зори с новини от света. Сивкава мъгла в розовата далечина, която внезапно се сгъстяваше и почерняваше над къщата, преди да се провре обратно през дупката в Историята като пушек във филм, прожектиран отзад-напред.

Те спяха по цял ден, прилепите. Покриваха като кожа вътрешната страна на покрива. И ръсеха изпражнения по пода.

 

 

Полицаите спряха и се разгърнаха във ветрило. Това всъщност не бе нужно, но те обичаха тези Докосваеми игри.

Заеха стратегически позиции. Приведоха се зад полуразрушената ниска каменна ограда.

Бързо изпикаване.

Гореща пенлива течност върху топлите камъни. Полицейска пикоч.

Удавени мравки сред жълти мехурчета.

Дълбоко поемане на дъх.

След това едновременно, на колене и лакти, запълзяха към къщата. Като филмови полицаи. Тихо, тихо през тревата. С палки в ръце. Понесли картечници в умовете си. Поели отговорността за Докосваемото бъдеще върху слабите си, но надеждни рамене.

Откриха плячката си на задната веранда. Една разрошена букла на алаброс. Фонтан от коса, пристегнат с Любов-в-Токио. И в друг ъгъл (като вълк единак) — един дърводелец с кървавочервени нокти.

Заспал. Обезсмислящ цялата Докосваема хитрост.

Изненадващо връхлитане.

В главите им — едри заглавия във вестниците.

Престъпник уловен в полицейска мрежа.

За нахалството си, за това, че бе им изиграл номер, заловеният щеше да заплати. О, да.

Ритниците с тежките им обуща събудиха Велута.

Естапен и Рахел се стреснаха от виковете на заспалия, изненадан, че чупят капачките на коленете му.

Виковете на децата замряха у тях, обърнаха се по гръб и заплуваха нагоре с корема като умрели риби. Свити на пода, мятащи се между страха и неверието, те осъзнаха, че човека, когото бият, е Велута. Откъде беше дошъл? Какво беше сторил? Защо го бяха довели тук полицаите?

Децата чуха тъпия удар на дърво върху плът. На тежка обувка върху кокал. Върху зъби. Приглушено изохкване след ритник в корема. Беззвучното хрущене на череп върху цимент. Гъргоренето на кръв в дъха на човек, чийто бял дроб е разкъсан от назъбения край на счупено ребро.

С посинели устни и с очи големи като чинии, децата наблюдаваха, хипнотизирани от нещо, което долавяха, но не можеха да разберат: отсъствието на настървение в действията на полицаите. Пропастта, зееща там, където би трябвало да има гняв. Трезвата, непоколебима бруталност, методичността в онова, което вършеха.

Сякаш отваряха бутилка.

Или затваряха кран на чешма.

Сякаш разчупваха яйце, за да направят омлет.

Близнаците бяха още твърде млади, за да знаят, че пред тях са само бирниците на историята. Изпратени да прегледат сметките и да съберат таксите от онези, които нарушават законите й. Движени от чувства първични, но някак парадоксално — напълно безпристрастни. Чувства на презрение, родени от ембрионален, неосъзнат страх — страха на цивилизацията от природата, страха на мъжа от жената, страха на силата от безсилието.

Върховният стремеж на човека да разруши онова, което не може нито да подчини, нито да обожестви. Човешките Потребности.

Онова, на което Естапен и Рахел станаха свидетели в онази сутрин, макар тогава да не го осъзнаваха, беше клинична демонстрация в контролирани условия (нали не ставаше дума за война или за геноцид) на стремежа на човешката природа към господство. Организираност. Ред. Пълен монопол. Това бе човешката история, дегизирана като Божия Цел, която се разкриваше пред една невръстна публика.

В станалото онази сутрин нямаше нищо неочаквано. Нищо случайно. То не беше безпрецедентна акция или уреждане на лични сметки. Не. Една ера слагаше отпечатъка си върху тези, които живеят в нея.

Историята в представление на живо.

Ако полицаите нараняваха Велута повече, отколкото са възнамерявали, то беше само защото каквото и да е родство, каквато и да е връзка между него и тях, какъвто и да е намек, че ако не друго — той поне биологически също принадлежи към човешкия род — отдавна вече не съществуваха. Те не арестуваха човека, а прогонваха страха. Нямаха инструмент, с който да измерят какви мъчения той може да изтърпи. Нямаха начин да установят до каква степен — временно или завинаги — са го увредили.

Противно на начина, по който се овладяват развилнели се религиозни тълпи или се подчиняват разбунтували се войски, тази сутрин в Сърцето на Мрака отрядът от докосваеми полицаи действаше методично, а не с ярост. С ефективност, а не с анархия. С отговорност, а не с истерия. Не му оскубаха косата, нито го изгориха жив. Не му отрязаха гениталиите, за да ги натъпчат в устата му. Не го изнасилиха. Нито го обезглавиха.

В края на краищата полицаите не се бореха с епидемия. Те просто ваксинираха обществото, за да го предпазят от евентуално нейно избухване.

 

 

На задната веранда в Къщата на Историята, докато гледаха как пребиват и смазват човека, когото обичат, господин Еапен и госпожа Раджагопалан, Близнаци Посланици на Бог знае какво, научиха два нови урока.

Урок номер едно:

Кръвта рядко личи върху Черния Човек. (Дум-дум).

И

Урок номер две:

Тя обаче мирише.

Болезненосладникаво.

Като увехнали рози, полюшвани от вятъра. (Дум-дум).

 

 

— Мадийо? — попита един от Агентите на Историята.

— Мади аайрикум — отвърна друг.

Достатъчно ли е?

Достатъчно.

Отстъпиха от него. Изкусни занаятчии, които преценяват работата си. Търсят естетическата дистанция.

Тяхната работа, изоставена от Бога и от Историята, от Маркс, от мъж и от жена, а (в идващите часове) и от децата, лежеше свита на пода. Той беше в полусъзнание, но не се движеше.

Черепът му беше строшен на три места. Носът и скулите бяха смазани, от което лицето му бе заприличало на пулп, без ясни очертания. Ударът върху устата беше разцепил горната му устна и счупил шест зъба, три от които се бяха залепили върху долната устна, та красивата му усмивка сега бе отвратително преобърната. Четири от ребрата му бяха счупени, едно от които бе разкъсало левия бял дроб, затова от устата му течеше кръв. Яркочервена бе кръвта в дъха му. Прясна. Пенеста. Дебелото му черво беше пробито и кървеше, кръвта се събираше в коремната кухина. Гръбнакът му бе сплескан на две места, а контузията бе парализирала дясната му ръка и го бе лишила от способността да контролира пикочния мехур и ректума си. Капачките и на двете му колена бяха счупени.

Въпреки това извадиха белезниците.

Студени.

С кисел металически мирис. Като на перилата в автобусите и ръцете на кондуктора, който се държи за тях. В този миг полицаите забелязаха боядисаните му нокти. Един вдигна ръката му и кокетно разлюля пръстите на Велута към другите полицаи. Те се изсмяха.

— Това пък какво е? — извика някой с висок фалцет.

Един полицай плесна пениса му с палка.

— Хайде, покажи ни твоята тайна. Покажи ни колко голям става, когато го надуеш. — Вдигна грубата си обувка (със стоножки, полепнали в подметката) и леко настъпи ранения.

Извиха ръцете на гърба му и затвориха белезниците.

Щрак.

И щрак.

Под едно късметлийско листо. Есенно листо в нощта. Което караше мусоните да идват навреме.

Там, където белезниците се допираха до ръцете му, кожата му настръхна.

— Това не е той — прошепна Рахел на Еста. Познавам. Това е брат му близнакът. Урумбан. От Кочи.

Еста не искаше да търси убежище в илюзии, затова не каза нищо.

Някой ги заговори. Един любезен докосваем полицай. Любезен към своите.

— Момче, момиченце, добре ли сте? Той нарани ли ви?

Не съвсем едновременно, но почти, близнаците прошепнаха:

— Да. Не.

— Не се безпокойте. С нас сега сте в безопасност.

Полицаят се огледа и видя постелката от трева.

Тенджерката и чиниите.

Надуваемата гъска.

Мечето коала с разхлабени очи от копчета.

Химикалките, под чиято прозрачна обвивка се виждаха лондонски улици.

Къси чорапи с цветни пръсти.

Червени пластмасови очила за слънце с жълти рамки.

Часовник, чиито нарисувани стрелки показват нарисувано време.

— Чии са тези неща? Откъде са дошли? Кой ги е донесъл? — запита леко разтревожен глас.

Еста и Рахел, нахранени с риба, се взираха безмълвно.

Полицаите се спогледаха. Знаеха какво трябва да направят.

Мечето коала взеха за своите деца.

Химикалките и чорапките също. И полицейските деца носят чорапи с цветни пръсти.

Надуваемата гъска пробиха с цигара. Бум. И заровиха парченцата гума.

Ненужна гъска. Много лесно можеше да се познае.

Един полицай си сложи очилата. Другите се засмяха, затова той не ги свали известно време. Всички забравиха за часовника. Той остана в Къщата на Историята. На задната веранда. Невярно свидетелство на времето. Показваше два без десет.

Тръгнаха си.

Шестима принцове, натъпкали джобовете си с играчки.

 

 

Две деца, двуяйчни близнаци.

И Богът на Загубата.

Той не можеше да ходи. Затова започнаха да го влачат.

Никой не ги видя.

Прилепите, както е известно, са слепи.