Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ергенски хроники (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
This Rake of Mine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 91 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2015)

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Три месеца по-късно

Бъдещето на Миранда Мабърли беше планирано идеално и тя мислеше, че държи живота си под контрол. Но ето че посещението на лорд Джон бе променило всичко.

Копчето, което онази нощ бе паднало от сакото му, беше скътано в кошницата й за шиене през всички тези години, но не го бе забравила. Напоследък то бе започнало често да напомня за себе си. Извади го от скривалището му и го мушна в джоба си. Опипа гладката му повърхност и проследи гравираните на лицевата част орнаменти.

Спомнѝ си целувката му… спомнѝ си онази нощ… сякаш й нашепваше то.

Често се улавяше, че търси малкото бляскаво копче сред панделките, конците, иглите и куките за плетене и всеки път се кълнеше, че го вади за последно. Небеса, щеше да вземе проклетото нещо и да го подари на първия срещнат просяк! Но понечеше ли да излезе през вратата, за да се раздели с малкия сребърен спомен, нещо сякаш я възпираше.

Гордост, вероятно.

Казваше си, че не е нужно да се отърве от него, за да забрави лорд Джон. Можеше да го направи. И така тя го връщаше отново на дъното на кошницата. Там беше в безопасност. Далеч от очите. Но не и от ума.

Скоро Миранда осъзна, че онази среща е отворила кутията на Пандора вътре в самата нея, което бе много, много по-опасно от спомените, навявани от едно копче. Объркан шепот от желания, които я примамваха, завладяваха ума и нараняваха тялото й. Тя мислеше, че е прогонила тези грешни чувства от години, но ето че сега се бяха върнали неканени.

Потъваше в мечтания, когато планираше уроци, плетеше или още по-лошо — те се промъкваха в нощите й и носеха сънища, каквито една почтена стара мома не трябваше…

Сънища, в които тъмнокос мъж я примамва в мрачен ъгъл, улавя я в капана на ръцете си и не й позволява да избяга. А тя… тя като че ли не иска да бяга, докато този дявол нашепва изкусителни предложения в ухото й, върху устните й… Тогава се събуждаше и сядаше в леглото, трепереща от възбуда, ядосана на себе си, изпълнена с разочарование и с копнеж сънят да продължи, да бъде прелъстена.

Затова, когато най-сетне дойде време да напусне Академията на мис Емъри, Миранда изпусна облекчена въздишка и събра багажа си, готова да изгради един нов живот. Дори бе решила да остави копчето, но в последната минута все пак го прибра на дъното на чантата си, твърдо решена да намери нов дом на досадното малко парче сребро през следващите две седмици.

Три от ученичките в Академията — Фелисити и Талия Лангли и тяхната братовчедка мис Филипа Ноулс, бяха предложили на Миранда място в каретата си, в замяна на което тя щеше да играе ролята на тяхна придружителка по време на пътуването им към Кент. Там младите дами щяха да прекарат лятото в компанията на лейди Калдекот.

Мис Емъри им връчи препоръчително писмо и списък с множество исторически и образователни забележителности, намиращи се по пътя им, с които да запълнят дните си. Предложи им и някои подходящи места, в които да отсядат през нощта.

— Очаквам подробен доклад, дами — каза тя на момичетата. — Рисунки, скици и подробен отчет за разходите. Не пропилявайте лятото си в мързелуване и мечти!

После се обърна към Миранда със сълзи в очите:

— Надявам се да намериш отговор на онова, което терзае ума ти през последните няколко месеца, скъпа. И ако не друго, мис Портър, то поне не се страхувай да направиш нещо повече от това да отглеждаш рози.

 

 

Седмица по-късно Миранда гледаше мрачната вечер навън и й се искаше отглеждането на рози да беше единственият й проблем. Дъждът безмилостно се изливаше върху каретата, а бурният вятър разтърсваше солидните й ресори. Пътуването им, което до днес страдаше от пълна липса на събития, внезапно се бе превърнало в истинско мъчение. Докато се спускаха към морето в покрайнините на Съсекс, откъм Канала бе връхлетяла ужасна буря. Тя превърна пътя в кално блато и забави скоростта им до пъплене.

— Мислите ли, че някога ще намерим Тисълтън Парк, мис Портър? — попита Пипин, а в гласа й се усещаше нотка на паника. — Не виждам как мистър Билингсуърт ще може да ни отведе толкова далеч.

В допълнение към списъка с подходящи за посещение места, който бяха получили от мис Емъри, момичетата бяха взели и Пътеводителя на мистър Билингсуърт, за да открият още интересни кътчета. Миранда бързо разбра, че сестрите Лангли са безстрашни пътешественички. Те бяха прекарали по-голямата част от живота си, обикаляйки света с баща си и се справяха без проблем със закъснението и бурята. Фелисити бе заровила нос във вестника, който бяха купили сутринта, а Тали четеше френски роман, който, Миранда бе сигурна, никога не би получил одобрението на мис Емъри.

Но вече бе станало твърде тъмно за четене и младата жена не можеше да измисли друг начин, по който да ги развлича. Освен това бе поела отговорност за трите млади дами, а нямаше никаква представа къде щяха да прекарат нощта.

— Надявам се, че ще можем да намерим странноприемница наблизо — тихо промърмори Миранда, усещайки първите пристъпи на паниката, която вече бе обхванала Пипин.

Планът им бе да прекарат нощта в Хейстингс, но по-рано през деня Филипа бе открила интригуваща статия в „Описание на Съсекс от мистър Билингсуърт за образования пътешественик, с детайли за забележителностите за артистичните и исторически настроени ентусиасти“. Разказът в пътеписа им звучеше интересно и сякаш си струваше лекото отклонение от планирания маршрут.

Мистър Билингсуърт бе написал:

Тисълтън Парк е старинен дом на свещеник. Основната жилищна част е построена скоро след пристигането на Уилям Завоевателя в Англия. Изцяло обградена от стени, тя е спомен за отминали времена. Портите се пазят от древни дъбове, чиито гигантски размери не могат да бъдат подминати. Твърди се, че са засадени от самата Елеонор Аквитанска, преди да бъде изпратена в заточение. Освен тези исторически забележителности, Тисълтън Парк предлага необикновена и живописна обстановка, идеална за пикник на морския бряг. Очарователният собственик на къщата ще ви осигури вкусна и щедра гощавка.

Хората с артистични заложби не трябва да забравят принадлежностите си за рисуване, тъй като ще открият голяма наслада в скицирането на островърхата романтична кула, считана за дело на Албин Фоли…

Това беше достатъчно за Талия — думите „романтична“ и „скициране“ бяха изключително примамливи за нея. А „обяд“ най-вероятно беше онова, което прикова вниманието на Пипин.

Всички романтични представи на Талия бяха забравени отдавна. Тя се тръшна в дълбоката, удобна кожена седалка и драматично се оплака:

— Свършено е с нас! Със сигурност ще загинем тук. — Девойката сложи ръка на челото си, за да придаде изразителност на изпълнението си. — Ще се изгубим и никога няма да ни открият! Това ни очаква.

Настанилият се в скута й Брут нададе жаловит вой, стараейки се да бъде в унисон с настроението на господарката си, макар Миранда да подозираше, че малкото куче споделя мъката на Пипин заради закъсняващия им обяд. И следобеден чай. И вечеря.

— Не разбирам как можахме да се изгубим — възнегодува Пипин и захвърли „Пътеводителя“. — Упътванията на мистър Билингсуърт са съвсем точни — трябваше да стигнем до Тисълтън Парк преди часове.

Миранда потисна една усмивка. Знаеше, че момичето е разочаровано не защото не успяха да видят интересната сграда, а защото така и не откриха странноприемница или частен дом, където да се нахранят. Фактът, че обичният й Билингсуърт я бе подвел в това отношение, вероятно беше най-обезсърчаващото нещо в младия й живот.

Но, мили боже — зачуди се Миранда, докато се взираше навън в настъпващата тъмнина, — какво щяха да правят, ако не успееха да намерят подслон? Вече не се надяваше, че ще съумеят да стигнат до Хейстингс. Разполагаха с няколко варианта, но най-вероятно щеше да се наложи да прекарат нощта в каретата. Побиваха я тръпки при мисълта какво би направила мис Емъри в подобна ситуация.

Внезапно впрягът спря. Миранда дръпна завесите и благодарение на една ярко проблеснала светкавица видя тежка желязна порта — очевидно се намираха пред голяма къща.

— Мис Портър — извика кочияшът, — изглежда намерихме Тисълтън Парк. Ще потърсим ли подслон там?

— О, небеса, бъдете така добра, мис Портър! — примоли се Филипа. — Времето за вечеря отмина отдавна, но те може би се хранят по-късно!

Миранда се колебаеше.

— Не познаваме семейството. — Тя погледна отново към тежката порта. Да прекарат нощта на пътя бе едно, но да отседнат в дома на непознатите, които живееха зад оградата… можеше да се окаже пагубно за момичетата. Досега бяха спирали да почиват или нощуват при уважавани семейства, грижливо подбрани от мис Емъри, за да са сигурни, че няма да се озоват в компанията на „определени“ хора. — Мисля, че е по-добре да продължим.

Фелисити незабавно се протегна, взе книгата на братовчедка си и трескаво започна да я разлиства.

— Според мистър Билингсуърт, в Тисълтън Парк живее възрастна дама, сестра на някакъв херцог. Със сигурност една изкуфяла стара дама е в състояние да ни осигури приемлив подслон.

Миранда трескаво размишляваше, гледайки към скритата от бурята къща. Ако някой имаше представа какво се крие зад стените на Тисълтън Парк, това определено беше Фелисити. Момичето се впечатляваше извънредно много от титлите и бе в състояние да цитира местоположението на всеки млад благородник — наследник или втори син в Англия, както и ергените в най-отдалечените части на Шотландия. Роднините на един херцог биха били от голяма полза при търсенето на подходящ съпруг, така че нямаше причина за съмнение в твърденията на Фелисити.

Мис Портър погледна още веднъж към калния път и мрачната призрачна къща пред тях и установи, че нямат друг избор, освен да помолят собственика за подслон.

— Влизай вътре, Стилингс — каза тя на мъжа и каретата се наклони напред. Конете най-вероятно бяха също толкова нетърпеливи да се скрият от дъжда, колкото и кочияшът.

Преминаха през огромната порта и къщата изведнъж се появи пред тях — призрачен замък с тъмни, неосветени прозорци.

— Не знаем дали твоята стара мома е в резиденцията — отбеляза Миранда.

— Все някой ще ни пусне вътре — отвърна Пипин. — Трябва да има слуга, лакей или иконом, а може би дори и готвач.

Всички в каретата разбираха какво намеква Пипин. Вътре трябваше да има някой, който би могъл да приготви прилична вечеря.

Екипажът спря пред къщата, а Стилингс отиде до вратата и почука по масивните дъбови дъски. Сякаш след цяла вечност, вратата се открехна леко и иззад нея проблесна тънкият сноп светлина от една-единствена свещ. Последва кратка дискусия и Стилингс се върна при каретата.

— Беше секретарят, мис Портър — обясни мъжът. — Не е много услужлив. Каза, че можем да потърсим подслон в странноприемницата в Хейстингс.

— Колко далеч е това? — попита Миранда.

— На повече от двадесет мили оттук, мис — отвърна Стилингс.

Пипин изстена.

— Двадесет мили! Та това е нелепо! — Миранда придърпа пелерината над главата си. — Ще се обърна лично към господарката на къщата. Двадесет мили, как ли не!

Тя слезе от каретата и изкачи стълбите пред входната врата. Свали качулката и приглади косата си. Знаеше, че винаги е полезно да направиш добро впечатление. Пое дълбоко дъх, хвана чукчето и потропа учтиво на вратата. И зачака някой да й отвори. Очакването се проточи и тя почука още веднъж, този път по-настоятелно. Напълно изгубила търпение от продължителното стоене на вятъра и студа в очакване да им отворят, Миранда заблъска чукчето толкова силно, че се надяваше да събуди цялата къща.

Наистина, нима бе възможно едно място да е стопанисвано толкова зле? Вероятно дамата бе доста стара и прислугата нагло се възползваше от изкуфелия й ум. Най-сетне, след още един порой от почуквания, Миранда забеляза светлината от свещта да се приближава.

Вратата се отвори и пред нея застана огромна неясна фигура. Лицето на мъжа беше покрито с белези, а дългият крив нос бе извит настрани. Никога не бе виждала по-страховит човек. Тя отстъпи несъзнателно назад, извън прикритието на верандата и се озова на дъжда.

Това ли беше секретарят? Наистина, що за дама държеше такъв слуга?

— Както казах преди малко, отивайте си — изрева той — или ще изпратя кучетата по вас.

Дотук с уверенията на мистър Билингсуърт за щедро гостоприемство.

Поток ледена вода от зле поддържаните улуци се изля във врата й, едновременно с грубото предупреждение на мъжа. Намекът за онова, което ги очакваше, ако останеха да прекарат нощта в каретата, бе повече от достатъчен, за да й вдъхне кураж. Освен това Миранда би заложила на Брут срещу всеки мелез, който този невъзпитан мъж би могъл да насъска срещу тях. Затова изпъна рамене и пристъпи напред.

— Бих искала да говоря с господарката ви — произнесе тя с най-авторитетния си тон.

— Няма я — отвърна той и понечи да затвори вратата в лицето й, игнорирайки властната й молба.

Тъй като нямаше никакво желание да прекара нощта, слушайки оплакванията на момичетата и хъркането на Брут, тя се промуши през вратата.

— В Лондон ли е? — попита Миранда.

— В Лондон, как ли не — изрече мъжът подигравателно, сякаш бе задала възможно най-глупавия въпрос. — Не е в Лондон. Тя е на небето, ако изобщо ви влиза в работата.

Мъртва? Тази новина предизвика тръпки по гръбнака на Миранда, които нямаха нищо общо със спуканите улуци и желанието им да изливат съдържанието си върху главата й. Цялата къща и бурната нощ навън бяха като излезли от някой готически роман.

О, проклятие, смъмри се Миранда, сега тя се държеше глупаво.

Готически, друг път!

— Имаме нужда от подслон за през нощта — каза тя. — Вие очевидно не разбирате, аз придружавам три млади дами от Академията на мис Емъри и…

Мъжът не й позволи да довърши. Очите му се разшириха ужасено, чувайки я да произнася думата „дами“.

— Не пускаме уличници в тази къща, дори да са от луксозен бордей, като на тази мис Емъри — заяви той и още веднъж понечи да затвори вратата.

Миранда настръхна. Бордей? Уличници? Как смееше! Сега вече бе твърдо решена да остане, за да види как уволняват този вулгарен, безочлив мъж.

— Повереничките ми са млади дами от висшето общество — произнесе отчетливо тя. — Бащите им са уважавани благородници в кралството. За всяко семейство би било чест да им предложи подслон за през нощта.

Той изсумтя отново.

— На мен ми изглеждате като уличници, а такива като вас ние не допускаме, така че си заминавайте. — Силен гръмотевичен тътен и нов дъждовен порой подчертаха думите му.

Миранда погледна към каретата, където четири нослета бяха притиснати към прозореца.

— Сър, обещавам ви — започна тя, когато от тъмните недра на къщата долетя глас, който прозвуча доста успокояващо.

— Мистър Джоунс, какво става тук? — Мъжът, който зададе въпроса, явно бе образован и изискан — истинско въплъщение на достолепието на лондонска градска къща.

Тогава Миранда се досети кой би могъл да е това. Икономът! Трябваше да е той.

— Мистър Джоунс, кой е на вратата? — долетя нов въпрос.

— Вижте сега какво направихте — изсумтя недоволно секретарят, докато се опитваше да затвори вратата, преди новодошлият да я забележи.

Миранда въздъхна облекчено. Наистина беше икономът. Никой, освен него, господаря или господарката на къщата, не би предизвикал подобна реакция у друг член на персонала.

— Скитници, мистър Бърдуел. Търсят подслон.

— Не сме скитници, сър — извика Миранда и нехаейки за благоприличието, натисна вратата срещу мистър Джоунс. Тя промуши глава през отвора, за да може да погледне иконома в очите и да му позволи да види окаяното й състояние. Все пак бе израснала в Лондон и знаеше много добре, че никой иконом не обича да вижда дама, изпаднала в беда. — Името ми е мис Портър. Дъщерите на лорд Лангли и граф Станбрук са под моя опека. Наложи ни се да потърсим подслон за през нощта. Ако ни позволите да влезем и ме оставите да обясня…

Молбата й даде резултат, още преди да е успяла да довърши.

— Да, разбира се, мис — каза икономът и избърза напред, понесъл свещник с две свещи в едната си ръка. — Мистър Джоунс, незабавно отворете вратата.

Секретарят остана на място, демонстрирайки решителност, подобно на Брут в преследване на катерица.

— Но, мистър Бърдуел — каза секретарят тихо. — Не бива да допускаме непознати. Още по-малко ято госпожички, ако разбирате какво имам предвид. Ще донесат само неприятности. Аз не бих могъл да поема отговорност, ако започнат да се мотаят наоколо. Освен това те ще искат топло мляко, плата с пилешко и сладкиши, гореща вода и всякакви глезотии, каквито ние не…

Понеже никоя дама, особено бивша учителка по благоприличие, не би желала да присъства на подобен разговор, Миранда нямаше намерение да изгуби напредъка, който бе постигнала с иконома.

— Изобщо няма да ни забележите — побърза да обещае тя. — Ще си стоим в стаите. Всички сме твърде уморени, за да продължим нататък, а и конете ни имат нужда от почивка.

— Ето, видя ли — каза Бърдуел на разгневения мистър Джоунс, като го избута от вратата и я разтвори широко. — Добре дошли в Тисълтън Парк, мис Портър.

Този сигнал бе достатъчен за момичетата. Те се изстреляха бързо от каретата и заподскачаха по стълбите, за да се скрият по-скоро от дъжда. Миранда остана доволна, като видя, че Талия е проявила достатъчно здрав разум и е скрила Брут под пелерината си. Надяваше се само малкото куче да остане скрито достатъчно дълго, за да получат стаите си и едва тогава да обяви досадното си присъствие.

Трите млади дами се втурнаха в къщата, разпръсквайки кал навсякъде, което предизвика ново огорчено изсумтяване от страна на мистър Джоунс, който стоеше отстрани, кръстосал големите си месести ръце пред масивните си гърди, а намръщената гримаса не напускаше грозното му лице.

Междувременно, мистър Бърдуел оглеждаше гостите си с изражение, каквото само един лондонски иконом можеше да притежава. След миг на размисъл, той кимна към секретаря.

— Мистър Джоунс, ако обичате занесете багажа горе в източното крило. Ще настаним младите дами в Синята стая, а в съседната спалня — мис Портър.

— Не мога, мистър Бърдуел — каза секретарят, изтъквайки поредното възражение, — когато господарят разбере…

— Господарят? — попита Миранда. — Нима собственикът е в резиденцията?

— Да, мис — отговори Бърдуел, — но в момента не си е у дома. Позволете ми да говоря от негово име и да кажа, че не би имал нищо против вашето пристигане. Той е изискан джентълмен, който дори не би си и помислил да откаже гостоприемството на дома си на дами, изпаднали в беда.

Мистър Джоунс изсумтя невъздържано, с което изглежда целеше да опровергае думите на иконома. Миранда спря и се огледа. Къщата бе слабо осветена, така че голяма част от антрето и издигащите се към тъмните горни етажи стълби оставаха скрити.

Не можеше да види какво се крие в заобикалящия ги сумрак и за миг се почувства пренесена в един от ужасните, изпълнени с напрежение романи на Тали. Обикновено всяка една от нищо неподозиращите героини в тези истории ставаше жертва на злия господар на зловещ замък, не по-различен от тази странна, стара къща.

Тя потрепери и изведнъж се изпълни с предчувствие за безброй приближаващи беди. Внезапно реши да каже на мистър Джоунс да не се безпокои за багажа им и да върне незабавно момичетата в каретата, когато силен порив на вятъра премина през отворената врата и ги обля с поток от студен въздух, който бързо прогони страховете й.

Предчувствия! Какво й ставаше? Държеше се като глупачка.

Беше нужен само поглед през отворената врата, за да си представи как би прекарала нощта навън, в компанията на три оплакващи се момичета и нехранимайкото Брут. Изведнъж мисълта за удобствата на стаите, пък били те прашни и мрачни, започна да й изглежда твърде привлекателна.

— Господарят ви у дома ли е? — попита Фелисити, сякаш задаваше напълно невинен въпрос.

Тези думи мигновено разпръснаха блуждаещите мисли на Миранда и тя обърна поглед към момичето. Въпреки че повереницата й правеше всичко възможно да запази съдържанието на своите „Ергенски хроники“ в тайна, до Миранда бяха достигнали достатъчно слухове за скандалната енциклопедия, за да се досети какво цели тя с този въпрос.

Поредната прищявка, предположи младата жена. И материал за „Хрониките“ й.

— В момента не, мис — отговори мистър Бърдуел, с което позволи на Миранда миг облекчение, който, за жалост, не продължи дълго. — Очакваме го да се прибере по-късно тази вечер. Вероятно бурята го е задържала.

— Тогава ще можем да го видим сутринта? — попита Тали със зле прикрита надежда.

Бърдуел поклати глава.

— Господарят никога не става преди два. Но съм сигурен, че ще се радва да се срещне с вас, когато се събуди.

Мистър Джоунс отново изсумтя подигравателно.

Миранда лесно можеше да си представи що за „джентълмен“ поддържа толкова западаща къща с подобни съмнителни слуги и спазва установените си градски привички, въпреки че живее в дълбоката провинция. Що за джентълмен би излязъл в нощ като тази?

Развратник, несъмнено. И съдейки по недотам доброто му финансово състояние, един от най-лошите.

— За съжаление, ще трябва да си тръгнем доста преди господарят ви да се е събудил — каза Миранда — и няма да имаме удоволствието да се запознаем с него.

— Но, мис Портър — възрази Фелисити, — не бива да си отиваме, преди да сме благодарили на нашия домакин. Няма да е възпитано.

Момичето каза това така сладко, че на човек би му било трудно да повярва, че е способна да действа с тактическия ум на Уелингтън и безпощадността на Наполеон, когато събираше „ергени“ за „Хрониките“ си.

— Една добре написана бележка би била достатъчна — отвърна Миранда. — В коя посока са стаите ни, мистър Бърдуел? — Би било за предпочитане да изпрати момичетата по леглата, преди господарят на дома да се е прибрал, вероятно в ужасно състояние.

— Оттук, мис Портър — каза Бърдуел, преди да се обърне към мистър Джоунс. — Погрижи се багажът им да бъде качен, Бруно. — Когато се запътиха към стълбите, той добави: — Щом се настаните, ще се постарая да намеря табла с нещо освежаващо, вероятно сте прегладнели, след като сте били на път цял ден.

— О, благословен да сте, сър — възкликна Пипин.

Показаха им стаите, качиха сандъците, а мистър Бърдуел донесе поднос с храна. Добрите маниери на иконома успокоиха донякъде опасенията на Миранда. Вече бе настанила момичетата по леглата и се запъти към съседната стая, когато осъзна нещо много важно — бе забравила да попита кой е господарят на къщата. За съжаление, нещастната жена, която гледаше намръщено от мрачния портрет над камината, с нищо не подсказваше какво е фамилното име на домакина им.

— О, небеса, каква бъркотия — оплака се тя на киселата дама от платното.

Вместо да се отдаде на тревоги, Миранда се зае с някои по-практични въпроси. Стаята беше студена, а огнището бе празно, така че облече нощницата си, уви любимия си шал около раменете си и се настани в студеното тясно легло.

Силният вятър блъскаше капаците на прозорците, а поройният дъжд обливаше стъклата, което допринасяше за мрачното й настроение. Помисли си, че никога няма да заспи, но денят беше дълъг и неусетно потъна в неспокоен сън, от който се събуди внезапно малко по-късно, дочувайки гласове, долитащи от вътрешността на къщата.

От тона и височината на достигналите до нея фрази реши, че се води спор, но преди да открие някакъв смисъл в тях, чу затръшването на врата и звука на тежки стъпки, понесли се някъде надолу под стаите им.

Измъкна се от леглото и отиде до прозореца. Отначало беше трудно да се види каквото и да е измежду тънките завеси, но при проблясването на една светкавица й се стори, че забеляза мъжки силует. Той крачеше в нощта, сякаш бурята вилнееше в чаша вода, а огромното му наметало се вееше покрай него.

Имаше нещо в позата, в силата на духа му, в противопоставянето на яростната атака на природата, което я накара да потрепери… и да се отдръпне от прозореца, дишайки учестено. Когато погледна отново, от него нямаше и следа. Цялата сцена бе някак нереална, което я накара да се запита дали всичко не е било част от съня й.

Студът от дъските на пода започна да щипе пръстите й и тя потрепери.

— Миранда, преследваш сенки — измърмори под нос и се уви още по-плътно с шала.

Това — каза си тя — беше последица от дългите следобеди, в които Тали им четеше от колекцията си забранени романи.

Обърна се, с намерението да се върне в леглото, където да сънува нещо благоразумно и уместно, но вместо това се приближи отново до прозореца, за да се увери, че мистериозният фантом беше просто продукт на въображението й.

Всичко, което виждаше, бе бушуващата буря и плющящият по стъклата дъжд, съпроводени от воя на вятъра, който блъскаше по старата къща.

Също като бъркотията вътре в душата й, започнала в мига, в който Дивият Джак Тремонт я бе прегърнал отново, оставяйки нея — една почтена стара мома, да се чуди колко дълго ще трябва да устоява на бурята, събудена в душата й от целувката на един негодник.

 

 

Джак Тремонт трябваше да си е легнал отдавна, но будуването в този час на денонощието не беше нещо необичайно за него. За щастие, последните му години в Лондон го бяха подготвили за неугледното състояние, в което завари Тисълтън Парк — имотът, който наследи от своята пралеля, лейди Джозефин Тремонт.

Понякога се чудеше дали би напуснал Лондон, ако знаеше какво го очаква тук. Не че бе имал кой знае какъв избор — преселване в Южна Англия или затвор за длъжници. Тисълтън Парк му се струваше по-малката от двете злини. Колко малко бе знаел тогава.

Той влезе в антрето и съблече прогизналото си палто. Бе прекарал ужасна нощ в дъжда и то за нищо. Погледна назад към пътеката, която водеше към скалите и край морето.

Къде, по дяволите, беше Даш? Защо не бе пристигнал снощи? Тази буря едва ли бе притеснила човека му за свръзка. Дръзкият американец не би се поколебал да акостира в подобно време.

Но ето че не бе пристигнал, така че явно ги очакваха лоши вести. Нещо със сигурност се бе объркало. Чувстваше, че е така.

Джак спря. Вече започваше и да мисли като лудата си леля. Беше заради тази къща, това място, този живот. Той не бе подходящ за задачата, която му бяха поставили, но никой не обърна внимание на възраженията му. Наследи Тисълтън Парк, заедно с всичките му тайни. Бе станал господар на всичко това, без значение дали му харесва, или не.

— Хъм — изсумтя той, перфектно имитирайки Джозефин. Единственото нещо, което трябваше да направи на този етап, бе да предотврати измръзването си до смърт. Нуждаеше се от топло ядене и няколко часа сън, ако успееше да заспи, след което щеше да реши как да постъпи.

Запъти се по дългия коридор към трапезарията, когато неочакван шум, разнесъл се откъм източното крило, го закова на място. Звукът беше толкова необичаен за тази къща, че се зачуди дали не го е хванала треска — не беше чувал подобно нещо от години. Това беше кикот. Звучеше като кикот.

Кикот?

Той поклати мократа си глава. Явно проливният дъжд не само го бе измокрил, а и бе напълнил ушите му с вода. Единственото друго обяснение бе, че Тисълтън Парк е обитаван от духове, както твърдеше секретарят му.

Обитаван от духове! Е, това вече е лудост, помисли си Джак и все пак бе обхванат от предчувствие за катастрофа.

Внезапно усети нещо още по-странно — миризмата на прясно приготвени наденички погъделичка носа му.

Наденички? Бърдуел приготвяше наденички за закуска?! Беше си чист късмет, ако сутрин получеше дори студен сандвич от неодобряващия го иконом.

Наденичките бяха толкова възможни, колкото и кикотът.

Джак въздъхна, убеден, че полудява, подобно на всички останали Тремонт, живели — или по-скоро заточени — някога в Тисълтън Парк, и продължи към трапезарията.

Той отвори вратата, съсредоточен върху задачите, които го очакваха, след като поспеше малко. Първо, трябваше да напише доклад до Лондон за събитията през изминалата нощ или по-скоро за липсата на такива, а после да се захване с работата по имението. Мястото изглеждаше готово да се срути, а градините бяха в окаяно състояние. Това правеше Тисълтън Парк изключително негостоприемен.

Прекалено непочтен.

Щеше да премине през трапезарията на път към кухнята, неудържимо привлечен не само от носещия се аромат на наденички, но и на бекон и… Джак отново подуши въздуха — ако можеше да вярва на сетивата си, топлата, съблазнителна миризма на току-що изпечени кифлички.

Кифлички?

Господи, беше по-изморен отколкото си мислеше, защото явно халюцинираше. Но, о, чудо! На бюфета пред себе си съзря истинско изобилие и това бе достатъчно, за да го закове на място. Макар и не за дълго.

На харизан кон зъбите не се гледат — не и при оскъден месечен доход като неговия. Той напълни чинията си и се запъти към масата.

Това, което видя, почти го накара да изпусне закуската си. Почти, защото Джак Тремонт можеше да бъде обвинен в много неща, но не и че е небрежен към чиния с храна. И все пак, подобна несръчност можеше да му бъде простена, защото пред него се разкри необичайна гледка.

На масата му седеше жена. Жена? Беше също толкова реална, колкото и наденичките и бекона в чинията му.

— Какво, по дяволите… — успя да изрече, преди тя да скочи на крака.

— Т-т-ти! — изпелтечи непознатата.

Джак постави чинията си на масата, преди да огледа неочакваната и определено нежелана гостенка. Имаше нещо познато в тази обикновена рокля и изумителните зелени очи.

— Какво правите тук? — настоя тя.

— Това е моята къща, мадам — отвърна той, решен да постави жената на мястото й. И тогава си спомни — червена коса, възмутено цупене… — Вие сте палавата учителка на мис Емъри — възкликна той, преди да успее да се спре.

Проклятие! Твърде дълго бе живял далеч от обществото.

Подобно на лейди Джозефин преди него, Джак откри, че да преминеш прямо и директно на въпроса, който те интересува, си има своите безспорни предимства.

— Какво правите в дома ми? Брат ми ли ви изпрати? Казвам ви, мис… мис…

— Портър — напомни му тя нахално.

О, да, имаше право. Пряма и педантична, точно каквато си я спомняше.

— Мис Портър — каза той. — Няма да участвам в поредните машинации на брат ми да ме види…

Преди да завърши изявлението си, отново дочу странния шум някъде горе.

Кикот.

Предчувствието за неизбежна катастрофа го обви отново, подобно на поройния дъжд, който бе дошъл снощи откъм Канала.

— Има и други? — Той не бе човек, който се поддава лесно на паниката, но… още жени? В тази къща? — Това е непростимо. Ако Паркъртън си мисли, че може да пробутва…

— Лорд Джон, няма нищо подобно. Ако само ми позволите да обясня…

Джак не искаше да чуе дори и думичка от нея.

— Бърдуел! — изрева той към кухнята. — Бърдуел! Какво означава всичко това?

— Лорд Джон, подобни демонстрации са излишни — скастри го мис Портър, както само преподавателка по благоприличие би могла.

Джак я погледна гневно. Според вещата му преценка, тя беше стара мома от висшето общество, но това — според скромното му мнение — не означаваше, че трябва да бъде захвърлена на някой рафт. Мнението му, разбира се, бе повлияно от необичайното им запознанството у мис Емъри. Случайният им сблъсък на стълбището му бе дал по-скоро интимна представа за изкусителните извивки, които дамата криеше под тъмния муселин. Ако успееше да я измъкне от грозната рокля и издърпа фибите от строгия кок, тя щеше да се превърне в истинска красавица.

Джак тръсна глава. Небеса, явно беше в окаяно състояние, щом започваше да фантазира за въргаляне в леглото със стара мома, преподаваща благоприличие!

— Мистър Бърдуел! — провикна се той отново. В него започваше да се надига паника.

За щастие, най-после икономът се появи.

— Да, милорд?

— Какво означава това? — попита той и посочи дамата, сякаш беше заплаха, надвиснала над къщата му.

— О, милорд, виждам, че сте се срещнали с мис Портър и младите й поверенички.

Млади поверенички? Тези думи изобщо не харесаха на Джак. Внезапно вратата се отвори и той се втренчи ужасен в трите млади момичета, които връхлетяха в трапезарията. Три котенца в муселин, които се кикотеха и кокореха.

Три! Е, сега вече беше убеден, че единствената напаст, която не бе спомената в Стария Завет, се стоварваше върху него — порой от жени.

Годините, прекарани в града, бяха изпълнени с пороци, но, господи, по колко начина човек трябваше да изкупи греховете си?

— Гррр.

Джак сведе поглед и видя малко черно куче от съмнителна порода, вкопчено в единствения чифт прилични ботуши, с които разполагаше.

— Изчезвай! — каза той и безрезултатно разтърси крака си.

— Брут! — извика едно от момичетата и щракна с пръсти. — Достатъчно! Това е нашият домакин!

Дребният звяр незабавно го пусна, седна на задните си лапи и се загледа в него, сякаш беше изгубено парче бекон. Свирепото изражение и лъвската козина караха кученцето да изглежда много по-злобно, отколкото предполагаше ръстът му.

Момичето пристъпи напред и вдигна ужасния си малък, ръмжащ компаньон.

— Извинете, милорд. Страхувам се, че Брут е настроен прекалено закрилнически. — После закри с ръка ушите на кучето и каза тихо: — Той има сърце на ловджийска хрътка, но за жалост няма никаква представа, че не е по-голям от кошница за шев.

— Сигурна ли сте, че е куче? — попита Джак.

Игривата госпожичка го изгледа косо с големите си сини очи.

— Разбира се, че е! — Тя вдигна животното към Джак, за да му позволи да го огледа по-добре, сякаш той имаше нужда да се срещне отблизо с подобен ръмжащ, хапещ мелез. — Във вените му тече кралска кръв. Прадядо му е принадлежал на Мария Антоанета.

На гости му бе потомък на кучето на Мария Антоанета? Навярно имаше треска. Това беше единственото обяснение.

Момичето продължи да изброява достойнствата на песа, а тонът й предполагаше, че животното заслужава място в Дебрет.

— Брут е подарък за единадесетия ни рожден ден от австрийския посланик.

Джак продължаваше да се съмнява в качествата на кучето и в прехвалената му кръвна линия.

— Сигурна ли сте, че е било подарък, или горкият мъж просто се е опитвал да отърве страната си от една изключително грозна напаст?

Преди момичето да успее да каже и дума, мис Портър пристъпи напред.

— Милорд, съжалявам, че не са ви осведомили за пристигането ни миналата нощ, но икономът ви ни увери…

Бърдуел! Погледът на Джак се извъртя към него, но потайният иконом беше зает да почиства идеално излъскания бюфет. О, да, това определено беше един от неговите планове. Не стига че брат му постоянно му натякваше да се ожени, ами и Бърдуел не пропускаше удобен случай да спомене, че къщата има нужда от господарка.

Междувременно мис Портър продължаваше да бърбори:

— … тъй като, разбирате ли, ни връхлетя бурята, а секретарят ви не бе склонен…

Да понася някой друг около себе си, предположи Джак. Бруно Джоунс не се доверяваше лесно, а още по-малко на жени — те го плашеха ужасно, особено дамите.

— … но тогава вашият любезен иконом ни увери…

Разчитай на Бърдуел да се притече на помощ.

И да рискува толкова много. Паниката на Джак се увеличи десетократно. Ако някоя от тях стъпи накриво, ако дочуят нещо… или още по-лошо — ако Даш все пак пристигне…

— … уверявам ви, че нямахме намерение да…

— Мадам — каза той, прекъсвайки я, преди да е стигнала по-далеч в любезното си обяснение. — Вие и вашите поверенички не сте добре дошли тук. Искам незабавно да си тръгнете.

Едно от момичетата — високо, русокосо създание, ахна при проявата на тази отявлена грубост, докато другите две — близначки, ако се съдеше по външния им вид — размениха решителни погледи, които предвещаваха само проблеми. Това още повече засили убеждението му да се отърве от жените и високомерното им куче.

— Приемете нашите извинения, милорд — каза мис Портър, събрала цялото си хладнокръвие, и с достойнството на кралица поведе повереничките си към вратата, преди да е казал още нещо грубо и нелюбезно. — Ще си тръгнем до час и няма да се натрапваме на вашето… вашето… гостоприемство повече.

Ледът в думите й би бил достатъчен да замрази всяка бутилка в реномираните изби на Уайтс.

— Без да закусим? — прошепна на мис Портър по-високото от момичетата.

— Да, Пипин — отвърна твърдо учителката й. — Без да закусим. Човек не остава там, където е нежелан. Ще си тръгнем, преди Негова Светлост да уведоми властите, че сме задигнали наденичките и кифличките, които мистър Бърдуел набави толкова трудно.

О, беше забравил колко хапливи можеха да бъдат жените. Влагата в големите сини очи на Пипин, предизвикана от мисълта, че може да пропусне закуската си, го изпълни с угризения и смътно чувство на вина.

Сълзи! О, небеса! Не и плачът на една бъдеща дебютантка. Можеше да устои на женските сълзи — е, поне вярваше, че може — но влагата в очите на младото момиче беше достатъчна, за да промени решението му.

Не! Той беше направен от по-здрав материал. Беше непочтен. Един съсипан мъж, живеещ в горчиво, самотно изгнание. Джак нямаше да допусне да бъде пречупен от момичешки сълзи. Особено заради наденички!

— Добре, постарайте се да сте си заминали дотогава — каза на мис Портър, сочейки часовника над камината, за да потвърди уговорката им. — Или ще наредя да извикат полиция.

— Наистина ли, милорд? Без да закусят? — намеси се Бърдуел, като се присъедини към оплакванията на Пипин и застана до гостенките им. — Това е ужасно пропиляване на…

Един мускул на челюстта на Джак трепна и тогава направи грешката да погледне Пипин и големите й мокри сини очи.

— Добре — отстъпи накрая. — Закуска за гостенките ни. Но после, ако обичаш, се погрижи мис Портър и младите дами да поемат по пътя за…

— Вашата кула — каза весело едната близначка.

— Моята какво?

— Вашата кула. — Момичето има̀ куража да се отдръпне от учителката си и да пристъпи напред.

Джак подозираше, че пред него стои една от бъдещите покровителки на Алмак или някое друго грандиозно светско събитие. Само още няколко години и цялото висше общество щеше да попадне под властта на нейната жизненост.

— Възнамеряваме да скицираме вашата кула — каза тя.

Това бе по-скоро заповед, отколкото молба, а Джак не бе човек, който би позволил на една ученичка да му се налага.

— Имението ми не е туристическа забележителност.

— Всъщност е — осмели се да каже тя, а после се обърна към Пипин. — Братовчедке, в теб ли е пътеводителят?

Пипин кимна и й подаде дебелата, подвързана с кожа книга.

— Описанието е на страница седемдесет и четвърта.

Неочакваната му гостенка спокойно запрелиства книгата, докато не намери нужното място, след което му я връчи безцеремонно.

— Ако обичате, милорд, прочетете какво казва мистър Билингсуърт по този въпрос.

Тя посочи съответния абзац и го погледна толкова сладко и трогателно, че той започна да чете, пренебрегвайки всички предупреждения на здравия разум.

Кулата Албин е образец за класическа архитектура, който не бива да бъде пропускан от пътешествениците, осмелили се да навлязат безстрашно в самотната шир на крайбрежието на Съсекс. Собственичката на Тисълтън Парк лейди Джозефин Тремонт е отлична домакиня и с охота приема гости. Макар някои хора да я смятат за ексцентрична, авторът знае от собствен опит, че тя е една изключително чаровна дама, която с удоволствие развлича посетителите, разказвайки им многобройни интересни истории и…

Абзацът бе много дълъг, но Джак нямаше нито време, нито търпение да продължава да чете подобна безсмислица.

Лейди Джозефин чаровна?! Как ли не! Какво толкова имаше у леля му, че всеки мъж на възраст между петдесет и сто години говореше за нея така, сякаш старият дракон бе самата Венера?

— Мис… — обърна се той към застаналото пред него момиче.

— Мис Фелисити Лангли, милорд — отвърна тя изискано, след това кимна през рамо и представи и другите две момичета. — Сестра ми, мис Талия Лангли и нашата братовчедка, лейди Филипа Ноулс.

— Да, приятно ми е да се запознаем и така нататък, но имам да кажа две неща за вашия… — той затвори книгата и прочете името на автора — мистър Билингсуърт. Първо, Тисълтън Парк има нов собственик.

— Да, но… — започна момичето.

— И второ, за разлика от леля ми, аз нямам време да забавлявам гости или „да разказвам местни истории“. Освен това кулата ми не е отворена за посетители. Затова ще го кажа отново — вие и вашата учителка не сте добре дошли.

— Май ще се простим със закуската — промърмори Пипин, а големите й сини очи се обърнаха с копнеж към бюфета.

Госпожиците Лангли му отправяха погледи, които го заклеймяваха като най-големия скъперник в Камарата на лордовете, а чудовищното им куче се взираше в ботушите му с подновен интерес.

Дори Бърдуел се осмели нелоялно да изцъка с език зад гърба му.

Но унищожителният поглед на мис Портър бе този, който го прободе право в корема. Той ясно показваше, че не е очаквала нищо друго от него.

Това дълбоко го засегна.

Толкова много ли искаше? Очакваше да го оставят да си върши работата, без разни любопитни котки да си врат носовете навсякъде из имота му. Колкото по-грубо се държеше, толкова по-вероятно беше младите дами да напуснат бързо Тисълтън Парк и да разнесат мълвата за невъзпитаното му държание и липсата на гостоприемство от единия до другия край на Англия или дотам, докъдето ги отведеше пътуването им.

Той разчиташе точно на това. Не търсеше уважението на някаква стара мома, пък била тя и червенокоса, с пленителни форми, скрити под строгата благоприлична рокля.

Джак стисна зъби и се опита да си спомни, че сега е непочтен грубиян, а не джентълмен, и в никакъв случай очарователният развратник, когото обществото обожаваше преди време.

Това беше битка, която бе спечелил само частично.

— Много добре. Могат да закусят, Бърдуел, но никакви кули. След като вие, дами, опразните бедния ми шкаф за провизии, искам да си заминете и да ме оставите на спокойствие в собствената ми къща.

От шокираните им погледи предположи, че последното му изявление е свършило работа. Все пак реши да се подсигури за всеки случай и изхвърча от стаята, преди да се е изкушил да отправи още един поглед към червения кичур, който заплашваше да се изплъзне от стегнатия кок на мис Портър. Имаше случаи, в които дори за един негодник бе препоръчително да избяга.

 

 

След като невъзможния лорд Джон излезе, за Миранда стана много по-лесно да овладее ситуацията, както и себе си — да успокои препускащото си сърце и да усмири раздразнената си чувствителност.

Какво толкова имаше в този развратник, че я оставяше така развълнувана?

Целувката му навярно, подразни я тънък гласец, скрит в някакво тъмно кътче на сърцето й.

Целувката му, друг път!

Не, правилно го бе преценила у мис Емъри. Той наистина беше ужасен човек. Как изобщо бе допуснала, че може да притежава чувство за чест? Раздърпаният му външен вид предполагаше нощ, прекарана… Е, не беше много разумно да гадае как Дивият Джак Тремонт е прекарал нощта.

Както и да е, сега, след като се бе отърсила от шока при новата им среща, реши, че грубото му държание ще й помогне да прогони нелепите мисли за него. След излизането му от трапезарията, Миранда започна да мисли по-трезво.

Първо трябваше да остави Пипин да се нахрани или щяха да слушат оплакванията й, докато успеят да намерят друго топло ядене. А кой знае дали в тази далечна негостоприемна част на Англия ще открият доброжелателен домакин и прилична кухня?

И така, закусиха бързо, а Миранда подканваше момичетата, за да успеят да напуснат къщата, преди да е изтекъл определеният от домакина им едночасов срок.

— Не мисля, че лорд Джон ще повика властите, мис Портър — каза Пипин и погледна през рамо към все още пълния бюфет.

Фелисити вдигна поглед от тетрадката си, където вероятно променяше бележките си относно добрите обноски на лорд Джон.

— Не бих била така сигурна — отвърна тя и отхапа парче от кифличката в чинията на сестра си, преглъщайки го с малко чай. — Знам от сигурен източник, че мъжете на неговата възраст имат склонност да се поддават на пристъпи на меланхолия.

Мъжете на неговата възраст? Миранда прехапа устни, за да не се изсмее. Все пак, вероятно за младите момичета лорд Джон беше старец.

Тя намираше, че Джак изглежда… о, по дяволите, не я интересуваше как изглежда! Той определено вече не беше онзи красив безделник, когото бе срещнала преди години, но времето само бе добавило нова привлекателна нотка към изваяните му черти, придавайки му груб, изсечен вид. Сивите коси по слепоочията добавяха частичка загадъчност… и я караха да се чуди как е прекарал последните девет години.

Наистина, Миранда — каза си тя, — това не е някаква загадка. Едва ли развратник като Дивия Джак Тремонт би се променил някога. Дори снощната ужасяваща буря не бе успяла да го задържи затворен и далеч от греховните изкушения.

Тали очевидно не споделяше антипатията на сестра си към тридесет и няколкото години на лорд Джон.

— Все още мисля, че изглежда като пират — каза тя, сгъна внимателно салфетката си и я постави на масата.

Миранда тъкмо щеше да я сгълчи заради направената забележка, когато думите на момичето закънтяха подобно на църковна камбана в главата й и изпратиха тръпка по гръбнака й.

Все още мисля.

Все още?

Миранда бавно се обърна и отправи въпросителен поглед към Тали. Внезапно пристигането им в Тисълтън Парк се оказа не толкова невинно и инцидентно.

— Все още мислите, мис Лангли? Кога друг път сте срещали лорд Джон?

Ръката на девойката замръзна, докато се пресягаше за чайника. Издайническа червенина плъзна по бузите й и отговори на въпроса по-добре, отколкото ако се бе опитала да измисли някоя удобна лъжа, с която да прикрие грешката си, или да съчини правдоподобна история, за да я потули напълно.

Фелисити продължи да драска в „Хрониките“ си, сякаш нищо не се бе случило, но Миранда предположи, че тя също има пръст в тази измама.

Пипин беше последната, най-слаба страна на този коварен триъгълник и напълно потвърди подозренията на учителката им — изглеждаше готова да върне безценната си, трудно извоювана закуска.

Това потвърждение се оказа достатъчно за Миранда.

Бяха я измамили. Очевидно момичетата бяха планирали от самото начало да дойдат в Тисълтън Парк, но не поради причините, които изтъкнаха.

О, мис Портър, може ли да отидем до Тисълтън Парк, за да скицираме кулата? Звучи толкова романтично. О, моля ви, може ли да отидем?

Колко невинно звучаха молбите им вчера сутринта. И как глупаво бе постъпила тя, като им повярва!

Но защо? Защо Тисълтън Парк? Отново погледна към Фелисити и подредените й „Хроники“ и отговорът на този въпрос се стовари върху й, подобно на препускаща пощенска кола.

Небеса, не бяха дошли тук с мисълта, че някоя от тях може да се свърже с този опозорен негодник, нали? Усети как стомахът й се свива.

Лорд Джон и едно от момичетата? Та това беше абсурдно!

Не се съмняваше, че домакинът им би се възползвал от невинността на една млада дама, въпреки твърденията, че иска да го оставят на мира. Особено когато откриеше какви богатства биха му донесли момичетата при евентуален брак.

Тисълтън Парк явно не беше достатъчно доходоносен, за да може лорд Джон да си позволи да поддържа обичайния си екстравагантен градски стил. Така че примамливостта на богата зестра, която да финансира завръщането му в Лондон към пищния и разточителен начин на живот, който предпочиташе, можеше да го изкуши да излезе от мрачната част на къщата, в която се беше оттеглил.

Тази мисъл изпрати вълна от паника през нея.

Миранда скочи на крака и пристъпи към действие.

— Достатъчно злоупотребявахме с гостоприемството на лорд Джон — обяви тя. — Дами, да опаковаме нещата си. — И игнорирайки протеста на Филипа, че не е довършила закуската си, добави категорично: — Сега.

Момичетата проявиха достатъчно разум и не възразиха, но все пак се изправиха неохотно, изоставяйки пиршеството пред себе си и недовършената си задача — каквато и да беше тя.

Пипин не обичаше да прахосва храна, така че пъхна една-две кифлички в джоба си и погледна, за да прецени дали ще се поберат и няколко наденички. Макар Миранда да знаеше, че трябва да я смъмри, точно сега не искаше да рискува поверениците й да се разбунтуват.

Беше на вражеска територия с три обсебени от един развратник момичета. Единствената й възможност беше да ги изведе от Тисълтън Парк възможно най-бързо.

Да ги отведе на сигурно разстояние от лорд Джон Тремонт. Крадец на сърца по начин, който тези три млади дами никога не трябваше да разбират.

Както тя бе разбрала твърде късно.