Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ергенски хроники (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
This Rake of Mine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 91 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2015)

История

  1. — Добавяне

Глава 11

— Какво искате да кажете с това, че сбруите са срязани? — попита Миранда, когато Стилингс дойде на закуска, за да я информира, че пътуването им отново ще бъде отложено.

— Както казах, мис — отвърна той. — Срязани са. Напълно неизползваеми.

Учителката отправи поглед към трите момичета зад себе си.

— Дами, знаете ли нещо по въпроса?

— Ние, мис Портър? — изрече Фелисити невинно.

Тя беше добра актриса, но сестра й и братовчедката й не чак толкова. Пипин забучи нос в храната си, а Тали придоби ясен оттенък на уличаващо розово.

— Колко време ще отнеме да ги поправим, мистър Стилингс? — информира се Миранда, знаейки, че няма смисъл да разпитва повереничките си, когато са заедно — вероятно се страхуваха от гнева на Херцогинята далеч повече от нейния.

— Всъщност, не повече от час — каза й той.

— Час? — избухна Фелисити.

— Как е възможно? — попита Пипин. — Със сигурност не можете да поправите подопашника без…

Девойката не довърши въпроса си, когато мис Портър повдигна вежда към нея.

— Е, добре, Пипин — каза младата жена. — Изглежда има нещо, което трябва да обсъдим, докато чакаме мистър Стилингс. — Тя погледна към кочияша. — Час?

— Да, мис, не би трябвало да отнеме повече. — Той се усмихна и намигна на Пипин. — Точно вие, лейди Филипа, трябва да знаете, че винаги нося резервен подопашник.

Момичето се сви.

— Дами — обяви Миранда, — закуската приключи. Моля, благодарете на мистър Бърдуел и ме последвайте в библиотеката. Изглежда имаме да обсъждаме много неща.

Девойките се изправиха едновременно и пожелаха всичко хубаво на Бърдуел. После последваха учителката си, като осъдени на затвор в Нюгейт. Брут припкаше след тях и размахваше опашка.

Миранда дори не изчака да затворят вратата, преди да им се нахвърли.

— Как смеете! — каза тя със смъртоносно спокоен глас. — Това е непростимо. Ще…

— Мис Портър, моля ви, само ни изслушайте… — започна Фелисити.

— Мис Лангли, ако искам нещо от вас, ще ви помоля. Сега сядайте.

Фелисити изпълни нареждането.

Междувременно Брут, който нямаше да бъде мъмрен или критикуван, ги игнорира и започна да души около рафтовете в библиотеката.

— Както казвах — продължи младата жена, — ще пиша на бащите ви и ще им докладвам, че…

— Гррр. — Брут обикаляше пред стената и ръмжеше и лаеше достатъчно силно, за да заглуши укорите на Миранда.

— Брут! — скара се тя на кучето. — Престани незабавно.

Малкото куче не й обърна внимание и продължи да драска по рафтовете и силно да ръмжи и лае.

Тали му се притече на помощ, взе го на ръце и го занесе до мястото, на което бе седнала.

— Скъпи — загука му тя, — това са просто скучни стари книги, а не плъхове. — Момичето погледна към учителката си. — Вероятно е надушил плъх.

Което без съмнение обясняваше и реакцията му, когато видя лорд Джон за първи път.

— Та, както казвах — започна Миранда отново, — няма съмнение, че мис Емъри ще се разгневи като разбере, че нейни ученички са замесени в подобно…

Междувременно Брут се бе освободил от захвата на Тали и отново бе отишъл до рафтовете, като драскаше и ровеше по най-ниския и дори лаеше към прашните издания.

— Брут! — изсъска Тали. — Ела тук! — Тя отправи извинителен поглед към мис Портър. — Не знам какво му става, обикновено е толкова възпитан.

— Хм! — Възпитателката им беше точно на обратното мнение.

— Аз ще го взема — каза Пипин и побърза да запази мира, като в резултат от това настъпи края на роклята си. Девойката се олюля и падна, хващайки се за един от рафтовете, но се приземи по дупе до Брут, а около нея заваляха книги.

— Пипин, какво направи? — ахна Фелисити.

— А-а-аз, просто се опитвах да… — започна момичето.

— О, небеса, виж какво откри! — каза Тали, посочвайки над рамото на братовчедката си.

Пипин се обърна и погледна към стената — стената, която се бе отместила, разкривайки зееща дупка.

— Тайна врата! — прошепна тя, ставайки от пода, и застана пред входа, който водеше към нещо като тъмен тунел към дълбините на къщата.

— Отдръпни се — предупреди я Миранда. — Не знаеш какво има вътре.

Брут обаче се впусна в тъмнината със свирепостта на два пъти по-голямо от него куче, лаейки и ръмжейки, сякаш бе открил цяло стадо гризачи.

Тали тръгна след него, вероятно вече забравила предупреждението да се отдръпне, а Пипин я последва, макар и само за да я настигне и да я спре, преди да е паднала в някоя яма или да е забъркала някой нов проблем, който само да задълбочи тинята, в която вече бяха затънали до гуша.

Но напредъкът на Пипин бе прекратен от Тали, която бе направила само няколко стъпки в тунела.

— А-а-а — заекна Тали, посочвайки към Брут, който държеше нещо в устата си. Тя трепереше цялата.

Пипин присви очи, за да види по-добре и вероятно си пожела да не беше го правила.

— Мис Портър… — изписука момичето.

Миранда за миг се озова до нея.

— Какво има? — Младата жена замлъкна при гледката пред себе си, след което успя да каже: — О, небеса!

Брут не бе хванал плъх, а чаршаф, който бе издърпал, за да разкрие мъж. Мъртъв мъж.

Фелисити се присъедини към тях и ококори ужасено очи. Устните й се помръднаха, за да оформят дума, но не успя да изрече нищо.

Миранда обаче знаеше какво е това.

Убийство.

Както се опасяваше. Снощи тук бе извършено убийство. Как иначе можеха да се обяснят тъмните петна от кръв по гърдите на мъжа и кръвта върху нощницата й.

Кръвта върху ръката на Джак.

— Трябва да си тръгнем оттук — каза им тя, като ги издърпа назад от трупа и хвана негодуващия Брут. — Преди някой да ни е видял. — Затваряйки входа, погледна към вратата на библиотеката и задъвка долната си устна.

Макар бягството да изглеждаше като най-добрия избор, не можеше да го направи. Мъжът вътре заслужаваше отплата, но как?

Тогава Миранда си спомни нещо от предишния ден.

— Пипин, сложи тези книги обратно на рафта. Фелисити, затвори си устата, неприлично е. Тали, поеми си дълбоко дъх и се успокой, след което помогни на братовчедка си с книгите.

Тали, която не обичаше много библиотеките, започна да хвърля обратно книгите безразборно.

— Тали, трябва да бъдат подредени — смъмри я Пипин.

— Подредени? За какво говориш? Вътре има мъртъв мъж, а ти се притесняваш, че книгите ще бъдат разхвърляни?

— Не, трябва да изглеждат така, сякаш нищо не се е случвало — каза Пипин, сортирайки книгите.

— Мис Портър — попита тя, когато прибраха и последното издание, дебела книга със стара английска история. — Какво ще правим сега?

— Ще доведем властите.

 

 

Джак прекара нощта, крачейки насам-натам. Малкълм беше мъртъв, а мис Мабърли… е, вече не беше толкова сигурен.

Но как можеше мис Портър да бъде…

Жената, която отдавна мислеше за мъртва.

След като бе избягала нагоре по стълбите, той остана да я погледа известно време, казвайки си, че е луд колкото лорд Албин и нестабилен като лорд Хал.

Миранда Мабърли не можеше да е жива.

Спомнѝ си…

— Да си спомня какво? — попита той сенките, които го бяха обладали. — Да си спомня проклетото какво?

Нямаше какво да си спомня. Момичето беше мъртво, а мис Портър беше… съвсем жива.

Часове по-късно, Джак все още обмисляше дали да не опита идеята на Бруно с клетките.

— Мислех, че си заминават — обърна се той към мистър Бърдуел, докато наблюдаваше как мис Портър и трите й последователки прекосяват бързо моравата. Можеше да я настигне и да поиска обяснение, да настоява да му каже коя е.

Но ако го направеше, ако тя наистина беше жената, която подозираше, че е, тогава какво?

Не че искаше да има нещо общо с нея. Бе скрила самоличността си и го бе оставила да се гърчи под тежестта на позора, докато тя си бе изградила нов живот, далеч от обществото.

А той… е, той беше заточен тук.

— Тръгват си — отвърна икономът, като звучеше разочарован, каквито вероятно бяха и момчетата, задето не бяха успели да ги съберат.

— Не и ти — каза Джак, като се извърна от прозореца и погледна мъжа.

— Не мисля, че мис Портър би била толкова лоша възможност за брак.

Не и за него. Не и когато погледнеше към нея и видеше извивките на бедрата й, разкошната й коса. И тогава отново бе поразен — точно както целувката и стенанията й от снощи бяха възкресили спомените му. Небеса, тя беше Миранда Мабърли. Как не го бе видял преди?

Но беше. При мис Емъри, по-късно, когато бе пристигнала в трапезарията му като фантом от миналото, когато я бе държал в обятията си. Той знаеше, но бе пренебрегнал истината.

Защото да я има обратно в живота си означаваше, че ще бъде отговорен към нея.

Не, нямаше. Не сега. Не и когато го бе измамила.

Бърдуел също погледна през прозореца.

— Странно е, че мис Портър изведе момичетата сега, имайки предвид всичко.

— Имайки предвид какво?

— Е, очевидно една от младите дами е повредила сбруите снощи, за да забави потеглянето им.

Джак поклати глава.

— Искаш да кажеш, че няма да си тръгнат?

— О, не, тръгват си. Техният човек, Стилингс, носи резервни. Когато ги видях за последно, мис Портър ги водеше към библиотеката, за да им чете конско.

Младият мъж вдигна поглед.

— Библиотеката?

Дори Бърдуел пребледня.

— О, милорд, изобщо не ми хрумна, че…

Лорд Джон вече бе излязъл в коридора и се втурна надолу по стълбите. Въпреки напредналата си възраст, Бърдуел все още беше бърз и го последва.

Твърде много бе заложено.

Когато стигна до библиотеката, Джак се наруга, че е реагирал пресилено.

Наистина ли си мислеше, че четири жени ще разкрият тайния изход на Тисълтън Парк, който бе заблудил най-добрите агенти на Кромуел, а да не споменаваме и поколения местни магистрати, които се бяха опитвали да хванат ексцентричните Тремонт в престъпни дела? Никой от тях никога не бе разкривал тунела. Тайният изход водеше надолу през къщата към пясъчник, който стигаше до плажа. Там входът бе скрит от коварните води при прилив и големите скали при отлив. Дори тогава отворът бе достатъчен колкото да се промъкнеш при отлив, ако знаеш, че има някакъв шанс.

Така бе вкарал Грей в къщата, без да се разбере — макар да беше на косъм. Приливът идваше бързо и тунелът се пълнеше с все повече морска вода при всяка следваща вълна.

Там беше скрил и тялото на Малкълм, докато „гостенките“ му си тръгнеха и получеше възможност да погребе приятеля си подобаващо в старинната гробница зад градината.

— Всичко изглежда добре — каза Бърдуел, кимайки с глава одобрително, след като огледа стаята.

Джак се съгласи, но това не обясняваше странното решение на мис Портър да изведе момичетата на разходка по пътеката към скалите.

Обиколка из градината — а той имаше такава — не беше нищо необичайно, преди човек да се отправи на дълго пътуване с карета, но екскурзия?

Не можеше да се отърси от усещането, че нещо не е наред.

В този миг влезе Бруно.

— Къде са онези пакостливи момичета? — попита. — Техният човек е отвън и казва, че са готови за тръгване. — Той погледна Джак, който беше застанал на колене и изучаваше рафта, скриващ ключалката. — Не знаех, че обичате книгите, милорд.

— Млъквай, Джоунс — скастри го Бърдуел. — Мислим, че дамите може да са открили… — Той се изкашля и снижи глас. — Може да са открили другия ни гост.

Очите на Бруно се разшириха.

— Не. Не може да бъде. — Мъжът поклати голямата си рошава глава. — Това би било…

— Катастрофа — каза Джак, като седна на пети и се взря невярващо в доказателството пред себе си. — Не мога да повярвам.

— Какво има? — попита Бруно, като коленичи до него и впери поглед в книгите пред себе си.

— Това — каза господарят на Тисълтън Парк и посочи най-ниския рафт.

— На мен ми изглеждат непокътнати — отвърна секретарят. — Всичко е добре подредено.

— Подредено? — преглътна Бърдуел.

Джак кимна, тъй като икономът разбра точно какво имаше предвид. Книгите си бяха на място, идеално подредени, дори и тази, която не трябваше да бъде — старинното издание с ранна английска история.

— Исусе! — изруга лорд Джон, като стана и погледна през рамо към прозореца отзад.

— Как са открили тунела? — попита икономът.

— Вече е без значение — отвърна младият мъж, като дръпна обратно завесите и зарея невиждащ поглед към гъсталаците в градината. — Накъде каза, че са тръгнали, Бърдуел?

— Пътеката към скалите.

Джак изстена.

— О, по дяволите. Отишли са в Нешбит Хол. Ще докарат властите.

Бруно долепи месестите си лапи и изпука кокалчетата си.

— Не и ако ги спра преди това.

— Не — каза Джак, преди Бърдуел да е скочил и да се наложеше да застава между двамата мъже, от които се нуждаеше да му помогнат. — Ще трябва да скрием всичко, преди Норис да пристигне. — Той се обърна към двамата. — След което ще се разправяме с мис Портър и повереничките й.

Бруно радостно потри ръце.

— Клетките ми!

 

 

Миранда прекара времето, което им отне да стигнат до сър Норис, в опити да се примири с ужасните разкрития, които бяха направили в библиотеката на мъжа, с когото бе танцувала преди по-малко от дванадесет часа.

Джак? Убиец?

Не можеше да повярва и все пак, как не би могла, когато бе видяла толкова много изобличаващи доказателства?

Мъртвият мъж. Оковите и въжетата в кулата. Мистериозният тунел.

Кръвта върху нощницата й.

Тя потрепери. От всички неща, които трябваше да каже на сър Норис — щом успяха да го накарат да изостави закуската си — не му бе споменала само за кръвта по нощницата си.

Как би могла? И все пак, когато укриваше това доказателство, което със сигурност щеше да прати Джак зад решетките — мястото, за което възпълничкият магистрат бе казал повече от веднъж през последния час, че проклетият Тремонт заслужава — не правеше ли и нея виновна?

— Сега го пипнах — изкиска се той, докато ги водеше по пътеката, а глутницата му хрътки скачаха около тях. Зад необичайната групичка вървяха няколко едри мъже, които той бе повикал от конюшните си, за да му помогнат да арестуват господаря на Тисълтън Парк. — Това е велик ден, мис Портър.

— Да. Е, аз просто се чудех дали за всичко това няма някакво обяснение? — замисли се тя, не съвсем убедена, че лорд Джон е поквареният престъпник, за какъвто го обявяваше сър Норис.

Фактите определено бяха изобличаващи, но…

Не, беше прекалено лесно да поеме по пътя на сър Норис и да обяви Джак за поредния „ненормален Тремонт“.

Може би той никога не се бе справял добре, но не можеше да се отърси от чувството, че в целувката му снощи имаше още нещо.

Скръб.

Бе се вкопчил в нея като удавник. Целуваше така, сякаш очакваше да открие утеха в устните й, нещо, каквото и да е, което да отнеме болката, която не можеше да скрие.

Заобиколиха зад ъгъла и се плъзнаха през отвора в стената към обраслия с плевели двор на Тисълтън Парк.

— Колко запуснато — оплака се сър Норис. — Но днес ще се погрижим за лорд Джон. Да, ще го направим.

— Какво искате да кажете с това? — попита Фелисити.

— Ще го обесим, мис — отвърна той доволно. — Възможно най-бързо и открито.

Мис Портър се закова на място.

— Ще го обесите?

Нешбит се изплю на земята.

— Е, не се превземайте. Той е обвинен в убийство и ще увисне на бесилото за това. Няма начин да го избегне.

— Но може би има логично обяснение за смъртта на онзи мъж — предположи Миранда, знаейки, че думите й са напразни, тъй като сър Норис вече бе изкачил парадните стълби и чукаше на входната врата.

Младата жена затаи дъх и зачака Бърдуел да се появи. Тя нервно се огледа из двора и осъзна, че всички очи бяха отправени към групичката им. Мъжете, които работеха по рязането на дъба, момчетата от конюшнята.

Изведнъж се почувства като предател.

Но вината не беше нейна, успокояваше се тя и й се прииска да каже същото на мъжете, които се взираха в тях.

Магистратът отново почука на вратата и най-накрая тя се отвори, но зад нея не беше Бърдуел, а самият лорд Джон.

Изглеждаше екстравагантен и безгрижен както винаги, облечен в риза и черни бричове.

— Сър Норис, каква изненада! Виждам, че сте придружили дамите до дома. Бях започнал да се притеснявам, че са изчезнали…

— Стига празни приказки, Тремонт — каза Нешбит, като избута вратата и влезе без покана. — Този път ще ви пратя в пъкъла. Със сигурност ще ви обесят. — Мъжът продължи навътре в къщата, сякаш беше негова, и се запъти право към библиотеката.

— Добро утро и на вас — отвърна Джак. Поглеждайки през рамо, той се усмихна на остатъка от групичката. — Добро утро, дами. Как сте в този прекрасен ден?

Момичетата минаха покрай него, кимайки учтиво, но гледаха доскорошния си герой с разочарование.

— Толкова ли е зле? — попита. — Мис Портър, ами вие? Не вярвам да сте онемяла тази сутрин. Изглежда винаги имате собствено мнение и не се притеснявате да го споделите.

Миранда поклати глава.

— А-а-аз… — заекна тя. — Не знаех какво друго да сторя.

Мъжът я погледна въпросително.

— Значи сте поканила сър Норис? Бих се сетил за някои не толкова драстични мерки.

— Лорд Джон, не бива да се шегувате — смъмри го дамата.

— Лорд Джон? Какво стана с „Джак“?

Учителката сведе поглед към върховете на ботушите си.

— Хм — измърмори той. — Ще се оттеглим ли в библиотеката, за да видим какво мисли сър Норис, че има срещу мен… този път? — Намигна й и се запъти към въпросната стая, подсвирквайки си весела мелодийка, сякаш това не беше нищо повече от поредната лудория.

Младата жена отново поклати глава.

— Мис Портър — прошепна Пипин. — Не искам сър Норис да обеси Джак.

Нито пък Миранда.

— Опасявам се, че не можем да направим нищо по въпроса — отвърна й тя. И все пак не можеше да се отърси от мисълта, че пропуска нещо.

— Може би има разумно обяснение — предположи Фелисити, докато следваха домакина им към местопрестъплението.

Брут от своя страна, изтича нетърпеливо в стаята и отиде директно при рафта, но вместо да лае и да вдига врява, просто подуши наоколо веднъж-дваж и с примирена въздишка изостави мястото. Качи се върху трона на лорд Харолд и се настани като у дома си, после се сви на топка и заспа, сякаш нищо важно нямаше да бъде намерено.

Миранда погледна Джак. Той изглеждаше също толкова незаинтересуван от нахлуването, колкото и Брут.

— Е, мис Портър, бихте ли ни оказали честта да ни покажете какво сте открили — каза сър Норис и потри доволно ръце.

Тя дори не смееше да погледне към Джак и мина покрай него, за да стигне до рафтовете с книги.

— Долният рафт е част от ключалка. Просто трябва… — Опита да отмести скритата брава, но тя не помръдваше. Натисна отново, но нищо не се случи.

Сър Норис я избута настрани и клекна, за да погледне сам.

— И казвате, че тайният тунел е точно зад тази стена?

— Да.

— Таен тунел? — попита Джак невярващо. — Да намерите фортепиано е едно, дами, но казвате, че имам и таен тунел? Е, това е невероятно.

— Хм! — изсумтя представителят на властта. — Ще видим.

Мъжът буташе и натискаше рафта, като изтика настрани книгите с досада, за да разгледа по-внимателно стената зад тях.

Решителният баронет дори накара Пипин да обясни точно как се е спънала и паднала, за да се опита да пресъздаде инцидента, който бе довел до откриването на тялото.

Междувременно, Джак се бе облегнал на стената и красивите му черти оформяха любопитно изражение, сякаш това нахлуване не беше нищо повече от забавно развлечение през скучен ден.

Най-накрая магистратът се изправи и го изгледа кръвнишки.

— Предполагам, че няма да отворите тази стена за нас?

— Сър Норис, тъй като нямам никаква представа какво са видели тези дами, дори не знам как би трябвало да я отворя. — Той се усмихна като образец за добър домакин, сякаш не би искал нищо повече от това да им помогне. — И какво точно мислите, че има зад тази стена? — попита, оттласвайки се от мястото си до стената и се наведе, за да вдигне някои от падналите книги.

— Мъртъв мъж, милорд — каза Фелисити, проговаряйки за първи път. — Намерихме го съвсем случайно.

— Тяло? — учуди се Джак. — Небеса, момичета, явно сте твърдо решени да останете в Тисълтън Парк, щом стигате толкова далеч в усилията си да ме свържете с мис Портър. — И положи приятелски ръка върху рамото на сър Норис, сякаш бяха стари другари, а не враждуващи съседи. — Страхувам се, че са ви преметнали, добри човече. Тези момичета имат склонност към сватосване и стигат прекалено далеч, за да се уверят, че ще се увлека по учителката им — затова махнаха подковата на единия кон, повредиха сбруите и сега очевидно си измислят мъртъв човек, за да отложат пътуването си. Страхувам се, че сте бил подведен от няколко неконтролируеми ученички.

Рунтавите вежди на баронета се присвиха.

— Но мис Портър, тя каза…

— Сър Норис — продължи лорд Джон с помирителен и загрижен тон, — дори брак с мен би бил по-добър за застаряващо момиче… е, знаете, какво искам да кажа. Снощи тя ми се нахвърли…

— Не съм сторила нищо подобно! — възрази Миранда.

— Не, разбира се, че не — призна Джак и прошепна на магистрата: — Определено го направи.

— О, от всички безочливи лъжи — оплака се дамата, но никой не й обърна внимание, тъй като мъжете бяха потънали в дружелюбното измислено приятелство, в което обикновено се спускаха, щом усетят, че някоя жена се опитва да ги вкара в капан.

— Небеса, бъдете благодарен — казваше господарят на Тисълтън Парк, — че не са се озовали на вашия праг, в противен случай и вие можехте да попаднете в клопката им.

Дребният подлизурстващ баронет започна да ругае и трепери, мърморейки нещо за „обичайната опасност от оставени без надзор женски“.

Миранда ги изгледа невярващо.

— Сър Норис, зад тази стена наистина има тунел със скрито тяло.

Тя отиде до стената и почука на нея, както бе направил и баронетът, надявайки се, че ще се чуе ехо, което да придаде достоверност на твърдението й. Но стената беше солидна, сякаш зад нея имаше камък, и рафтът, който се бе приплъзнал, изглеждаше също толкова непоклатим.

— Е, мис Портър — каза сър Норис, потупвайки я по рамото, — знам, че имате затруднения, но наистина можете да се насочите към нещо по-добро от лорд Джон. — Веждите му се извиха, показвайки, че той няма нищо против брачните й планове.

Дамата раздразнено отхвърли намеренията на противния мъж.

— Сър Норис, знам какво видях и то беше мъртъв човек зад тази стена.

Баронетът я погледна още веднъж и този път поклати глава, сякаш за нея нямаше никаква надежда, след което изхвърча от стаята силно раздразнен.

Джак й намигна триумфално.

О, дяволите да го вземат — помисли си тя. Това не беше краят.

Миранда излезе от стаята, решена да види тази стена отворена, дори това да беше последното нещо, което щеше да направи.

Момичетата я последваха и Брут тръгна след тях, видимо недоволен, че трябва да изостави толкова удобно местенце. Въпреки това заприпка покрай полите на Тали.

— Защо стената не се отвори? — прошепна Фелисити.

— Не знам — отвърна младата учителка, като последва сър Норис надолу по стълбите. — Но нямам намерение да оставя нещата така.

Отчаяна стара мома, как ли не! Противен, омразен мъж. Щеше да види Джак обесен, дори да се наложеше сама да направи възела. Вдигна поглед и забеляза нещо, което би могло да докаже твърденията й дори и пред някой толкова глупав като този така наречен магистрат.

— Сър Норис, ще ви докажа, че лорд Джон е скрил тяло зад тази стена.

Магистратът изсумтя.

— И как смятате да го направите, мис Портър? Нямам време за поредната ви глупост.

Тя отиде при поваления дъб и кимна към работниците, които бяха спрели дейността си, за да изгледат представлението. Възползвайки се от разсеяността им, Миранда вдигна едната брадва и преди някой да успее да възрази, се завъртя на пета и се втурна към къщата, като отново заприлича на Будика на бойната пътека.

Дори сър Норис се отдръпна от пътя й. Тогава бавният му ум прозря плана й — този, който беше очевиден за всички останали. Той побърза, за да я настигне и й препречи пътя.

— Мис Портър, не може да разбивате стените. Това е недопустимо.

— Мога и ще го направя — каза му тя и профуча край него.

— Лорд Джон е прав, вие сте луда. Сега настоявам да прекратите това безумие или в противен случай ще се наложи да арестувам вас.

— Не и преди да докажа, че съм права.

Миранда знаеше, че сър Норис е прав за две неща — тя полудяваше и щеше да се наложи да я арестува, за да я спре.

Закрачи към къщата с брадвата в ръце, но внезапно мистър Джоунс слезе по стълбите, хвана я за китката и я задържа пред себе си с опрян в гърдите му гръб. Джак се опита да хване брадвата и да я изтръгне от ръцете й, но дамата я завъртя към него, без да се интересува от гледката, която представляваше.

— Пуснете ме — крещеше на мистър Джоунс.

— Не и докато държите тази брадва, мис — каза той.

— Освободете ме! — запротестира жената.

Сър Норис се присъедини към свадата и четиримата продължиха да спорят и да си отправят обвинения, а Тали, Фелисити и Пипин ги наблюдаваха в ужасено мълчание.

Изведнъж насред врявата долетя звукът от дивото лаене на Брут.

— Какво е намерило пак това куче? — зачуди се Фелисити. — Тали, трябва да го държиш на каишка, сигурно отново рови в градината.

— Не че някой го интересува — възрази сестра й. — Не мисля, че някой се е грижил за градината от години.

Лаят стана още по-ожесточен и вечно присъстващите хрътки на сър Норис се присъединиха към него. Техният лай напълно заглуши спора на парадното стълбище.

— О, по дяволите — оплака се Херцогинята. — Ако не се погрижиш за Брут, аз ще го сторя! — Девойката се обърна и мина зад ъгъла на къщата към розовата градина до музикалната стая, където внезапно спря. — Мис Портър! Сър Норис! — извика тя. Когато не дойдоха, момичето сложи два пръста на устните си и силно изсвири.

Тали се засмя.

— Бавачката Хелга ни научи да го правим. Може да ти спука тъпанчетата, не мислиш ли? — каза гордо на Пипин.

Братовчедката й се съгласи, както очевидно и мис Портър, сър Норис и лорд Джон. Те замръзнаха на място и всички погледнаха към ъгъла на къщата, където стоеше Фелисити.

Пръстите на Фелисити бяха върху устата й.

— Мисля, че Брут намери онова, което търсим.

Ако Миранда бе почувствала някакво объркване, то веднага бе пропъдено от пребледнялото лице на Джак.

— Исусе! — измърмори той.

Сър Норис остана неподвижен за секунда, след което наклони глава, сякаш слушаше кучетата си.

— Звучи така, сякаш са открили нещо.

— Чудя се какво би могло да бъде? — попита учителката, гледайки право към лорд Джон. — Или по-скоро кого?

Сър Норис се затича и младата жена го последва, все още стискайки брадвата.

Пипин и Тали се присъединиха към парада и когато минаха зад ъгъла, откриха какво се е случило с мистериозно изчезналото тяло.

Брут бе разкопал куп прясно засипана почва в розовата градина и държеше в уста нещо, което приличаше на ръкав с ръка.