Елизабет Бойл
Съдбовна целувка (14)

Глава 13

— Разбивате ключалки, мис Талия? — каза мис Портър през рамо, докато тихо приближаваха селския затвор.

Тали имаше нахалството да се ухили до уши.

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че не умеех, преди да постъпя при мис Емъри?

Миранда изстена:

— Не можете да ме убедите, че сте се научила да крадете при мис Емъри. Всъщност някоя от безбройните ви бавачки ли ви го показа?

— Не, вярно е. Кит Ескот ме научи — каза момичето гордо.

Това привлече вниманието на младата жена, която се извърна и се втренчи в Тали. Мис Катлийн Ескот беше едно от най-големите постижения на мис Емъри. Бе сключила много добър брак, макар да се носеха слухове, че обстоятелствата били съмнителни.

Не че това имаше значение за мис Емъри — всичко, което тя искаше за своите ученички, бе добър брак. Това бе по-добра реклама от публикация в „Морнинг Поуст“.

И все пак на Миранда й беше трудно да повярва на Тали.

— Да не ми казвате, че графинята на Радкот ви е научила да разбивате ключалки?

Момичето кимна и се ухили.

— Не съм толкова добра, колкото нея, но тя твърдеше, че съм най-умелата й ученичка.

— Ще видим точно колко сте умела, мис Талия — каза Бърдуел, като загаси фенера, който носеше, и посочи към ниската схлупена сграда в центъра на селския площад.

Миранда огледа малките струпани къщи и магазини, разположени на кръстопътя. Изглеждаше като много други английски градове, които се бяха разраснали, обградени от големи имения или, както това село, в пресечната точка на два пътя.

И за тяхно щастие, затворът не беше нищо повече от малка каменна къщурка.

— Мислите ли, че има някой друг вътре? — обърна се мис Портър към иконома.

— Не. Сър Норис е твърде стиснат, за да плати на някой да остане за през нощта.

Младата жена кимна и погледна отново към затвора, който бе разположен на открито и светло, като черешка върху торта. И за да бъдат нещата още по-лоши, пълната луна над главите им хвърляше светлината си право върху входната врата.

— Не е най-подходящата нощ за това — измърмори Бърдуел. — Щеше да е по-добре, ако можехме да го направим след няколко дни в непрогледна тъмнина.

— Говорите като истински разбойник — прошепна Миранда. — Но сте прав, лунната светлина може да разкрие намеренията ни, ако има някой наоколо. Искам да стоите тук и да се преструвате, че наблюдавате…

Мъжът запротестира.

— Мис Портър! Няма да стоя тук…

— По-добре ще е да останете — настоя тя. — Ако ни хванат, ние ще можем да разчитаме имената и семействата ни да ни защитят. Но вас, мистър Бърдуел, ако разкрият самоличността ви, ще ви обесят.

Въпреки това той поклати глава.

— Така е по-добре — продължи, като постави длан на ръкава му. — Един от нас трябва да отиде да помогне на Тали. Ако сте вие и ви хванат, тогава аз ще трябва да спасявам лорд Джон. А аз нямам способността да разбивам ключалки или вашия опит в заобикалянето на закона. Ако се провалим, ще е по-добре за лорд Джон вие да сте резервния ни план.

Икономът въздъхна и кимна.

— Ако някой се появи, ще изсвиря ето така. — И изчурулика странно. — Легнете и си сложете качулките, ще се слеете със сенките и вероятно няма да ви видят.

Младата жена кимна и тръгна бързо и безшумно по селския площад заедно с Тали.

— Сигурна ли си, че можеш да го направиш? — попита я Миранда, все още неубедена дали е правилно да въвлича една от ученичките на мис Емъри в среднощно нахлуване в един от кралските затвори.

— Надявам се — прошепна момичето.

Селото около тях беше обезпокоително тихо. От близката кръчма не се чуваше глъчка, а главната зала бе тъмна и празна.

Тали коленичи пред вратата и бръкна в торбата си за инструментите.

— Странно е, че лейди Джозефин има комплект за отваряне на ключалки, не мислите ли?

Предвид това, което бяха научили за Тисълтън Парк тази вечер, мис Портър не можеше да си представи, че нещо относно възрастната дама би я изненадало.

Или относно лорд Джон…

Ключалката изтрака упорито, когато Тали опита и сърцето на Миранда се сви. Небеса, ами ако не успееха да освободят Джак?

В такъв случай Фелисити, Пипин и лейди Джозефин трябваше да чакат сами пристигането на Даш.

Тали продължи с опитите да отвори заключената врата, мърморейки нещо, което младата й учителка предположи не само че е на руски, ами и че никак не беше подходящо за устата на една дама.

Поредният урок на бавачката Таша, без съмнение.

След още една ругатня, ключалката изщрака звучно и вратата поддаде.

— Успях! — прошепна девойката. — Успях!

— Успя!

— Единственото друго нещо, което някога съм отваряла — каза тя развълнувано, — е шкафът с вино на мис Емъри.

Младата жена спря и я изгледа.

— Искам да кажа… аз всъщност не… О… — Тали довърши опровержението си с поредната порция руски.

— Нека се престорим, че не съм чула това.

— Ругатните или частта с виното? — попита момичето.

— И двете. — Повеждайки напред, Миранда бавно влезе в затвора. — Джак? — прошепна. — Джак, тук ли сте?

— Мис Портър?

Тя замига в тъмнината. Единствено бледата светлина на луната влизаше през тесен прозорец високо в стената. И когато очите й привикнаха към оскъдната светлина, го видя.

Той беше на пода до една фигура, която предположи, че е мистър Джоунс. Прекосявайки стаята за миг, Миранда клекна до решетките.

— Ранен ли е?

— Да — отговори младият мъж, без да вдига поглед. — Но не много лошо. Ръката му е счупена, но ще заздравее добре, ако успеем да я наместим както трябва.

— Джак, аз… — започна жената, но спря, когато той най-накрая я погледна, а сините му очи бяха присвити и потъмнели.

— Какво, по дяволите, правите тук? — каза лорд Джон. — Мислех, че вие и повереничките ви вече сте в Хейстингс, удобно настанени при лейди Калдекот.

— Плановете ни се промениха — беше всичко, което успя да измърмори през буцата, заседнала в гърлото й. Имаше още толкова много неща, които искаше да каже.

Междувременно Тали се бе заела с ключалката на килията.

Джак погледна към момичето, а след това към Миранда.

— Това, което си мисля, ли прави?

— Как смятате, че влязохме вътре?

Мъжът кратко се изсмя.

— Нищо чудно, че Паркъртън отписа дъщеря си от това училище. Какво точно учат при мис Емъри… освен благоприличие и кражби?

— Как да се извиняват — каза тя меко.

— За какво? — попита той.

— За това — отвърна младата жена, осмелявайки се да го погледне в очите. — За всичко. — За това, че те съсипах преди толкова много години. За това, че те отлъчих от обществото. Че толкова дълго вярвах в лъжи. Че не успях да забравя.

И за един трепетен миг Миранда почувства, че не само бе чул неизречената й молба, но и че знае. Знае какво чувства тя в сърцето си. И щом Тали го освободеше, нямаше да има къде да се скрие.

Вместо да се изплаши до смърт, й се прииска да изтръгне решетките.

Най-накрая момичето успя и ключалката се завъртя. То се ухили и отвори вратата.

— Колко по-различни са нещата с подходящите инструменти. Онези, които Кит ми даде, изобщо не бяха добри като тези на леля ви Джозефин.

— Моята какво? — попита лорд Джон, обръщайки се бавно, за да погледне мис Портър.

— Лейди Джозефин — отвърна девойката, сякаш внезапната поява на покойната роднина на Джак измежду тях не си струваше да се повтаря и дори да се изрече.

Миранда кимна, когато той отново я погледна.

— Леля ви пристигна преди няколко часа.

— Значи знаете…

Тя отново кимна.

— Да, знаем. — След което се усмихна. — Вероятно повече, отколкото ви се иска.

— Това означава, че ако леля Джозефин се е върнала, тогава…

Мъжът не довърши и Миранда реши, че все още не е готов да разкрие повече тайни, отколкото трябва.

Затова му помогна, като продължи:

— Да, върна се със златото.

Той отиде до вратата и вдигна поглед към луната.

— Малко след полунощ е, нали?

— Да.

— Значи може все пак да успея… — Върна се и помогна на Бруно да се изправи на крака.

— Да занесете златото на брега? — предположи Миранда. — Не се тревожете. Погрижили сме се за това.

Джак се завъртя и я погледна.

— Какво, по дяволите, сте направили?

Тя се наежи при тона му.

— Помогнахме ви, ако искате да знаете. Докато ние ви измъкваме от затвора, леля ви е на път да достави златото на капитан Дашуел.

Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва.

Мистър Джоунс беше по-красноречив.

— По дяволите.

— Какво не е наред? — попита младата жена. — Вярвам, че леля ви е напълно способна да…

— … бъде убита.

— Убита? — прошепна Миранда, а по гръбнака й се плъзна лошо предчувствие.

Мъжът изхвърча от затвора и тя го последва по петите.

— Кой ще ги убие, Джак?

Той се извърна към нея.

— Леля ми ще попадне в капан. Сър Норис се е запътил заедно с войската и хората, които следят за контрабанда, да пресрещне кораба на Дашуел. Мисли си, че е пълен с чай и коприна и смята да се възползва от тях. А ако не получи това, което желае…

Мис Портър усети как кръвта й се смразява.

Зад нея Тали си пое дълбоко дъх.

— Фелисити! Пипин! — успя накрая да каже.

Лорд Джон погледна първо едната, после другата.

— Не ми казвайте, че двете момичета са долу с нея?

Миранда кимна.

— О, Джак, какво направих? Как бих могла да си простя, ако нещо се случи с… — Тя отново потрепери и този път той я хвана. Придърпа я в обятията си и я притисна до себе си.

— Нищо няма да се случи, ако стигнем навреме — обеща й.

 

 

Долу на плажа Фелисити и Пипин бяха застанали от двете страни на лейди Джозефин. Зад тях стоеше мистър Стилингс, вече склонен, макар и неохотно, да помогне на родината си.

Луната хвърляше мистериозна светлина върху плажа, предоставяйки им ясен поглед към морето. Пипин отново вдигна далекогледа пред окото си, но не видя никаква следа от кораба, който чакаха.

— Надежден ли е този капитан Дашуел? — попита Фелисити.

Лейди Джозефин изсумтя.

Очевидно не.

— Ами ако не дойде? — попита Пипин.

— Ще дойде — каза убедено лейди Джозефин. — Има да взема злато.

Докато тя изричаше тези думи, момичето се надигна на пръсти, за да погледне отвъд вълните, и бе възнаградено с образа на приближаващ кораб.

— Там! — възкликна то, посочвайки плавателния съд, който се движеше към тях.

Лейди Джозефин грабна далекогледа и проследи кораба от носа до кърмата. След което го затвори и го върна на собственичката му.

— Това е той — каза и повдигна подгъва на полите си.

За най-голямо изумление на присъстващите, дамата бе прикрепила по чифт пистолети към глезените си.

Измъкна първите два и подаде по един на Фелисити и Пипин.

— Знаете ли как да ги използвате?

Двете момичета кимнаха.

— Добре. Хубаво е да знам, че не всяка госпожичка в Англия е безполезна като ято гъски, които обикалят Лондон. — Тя изкара и другите два пистолета, затъкна единия в колана на кръста си, а другия хвана в ръка. — Никога не вреди да си подготвен — погледна първо едната, после другата, — за всичко.

Пипин пое дълбоко дъх и хвана пистолета малко по-здраво.

От кораба спуснаха лодка във водата и шепа хора се качиха в нея.

Сърцето на девойката се блъскаше в гърдите, докато гледаше как приближават брега. Тя погледна към Фелисити, която всъщност изглеждаше толкова спокойна, сякаш чакаше да бъде сервирано следващото блюдо от вечерята. Но Пипин я познаваше. Можеше да види начина, по който обикновено овладяната й братовчедка потреперва, как пистолетът в ръката й се поклаща леко. Никога не бе виждала Херцогинята толкова нервна.

Това, че Фелисити, с нейните европейски маниери и преживявания бе изплашена, всъщност поуспокои другото момиче. За първи път бяха в равностойно положение.

Лейди Джозефин стоеше царствено изправена и Пипин даде всичко от себе си да заеме същата поза.

Когато лодката се приближи до брега, висок мъж скочи от носа и хвана въжето. Друг се присъедини към него и я издърпаха пред достолепната дама. Ако това беше капитан Дашуел, той бе много по-млад, отколкото Пипин си мислеше.

— И това ако не е самата старица — каза морският вълк, сваляйки украсената си с перо шапка в нисък поклон. — Виждам, че новините за вашата кончина са прибързани. Или дяволът ви е изхвърлил от ада?

Вместо да се обиди, лелята на Джак се ухили и прегърна нахалника.

— Даш, ти си най-непоправимият, нетърпим млад мъж.

— А вие нямаше да ме харесвате, ако не бях такъв — отвърна морякът, освобождавайки се от прегръдката й. След което отстъпи назад и погледна към Фелисити и Пипин. — И какво си имаме тук? — Нехранимайкото нахално и безочливо намигна на Пипин, което предполагаше, че няма никаква представа от благоприличие или прилично представяне.

И най-лошото бе, че накара коленете й да се разтреперят от усещане за опасност и още нещо, което никога не бе чувствала преди.

— Остави ги на мира, Даш — каза дамата. — Те не са твой тип. И двете знаят как да застрелят плъх, когато го видят.

— Милейди, наранихте ме — каза и сложи ръка на сърцето си.

— Достатъчно с глупостите. Свали пътниците си веднага — настоя тя. — Не мога да повярвам, че не си ги оставил на брега снощи. Знаеше, че ще ти се плати.

Американецът изсумтя, подобно на лейди Джозефин по-рано. Очевидно вярваше на английските си партньори, колкото и те на него.

— Ще си получите товара, когато си взема златото — заяви той.

Жената кимна към куп поплавъци, където бе вързано мулето.

Капитанът се ухили и закрачи по плажа, като отвори първата торба и извади шепа златни монети. Кимайки доволно, изсвири ниско като морска птица към хората си в лодката.

Те изправиха един от заложниците, после друг и отрязаха ремъците, с които ги бяха овързали. След което ги избутаха грубо през борда, право във водата.

Сред вълните се изправи висок, облечен в тъмни дрехи мъж, който излезе на брега с елегантната походка на конте. Другият, не толкова висок, но облечен в подобни дрехи, го последва по петите.

Първият беше само на няколко крачки от тях, когато Фелисити възкликна.

— Чичо Темпъл!

Човекът замръзна на място и зяпна към нея с отворена уста.

— Херцогиньо? Това ти ли си?

— Чичо Темпъл — каза тя отново и се хвърли в обятията му. — Какво правиш тук?

— Ти ме намери, смея да кажа — рече той, прегръщайки я силно, след което сложи ръката й в сгъвката на лакътя си и я придружи до лейди Джозефин.

— Милейди? — рече Темпъл с нотка на доволство и учудване в гласа си. — Как е възможно? — И поклати глава. — Поредната машинация на Пим, предполагам.

— Познаваш съпруга ми — потвърди възрастната дама. — Винаги на крачка пред врага.

— И приятелите си — измърмори мъжът. — Но много се радвам да ви видя отново.

Пое ръката й и я целуна.

— Познаваш лейди Джозефин? — попита Фелисити.

Темпъл кимна.

— Значи ти си… — Тя спря, преди да изрече очевидното. — И всеки път, когато си ни посещавал с татко, всъщност…

— Помагах, с каквото мога — възрази чичо й.

Момичето кимна.

— Ами баща ми? Той знае ли?

— Лорд Лангли — заяви лейди Джозефин — е най-добрият агент, който Външното министерство някога е имало.

Междувременно Даш бе закарал мулето до брега, където се опитваше да разтовари торбите в лодката, но на животното не му харесваше да бъде в такава близост до водата.

Пипин се приближи и хвана юздите, а с другата си ръка загали горкото добиче и му заговори меко, докато не се успокои.

— Имаш подход — каза нахалният млад капитан, докато крачеше напред-назад, помагайки на мъжете си.

Девойката се опита да си спомни какво казваха мис Портър и мис Емъри за подобни ситуации, но не можа да извика в съзнанието си нито един урок за среща със своенравни американци посред нощ. Затова реши, че е по-добре да не казва нищо, вместо да окуражава негодника.

— Имаш ли си име? — попита той, когато и последната торба със злато бе натоварена. От толкова близо можеше да се види, че не бе много по-възрастен от нея.

Този нахалник беше най-красивият мъж, който бе срещала. Не като бледите контета, които брат й водеше у дома, а с морски тен и вързана на тила коса като пират.

— Какво, нямаш ли си име? — настоя американецът и се приближи толкова, че тя усети как самото море сякаш го обгръщаше — връхлетя я аромат на сол, катран, смола и барут.

Около него се носеше усещане за мъжественост, каквото никога досега не бе усещала и предполагаше, че няма да й се случи занапред.

Тя стисна здраво устни, но той стоеше пред нея с повдигнати вежди, а в очите му танцуваха весели пламъчета.

— Пипин — прошепна. Това, че му казваше прякора си, със сигурност не беше в разрез с етикета. Така или иначе нямаше никога повече да се срещнат.

— Пипин, а? — каза капитанът. — Бих те наричал по друг начин. Нещо, което да подхожда на толкова красива дама. Ще те наричам Цирцея. Защото си една истинска сирена, която ме примамва към брега.

Девойката усети как бузите й се зачервяват.

— Не мисля, че това е прилично — рече, събирайки малко кураж.

— Не е прилично? — засмя се мъжът. — Не е приличен фактът, че тези торби изглеждат прекалено леки — и се обърна към групичката на брега. — Милейди, не ми казвайте, че отново сте ме измамили?

Лейди Джозефин трепна, но има куража да отрече прегрешението си.

— Даш, няма да сложа нито пенс повече в продажните ти ръце.

— Тогава ще получа заплащането си по друг начин — каза той и преди някой да успее да си представи какво би направил, хвана Пипин и я придърпа в обятията си.

Тя ахна, първо от това колко бързо се бе придвижил, след което и заради силата, с която я държеше.

— Винаги съм искал да целуна дама — заяви нахалникът, точно преди устните му да покрият нейните.

Отначало девойката помисли, че ще я отвлече, както правеха пиратите, но целувката му нямаше нищо общо с това.

Целуваше я уверено и съблазнително, заглушавайки протестите й, а устните му изпиваха нейните. Езикът му се плъзна в устата й и се заигра с нейния, оставяйки я без дъх при тази интимност.

Пипин опита да диша, да мисли, но беше невъзможно.

Това беше първата й целувка и никога не си бе представяла, че ще бъде толкова… толкова… невероятно.

Когато ръцете му забродиха по тялото й, позволявайки си волности, които определено не бяха прилични, той запали кожата й и открадна и последната й останала частица дъх.

От целувката му над главата й избухнаха ракети. Но когато отвори очи, осъзна, че нощта се е превърнала в ден. Изглежда изведнъж и капитан Дашуел стигна до същото заключение.

Мъжът се отдръпна от нея и погледна нагоре.

За нейно най-голямо изумление, над тях наистина имаше ракети, които набраздяваха небето.

— Исусе! — изруга американецът. И също толкова нежно, колкото я държеше, я бутна по лице в пясъка и се хвърли върху нея, когато първите куршуми на войниците започнаха да се сипят по плажа.

 

 

Миранда се бореше да не изостава от Джак. Той беше толкова непоколебим, сякаш дяволът бе по петите му.

Дори когато лейди Джозефин й бе казала, че лорд Джон е агент на Външното министерство, ръководи операции от Тисълтън Парк и понякога ходи на мисии във Франция, тя не й бе повярвала напълно.

В нейните представи Дивият Джак Тремонт беше безгрижен развратник, а не мъж на действието и опасностите.

А ето го сега тук, хвърляйки се в битката, като… като… е, като герой.

Миранда не знаеше дали да се чувства ужасена, или да се влюби.

Ужасена. Определено. Последното вече се бе случило.

Защото Джак бе чаровен и смел, елегантен, когато пожелаеше, и дори в редки случаи джентълмен, без да се споменава силата, която притежаваше целувката му — всичко, което някога бе искала.

А тя бе прекалено сляпа и предубедена, за да го види. Не знаеше ли през цялото време, че нещо в Тисълтън Парк не е наред? Бе си направила погрешен извод за характера му, вместо да го оправдае поради липса на доказателства.

Дано да можеше да й прости за кашата, в която бе превърнала живота му.

Така изгубена в мислите си, тя не видя, че Джак спря в основата на кулата и се блъсна в него точно навреме, за да го чуе как проклина.

— По дяволите! Този проклет глупак!

Опита се да си поеме въздух, за да го попита какво се е случило, когато залп от ракети пронизаха нощното небе и избухнаха, разкривайки гледката пред тях.

По средата на пътеката между скалите редица мъже от войската бяха преградили пътя на групичката на плажа.

Ракетите бяха свършили добра работа, тъй като Миранда ясно видя как лейди Джозефин и Фелисити залягат зад голям куп от поплавъци заедно с двама други мъже.

Но от Пипин нямаше и следа.

Тогава сър Норис даде заповед за стрелба.

На мис Портър й прозвуча така, сякаш цялата армия на Уелингтън беше тук. Изстрели от мускети и пистолети разцепиха нощта.

Сърцето й замря, докато не избухна още един залп и не й даде възможност отново да огледа брега. Този път видя девойката да лежи близо до водата, а един мъж я бе покрил с тялото си.

— Джак! — каза младата жена, посочвайки към вълните. — Там. Небеса, ранена ли е?

Не, не и Филипа, замоли се тя, а коленете й се подкосиха.

В този миг пристигнаха Бруно, Бърдуел и Тали и по шока, изписан върху лицето на момичето, можеше да се съди, че и те са видели Пипин.

— Закъсняхме — прошепна Миранда.

— Не, не сме — каза младият мъж и се обърна към Бърдуел. — Колко пистолета имаш?

— Както обикновено — отвърна той.

Тремонт кимна.

— Добре. Дай ми два.

Някога уравновесеният и благоприличен иконом разгърна сакото си и разкри скривалище за оръжия, което би засрамило цял полк. Извади два зловещо изглеждащи пистолета и ги подаде на Джак, който ги затъкна в колана си.

— Внимавайте с този отляво — предупреди го Бърдуел. — Спусъкът е много чувствителен.

— Чудесно — каза лорд Джон, докато вдигаше друг чифт. — Ще го насоча към главата на сър Норис. — След това се обърна към секретаря си. — Можеш ли да стреляш, Бруно?

— Не и със здравата си ръка — отговори мъжът. — Опасявам се, че мерникът ми няма да е точен.

Джак кимна и пое следващия пистолет, който Бърдуел му предложи, след което го подаде на мистър Джоунс.

— Няма значение, не искам да улучваш никого.

— Какво си мислите, че ще направите? — попита Миранда, когато поредният пистолет от арсенала бе натикан в ръцете й.

— Ще дадем урок на сър Норис по военно планиране.

— Какво имате предвид? — попита тя.

Лорд Джон подаде един пистолет и на Тали.

— Знаеш ли как да го използваш?

Момичето кимна с непоколебим израз в очите.

— Глупаво от моя страна да питам — забеляза младият мъж. — Току-що ме измъкна от затвора.

— Джак, какво си мислиш, че ще направиш? — попита Миранда, хващайки ръката му. — Ще слезеш долу и ще заповядаш на сър Норис да прекрати огъня?

Тогава той я шокира, като й се ухили. Тъмният блясък в очите му и извивката на веждите му го правеха да изглежда зъл, като портрета на лорд Дъглас в галерията.

— Точно това планирам да направя. — Пресегна се и изправи пистолета в ръката й. — И ти ще ми помогнеш.

Миранда знаеше, че този мъж никога няма да се промени.

Той винаги щеше да бъде Дивият Джак Тремонт. И това й даде повече кураж, отколкото ако армията на самия крал беше зад тях.

 

 

Сър Норис стоеше в средата между хората си и сипеше заповеди да продължат стрелбата, за да попречат на лодката да напусне брега.

— Обзалагам се, че в тази лодка има цяло състояние в злато и ще дам двадесет гвинеи на този, който… — Думите му секнаха, когато изведнъж една ръка се обви около гърлото му и към слепоочието му бе насочен пистолет. — Какво по… — Той извъртя глава и видя нападателя си. — Тремонт, дявол такъв! Пусни ме!

— Радвам се да ви видя, сър Норис — рече Джак. — Сега кажете на мъжете си да се оттеглят или ще ви пръсна черепа.

— Не би…

Лорд Джон издърпа петлето и се засмя.

— Аз не бих шавал толкова много, тъй като ми казаха, че пистолетът е малко чувствителен. Има ужасният навик просто да си стреля.

Магистратът преглътна и изкрещя заповедта си:

— Спрете! Спрете ви казвам! — изписка той.

— По-високо — нареди Джак, поклащайки ръката си и своенравния пистолет.

— Прекратете огъня! — изкрещя нещастникът. — Направете го!

Младият мъж издърпа пленника си няколко крачки назад, за да може всички войници да го видят.

— Кажи им да свалят оръжията си на земята.

— Тремонт, наистина ли мислиш, че можеш сам да победиш цялата ми войска? — попита Норис, когато първоначалната му уплаха се уталожи достатъчно, за да събере някакъв кураж. — Щом ме убиеш, те ще те накълцат като куче.

— Но аз не съм сам — отвърна Джак хладнокръвно. Той свали шапката на баронета от главата му с дулото на пистолета си.

Секунда по-късно прозвучаха изстрели и засвистяха куршуми, които се забиваха в пясъка навсякъде около войската. Това беше достатъчно за местните момчета — те хвърлиха настрана оръжията си и избягаха в тъмнината, вероятно без да спират, преди да достигнат уютните предели на къщичките си.

Очевидно дори предложението на сър Норис за двадесет гвинеи не си струваше да изгубят живота си срещу невидим враг.

Без да се споменава и свирепата гледка на един от лудите Тремонт, който размахва пистолет.

— Смела групичка — изкоментира Джак, когато и последните мъже бяха насърчени да си тръгнат от няколко добре изстреляни куршума. — И лоялна.

— Ще увиснеш на бесилото за това, Тремонт! Помни ми думите! Контрабанда с години. А сега можеш да добавиш и намеса в кралските дела. Да не споменавам и заплашване на кралски агент — избухна магистратът.

— Бих добавил и убийство на кралски агент, ако не млъкнеш и не ме изслушаш за минута, по дяволите.

Баронетът, който не беше от най-умните служители на Негово Величество, нямаше намерение да спре.

— О, трябваше да те обеся за убийството на леля ти, но това… това… преля чашата.

Лорд Джон поклати глава и започна да влачи пленника си към плажа.

— Сър Норис, не съм убил леля си. — Те спряха, когато стигнаха до каменистия бряг. — Темпъл? Лельо Джозефин? Добре ли сте? — извика той.

— Джак, момчето ми — отвърна възрастната жена. — Това ти ли си?

— Да, лельо Джозефин. Аз съм. Можете да излезете.

— Лейди Джозефин? — прошепна сър Норис.

Докато дамата се изправяше иззад един дънер, баронетът шокирано се отпусна върху похитителя си.

— Не може да бъде! — запротестира той. — Вие сте мъртва.

— Сър Норис, все така бавно схващащ, както винаги. Изглеждам ли ти умряла?

Човекът поклати глава.

— Как е възможно? Що за номер е това?

— Не е никакъв номер — каза му Джак. — Но мога ли да ви представя на един друг кралски агент в графството — леля ми, лейди Джозефин?

— Жена? Агент на краля? Абсурдно! — реагира магистратът по-бурно, отколкото при новината, че въпросната дама е жива.

— Норис, ти си глупак. Работя за Короната от близо четиридесет години.

— Милейди, това е най-безумното нещо, което някога съм чувал — заяви той. — Опасявам се, че ще трябва да се откажа от намеренията си към вас.

— Мисля, че вече направих това, когато умрях — отвърна му тя.

Джак не смяташе да слуша и дума повече.

— Всички ли са добре?

— Така изглежда — отвърна леля му, кимайки към Фелисити, маркиза на Темпълтън и, за негово облекчение, към графа на Клифтън, редом с останалите агенти.

Сърцето му се сви, когато видя Клифтън. Той и Грей бяха партньори. Бяха.

Но все още трябваше да открие още един човек. Пипин.

Завъртя се към брега, където последно я бе видял, и въздъхна облекчено, когато забеляза Даш да й помага да се изправи. Но облекчението му се превърна в нещо друго, докато наблюдаваше как дръзкият американски капитан взима момичето в обятията си, сякаш има намерението да…

Внезапно Джак разбра какво е изпитала мисис Мабърли, когато е видяла дъщеря си в обятията му онази нощ в операта. Четири думи му минаха през ума, когато осъзна, че Даш смята да направи същото с Пипин.

Само през трупа ми.

Той избута сър Норис в ръцете на Темпъл и закрачи по плажа, насочвайки пистолета си към Дашуел.

— Свали си ръцете от нея, Даш, или това ще бъде последното нещо, което ще направиш.

Американецът въздъхна, но най-нахално дари Пипин с още една бърза целувка, преди да я избута към Джак и да се хвърли сред вълните, за да заплува към лодката, която го чакаше на около двадесет ярда навътре в морето.

— До скоро, сладка ми Цирцея — извика той. — Ще те намеря отново.

— Ела, малка сирено — каза Джак на изчервеното момиче, докато я дърпаше по плажа.

Погледът на Пипин не се отдели от водата, докато нейният пират вече не се виждаше.

Бруно, Бърдуел и Тали тъкмо пристигнаха, водейки със себе си пленник.

— Кого си имаме тук? — попита Джак.

— Французин — обясни Бруно. — Мис Портър го чу да говори превзето до кулата и ние с Дингби решихме да го забавим малко. — Дори и с една здрава ръка, Бруно Джоунс беше сила, която не беше за подценяване. — Мис Портър отиде да вземе оковите от кулата.

— Така, така — рече лорд Джон, обръщайки се към баронета. — Съюзявате се с врага, сър Норис?

— Не знам кой е този — изпелтечи Нешбит. — Никога преди не съм виждал копелето.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Джак.

— Мой английски не добър — изпъшка мъжът, борейки се да се освободи от Бруно.

Лошият му английски щеше да бъде най-малкият му проблем.

Тремонт хвана дребния човечец за ревера и го повдигна, докато той не застана на пръсти.

— Чуйте ме внимателно, монсеньор — каза на идеален френски. — Този пистолет не е много прецизно изработен. Вярвам, че е произведен в родината ви. И за съжаление не съм много добър в използването му. Опасна комбинация, не мислите ли? — И повдигна мъжа по-високо, докато краката му не увиснаха във въздуха. — Кой сте вие? Какво правите тук?

— Върви по дяволите — изсъска пленникът.

Младият мъж издърпа петлето и опря дулото в слепоочието му.

— Първо ти.

— Джак, не го убивай — възрази лейди Джозефин също на френски. — Никога няма да получим онова, което искаме от него, ако го убиеш. Освен това има още поне шест часа преди приливът да отнесе останките му в морето. Ако трябва да го застреляш, поне го закарай до водата.

Плененият изглеждаше готов да напълни гащите, докато лелята и племенникът спореха за възможностите да изтръгнат информация от него и как да го убият по най-ефикасен начин.

Докато не прозвуча изстрел, който не отнесе шапката на Темпъл, за малко заедно с главата му.

— Това беше прекрасна шапка — оплака се маркизът, когато всички се наведоха. Друг изстрел разцепи пясъка до тях.

— Сър Норис, спрете този глупак — каза Джак. — Отпратете армията си.

Французинът се засмя.

— Това не е англичанин, а партньорът ми. Пригответе душата си за пътешествие до ада, монсеньор.