Елизабет Бойл
Съдбовна целувка (10)

Глава 9

Миранда знаеше, че няма по-добър начин да се разсее от това да се захване с някаква работа. Затова, когато се върнаха в къщата, отвори вратите на музикалната стая и с момичетата се заеха да я почистят. Макар отначало те да се възпротивиха, когато откриха под една холандска покривка изящно фортепиано, Тали се вдъхнови.

— Никакво свирене, докато стаята не остане без нито едно петънце — каза й Миранда.

Мотивирана по този начин, Тали принуди сестра си и братовчедката си да й помогнат, докато се взираше с копнеж в отдавна неизползвания инструмент.

Ако не друго, помисли си Миранда, то поне работата щеше да ги изтощи достатъчно, за да не замислят някоя от своите схеми. За нейна най-голяма радост мистър Стилингс пристигна с ковача. Тя остави момичетата да работят и излезе, за да изслуша доклада на кочияша и да плати на занаятчията.

След минута Фелисити спря в средата на помещението.

— Не знам защо не съм го видяла по-рано! — Закрачи из стаята, като отметна покривките и дръпна тежките завеси. — Това е идеалното място.

— За какво? — Пипин сбърчи нос. — За проветряване? Стаята мирише на старо.

— Романс! — заяви Фелисити и отвори френските прозорци, които водеха навън. Там имаше занемарена розова градина, която изглежда не бе виждала лопата и ножици от двадесет години.

— Не знам — каза Пипин, все още бърчейки нос.

— Малко свеж въздух и цветя ще свършат работа — увери я Фелисити. — Ще направим музикална вечеринка и ще поканим мис Портър и лорд Джон. Тали, ти може да изсвириш твоя Моцарт. И когато създадем необходимото настроение, Пипин ще измисли подходящо извинение да ги оставим насаме.

Пипин се огледа из прашната стая.

— Не виждам как бихме могли да въведем стаята в ред навреме. Мис Портър е навън с мистър Стилингс и ковача. Не отнема чак толкова време да се постави конска подкова.

Херцогинята погледна към отворената врата и снижи глас.

— Тогава трябваше да свалиш повече от една.

— Другия път ти ще го направиш. Беше достатъчно трудно да сваля само тази, без да ме разкрият.

Фелисити изпусна една въздишка.

— Но те имат нужда от още време. Може би ще успееш да махнеш…

Братовчедка й я прекъсна.

— Не мога да се промъкна и да сваля още една подкова. Ще бъде прекалено очевидно.

— Предполагам, че си права — съгласи се Херцогинята. — Само ако имаше друг начин.

Тали, която надничаше под холандските покривки, вдигна поглед и очите й светнаха.

— Спомняш ли си онзи път в Санкт Петербург, когато се забавихме, защото сбруите бяха откраднати? И татко си помисли, че бавачката Таша е виновна?

Фелисити се ухили на сестра си.

— Да, това е! Тази вечер ще откраднем сбруите.

— Не мислите ли, че това ще бъде също толкова очевидно, колкото и липсващата подкова? — отбеляза Пипин.

Херцогинята се обърна към братовчедката им.

— Тогава какво предлагаш?

Неопитното момиче закрачи из стаята, сякаш обмисляше вариантите.

— Вероятно можем да разхлабим някой ремък или да счупим катарама. Татко имаше едно много несръчно конярче, което изтърва кофа с фураж върху сбруята, след което тя беше напълно неизползваема.

Фелисити се засмя.

— Идеално! Сега всичко, което трябва да направим, е да примамим мис Портър и Джак тук, да ги успокоим с малко романтична музика и да се измъкнем, за да се погрижим за сбруята.

Пипин поклати глава.

— Мис Портър се придържа към приличието. Тя никога няма да остане тук с Джак без придружител.

— Бяха сами в кулата доста време този следобед — възрази Фелисити. — И щеше да си остане така, ако ти не беше влязла, за да ги извикаш за обяд.

Пипин сви рамене.

— Не беше прилично да са сами там горе.

Тя мислеше за доброто на мис Портър и просто искаше да е щастлива. Понякога Фелисити и Тали бяха… е, малко прекаляваха.

Херцогинята махна с ръка.

— Звучиш като мис Емъри. Не видя ли изражението на мис Портър, когато слезе долу? Изглеждаше силно развълнувана. Сякаш е била целуната.

Тали зяпна.

— Мислиш, че Джак е целунал мис Портър?

Сестра й кимна мъдро.

— Той е развратник, а тя жена.

Скръствайки ръце на гърдите си, Тали поклати глава.

— Тогава защо не изглеждаше по-доволна? Всъщност, когато слезе долу, тя беше пребледняла. И определено не ни позволи да се бавим на превъзходния пикник на мистър Бърдуел.

— Така е — добави Пипин. — И после целия следобед премина в уроци в стаята ни. Ако тя е влюбена жена, тогава не съм сигурна, че искам да имам нещо общо с това. Изглежда като доста нещастно състояние.

— Е, всичко ще бъде напразно, ако утре си заминем, без те да са се обикнали — заяви Фелисити.

Пипин не бе приключила с въпроса. Освен това не очакваше с нетърпение следобедното почистване в музикалната стая.

— Мис Портър изобщо не изглежда податлива към него и всичко, което двамата правят, е да спорят.

Фелисити се усмихна.

— Не виждате ли? Те са просто борбени натури.

— Ъхъм — долетя дискретно покашляне от вратата.

Фелисити и Пипин се извърнаха, а Тали бързо поправи неособено женствената си стойка.

— Мистър Бърдуел! — каза Фелисити, отправяйки поглед, който изискваше вниманието на съзаклятничките й. — Надявам се не възразявате, но мис Портър предложи да почистим малко стаята, за да може да упражним музикалните си заложби тук.

— Да, музикалните ни заложби — разпали се Тали, стана и забърза към фортепианото в ъгъла. — Лорд Джон спомена, че обича музика и си помислихме…

— Да, знам какво сте си помислили — каза старият иконом. После им намигна и добави: — И го намирам за прекрасна идея.

Ръцете на Фелисити настръхнаха. С помощта на мистър Бърдуел нищо не можеше да ги спре.

 

 

Миранда въздъхна облекчено, когато слезе за вечеря и никъде не видя Джак. Фелисити, от своя страна, изглеждаше готова да тръгне да го търси и да го доведе на масата с насочен мускет.

И очевидно би получила помощта на Бърдуел.

— Моите най-искрени извинения, мис Лангли — каза й той, — но Негова Светлост бе задържан от неотложен ангажимент.

Неотложен ангажимент, как ли не! — помисли си Миранда. Сигурно бе намерил нова дама, която да изнудва за злато.

Или която прелъстяваше…

Тя стисна устни и пропъди тази мисъл.

— Цяла нощ ли ще отсъства лорд Джон? — настоя Фелисити.

— Мис Лангли — смъмри я учителката й. — Работата и графикът на домакина ни не са наша грижа.

Тали побутваше с вилицата храната в чинията си.

— Надявах се, че ще дойде да ме слуша как свиря тази вечер.

Бърдуел й се усмихна.

— Не се притеснявайте, мис Талия. Когато Негова Светлост ви чуе на пианото, веднага ще захвърли счетоводната книга.

Миранда обходи с поглед Фелисити, Тали и Пипин и видя искра надежда в очите им. О, небеса! Не отново. И преди да е успяла да прекрати плановете им в зародиш, Херцогинята вече беше една стъпка пред нея.

— Какъв срам, мистър Бърдуел — започна момичето, — че Джак никога не се е оженил.

Миранда за малко да се задави с виното си.

— Фелисити Лангли!

— Е, така е, мис Портър — възрази тя. — Той е джентълмен, а всеки джентълмен трябва да се ожени. Мис Емъри каза така.

Твърдението на мис Емъри нямаше как да се оспори, но за всяко правило си имаше изключения, а за това нямаше по-добър пример от Дивия Джак Тремонт.

— Животът на лорд Джон си е негова собствена грижа — отвърна Миранда. — И не е учтиво да предполагаме какво трябва и какво не трябва да прави.

Непоправимата Фелисити не можеше да бъде спряна.

— Какъв срам, нали, мистър Бърдуел?

Икономът кимна.

— Ужасен срам, мис.

Момичето отправи триумфален поглед към другия край на масата. Изглежда за нея не бе достатъчно просто да си намери съюзник. Фелисити Лангли смяташе да спечели войната.

— Мъж, с прекрасен характер като лорд Джон, сигурно се чувства самотен тук в Тисълтън Парк. Със сигурност градът му липсва.

И за най-голямо разочарование на мис Портър, Бърдуел премина в атака, като истински войник.

— Ужасно самотен живот, мис.

Страдаща от заблудата, че има някакъв контрол над момичетата, Миранда знаеше, че трябва да направи последен опит да прекрати тази разрастваща се сватовническа схема.

— Фелисити Лангли, ако не спрете с тази неуместна тема на разговор, ще ви взема „Хрониките“ и ще ги изпратя на мис Емъри.

Цветът се отдръпна от лицето на момичето.

Това бе свършило работа. Сега глупостите щяха да приключат, помисли си младата възпитателка.

Но се лъжеше.

След няколко минути мълчаливо и прилично хранене, Тали се осмели да проговори. Все пак тя нямаше тетрадка, която да загуби.

— Мис Портър, може би вие ще можете да убедите Джак да дойде да послуша как свиря?

Миранда извъртя очи.

— Аз? Защо си мислите, че имам някакво влияние над Негова Светлост?

Тали изпъна рамене.

— Вярвам, че той високо цени мнението ви.

— Това са пълни глупости — отвърна учителката им.

— Не, истина е — намеси се Пипин театрално. — Джак изслушва това, което имате да кажете. — Момичето леко се усмихна. — И обича да ви гледа, когато не говорите.

— Звучи все едно е увлечен по вас, мис Портър — отбеляза Фелисити, сякаш беше експерт по подобни въпроси.

И преди младата жена да успее да им каже, че това е възможно най-глупавото нещо, откъм вратата се дочу:

— Кой е увлечен по мис Портър?

Миранда вдигна поглед и видя Джак, облегнат на рамката на вратата с развратна усмивка на лицето. Занемареният, заплашително изглеждащ мъж от последните няколко дни бе изчезнал, защото си бе направил труда да се преоблече за вечерта.

Избръснат и сресан — той дори бе подстригал косата си, този път явно с ножици. Изглеждаше почти както в апогея си в града. Тъмнозеленото сако може би беше излязло от мода преди девет години, но все още го носеше със стил и енергичност. За негова чест, шалчето му беше толкова бяло, сякаш бе прано и обслужвано от най-способния и взискателен камериер.

Тя дори не посмя да погледне към тесните му кожени бричове или лъскавите хесенски ботуши, които обгръщаха дългите му мускулести крака.

Е, може би го бе направила. Небеса, когато той изглеждаше така, беше лесно да му простиш, да забравиш опасния мъж, който се криеше под тези дрехи.

— Джак! — каза Фелисити. — Изглеждате толкова красив.

— О, да — възкликна Тали. — Бихте засрамил и най-височайшите херцози. Шалчето ви е удивително.

— Едва ли — отвърна мъжът. — Наложи се да изровя тези от сандъка. Но вашите комплименти за шалчето можете да отправите към Бърдуел — той се погрижи специално да го изглади за мен. И ме предупреди да не го мачкам, защото няма да ми приготви друго.

Пипин посочи към сакото му.

— Липсва ви копче.

Миранда почти се задави с виното си. Липсващо копче? Тя отново погледна към сакото. Велики небеса! Това беше сакото, което бе носил онази нощ.

Джак хвърли поглед към липсващото украшение и сви рамене.

— Вероятно е на дъното на сандъка с останалите ми стари градски дрехи. — Оттласна се от рамката на вратата и влезе в стаята горд и величествен като типично конте. — Е, никой ли няма да ми отговори? — попита. — Кой е увлечен по мис Портър? И не ми казвайте, че е мистър Джоунс, защото ще го изхвърля заради нахалството му.

Тали се изкиска.

— Никой — успя да каже Миранда, опитвайки се да не гледа сакото му. — Момичетата просто се шегуваха — защото това е наистина глупава мисъл.

— И защо да е? — попита той, като издърпа един стол и се настани.

Тя се надяваше бузите й да не са толкова червени, колкото ги усещаше. О, защо трябваше да се появява?

Трябваше да стои настрана.

Да я остави на мира.

— Милорд, моля ви, не ги окуражавайте — каза Миранда. — Нямам никакви заблуди относно мястото си в обществото. Отдавна съм минала възрастта, в която да пропилявам времето си в глупави мечти. — Този коментар тя изстреля към упоритите си сватовнички.

Изглежда никоя от тях не схвана намека й, тъй като всички обърнаха глави към Джак, за да видят как ще отговори.

— Не мисля, че възрастта има нещо общо с това — отвърна той, — когато една дама е красива колкото вас, мис Портър.

Тя? Красива? Това беше чисто и просто фалшиво ласкателство.

Тали изпусна изпълнена с копнеж въздишка, която сякаш казваше, че няма търпение да дойде денят, в който някой мъж ще каже същото и за нея.

— Смятате мис Портър за красива, лорд Джон — подтикна го Фелисити и отправи „казах ви“ поглед към учителката си.

— Мис Портър има рядко срещана класа — продължи мъжът, а очите му срещнаха тези на Миранда и ги задържаха. Бяха напълно способни да разтопят цялата й решителност да напусне Тисълтън Парк с непокътнати връзки на корсета.

Погледът му я поглъщаше, изпращаше тръпки по гръбнака й, караше кожата й да гори, сякаш пръстите му бяха върху връзките на корсета й и сръчно ги развързваха.

Тя трябваше да каже нещо, да направи нещо, за да се отърси от хватката му, да прекрати тази нелепа игра, но думите й изневеряваха. Опасният развратник я караше да се чувства замаяна и не й достигаше въздух.

О, моля те, кажи нещо — подтикна се тя. — Кажи нещо, за да сложиш край на това опасно изкушение.

В стаята настъпи тишина, тъй като момичетата се взираха с отворени усти в двойката пред себе си и решителната искра в очите на Фелисити говореше за триумф.

Това беше достатъчно, за да подтикне Миранда към действие.

— Наистина, всички вие сте ужасни шегобийци — каза младата жена. — Но аз съм напълно доволна от живота си и никога не съм била смятана за красива, въпреки уверенията на лорд Джон. — Тя спря и попи устни със салфетката си. — Освен това сигурно си спомняте, че той е бил далеч от Лондон толкова много години и паметта му, както и стандартите му за красота, не са на нужната висота.

Фелисити сбърчи чело. Недоволството й от продължаващото упорито незачитане на възможностите за брак у мис Портър изглежда щеше да й докара апоплектичен пристъп. Но тя все още не бе приключила.

— Джак — каза момичето сладко, сякаш хвърляше въдица, покрита с мед. — Обичате ли музика?

 

 

Миранда стисна зъби и влезе в музикалната стая, сякаш беше пълна с френски пехотни мини. Не само че момичетата открито не зачитаха нарежданията й да прекратят всякакви сватовнически опити, но за да станат нещата още по-зле, мистър Бърдуел не отстъпваше на тяхното безочие и очевидна решителност.

Е, тя със сигурност нямаше да се поддаде на машинациите на три ученички и прокуден лондонски иконом.

Не че Джак й помагаше някак. Противният мъж беше приел поканата на Фелисити за музикална вечеринка, сякаш щеше да се състои в най-луксозния лондонски салон.

И все пак, когато влезе в елегантната стая, Миранда се върна девет години назад, в своя кратък сезон — по ъглите горяха свещи, а цветята във вазите изпълваха помещението с аромат на рози. Не бяха култивирани парникови растения, а ароматни опияняващи цветове от гъсталака храсти, които растяха диво из неподдържаните земи на Тисълтън Парк. Аромат, който изпълваше сетивата с нотка, подтикваща към изкушение. Като самия господар на къщата.

— Честна дума — възкликна Джак като истински лондонски развратник, — как, по дяволите, е станало всичко това?

Обиколи стаята, оценявайки промените, привидно неосъзнаващ магията, която бяха предназначени да разпръснат.

— Не беше нищо, което леко почистване и няколко свежи цветя да не могат да свършат — каза Фелисити. — Идеята беше на мис Портър.

Миранда се сви.

— Така ли? — попита мъжът.

Да почистят, да. Това беше нейна идея. А не този дирижиран опит да бъде хвърлена отново в обятията на лорд Джон.

— Беше малък жест, с който да ви се отплатим за гостоприемството — отвърна тя.

Джак отправи поглед към нея, който казваше, че добре е разбрал скрития смисъл на думите й. Малък жест за жалкото му гостоприемство.

Продължи обиколката си из стаята, оглеждайки всички промени и изведнъж спря.

— Имам фортепиано? — попита той, а веждите му се извиха дяволито. — Кога съм се сдобил с това?

— При това доста добро — ухили се Тали при шегата му. — Беше чудесна находка. Много по-добра от купищата прах, на които се натъкнахме зад дивана.

Младият мъж се поклони на трите момичета.

— Не бива да ви пускам да си ходите. Сигурен съм, че ако ви оставя за още две седмици, ще откриете всякакви съкровища — освен уникалната ми колекция от прах.

Докато повереничките й се смееха на остроумието на Джак, Миранда се чудеше какви точно тайни биха открили — ако имаше нещо подобно на нещата, които бе открила в кулата на Албин, за тях със сигурност щеше да е по-добре, че си тръгваха на сутринта.

Особено за нея. Тъй като начинът, по който Джак караше чувствата й да отлитат далеч от здравия разум, бе по-опасен от оковите, барута и пистолета.

Поглеждайки към красивия мъж с тъмната сресана коса и изсечена челюст, тя си помисли, че по-скоро й прилича на паднал ангел, отколкото на джентълмен.

А ангелите падаха с основателна причина. Този беше изключително непостоянен: груб в един миг, чаровен и красив в следващия, само за да се обърне и да се превърне в неустоим изкусител.

Докато Джак Тремонт беше господар на тази къща, тя не можеше да остане.

Момичетата се бяха скупчили около домакина им и говореха за своите музикални открития, необикновените вази и вносните антикварни предмети, но той не им обръщаше никакво внимание. Погледът му се издигна над главите им и обходи стаята, докато не я откри.

Дълбок, пронизителен взор, който я примамваше към него, както свещ лятна пеперуда. Мис Портър потрепери и уви шала по-стегнато около раменете си.

Престани, Миранда — каза си. — Спомни си изчезналата жена. Отчаяната му нужда от злато.

Тя почувства непреодолимо желание да насочи вниманието му другаде.

— Талия, вероятно ще можеш да покажеш на лорд Джон колко ценно фортепиано притежава, като ни посвириш.

Момичето направи реверанс и забърза към инструмента, нетърпеливо да започне.

И така, когато всички бяха насочили вниманието си към изпълнението, Миранда обиколи стаята, наслаждавайки се на музиката и на работата, която девойките бяха свършили с някога прашната и неизползваема стая.

Спря пред старинна дъска за шах. Фигурките бяха прилежно наредени в очакване битката да започне.

Младата жена не можа да се сдържи. Пресегна се и вдигна една пешка. Дъската предизвика спомени за безбройни вечери, които бе прекарала, седнала срещу баща си, докато той я учи на тънкостите на шаха и й разказва за бизнеса и търговията между игрите.

За съжаление твърде късно бе осъзнала, че баща й не гледа на нея като на нещо повече от пешка в собствените си амбиции — да се погрижи да я омъжи, за да подобри бизнеса си. Майка й беше в същата позиция, макар да не умееше да играе шах.

Миранда беше просто част от амбициите на родителите си. Но в главата й изплува далечна мисъл.

Дори и най-обикновена пешка понякога може да вземе цар.

— Съжалявам за днес, мис Портър — долетя най-разкаяния и искрен нисък глас, който бе чувала. — Действията ми бяха непростими.

Вдигна поглед към Джак, все още стискайки пешката в ръка.

— Забравено е.

— Не ми се вярва — настоя домакинът им и погледна в другия край на стаята, сякаш преценяваше дали разговорът им се подслушва, или не. — Виждам го в очите ви.

Тя отмести поглед и пое дълбоко дъх.

— Вече е забравено.

Трябва да е. Беше прекалено опасно, твърде неконтролируемо.

Незабравимо.

— Обикновено не съм такъв задник…

Обръщайки преценяващ поглед към него, жената повдигна едната си вежда в отговор.

Той сви рамене и по лицето му се разля онази усмивка, която му бе служила толкова добре през лудешките му години.

— Вероятно това също е отдавна забравено.

Миранда върна пешката на мястото й върху дъската.

— Доста добре ги контролирате — каза Джак, кимайки към момичетата. — Сватовническите им усилия са направо прозрачни тази вечер.

— Не толкова, колкото би ми се искало — отвърна тя.

И двамата се засмяха и тя усети как една тухла от стената, която бе издигнала около себе си, се строши. Въпреки опитите й да удържи и да сложи камъка обратно на мястото му, Джак Тремонт отново сриваше решителността й.

— Нападате като жена с военен ум, мис Портър — отбеляза той, като взе една пешка и я премести в игра. Вдигна към нея поглед, с който я предизвикваше да изиграят една партия.

— Не е така — отвърна му, приемайки предпазливо предизвикателството. Нямаше да загуби тази битка.

— Смятам, че бихте прогонили французите от Испания по-бързо от самия Уелингтън.

— Ха!

— Вижте какво сторихте с тази стая само за един кратък следобед.

— Не съм направила нищо — отговори тя, съсредоточавайки се върху дъската пред себе си, избягвайки погледа му. — Момичетата сториха всичко.

— Да — каза Джак и премести единия топ. — Но не мога да повярвам, че сами са развили подобно чувство на самостоятелност. Качество като това, обикновено трябва да бъде насърчено у една млада дама. Или да бъде взето за пример отнякъде.

Миранда усети намека в думите му чак до върха на пръстите на краката си, но нямаше намерение да отстъпва. Не и за това, не и за каквото и мнение да се опитваше да й наложи.

— Не мислите, че самостоятелността е вродено качество?

Той сви рамене и направи следващия си ход.

— Ами вие, лорд Джон? От кого сте се научили на… самостоятелност?

— От една дама — каза той нежно, като взе царицата и внимателно я вкара в игра.

Дама. Но разбира се. Още една тухла се пропука и падна право в краката й, когато вътре в нея се разпали огънят на ревността. Коя бе тази жена, която имаше такова влияние върху Джак, че бе успяла да освободи дивото в него?

Жената, която бе чула миналата нощ?

Дамата в библиотеката звучеше като по-възрастна от него, но Миранда се съмняваше, че той е от типа мъже, които се интересуват от подобни условности — особено, когато жената не се съобразява с благоприличие и коректност и самоуверено крачи в живота.

Такава, която не би избягала от тайните на Тисълтън Парк, а би ги разкрила безсрамно, целенасочено, без да се интересува от опасностите, които може да крият. Чиято вътрешна светлина би озарила нощта и заблестяла като фар в небето.

Тя вдигна поглед към Джак, който задълбочено изучаваше дъската, и осъзна, че колкото и да объркваше сетивата й, истинската опасност, която той представляваше, истинското изкушение бе желанието, което пробуждаше у нея — да изживее живота си със смелост и дързост, които никак не й бяха присъщи.

Да остави духа си да полети над правилата и благоприличието, в чиито затворник се бе превърнала.

И все пак сърцето й подготвяше опасен бунт, надигаше боен вик, който заглушаваше здравия разум и потъпкваше всякакви аргументи.

Какъв бе смисълът да води благоприличен живот, ако никога не е живяла?

Миранда погледна разсеяно към дъската и видя нещо, което не би забелязала, ако това противоречие не бушуваше във вените й. Отдръпна пръсти от пешката, към която бе посегнала, и премести царицата си в опасна позиция.

Джак се ококори.

— Сигурна ли сте за това?

— Напълно — каза уверено.

Мъжът направи хода, който тя очакваше от него, взе царицата й и продължи напред, мислейки, че я е притиснал в ъгъла.

— Шах.

Миранда се направи на изненадана. След това хладнокръвно се пресегна към пешката, която бе пропуснал.

— Шах и мат.

В първия момент той не можа да реагира и само се взираше в дъската, все едно не можеше да повярва. После вдигна поглед към нея, сякаш я виждаше за пръв път.

— Мис Портър! Изненадвате ме… отново.

Тя не успя да отговори, страхувайки се от глупостта, която можеше да изрече, подтиквана от препускащото си сърце.

Пипин се надигна от мястото си, приближи се към дъската и заразглежда фигурите.

— Каква майсторска игра, мис Портър. Не знаех, че умеете.

— Играех, като бях малко момиче — призна младата жена. — Оттогава минаха години.

— Очевидно не сте изгубила способностите си — каза Джак, като все още гледаше към дъската и повтаряше ходовете в опит да разбере как бе пропуснал да види капана, в който бе попаднал. Когато стигна до момента, в който го бе разсеяла, той кимна и й се ухили. — Какви други тайни криете, мис Портър?

Миранда усети подвеждащия въпрос до мозъка на костите си. Сякаш се опитваше да я съблече. Още по-лошо, преди да успее да му отговори официално, за да го постави на мястото му, Тали отвърна вместо нея.

— Тя танцува прекрасно, милорд — каза му момичето.

Каква лъжа.

Погледът на Миранда се насочи към нахалната малка сватовница.

— Не е вярно! — възкликна тя.

Фелисити се намеси, за да подкрепи сестра си.

— Мис Портър е ужасно скромна относно постиженията си. Затова беше идеална преподавателка по благоприличие.

Възпитателката им се изправи и отвори уста, за да отрече и това обвинение, но очевидно сестрите Лангли не се страхуваха дори от заплахата, която им бе отправила преди вечеря — цял месец плетене на пелени за сираците при най-малкото нарушение.

— О, да, Джак — извика Тали от скамейката пред фортепианото. — Монсеньор Гис, учителят ни по танци, веднъж обяви, че уменията на мис Портър са достойни за парижката опера.

Оперна танцьорка! Сравняваха я с оперна танцьорка! Защо просто не я обявяха за най-търсена развратница и да приключат с опитите си да я тласнат в обятията му?

От своя страна, лорд Джон се засмя.

— Чудесно! Винаги съм имал слабост към танцьорки в операта. — И нахално намигна на Фелисити и Тали. — Но има само един проблем, мис Лангли — каза той, почесвайки глава и оглеждайки стаята.

— Какъв? — попита Фелисити, нетърпелива да разбере какво би подтикнало лорд Джон към действие.

— Място за танци — отвърна. — Как бих могъл да поканя почитаемата ви учителка на танц без нужното място?

Фелисити ококори ужасено очи, сякаш осъзнаваше, че е забравила много важна част от плана им. Тя бързо накара Пипин да й помогне с преместването на мебелите.

Миранда извърна поглед, проклинайки момичетата.

Бяха непоправими, но учителката им знаеше как да се увери, че никога повече няма да сторят нещо подобно. О, да, до утре вечер щеше да знае колко точно пъти могат да напишат „няма да се правя на сватовница“ между Тисълтън Парк и дома на лейди Калдекот. Не я интересуваше дали ще отнеме всяка една празна страница в „Хрониките“ на Фелисити.

Още по-лошо, изглежда нехранимайкото с готовност следваше плана на момичетата, тъй като им помагаше да пренаредят стаята. Склонността им към пакости изглежда се харесваше на проклетия негодник.

— Зная най-подходящата мелодия — каза Тали, ровейки се из листите пред нея. — Разбира се, ако искате да опитате нещо различно. Двете с Херцогинята научихме този танц точно преди татко да ни изпрати в училището.

Миранда вече клатеше глава, когато Джак каза:

— Чудесно! Кога започваме?

Фелисити пристъпи напред.

— Трябва ви партньор, милорд — обясни тя, побутвайки го не много деликатно към Миранда.

— Разбира се. Колко грубо от моя страна — заяви той. Прочиствайки драматично гърлото си, се поклони ниско, сякаш го представяха на краля. Когато се изправи каза: — Мис Портър, ще ми окажете ли честта да ми партнирате в следващия танц? — И погледна към Тали. — Какво ще танцуваме?

— Валс — отвърна тя. — Бавачката Биргит ни научи, когато татко беше назначен във Виенския двор.

— Страхувам се, че не го умея — призна Джак.

— Нито пък аз — добави Миранда бързо, надявайки се, че с това ще сложи край. Можеше да си представи що за танц е показала на момичетата една от съмнителните им бавачки.

Тали махна с ръка при протеста им.

— Много е лесен и е най-предпочитан в цяла Бавария и Австрия. Не мога да проумея, защо не се танцува в Англия. — Тя погледна към нотите и приглади страниците, преди да кимне на сестра си. — Фелисити, покажи на лорд Джон как да държи мис Портър.

— Да ме държи? — възрази учителката им, отстъпвайки назад, докато не бе спряна от солидната стена зад себе си.

Той протегна ръце към нея.

— Хайде, мис Портър, няма защо да се страхувате от един обикновен танц от Континента, нали?

Не от танца се ужасяваше Миранда. Бяха четирите прости думи, които я караха да трепери.

Да държи мис Портър.

Джак намери паниката й за почти забавна. Наистина ли си мислеше, че ще я насили тук в музикалната стая, пред очите на повереничките й и Бърдуел?

Е, може би не трябваше да отговаря на този въпрос, имайки предвид поведението му по-рано през деня. Но колко скандален можеше да бъде този валс, щом две млади дами, които още не бяха излезли от ученическата стая, знаеха стъпките?

Той напълно бе забравил с кого си има работа.

Фелисити дипломатично пристъпи напред.

— Сега трябва да хванете ръката на мис Портър и да я вдигнете — обясни тя, като хвана пръстите на учителката си и долепи дланта й към тази на Джак.

Бяха в провинцията — в Тисълтън Парк — и мис Портър не спазваше етикета, поради което не си бе сложила ръкавиците.

Бледата й кожа се притисна срещу неговата.

Бяха изминали години, откакто бе държал женска ръка, а още повече, без да е облечена в ръкавица, и изживяването го свари неподготвен.

Пръстите му инстинктивно се свиха уверено и покровителствено около нейните. Той осъзна, че държи ръката й, сякаш бе намерил нещо скъпоценно, отдавна изгубено.

И когато погледна в очите й, забеляза предпазлива искра.

Тя също го усещаше и това я плашеше.

По дяволите, това го изнервяше. Беше същият огън, който почти го бе подлудил този следобед в кулата. Затова бе стигнал до там, че да се облече като джентълмен тази вечер, надявайки се, че старите му дрехи ще го заредят с решителност да се държи като честен и почтен мъж.

Беше пълен глупак да я смята за част от конспирацията, за която се носеха слухове, че се върти около него. Мис Портър не беше нищо повече от това, което изглеждаше — стара мома, готова да събира прах върху някой рафт.

Това го дразнеше. Не че беше негова работа, но изглеждаше чиста загуба как дама, обучена да поддържа един мъж напълно организиран, да прекарва остатъка от живота си в някоя самотна, отдалечена къща. Например Тисълтън Парк — откакто бе дошла, се хранеха редовно, стаите бяха чисти, бе внесла усещане за ред, каквото той си мислеше, че не е възможно сред тази купчина стари камъни.

Макар да знаеше, че да види дама като мис Портър да пропилява последните си шансове не е единствената загуба. Подозираше, че както би управлявала къщата с желязна ръка, така и би се превърнала в господарка на нощите му…

— Сега какво? — попита той Херцогинята, надявайки се танцът да започне и да приключи с това.

Момичето се смръщи на двойката.

— Трябва да застанете по-близо един до друг.

Мъжът направи малка крачка напред.

— Джак — оплака се Фелисити, — изобщо няма да можете да я държите от такова разстояние. — Крайно незадоволена от малката стъпка, която той бе направил, тя сложи ръка на гърба му и го бутна към учителката си.

Ръката на мис Портър се озова на рамото му, за да запази равновесие, и двамата се оказаха толкова близо един до друг, колкото си позволяваха само любовници. Лорд Джон не се съмняваше защо валсът на Тали се бе задържал на Континента.

И изглежда досадната малка Херцогиня още не бе приключила с тях.

— Сега, Джак, сложи другата си ръка върху… върху… — Тя наклони глава настрани и се вторачи в учителката си, сякаш не знаеше как да го каже. — О, добре — рече най-накрая, хвана дланта му и я стовари върху кръста на мис Портър.

Когато той я докосна, Миранда изпита паника.

— Фелисити, не мога да повярвам, че този танц се изпълнява така — възрази учителката й. — Това е неприлично, неуместно, неморално…

С всяко възражение се опитваше безуспешно да се изтръгне от захвата му, но ръцете му я държаха здраво. Скоро мъжът откри, че бе все едно да се опитваш да удържиш огън.

Може би имаше нещо в този валс…

— Но това е правилната позиция, мис Портър — обясни Фелисити. — Такава беше модата във Виенския двор.

— Представям си — добави Джак, чудейки се какво биха казали матроните в Алмак за подобна позиция на партньорите.

И все пак свещените зали вероятно биха се препълнили с всеки приемлив, здрав джентълмен в Лондон, ако това означава, че би могъл да лудува толкова открито с дамата на сърцето си.

— Е, не мисля… — продължи Миранда с протестите.

— Шшш — каза й той, придърпвайки я по-близо, докато тя не се опря в него. — Като бивша учителка, бих си помислил, че ще сте по-склонна да научите нов танц.

— Не вярвам, че се прави така. В такава близост — повтори младата жена.

Фелисити прехапа устна и ги погледна.

— Мисля, че мис Портър е права, милорд. Държите я твърде близо.

„Не толкова, колкото ми се иска.“ Едва успя да възпре думите, преди да са излезли от устата му и да са шокирали партньорката му. Беше достатъчно разтърсващо, че изобщо си мислеше подобно нещо.

Херцогинята отново ги погледна и този път най-накрая изглеждаше доволна от постигнатото.

— Тали, готова ли си?

Близначката й кимна и засвири произведение, което Джак разпозна като Моцарт.

— Пипин, ела да ми помогнеш — помоли братовчедката си настоятелната сватовница.

Двете момичета се приготвиха, сериозно решени да изпълнят танца перфектно.

— Следвайте ни — нареди Фелисити.

Мъжът стисна ръката на Миранда и й намигна, предизвиквайки я да продължи с не особено деликатното си гримасничене.

— Хайде, мис Портър, никога ли през живота си не сте правила нещо неблагоразумно?

Без да броим този следобед.

— Едно, две, три — каза Фелисити и се плъзна из стаята с братовчедката си. — Едно, две, три.

Преди партньорката му отново да е запротестирала, Джак последва указанията. Мис Портър се препъна, но той я държеше здраво и я поведе със себе си.

Първоначално се блъскаха и препъваха из музикалната стая, както и във Фелисити и Пипин.

Тали престана да свири и всички избухнаха в смях. Момичетата се кискаха доволно, но нямаше нищо по-изненадващо от смеха на мис Портър.

Той се разнесе из стаята със същата магия като изкусителните ноти на Моцарт.

— Джак, това никога няма да се получи. Трябва да внимавате повече — смъмри го Фелисити.

— С какво? С мис Портър или с мебелите?

Миранда затвори очи и поклати глава, като добра учителка пред недисциплиниран, но очарователен ученик. Но усмивката върху устните й опровергаваше неизказания й протест.

— Просто опитайте пак — подтикна ги Фелисити, докато кимаше към сестра си да засвири отново. — С Пипин ще седнем и ще ви оставим повече място.

Тали засвири на фортепианото и музиката отново се разнесе из стаята.

Джак сведе поглед към мис Портър — бузите й горяха, а в очите й искреше веселие. Още по-лошо, кичур червена коса се бе измъкнал от строгия й кок и молеше да бъде прибран обратно на мястото си… или някой да си поиграе с него.

Съмняваше се, че тя би одобрила което и да е от двете.

— Готова ли сте? — попита я вместо това. — Мисля, че ни очакват.

— Още един танц — каза Миранда, — дори и само за да сложим край на вмешателството им.

Изрече го с увереността, че един танц не може бъде опасен.

Той дори споделяше убеждението и решението й, тъй като в живота му нямаше място за възела, който момичетата се опитваха да затегнат около него и мис Портър.

И все пак, до края на живота си Джак щеше да поглежда назад към този единствен танц и да се чуди. Какво е било? Увличащата музика? Мелодията определено бе нахранила душата му и съблазнила сетивата му. Замайването от въртенето из стаята, докато стените, аплиците и мебелите сякаш бяха изчезнали и двамата с мис Портър бяха останали единствените хора на света.

Внезапно той забрави… забрави задълженията и отговорностите си. Даш, фенерите, които трябваше да бъдат запалени. Забрави всичко това. Но не музиката или танцът разпръскваха тази магия.

Беше самата дама.

Никога не се бе чувствал толкова… толкова завършен, докато държи жена. Това отнемаше дъха му.

И изглежда тя бе обхваната от същата омая.

Докато отначало беше неопитна и скована, малко по малко се бе отпуснала и се въртеше еднакво изгубена в магията с него.

Можеше да се разчита на виенчани да стигнат до сърцето на нещата — този валс не беше нищо повече от съблазняваща прелюдия.

Мислите му се насочиха от танца към съблазняването и желанието му да открие какви други прелести криеше под скромните си рокли мис Портър. Да открие дали прекрасният й смях ще се превърне в чувствено мъркане от екстаз, докато той я изкушава да излезе от святия си манастир на благоприличието.

Въртеше я наоколо и с всяка следваща нота я желаеше все по-силно.

— Е, какво мислите сега за сватовническите им усилия? — попита Джак, докато се носеха към далечния край на стаята, далеч от ушите на любопитната им публика.

Миранда въздъхна.

— Предполагам, че ви дължа извинение. Страхувам се, че съм подценила решителността на Фелисити.

— Сигурен съм, че не сте нито първата, нито последната — сви рамене той. — Ще изпитвам съжаление към Лондон, когато пристигне там за сезона си. Тя ще преобърне всички мъже надолу с главата, матроните ще се хранят от ръката й, а останалите многообещаващи млади дами ще се молят за инвазия на обединените армии на Континента, за да спрат решителната й атака.

Мис Портър се засмя.

— Тя ще бъде най-голямата реклама на мис Емъри.

Партньорът й я завъртя покрай момичетата. Фелисити и Пипин седяха на дивана, усмихвайки се доволно.

Джак се наведе по-близо.

— Какво смятате, че ще кажат, ако ви целуна?

— Да не сте посмял, лорд Джон — възкликна младата жена и се отдръпна назад.

— Казвате го заради тях или заради себе си?

— И двете.

Все пак отново се наведе и прошепна съблазнително в ухото й.

— Убедена ли сте?

Миранда леко се препъна и той получи отговора си.

Щеше да я целуне. Да я целуне и да я привлече в обятията си, в леглото си, в живота си.

Внезапно видя как Тисълтън Парк се променя покрай него. Видя го такъв, какъвто би трябвало да бъде през всички тези векове — дом, изпълнен с любов и смях.

Докато се рееше в тези изкусителни мечти, часовникът върху камината отбеляза часа. Иззвъня с такава ярост, каквато не бе чувал преди.

По дяволите, проклетото нещо вероятно не бе навивано от двадесет години, при това с основателна причина — можеше да събуди и мъртвец.

Но все пак беше достатъчно предупреждение. Това беше Тисълтън Парк, дом на побърканите и склонните към участие в скандали. С всеки удар на часовника Джак имаше чувството, че лудите му и неразбрани роднини крещят срещу проклетата съдба, която ги бе приковала в тази лудница.

Включително и него самия.

Спря на място и пусна мис Портър, сякаш се отърсваше от кошмар.

Да се ожени за някаква госпожица? Това вече беше прекалено. Достатъчно лошо бе да има гости в Тисълтън Парк, но съпруга? Тя би очаквала обяснение за честите му отсъствия, които той не искаше да разкрива… на никого.

Поглеждайки към червения немирен кичур, розовите й бузи и искрата в очите й, Джак разбра нещо друго.

Не би могъл да поеме такъв риск с мис Портър. Да я изложи на опасност. Неговият живот беше без значение. Бе се примирил с този факт в мига, в който бе дошъл тук, и поел отговорностите, които идваха заедно с това да бъде господар на този дом — но по свой собствен избор. Но не и тя, нейният живот… не бяха негови, за да ги излага на опасност.

Той отново погледна към часовника.

— Колко е късно! — каза и прекара ръце през косата си, задържайки ги надалеч, преди да са се протегнали, за да откраднат ръката на мис Портър.

Преди да я е поканил отново да танцуват. Преди да помоли Тали да свири до зори.

Да си позволи да прекара часовете в обятията на мис Портър и да забрави за опасностите, които се спотайваха по пъстрите брегове на Англия. Защото точно това го чакаше тази нощ.

— Какво имате предвид под късно? — възрази Фелисити. — Кажете, че не е така, Джак.

— Да, страхувам се, че имам… ъм… някои бизнес въпроси, за които трябва да се погрижа — излъга той. — Да, това е. Работа с имота. Мистър Джоунс е взискателен служител и трябва да наваксам с моята… моята кореспонденция, в противен случай сутринта ще бъде много недоволен от мен, ако не съм приключил.

Той се поклони ниско и излетя от стаята, без да каже и дума повече.

 

 

Миранда проследи с поглед как Джак си тръгва. Кореспонденция, как ли не!

Един поглед към Тисълтън Парк разкриваше, че работата е последното нещо, което господарят на къщата смята да прави.

— Но… но… — запелтечи Фелисити след него. Момичето изпусна една въздишка и се стовари обратно върху дивана със скръстени върху гърдите ръце. — Бяхме планирали всичко.

— Не разбирам — каза Тали, надигайки се от мястото си при фортепианото и застана до близначката си. Тя сложи успокоително ръка върху рамото на сестра си. — Той не трябваше все още да тръгва. Не и преди да… — Думите й секнаха, когато погледна към учителката им. — Искам да кажа…

Миранда сбърчи чело.

— Какво точно очаквахте вие трите?

— Всичко отиде на вятъра! — отчая се Херцогинята. — Сутринта ще си заминем и… и…

— Лорд Джон няма да обяви намеренията си към мен?

— Точно така! — заяви Фелисити. Тя изглеждаше облекчена, че мис Портър разбира какво е заложено. — Той наистина е увлечен по вас.

Младата жена се приближи до дивана и седна до повереничката си, като й отправи утешителна усмивка.

— Пипин, Тали, хайде елате и седнете — каза на останалите. — Нека ви обясня къде сгрешихте с плановете си.

Момичетата с готовност заеха местата си.

Учителката им пое дълбоко дъх.

— Не можете да накарате човек да се влюби насила.

Те постояха мълчаливо за няколко мига, сякаш очакваха още разяснения по този толкова важен въпрос.

— Това ли е? — оплака се Фелисити. — Да не подтикваме увлечението му? Мис Портър, ще ви трябва нещо по-добро от това. Освен това, бавачката Таша винаги казваше, че всеки мъж може да бъде склонен с добра храна, правилното вино и подходящо осветление.

— Не мисля, че е имала предвид брак, Фелисити — обясни й Миранда.

— Оу — измърмори тя и внезапно се изчерви, сякаш й стана ясно какво бе имала предвид бавачката й. — О, боже.

— О, небеса! — добави Тали, стигайки до същото заключение. — Никога не сме смятали да… е, това не би било прилично.

— Да, именно — добави мис Портър.

Пипин местеше поглед от едната към другата.

— Какво? За какво говорите?

— Ще ти обясня по-късно — прошепна Фелисити.

Миранда се изправи и огледа музикалната стая.

— Наистина сте свършили прекрасна работа с преобразяването на стаята.

Момичетата засияха при похвалата й.

— Жалко, че всичко ще се върне под холандските покривки и ще се покрие с прах само след две седмици — каза Тали. — Една господарка би се отразила добре на къщата. Виждала ли сте някога толкова зле управлявано място, мис Портър?

— Не, Тали. Честно казано, никога не съм била в подобна къща.

Фелисити стана и се запъти към вратата, сякаш все още прехвърляше събитията от вечерта наум и се опитваше да реши какво би могла да направи по-различно.

— Не смятате ли за странно това, че изведнъж лорд Джон трябваше да се погрижи за работата си? Имам предвид, че е десет часът вечерта. — Тя сложи ръце на кръста си.

— Да, Фелисити, странно е, но трябва да имаш предвид и другия ключов елемент, който не си взела под внимание.

Момичето извъртя глава.

— Какво?

— Имаш си работа с мъж. А те не са нито предвидими, нито надеждни.

— Проклети да са всички — оплака се Фелисити.

— Задръж това изказване, докато намериш конкретния, когото да проклинаш — посъветва я учителката й. — Сега нека се оттеглим, тъй като утре трябва да пристигнем у лейди Калдекот отпочинали и готови за щедрото й гостоприемство.

Далеч от лорд Джон Тремонт.

Тя игнорира протеста, който се надигна в сърцето й, и тухлите в решителността й, които се бяха пропукали.

Не, така трябваше да бъде.

А когато се прибираха по стаите си, на Миранда й се стори, че чу как входната врата се отвори и затвори.

Хм. Работа, как ли не! По-скоро котарак на среднощен лов. Въпреки напредналата му възраст — помисли си тя леко развеселено.

Трябваше да се върне към оценката, която сър Норис бе дал. Джак Тремонт не беше никакъв джентълмен и това беше урок, който всички трябваше да запомнят.

Младата жена въздъхна и избута момичетата към леглата им, пожелавайки им лека нощ, след което се оттегли в своята спалня. Несъзнателно прекоси стаята и отиде до прозореца. Тъмнината на нощта не предлагаше никакви следи за това къде бе отишъл лорд Джон. Не че тя търсеше някакви.

Въпреки безмълвното й твърдение, че не се интересува от нощните му похождения, за нейно разочарование усети непозната болка. Копнеж за нещо, което никога нямаше да опознае.

Какво би било да бъде жената, която го чака през нощта…

 

 

Джак стигна до кулата и запали фенер. Постави го на прозореца, като се надяваше, че този път Даш и корабът му ще чакат сред вълните, готови да рискуват и да изпратят лодка на брега.

Но, по дяволите, как щеше да обясни, че не носи златото, което бе обещал на дръзкия американец? Даш бе толкова непредвидим, че Джак не би бил изненадан, ако прибереше греблата и никога не се върнеше. Слезе по стълбите и внимателно тръгна по стръмната пътека към скалистия бряг.

Бруно бе предложил една възможност — да дадат момичетата на капитана в замяна на товара.

Джак се засмя. Със сигурност изчезването на Фелисити Лангли би било услуга за всички неженени мъже в Англия.

Но той харесваше Даш прекалено много, за да му погоди такъв номер.

Докато изминаваше последните няколко фута по плажа, оглеждаше вълните.

— Хайде, Даш — прошепна младият мъж. — Не ме разочаровай тази нощ.

Над главата му няколко звезди блещукаха в пролуките между облаците.

Проклятие, ако времето продължеше да се прояснява, луната щеше да се покаже и да ги направи лесно забележими. Нещо, от което нито той, нито Даш се нуждаеха.

Тогава, през равномерния, никога неспиращ грохот на вълните, се дочу самотно изскърцване. Гребла? Поне си помисли, че са. Но все пак можеха да бъдат и парчета плаваща дървесина, триещи се едно в друго.

Джак застана неподвижно и се взря в тъмнината. Забеляза лодката, чак когато едва не връхлетя отгоре му.

Ако не друго, то Даш много добре си знаеше работата. Греблата бяха увити, а лодката боядисана в черно — като вълните, които я обгръщаха. Всичките му мъже бяха облечени еднакво — с тъмни каскети и черни вълнени сака. Те се сливаха с нощта като безшумна банда пирати — каквито някои от тях бяха.

Дори и Даш. Което само подсилваше лошите предчувствия, които владееха Джак от седмица насам. Даш в черно? Младият капитан обикновено се обличаше в най-цветните дрехи, които можеше да открадне. Това засилваше страхопочитанието породено от странното му облекло и заплашителна походка у всеки срещнат. Джак нагази във водата, за да ги посрещне и когато се приближи до лодката осъзна, че на борда има само един допълнителен пътник.

Стомахът му се сви — нещо не беше наред. Къде беше остатъкът от товара?

— Какво е това? — попита той.

— Спокойно, приятелю. Остатъкът от стоката е в безопасност на борда на „Цирцея“ — каза му Даш, като скочи от лодката и му помогна да я издърпат на брега. — Ще ги докараме, щом получа златото, което ми бе обещано.

— Закъсня — рече Джак. — Не плащам за забавил се товар.

Американецът изсумтя.

— Ще платиш. Щях да пристигна още преди седмица, ако нямах проблеми с измъкването от Кале, а после проклетата френска фрегата не ме бе преследвала до Атлантическия океан. Трябваше да отида чак до Бостън, за да разкарам тези жабари от кърмата си. — Той се ухили и му намигна. — Но дяволът им се отплати с тази буря. Французите нямат куража да се справят с вятър като този. Последния път, когато видях копелетата, корабът им се клатушкаше насам-натам като някоя старица. Така че плащай, Тремонт, пътуването беше твърде проблемно за вкуса ми.

Джак скръсти ръце на гърдите си.

— Даш, знаеш правилата. Никакво злато, докато не получа товара си. Целият.

— Виж, Тремонт — каза младият капитан с провлечения си американски акцент, — доверих се на думата ти миналия месец, когато ми обеща тлъсто възнаграждение ако направя още едно допълнително пътуване до Франция заради теб. Когато се върнах на кораба и преброих парите, се оказа, че част от тях липсват. — Морякът се облегна на носа на лодката. — Нека се поправя — по-голямата част липсваше. Няма да бъда подлъган отново с боядисано олово.

Дотук с уверенията на Бруно, че монетите на братовчед му ще свършат работа.

Пътникът в лодката стана и понечи да слезе, но двама мъже от екипажа изкараха пистолети и ги насочиха към „госта“ им.

— Не толкова бързо, мистър Грей — посъветва го капитанът. — Струвате повече жив, отколкото мъртъв. Два пъти повече, отколкото ми бе обещано, предполагам.

— Даш, ти твърдоглаво, арогантно копеле… — избухна Джак. — Не знаеш ли какво е заложено тук? Предай ми Малкълм. Предай ми всички и ще се погрижа да получиш три пъти повече, отколкото искаш.

Американецът пристъпи по-близо.

— Предполагам, това означава, че не носиш златото ми, макар да изглеждаш облечен, сякаш ще обираш самия крал. От балната зала ли те изкарах, Тремонт? Затова ли бързаш толкова? Жена ли те чака горе? — Копелето се разсмя.

Джак пое дълбоко дъх и овладя желанието да стовари юмрука си право в самодоволната физиономия на Даш. Вместо това прокле лошия си късмет. Бурята, гостенките му, скъперницата Пим и Външното министерство, което никога не плащаше сметките му.

Работата на Джак беше да се грижи английските шпиони и агентите на Външното министерство да отплават от бреговете на Англия към сърцевината на Франция и обратно. Той плащаше на различни капитани — като Томас Дашуел, на когото можеше да се разчита донякъде да проведе опасното прехвърляне по възможно най-дискретен начин.

Всички Тремонт от Тисълтън Парк бяха използвали къщата, плажа, а сега и кулата на Албин, като междинна спирка за тайните дейности на краля. Всички помагаха: Бруно набавяше документи за пътуванията. Той дотолкова бе усъвършенствал фалшификаторските си умения, че можеше да подправи дори непрестанно променящите се френски документи за самоличност за няколко часа. На Бърдуел можеше да се разчита да набави френски униформи или дрехи за път от килера с принадлежности, който поддържаха.

Но за да върви всичко гладко и дискретно, беше нужно злато.

Злато, което не бе толкова лесно да се намери.

— Имаш ли парите, или не, Тремонт? — настоя Дашуел.

В този миг късметът на Джак се обърна от лош към смъртоносен.

В небето над тях избухна залп от ракети, които осветиха брега и морето отвъд.

„Цирцея“, корабът на Даш, изведнъж се оказа оголен и изложен на показ, както и тяхната позиция на плажа.

Ракетите бързо бяха последвани от мускетни изстрели.

— По дяволите — изруга Джак. — Мъжете, които следят за контрабанда.

— Виждам, че си забравил да подкупиш и тях — каза американецът, докато изкарваше пистолета си и отвръщаше на огъня. Щом оръжието бе изпразнено, той сложи рамо на носа на лодката и я избута обратно във водата.

На стрелбата от върха на скалите бе отвърнато с изстрели от оръдие. И то не от „Цирцея“, а от военен кораб, който бързо приближаваше.

— Тази вечер нямаме никакви приятели, момчета — извика Даш. — Към кораба и пълен напред.

О, това не може да се случва — помисли си Джак, като изкара собствения си пистолет и отвърна на огъня. Нямаше намерение да убива никой от местната войска, но можеше да ги задържи малко. Повечето от момчетата предпочитаха да изпразват халби с нелегално бренди при Хенри, отколкото да бъдат простреляни на плажа.

Капитанът скочи в лодката и мъжете му задърпаха греблата с всичка сила обратно към „Цирцея“.

С товара му!

— По дяволите, Даш, предай ми Грей.

— Не тази нощ — отвърна морякът. — Не и докато не получа златото си, Тремонт. Ще се върна за него. Повярвай ми. — Грубият му смях предполагаше нещо съвсем различно.

Но Малкълм Грей, за разлика от Даш, не беше мъж, който би се смутил от няколко изстрела. Той се изправи с намерението да скочи през борда, когато нова ракета избухна над тях, разкривайки позицията на лодката и превръщайки я в ясна цел за войската.

Американецът се сви на мястото си и за негова чест се опита да издърпа Грей долу, за да отстрани мъжа от пътя на куршумите, но беше прекалено късно.

Един куршум уцели Малкълм в гърдите и силата на удара го запрати във водата.

— Тремонт, прибери го — извика Даш. — Улучиха Грей.

Джак нагази в ледената вода, докато тя не стигна до врата му. Благодарение на проблясъка на нова ракета забеляза приятеля си, хвана го за сакото и го задърпа към скалите в края на плажа.

„Цирцея“ отвръщаше на огъня, екипажът стреляше от такелажа по мъжете на скалите, оръдието им изпращаше предупредителни изстрели към бързо приближаващия военен кораб.

Даш и мъжете му вече бяха до кърмата, пълзейки нагоре като морски плъхове, и Джак си помисли, че проклетият американец отново ще изиграе съдбата и ще се измъкне от този капан.

Но не можеше да каже същото за своя късмет, тъй като усети как Грей потрепери и застина в ръцете му.

За тях сега имаше само един шанс и тъй като приливът доближаваше връхната си точка, нямаше много време.