Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ергенски хроники (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
This Rake of Mine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 91 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2015)

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Миранда откри, че тази вечер ще й бъде трудно да заспи. Лежеше в леглото и гледаше към прозореца, където сребърната лунна светлина разкъсваше сенките.

Духаше вятър и една клонка от розите, които растяха до къщата, се удряше в стъклото, почуквайки отривисто — като въпросите, които подклаждаха любопитството й.

Къде беше отишъл?

О, по дяволите! Не трябваше да се интересува как Джак прекарва нощите си и прави кой знае какво с кой знае кого, но не й убягна, че вероятно бе видяла него да се прокрадва в тъмнината миналата нощ. Фантом, призрак от миналото й, крадец на сърца.

Там ли ходеше вечер? На тайни срещи?

Младата жена въздъхна. Това не би я изненадало. Дори в тази пуста провинция на Дивия Джак Тремонт сигурно не му липсваха завоевания.

Сама можеше да гарантира за способностите му, колкото и ограничен да бе опитът й.

— Какво си мислеше, Миранда Мабърли? — опомни се тя. Завъртя се в леглото и намести възглавницата си в по-удобна позиция.

Той беше самият дявол. Беше по-добре да го избягва и да го забрави.

Да го забрави.

Отново се обърна. Забравѝ за него.

Не бе успяла в продължение на девет години и не знаеше защо тази вечер би било по-различно.

Стискайки здраво очи, тя безуспешно се опита да заспи… докато мисълта какво би могъл да й предложи сънят, не я изкуши да се отпусне. Сънища… сънища, които можеше да намери само в тъмнината на нощта, в прегръдките на кралица Маб.

Най-накрая заспа, потъвайки в прегръдките на тъмнокос мъж, който я взимаше в обятията си и нашепваше за опасната страст, която щяха да споделят… Залутана някъде сред мъглата, чу грохота на оръдия и острия отговор на оръжия, които проехтяха като гръмотевичната буря, която я бе довела отново при Джак.

— Мис Портър, мис Портър, събудете се!

Викът в ухото й и грубото побутване на три чифта ръце изкараха Миранда от неспокойния сън, в който бе потънала.

— Какво има? — успя да изрече тя. — Какво е станало? — Погледна към Фелисити, която бе пребледняла като платно. — Да нямаш пристъп на мигрена?

Херцогинята поклати глава.

— Чуйте, мис Портър. Нещо съвсем не е наред.

Трите момичета притихнаха, а Миранда пропъди последните остатъци от съня и замъглените си мисли и последва примера им.

За няколко мига къщата потъна в гробна тишина, докато от дълбините на имението не се надигна нечовешки писък.

Беше вик на агония и болка, който разкъсваше сърцето.

— Проклятието! — ахна Талия. — Разбрах, още щом го чух. Точно както каза сър Норис.

— Това не е никакво проклятие — изрече младата жена, като стана от леглото и се протегна за халата си. — Някой е в опасност.

Момичето не изглеждаше толкова убедено, особено след като още един вик проряза нощта.

— Какво да правим? — попита Пипин.

— Вие трите ще се върнете в стаята си и ще залостите вратата след мен.

След вас? — попита Фелисити.

— Да, след мен. — Мис Портър взе шала си и го наметна над халата. — Ще отида да проверя дали мога да помогна с нещо.

— Но проклятието… — каза Тали и сграбчи ръкава й със сила, която можеше да засрами и ковач.

— Тали, не мога да повярвам, че си обърнала внимание на думите на сър Норис — извърна се Миранда към нея, откъсвайки се от обезумелия захват на момичето. — Изисканите дами не надават ухо за подобни празни приказки. Една дама, една възпитана дама предлага утеха и компетентна помощ в подобни ситуации.

Тя отиде до вратата и сложи ръка на бравата, когато нов вик на ужасна агония разцепи нощта.

Може би ще е по-добре да остана с момичетата…

Но любопитството и чувството за дълг надделяха над страховете й.

— Заключете вратата, след като изляза, и не пускайте никого, освен мен или мистър Бърдуел. — От чудатия персонал на Джак, Миранда чувстваше, че може би икономът е най-почтен.

Ако в тази луда къща изобщо съществуваше подобно нещо.

Момичетата кимнаха и младата жена спря за миг в коридора, докато не чу изщракването на ключалката и спускането на резето. Стискайки здраво свещта, тя тръгна надолу по стълбите, чудейки се с известно безпокойство дали щеше да открие тайните на Тисълтън Парк, скрити в тъмните му сенки.

 

 

Джак държеше наполовина празна бутилка с бренди в едната си ръка и свещ в другата.

— Не ми харесва как изглежда това — каза Бърдуел. Той хвана ръката на Джак и я придърпа по-близо. — Дръжте свещта тук. Нужна ми е светлина.

Тримата мъже се бяха навели над бюрото на Джак, което бе разчистено и превърнато в импровизирана операционна маса. Върху него лежеше Малкълм Грей, ризата му бе разкъсана, за да разкрие грозното доказателство за изстрела, който бе оставил зейналата рана, от която Бърдуел се опитваше да извади куршума и липсващото парче плат.

Малкълм се бореше срещу усилията им, но Джак не бе сигурен дали се сражава с болката, или с призрака на смъртта.

— Дръжте го неподвижен, мистър Джоунс — тросна се икономът. — Не съм правил това от известно време.

— Той трябва да оживее, Бърдуел — каза Джак, добавяйки собственото си тегло към това на Бруно, за да задържи приятеля си неподвижен. — Трябва.

Грей го бе научил на толкова много през последните четири години, бе спасил живота му на два пъти, когато Джак безразсъдно се хвърляше в безумия.

— Малкълм е един от най-добрите ни агенти. Трябва да го спасим. Щом се е върнал в Англия, значи най-вероятно е открил кой е предателят.

— Опитвам се, милорд — каза Бърдуел. — Но е изгубил много кръв. — Той продължи да рови в раната и изкара куршума, хвърляйки парчето олово върху бюрото.

Джак се въодушеви. Малкълм щеше да оцелее. Трябваше. Но куршумът бе последван от бликаща кръв.

Бърдуел изруга. Беше шокиращо да се чуе подобна дума от толкова благовъзпитан мъж.

— Точно от това се опасявах. Улучен е там, където не може да се направи нищо.

— Как така не може да се направи нищо? — Джак сложи ръка върху раната, за да спре кръвта. Не искаше да чува примирената въздишка на Бърдуел. Вместо това той вложи всяка капчица сила, за да задържи приятеля си, копнеейки пулсирането на сърцето му да изведе Малкълм от ледената прегръдка на смъртта.

Но всичко, което можеше да се обърка тази вечер, изглежда ставаше още по-зле, тъй като измъчените стенания на Малкълм секнаха и от човека, който винаги бе изглеждал по-голям от живота, не остана нищо.

Докато Джак гледаше как приятелят му умира, бутилката бренди се изплъзна от пръстите му и се разби на пода до него.

Някога това би изглеждало като най-голямата катастрофа за него — загубата на такова прекрасно френско бренди, но тази нощ той би изхвърлил сто каси от него от скалите, за да спаси приятеля си.

О, какво щеше да прави сега?

Докато човешката цена на войната се изправяше, за да го погледне отново, почукване по вратата се сблъска със скръбта му, с личната му болка.

Настоятелно, вмешателско хлопане.

— Лорд Джон, всичко наред ли е?

— Дявол да го вземе — прошепна Бруно. — Това е тя.

Мис Портър? Джак се отърси от заслепяващата мъгла на скръбта. Погледна към вратата, после към картината, която щеше да посрещне очите й, ако посмееше да влезе неканена в стаята.

— Вратата е заключена — каза тихо Бърдуел. — Реших, че е разумно, когато доведохте мистър Грей.

Джак кимна. Можеше да се разчита на Бърдуел за детайлите.

Отново се почука.

— Лорд Джон, там ли сте?

— Жени! — измърмори Бруно под нос. — Любопитни като котки и точно толкова проблемни.

— Трябва да се отърва от нея — заяви Джак. — Не бива да вижда това. — Обърна се замаяно и връхлетя върху страничната маса, на която държаха медицинския комплект. Металните инструменти и шишенцата шумно се разпиляха по пода.

Ако не друго, то поне звукът на метал, който се удря в дървения под, и подновеното чукане на мис Портър послужиха, за да проясни мислите му. Запъти се към вратата, твърдо решен да се отърве от нея.

— Милорд — изсъска Бърдуел.

Джак погледна към него. Икономът кимна към сакото му. Младият мъж сведе поглед и видя, че платът е пропит с кръв. Последното доказателство за живот у Малкълм. Свали съсипаното си сако и го захвърли настрани.

— Загаси светлините — нареди.

Щом стаята потъна в сенки, отвори вратата и излезе навън, избутвайки настоятелната дама, когато тя се опита да влезе.

— Мис Портър? — каза, като опита да прозвучи изненадан. — Какво правите, спотайвайки се наоколо? Не е много прилично, не мислите ли? Предполагах, че вие и повереничките ви отдавна сте се оттеглили по леглата.

Миранда вдигна свещта си високо и го огледа изучаващо, търсейки отговори и подозирайки всичко.

— Така и беше. Докато не бяхме събудени от най-ужасния шум. — Жената повдигна вежда и зачака обяснението му.

— Събудени? Какво нещастие. — Джак използваше всяка капка аристократично самообладание, която бе придобил, наблюдавайки брат си, херцогът на Паркъртън, който пренебрегваше всичко и всички, които очакваха от него да бъде учтив. — Моите извинения, мис Портър. Сега бъдете така добра…

Опита се да се оттегли, но тя нямаше да се предаде толкова лесно.

— Сър, аз чух, всъщност всички чухме ужасяващ вик. Няколко такива.

Той поклати глава.

— Нищо повече от мъж, който се оплаква, че губи късмета си. Просто с приятелите ми играем малко по-разгорещено. Пийнали сме повече. — Пристъпи по-близо, докато Миранда не сбърчи нос от убедителната миризма на бренди, която го заобикаляше.

— Сър, не това чух, а мъж, който изпитваше болка. В агония, и то не защото няма късмет — настоя младата жена и още веднъж погледна към вратата зад него. — Ако някой е пострадал, може би ще мога да помогна.

Проклятие. Бяха чули прекалено много. Но той не можеше да разкрие истината. На никого. Не и сега, когато още английски агенти бяха убити.

— Викове на агония? — Джак поклати глава. — Наистина, мис Портър, не мислех, че сте склонна да си фантазирате… за втори път идвате през нощта тук долу със странните си твърдения. Винаги ли сте била предразположена към кошмари?

Тя повдигна вежди с предизвикателство, каквото никога не бе виждал у обикновена учителка. Изглеждаше като Будика[1], облечена в нощница, със свещ в ръка, която държеше като меч, готов за битка.

— Лорд Джон, не съм от жените, склонни да си фантазират. Нито пък може да ми се откаже, особено когато става дума за благополучието на момичетата, за които трябва да се грижа. Ако става нещо непристойно, настоявам…

Непристойно. Приятелят му току-що бе умрял, а тя говореше празни приказки за приличие — сякаш имаше някакво значение.

Искаше му се да й каже какво е непристойно. Непристойно беше добри мъже като Малкълм Грей да си отиват завинаги. Непристойни бяха враговете, готови на всичко, за да видят падението на Англия.

Не искаше нищо повече от това да й покаже какво означава непристойно и несправедливо извън свещените стени на мис Емъри, извън защитната черупка на лондонското общество. Да я вземат дяволите — не знаеше ли, че не беше прилично една неомъжена дама да се мотае из къщата на мъж посред нощ?

Крайно непристойно.

Той грабна свещника от ръцете й и го постави на близката масичка. Само след миг я взе в обятията си и я придърпа до гърдите си, а ръцете му се възползваха от свободата, която му позволяваше фактът, че е в собствената си къща по средата на нощта.

Това не беше правилно, беше толкова грешно. Но изглежда тази нощ се ръководеше от съвсем различни правила.

А тук беше мис Портър. Жената си беше жена, обоснова се той и след като толкова дълго бе стоял далеч от свещеното убежище, което те предлагаха на някой мъж, почувства зверски глад, щом зарови глава във врата й и вдиша невинния й парфюм.

Мъката му го тласна далеч отвъд приличното. Отвъд чест и благородство. Тази вечер той не беше джентълмен.

Усещаше я като самия рай. Когато гърдите й се притиснаха към него, той се втвърди като камък. Меки, закръглени и топли, а нощта за него бе толкова студена и остра. Знаеше как ще паснат в ръцете му, как връхчетата им ще настръхнат под докосването му, под езика му. И го направи — докосна я, обхвана гърдата й, която натежа като злато в изгарящата му длан. Пръстите му закръжиха около нея и намериха твърдото връхче, което набъбна под докосването му.

— О-о-о — ахна Миранда.

Джак сведе очи към нея и видя шокирания й поглед. Поглед, който гореше от обида… и още нещо.

Ако в блясъка на зелените й очи бе видял само обида, можеше и да спре. Но за разочарование на мис Портър, той видя и нещо повече.

Имаше страст. Неоспорима страст.

Огънят в очите й го привличаше като нощна пеперуда. Затова, когато тя отвори уста, за да протестира, той я покри със своята и вкуси блаженството.

Изпълни го отдавна незаситен глад. Целуна я дълбоко и всеотдайно. Езикът му погъделичка устните й и отхвърли възраженията й.

Бе прекарал последните четири години, опитвайки се да изкупи греховете си, да постъпва правилно и цената беше твърде висока, за да я понесе.

Скръбта, гневът и страховете му се изляха, подклаждайки нужди, които изненадаха дори самия него.

Ръката му намери талията й и я придърпа напред, така че тя се притисна в тялото му. Можеше да усети всеки сантиметър от нуждата му, щеше да разбере опасностите на нощта и нямаше да допусне същата грешка — да се мотае наоколо — отново.

Дръпна нощницата й нагоре, оголвайки краката й чак до бедрата, за да може да я погали. За да я накара да се отвори за него, за да почувства топлината й, доказателството за страстта й.

Миранда отново опита да се бори — дали шокирана от онова, което той правеше, или от чувство за благоприличие, не можеше да каже. Но нямаше намерение да я пуска, не смяташе да спира да я целува, докато… докато не чу капитулацията, която беше неговият триумф. Малко предателско стенание, което се изплъзна от устните й.

Като я държеше здраво с една ръка, другата се върна отново на гърдите й, премахвайки и последните пластове от приличие и съпротива — сякаш шалът върху халата й би имал значение за мъж с намерения — и измъкна наградата си.

Под пръстите му кожата й го привличаше като коприна. Палецът му закръжи върху напрегнатото зърно, докато докосването му запаметяваше всеки детайл от идеалните й форми.

Небеса, колко обичаше женски гърди.

Формата, вкусът, начинът, по който мъжът можеше да изпълни сетивата си с коприната им, с обещанията им, как една жена може да се извива и стене, ако ги обгрижват и подразнят. И ако си поемеше дълбоко дъх, докато я поглъщаше, можеше да усети първичния й аромат.

Когато прекъсна целувката, заглушаваща протестите й, и сведе устни, за да вкуси зърното й, да я подразни и измъчи по съвсем нов начин, тази дама и идеалните й гърди изведнъж предизвикаха спомени за друга скандализирана госпожица.

О, да, беше изминало дълго време, откакто бе вкусвал жена и се бе наслаждавал на удоволствията от копринената й плът. А тази дама… тази жена… изведнъж изглеждаше дяволски позната.

Спомнѝ си…

Той спря за миг и върна устата си върху нейната, като я целуна отново, този път вкусвайки я, докато спомените не изпълниха сетивата му.

Образи от Лондон. Далечен звук на музика. Млада госпожица, целувка, изпълнена с невинност…

Жена, която трябваше да е мъртва. Той отдръпна устата си от нейната.

— Какво, по дяволите…

Гневът на Миранда отново бе потушен от страстта, която бе открила в обятията на Джак Тремонт. Ужасният негодник бе успял да захвърли протестите й на вятъра като есенни листа в буря.

И докато ръцете му я дразнеха и измъчваха, целувката му беше неконтролируем метеж, който профуча през всички добри намерения, през целия й контрол.

Като силния аромат на бренди, който го заобикаляше, той я опияняваше с целувката си.

В обятията му, с устните притиснати към нейните, с тялото, което покриваше нейното, с… онова, което се надигаше срещу нея, толкова настоятелно оповестяващо присъствието си, че тя не можеше да задържи и една нормална мисъл в главата си.

Точно както тялото й я бе предало, когато я бе целунал в операта или когато я държеше в кулата по-рано, същото се случи и сега. Започна от пръстите на краката й, които се свиха блажено.

Негодникът някак знаеше какъв ефект има върху нея и я придърпа още по-близо и неприлично.

Преди да успее да се спре, тя изпусна лек стон, изпълнен с копнеж.

С желание…

Мили боже, да не полудяваше?

Една благовъзпитана дама не би трябвало да мисли за подобни неща, но когато я целуваше по този начин, всичко, за което можеше да мисли, бе опасната твърдост между краката му. За това как иска да я докосне, да разкъса слоевете дрехи между тях и да не остане какво друго да се направи, освен…

Ръката му се придвижи нагоре, смъкна шала и халата й, пъхна се под нощницата и освободи гърдите й. Пръстите му завладяваха и се движеха върху нея почти с благоговение — сигурни и опитни. Коленете й се разтрепериха и тя помисли, че със сигурност ще се срине на земята.

Тогава той прекъсна целувката и предателските й устни се отвориха, сякаш щяха да извикат измъчено, да го помолят да се върне — докато устата му не покри едната й гърда и не я засмука.

Езикът му кръжеше, устните му я засмукваха по-дълбоко в устата му и краката й наистина се подкосиха. Целувката му изпращаше вълни от наслада по цялото й тяло, захвърляйки настрани всички намерения, които бе имала, когато слезе долу.

Също така внезапно, както бе започнал мъчението си, мъжът спря, целуна я още веднъж, след което отдръпна глава назад и се взря в нея…

И тогава го видя — въпроса в очите му.

Сякаш знаеше коя е тя!

Невъзможно. Освен това той знаеше, че не може да е истина. Миранда Мабърли беше мъртва.

Но все пак в очите му ясно се четяха шок и изненада. И отказ да повярва.

Добре — помисли си тя. И за да го разсее, го избута от себе си — всъщност трябваше да стори това още в първия миг, в който я бе хванал — и силно го зашлеви, като предупреждение никога повече да не я доближава.

Никога да не разкрива истината.

— Как смеете! — изсъска дамата.

Джак постави ръка върху зачервената си буза и я изгледа с присвити очи.

— Смея, мадам, защото това е моята къща.

— Е, може и така да е, но като джентълмен…

Негодникът закрачи към нея, скъсявайки разстоянието бързо и заплашително. Ръката му се стрелна и я хвана за лакътя, придърпвайки я още веднъж към него.

— Трябва да ви припомня, че не съм джентълмен. И в бъдеще, ако решите да потърсите компанията ми посред нощ, запомнете добре, че подобна среща ще завърши в леглото ми, мис Портър. Това ли искате? Да прекарате нощта в леглото ми?

Миранда стисна устни, защото не си вярваше, че няма да изрече недвусмисленото: Да, Джак.

Боже, колко силно го желаеше.

— Оставате или тръгвате, мис Портър? — попита той с глас, по-тъмен от нощта, изкушение, което я обгърна със заплашителна страст.

Ако се предадеше сега, знаеше, че никога няма да може да го напусне, никога няма да избяга от Тисълтън Парк. Щеше да бъде обект на прищевките и желанията му, докато искаше да я задържи.

След което щеше да я захвърли, за да посрещне студената съдба, която я очакваше.

Младата жена ахна при мисълта и се отърси от хватката му с всичка сила, след което се затича нагоре по стълбите, а подигравателният смях, който я последва, само я накара да забърза още повече.

Когато стигна до вратата, се подхлъзна и спря.

Овладей се, Миранда — опомни се тя. Опита да успокои препускащото си сърце. Невъзможно. Да се отърси от останалата страст. Също толкова непостижимо. Затова се зае да приглади косата си и да се увери, че нощницата и халатът й са в приличен вид. Накрая отново наметна шала около раменете си и почука тихо, но отчетливо на вратата.

— Дами, пуснете ме.

Вратата се отвори, сякаш щяха да я спасяват от самите ловджийски кучета на ада. Фелисити и Тали стояха една до друга, докато Пипин се бе сгушила между завивките в леглото си.

Мис Портър влезе, надявайки се, че изглежда спокойно и никой няма да забележи как коленете й още треперят.

— Какво стана? — попита Фелисити. — Какво открихте?

Че Джак Тремонт все още може да целува жените до безпаметност… че трябва да си отидем, преди…

Брут обикаляше подгъва на дрехата й, душейки и ръмжейки към онова, което бе открил там.

— Няма нищо нередно — каза на близначките.

Те седнаха разочаровани, а кучето й отправи подозрителен поглед, който предполагаше, че то не вярва и на дума от това, което бе казала.

— Ами шумът? — възрази Херцогинята. — Всички чухме чудовищните звуци. И вие ги чухте. — Тя бе сложила ръце на кръста си и Миранда знаеше, че девойката няма да се успокои, докато не получи приемливо обяснение.

— Е, изглежда един от прислужниците е пил прекалено много. — Учителката им ги изгледа остро. — За съжаление, тази къща не е добре ръководена и някой е оставил избата отключена. — За щастие думите й бяха започнали да звучат като поредната лекция по управление на домакинство, а публиката й не беше в настроение за уроци.

— Знаех си, че няма нищо — каза Фелисити на сестра си. — Ти с твоите проклятия.

Тали сви рамене и се върна в леглото.

— Можеше да бъде проклятието. И ти си мислеше същото преди няколко минути.

Пипин изобщо не бе ставала от леглото и сложи възглавницата върху лицето си, за да заглуши спора, който знаеше, че ще последва.

— Лека нощ, дами — пожела им Миранда и се върна в стаята си.

Тя хвърли шала върху един стол и закрачи из спалнята, за да открие някакъв смисъл във всичко, което се бе случило току-що. Тогава се погледна в огледалото. Спря по средата на крачката си и се вгледа с ужас в отражението си. Погледна към ръкава си, там, където Джак я бе хванал, за да я придърпа в обятията си и откри доказателство за нещо, което не можеше да се сбърка.

Кръв.

Забори се като обезумяла да свали нощницата, издърпа я от тялото си и се взря в муселина в ръцете си.

И то беше там. Кървав отпечатък от ръка. Вдигна поглед към вратата, която водеше към коридора.

Пиянски гуляй, друг път! Той беше затънал до гуша в нещо нечестиво. Нещо смъртоносно.

Страстта, която бе разпалил с целувката си, сега изглеждаше съвсем безинтересна.

Отново погледна към вратата. Тази, която водеше обратно към Джак. Към отговора на цялата тази мистерия.

Но заплахата му я преследваше.

… ако решите да потърсите компанията ми посред нощ, запомнете добре, че подобна среща ще завърши в леглото ми, мис Портър…

Миранда се вгледа в съсипаната си нощница, смачка я на топка и я хвърли в камината. Въглените бяха достатъчно горещи, за да обхванат проклетото доказателство и да го обгърнат в пламъци.

Може би беше по-добре някои въпроси да си останат без отговор. Засега щеше да поеме по пътеката на страхливците и да си остане в стаята, добре скрита от Джак Тремонт.

Мъж, който никога нямаше да разбере.

 

 

Пипин надзърна изпод завивките и погледна към вратата, която водеше до стаята на мис Портър.

— Ще се върне ли? — прошепна тя.

— Не, мисля, че си легна — предположи Фелисити. — Успя ли?

— Да — каза Пипин и тихо изскочи от леглото.

— Видяха ли те? — попита Тали.

— Поне не съм забелязала.

— Ами мистър Стилингс? — додаде Фелисити. — Мис Портър каза, че ще прекара нощта в конюшните.

Братовчедка им подсмръкна, докато сваляше пелерината си и я закачи на стола, близо до камината.

— Той играеше карти с останалите работници от конюшнята.

— И ти успя да…

Пипин се обърна и се ухили.

— Да, отрязах ги. Няма да ходим никъде сутринта. Или дори следобед.

Тали въздъхна.

— Чудесно. Сега Джак няма да има никакви извинения да се въздържа да сподели чувствата си към мис Портър.

— Да, но аз се притеснявам за нея — каза Фелисити. — Изглежда твърдо убедена в обратното.

— Е — замисли се Тали, като се претърколи в леглото и се пресегна надолу, за да почеше Брут по главата, — ще разполагаме с цял ден, за да я убедим в противното. Мисля, че утре няма да имаме никакви проблеми да й покажем най-добрите страни на лорд Джон.

Бележки

[1] Boudicca, Boudica, Boadicea, Bodvica, Bonduca е име на царица на келтското племе ицени (грешно наричани исени) е населявало Източна Англия през древността.