Питър Бенчли
Челюсти (7)

Седма глава

Краят на седмицата е толкова тих и спокоен само през късна есен. Тъй като плажовете бяха закрити, а полицията ги охраняваше от ранно утро до настъпването на нощта, градът изглеждаше мъртъв. Хупър бе взел катера на Бен Гарднър и патрулираше нагоре-надолу край брега, но във водата не видя нищо друго освен няколко пасажа дребна риба и един малък пасаж херинга. Неделята прекара край бреговете на Истхамптън — на плажа бе пълно с народ и той реши, че акулата най-вероятно ще се появи там, където има много хора. Вечерта заяви на Броуди, че, съдейки по всичко, акулата се спотайва на дълбокото.

— Защо мислите така? — попита Броуди.

— Няма и следа от нея — отвърна Хупър. — А край брега плуват много и различни риби. Ако наблизо се намираше голямата бяла акула, всички риби щяха да изчезнат. Във всеки случай така твърдят водолазите: когато голямата бяла акула е наоколо, във водата не плува нищо друго.

— Не ме убедихте — каза Броуди. — Не дотолкова, че да открия плажовете.

Той знаеше, че след тези спокойни почивни дни, в които нямаше нито едно произшествие, Вон отново ще окаже натиск върху него. Останалите търговци на недвижими имоти и собственици на магазини също щяха да настояват да открие плажовете. Дори му се прииска Хупър да намери акулата. Тогава поне нещата щяха да бъдат определени. Сега налице бе само нейното отсъствие, а това не значеше почти нищо за полицая.

В понеделник през деня Броуди седеше в кабинета си, когато влезе Биксби и му съобщи, че Елън го търси по телефона.

— Извинявай, че те безпокоя — каза тя, — но ми се иска да се посъветвам с теб. Какво ще кажеш, ако поканим гости на вечеря? Как гледаш на тази идея?

— По какъв повод?

— Просто така, без повод. Не сме го правили цяла вечност. Дори не помня кога канихме гости за последен път.

— Аз също не помня — излъга Броуди. Твърде добре си спомняше последната вечеря, на която имаха гости: преди три години у Елън се роди идеята да възстанови връзките си с обществото на летовниците. Тя покани три двойки курортисти. Те бяха много приятни хора, но разговорът никак не вървеше и всички се чувстваха неловко. Броуди и гостите му опитваха по всякакъв начин да намерят обща тема. После гостите започнаха да разговарят помежду си, като обаче не забравяха вежливо да въвличат и домакинята в разговора, когато тя произнасяше нещо от рода на: „О, спомням си го!“ Елън бе възбудена и нервничеше. След като гостите си отидоха, Елън започна да мие съдовете и на два пъти възкликна: „Вечерта беше великолепна, нали?“ А после се затвори в банята и дълго плака.

— Какво ще кажеш? — повтори Елън.

— Не знам. Ако на теб ти се иска, добре. Кого имаш намерение да поканиш?

— На първо място, според мен, Мат Хупър.

— Защо? Той се храни в ресторанта на хотела. Храната е включена в сметката му.

— Не е там работата, Мартин. Тук той няма нито приятели, нито познати, а освен това е прекрасен младеж.

— Откъде знаеш? Нямах представа, че се познавате.

— Не ти ли казах? В петък случайно го срещнах в магазина на Албърт Морис. Сигурна съм, че ти споменах.

— Не си. Но това не е важно.

— Оказа се, че е брат на онзи Хупър, когото някога познавах. Той си спомня за мен повече, отколкото аз за него, макар че е много по-малък.

— Хм… И за кога планираш този гуляй?

— Може би утре? Не става дума за гуляй. Все пак няма да е лошо, ако поканя още няколко двойки. Може би общо шест-осем души.

— Сигурна ли си, че ще успееш да събереш толкова хора за утре?

— Разбира се. С какво може да са заети през седмицата. Най-много някой да има уговорка за бридж.

— Имаш предвид летовници? — попита Броуди.

— Да. Мат би се чувствал непринудено с тях. Какво ще кажеш за семейство Бакстър? Те са приятни хора, нали?

— Струва ми се, че не ги познавам.

— Познаваш ги, глупчо. Клем и Сиси Бакстър. Моминското й име е Давънпорт. Живеят на Скоч Роуд. Сега той е в отпуск. Тази сутрин се срещнахме на улицата.

— Добре. Щом искаш, покани ги.

— Кого още?

— Някой, с когото бих могъл да разговарям. Може би семейство Медоус?

— Мат се познава с Хари.

— Но не познава Дороти, а тя е доста приказлива.

— Добре — съгласи се Елън. — Малко местен колорит ще е от полза. А Хари винаги е осведомен за всичко.

— Нямах предвид местния колорит — рязко я прекъсна Броуди. — Те са наши приятели.

— Да, разбира се. Не исках да кажа нищо лошо.

— А ако ти е нужен местен колорит, ще го намериш до себе си в брачното ложе.

— Вече ти казах, че нямах нищо лошо предвид.

— А помисли ли за момиче? — попита Броуди. — Според мен трябва да поканиш някое младо симпатично момиче за Хупър.

Измина малко време, докато Елън отговори:

— Щом мислиш така.

— Всъщност, безразлично ми е. Просто си помислих, че ще му бъде приятно да си побъбри с момиче на неговата възраст.

— Той не е вече толкова млад, Мартин. А и ние не сме толкова стари. Е, добре. Ще видя кой би могъл да му хареса.

— До довечера — приключи разговора Броуди. Беше в ужасно настроение. Тази вечеря не предвещаваше нищо добро. Той смътно усещаше и колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че Елън е решила да предприеме нова атака, за да се опита да се върне в своя предишен свят, и че този път възнамерява да се върне там с помощта на Хупър.

На другия ден Броуди се прибра вкъщи малко след пет часа. Елън беше в столовата и нареждаше масата. Броуди я целуна по бузата и възкликна:

— Ах, колко отдавна не съм виждал това сребро?

Сребърният сервиз беше сватбеният подарък на Елън от родителите й.

— С часове го чистих.

— Я гледай! — Броуди взе от масата една винена чаша с формата на лале. — Откъде се сдоби с това чудо?

— Купих ги.

— Колко струват? — Броуди постави чашата обратно на масата.

— Не са скъпи — каза тя, като сгъваше една салфетка и акуратно подреждаше върху нея вилица за салата и вилица за печеното.

— Колко?

— Двайсет долара за дванайсет чаши.

— Когато каниш гости, не правиш сметка на парите.

— Нямахме прилични чаши за вино — оправда се тя. — А и онези, които имахме, се счупиха преди няколко месеца, когато Шон събори бюфета.

Броуди огледа масата.

— Сервирала си само за шест души? — попита той. — Какво се е случило?

— Семейство Бакстър не могат да дойдат. Сиси се обади. Клем трябва да отиде в града по някаква работа и тя решила да го придружи. Там ще нощуват — в гласа й се усещаше престорена веселост, фалшиво безразличие.

— Така ли? — каза Броуди. — Много лошо. — Но всъщност съвсем не беше огорчен, само дето не смееше да го покаже. — А коя красавица си намерила за Хупър?

— Дейзи Уикър. Работи при Гиби в магазинчето за антикварни вещи. Приятно момиче.

— Кога ще дойдат?

— Семейство Медоус и Дейзи ще пристигнат в седем и половина. Помолих Матю да дойде около седем.

— Мислех, че се казва Мат?

— Така го наричах на шега, когато беше момченце, и той ми го припомни. Поканих го по-рано, за да може да си поприказва с момчетата. Сигурна съм, че те ще бъдат във възторг.

Броуди погледна часовника си.

— Ако гостите пристигнат в седем и половина, това означава, че няма да седнем да вечеряме по-рано от осем и половина или девет часа. Дотогава човек може да умре от глад. Ще хапна нещо. — И той се отправи към кухнята.

— Не се наяждай — предупреди го Елън. — Приготвила съм вкусна вечеря.

Броуди хвърли поглед към безпорядъка от съдове и пакети, усети приятна миризма и попита:

— Какво готвиш?

— Нарича се агнешко „Бътерфлай“ — отвърна тя. — Надявам се, че не е загоряло.

— Мирише вкусно — отбеляза Броуди. — А какъв е този буламач до мивката? Да го изхвърля ли?

— Какъв буламач? — обади се Елън от гостната.

— Ето тук, в тенджерата.

— О, господи! — викна възмутено тя и влезе в кухнята. — Да не си посмял. — В същия миг видя усмивката на лицето му. — Ах, ти, подлецо! — Тя го тупна по гърба. — Това е гаспачо^[1]. Супа.

— Сигурна ли си, че не е развалена? — продължи да я дразни Броуди. — Толкова е слизеста!

— Точно такава трябва да бъде, глупчо.

Броуди поклати глава.

— Горкият Хупър ще съжали, че не е вечерял в хотела.

— Ах, ти, негоднико! — възкликна тя. — Като я опиташ, ще запееш друга песен.

— Може би. Ако остана жив. — Броуди се засмя и се отправи към хладилника. Порови се в него, намери малко салам и сирене. Отвори си една бира и тръгна към столовата. — Ще чуя новините, а после ще взема душ и ще се преоблека — каза той.

— Чистото ти бельо е на леглото. Не би било зле да се обръснеш. До вечерта четината ти така израства…

— Боже мили, кой ще дойде на вечеря — принц Филип или Джаки Онасис?

— Искам да изглеждаш добре, това е всичко.

Малко след седем часа на вратата се позвъни и Броуди отиде да отвори. Носеше синя памучна риза, сини униформени панталони и черни кожени обувки. Чувстваше се чист и добре облечен. „Неотразим си“ — бе заявила Елън. Но когато отвори вратата на Хупър, Броуди се почувства едва ли не като дрипльо. Хупър носеше джинси с модна кройка, елегантни мокасини на бос крак и червена риза с алигатор на гърдите. Така се обличаха богаташките синове в Амити.

— Здравейте — поздрави го Броуди. — Влизайте.

— Здравейте — отвърна Хупър. Той протегна ръката си и Броуди я стисна.

Елън излезе от кухнята. Беше облечена в дълга пола с преливащ се ориенталски десен, официални обувки и синя копринена блузка. На шията й блестеше колие от перли — сватбеният й подарък от Броуди.

— Матю — каза тя, — радвам се, че дойдохте.

— Щастлив съм, че ме поканихте — рече Хупър и стисна ръката на Елън. — Извинете ме за този вид. Не съм взел други дрехи със себе си освен облеклото, с което работя. Но всичко е чисто, мога да се закълна.

— Не говорете глупости — каза Елън. — Изглеждате отлично. Червеното много отива на тена и на цвета на косите ви.

Хупър се засмя и се обърна към Броуди.

— Ще имате ли нещо против, ако направя подарък на жена ви?

— Какво имате предвид? — попита Броуди и си помисли: „Какъв подарък? Целувка? Кутия шоколадови бонбони? Да я щипне по носа?“

— Дреболия. Нищо особено.

— Не възразявам — отвърна Броуди, без все още да разбира защо искат разрешение от него.

Хупър пъхна ръка в джоба на джинсите си, извади малко пакетче и го подаде на Елън.

— За домакинята — каза той, — като извинение за неподходящото ми облекло.

Елън се изкиска и внимателно разопакова пакетчето. Изглежда, съдържаше някоя висулка или амулет. Беше широко около два-три сантиметра.

— Каква прелест! — възкликна Елън. — Какво е това?

— Зъб от акула — каза Хупър. — Или по-точно зъб от тигрова акула. Обкован е със сребро.

— Откъде го имате?

— От Макао. Бях там преди две години по работа. На една уличка в покрайнините има малко павилионче и в него седи още по-малък китаец. През целия си живот е лакирал зъби от акули и ги е поставял в сребърни обковки. Не можах да им устоя.

— Макао — повтори Елън. — Ако ме накарат да покажа Макао на картата, няма да мога. Там трябва да е фантастично.

— Близо е до Хонконг — обади се Броуди.

— Точно така — потвърди Хупър. — Между впрочем съществува поверие: ако имаш зъб от акула, акулата няма да те докосне. При настоящите обстоятелства си помислих, че подаръкът е подходящ.

— Разбира се — каза Елън. — И вие ли имате такъв зъб?

— Имам, но не знам как да го нося. Не обичам да нося неща на врата си, а ако го сложа в джоба на панталона си, се подлагам на двоен риск. Първо — той може да се забие в крака ми, и второ — може да пробие дупка на панталона ми. Все едно да носиш в джоба си нож с отворено острие. Ето защо практичността ми взима превес над суеверието, поне на сушата.

Елън се засмя и се обърна към Броуди.

— Мартин, мога ли да те помоля за нещо? Би ли се качил горе да ми донесеш тънката сребърна верижка от кутията за бижута? Искам още сега да си сложа зъба, който ми подари Матю.

След това се обърна към Хупър:

— Току-виж, както си вечеряме, цъфнала някоя акула.

Броуди вече се качваше по стълбите, когато Елън подвикна след него:

— Мартин, моля те, кажи на децата да слязат.

Броуди вече завиваше по коридора на горния етаж, когато дочу Елън да казва:

— Толкова ми е приятно да ви видя отново.

Броуди влезе в спалнята и седна на края на леглото.

Дишаше дълбоко, като ту стискаше в юмрук, ту разпускаше пръстите на дясната си ръка. Стараеше се да потисне гнева и объркването си, но не успяваше. Чувстваше се застрашен, сякаш в дома му бе нахълтал човек, въоръжен с безпогрешно, неосезаемо оръжие, с което той, Броуди, не би могъл да се справи: приятна външност, младост, изтънченост и главно — принадлежност към онзи свят, по който, Броуди бе уверен в това, Елън не бе престанала да копнее. Ала в началото Броуди мислеше, че Елън има намерение да използва Хупър, за да направи впечатление на останалите курортисти, то сега той разбираше, че тя самата се стреми да направи впечатление на Хупър. Но защо й е нужно това? Може би той се лъже? Най-после Елън и Хупър се познават отдавна. Може би просто преувеличава срещата между двамата отдавнашни приятели, които желаят да възобновят отношенията си? Приятели ли? Господи, та Хупър е вероятно десет или почти десет години по-млад от Елън. Какви приятели биха могли да бъдат по онова време? Познати? Едва ли. Тогава защо се прави на светска дама? „Това я унижава — помисли си Броуди, — унижава и мен, тъй като в своята игра тя може да зачеркне нашия съвместен живот.“

— По дяволите! — изруга Броуди вече на глас. Стана, отвори чекмеджето на гардероба и започна да рови в него, докато открие кутията за бижута. Извади сребърната верижка, затвори чекмеджето и излезе в коридора. Като минаваше покрай стаята на момчетата, той надникна вътре и ги изкомандува шеговито:

— Хайде, отряд, напред! — После заслиза по стълбата.

Елън и Хупър седяха в двата противоположни края на дивана и когато влезе в гостната, Броуди чу думите на Елън:

— Може би вече не ви харесва да ви наричам Матю?

Хупър се засмя и отвърна:

— Нямам нищо против. Това име ми навява спомени и независимо от онова, което ви казах онзи ден, не виждам нищо лошо в него.

„Онзи ден? — помисли си Броуди. — В магазина за железария? Представям си какъв разговор са водили двамата.“

— Ето — каза Броуди и подаде верижката на Елън.

— Благодаря — отвърна Елън, сне от шията си перленото колие и го хвърли на масичката за списания. — А сега, Матю, покажете ми как се носи това.

Броуди взе колието от масичката и го сложи в джоба си.

Момчетата слязоха при тях едно подир друго, чисто облечени в спортни ризи и панталони. Елън окачи верижката на шията си, усмихна се на Хупър и рече:

— Елате тук, момчета. Запознайте се с мистър Хупър. Това е Били Броуди. Били е на четиринайсет години. — Били стисна ръката на Хупър. — Това е Мартин-младши. Той е на дванайсет години. А това е Шон — вече е почти деветгодишен. Мистър Хупър е океанограф.

— По-точно ихтиолог — отбеляза Хупър.

— Какво значи това? — попита Мартин-младши.

— Зоолог, специалист по рибите.

— А какво е зоолог? — попита Шон.

— Аз знам какво е — отвърна Били. — Човек, който изучава животните.

— Правилно — каза Хупър. — Юнак!

— Ще хванете ли акулата? — попита Мартин-младши.

— Ще се опитам — отговори Хупър. — Но не знам дали ще успея. Твърде вероятно е вече да е отплувала.

— А хващали ли сте акула?

— Да, но не толкова голяма като тази.

— Акулите снасят ли яйца? — попита Шон.

— Това, млади човече, е хубав въпрос и в същото време много сложен. Да, някои акули наистина снасят яйца, но не така както кокошките.

— Пощадете мистър Хупър, момчета — намеси се Елън и се обърна към Броуди:

— Мартин, може би ще пийнем нещо?

— Разбира се — каза Броуди. — Какво ще пиете?

— За мен джин с тоник — обади се Хупър.

— А за теб, Елън?

— Чакай да помисля. Ако обичаш малко вермут с лед.

— Хей, мамо, какво е това на шията ти? — попита Били.

— Зъб от акула, мили. Подари ми го мистър Хупър.

— Виж ти, бива си го! Може ли да го видя?

Броуди отиде в кухнята. Спиртните напитки стояха в шкафа над мивката. Вратичката заяде. Той силно дръпна металната дръжка и тя остана в ръката му. Броуди машинално я хвърли в кошчето за боклук, извади една отвертка и разби вратичката на шкафа. Вермут. В каква бутилка беше, дявол да го вземе? Никога не бяха пили вермут с лед. Ако Елън пиеше, което бе съвсем рядко, обикновено си наливаше уиски и го разреждаше с лимонада. А, ето я най-после зелената бутилка. Напъхана чак в ъгъла. Броуди хвана бутилката, отвори капачето и помириса. Миришеше на евтино плодово вино, което пияниците купуват по долар и четирийсет литърът.

Броуди приготви напитките, после започна да си разрежда уиски с лимонада. Както обикновено, искаше да измери уискито с една малка чашка, но размисли и си наля почти една трета от чашата. Доля я с лимонада, хвърли няколко кубчета лед и протегна ръката си за другите две чаши. Три чаши могат да се носят в една ръка само ако пуснеш палеца си в едната от тях. Броуди така и направи.

Били и Мартин се бяха настанили на дивана между Елън и Хупър. Шон седеше на пода. Броуди чу Хупър да говори нещо за прасенца и Мартин възкликна:

— Наистина ли?

— Ето — Броуди подаде чашата на Елън, онази, в която бе потопил палеца си.

— Няма да получиш бакшиш, момче — подхвърли Елън. — Добре, че не си станал келнер.

Броуди я погледна, като се чудеше каква грубост да й каже и се спря на следната:

— Извинете, херцогиньо.

Той подаде другата чаша на Хупър и попита:

— Нали това беше вашата поръчка?

— Отлично. Благодаря.

— Мат ни разказваше за акулата, която хванал — продължаваше Елън. — В търбуха й открили цяло прасенце.

— Ами? — измърмори Броуди, като сядаше в креслото срещу дивана.

— Това не е всичко, татко — каза Мартин. — Намерили и цяло руло накатранена хартия.

— И една човешка кост — добави Шон.

— Казах, че приличаше на човешка кост — уточни Хупър. — Трудно беше да се установи истината. Може да е било ребро от говедо.

— Мислех, че вие, учените, лесно определяте тези неща — подметна Броуди.

— Невинаги — отвърна Хупър. — Особено ако костта прилича толкова много на ребро.

Броуди отпи голяма глътка уиски.

— Слушай, татко — подхвана Били. — Знаеш ли как делфинът убива акула?

— С пушка ли?

— Какво говориш? Блъска се в муцуната й, докато не я убие. Така каза мистър Хупър.

— Потресаващо — рече Броуди и пресуши чашата си. — Ще отида да си налея още. Кой друг иска?

— Но нали утре си на работа? — попита Елън.

— И какво от това? Не уреждаме всеки ден такива, изискани вечери.

Броуди се отправи към кухнята, но позвъняването на вратата го спря. Отвори и видя Дороти Медоус, дребна и крехка, облечена както винаги — в тъмносиня рокля и с перлено колие на шията. Зад нея стоеше някакво момиче — Броуди се досети, че това трябва да е Дейзи Уикър, — високо, стройно, с дълги прави коси. Носеше панталони и сандали. Не беше гримирана. Зад Дейзи Уикър се мержелееше фигурата на Хари Медоус, не можеш да го объркаш с никого.

— Най-после — зарадва се Броуди. — Влизайте.

— Добър вечер, Мартин — поздрави Дороти Медоус. — Сблъскахме се с Дейзи пред вратата ви.

— Дойдох пеша — каза Дейзи Уикър. — Приятно ми е да се разхождам.

— Прекрасно, прекрасно. Заповядайте, влезте. Казвам се Мартин Броуди.

— Знам. Виждала съм ви с полицейската кола. Работата ви сигурно е интересна.

Броуди се засмя.

— Всичко ще ви разкажа за нея, само да не ви приспя.

Броуди поведе Дейзи Уикър и семейство Медоус към гостната, предостави на Елън да ги запознае с Хупър, а той попита какви напитки да им приготви: уиски със сода за Хари, сода с лимонов сок за Дороти и джин с тоник за Дейзи. Наля и на себе си и започна да си отпива по малко, докато приготвяше напитките. А преди да се върне в гостната, щедро плисна уиски в чашата си и го разреди с малко лимонада.

Първо донесе напитките на Дороти и Дейзи, после се върна да вземе своята чаша и чашата на Медоус. Сръбна последна голяма глътка, преди да се присъедини към компанията, и в този миг в кухнята влезе Елън.

— Не ти ли се струва, че пиеш много? — попита тя.

— Чувствам се прекрасно — отговори той. — Не се безпокой за мен.

— Не беше много любезен.

— Нима? Струва ми се, че бях очарователен.

— Не съм на същото мнение.

Той й се усмихна и отвърна:

— Всичко това са глупости. — И докато говореше, разбра, че тя е права. Не трябваше да пие повече. После влезе в гостната.

Децата се качиха в стаята си. Дороти Медоус, която се бе разположила на дивана до Хупър, го разпитваше за работата му в Удс Хоул. Медоус се бе настанил срещу тях и мълчаливо слушаше. Дейзи Уикър седеше сама в другия край на стаята до камината и на устните й играеше лека усмивка. Броуди подаде чашата на Медоус и отиде при нея.

— На какво се усмихвате? — попита той.

— Усмихвам ли се? Не съм забелязала.

— Спомнихте си нещо забавно?

— Не. Просто ми е интересно. Никога не съм била в дома на полицай.

— И какво очаквахте да видите? Решетки по прозорците? Караул на входа?

— Не, не. Просто ми е любопитно.

— И до какъв извод стигнахте? Обикновен, нормален дом, като у всеки друг човек. Така ли?

— Да… в известен смисъл.

— Какво искате да кажете?

— Не, нищо особено.

Тя отпи от чашата си и попита:

— Харесвате ли професията си?

Броуди не можеше да твърди със сигурност дали във въпроса й има враждебност, или е безобиден.

— Да — отвърна той. — Работата ми е хубава и има определен смисъл.

— Какъв смисъл?

— Не знаете ли? — каза той, леко раздразнен. — Поддържам реда.

— Не се ли чувствате отчужден?

— Но защо, дявол да го вземе, трябва да се чувствам отчужден? От кого?

— От хората. Искам да кажа, че главният смисъл на вашето съществуване е да говорите на хората какво не бива да вършат. Нима това не ви кара да се чувствате различен от другите?

Отначало Броуди си помисли, че го разиграват, но момичето ни веднъж не се усмихна и не отвърна поглед встрани.

— Не, не се чувствам различен от другите — заяви той. — Не разбирам защо именно аз трябва да страдам от подобен комплекс, а не, да речем, вие, която по цял ден стоите зад щанда на това магазинче, какво беше там…

— Антикварно.

— Всъщност какво продавате?

— Продаваме на хората минало. Това ги утешава.

— Как тъй продаваме минало?

— Продаваме старинни вещи. Купуват ги хора, които ненавиждат настоящето си и се чувстват уверени само като се върнат в миналото си. Обзалагам се, че и за вас е важно.

— Кое? Миналото?

— Не. Увереността. Нима това не е най-главното в професията на полицая?

Броуди хвърли поглед към другия край на стаята и видя, че чашата на Медоус е празна.

— Извинявайте, трябва да се погрижа за приятеля си.

— Разбира се. Беше ми приятно да разговарям с вас.

Броуди занесе чашата на Медоус и своята собствена чаша в кухнята. Елън пълнеше купичката с царевични пръчици.

— Дявол да го вземе, откъде си изкопала това момиче? — попита той.

— Кого? Дейзи? Казах ти, че работи в антикварно магазинче.

— Разговаряла ли си някога с нея?

— Да, малко. Според мен тя е много мила и никак не е глупава.

— Чукната е в главата. Когато подобни персони започнат да си дерат гърлото в участъка, ние набързо ги укротяваме.

Той напълни чашата на Медоус, после своята собствена чаша. Като вдигна поглед, видя, че Елън го гледа в упор.

— Какво ти е? — попита тя.

— Не ми харесва, когато гостите ме оскърбяват в собствения ми дом.

— Моля те, Мартин. Сигурна съм, че не е искала да те обиди. Вероятно е казала онова, което мисли, сега това е на мода, нали знаеш?

— Ако каже още нещо такова, ще се наложи да си тръгне, предупреждавам те. — Той взе чашите и се отправи към вратата.

Елън го повика:

— Мартин… — Той се спря. Моля те… Заради мен.

— Не се безпокой. Всичко ще бъде наред.

Той напълни чашите на Хупър и на Дейзи, но не доля своята. После седна на дивана и като сръбваше от уискито си, се заслуша в някаква дълга история, която Медоус разказваше на Дейзи. Броуди не се чувстваше зле, напротив, беше дори твърде добре и знаеше, че ако не пие повече преди вечерята, всичко ще се размине.

В осем и половина Елън донесе от кухнята чинии за супата и ги подреди на масата.

— Мартин — каза тя, — отвори, моля те, виното, а аз ще поканя гостите.

— Виното ли?

— В кухнята има три бутилки. Бялото е в хладилника, а червеното — на полицата. Отвори и трите бутилки. Червеното трябва малко да „подиша“.

— Разбира се, че трябва — каза Броуди, като ставаше. — Кой не трябва да подиша?

— Има тирбушон на полицата до бутилките червено вино.

— Какво има там?

— Ами прибор… тирбушон — обясни Дейзи Уикър.

Броуди изпита удоволствие, като видя как Елън се изчерви. Това му помогна да се справи със собственото си объркване. Той намери тирбушона и се зае да отваря бутилките червено вино. Едната тапа измъкна лесно, но другата се раздроби и няколко парченца попаднаха в бутилката. После Броуди извади бялото вино от хладилника и докато го отваряше, се опитваше да произнесе марката на етикета: Маунт Рачет^[2]. Като се справи, както му се стори, с произношението, той избърса до сухо бутилката с кърпата за чинии и я отнесе в столовата.

Елън седеше в единия край на масата, откъм кухнята, Хупър беше от лявата й страна, Медоус — отдясно. До него седеше Дейзи Уикър, а срещу Дейзи — Дороти Медоус. Мястото на Броуди беше в другия край на масата — срещу Елън.

Като изви лява ръка зад гърба си и застана отдясно на Елън, Броуди започна да пълни чашата й с вино.

— Чаша „Маунт Рачет“ — обяви той. — Реколта 1970 година. Много хубава година. Спомням си отлично.

— Достатъчно — каза Елън и леко подпря гърлото на бутилката. — Не наливай догоре.

— Извинявай — отвърна Броуди и наля на Медоус.

Като свърши с разливането на виното, Броуди седна на мястото си. Погледна чинията със супа пред него, после крадешком огледа гостите — всички ядяха от нея, значи не е било никаква шега. Тогава той взе лъжицата и загреба. Супата беше студена и не приличаше на супа, ала не беше лоша.

— Обожавам гаспачо — каза Дейзи, — но се приготвя толкова трудно, че не я правя много често.

— М-м-м — кимна Броуди, като загреба втора лъжица.

— Често ли готвите гаспачо?

— Не — каза той. — Не много често.

— Опитвали ли сте някога М и Г?

— Не, не мога да се похваля с това.

— Трябва да опитате някой път. Впрочем, вероятно няма да получите удоволствие, тъй като е противозаконно.

— Искате да кажете, че това нещо е противозаконно? Но как така? Какво е това?

— Марихуана и гаспачо. Вместо подправки посипвате отгоре малко марихуана. После смъркате мъничко, вкусвате мъничко, смъркате, вкусвате. Пълно великолепие!

Измина цяла минута, докато Броуди разбере за какво говори тя, и дори когато разбра, не отговори веднага. Наклони чинията към себе си, дояде супата си, изпи виното си на един дъх и избърса устата си със салфетка. Отначало погледна Дейзи, която мило му се усмихваше, после премести погледа си към Елън, която с усмивка слушаше Хупър.

— Наистина е страхотно — каза Дейзи.

Броуди реши да се въздържи, за да не разстрои Елън.

— Виждате ли — подзе той, — не намирам…

— Обзалагам се, че Мат е опитвал.

— Може и да е опитвал, но не разбирам какво…

— Мат, извинете — повиши глас Дейзи. Разговорът на отсрещния край на масата секна. — Много ми е любопитно, опитвали ли сте някога М и Г? Между впрочем, мисис Броуди, гаспачото е великолепно.

— Благодаря — каза Елън. — Но какво означава М и Г?

— Веднъж опитвах — каза Хупър. — Но никога не съм се увличал от това нещо.

— Трябва да ми разкажете — настоя Елън. — Какво е това?

— Мат ще ви разкаже — каза Дейзи.

Броуди се надигна и започна да обира празните чинии от супата. Като влезе в кухнята, почувства, че му се гади и че му се вие свят, а на челото му изби пот. Но когато постави чиниите на мивката, пристъпът премина, главата му се избистри.

Елън влезе след него и завърза престилката на кръста си.

— Помогни ми. Трябва да се нареже месото — каза тя.

— Тъй вярно, ще го нарежа — отвърна Броуди и започна да търси в шкафа нож за рязане на месо и вилица. — Е, какво мислиш за това?

— За кое?

— За М и Г? Хупър каза ли ти какво е то?

— Да. Доста забавно, нали? Трябва да призная, че наистина би било вкусно.

— Откъде знаеш?

— Никой не знае какво вършим ние, жените, когато се съберем в болницата на работа. На, режи! — Със специалната двузъба вилица тя постави печеното върху дъската за рязане. — Нарежи го като бифтек: филиите трябва да са два сантиметра дебели.

Тая кучка Уикър е права в едно, помисли си Броуди, като прокара ножа през месото: наистина се чувствам отчужден. Като отряза парче месо, той рече:

— Ти май спомена, че това е печено.

— Да, печено.

— Но месото е сурово. Погледни. — Той повдигна парчето, което току-що бе отрязал. Беше розово, а по средата почти червено.

— Точно такова трябва да бъде.

— Не и ако е печено. Печеното трябва да е печено, трябва да е добре опечено.

— Мартин, повярвай ми. Така се прави агнешко „Бътерфлай“. Уверявам те.

Броуди повиши тон:

— Нямам намерение да ям сурово печено!

— Ш-ш-т! За бога! Не можеш ли да говориш по-тихо?

Броуди продължи с хрипкав шепот:

— Сложи това проклето месо във фурната и нека се изпече както трябва.

— Но то е готово! — възрази Елън. — Ако не искаш, не го яж, но аз ще го поднеса така.

— Тогава си го нарежи сама. — Броуди хвърли вилицата и ножа върху дъската, взе двете бутилки червено вино и излезе от кухнята.

— Ще трябва да почакаме малко — съобщи той, като вървеше към масата, — готвачката ни приготвя овен за вечеря. Искаше да ни го поднесе жив, но той я ухапа за крака. — Броуди вдигна бутилката над празните чаши. — Не разбирам защо да не можем да налеем от червеното вино в чашите, в които пихме бяло.

— Вкусовите качества не се съчетават — отвърна Медоус.

— Искаш да кажеш, че от това се образуват газове? — Броуди напълни и шестте чаши и седна. Пийна си малко от виното. — Добро е — каза той, глътна още малко и още малко. След това отново напълни чашата си.

Елън излезе от кухнята с дъската за рязане. Постави я върху бюфета до купа чинии. Върна се в кухнята и отново се появи с две блюда с гарнитура в ръце.

— Надявам се, че месото ще ви хареса — каза тя. — За пръв път го приготвям по тази рецепта.

— Какво е това? — попита Дороти Медоус. — Ароматът е изумителен.

— Агнешко „Бътерфлай“ в марината.

— Наистина ли? А как приготвяш маринатата?

— Джинджифил, соев сос и още цял куп неща. — Тя поставяше в чиниите дебели парчета агнешко, аспержи и тиквички и ги подаваше на Медоус, а той ги поставяше на масата.

Когато Елън седна, Хупър вдигна чашата си и каза:

— Предлагам да пием за главния готвач.

Всички вдигнаха чашите си и Броуди рече:

— Желая ви успех.

Медоус пъхна в устата си парче месо, подъвка го, премлясна и възкликна:

— Фантастично! Това е най-крехкото и най-хубаво филе, което съм вкусвал някога. А какъв възхитителен аромат!

— Особено ми е приятно да го чуя от теб — каза Елън.

— Необикновено вкусно — потвърди Дороти. — Ще ми дадеш ли рецептата? Сега Хари ще иска да му готвя това ястие поне веднъж в седмицата.

— В такъв случай ще трябва най-напред да ограби някоя банка — отбеляза Броуди.

— Но печеното е наистина ужасно вкусно, Мартин, не намираш ли?

Броуди не отговори. Той лапна късче месо и внезапно почувства, че отново му се гади. На челото му пак избиха капчици пот. Имаше усещането, че някой друг управлява тялото му, и изгуби контрол върху движенията си. Вилицата натежа в ръката му и той се уплаши: ами ако изведнъж се изплъзне от пръстите му и се стовари върху масата? Той здраво я стисна в юмрука си. Броуди знаеше, че ако заговори, езикът няма да му се подчини. Всичко е от виното. Сигурно е от виното. Прокара пръстите си по покривката, като се стараеше да не събори чашата. После се облегна на стола си и дълбоко въздъхна. Притъмня му пред очите. Опитваше се да гледа в картината, която висеше над главата на Елън, но Елън говореше с Хупър и това му пречеше да се съсредоточи. Всеки път, когато се обръщаше към него, тя леко докосваше ръката му с пръсти, но на Броуди му се стори, че го правеше твърде интимно, като че ли двамата си имат свои тайни. Не чуваше какво разговарят на масата. Последното, което достигна до ушите му, беше: „Не мислите ли така?“ Кога беше произнесено това? От кого? Той не можеше да каже. Погледна Медоус, който разговореше с Дейзи. После погледна Дороти и глухо каза:

— Да.

— Какво каза, Мартин? — Дороти го погледна. — Каза ли нещо?

Той не можеше да говори. Искаше му се да стане и да отиде в кухнята.

А ако внезапно краката му не го послушат и не успее да се добере дотам, без да се хване за нещо? Седи си спокойно, каза си той. Ще ти мина. И наистина му мина. В главата му започна да се прояснява. Елън отново докосна ръката на Хупър. Продума нещо и го докосне, продума и го докосне.

— Пфу, че е горещо — изпъшка Броуди, а после стана и тръгна внимателно, но без да се олюлява, към прозореца, разтвори го, облакъти се на перваза и допря лице до щората.

— Чудесна вечер — каза той и се изправи. — Ще отида да си налея чаша вода.

Той отиде в кухнята и разтърси главата си. После отвори крана и намокри челото си със студена вода. Наля си пълна чаша и я изпи до дъно, напълни я отново и пак я изпи. Няколко пъти си пое дълбоко дъх, върна се в трапезарията и седна. Погледна чинията с храна. Обзе го погнуса, но той потисна спазъма и се усмихна на Дороти.

— Кой иска още от печеното? — попита Елън. — Има доста.

— Наистина ли? — възкликна Медоус. — Само че дай първо на другите. Ако започнеш от мен, нищо няма да остане.

— Знаеш ли какво ще кажеш утре? — обади се Броуди.

— Какво?

Броуди понижи глас и сериозно произнесе:

— Просто невероятно! Как съм могъл да изям цялото печено?

Медоус и Дороти се разсмяха, а Хупър се завайка с висок фалцет:

— Не, Ралф, аз го изядох.

Сега дори Елън се разсмя. Вечерта очевидно преминаваше добре.

Когато поднесоха десерта — сладолед, полят обилно с крем какао, Броуди вече се чувстваше прекрасно. Той изяде две порции сладолед и с удоволствие си побъбри с Дороти. После, като се усмихваше, се заслуша в Дейзи — тя му разказваше как миналата година, когато приготвяли пуйката за Деня на благодарността^[3], сложила марихуана в плънката.

— Обезпокоих се — сподели Дейзи, — едва когато неомъжената ми леля се обади и ме попита дали може да дойде при мен на вечеря. Плънката с марихуана беше вече готова и пуйката зашита.

— И какво стана? — попита Броуди.

— Сервирах й от пуйката, но без плънка, ала тя си поиска и плънка. Тогава реших: да става каквото ще — и й сипах голяма порция плънка.

— И?

— Към края на вечерята тя се кикотеше като момиченце. Дори се втурна да танцува. И то на музиката от „Коса“.

— Добре, че ме е нямало там — заяви Броуди. — Щях да ви арестувам за подронване моралните устои на старата госпожица.

Поднесоха кафето в гостната. Броуди предложи да пият нещо по-силно, но всички отказаха с изключение на Медоус.

— Една малка чашка коняк, ако ви се намира — кимна той.

Броуди погледна въпросително Елън.

— Мисля, че е в бюфета — каза тя.

Броуди наля на Медоус и си помисли дали да не налее и на себе си. Въздържа се. Реши, че не бива да изкушава съдбата.

Малко след десет часа Медоус започна да се прозява.

— Дороти, мисля, че трябва да потегляме — подкани той жена си. — Утре ще ми е трудно да изпълня гражданския си дълг, ако се задържим до късно.

— Аз също трябва да тръгвам — каза Дейзи. — В осем съм на работа. Наистина, не мога да твърдя, че напоследък търговията в магазинчето върви.

— Не само при вас е тъй, мила моя — въздъхна Медоус.

— Знам. Но когато работиш за комисионни, го чувстваш много осезателно.

— Да се надяваме, че лошото е вече зад гърба ни. Ако съм разбрал правилно нашия експерт, то по всяка вероятност този левиатан вече ни е напуснал. — Медоус се надигна от стола.

— Това е само мое предположение — каза Хупър. Той също стана. — Време е.

— О, не си тръгвайте! — възкликна Елън. — В гласа й прозвуча отчаяна молба. После се смути и бързо добави: — Още е само десет часът.

— Така е — каза Хупър, — но ако утре времето е хубаво, бих искал да стана по-рано и да изляза в океана. Освен това аз съм с кола и мога да закарам Дейзи у дома й.

— Би било прекрасно — рече Дейзи. Както обикновено, гласът й беше равен и безизразен.

— Семейство Медоус биха могли да я закарат с тяхната кола — предложи Елън.

— Вярно — каза Хупър. — Но аз наистина трябва да тръгвам, за да мога да стана рано. Все пак, благодаря ви за предложението.

Те се сбогуваха на входа — взаимни благодарности, обичайните за случая комплименти. Хупър си тръгна последен и когато протегна ръка на Елън, тя я взе в двете си ръце и каза:

— Много ви благодаря за зъба от акула.

— Няма защо. Радвам се, че ви хареса.

— Благодаря ви и задето бяхте толкова внимателен с децата. Те бяха очаровани от вас.

— На мен също ми беше приятно да се запозная с тях. Може би тук има пръст съдбата. Струва ми се, че бях колкото Шон, когато ви видях за първи път. Но вие почти не сте се изменили.

— А вие безспорно сте се изменили.

— Надявам се, че е така. Никак не ми се ще цял живот да си остана деветгодишно момченце.

— Ще се видим ли пак, преди да заминете?

— Разбира се.

— Прекрасно — тя пусна ръката му. Той бързо пожела лека нощ на Броуди и се отправи към колата си.

Елън стоеше на вратата, докато и последната кола не излезе на шосето. После загаси външната лампа и мълчешком започна да прибира от масата чашите за кафе и пепелниците. Броуди занесе купа чинийки за десерт в кухнята и ги сложи в мивката.

— Е, всичко мина добре. — Броуди произнесе тези думи просто така, без да има нещо предвид.

— Само че ти нямаш никаква заслуга за това — рязко отвърна Елън.

— Какво?

— Държа се отвратително.

— Аз? — Той бе искрено учуден от злобата в гласа й. — По едно време се чувствах зле, но мислех, че…

— През цялата вечер, от началото до края, ти беше отвратителен.

— Не говори глупости!

— Ще събудиш децата.

— Не ми пука. Няма да ти позволя да изливаш злобата си върху мен и да ме правиш за посмешище!

Елън горчиво се усмихна.

— Виждаш ли? Продължаваш.

— Какво значи „продължаваш“? Какво искаш да кажеш?

— Не желая да разговаряме за това.

— Ах, така ли? Ти не желаеш да разговаряш за това? Слушай… е, добре, не бях прав за това проклето месо. Не биваше да избухвам. Извини ме. Сега…

— Казах ти, че не желая да разговаряме за това!

Броуди беше готов да се нахвърли върху нея, но се сдържаше, беше изтрезнял дотолкова, че да разбира: освен смътни подозрения, нямаше основания да обвинява жена си, при това Елън всеки миг щеше да се разплаче. А сълзите й, независимо дали бяха пролени от възторг или от яд, го караха да се чувства объркан. Ето защо той продума само:

— Е добре. Извини ме за всичко. — После излезе от кухнята и се заизкачва по стълбите.

В спалнята, когато се разсъбличаше, внезапно му мина през ум, че за всички тези неприятности, за цялата бъркотия е виновна рибата, безмозъчната твар, която той дори не бе виждал. Тази нелепост го накара да се усмихне.

Броуди се тръшна в постелята и почти в същия миг, едва докоснал с глава възглавницата, потъна в дълбок сън.

 

 

Младо момче и приятелката му пиеха бира в единия край на дългия бар от махагоново дърво в „Мечката Ранди“. Момчето беше на осемнайсет години, син на аптекаря в Амити.

— Все някога трябваше да му кажеш — проговори момичето.

— Знам. И когато му кажа, той ще започне да ругае.

— Грешката не е твоя.

— Знаеш ли какво ще ми каже? Че е моя. Трябваше да направя нещо и тогава щяха да ме оставят и да уволнят някой друг.

— Но те изхвърлиха толкова много момчета!

— Но и много оставиха.

— Как избраха кого да оставят?

— Нищо не казват. Само заявиха, че нямат толкова много посетители, та да държат голям персонал, затова ще освободят някои от нас. Господи, старият ще продъни тавана от викове!

— Защо не им се обади? Сигурно познава някого там. Ако каже, че имаш нужда от пари, за да продължиш да учиш в колежа…

— Няма да го направи. Не обича да моли. — Момчето изпи бирата си. — Има само едно нещо, което мога да направя. Да играя на комар.

— О, Майкъл, недей. Опасно е. Може да те вкарат в затвора.

— Това се казва избор, нали? — подхвърли кисело момчето. — Колеж или затвор.

— И какво ще кажеш на баща си?

— Не знам. Може би ще му кажа, че се занимавам с продажба на колани.