Питър Бенчли
Челюсти (1)

Първа глава

Огромната риба безшумно пореше нощната вода, като размахваше леко сърповидната си опашка. Държеше пастта си полуотворена, колкото да пропуска вода през хрилете. Тялото й изглеждаше неподвижно. Тя едва-едва повдигаше или отпускаше гръдната си перка и променяше посоката си, както птицата с повдигане на едното крило и отпускане на другото. Очите й не виждаха нищо в мрака, другите сетива също не изпращаха тревожни сигнали в малкия й примитивен мозък. Можеше да се помисли, че рибата спи, но тя безшумно се движеше — инстинкт за самосъхранение, изработен в продължение на милиони години. Липсата на плавателен мехур като при другите риби и на плавници, които да изтласкват наситената с кислород вода през хрилете й, я заставяше да бъде в непрекъснато движение. Ако спреше, тя щеше да отиде на дъното и да умре от недостиг на кислород.

Луна нямаше и брегът изглеждаше почти толкова тъмен, колкото водата. Само дългата права ивица на плажа, блестяща от белота, разделяше морето от брега.

От прозорците на къщата зад дюните, тук-там покрити с трева, върху пясъка падаха жълти петна светлина.

Външната врата се отвори и на дървената веранда излязоха мъж и жена. Те постояха около минута с лице към океана, после бързо се прегърнаха и изтичаха надолу по стълбите. Мъжът беше пиян и се спъна на последното стъпало. Жената се засмя, хвана го за ръката и двамата побягнаха към плажа.

— Най-напред ще поплуваме — рече жената, — за да ти се проясни главата.

— Остави главата ми — отвърна мъжът. После изведнъж се закикоти, политна назад и повали жената със себе си. Те нетърпеливо се съблякоха, преплетоха крака и се замятаха върху студения пясък.

След малко мъжът легна по гръб и затвори очи. Жената го погледна и се усмихна.

— Да се изкъпем ли? — попита тя.

— Върви. Аз ще те почакам тук.

Жената стана и се приближи до водата — там, където вълните нежно се разбиваха и галеха глезените й. Беше едва средата на юни и водата бе по-хладна от въздуха. Жената се обърна и извика:

— Идваш ли?

Но не получи отговор — мъжът вече спеше. Жената понечи да се върне, но после отново побягна напред. Носеше се леко и красиво, докато една по-голяма вълна не се удари в коленете й. Олюля се, но успя да се задържи права и пристъпи към следващата, по-висока вълна. Сега водата стигаше до кръста й. Жената отметна коси от очите си и продължи навътре, докато водата покри раменете й. Тогава заплува с резки движения, с глава над водата като неумел плувец.

На стотина метра от брега рибата усети как отмереният ритъм на океана се променя. Не видя жената, нито долови мириса й, но по протежение на цялото й тяло се намираха множество тънки канали, пълни със слуз и осеяни с нервни окончания, а те реагираха дори на най-незначителните колебания във водата и изпращаха сигнали в мозъка й. Рибата зави към брега.

Жената продължаваше да плува навътре в океана, като от време на време спираше, обръщаше се назад и поглеждаше към светлините, идващи от къщата, за да прецени разстоянието до брега. Течението беше слабо и не я бе изтласкало встрани. Почувства умора, отпусна се за малко по гръб и след като си почина, заплува към брега.

Колебанията на водата се засилиха и рибата усети плячката. Запляска бързо с опашката си, огромното й тяло зацепи водата със скорост, която накара малките фосфоресциращи организми ярко да заблестят — рибата се понесе напред, като че обвита в искряща мантия.

Тя се плъзна на около два метра под повърхността и жената почувства само лек удар на вълната, която я вдигна и отново я спусна. Тя спря за миг сепната, но тъй като не забеляза нищо особено, заплува отново, като рязко изхвърляше ръцете си напред.

Сега рибата долови човешкото присъствие и колебанията на водата, неравномерни и резки, сигнализираха опасност. Тя заплува в кръг и започна да се издига към повърхността. Гръбният й плавник се показа отгоре, а водата наоколо закипя от мощните удари на опашката й. Тялото й се затресе.

Внезапно жената бе овладяна от необясним страх. Съдържанието на адреналин в кръвта й силно се повиши, тръпки полазиха по ръцете и краката й и тя стремително заплува към брега. Прецени, че й остават петдесетина метра. Вече виждаше ивицата бяла пяна там, където вълните се разливаха по пясъка, виждаше и светлините на къщата, дори й се стори, че на един от прозорците се мярна сянка. Това я ободри.

Рибата плуваше на стотина метра встрани от жената, после внезапно зави наляво, гмурна се под водата и с два отсечени удара на опашката си се нахвърли върху своята жертва.

Отначало жената помисли, че кракът й се е ударил в някой камък или в плаващ дънер. Не почувства болка, само силно дръпване. Помъчи се да го докосне, като риташе с другия си крак, за да се задържи над водата. Зашари с лявата си ръка в тъмната вода, но не можеше да намери стъпалото си, повдигна ръката си нагоре и едва не загуби съзнание. Бе напипала стърчаща кост и разкъсана плът. Тогава тя разбра — топлата пулсираща струя, която усещаше върху пръстите си в прохладната вода, бе нейната собствена кръв.

Болка и паника се сляха ведно. Жената силно изви глава назад и от гърлото й се изтръгна отчаян вопъл.

Рибата се отдалечи. Тя преглътна крака на жената, без да го сдъвче. Кости и месо мигом потънаха в огромната й паст. Отново се обърна, привлечена от мириса на кръвта, лееща се от бедрената артерия на жената. За рибата това беше ясен и верен ориентир — като фар в безоблачна нощ. Този път атакува отдолу. Тя се устреми нагоре, право към жертвата, с разтворени челюсти. Огромната й островърха глава удари жената с такава сила, че я изхвърли от водата. В същия миг мощните челюсти се заключиха около торса й, като смилаха кости и месо в кървава каша. Без да изпуска плячката от своята паст, рибата се стовари шумно във водата, като вдигна наоколо фонтан от пяна, кръв и светещи микроорганизми.

Вече под повърхността рибата въртеше глава наляво и надясно в стремежа си да пререже сухожилията с острите си триъгълни зъби. Тялото на жената се разцепи на късове. Рибата с настървение глътна и по-големите части. В мозъка й продължаваха да постъпват сигнали за близка плячка, но тя не можеше да разбере откъде идват и се мяташе на всички страни в облак от кървава пяна, като отваряше и затваряше паст и гълташе, каквото й попадне. А когато облакът се разсея, по-голямата част от тялото беше изчезнала. Малки късчета бавно се спускаха на пясъчното дъно и там лениво се поклащаха от течението. Други плаваха на самата повърхност, а вълните ги поемаха и ги носеха към брега.

Мъжът се събуди и потръпна от утринната прохлада. Устата му беше суха и лепнеше, а когато се оригна, усети вкус на застояло уиски и царевична ракия. Слънцето не бе още изгряло, но розовата ивица на изток предвещаваше приближаването на деня. Звездите все още мъждееха на бледнеещото небе. Мъжът стана и започна да се облича. Беше раздразнен, че жената не го е събудила, а се е прибрала сама, но му се стори странно, че е оставила дрехите си на плажа. Той ги взе и се отправи към къщата.

Премина на пръсти през верандата и внимателно открехна вратата, защото знаеше, че при рязко отваряне скърца. В гостната беше тъмно и безлюдно, на масата стояха недопитите чаши, пепелниците с угарки и мръсните чинии. Той прекоси гостната, зави по коридора и мина край две затворени врати. Вратата на тяхната стая беше отворена, а нощната лампа светеше. Леглата бяха оправени. Той хвърли дрехите на жената върху едното, върна се в гостната и запали лампата. Диваните бяха празни.

В къщата имаше още две спални. В едната спяха хазяите, втората беше заета от другата гостуваща двойка. Като се стараеше да не вдига шум, открехна вратата на стаята за гости. Там имаше две легла и на всяко лежеше само по един човек. Той затвори вратата и се отправи към другата спалня. Хазяите спяха на огромно легло — всеки на своето място. Мъжът затвори вратата и се върна в стаята. Потърси часовника си. Наближаваше пет.

Седна и се втренчи в купчината дрехи на другото легло. Беше сигурен, че жената не е в къщата. На вечеря нямаше други гости и тя не би могла да тръгне с никой, освен ако не бе срещнала някого на плажа, докато той бе спал. Но дори да бе тръгнала с него, навярно би взела поне нещо от дрехите със себе си.

Едва сега в главата му пропълзя мисълта, че може би се е случило нещо лошо. Това предположение скоро се превърна в увереност. Той се върна в спалнята на хазяина, постоя известно време нерешително до леглото, после внимателно сложи ръка на рамото му.

— Джак — каза той, — хей, Джак!

Хазяинът въздъхна и отвори очи.

— Какво?

— Аз съм. Том. Никак не ми се щеше да те будя, но ми се струва, че се е случило нещо лошо.

— За какво говориш?

— Виждал ли си Криси?

— Какво значи „виждал ли си“? Тя беше с теб.

— Няма я. Искам да кажа, че не мога да я намеря.

Джак седна и запали лампата. Жена му се обърна на другата страна и се зави през глава. Джак погледна часовника.

— О, господи, още е пет сутринта, а ти си загубил приятелката си.

— Знам — каза Том. — Извинявай. Кога я видя за последен път?

— Аз? Чакай да си спомня. Тя каза, че отивате да се къпете и двамата излязохте на верандата. А ти кога я видя за последен път?

— На плажа. После заспах. Не се ли е връщала?

— Не съм я виждал. Легнахме си в около един часа.

— Намерих дрехите й.

— Къде? На плажа?

— Да.

— Погледна ли в гостната?

Том кимна.

— И в стаята на семейство Хенкълс.

— В стаята на семейство Хенкълс?

Той се изчерви.

— Запознах се с нея съвсем наскоро. Доколкото можах да схвана, тя е малко особена. Хенкълсови също. Искам да кажа… не… нищо не намеквам. Просто реших да огледам цялата къща, преди да те събудя.

— Е, и какво мислиш сега?

— Започвам да се питам — каза Том, — дали не й се е случило нещо. Може да се е удавила.

Джак спря очите си върху него, после отново погледна часовника си.

— Не знам кога започва работа полицията — каза той, — но това може да се изясни още сега.