Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jaws, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Питър Бенчли. Челюсти

Американска, първо издание

Превод: Мария Донева

Рецензент: Жечка Георгиева

Литературна група — ХЛ. 04 9536315531/ 5637–276–87

Редактор: Надя Баева

Художник: Григор Ангелов

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Светла Зашева

Коректор: Петя Величкова

Дадена за набор: ноември 1986 г.

Подписана за печат: февруари 1987 г.

Излязла от печат: март 1987 г.

Формат: 70×100/32

Печатни коли: 20,50

Издателски коли: 13,28

УИК: 14,41

ДП „Георги Димитров“ — София

ДИ „Народна култура“ — София, 1987 г.

История

  1. — Добавяне

Трета глава

След няколко минути Броуди се почувства по-добре. Той стана и отиде до колата си, за да повика линейка от саутхамптънската болница. Колата пристигна след около час. Напъхаха тялото, по-скоро неговата горна част, в найлонов чувал и го откараха.

В единайсет часа Броуди вече седеше в кабинета си и правеше протокол за нещастния случай. Беше записал всичко, оставаше само да попълни графата „Причини за смъртта“, когато се разнесе телефонен звън.

— Мартин, обажда се Карл Сантос — Броуди тутакси позна гласа на съдия-следователя.

— Слушам, Карл. Какво имаш да ми казваш?

— Ако нямаш основание да мислиш, че е извършено убийство, бих казал, че това е акула.

— Убийство? — учуди се Броуди.

— Лично аз не съм на това мнение, но мога да предположа, макар да е малко вероятно, че някакъв маниак е съсякъл момичето — с брадва и трион.

— Не, това не е убийство, Карл. Липсват мотиви, липсва оръжието на престъплението, липсва и заподозреният, ако се придържаме към логиката.

— Тогава е акула. При това огромна, мръсницата. Не може да е сторено от океански кораб. Той би разсякъл момичето на две, но така…

— Хайде, Карл — прекъсна го Броуди. — Нека да не навлизаме в подробности, че отново ще ми прилошее.

— Извинявай, Мартин. Тогава ще напиша „нападение на акула“. Предполагам, че тази версия за теб е най-добре защитена, ако, разбира се, нямаш… ъъъ… някои съображения.

— Не, този път нямам — каза Броуди. — Благодаря ти, че ми се обади, Карл.

Той постави слушалката обратно на мястото й, напечата в графата „Причини за смъртта“ — „Нападение на акула“ и се облегна назад.

Мисълта, че и в това дело може да съществуват особени съображения, не му беше идвала наум. Тези съображения бяха най-щекотливият въпрос в работата на Броуди, въпрос, изискващ такива способи за защита на общите интереси, които не биха компрометирали нито него, нито закона.

Курортният сезон току-що бе започнал и Броуди знаеше: от начина, по който ще протекат тези три месеца, зависи целогодишното благополучие на Амити. Успешният сезон даваше възможност на града безгрижно да преживее до следващите три летни месеца. През зимата Амити наброяваше хиляда души, а когато лятото беше хубаво, населението скачаше на десет хиляди. Тези девет хиляди курортисти обезпечаваха съществуването на хилядата местни жители в продължение на цяла година.

Собствениците на магазини за железарски стоки, спортни изделия, както и двете бензиностанции, фармацевтите — всички разчитаха на добър летен сезон, който ще им помогне да се издържат през зимата. Жените на дърводелците, електротехниците и водопроводчиците работеха през лятото като келнерки или като агенти на компаниите за продажба на недвижими имоти, за да осигурят прехрана на семействата си през зимата. Само две заведения в Амити имаха право да търгуват със спиртни напитки през цялата година, ето защо за повечето ресторанти и барове трите месеца бяха решаващи. Рибарите, които даваха под наем лодките си, също се нуждаеха от хубаво време и добър улов, а преди всичко — от клиенти.

Дори и след най-благоприятния летен сезон зимите в Амити бяха трудни. На всеки десет семейства три живееха от социални помощи. През зимата много мъже бяха принудени да се отправят към северното крайбрежие на Лонг Айлънд, където за обработката на раковини получаваха по няколко долара на ден.

Броуди знаеше: едно неуспешно лято и броят на живеещите от социални помощи щеше да се удвои. Ако всяка къща в Амити не се дадеше под наем, нямаше да има работа за чернокожите жители на града, по-голямата част от които служеха като градинари, икономи, бармани и камериерки. Два или три неуспешни сезона подред (слава богу, такова нещо не се бе случвало през последните двайсет години) можеха да погубят града. Ако хората нямат пари за дрехи, гориво и продукти, ако нямат средства да ремонтират жилищата си или битовата си техника, търговците и фирмите за комунални услуги ще търпят загуби и не ще могат да се задържат до следващото лято. Магазините ще се закрият, жителите на Амити ще пътуват до съседните населени места, за да си набавят необходимите стоки. Градът ще загуби данъчните си приходи, обществените служби ще западнат и хората ще започнат да се изселват.

Ето защо жителите на Амити трябваше да се поддържат, всеки негласно бе задължен да внася своята лепта в преуспяването на града. Броуди си спомни как преди няколко години в Амити пристигнаха двама братя, двама младежи, и откриха дърводелска работилница. Те дойдоха през пролетта, когато за тях имаше много работа — хората приготвяха къщите си за курортистите и братята бяха приети радушно. Те се оказаха доста добри майстори и много от местните дърводелци им прехвърляха част от поръчките си.

Ала в средата на лятото за братята Феликс плъзнаха лоши слухове. Албърт Морис, собственик на магазин за железарски стоки, разправяше, че купували обикновени стоманени гвоздеи, а искали от клиентите си цената за гвоздеи с галванизирани главички. В Амити климатът е влажен, морски и стоманените гвоздеи хващат ръжда само след няколко месеца. Дик Спицър, който държеше склад за дървен материал, каза на някого, че братята Феликс поръчали лошокачествено сурово дърво, за да го използват за поправката на някаква къща на Скоч Роуд. Вратичките на шкафовете се разваляли почти веднага, след като били сложени. Една нощ в бара по-големият брат Армандо се хвалил на чашка колко ловко лъже клиентите си: изпълнявал само две трети от работата по договора, а получавал пълното заплащане. А Феликс-младши, двайсет и една годишният Дани, чието лице бе цялото в младежки пъпки, показвал на приятелите си порнографски списания и се хвалил, че ги е откраднал от къщите, в които е работил.

Местните дърводелци отдавна вече не деляха поръчките си с тях, но двамата братя бяха доста преуспели и спокойно можеха да преживеят зимата. Ето тогава се прояви солидарността на жителите на Амити. Отначало просто намекнаха на братята, че са се задържали в града по-дълго от необходимото. Като чу това, Армандо само надменно се усмихна. Скоро започнаха да му се случват малки неприятности. Ту ще му омекнат гумите на камиона, а компресорът в сервиза ще се окаже повреден, ту ще му потрябва да смени бутилката с газ, а местната компания ще има нужда от цели осем дни за тази услуга. Поръчките му за строителни и други материали или се получаваха на погрешен адрес, или се изпълняваха последни. В магазините, където преди ползваше кредити, започнаха да искат пари в брой. В края на октомври фирмата на братя Феликс беше принудена да спре работата и да се премести.

Приносът на Броуди към солидарността сред жителите на Амити, освен факта, че поддържаше реда и закона и приемаше трезви, добре обмислени решения, се състоеше в това, че той пресичаше слуховете и че след като се съветваше с Хари Медоус, редактора на местния вестник „Лидър“, представяше в рубриката „Новини“ някои от редките неприятни случки в съответната светлина.

Изнасилванията от миналото лято бяха едва-едва споменати в „Лидър“ (и то само като задявки), тъй като Броуди и Медоус бяха единодушни, че призракът на някой сексуален маниак, нападащ всяка жена в Амити, ще навреди на туризма на града. Те бяха улеснени и от факта, че никоя от жените, които се бяха оплакали в полицията, не биха повторили това пред друг.

Когато полицай спираше някого от богатите курортисти да кара кола в нетрезво състояние, Броуди предпочиташе да отбележи в книгата за произшествия (при първо нарушение), че водачът е бил без шофьорска книжка, и новината се появяваше в „Лидър“ в този й вид. Но Броуди не пропускаше да предупреди нарушителя, че ако го хване друг път зад волана в нетрезво състояние, ще му състави протокол и ще го привлече към съдебна отговорност.

Сътрудничеството между Броуди и Медоус се основаваше на твърде деликатно равновесие. Когато в Амити пристигаха групи младоци от някое съседно градче и нарушаваха реда, Медоус винаги получаваше точна информация за възрастта, имената и обвинителните актове. Ако младоци от Амити организираха шумни развлечения и буйстваха, „Лидър“ обикновено се ограничаваше с кратко съобщение, без да споменава имена и адреси — читателите се информираха, че някъде на Олд Мил Роуд е имало случай на нарушение на обществения ред и че е била извикана полиция.

Тъй като някои от летовниците смятаха „Лидър“ за занимателно четиво и се бяха абонирали за него за цялата година, въпросът за грабежи и нападения в пустеещите през зимата вили беше особено неудобен. Много години Медоус го игнорираше, като оставяше на Броуди да уведомява собствениците, че вилите им са обрани, нарушителите наказани, а повредите — отстранени. Но през зимата на 1968 година само за един месец бяха ограбени шестнайсет къщи. Броуди и Медоус дойдоха до извода, че е настанало време „Лидър“ да поведе широко кампания против тези вандалщини. В резултат на кампанията в четирийсет и осем къщи бяха инсталирани сигнални устройства и тъй като хулиганите не знаеха кои вили имат такива устройства и кои не, грабежите почти престанаха и това облекчи до голяма степен работата на Броуди и повиши авторитета на Медоус като войнстващ срещу неправдите редактор.

Понякога между Броуди и Медоус се появяваха разногласия. Медоус бе фанатичен противник на наркотиците. Освен това той притежаваше необикновено остър репортерски нюх и подушеше ли някоя история, тръгваше по следата като същинска хрътка, ако, разбира се, не бе свързана с някои „особени съображения“. През лятото на 1971 година дъщерята на един от местните богаташи бе намерена мъртва на плажа до самите вълни, недалеч от Скоч Роуд. Според Броуди нямаше никакви доказателства за насилствена смърт и тъй като семейството й не се съгласи на аутопсия, бе официално съобщено, че девойката се е удавила.

Но Медоус имаше основания да предполага, че момичето е приемало наркотици и че е било снабдявано с тях от сина на един фермер, производител на картофи. Бяха му нужни почти два месеца, за да разплете тази история, и най-после той доказа, че девойката е потънала, защото е изгубила съзнание в резултат на голяма доза хероин. Редакторът проследи сина на фермера и разкри цяла банда, която се занимаваше с разпространението на наркотици в града. Тази история силно навреди на репутацията на Амити и още повече на самия Броуди. Наистина, той арестува един-двама души, но тъй като случаят бе свързан с не едно нарушение на закона, не му се удаде напълно да заглади своята вина. А Медоус на два пъти бе отличен със специални награди за журналистика.

Сега бе ред на Броуди да настоява случаят да се изнесе във вестника. Възнамеряваше да закрие плажовете за няколко дни, за да даде възможност на акулата да се отдалечи от брега. Не знаеше дали акулите, вкусили веднъж човешко месо, се пристрастяват към него (бе чувал, че при тигрите става точно така), но бе решен да осигури безопасността на населението. Този път се домогваше до гласност, искаше хората да бъдат предупредени и да стоят по-далече от водата.

Броуди разбираше, че ще се сблъска със силна съпротива срещу съобщението във вестника за това нападение. Както и останалите градове, Амити продължаваше да страда от последиците на икономическата криза. Засега летният сезон не обещаваше нищо добро. Наемателите бяха повече на брой от миналата година, но всички бяха „дребни риби“: компании от по десет-петнайсет младежи, които пристигаха от Ню Йорк и общо наемаха една къща. Доста вили по брега на океана, особено по-скъпите, все още не бяха наети. Сензационното съобщение за нападението на акулата можеше да се превърне в катастрофа за Амити.

И все пак Броуди се надяваше, че един нещастен случай в средата на юни, когато тълпите летовници все още не са нахлули, бързо ще бъде забравен. Разбира се, един нещастен случай ще направи много по-малко впечатление, отколкото два или три. Напълно вероятно бе акулата да е вече отплувала, но все пак Броуди не желаеше да рискува живота на хората. Тревогата му като нищо можеше да е напразна, ала една евентуална грешка щеше да се заплати с висока цена.

Той набра номера на Медоус.

— Здравей, Хари — каза той. — Хайде да обядваме заедно.

— Чаках да се обадиш — отвърна Медоус. — С удоволствие. При теб или при мен?

Броуди тутакси разбра, че не би трябвало да му звъни по обяд. Стомахът му продължаваше да се гърчи и от мисълта за храна му призляваше. Погледна календара на стената. Четвъртък. Като всички свои познати, преживяващи от скромна заплата, семейство Броуди пазаруваше в дните, когато магазинът продаваше на по-ниска цена. В понеделник — пилешко месо, във вторник — агнешко, и така през цялата седмица. Когато привършеха единия вид, Елън го отмяташе в списъка си и следващата седмица го заменяше с друго. Единственото разнообразие внасяха леферът и костурът — разбира се, ако някой познат рибар им предоставеше излишъка от улова си. В четвъртък пускаха мляно месо с намаление. Но през този ден Броуди бе видял достатъчно месо на кайма.

— При теб — каза той. — Нека ни донесат нещо от ресторанта. Ще го изядем в твоя кабинет.

— Става — отвърна Медоус. — А какво ще поръчаш?

— Салата с яйца и чаша мляко. След малко ще бъда при теб.

Броуди позвъни на Елън и й съобщи, че няма да се прибере за обяд.

Хари Медоус беше грамаден мъж и дори дишането му струваше немалко усилия, а по челото му се появяваха капчици пот. Нямаше и петдесет години, но ядеше много, палеше една от друга евтини цигари, наливаше се с уиски и, по думите на своя лекар, заемаше първо място в Западните щати сред кандидатите за обширен инфаркт на миокарда.

Когато Броуди влезе в кабинета му, Медоус седеше зад бюрото си и размахваше хавлиена кърпа към отворения прозорец, за да отпъди тютюневия дим.

— Ако съдя по онова, което поръча за обяд, не се чувстваш много добре — каза той. — Аз пък ще проветря помещението.

— Благодаря ти за грижата.

Броуди огледа малката разхвърляна стая и потърси място за сядане.

— Махни този боклук от стола — каза Медоус. — Какви ли не отчети няма там. Отчети от окръга, от щата, отчети от автотранспортната комисия и от водоснабдяването. Вероятно са на стойност един милион долара, но като информация не струват и пукнат грош.

Броуди взе купчината книжа и ги постави върху радиатора. После придърпа стола към писалището и седна.

Медоус бръкна в огромна хартиена торба, извади пакет мляко и обвит в целофан сандвич и ги подаде на Броуди. После се захвана да измъква оттам собствения си обяд — цели четири пакета; заразгръща ги, както бижутер би разгръщал пакетчета с ценни бижута, и започна внимателно да нарежда съдържанието им пред себе си: фрикадели с доматен сос, пакет, пълен с лъщящи от мазнина пържени картофи, подправена с копър кисела краставичка с размерите на малка тиквичка и четвърт лимонов сладкиш. От малкия хладилник зад себе си извади огромна кутия бира.

— Прекрасно — възкликна Медоус и с доволна усмивка огледа лакомствата пред себе си.

— Изумително — каза Броуди, докато преглъщаше стомашната киселина, надигнала се в гърлото му. — Просто изумително. Обядвал съм с теб най-малко хиляда пъти, Хари, и все още не мога да привикна с това зрелище.

— Всеки има своите малки слабости, приятелю — рече Медоус и взе сандвича. — Едни бягат подир чужди жени, други се наливат с уиски. Аз намирам утеха в това да храня тялото си.

— Помисли си каква „утеха“ ще доставиш на Дороти, ако един прекрасен ден сърцето ти не издържи и ти каже: Адиос, чревоугоднико, не разчитай повече на мен.

— Говорили сме с Дороти за това — отговори Медоус с пълна уста — и дойдохме до извода, че едно от малкото преимущества на човека над останалите живи същества е дето сам може да избере от какво да умре. Може би храната ще ме убие, но единствено тя ми доставя някакво удоволствие в този живот. Освен това по-добре е да умреш от затлъстяване, отколкото да попаднеш в търбуха на акула. След случилото се тази сутрин, надявам се, че ще се съгласиш с мен.

Броуди още предъвкваше късче от сандвича си и след тези думи му трябваха немалко усилия, за да преглътне.

— Пожали ме най-после — примоли се той.

Няколко минути се храниха, без да продумат. Броуди изяде сандвича, изпи млякото, сви опаковката на топка и я пъхна в пластмасовата чаша. Облегна се на стола и запали цигара. Медоус все още ядеше и Броуди знаеше, че нищо не може да попречи на апетита му. Спомни си как веднъж Медоус пристигна на мястото на автомобилна катастрофа, която бе отнела живота на хора, и докато разпитваше полицаите и оцелелите пътници, усилено ближеше кокосов сладолед.

— Във връзка със смъртта на мис Уоткинс — започна Броуди, — дойдоха ми наум някои мисли и бих искал да ме изслушаш.

Медоус кимна.

— Първо, според мен не може да има съмнение относно причината за смъртта й. Вече говорих със Сантос и…

— Аз също.

— Тогава знаеш какво е неговото мнение. Нападение на акула. Ясно е като бял ден. Ако беше видял тялото, щеше да кажеш същото.

— Видях го.

Броуди беше потресен. Нима човек, видял същия ден тази пихтия, би могъл спокойно да седи и да облизва сиропа от лимоновия сладкиш по пръстите си?

— Значи си съгласен с мен.

— Да. Съгласен съм, че е загинала вследствие нападение на акула. Но има редица обстоятелства, които са доста неясни.

— Например?

— Защо се е къпала в такова време през нощта? Знаеш ли каква е била температурата на въздуха около полунощ? Петнайсет градуса! А температурата на водата? Около десет. Трябва да си ненормален, за да се къпеш в океана при такива ниски температури.

— Или пиян — отбеляза Броуди, — а в случая май е било точно така.

— Възможно е. Всъщност ти си прав. Направих справка: семейство Фут не са замесени с марихуана. Безпокои ме друго.

Броуди почувства раздразнение.

— За бога, Хари, не тичай подир призраци. Понякога хората загиват и поради нещастен случай.

— Не говоря за това. Искам да кажа, че е невероятно наблизо да се появи акула. Водата още е съвсем студена.

— Може би някои акули предпочитат студената вода. Какво знаем за тях?

— Има гренландски акули, но те никога не идват толкова на юг, а дори и да стигнат до нашите брегове, нямат обичая да се нахвърлят на хора. Какво знаем за тях? Ето какво ще ти кажа: сега аз знам за тях повече, отколкото тази сутрин. След като видях какво е останало от мис Уоткинс, позвъних на един приятел от института по океанология в Удс Хоул. Описах му трупа и той ми каза, че само един вида акула може да направи това.

— Каква е тя?

— Голяма бяла. Има и други, които нападат хора, например тигровата или рибата-чук, дори акулата мако или синята акула, но този младеж, Хупър — Мат Хупър, — ми каза: за да разреже жената на две, пастта на акулата трябва да е ей такава — Медоус разпери ръце на разстояние около метър, — а единствената акула, която има такава паст и която напада хора, е голямата бяла акула. Наричат я и по друг начин.

— По друг начин? — Броуди бе започнал да губи интерес. — Как?

— Човекоядка. Другите акули също понякога се нахвърлят на хора по различни причини: когато са гладни или са изплашени от нещо. Или когато подушат кръв във водата. Впрочем, снощи мис Уоткинс не е ли била неразположена?

— Откъде мога да знам, дявол да го вземе?

— Би било интересно да се узнае. Хупър твърди, че в такива случаи опасността жена да бъде нападната от акула рязко нараства.

— А ти каза ли му, че водата е била студена?

— Разбира се. Той ми обясни, че бялата акула спокойно плува в студена вода. Преди няколко години убила някакво момченце край бреговете на Сан Франциско. Температурата на водата е била петнайсет градуса.

Броуди дълбоко всмукна от цигарата си.

— Наистина си научил много за тях, Хари — рече той.

— Ръководех се от… да го наречем здравия смисъл и исках точно да знаем какво собствено се е случило и може ли да се повтори.

— Има ли опасност да се повтори?

— Не, такава опасност почти не съществува. От което правя заключение, че това е единичен случай. Големите бели акули се срещат рядко и това е единственото хубаво нещо, което може да се каже за тях. Така мисли Хупър. Съществуват всички основания да се предполага, че след като е нападнала това момиче, мис Уоткинс, акулата веднага е отплувала от бреговете ни. Тук няма рифове. Няма и рибоконсервен комбинат, нито кланица, от които във водата да се стичат кръв и вътрешности. С една дума — няма нищо, което да привлече акулата.

Медоус замълча и внимателно загледа Броуди, но полицаят издържа на погледа му.

— Ето защо ми се струва, Мартин, че няма причини да сплашваме хората заради събитие, което навярно никога няма да се повтори.

— Как да разбирам това, Хари? Ако събитието няма да се повтори, защо да не кажем на хората, че все пак се е случило?

Медоус въздъхна.

— Може би си прав. Но аз предполагам, Мартин, че това е един от случаите, когато трябва да се ръководим не от правилата, а от грижата за хората. Не мисля, че съобщението за инцидента би било в интерес на обществеността. Нямам предвид местните жители. Те ще го узнаят много бързо, ако вече не са го узнали. А какво ще кажеш за онези, другите, които получават „Лидър“ в Ню Йорк, Филаделфия, Кливлънд?

— Ласкаеш се.

— Не говори глупости, разбираш какво искам да кажа. Сам знаеш как стоят нещата с наемането на къща за през лятото. Тази година сме на прага на катастрофата, както и жителите на Нантъкет, Винярд и Ист Хамптън. Много хора все още не са решили къде ще прекарат лятото. Знаят, че тази година имат богат избор. Къщи за даване под наем колкото щеш. Ако поместя статия за това, как млада жена е била разцепена наполовина от зъбите на гигантска акула край бреговете на Амити, собствениците не ще могат да дадат под наем нито една вила. Акулите, Мартин, са като убийците-садисти — в тях има нещо диво, злобно, неизбежно и хората изпитват неудържим ужас от тях. Ако съобщим в нашия вестник за акула-убиец, ще се простим завинаги с очакванията си за успешен сезон.

Броуди кимна.

— Трудно ми е да споря с теб, Хари. На мен също не ми е приятно да оповестявам на всички, че край бреговете ни се навърта акула-убиец. Но постарай се да влезеш в положението ми. Нямам намерение да опровергавам доводите ти. Сигурно си прав. По всяка вероятност тази акула е вече отплувала на стотици мили оттук и никога няма да се появи. Но, Хари, представи си за миг, че грешиш. Та ние нямаме право да рискуваме! Да допуснем, само да допуснем, че премълчим това произшествие и акулата нападне още някого. Тогава какво? За всичко ще отговарям аз. Длъжен съм да се грижа за сигурността на хората, които живеят тук, и ако не мога да ги защитя, поне трябва да ги предупредя за опасността, която ги заплашва. И на теб няма да ти се размине. Ти си длъжен да съобщаваш за произшествията в града, а щом акула е нападнала човек край нашите брегове, това несъмнено е произшествие. Настоявам да отпечаташ съобщението. Имам намерение да закрия плажовете само за два-три дни като предпазна мярка. Това никому не ще причини неудобство. Още няма много летовници, пък и водата е студена. Ако обясним честно на хората какво се е случило и защо действаме по този начин, можем да спечелим.

Медоус се облегна на стола си и се замисли.

— Не знам как ще постъпиш ти, Мартин, но що се отнася до мен вече съм решил.

— Какво значи това?

— Във вестника няма да има никакво съобщение за случилото се.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно. Не мога да твърдя, че това е мое собствено решение, но съм съгласен с него. Аз съм редактор и един от собствениците на този вестник, но контролният пакет от акции не ми принадлежи и не мога да противодействам на натиска на определени хора.

— На кои?

— Тази заран ми звъниха вече шест пъти. Петима бяха рекламни агенти — на ресторант, на хотел, на две компании за продажба на недвижими имоти и на една кафе-сладкарница. Интересуваха се дали имам намерение да отпечатвам информация за това момиче, Уоткинс, и всячески се стараеха да ми внушат, че според тях за Амити ще е най-добре, ако историята не получи гласност. Шестото позвъняване бе от страна на мистър Коулман от Ню Йорк. Мистър Коулман, в чиито ръце се намират петдесет и пет процента от акциите на „Лидър“. Изглежда, някой му се е обадил. Той ми заяви, че в „Лидър“ не бива да се появява никакво съобщение.

— А неговото решение не е ли било повлияно от факта, че жена му е търговски посредник по покупко-продажба на недвижими имоти? Не ти ли каза нещо такова?

— Не — отвърна Медоус, — не стана дума за това.

— Така и предполагах. И така, Хари, докъде стигнахме? Ти няма да отпечаташ съобщението, тъй като според влиятелните читатели на „Лидър“ нищо особено не се е случило. Аз ще закрия плажовете и ще поставя няколко знака, предупреждаващи за опасността.

— Добре, Мартин, твоя работа. Но позволи ми да ти напомня това-онова. Нали си на изборна длъжност?

— Да, както и президентът. За четири години, изпълнени със силни усещания.

— Могат да не те преизберат.

— Заплашваш ли ме, Хари?

Медоус се усмихна.

— Знаеш, че не е така. Освен това, кой съм аз, та да те заплашвам? Просто искам да помислиш за последиците от постъпката си, преди да решиш да се противопоставиш на интересите на онези, които са те избрали.

Броуди стана.

— Благодаря ти, Хари. Много пъти съм чувал, че онзи, който държи властта в ръцете си, е винаги самотен. Колко ти дължа за обяда?

— Нищо. Не мога да взема пари от човек, чието семейство скоро ще проси безплатни талони за храна.

— Нищо подобно. Нима не знаеш, че работата в полицията гарантира обезпеченост? — засмя се Броуди.

 

 

Броуди току-що се бе върнал в кабинета си, когато по селектора му съобщиха: „Дошъл е кметът. Иска да ви види, шефе.“

Броуди се усмихна. Кметът. Не Лари Вон, който просто се е отбил при него. Не Лорънс Вон, един от собствениците на компанията по продажба на недвижими имоти „Вон и Пенроуз“, дошъл да се оплаче от шумните наематели, а кметът Лорънс П. Вон, избраник на народа, който получи 71 гласа при последните избори.

— Помолете негова милост да влезе — каза Броуди.

Лари Вон бе красив строен мъж малко над петдесетте — личеше си, че редовно се занимава със спорт. Гъстите му коси бяха едва докоснати от сребристосиво. Макар да беше коренен жител на Амити, с годините в държането му се бе промъкнала изискана сдържаност. Вон бе спечелил състояние след войната от спекулации с недвижими имоти в Амити и сега беше главен сътрудник на най-преуспяващата фирма в града (някои дори го смятаха за единствения собственик, тъй като в кантората му никой никога не бе виждал никакъв Пенроуз). Той се обличаше елегантно и просто, предпочиташе сака английска кройка, чиято мода никога не минаваше, строги ризи и меки кожени мокасини. И ако Елън Броуди, която бе попаднала от средите на летовниците сред коренните жители на града, така и не се почувства сред свои, то Вон, роден в Амити, лесно се бе издигнал до равнището на богатите курортисти, без да губи достойнството си. Те не гледаха на него като на равен, тъй като той бе само един местен търговец, и никога не го канеха в Ню Йорк или в Палм Бийч. Но в Амити той свободно общуваше с всички, с изключение на най-богатите и най-издигнатите представители на лятното общество, и това общуване до голяма степен влияеше на успеха в неговите дела. Често канеха Вон на приеми и той винаги се появяваше сам. Много малко от неговите приятели знаеха, че си има жена, простичка, горещо любеща го жена, която прекарва по-голямата част от времето си пред телевизора с бродерия в ръце.

Броуди харесваше Вон. През лятото те се виждаха рядко, но след Деня на труда[1], когато сезонното оживление попреминеше, Вон и жена му понякога канеха Броуди и Елън на вечеря в един от най-луксозните ресторанти извън града. Тези вечери доставяха огромно удоволствие на Елън и това правеше Броуди щастлив. По всичко личеше, че Вон разбира Елън. Бе винаги дружелюбен и внимателен към нея.

Вон влезе в кабинета на Броуди и седна.

— Току-що разговарях с Хари Медоус — започна той.

Вон явно бе разтревожен и това заинтригува Броуди. Той не очакваше подобна реакция.

— Виждам, че Хари не си губи времето напразно — каза Броуди.

— Откъде смяташ да получиш разрешение за закриване на плажовете?

— Лари, как ми задаваш този въпрос — като кмет, като собственик на компания за продажба на недвижими имоти или просто като приятел?

Вон целият се напрегна и Броуди забеляза, че с мъка се въздържа да не избухне.

— Искам да знам откъде имаш намерение да получиш такова разрешение. Искам да го знам още сега.

— Не съм уверен дали въобще трябва да го получавам — отвърна Броуди. — Съществува законно положение, според което при извънредни обстоятелства мога да предприема всякакви действия, каквито намеря за необходимо, но смятам, че членовете на градската управа сами трябва да обявят извънредно положение. Не съм сигурен обаче дали искаш да преминеш през всички тези перипетии.

— Изключено.

— Добре тогава. Ако не подхождаме формално към онова, което се случи, аз смятам, че върху мен пада отговорността да обезпеча безопасността на хората, живеещи в града, а в дадения момент по моя преценка е нужно да се закрият плажовете за два-три дни. Но ако някой все пак реши да се къпе, едва ли ще мога да го арестувам за нарушение на заповедта. Как мислиш — Броуди се усмихна, — бих ли могъл да му пришия дело за извършване на престъпна глупост?

Очевидно Вон изобщо не се интересуваше от това.

— Не искам да закриваш плажовете — каза той.

— Разбрах го.

— И знаеш ли защо? Наближава Четвърти юли[2] и от предстоящите празнични дни зависи много. Има опасност да отрежем клона, на който седим.

— Разбирам доводите ти, но ти също трябва да разбереш защо искам да закрия плажовете. Нямам никаква лична изгода от това.

— Дори бих казал, че е точно обратното. Слушай, Мартин, градът няма нужда от такава сензация.

— Но не му трябват и нови жертви.

— Господи, няма да има никакви жертви! И какво ще направиш, като закриеш плажовете? Само ще привлечеш пълчища репортери, които ще започнат да си пъхат носа там, където не им е работа.

— И какво от това? Дори и да дойдат, не ще открият нищо интересно и веднага ще се разотидат. Не мисля, че „Ню Йорк Таймс“ се интересува от пикник сред природата или от вечеря в някакъв клуб.

— Не ни трябват никакви репортери. Ами ако все пак надушат нещо? Ще вдигнат голям шум, а това ще ни навлече само неприятности.

— Лари, но какво биха могли да надушат? Аз например нямам какво да крия. А ти?

— Аз също. Само си помислих, че… може да се докопат до нещо за изнасилванията. Нещо, което мирише лошо.

— Глупости — възрази Броуди, — това е отдавна минала история.

— Да те вземат мътните, Мартин! — Вон замълча за миг, като се опитваше да се успокои. — Добре, не се вслушваш в гласа на разума. Тогава ме изслушай просто като приятел. Моите съдружници оказват голям натиск върху мен. Всичко това може да свърши зле за нас.

Броуди се засмя.

— Лари, нима имаш съдружници? Това се казва новина. Предполагах, че си управляваш предприятието сам-самичък.

Вон се смути, като че бе казал нещо излишно.

— Работите ми не са толкова прости — каза той. — Понякога и на мен самия ми е трудно да се оправя. Направи това, за което те моля, Мартин.

Броуди погледна Вон, като се опитваше да вникне в подбудите му.

— Съжалявам, но не мога, Лари. Имам служебни задължения и съм длъжен да ги изпълня.

— Ако не ме послушаш — каза Вон, — не е изключено скоро да загубиш мястото си.

— Не съм ти подчинен. Не можеш да уволниш нито един полицай в този град.

— Може да не ми повярваш, но имам определени пълномощия по отношение на началника на полицията.

— Не ти вярвам.

Вон извади от джоба на сакото си правилника на градската управа на Амити.

— Предлагам ти сам да се убедиш в думите ми — каза той и бързо запрелиства правилника. — Ето — той намери нужните страници и подаде брошурата на Броуди през бюрото, — тук ясно е казано, че макар началникът на полицията да е избран от жителите на града, членовете на градската управа имат право да го сменят.

Броуди прочете параграфа, показан му от Вон.

— Да допуснем — рече той. — Но бих искал да знам какво разбираш под „важни и добре обосновани причини“?

— Искам да се надявам, че няма да стигнем дотам. Не предполагах, че разговорът ни ще отиде толкова далеч. Разчитах на разбиране от твоя страна, след като узнаеш моето мнение и мнението на градската управа.

— На всички нейни членове?

— На по-голямата част.

— Кои по-точно?

— Нямам намерение да съобщавам имената им. Не съм длъжен да го правя. Трябва да разбереш само едно — ако не постъпиш така, както искаме, ще поставим на твое място друг, по-податлив.

Броуди никога не бе виждал Вон в такова агресивно настроение. Това го порази.

— Толкова ли настояваш, Лари?

— Да — изрече Вон с равен глас в предчувствие на победата. — Повярвай, Мартин, няма да съжаляваш.

Броуди въздъхна.

— Глупости — рече той. — Това никак не ми харесва. Но щом е толкова важно…

— Важно е — Вон се усмихна за пръв път по време на разговора. — Благодаря ти, Мартин — каза той и стана. — Предстои ми неприятна мисия. Трябва да посетя семейство Фут.

— Не би искал да се разбъбрят пред „Таймс“ или „Нюз“, нали? Интересно как би могъл да ги спреш?

— Ще въздействам на чувството им за дълг — заяви Вон, — както постъпих с теб.

— Номерът няма да мине.

— Съществува едно обстоятелство, което е в наша полза. Тази мис Уоткинс е скитница — нито близки, нито роднини. Казала, че е дошла на източното крайбрежие от щата Айдахо на автостоп. Никой няма да я потърси.

 

 

Броуди се появи у дома си в около пет часа. Стомахът му се беше оправил вече и той можа да изпие халба бира преди вечерята. Елън, облечена в розова престилка на милосърдна сестра, шеташе из кухнята. Ръцете й бяха изцапани — месеше кайма.

— Здравей — каза тя и подаде лицето си за целувка. — Какво се е случило?

— Била си в болницата. Не си ли чула?

— Не. Днес къпахме стариците. Не съм излизала от болницата.

— Близо до Олд Мил Роуд е загинало момиче.

— Как?

— Акула. — Броуди отвори хладилника и извади една бира.

Елън спря да меси каймата и учудено го погледна.

— Акула?! Никога не съм чувала такова нещо. Може някои да са ги виждали, но акулите не са докосвали хора.

— Да, знам. Аз също не се бях сблъсквал с такова нещо досега.

— И какво ще правиш?

— Нищо.

— Наистина ли? И мислиш, че така е редно?

— Разбира се, нещичко бих могъл да направя. Формално. Но нищо по същество. И какво мислиш ти или аз по този повод е без значение. Силните на деня са обезпокоени от факта, че за Амити би било зле, ако започнем да се вълнуваме, задето някаква риба е нападнала летовник. Предпочитат да гледат на станалото като на чиста случайност, която няма да се повтори, но искат да прехвърлят цялата отговорност върху мен.

— Кого имаш предвид, като казваш „силните на деня“?

— Лари Вон е един от тях.

Така ли? Не знаех, че си говорил с Лари.

— Втурна се при мен веднага, щом узна, че имам намерение да закрия плажовете. Никак не беше, как да се изразя, деликатен, когато ме убеждаваше да не го правя. Заяви, че ще ме уволнят, ако ги закрия.

— Не мога да повярвам, Мартин. Лари не е такъв човек.

Аз също не бих го допуснал по-рано. Между другото, да си чувала нещо за съдружниците му?

— Бях останала с впечатление, че сам ръководи делата си. Мислех си, че Пенроуз е просто второто му име или нещо от този род. Във всеки случай сигурна бях, че е единствен собственик на фирмата.

— И аз така мислех, но очевидно съм сгрешил.

— Добре е, че си поговорил с Лари, преди да вземеш решение. Той гледа много по-широко на нещата, отколкото повечето хора. Знае най-добре как да се постъпи в такива случаи.

Броуди почувства как кръвта нахлу в главата му.

— Глупости — отсече той, отвори бирата и хвърли тенекиената капачка в кошчето за боклук. После тръгна към гостната да чуе вечерните новини.

Елън се провикна от кухнята:

— Забравих да ти кажа — преди малко те търсиха по телефона.

— Кой беше?

— Не си каза името. Просто каза да ти предам, че здравата пипаш. Много мило от негова страна, нали?

Бележки

[1] Празник, който се отбелязва в първия понеделник на септември. — Б.пр.

[2] Денят на независимостта, национален празник в САЩ. — Б.пр.