Питър Бенчли
Челюсти (6)

Шеста глава

В петък по обяд на път за вкъщи от саутхамптънската болница Елън се отби в пощенската станция да купи марки и да прибере писмата. Пощата в Амити не се разнасяше по домовете. По принцип само специални пратки се доставяха вкъщи в радиус на една миля от пощенската станция; но практически дори бързите телеграми (с изключение на онези, на които бе отбелязано, че се изпращат от федералното правителство) се пазеха в станцията, докато някой не дойдеше да си ги потърси.

Пощата се помещаваше в неголямо квадратно здание на Тийл Стрийт, близо до главната улица. Разполагаше с петстотин пощенски кутии, триста и четирийсет от които бяха наети от постоянните жители на Амити.

Останалите сто и шейсет се предоставяха на летовниците, а на кои именно — това зависеше от началничката на пощата Мини Елдридж. Онези, които й бяха симпатични, получаваха разрешение да наемат пощенска кутия за летния сезон. Хората, които не й бяха симпатични, трябваше да се редят на опашка пред гишето. Тъй като никой от пришълците не можеше да наеме пощенска кутия за цялата година, курортистите никога не бяха сигурни дали когато пристигнат през юни, ще получат пощенска кутия.

Всички знаеха, че Мини Елдридж е навършила вече седемдесетте, но по някакви неведоми пътища й се бе удало да убеди властите във Вашингтон, че е още млада за пенсия. На вид беше дребна и крехка, но всъщност бе доста силна и се справяше с пакетите и кашоните толкова бързо, колкото и двамата младежи, които работеха заедно с нея. Никога не говореше за миналото си или за личния си живот. За нея знаеха само, че е родена на остров Нантъкет и че го е напуснала скоро след Първата световна война. Беше живяла толкова дълго в Амити, че никой от местните жители не си спомняше кога е пристигнала. Мини Елдридж се смяташе не само за коренна жителка, но и за познавачка на историята на града. Тя с охота разказваше защо са го нарекли Амити, говореше за Амити Хоупуел, живяла през седемнайсети век и осъдена на смърт за магьосничество; доставяше й удоволствие да изрежда по-важните събития, станали в града в миналото: как британските военни кораби хвърлили котва по време на Войната за независимост (англичаните се опитали да обкръжат по фланговете колониалните отряди, но объркали пътя и бродили без посока напред-назад из Лонг Айлънд), пожарът през 1823 година, който унищожил всички сгради освен единствената църква в града; корабокрушението през 1921 година (освободили заседналия кораб, но целият товар от спиртни напитки, който свалили преди това, изчезнал някъде), ураганът през 1938 година и широко Ътразеното в пресата (макар и непотвърдено напълно) приземяване на тримата немски шпиони на плажа под Скоч Роуд през 1942 година.

Елън и Мини не хранеха симпатии една към друга. Елън чувстваше, че Мини не я обича. Мини изпитваше неловкост в присъствието на Елън, тъй като не можеше да я отнесе към някоя определена категория. Елън не принадлежеше нито към летовниците, нито към местните жители. Като че ли бе получила право да ползва пощенска кутия едновременно с омъжването си.

Когато Елън влезе, в пощата беше само Мини, която сортираше писмата.

— Добро утро, Мини — поздрави Елън.

Мини погледна стенния часовник над гишето и едва тогава отвърна:

— Добър ден.

— Дайте ми, моля, комплект марки по осем цента.

Елън постави върху гишето една петдоларова банкнота и още три от по един долар.

Мини пусна в кутиите още няколко писма, остави пакета и отиде до гишето. Даде на Елън комплекта марки и пъхна парите в чекмеджето.

— Какво мисли да прави Мартин с тази акула? — попита тя.

— Не знам. Навярно ще се опитат да я уловят.

— Можеш ли да хванеш с въдица Левиатана?^[1]

— Извинете, какво казахте?

— Книгата на Йов — отговори Мини. — Нито един смъртен не ще хване тази риба.

— Защо говорите така?

— Не ни е съдено да я хванем, ето защо. Това е предупреждение за нас.

— За какво?

— Ще видим, когато му дойде времето.

— Разбирам. — Елън сложи марките в чантичката си. — Може и да сте права. Благодаря, Мини. — Тя се обърна и се отправи към вратата.

— Не трябва да се съмнявате в думите ми — подхвърли Мини зад гърба й.

Елън излезе на главната улица, зави надясно, мина покрай магазина за модно дамско облекло и павилиона за антикварни стоки. Спря пред магазина за железария и отвори вратата. Но никой не откликна на позвъняването на звънчето, провесено от вътрешната страна на вратата. Тя почака малко, после извика:

— Албърт?

Елън се приближи до отворената врата, водеща към мазето. До ушите й достигна мъжки говор:

— Идвам веднага — прозвуча гласът на Албърт Морис. — Имам цяла кутия от тях — очевидно той говореше на другия мъж. — Поровете се, може да намерите онова, което ви е необходимо.

Морис се появи на долното стъпало и започна бавно да се изкачва, вървеше внимателно, стъпало по стъпало, като се държеше за перилата. Беше навършил шестдесетте и преди две години бе получил сърдечен пристъп.

— Кнехтове — каза той, като се изкачи по стъпалата.

— Какво? — не разбра Елън.

— Кнехтове. Този младеж търси кнехтове. Сигурно е капитан на военен кораб, защото търси кнехтове с гигантски размери. А вие какво ще обичате?

— Гумената тръбичка за крана в кухнята се повреди. Нали се сещате, тръбичката, на която е прикрепено душче. Трябва ми нова.

— Няма нищо по-просто. Ей там са. — Морис поведе Елън към полицата. — Такава ли искате? — Той взе една гумена тръбичка с душче.

— Да, точно такава.

— Осемдесет цента. В брой или на кредит?

— В брой. Не бих искала да ви отнемам времето с писане за някакви си осемдесет цента.

— Понякога записвам и по-малки суми на кредит — заяви Морис. — Мога да ви разкажа какво ли не.

Те пресякоха тесния магазин, отидоха при касата и докато чукаше цифрите на машинката, Морис каза:

— Много хора са разтревожени от тази история с акулата.

— Знам. Човек може да ги разбере.

— Смятат, че плажовете трябва да се открият.

— Аз…

— Според мен главите на тези хора са пълни със слама. Сигурен съм, че Мартин постъпва правилно.

— Радвам се да го чуя, Албърт.

— Може пък този новият, дето е дошъл, да ни помогне.

— Какъв нов?

— Специалистът по рибите от Масачузетс.

— Ах, да, чух, че е пристигнал.

— Дори е тук в момента.

Елън се огледа, но не видя никого.

— Къде тук?

— Долу, в мазето. Тъкмо той търси кнехтове.

Елън дочу стъпки. Обърна се и видя Хупър. Внезапно тя толкова се развълнува, като че ли пред нея се бе изправил любимият й, когото дълго време не е виждала. Без съмнение, срещаше го за първи път и все пак забеляза у него нещо много познато.

— Намерих онова, което търся — каза Хупър. В ръцете си държеше два големи кнехта от неръждаема стомана. Приближи до щанда и вежливо се усмихна на Елън. — Тези ще ми свършат работа. — Той постави стоката на тезгяха и подаде двайсет долара на Морис.

Елън гледаше Хупър, като се опитваше да си спомни на кого й прилича. Надяваше се, че Албърт Морис ще ги запознае, но по всичко личеше, че той няма такова намерение.

— Извинете — обърна се тя към Хупър, — трябва да ви попитам нещо.

Хупър я погледна и отново й се усмихна — приятна, дружелюбна усмивка, която омекотяваше твърдите му черти и придаваше блясък на светлосивите му очи.

— Моля — каза той. — Питайте.

— Не сте ли случайно роднина на Дейвид Хупър?

— Той е моят по-голям брат. Познавате ли Дейвид?

— Да — отвърна Елън. — По-точно познавах го. Преди много, много години той ме ухажваше. Казвам се Елън Броуди. Преди се наричах Елън Шепърд. Имам предвид по онова време.

— Но разбира се, помня ви добре.

— Не може да бъде.

— Помня ви. Не се шегувам. И ще ви го докажа. Чакайте да си спомня… Тогава бяхте подстригана по момчешки. И винаги носехте гривна с висулки. Спомням си една дълга висулка с изображението на Айфеловата кула. Често си тананикахте една песничка… как се казваше тя? „Шибум“ или нещо такова. Прав ли съм?

Елън се засмя.

— Господи, каква памет! Вече съм забравила тази песничка.

— Колко неща помнят децата! Това е просто поразително. Вие излизахте с Дейвид… колко време — две години?

— Две лета — кимна Елън. — Беше чудесно време! Напоследък не бях се сещала за това.

— А мен помните ли?

— Смътно. Спомням си само, че Дейвид имаше по-малък брат. Тогава вероятно сте били на девет или десет години.

— Да. Дейвид е с десет години по-голям от мен. Спомням си и още нещо: всички ме наричаха Мат, като че ли съм възрастен мъж, и това много ми харесваше. А вие ме наричахте Матю. Казвахте, че Матю звучи по-благородно. Вероятно съм бил влюбен във вас.

— Наистина ли? — Елън се изчерви, а Албърт Морис се засмя.

— Влюбвах се във всички момичета, с които Дейвид излизаше — каза Хупър.

— Не може да бъде!

Морис подаде рестото на Хупър, а Хупър каза на Елън:

— Отивам на пристанището. Да ви откарам ли?

— Благодаря. С кола съм. — Тя благодари на Морис и излезе. Хупър я последва.

— Значи сега сте учен — попита тя, когато излязоха на улицата.

— По стечение на обстоятелствата. Бях започнал да специализирам английски език, но после посещавах курс по биология на морските организми, просто така, от любопитство, и хоп! — хванах се на въдицата.

— Океанът ли ви привлече толкова?

— И да, и не. Винаги съм бил луд по океана. Когато бях на дванайсет или на тринайсет години за мен нямаше по-голямо удоволствие от това да взема спалния чувал, да отида на плажа и да лежа цяла нощ на пясъка, да слушам шума на вълните и да си мисля откъде ли идват и какво са срещнали по пътя си. А въдицата, на която се хванах в колежа, бяха рибите, по-точно акулите.

Елън се засмя.

— Нима човек може да се влюби в тях? Какъв ужас! Все едно да изпитваш страст към плъховете.

— Много хора мислят като вас — забеляза Хупър. — Но се лъжат. Акулите притежават всичко, което може да възбуди възторга на учения. Те са красиви, господи, колко са красиви! Акулите са невероятно чувствителни, удивително точни механизми. Грациозни са като птици и непостижимо загадъчни, повече от всяко друго живо същество на земята. Никой не знае колко дълго живеят и на какви инстинкти, с изключение на глада, се подчиняват. Съществуват повече от двеста и петдесет разновидности и да знаете само колко много се различават една от друга! Случва се ученият цял живот да се мъчи да разгадае тайните на акулата, вече е готов да направи добре обосновани изводи и изведнъж някакъв нов факт срива до основи теорията му. В продължение на две хилядолетия хората са се опитвали да открият ефикасно средство, което да отпъди акулата, но напразно. — Той млъкна, погледна Елън и се усмихна. — Извинете. Нямам намерение да ви чета лекция. Просто съм много запален, както сама виждате.

— А вие очевидно можахте да се убедите, че съм профан в тази област — каза Елън. — В Йейлския университет ли сте учили?

— Разбира се. Къде другаде? Освен един мой чичо, когото изключили от колеж в Андоувър и който след това завършил образованието си в Майами или Охайо, не знам точно, всички мъже от семейството в продължение на четири поколения са учили в Йейл. После защитих аспирантура в университета във Флорида, а след това две години преследвах акулите по целия свят.

— Сигурно е било много интересно?

— Неописуемо блаженство. Все едно да пуснат алкохолик във винарска изба. Изучавах акулите в Червено море и плавах след тях край бреговете на Австралия. Колкото повече сведения трупах, толкова по-ясно ми ставаше, че нищо не знам.

— Плавали сте след тях?

Хупър кимна.

— Главно в клетка, но понякога и без нея. Досещам се за какво си мислите. Много хора смятат, например майка ми, че си търся смъртта. Но ако човек познава работата си, не се излага на никаква опасност.

— Сигурно сте най-големият специалист по акулите в света?

— Не мисля — засмя се Хупър, — но бих искал да стана. Не съм участвал само в една експедиция и какво ли не бих дал да участвам в нея. Говоря за експедицията на Питър Гимбъл. Всичко е заснето на лента — за такова преживяване може само да се мечтае. Били са под водата с две големи бели акули — същия вид, който се е появил тук.

— Толкова се радвам, че не сте участвали в тази експедиция — каза Елън. Вероятно бихте пожелали да погледнете как изглежда отвътре пастта на някоя от онези акули. Но разкажете ми за Дейвид. Как е той?

— При него всичко е наред и в частност, и в цялост. Търговски посредник е в Сан Франциско.

— И в частност, и в цялост? Какво искате да кажете?

— Ожени се втори път. Може би познавате първата му жена — Пати Фремонт?

— Разбира се. Често играехме тенис. Тя един вид наследи Дейвид от мен. Впрочем, точно така беше.

— Живяха заедно три години и тя се увлече по някакъв голям предприемач, собственик на къщи в Антиб. Тогава Дейвид си намери друго момиче — баща й притежава контролния пакет акции на една петролна компания. Момичето е доста хубавичко и също толкова плиткоумно. Ако Дейвид притежаваше зрънце здрав разум в главата си, за нищо на света не би се разделил с вас.

Елън се изчерви и промълви:

— Много сте любезен.

— Говоря сериозно. Аз лично никога не бих постъпил така.

— А как постъпихте вие лично? Коя е щастливката, успяла да ви покори?

— Още никоя. Мисля, че момичетата просто не проумяват какъв шанс изпускат — засмя се Хупър. — Разкажете ми за себе си. Не, недейте. Сам ще се опитам да отгатна. Три деца? Прав ли съм?

— Прав сте. Не предполагах, че ми личи.

— Не, не. Нямах това предвид. Съвсем не ви личи подобно нещо. Съпругът ви — чакайте да помисля… — той е адвокат. Имате апартамент в Ню Йорк и къща в Амити. Трябва да сте много щастлива. Радвам се за вас.

Като се усмихна, Елън поклати глава.

— Не съвсем. Искам да кажа, щастлива съм естествено, но не отгатнахте всичко. Мъжът ми е началник на полицията в Амити.

Само за миг в очите на Хупър се мярна удивление. После той се плесна с ръка по челото и възкликна:

— Какъв глупак съм! Разбира се, Броуди. Не направих връзката. Но това е чудесно! Миналата вечер се запознах със съпруга ви. Изглежда момче на място.

На Елън й се стори, че долови лека ирония в гласа му, но веднага си каза: „Не изглупявай. Въобразяваш си какво ли не!“

— Колко време имате намерение да останете тук? — попита тя.

— Не знам. Зависи от акулата. Ако си отиде, и аз ще си отида.

— В Удс Хоул ли живеете?

— Недалеч от него. В Хайаниспорт. Имам малка къща на самия бряг. Обичам да живея до водата. Ако се отдалеча от океана на повече от петнайсет километра, получавам клаустрофобия.

— Съвсем сам ли живеете?

— Да, сам. Само аз, книгите ми и една стереоуредба, за която платих сума пари. А вие танцувате ли още?

— Да танцувам?

— Да. Сега си спомних. Дейвид казваше, че сте най-добрата партньорка от всички момичета, с които е ходил. Нали бяхте победителка в едно състезание по танци?

Миналото — като птица, която дълго са държали в клетка и изведнъж са пуснали на свобода — долетя при нея и закръжи над главата й. Сърцето й замря от копнеж.

— Да, това беше състезание за най-добро изпълнение на самба — каза тя. — В Плажния клуб. Бях забравила. Не, не танцувам вече. Мартин не танцува, а дори и да танцуваше, струва ми се, че вече никъде не свирят такава музика.

— Жалко. А Дейвид твърдеше, че сте били великолепна.

— Беше изумителна вечер — каза Елън и се унесе в спомени, като връщаше в паметта си и най-дребните подробности. — Свиреше оркестърът на Лестър Ланин. Плажният клуб бе украсен с гирлянди и балони. Дейвид бе облякъл любимото си сако от червена коприна.

— Сега аз го нося — заяви Хупър. — Получих го в наследство.

— По онова време изпълняваха чудесни песни, например „Планинска зеленина“. Дейвид прекрасно танцуваше степ. Не беше лесно да му бъдеш партньорка на степ, но той не обичаше валса, казваше, че му се завива свят. Всички бяхме толкова почернели! Мисля, че цяло лято не падна дъжд. Помня, че в онази вечер носех жълта рокля — тя чудесно отиваше на тена ми. Проведоха се две състезания: за най-добро изпълнение на чарлстон, в което победиха Сузи Кендъл и Чип Фогарти, и за самба. Засвириха „Бразилия“ чак накрая и ние танцувахме така, сякаш от това зависеше животът ни. Мислех, че когато танцът свърши, ще се строполя на земята. И знаете ли какво получихме за награда? Консерва от пиле. Стоеше в стаята ми, докато не се изду и татко не ме накара да я изхвърля. — Елън се усмихна. — Колко весело беше тогава. Старая се да не мисля за онова време твърде често.

— Защо?

— Без да щем, винаги украсяваме миналото. После, в бъдещето, ще украсяваме настоящето си по същия начин. Когато човек си спомня за миналите радости твърде често, става му тъжно. Започва да му се струва, че никога няма да е така хубаво, както преди.

— А аз не мисля за миналото.

— Наистина ли? Защо?

— Просто защото не беше толкова забележително. Дейвид беше първородният. А аз съм плод на по-късно хрумване. Вероятно моята житейска мисия е била да закрепя семейните връзки. Обаче се провалих. Много е лошо, когато още от самото начало не оправдаеш надеждите. Дейвид беше на двайсет години, когато родителите ми се разведоха. Аз нямах още единайсет. Разводът им не беше от приятните, както и последните няколко години преди него. Всъщност най-обикновена история, ала ми подейства твърде зле. Може би преувеличавам. Така или иначе, чакам много от бъдещето. Рядко се заглеждам в миналото.

— Като че ли така е по-разумно.

— Не знам. Вероятно ако миналото ми беше щастливо, бих живял главно с него. Но… да не говорим повече за това. Трябва да отида на пристанището. Все пак да ви откарам с колата?

— Не, благодаря. Моята кола е паркирана от другата страна на улицата.

— Добре. Знаете ли… — Хупър протегна ръка — беше ми изключително приятно да се срещна отново с вас. Надявам се пак да ви видя, преди да си замина.

— Аз също — каза Елън и му стисна ръката.

— Дали не бих могъл да ви склоня да дойдете на тенискорта някой следобед?

Елън се засмя.

— На тенискорта? Вече не си спомням кога за последен път държах ракета в ръката си. Все пак благодаря ви за поканата.

— Няма защо, довиждане. — Хупър се обърна и бързо тръгна по тротоара към зеления си форд.

Елън стоеше и гледаше как Хупър запали колата, как направи маневра и излезе от паркинга на улицата. Когато мина край нея, тя вдигна ръка и плахо му махна. Хупър също й махна от прозорчето. После зави зад ъгъла и се скри от погледа й.

Ужасна, мъчителна тъга обхвана Елън. По-ясно от всякога тя разбра, че най-хубавите години от живота й, или поне онези, които бяха изпълнени със светлина и радост, са вече отминали. Това усещане мигом предизвика у нея чувство за вина: то бе доказателство, че не е добра майка и съпруга. Тя ненавиждаше живота си, ненавиждаше и себе си заради това. Спомни си куплет от песничката, която Били пускаше на стереоуредбата: „Бих заменила всичките «утре» за едно «вчера»“. Съгласна ли е на такава сделка? Елън се замисли. Но каква полза от подобно умуване? Вчерашните дни са отлетели. Не можеш да върнеш нито едно от ярките радостни преживявания, те се носеха все по-далеч, натам, откъдето нямаше връщане.

Припомни си усмихнатото лице на Хупър. Забравѝ го, заповяда си тя. Всичко това са глупости. Не, не просто глупости, а самоунищожение.

Елън прекоси улицата и седна в колата. Когато се вля в движението, зърна Лари Вон, застанал край ъгъла. „О, боже — помисли си тя с изумление, — изглежда също тъй тъжен като мен.“