Питър Бенчли
Челюсти (13)

Тринадесета глава

— Няма да ви разреша да натоварите това нещо на катера ми възпротиви се Куинт.

Те стояха на кея. Развиделяваше се. Слънцето бе очертало линията на хоризонта, но над океана се носеха ниски облаци. Лекият ветрец подухваше откъм юг. Риболовният катер бе готов за отплаване. Подредиха буретата едно до друго на носа; спинингите стърчаха готови в гнездата си, металното въже блестеше, навито около макарите. Двигателят тихо жужеше, като изтласкваше на повърхността мехурчета, щом малките вълни залееха ауспуха, и изкашляше моторен дим, който се издигаше, подхванат от бриза.

На другия край на кея един мъж се качи в малък камион и бавно го подкара по мръсния път. Надписът на вратичката му гласеше: „Удс Хоул, Институт по океанография“.

Куинт стоеше с гръб към катера и гледаше Броуди и Хупър, изправили се от двете страни на алуминиевата клетка. Тя бе висока близо метър и деветдесет, дълга метър и осемдесет и широка метър и двайсет. Вътре имаше пулт за управление, а отгоре бяха прикрепени две цилиндрични цистерни. На пода на клетката лежеше акваланг, маска и костюм за подводно плуване.

— Защо не искате да натоварите клетката? — попита Хупър. — Тя е лека и може да се привърже някъде. Така никому няма да пречи.

— Ще заеме много място.

— Казах му, но той не иска да ме чуе — обади се Броуди.

— Но какво е това в края на краищата? — попита Куинт.

— Клетка за защита от акули — обясни Хупър. — Гмуркачите я използват в открития океан. Докараха ми я от Удс Хоул на камиона, който току-що замина.

— И за какво ви е?

— Когато открием акулата или когато тя ни открие, аз ще се спусна с клетката под водата и ще направя няколко снимки. Никой още не е фотографирал такава огромна акула.

— Няма да стане — каза Куинт. — Не и на моя катер.

— Защо?

— Защото е глупаво. Умният човек винаги знае своите възможности. Това не е по силите ви.

— Откъде знаете?

— Това никому не ще се удаде. Акулата ще глътне клетката ви за закуска.

— Ще я глътне ли? Не вярвам. Съгласен съм, че може да се нахвърли върху нея, може дори да се опита да я захапе, но не мисля, че ще поиска да я глътне.

— Ще поиска и още как, като види такава хубава примамка като вас.

— Съмнявам се.

— Хайде, стига сме дрънкали.

— Слушайте, Куинт, такава възможност се явява веднъж в живота. Не бих ви молил за нищо, ако вчера не бях видял рибата. Тя е рядкост. Във всеки случай в нашето полукълбо никой не е виждал такава акула. Гледал съм филми за гигантски бели акули, но още никому не се е удавало да заснеме шестметрова риба в открития океан. Нито веднъж.

— Нали чухте какво каза Куинт — намеси се Броуди. — Забравете за вашата клетка. Освен това не ми се иска да отговарям за вас. Тук сме, за да убием акулата, а не да снимаме любителски филм за нея.

— Защо пък вие трябва да отговаряте за мен? Аз действам съвсем самостоятелно.

— О, не, за вас отговарям аз. За катера плаща Амити, затова ще стане така, както аз кажа.

Хупър се обърна към Куинт:

— Ще ви платя.

— Така ли? И колко? — усмихна се Куинт.

— Стига сме се разправяли — повтори Броуди. — Не ме интересува какво ще каже Куинт. Аз съм против това вие да качите клетката на борда.

Хупър, без да му обръща внимание, се обърна към Куинт:

— Сто долара. В брой. Ако искате, в предплата. — Той извади портфейла от задния си джоб.

— Казах не — отряза Броуди.

— Е, Куинт, какво ще кажете? Сто зеленички. В брой. Ето ги. — Хупър отброи пет банкноти по двайсет долара и ги протегна на Куинт.

— Не знам — рече Куинт. Но парите очевидно го привличаха и той добави: — Дявол да го вземе, мисля, че не е моя работа да възпирам някого, дето иска да се убие.

— Слушайте, Куинт, ако вземете клетката, ще се лишите от четиристотин долара.

„Нека Хупър води сметките си в живота и в извънработно време“, помисли си полицаят.

— Ако клетката остане на брега, аз няма да тръгна с вас — заяви Хупър.

— Както искате, дявол да ви вземе — ядоса се Броуди. — Можете да си седите тук, на мен ми е все едно.

— Не мисля, че това ще се хареса на Куинт. А, Куинт? Ще тръгнете ли само с шефа на полицията? Съгласен ли сте?

— Ще си намерим помощник — каза Броуди.

— Намерете си — рече Хупър. — Желая ви успех.

— Ще бъде трудно да си намерим помощник — угрижено промърмори Куинт. — Особено за толкова кратко време.

— По дяволите всичко! — вбеси се Броуди. — Ще отложим пътуването за утре. А Хупър може да се върне в Удс Хоул и да се забавлява със своите риби.

Хупър се ядоса, гневът го заслепи. Той не можа да се сдържи и от устата му се откъсна:

— Аз и другояче мога да се забавлявам…

За няколко секунди настъпи гробно мълчание. Броуди се втренчи в Хупър. Той не желаеше да вярва на ушите си, не знаеше колко скрит смисъл се таи в думите на ихтиолога и колко празно самохвалство. Изведнъж Броуди бе обхванат от неистова ярост. Той направи две крачки към Хупър и сграбчи яката му със стиснати в юмруци ръце.

— Какво? Какво казахте?

Хупър се задъхваше. Мъчеше се да се освободи от желязната хватка на Броуди.

— Нищо! — отвърна ихтиологът задавено. — Нищо! — Опитваше се да отстъпи назад, но Броуди стисна гърлото му още по-силно.

— Какво искате да кажете?

— Казвам ви, нищо! Вие ме ядосахте и аз изплюх първото, което ми дойде наум.

— Къде прекараме миналата сряда?

— Никъде! — слепоочието на Хупър силно пулсираше. — Пуснете ме, ще ме удушите!

— Къде бяхте? — Броуди продължаваше да стяга гърлото му.

— В един мотел! Сега ме пуснете!

— Броуди разхлаби пръстите си.

— С кого? — попита той, като се молеше наум: „Господи, нека да е бил с когото си иска, само не с Елън.“

— С Дейзи Уикър.

— Лъжете! — Броуди отново сключи пръсти около врата му и не усети, че в очите му бликват сълзи.

— Какво искате от мен? — изхриптя Хупър, като се опитваше да се освободи.

— Дейзи Уикър изобщо не се интересува от мъже! Какво сте правили с нея? Бродирали ли сте?

Мозъкът на Хупър се замъгли. Ръцете на Броуди като железни скоби притиснаха артерията на шията му. Клепачите му затрептяха и той започна да губи съзнание. Броуди отпусна пръстите си и със сила отблъсна ихтиолога. Хупър се просна на кея, като трескаво се бореше за глътка въздух.

— Какво ще кажете на това? — продължаваше Броуди. Или сте толкова неотразим, че и такава можете да плените?

Главата на Хупър бързо се проясни и той отвърна:

— Аз не знаех нищо за нея, а после… беше вече късно.

— Какво? Да не би да искате да кажете, че е дошла с вас в мотела, а после е размислила? Звучи съвсем невероятно.

— Но стана точно така! — Хупър отчаяно се стремеше да отговаря на въпросите на Броуди без колебание. — Каза ми, че иска… че е време да опита да стане нормална жена. Но нищо не се получи. Беше ужасно.

— Бръщолевите глупости!

— Не. Можете да я попитате. Хупър знаеше, че тази версия не я бива твърде. Броуди лесно можеше да провери. Но нищо друго не му идваше наум. Вечерта би могъл да позвъни на Дейзи Уикър от някоя телефонна кабина и да я помоли да потвърди думите му. Или може би просто нямаше да се върне повече в Амити, ще свърне на север, ще се качи на ферибота от Ориент Пойнт и ще напусне щата, преди Броуди да се е свързал с Дейзи Уикър.

— Ще проверя — каза Броуди. — Не се съмнявайте.

Броуди дочу зад себе си смеха на Куинт.

— Такова нещо, не бях чувал досега — рече Куинт. — Ама че работа, да спиш със сбъркана.

Броуди се взря в лицето на Хупър, за да потърси нещо, което би го издало, че лъже. Но Хупър не откъсваше поглед от кея.

— Е, сега какво? — попита Куинт. — Днес ще излизаме ли, или не? Все едно, ще ви се наложи да платите, Броуди.

Броуди се чувстваше съсипан. Искаше му се да отложи пътуването, да се върне в Амити и да разбере случило ли се е нещо между Елън и Хупър. Е, да предположим, че най-лошите опасения се потвърдят. Как трябва да постъпи? Да поиска обяснение от Елън? Да я набие? Или пък да я напусне? И каква полза? Трябва му време да обмисли всичко.

— Излизаме — кимна той на Куинт.

— С клетката ли?

— С клетката. Щом този глупак си дири смъртта, то си е негова работа.

— Все ми е едно — рече Куинт. — Хайде да товарим тази смехория.

Хупър стана и отиде при клетката.

— Ще се кача на борда — дрезгаво произнесе той. — Най-напред ще придвижите клетката на края на пристана и ще я наклоните към мен, а после един от вас ще влезе в катера, за да я нагласим в ъгъла.

Броуди и Куинт избутаха клетката по дървената настилка на кея. Беше учудващо лека. Заедно с водолазния костюм тежеше не повече от сто килограма. Наклониха я към Хупър, който я сграбчи за двата пръта и изчака Куинт да се качи на борда. Двамата без затруднение поставиха клетката в самия ъгъл под мостика и Хупър я завърза с две въжета.

Броуди скочи на борда.

— Тръгваме — каза той.

— Забравихте да ми дадете нещо.

— Какво?

— Четиристотин долара.

Броуди измъкна плика от джоба си и го подаде на Куинт.

— Ще умрете богат, Куинт.

— За това мечтая от дете. Освободете въжето откъм кърмата.

Сам той развърза дебелите кълчищни въжета на носовата част и отстрани и ги хвърли на палубата. Щом всичко бе направено, Куинт включи мотора на ход и отблъсна от кея. После завъртя руля надясно, натисна лоста на газта и катерът се понесе по спокойните води край Хикс Айлънд и Гоф Пойнт, като заобиколи Шагуонг и Монток. Скоро фарът на Монтой Пойнт остана зад тях и те поеха в посока юг-югозапад в открития океан.

Катерът плаваше, като се полюшваше върху вълните, и Броуди постепенно се успокои. Може пък Хупър да говори истината. Не е изключено. Пито един човек не ще излъже, ако думите му биха могли лесно да бъдат проверени. Елън никога не го бе мамила, той беше сигурен в това. Дори не бе флиртувала с други мъже. Все пак, каза си той, винаги има първи път. И при тази мисъл нещо отново го стисна за гърлото. Раздираха го чувства на ревност и унижение, безсилие и възмущение. Той скочи от стола и се качи на мостика.

Куинт направи място на Броуди до себе си на пейката и Броуди седна до него.

— Хей, момчета, едва не си разбихте муцуните на кея — захили се той.

— Празни работи.

— Отстрани не ще кажеш така. Мислите, че задява жена ви ли?

Като чу думите, които толкова грубо изразяваха собствените му мисли, Броуди трепна.

— Това не е ваша работа — троснато отвърна той.

— Прав сте, не е. Но аз мисля, че не е способен на такава мръсотия.

— Не ме интересува какво мислите — сряза го Броуди. Искаше да промени темата на разговора колкото е възможно по-бързо. — На същото място ли отиваме?

— На същото. Наближаваме.

— Мислите ли, че акулата е все още там?

— Кой знае? Но нищо друго не ни остава.

— Завчера, когато говорихме по телефона, останах с впечатление, че можете да уловите каквато и да е риба. Така ли е? Наистина ли сте уверен в успеха?

— Почти. Само трябва да бъдем по-хитри от акулата. А това не е особено трудно. Тя е тъпа като галош.

— Никога ли не сте попадали на умна риба?

— Не.

Броуди си спомни злобната ухилена муцуна на акулата, която го гледаше от водата с хищни очички.

— Не знам — рече той. — Вчерашната риба имаше много подъл вид. Като че ли разбираше какво върши.

— Глупости, нищичко не разбира.

— Може би не всички риби си приличат в това отношение?

— Рибите ли? — Куинт се разсмя. — Вие ги ласкаете. Рибите не са хора, макар да мисля, че понякога се срещат хора толкова тъпи, колкото са рибите. Не, акулите могат понякога да те изненадат, но след известно време научаваш всичките им хитрини.

— Значи акулата не може да бъде враг, достоен за човека?

— Не. Тя ни е точно толкова враг, колкото и канализационната тръба на водопроводчика. Докато почиства тръбата, той вероятно я проклина и удря с гаечния ключ. Но водопроводчикът знае, че тръбата не му е враг. От време на време попадам на някоя капризна риба, която ми създава повече грижи, отколкото другите, но в такъв случай аз просто използвам други средства.

— Но нали съществуват риби, които не можете да уловите?

— Разбира се, ала това не означава, че са умни или хитри. Те са или сити, или пък аз не използвам подходяща стръв. — Куинт помълча една минути, после продължи: — Веднъж една яка синя акула едва не хвана мен. Това се случи преди двайсет години. Забих харпуна си в нея, а тя като опъна — мигом се озовах зад борда.

— И какво направихте?

— Излетях през щурца с такава бързина, че не усетих нищо под краката си. Имах късмет. Паднах до кърмата, а тя е ниско над водата. Ако се бях преметнал отстрани, лошо ми се пишеше. Във всеки случай изскочих от океана, преди акулата да се усети, че съм бил там.

— А ако ви беше видяла? Бихте ли могли да предприемете нещо?

— Разбира се. Да се моля на бога. Все едно да падна от самолет без парашут и да се надявам, че ще се приземя върху копа сено. Само господ можеше да ми помогне, но тъй като Той ме бе изхвърлил зад борда, нямаше да даде пукната пара за живота ми.

— Една жена в Амити е убедена, че всичките ни неприятности са ни изпратени свише — сподели Броуди. — Тя твърди, че това е своего рода божие наказание.

Куинт се усмихна.

— Напълно е възможно. Бог е сътворил тази проклета твар и може да й заповяда какво да върши.

— Сериозно ли говорите?

— Не, разбира се. Не съм толкова суеверен.

— Тогава защо според вас загинаха онези хора?

— Не му върви на града. Но аз ще се опитам да му помогна.

Куинт издърпа лоста на газта. Катерът намали скоростта си и се залюшка върху вълните. Куинт измъкна от джоба си листче хартия, разгъна го, прочете написаното и с протегната ръка провери местоположението им. После изключи двигателя. В настъпилата тишина се усещаше нещо тежко и гнетящо.

— Хайде, Хупър, залавяйте се с онази смрад — рече Куинт.

Хупър свали похлупака на кофата и започна да гребе с черпака примамката и да я хвърля в океана. Първата порция се плисна в тихата вода и мазното петно започна бавно да пълзи на запад.

Към десет часа ветрецът се засили — не много, но водата се набразди и във въздуха се почувства приятна прохлада. Беше тихо, само от време на време зад кърмата се чуваше плясък от примамката, която Хупър хвърляше във водата.

Броуди седеше на стола и се бореше с дрямката. Той се прозя, после си спомни, че долу бе оставил недочетената си книга. Стана, протегна се, после се спусна по трите стъпала в кубрика. Намери книгата и понечи да се върне на палубата, когато погледът му се спря на хладилната кутия.

Погледна часовника си и си помисли, че на този катер времето спираше да тече.

— Искам бира — викна той. — А вие?

— Аз не искам — отвърна Хупър.

— Давайте — каза Куинт. — Ще стреляме в празни кутии.

Броуди измъкна две кутии, махна металическите халки и се заизкачва по стълбата. Тъкмо постави крака си на последното стъпало и внезапно дочу спокойния глас на Куинт:

— Ето ни и нас.

Отначало Броуди помисли, че Куинт има предвид него, но после видя как Хупър скочи от щурца, изсвири с уста и рече:

— Охо! Това е наистина нашата гостенка.

Броуди усети как сърцето му лудо заби. Той се втурна на палубата и попита:

— Къде е?

— Ей там — посочи Куинт. — Точно зад кърмата.

Очите на Броуди бързо привикнаха към светлината и тогава той видя плавник — назъбен, сиво-кафяв триъгълник, който пореше водата, а зад него се виждаше сърповидна опашка, която силно удряше водата. Трябва да е поне на трийсетина метра от катера, реши Броуди. Може би дори на четирийсет.

— Сигурни ли сте, че това е нашата акула? — попита той.

— Същата е — отвърна Куинт.

— Какво ще правите?

— Нищо. Поне докато не разберем какво й е нужно тук. Хупър, продължавайте да изливате тази мръсотия. Ще се опитаме да я привлечем по-наблизо.

Хупър занесе кофата на щурца и изля част от стръвта във водата. Куинт мина напред и намести харпуна на пръта. После вдигна едно буре и го стисна под мишницата си. На свободната си ръка метна намотаното въже и грабна харпуна. Занесе всичко на кърмата и го постави на палубата.

Акулата кръжеше напред-назад по мазната пелена, като се опитваше да разбере откъде се носи мирисът на кръв.

— Прибирайте кордите — каза Куинт на Броуди. — Сега вече не ни трябват.

Броуди обра една по една кордите и въдиците тупнаха на палубата.

Акулата се бе приближила още малко до катера и продължаваше бавно да обикаля край него.

Куинт постави бурето на щурца вляво от кофата на Хупър и омота около него част от въжето. После се качи на щурца и се приготви да метне харпуна с дясната си ръка.

— Хайде — повика я той, — ела насам.

Но акулата все тъй плуваше на десетина метра разстояние.

— Няма да мога да я достигна — каза Куинт. — Трябва да се приближи. Броуди, измъкнете клещите от задния ми джоб, отрежете кордата със стръвта и я хвърлете зад борда. Може би миризмата на храна ще я привлече по-насам. И се постарайте да вдигнете повече шум, когато я хвърляте. Нека чуе, че има с какво да закуси.

Броуди го послуша, заплиска и заудря във водата със стръвта, като не изпускаше перката от погледа си, защото ясно виждаше във въображението си как рибата внезапно изскача и го захапва за ръката.

— Хвърлете още примамка, след като вече сте се заели с това каза Куинт. Тя е там, в хладилната кутия. Хвърлете и кутиите с бирата.

— Кутиите с бирата ли? Защо?

— Трябва да хвърляме всичко, което ни попадне под ръка. Колкото повече, толкова по-добре, само да привлечем тази твар.

— А ако хвърлим делфина? — попита Хупър.

— Какво ви става, мистър Хупър? — учуди се Куинт. — Аз си мислех, че това не ви е по вкуса.

— Няма значение — възбудено отвърна Хупър. — Искам да видя акулата.

— Ще успеете — успокои го Куинт. — Трябва да почакаме малко.

Стръвта бавно плаваше към акулата, а една бирена кутия се люшкаше на повърхността и се отдалечаваше от кърмата. Но рибата все още не идваше до катера.

— Дявол да го вземе — изруга Куинт. — Изглежда, нямаме друг избор.

Той остави харпуна на палубата и скочи от щурца. После вдигна капака на кофата за боклук, която бе до Броуди, и полицаят видя безжизнените очи на малкото делфинче, което се полюшваше в морската вода. Стана му противно и той се отвърна настрана.

— Е, детенце — рече Куинт. — Дойде и твоето време.

Той взе от задната част на катера кучешката верижка и вкара единия й край в ухото на въдицата, стърчаща изпод челюстта на делфинчето. На другия й край привърза конопено въже, дебело около два сантиметра. Размота няколко метра от него, отряза го и здраво го завърза около кнехта в планшира на десния борд.

— Май споменахте, че акулата може да изтръгне и най-здравия кнехт — отбеляза Броуди.

— Напълно е възможно съгласи се Куинт. — Но аз се обзалагам, че ще й забия харпуна и ще прережа въжето, преди да е успяла да го стори.

Куинт хвана верижката и измъкна делфинчето от кофата. После се изкачи на щурца, като го влачеше след себе си. Извади ножа от калъфа, висящ на бедрото му. С лявата ръка вдигна делфинчето напред. С дясната нанесе няколко плитки разреза върху коремчето му. Капки черна зловонна течност плиснаха във водата. Куинт хвърли делфинчето зад борда, отпусна шест метра от въжето и го настъпи с крак. Делфинчето бавно се и люшка по водата на около два метра от катера.

— Много е близо — обезпокои се Броуди.

— Така трябва — рече Куинт. — Няма да мога да улуча акулата от девет метра.

— Защо настъпихте въжето?

— За да не се отдалечи делфинчето. Не ми се ще да го завързвам за кнехта толкова близо до катера. Ако акулата налапа делфина и няма как да се обърне, ще започне да се мята досами катера и да го направи на трески.

Куинт повдигна харпуна и погледна перката на акулата.

Акулата се приближаваше, като все още обикаляше в кръг, но с всяка окръжност съкращаваше разстоянието между себе си и риболовния катер с около метър. После спря на шест-седем метра и като че ли застина за миг, обърнала глава към хората. Внезапно опашката й изчезна, гръбната й перка се раздвижи назад и се скри под водата, но отвътре се издигна огромната й морда с черни бездънни очи и паст, полуотворена в зловеща усмивка.

Броуди се загледа в нея, онемял от ужас, стори му се, че вижда дявола.

— Ей, рибо! — повика я Куинт. Той стоеше широко разкрачен на щурца, стиснал здраво пръта на харпуна в ръката си. — Ела да видиш какво сме ти приготвили.

Известно време акулата ги наблюдаваше от водата. После главата й безшумно се потопи.

— Къде отиде?

— Сега ще се върне — отвърна Куинт. — Ела, рибке — замърка той, — ела, милата ми, ела да си похапнеш. — Той се прицели с острието на харпуна в люшкащото се делфинче.

Неочаквано катерът рязко се наклони встрани. Куинт се подхлъзна и падна по гръб на щурца. Харпунът изхвърча от пръта и заподскача шумно по палубата. Броуди залитна на една страна. Инстинктивно сграбчи стола и се прекатури с него. Хупър бе отблъснат назад и се удари с гръб в планшира на левия борд.

Въжето, с което бе привързано делфинчето, се бе опънало като струна и трепереше. Влакната на възела, стегнат около кнехта, започнаха да се късат. Планширът под кнехта затрещя. И ето че въжето се скъса, провисна и се нави във водата до катера.

— Дявол да го вземе! — изруга Куинт.

— Изглежда, акулата се досети за нашите намерения — каза Броуди. — Като че ли е знаела за капана.

— Проклятие! Никога не бях виждал риба да направи такова нещо!

— Съобразила е, че ако ви накара да паднете, ще може спокойно да си изяде делфинчето.

— Глупости, тя просто се бе насочила към делфинчето, но не можа да го уцели.

— От противоположната страна на катера? — усъмни се Хупър.

— Празни приказки — заключи Куинт. — Каквото и да е искала да направи, тя успя.

— Но как се е откачила от въдицата? — попита Броуди. — Кнехтът си стои на мястото.

Куинт отиде до планшира на десния борд и дръпна въжето.

— Или е прегризала веригата, или… ех, така си и мислех. — Куинт се надвеси над планшира и хвана веригата. Измъкна я на палубата. Тя беше непокътната — скобата все още си бе прикрепена към ухото на куката. Но въдицата вече не ставаше за нищо. Стоманената кука беше изправена, личаха само малки следи на мястото, където е била прегъната.

— Боже мой! — промълви Броуди. — Със зъбите си ли е направила това?

— Чиста работа — рече Куинт. — Вероятно не й е отнела повече от една-две секунди.

Броуди почувства празнота в главата си. Краищата на пръстите му започнаха да изтръпват. Той се отпусна на стола и вдиша дълбоко няколко пъти, като се стараеше да потисне растящия в душата му ужас.

— И къде мислите е отишла? — попита Хупър. Той стоеше на края на кърмата и гледаше към водата.

— Някъде наблизо — отвърна Куинт. — Мисля, че ще се върне. За нея този делфин е като цацата за лефера. Ще продължи да търси храна. — Куинт прикрепи харпуна към пръта, нави въжето и остави такъмите на щурца. — Трябва само да чакаме. И да хвърляме стръв. Ще приготвя още от примамката. Ще закрепя няколко парчета на въдиците и ще ги спусна зад борда.

Броуди наблюдаваше как Куинт обвързваше всяко парче и го пускаше зад борда, като прикрепяше другия край на кордата към кнехтите, макарите на въдиците и към всички възможни места на борда. Когато парчетата, плаващи на различни страни и на различна дълбочина около катера, станаха десетина, Куинт се качи на мостика.

На Броуди му се прииска да го подразни.

— Изглежда, тази риба е все пак умна — подзе той.

— Откъде мога да знам дали е умна, или не — каза Куинт. — Но върти такива номера, на които не е способна нито една от рибите, с които се е налагало да си имам работа досега.

Той замълча, после добави, сякаш по-скоро говореше сам на себе си, а не на Броуди:

— Но аз ще хвана гази мръсница. Непременно ще я хвана.

— Защо сте толкова сигурен?

— Сигурен съм и толкова. А сега ме оставете на мира.

Това не бе молба, а заповед. И макар че на Броуди му се щеше да говори каквото и да е, само да не мисли за страшното чудовище, притаило се във водата там, под тях, не каза нито дума повече. Погледна часовника си единайсет часа и пет минути.

Стояха нащрек и очакваха всеки миг зад кърмата да се подаде порещата водата перка. Хупър продължаваше да хвърля стръв и всеки път, когато тя се разплискваше във водата, Броуди имаше чувството, че в океана се изсипват редки човешки изпражнения.

В единайсет и половина Броуди бе стреснат от силен трясък. Куинт мигновено се спусна от мостика, изтича по палубата и скочи на щурца. Грабна харпуна и го опря на рамо, като напрегнато се взираше във водата около кърмата.

— Какво беше това, дявол да го вземе? — попита Броуди.

— Тя се върна.

— Откъде знаете? Какъв беше този звук?

— Телта се скъса. Рибата е налапала въдицата.

— Но как така ще се скъса. Защо рибата просто не е налапала стръвта?

— Очевидно тя дори не се е докоснала до телта. Налапала е стръвта, а когато е затворила уста, кордата се е оказала между зъбите й. Вероятно акулата е направила така — Куинт рязко извърна главата си на една страна — и тя се е скъсала.

— Но защо чухме такъв звук, след като телта се е скъсала под водата?

— Не се е скъсала под водата, дявол да го вземе! Скъсала се е точно тук. — Куинт посочи няколко сантиметра висяща корда, която бе прикрепена към кнехта в средната част на катера.

— Ама че работа — продума Броуди. Полицаят се бе вторачил в скъсаното метално въже, когато другото метално въже на планшира, намиращо се на около метър от първото, също се отпусна. — Акулата налапа още една стръв — забеляза той. Броуди стана, приближи се до планшира и издърпа кордата. — Трябва да е била точно под нас.

— Никой ли не иска да се изкъпе? — попита Куинт.

— Хайде да спуснем клетката зад борда — предложи Хупър.

— Шегувате ли се? — смая се Броуди.

— Не, не се шегувам. Може пък клетката да привлече акулата.

— И вие ще влезете в клетката?

— Не, най-напред да видим как ще реагира акулата. Какво ще кажете вие, Куинт?

— Може и да опитаме — каза стопанинът на катера. Няма да ни навреди, ако спуснем клетката зад борда. При това сте си платили.

Той остави харпуна на палубата и двамата с Хупър се оправиха към клетката.

Двамата я катурнаха на една страна, Хупър отвори люка и пропълзя през него вътре. Извади акваланга, маската и неопреновия костюм и ги постави на палубата. После обърнаха клетката вертикално и я отнесоха до планшира на десния борд.

— Да ви се намират две въжета? — попита Хупър. Бих искал да прикрепя клетката към катера.

Куинт слезе долу и се върна с две намотки въже. Прикрепиха едната към кнехта на кърмата, другата — към кнехта в центъра на палубата, а свободните им краища завързаха към горната част на клетката.

— Всичко е наред — каза Хупър. — Хайде да я спуснем.

Те повдигнаха клетката, наклониха я и я блъснаха зад борда. Клетката потъна на около метър във водата, дотолкова, доколкото й позволяваше дължината на въжетата. Задържа се там, като леко се издигаше и падаше заедно с движението на вълните. Тримата мъже стояха до планшира и гледаха във водата.

— Защо мислите, че акулата ще забележи клетката и ще се издигне на повърхността? — попита Броуди.

— Не казах „ще се издигне“ — отвърна Хупър. — Казах само: „ще се появи“. Смятам, че ще се появи, за да огледа клетката и да разбере дали става за ядене.

— Но това няма да ни помогне много — възрази Куинт. — Мога да улуча акулата, ако е на не повече от метър и половина под водата.

— Ако акулата е тук — каза Хупър, — възможно е да се покаже на повърхността. Нямаме друг избор.

Но акулата не се появи. Клетката спокойно се поклащаше във водата.

— Глътнала е и другата стръв — рече Куинт, като посочи пред себе си. — Тук е, сигурен съм. — Той се надвеси зад борда и изруга: — Да се задавиш дано! Я излизай, ще ти покажа аз на тебе!

След четвърт час Хупър промълви:

— Добре тогава — и слезе долу. След минута се появи отново. В ръката си носеше кинокамера в непромокаем калъф и нещо, което Броуди оприличи на бастун с ремък, закачен в единия край.

— Какво ще правите? — попита Броуди.

— Искам да се спусна във водата. Може би така ще накарам акулата да се покаже.

— Съвсем сте откачили. И какво ще направите, ако тя наистина се покаже?

— Най-напред ще я снимам. После ще се опитам да я убия.

— С какво, ако мога да попитам?

— Ето, с това — Хупър повдигна бастуна.

— Отлична мисъл — ехидно се изкиска Куинт. — Ако не успеете с първия удар, тогава ще продължите да я гъделичкате с тази пръчица, докато умре.

— Какво е това? — попита Броуди.

— Някои го наричат „стрелящ бастун“, други — автоматично контактно оръжие. Това е подводна пушка. — Хупър дръпна пръчката от двата края и тя се раздели на две. — Ето тук — той посочи гнездото, което се появи между двете части на бастуна — се поставя дванайсеткалибров патрон. — Той извади патрон от джоба си, пъхна го в патронника и отново съедини двете части на пушката. — Ако рибата се приближи на достатъчно разстояние, мушкаш я с края на пушката и оръжието стреля. Ако попадението е точно — в единственото уязвимо място, в мозъка, — рибата умира.

— Дори такава огромна риба?

— Да, разбира се. Ако улучиш нужното място.

— А ако не успеете? Да допуснем, че улучите на косъм встрани.

— От това се страхувам.

— И аз бих се страхувал промърмори Куинт. — Не бих искал някакъв двутонен динозавър да ме заръфа.

— Друго ме тревожи — рече Хупър. — Да не би да изплаша рибата, ако не я улуча. Може да избяга на дъното и ние никога няма да разберем дали е умряла.

— Докато не излапа още някого подхвърли Броуди.

— Така е.

— Съвсем сте се побъркали — заяви Куинт.

— Така ли мислите? До този миг не постигнахте особен успех с акулата. Можем да стърчим тук цял месец и тя ще продължава да поглъща стръвта току под носа ни.

— Ще се издигне на повърхността каза Куинт. — Помнете ми думата.

— Ще умрете от старост, преди тя да се издигне, Куинт. Струва ми се, че тази рибка ви е наплашила. Не играе по правилата.

Куинт погледна Хупър.

— Учите краставичаря да продава краставици, а? — попита той с равен глас.

— Не, но ви казвам, че няма да се справите с тази риба.

— Така ли? Може би вие ще се справите по-добре от мен?

— Мислете, каквото си искате. Но по моему, аз мога да убия акулата.

— Красиво, също като в театър. Е, хайде, убийте я.

— Престанете — възмути се Броуди. — Трябва да му забраним да влезе във водата.

— Какво ви прихваща? — учуди се Куинт. — Доколко го разбрах, за вас е най-добре той да се гмурне и никога повече да не излезе оттам. Поне ще престане да…

— Млъкнете! — Броуди бе обхванат от противоречиви чувства. От една страна, му беше все едно дали Хупър ще живее, или не. Дори се надяваше донякъде, че Хупър ще загине. Ала това нямаше да бъде истинско възмездие, а съвсем вероятно бе ихтиологът да не го и заслужава. Възможно ли бе да желае гибелта му? Не. Засега не.

— Хайде — подкани Куинт Хупър. — Влизайте в клетката си.

— Сега.

Хупър съблече ризата, гуменките, панталоните си и започна да облича неопреновия си костюм.

— Когато вляза в клетката — каза той, като напъхваше ръцете си в гумените ръкави, — стойте тук и не ме изпускайте от очи. Може да ви се удаде да застреляте акулата, ако тя се издигне достатъчно близко до повърхността. — Той погледна Куинт. — Дръжте харпуна в готовност… ако желаете, разбира се.

— Знам какво да правя — промърмори Куинт. — По-добре се погрижете за себе си.

Като облече костюма, Хупър нагласи регулатора на шийката на акваланга, затегна муфата и отвори вентила. Вдиша два пъти, за да се убеди, че въздухът постъпва в маската безпрепятствено.

— Ако обичате, помогнете ми да си сложа акваланга — помоли той Броуди.

Броуди повдигна акваланга и го подържа така, докато Хупър фиксираше презрамките и стягаше третия ремък на кръста си. После ихтиологът постави маската на главата си.

— Забравих баласта — каза той.

— Забравили сте си главата — подхвърли Куинт.

Хупър преметна на дясната си ръка ремъка на подводната пушка и взе камерата.

— Готово — рече той и се отправи към планшира. — Хванете въжетата и ги дърпайте, докато клетката излезе на повърхността на водата. Ще отворя вратичката в горната й част и ще се спусна в нея, тогава вие отново ще отпуснете въжетата. Няма да използвам балоните, за да изплавам, дано само някое от въжетата не се скъса.

— Или пък не го отгризат — подметна Куинт.

Хупър погледна Куинт и се усмихна.

— Благодаря за пожеланието.

Куинт и Броуди задърпаха въжетата и клетката се показа изпод водата.

— Достатъчно — рече Хупър, когато люкът се показа над повърхността. Той се изплю в маската, разтърка слюнката по стъклото и я надяна. Провери дихателната тръба, напъха мундщука в устата си и вдиша. Надвеси се над планшира, дръпна резето на люка и го отвори. Беше вече подпрял едното си коляно на планшира, когато внезапно се спря.

— Съвсем забравих — каза той, като извади мундщука от устата си. Носът му бе закрит от маската, затова гласът му звучеше глухо и носово. Прекоси палубата и взе панталоните си. Порови в джобовете и измъкна нещо оттам.

После отвори ципа на непромокаемия си костюм.

— Какво е това? — попита Броуди.

Хупър му показа зъба от акула в сребърна обшивка. Също като онзи, който бе подарил на Елън. Пусна го в костюма си и отново дръпна ципа нагоре.

— Малко предпазливост никога не е излишна — каза той с усмивка. После отново се върна до планшира, коленичи и напъха мундщука в устата си. Пое въздух и се спусна право в отворения люк на клетката. Броуди наблюдаваше ихтиолога и си мислеше: нима действително му се иска да узнае истината за него и Елън?

Хупър се спря, преди да е стъпил на дъното на клетката, извърна се и се изправи. Протегна ръка към люка и го затвори. После погледна Броуди, вдигна палеца на лявата си ръка, за да покаже, че всичко е наред, и скочи долу.

— Е, да го спускаме вече — каза Броуди. Те освободиха въжетата и клетката потъна на такава дълбочина, че люкът й се оказа на метър под повърхността на водата.

— Вземете пушката — каза Куинт на полицая. — Тя е на лавицата там долу. Заредена е. — Самият той се изкачи на щурца и вдигна харпуна.

Броуди слезе долу, намери пушката и побърза да се качи отново на палубата. Дръпна затвора и постави един патрон.

— За колко време ще му стигне въздухът? — попита Броуди.

— Не знам — отвърна Куинт. — Но с колкото и въздух да се е запасил, съмнявам се, че ще живее достатъчно, за да го изразходи.

— Възможно е да сте прав, но самият вие казвахте, че поведението на акулите не може да се предвиди.

— Да, но това е друга работа. Все едно да си пъхнеш ръката в огъня и да се надяваш, че няма да се опариш. Нормален човек не би постъпил така.

Хупър почака, докато се разсеят мехурчетата след потапянето му. В маската се събра вода и за да я изпразни, той отметна глава назад, стисна стъклото и силно издиша през носа си няколко пъти. Чувстваше се на върха на блаженството. Усети свобода и покой, каквито винаги го обземаха дълбоко под водата. Беше сам в синьото безмълвие, искрящо под лъчите на слънцето, които танцуваха по повърхността. Тишината се нарушаваше единствено от хрипкавото му дишане — той чуваше нисък глух шум, когато вдишваше, и мекото бълбукане на балончетата, когато издишваше. Ихтиологът замря и наоколо настъпи пълна тишина. Без баласт тялото му бе доста леко и Хупър трябваше да се държи за решетките, та аквалангът да не се удря в люка. Той се извърна и погледна катера, чийто сив корпус леко се поклащаше точно над главата му. Отначало клетката го дразнеше. Ограничаваше свободата му, а така му се искаше да поплува на воля под водата. Но после си спомни защо е там и се зарадва, че може да се чувства в безопасност.

Потърси с поглед акулата. Хупър знаеше, че рибата не стои под катера, както мислеше Куинт. Тя не можеше да стои на едно място или да си почива. Бе принудена да се движи, за да живее.

Макар че слънцето светеше силно, видимостта не беше добра — не повече от дванайсет метра. Хупър бавно се извръщаше, като се опитваше да различи нещо в тъмнината и да долови и най-слабото движение. Погледна под катера, където водата изглеждаше не синя, а сива, а по-нататък — черна. Наоколо му нямаше жива душа. Погледна часовника си и пресметна, че ако диша равномерно, ще може да остане под водата поне още половин час.

Една стръв, повлечена от течението, се промъкна между решетките на клетката и като се мяташе завързана за металната корда, докосна маската му. Хупър я отблъсна от клетката.

Хвърли един поглед надолу и тъкмо да отвърне очи, когато отново ги впери в същата посока. Право към него, от тъмната синева, бавно и плавно се издигаше акулата. Тя изплуваше като че ли без никакви усилия, като демона на смъртта, летящ към съдбовната среща.

Хупър я гледаше като омагьосан и изпитваше все по-силно желание да изплава по-бързо на повърхността, ала чувстваше, че не може да помръдне от мястото си. Когато акулата се приближи, той бе поразен от цветовете й: от катера тя им се бе видяла сивкавокафява, но под водата се бе преобразила — гърбът й бе стоманеносив и синкав, където падаха слънчевите отблясъци. Долната й част бе покрита с кремави и белезникави петна.

Хупър искаше да вдигне камерата, но ръцете не го слушаха. Още съвсем малко, рече си той, още съвсем малко.

Акулата се приближи тихо, като сянка, и Хупър се дръпна назад. Главата на рибата се намираше само на около метър от клетката, когато тя внезапно се обърна и лениво заплува пред очите на Хупър, като че ли горделиво демонстрираше необикновените си размери и мощ. Най-напред премина носът й, после челюстите, полуотворени в усмивка, въоръжени с наредени един върху друг назъбени остри триъгълници, след това бездънното черно око, явно устремено към него. Най-подир се показаха хрилете й — безкръвни рани върху стоманеносивата кожа.

Хупър страхливо промъкна ръка през решетката и докосна туловището й. На пипане беше хладно и твърдо, не мъхесто, а гладко като пластмаса. Хупър прекара върха на пръстите си по тялото на акулата покрай гръдните перки, аналната перка, докато накрая (струваше му се, че рибата нямаше край) не докосна опашката.

Акулата продължаваше да се отдалечава от клетката. До ушите на Хупър достигна слаб звук от пукане и той видя как три вертикални балончета бързо се стрелнаха откъм повърхността, като постепенно забавяха ход и се спряха на значително разстояние над рибата. Куршуми. Не, още не е дошло времето, каза си той. Нека премине още веднъж, за да я заснема. Акулата започна да се обръща, еластичните й гръдни перки измениха ъгъла на наклона си.

— Какво, по дяволите, прави той? — възмути се Броуди. — Защо не стреля?

Куинт не отговори. Той стоеше на щурца, стиснал харпуна в ръка и вперил поглед във водата.

— Плувай, рибке — подканваше я той, — плувай към Куинт.

— Виждате ли я? — попита Броуди. — Какво прави?

— Нищо. Все още нищо.

Акулата се скри в глъбините, превърна се в призрачно сребристосиво петно, което бавно описваше кръгове. Хупър взе камерата и натисна спусъка. Знаеше, че филмът няма да се получи, ако акулата не се приближи до клетката още веднъж, а на него му се щеше да заснеме гигантската риба в мига, в който тя изникне от мрака.

Като гледаше във визьора, той забеляза, че акулата се извръща към него. Тя се движеше бързо, като удряше силно с опашка във водата, пастта й ту се отваряше, ту се затваряше, като че ли не й стигаше въздух. Хупър вдигна дясната си ръка и промени фокуса. Да не забравя отново да го променя, ако акулата се обърне, каза си той.

Но акулата не се обърна. Когато се приближи до Хупър, тялото й се разтресе. Тя удари клетката с главата си, напъха муцуната си между решетката и разтвори металните пръти. Хупър усети мощен удар в гърдите си и отхвръкна назад. Камерата се изплъзна от ръцете на ихтиолога и мундщукът изскочи от устата му. Рибата се обърна на една страна и само с един мах на опашката напъха огромното си тяло в клетката. Хупър шареше с ръце и се опитваше да напипа мундщука, но не можеше да го намери. Гърдите му се разкъсваха от недостиг на въздух.

— Тя напада! — закрещя Броуди. Сграбчи въжето и с все сила го задърпа към себе си, като отчаяно се опитваше да извлече клетката.

— Проклятие! — кресна Куинт.

— Хвърлете въжето! Хвърлете го!

— Не мога! Трябва да го издърпам на повърхността! Хайде, дявол да те вземе, излизай!

Акулата се отдръпна от клетката, рязко се обърна надясно и започна да я обикаля. Хупър най-после хвана дихателната тръба и я заопипва за мундщука. Напъха го в устата си и си пое въздух, като забрави да издиша преди това. В дробовете му попадна вода. Задави се и започна да се задушава, докато най-после мундщукът се прочисти и ихтиологът мъчително си пое дъх. И тогава забеляза огромния процеп в решетката, видя как в нея се провираше огромна муцуна. Протегна ръце над главата си и се улови за спасителния люк.

Акулата се опитваше да се напъха по-навътре в клетката, като силно размахваше опашка и с всеки удар разширяваше процепа в решетката. Притиснал гръб о задната стена на клетката, Хупър гледаше приближаващата се към него паст. Спомни си за пушката, опита се да спусне дясната си ръка и да я вземе. Акулата удари още веднъж с опашката си и Хупър разбра с ужаса на обречения, че сега вече тя ще го достигне. В този миг челюстите се сключиха около тялото му. Почувства огромен натиск, като че беше попаднал в чудовищна преса. Той отчаяно удари с юмрук черното око. Рибата захапа по-здраво и последното, което Хупър видя преди смъртта си, беше акулското око, втренчено в него през облак от собствената му кръв.

— Тя хвана Хупър! — закрещя Броуди. — Хайде, направете нещо!

— Той е вече мъртъв — каза Куинт.

— Откъде знаете? Може би ще успеем да го спасим.

— Мъртъв е.

Акулата напусна клетката с Хупър в челюстите си. Потопи се на още един метър дълбочина, та да погълне част от плячката си. После тялото й потрепери, тя замахна с опашка и заедно с жертвата си се устреми към повърхността.

— Издига се! — викна Броуди.

— Грабвайте пушката! — Куинт напрегнато очакваше момента, в който да метне харпуна.

Акулата изскочи от водата на четири-пет метра от катера сред фонтан от пръски. Тялото на Хупър висеше от двете страни на пастта й — главата и ръцете му безжизнено се мятаха от едната страна, а краката му от другата.

Акулата се задържа над повърхността само няколко секунди, но на Броуди му се стори, че вижда през стъклото на маската изцъклените, мъртви очи на Хупър. За миг акулата застина победоносно във въздуха, като че ли изпращаше своето страшно предизвикателство към хората и едновременно с това изразяваше презрение към тях.

Броуди стисна пушката в мига, в който Куинт запрати харпуна. Огромният бял корем на акулата изглеждаше лесна мишена, а и разстоянието беше достатъчно за това попадение. Ала тъкмо тогава тя се гмурна във водата и харпунът прелетя над нея.

За част от секундата акулата остана на повърхността с подадена глава, от чиято паст все още висеше тялото на Хупър.

— Стреляйте! — изрева Куинт. — Господи, стреляйте де!

Броуди стреля, без да се цели. Първите два патрона се удариха в повърхността пред акулата. Третият, за ужас на Броуди, попадна във врата на Хупър.

— Дявол да ви вземе, дайте ми тази пущина — викна Куинт и грабна оръжието от ръцете на Броуди. Той бързо опря пушката о рамото си и стреля два пъти. Но акулата равнодушно ги погледна, докато се скриваше под водата. Патроните цопнаха на мястото, където допреди малко се виждаше главата й.

Всичко изглеждаше така, като че ли там никога не е имало акула. Не се чуваше никакъв звук освен лекия шепот на бриза. Отгоре клетката изглеждаше непокътната. Водата си оставаше спокойна. Само Хупър вече не бе между живите.

— Какво да правим сега? — попита Броуди. — За бога, кажете какво да нравим сега? Навярно трябва да се връщаме на брега?

— Ще се върнем отвърна Куинт. — Но пак ще дойдем.

— Да дойдем пак? Какво сте си наумили? Безсилни сме, не можем да се справим с тази риба. Тя е самото пъклено изчадие.

— Предавате ли се, човече?

— Предавам се. Остава ни само едно: да стоим и чакаме, докато бог или природата, или онзи, който ни е пратил това чудовище, не реши, че достатъчно ни е мъчил. Това не е по силите на човека.

— За обикновения човек да, но не и за мен — процеди Куинт. — Аз ще унищожа тази твар.

— Мисля, че не ще мога да получа още пари след това, което се случи днес.

— Плюя на парите. Тук вече не става въпрос за печалба.

— Какво? — Броуди погледна Куинт; стопанинът на катера бе изправен на кърмата, устремил поглед натам, където неотдавна стърчеше главата на акулата, като че ли всеки миг очакваше да я види отново с изтерзания труп в зъбите си. Стоеше вгледан в океана, жадуващ за ново стълкновение със страшния враг.

— Ще убия тази гадина — каза Куинт на Броуди. — Ако искате, тръгнете с мен или си останете вкъщи. Но, все едно, аз ще я убия.

Куинт говореше, а Броуди не можеше да свали поглед от очите му. Те бяха също тъй тъмни и бездънни като на акулата.

— Ще тръгна с вас — рече Броуди. — Нямам друг изход.

— Да — отвърна Куинт. — Ние нямаме друг изход.

Той извади ножа от калъфа и го подаде на Броуди.

— Вземете. Нека се отървем от клетката и да се връщаме.

 

 

Привързаха катера към кея. Броуди стъпи на брега и се отправи към колата си. На изхода на пристанището имаше телефонна кабина и той се спря до нея, като си спомни, че бе решил да позвъни на Дейзи Уикър. Ала в същия миг потисна това желание у себе си и продължи към колата. „Защо? — помисли си той. — Дори да е имало нещо, то вече е свършено.“

Но по пътя към Амити не му даваше мира мисълта как ли е реагирала Елън на известието за смъртта на Хупър, което трябва да е получила чрез бреговата охрана. Куинт се бе свързал с бреговата охрана, преди да вдигнат котва, и Броуди помоли дежурния офицер да предаде на Елън, че с него всичко е наред.

Когато пристигна у дома си, Елън отдавна бе престанала да плаче. Беше плакала механично, със зли и мъчителни сълзи не толкова за самия Хупър, колкото поради безнадеждността, която й навя тази нова жертва на проклетата твар. Разорението на Лари Вон я бе огорчило много повече. Той й беше скъп и близък приятел. А Хупър — просто случаен любовник. Тя не се бе привързала към него. Просто го беше използвала и макар да бе благодарна на Хупър за приятно прекараното време, не мислеше, че му е задължена с нещо. Съжаляваше, че е мъртъв. Но по същия начин би се чувствала, ако научеше, че е загинал брат му Дейвид. За нея и двамата бяха част от миналото й.

Елън чу как колата на Броуди спря и отвори вратата към двора. Боже мой, колко се е измъчил Мартин, помисли си тя, докато го наблюдаваше да идва към къщата. Очите му бяха зачервени и хлътнали, раменете му — отпуснати.

Елън целуна мъжа си на прага.

— Мисля, че трябва да си пийнеш — каза тя.

— Да, няма да е зле.

Той влезе в дневната и тежко се отпусна на креслото.

— Какво да ти налея?

— Все едно. Само да е повече и по-силно.

Тя отиде в кухнята, напълни една чаша, като смеси равни количества водка и портокалов сок, и я занесе на мъжа си. После приседна на страничната облегалка на креслото и погали Мартин по главата.

— Ето и плешивинката ти — каза Елън с усмивка. — Толкова отдавна не съм те милвала, че съм я забравила.

— Чудно е, че все още имам коса на главата си. Боже мой, никога не съм се чувствал толкова стар и безсилен.

— Сигурно. Нищо, вече всичко премина.

— Де да беше така — каза Броуди. — Как ми се ще да беше права.

— За какво говориш? Всичко е свършено, нали? Повече не можеш нищо да направиш.

— Утре излизаме в океана. В шест часа сутринта.

— Шегуваш се.

— За жалост — не.

— Защо? — Елън беше стъписана. — Какво би могъл да предприемеш?

— Да хвана акулата. И да я убия.

— И вярваш, че ще успееш?

— Не много. Но Куинт е сигурен. Боже мой, колко е сигурен!

— Тогава да тръгва сам. Нека сам загива.

Не мога да се откажа.

— Защо?

— Това е мой служебен дълг.

— Нищо подобно! — Елън бе обхваната от ярост и страх, в очите й се появиха сълзи.

— Права си — каза той, след като помисли малко.

— Тогава защо да не можеш да си останеш у дома?

— Трудно е да се обясни. Май че и аз не знам.

— Искаш да докажеш нещо на себе си?

— Възможно е. Не знам. След гибелта на Хупър бях готов да захвърля всичко.

— И какво те накара да промениш решението си?

— Навярно Куинт.

— Искаш да кажеш, че ти е натрапил волята си?

— Не. Нищо не ми е казвал. Просто чувствам… Не знам как да се изразя. Но не мога да се откажа от борбата. Трябва да стигнем до край.

— Защо толкова много държите на това?

— Трудно е да се обясни. За Куинт е въпрос на чест да убие акулата.

— А за теб?

— Аз просто съм едно обезумяло ченге — Броуди се опита да се усмихне.

— Не се шегувай с мен! — извика Елън и от очите й бликнаха сълзи. — А какво ще стане с мен и с децата? Да не би да си търсиш смъртта?

— Не, боже мой, не. Просто…

— Поемаш твърде много отговорности. Мислиш, че си виновен за всичко?

— За какво?

— За смъртта на момчето и на стареца. Смяташ, че ако убиеш акулата, нещата отново ще си дойдат на мястото. Искаш да й отмъстиш.

Броуди въздъхна.

— Може би си права. Не знам. Чувствам… вярвам, че градът ще живне едва тогава, когато унищожим тази твар.

— И ти си готов да рискуваш живота си, за да се опиташ…

— Не бъди такова глупаче. Не искам да умирам. Изобщо нямам желание да излизам в морето с този проклет катер. Мислиш, че ми е приятно да се мотая из океана? Толкова ме е страх, че свят ми се вие.

— Тогава защо ще ходиш? — в гласа на Елън звучеше отчаяна молба. — Мислиш само за себе си.

Броуди беше потресен. Никога не му бе идвало наум, че ще го обвинят в егоизъм — та той просто се опитваше да изкупи вината си.

— Обичам те — каза той. — Ти го знаеш… другото няма значение.

— Няма що, обичал ме — пророни тя с горчивина в гласа. — И ако това е любов.

По време на вечерята и двамата мълчаха. Когато се нахраниха, Елън събра мръсните съдове, изми ги и се качи в спалнята. Броуди влезе в дневната и изключи осветлението. Протегна ръка към ключа, за да загаси лампата в коридора, и внезапно дочу, че някой леко почука на вратата. Броуди отвори и видя Медоус.

— Здравей, Хари — рече той. — Влизай.

— Няма да влизам — каза Медоус. — Вече е много късно. Просто исках да ти донеса нещо.

Той подаде на Броуди голям светложълт плик от плътна хартия.

— Какво е това?

— Отвори го и ще видиш. Утре ще поговорим.

Медоус се обърна и закрачи по пътеката към бордюра, до който стоеше колата му със запалени фарове и неизключен мотор.

Броуди затвори вратата и разкъса плика. Вътре видя набраната първа страница за утрешния брой на „Лидър“. Двете редакционни статии бяха оградени с червен флумастер. Броуди започна да чете:

СКРЪБНИ СЛОВА…

През последните три седмици Амити понесе поредица от ужасни трагедии. Жителите и приятелите на града са потресени от страшната заплаха, която никой не може да предотврати, нито да обясни.

Вчера гигантската бяла акула прекъсна още един човешки живот. Мат Хупър, млад океанограф от Удс Хоул, загина при отчаян опит да унищожи чудовището.

Може да се спори дали Хупър е постъпил разумно, като е предприел тази съдбоносна схватка с акулата. Но както и да наречем деянието му — смелост или безразсъдство, две мнения няма — Хупър е поел риск, довел го до трагичен край, от благородни подбуди. Без да жали личното си време и средства, той се втурна на помощ на обезверените жители на Амити и се опита да ги спаси от акулата-човекоядец.

Той беше наш приятел и отдаде живота си, за да можем ние, неговите ближни, да живеем спокойно.

… И СЛОВА НА БЛАГОДАРНОСТ

Откакто акулата-убиец се появи във водите на Амити, един човек нито за миг не забравяше служебния си дълг в стремежа си да защити своите съграждани. Това е началникът на градската полиция Мартин Броуди.

Още щом стана известно за първата жертва на акулата, Броуди искаше да даде гласност на случилото се и да закрие плажовете. Но му възрази хор от не толкова благоразумни гласове, включително гласа на главния редактор на този вестник. „Не се страхувай, всичко ще бъде наред“ — уверяваха старейшините на града началника на полицията. Но ние се излъгахме.

Някои хора в Амити не побързаха да си извлекат поука от станалото. След второто нападение на акулата Броуди отново поиска да закрие плажовете, но по този начин се подложи на оскърбления и заплахи. Най-гласовитите критици бяха хора, които се ръководеха не от обществените интереси, а от личната изгода. Но Броуди продължи да настоява на своето и отново се оказа прав.

Сега той рискува живота си, като участва в експедицията, в която намери смъртта си Мат Хупър. Всички ние трябва да се молим за благополучното му завръщане и да му изразим своята благодарност за изключителното му мъжество и безразсъдна честност.

— Благодаря ти, Хари — промълви гласно Броуди.

Около полунощ задуха силен североизточен вятър — той свистеше във вратите и прозорците, носеше проливен дъжд и навяваше капките му в спалнята. Броуди стана от леглото и затвори прозореца. Опита се да заспи отново, но във възбудения му мозък се трупаха неспокойни мисли. Той пак стана, наметна халата си, слезе в гостната и включи телевизора. Захвана се да върти каналите, докато не намери някакъв филм — „Уикенд в хотел «Уолдорф»“, с участието на Фред Астер и Джинджър Роджърс. После седна в креслото и тутакси заклюма.

 

Събуди се в пет часа сутринта от бръмченето на телевизора. Изключи го и се заслуша в свистенето на вятъра. Той бе отслабнал и сега като че ли духаше от противоположната страна, но навън все валеше и валеше. Броуди се поколеба дали да не предложи на Куинт да отмени излизането в океана, но реши, че е безсмислено да се отказват: трябваше да излязат, дори ако се надига буря. Тогава се качи в спалнята и тихо се облече. Преди да излезе от стаята, погледна Елън — тя се мръщеше в съня си.

— Знаеш ли, аз наистина много те обичам — прошепна той и целуна жена си по челото. Понечи да слезе по стълбите, но внезапно му се прииска да влезе в детската стая. Отвори вратата и погледна вътре. Момчетата спяха.