Тотко Найденов
Съдебните лекари разказват (4)

Бягство от слънцето

Самоубийство… Дори произнасянето на тази дума предизвиква тръпки по тялото и смут в душата. Собственоръчно да сложиш край на единствения си живот, да се отречеш от синевата на небето, от блясъка на белия ден и полъха на вятъра — и то с ясното (ясно ли?) съзнание, че отиваш бездиханен и вкочанясал, грозно посинял, в черната земя… И оттам нататък да няма нищо, нищичко… Често съм се питал — нужни ли са кураж, дух и воля, за да прекъснеш живота си? Силен човек ли е този, който се самоубива, или напротив — е слаба личност? И целият възнегодувам срещу подобни прокрадвали се съждения: та що за сила, що за дух и воля е това — да се уплашиш от възникнали житейски беди, да клекнеш пред появили се трудности, да се огънеш под струпали се проблеми. И поради това — да се откажеш от единствения шанс, предоставен ти от щедрата майка природа — живота? Каквито и неволи да са се струпали на главата ти, няма да си никакъв човек, ако вдигнеш ръце и огънеш крака, ако душата ти омекне, а сърцето ти затрепери. Дезертьорство, малодушие, предателство — тези жестоки думи ми се струват най-точни и справедливи, за да определят самоубийството. Дезертьорство от борбата и от най-висшето благо — живота, който е неизмеримо богат на възможности за изход и от най-заплетените положения. Малодушие — щом си се огънал пред трудностите, неизбежно възникващи пред всеки жив човек. Предателство — спрямо надеждите на родителите, които са те създали и отгледали, спрямо вярата и упованието в теб от страна на най-близките ти хора.

Не, никой и нищо не може да оправдае самоубиеца! Много ясно си спомням, когато, дежурен по болница, приех докарания от едно ямболско село труп на самообесил се механизатор. „От любов…“ — съвсем кратък бе шофьорът на линейката. Отидох в моргата. Отначало изпитах съжаление, като наблюдавах разсъблеченото безжизнено тяло: яки мускули, атлетическа снага, красиви черти на лицето. И после цялото ми същество изведнъж възнегодува: кой е дал право на този мъж да напусне живота? Той е можел още дълги години, десетилетия, да обработва земята, да сее и да жъне жито, да създава хляб, деца и радости, да дарява труд и блага на отечеството си. Вместо това е предпочел да дезертира… Избрал е бягството. Сигурно не му е било твърде леко да си окачи въжето на врата, сигурно разсъдъкът му е бил замъглен от горчивината, отчаянието, излъганата вяра (после разбрах, че само час преди това научил за изневярата на жена си). Но нищо не може да го оправдае. Съвестно ми е, че говоря така за един труп, но аз го презирах — при ясното съзнание, че е недостойно да изпитваш лоши чувства към починал човек. В случая той бе привършил със земните си сметки, очакваше го най-безнадеждното: студен ковчег и зейнал черен гроб. Други щяха да орат земята, да ядат хляба и да пият виното й, да любят жените. А този сам се бе отказал от благата на белия свят. Как да го съжаляваш? И как — да не го презираш?

Сигурно наговорих доста тежки думи, но от тях не се отричам. Те са продиктувани от патриотизма, колкото и странно да звучи това твърдение. Защото животът на всеки от нас не е само наш, той принадлежи и на отечеството. Всяка смърт, освен че причинява скръб на близките, отнема от обществото един гражданин, работник, производител, интелигент, родител. Кой би твърдял, че това не е загуба за родината и държавата?

Загуба — непоправима и нелепа.

И все пак, самоубийствата не си приличат…

 

 

Още от вратата става ясно: самоубийство…

Завързал единия край на въжето за дръжката на прозореца, старецът виси на примката с подгънати крака — те опират о пода.

Първо оглеждат стаята. Всъщност това е изба — дебели каменни стени, влажни и мухлясали, същинска бастилия. В единия ъгъл упорито чегърта с яките си крачка лъскав черен бръмбар. Омазненият тюфлек, проснат върху сковано от груби дъски легло, мирише остро. Вместо маса — сандък, на който се поклаща от стъпките наоколо бурканче с кисело мляко, хванало плесен. За гардероб служат три пирона. На тях са закачени две мръсни, кой знае откога непрани ризи, оръфан балтон и прокъсана кърпа за лице, по-скоро прилична на парцал за миене на под.

— Невероятна мизерия… — не се сдържа да не прошепне оперативният работник.

Още веднъж, съвсем внимателно оглеждат трупа. Съдебният лекар трепва: на челото се виждат охлузвания, с набит по тях каменен прашец. Някой е удрял главата на стареца о зида? Бързо подлагат на съмнение новата версия: трупът виси твърде близо до стената, вероятно драскотините са се получили просто при агонията.

Други улики за насилие по тялото не се намират. Липсват драскотини, следи от душене и удряне, дрехите на трупа не са разкъсани.

Трима са синовете на стареца. Все едри, яки мъжаги, които бледнеят, почервеняват, стискат зъби пред трупа на баща си, но на никого очите дори не се и навлажняват.

За времето, когато е настъпила смъртта на стареца, всички си имат алиби. Шофьорът бил на строителния обект със самосвала си, колячът си работел в местната „Родопа“, магазинерът стоял зад щанда на кварталния „плод-зеленчук“. Не е трудно да се установи истинността на алибито им — действително синовете работели по времето, когато баща им агонизирал на въжето.

Тогава проверяват снахите.

По някакво странно съвпадение и трите от сутринта си били в къщи. Едната — бременна — след ден-два очаква дете. Изключено е жена в толкова напреднала бременност да умъртви насилствено свекъра си. Другата снаха, медицинска сестра, почива след нощно дежурство. Третата, шивачка, ползва болнични за гледане на простиналото си дете.

Най-силно впечатление на оперативната група прави обстоятелството, че никой от близките хора на мъртвия старец не проявява и капчица съжаление, камо ли тъга. Дори и болното внуче, детето на шивачката, не реагира при вестта за гибелта на дядо си. Безразличие чувстват явно (и не се мъчат да го прикрият) и синовете, и снахите…

„Беше много стиснат! Хубава пенсия получаваше, а не харчеше почти нищо. Не се срамуваше и да проси. Веднъж от устата на детето измъкна бисквита — като видях, щях да го ударя, вдигнах скандал. Не ми е за бисквитката, разбира се — ами за жеста. Не го ли бе срам — стар човек…“ — с погнуса говори шивачката за покойния си свекър.

Медицинската сестра е солидарна с нея: „Рядък скъперник. Като ме види и започва да хленчи: «Митке, ти си ми най-добричката. По цял ден с болни хора се занимаваш, за всякакви се грижиш, а мене не ме и поглеждаш, че съм баща на мъжа ти. Ела да ме изпереш, да ми почистиш, дай ми малко хлебец, сиренце, саламец — у вас все се намира по нещичко.» Отначало му давах, после — като разбрах колко висока пенсия получава, а нищо не си купува от цинцарлък, се отвратих. Защо ще се прави на беден? Като си купувахме колата, не ни достигаха петстотин лева. Рекох му: «Дай ни бе, тате. За половин година ще ти ги върнем, ако искаш — и с лихвата.» Отказа категорично. А съм сигурна, че имаше — та той почти нищо не харчеше. Невиждана циция…“

Безпощадни са и синовете. Особено рязък се оказва магазинерът — може би търговското му, пресметливо подсъзнание взема превес над гласа на кръвта: „Тате беше неприятен човек. Един път не съм го видял стотинки да даде на детето ми, дъвка или бонбонче. В началото все на трапезата ми седеше, предпочиташе ме пред останалите, защото моята жена е най-добра. Накрая не издържах и склоних другите да му стегнем една стая в мазето и там да си живее самичък, да не ни се пречка из къщата, да не ни дразни. Ще кажете, че сме жестоки, неблагодарни? Вярно, той ни е създал, отгледал ни е, а ние да не искаме да го погледнем на стари години. Просто бе неприятен на всички ни със своя цинцарлък.“

Показанията на магазинера потвърждават и останалите двама братя. После най-неочаквано идва доказателството — неоспоримо и отблъскващо — за невижданото скъперничество на стареца. Под попикания дюшек на келявото му легло намират старателно обвити в найлон и обвързани с канап, десет пачки, всяка по хиляда лева. Трупал и криел парите, макар че синовете му изнемогвали по строежа и потягането на огромната къща, по обзавеждането на апартаментите си. Събирал — упорито, фанатично — всеки свой лев, всяка стотинка, без да помогне на децата и внуците си дори и с минимална, ако ще и символична сума. И самия себе си не щадял — с години не си купувал нова дреха, бельо, риза, носна кърпичка. Налегнали го болести — но не прекрачил прага на никой санаториум. Гладувал, мършавеел, мизерствал — ала сигурно не знаел дори и цената на месните хранителни продукти, на плодовете.

Така се потвърждава първоначалната версия за самоубийството на стария скъперник.

Отчуждил се от всички свои близки, самоизолирал се чрез своята отблъскваща пресметливост и баснословната си стиснатост, този човек не е издържал на презрението. Никому потребен, никому скъп, близък, мил — даже и на собствените си деца — той предпочел да си отиде от белия свят. Едва ли му е дошъл на ум вариантът да скъса с привичките на странния си характер, да извади така грижливо скатаваните през дългите години пари, па да заживее охолно, без ограничения, без недоимъците, които сам си е налагал. Но свидливият нрав е надделял. И треперещите ръце, изсушени от недохранване и денонощно бдение над неизползваното имущество, стегнали клупа около мършавия врат.

Дори и то, въжето, е старо, омърлявено, протрито. За ново въже му се досвидели няколко левчета…

Безславен край на сив, безличен живот…

Парите… Сигурно историците най-точно ще отговорят кога и в коя древна държава първо са създадени. Или по-право — е лумнал огънят им: не само сгряващ, но и изпепеляващ… Най-добре би им прилягало именно определението за огъня: „добър слуга, но лош господар“…

Помня един 50-годишен мъж, който даваше и извънреден труд в предприятието, и отглеждаше ранни домати в парника на вилата си, а винаги ходеше с пробити обувки, скъсани чорапи и оръфано облекло. Почина скоропостижно след поредното кампанийно „напъване“. Веднага след това в града се разнесе слух: оставил в спестовната си книжка над 100 000 лева… Вярвахме. И се чудехме: този човек не знаеше какво е курорт, екскурзия в чужбина, ресторант. Неговото любимо занятие, изглежда, беше да трупа, да дипли и да брои пари… За какво му бяха тези книжни знаци, щом не ги използуваше за нищо? Изглежда, както някои имат за хоби събирането на кибритени кутийки или фотокартички, така и други просто си опаковат едри банкноти…

Култът към парите има и други измерения — егоистичното прахосничество. Знам следния случай, противовес на предишния. Старец някакъв имал прилична пенсия и странични доходи. Най-редовно посещавал заведения, почерпвал се солидно и винаги, когато плащал, широко разтварял портфейла си, за да видят всички, че е натъпкан с пари. Угаждал си усърдно, с удоволствие. Заявявал на всеослушание: „Парите са си мои, само аз съм им господар!“ Не помагал с нищо на синовете си, на внучетата не купувал и по шоколадче. Затова още по-голяма била изненадата на близките му, когато — след като той починал — не намерили повече от десетина лева в джобовете на дрехите му. Нямало никакви авоари и в спестовната му книжка.

Чак след години случайно разбрали от някаква негова позната, че веднъж той й доверил: „Имам много пари във възглавниците…“ Късно научили това. И непоправимо… Защото при погребението попълнили твърде широкия ковчег, както е обичаят по някои места, с… възглавниците от спалнята му. С други думи — старецът буквално отнесъл парите в гроба си — нали с тях го заровили… И до днес никой не може да каже колко хиляди гният, заедно с трупа му, в черната пръст…

А синовете му още се намират в нужда…

Мъдреците учат, че парите трябва да ни бъдат само слуги. Допуснем ли да се превърнат в наши господари — тогава става твърде опасно…

 

 

Ученичката Евелина е намерена бездиханна в леглото си. Макар това да е видно, дежурният по „Бърза помощ“ веднага откарва момичето в реанимационното отделение на окръжната болница. Напразно. Тялото вече е изстинало…

Аутопсията на съдебния лекар не дава изненадващи резултати. Както и се очаква, причината за смъртта на девойката е огромна доза сънотворни таблетки, които тя е изпила предната вечер.

За всяко нещастие си има причини. Понякога — дори и за самоубийствата… Но къде — поне логично — да се търси оправдателен мотив за гибелното решение (и действие) на Евелина? Защото „тежкото произшествие“, накарало я да посегне към „специалитета“, е… отказът на майка й да я пусне на нощен бар…

Има самоубийства по принуда. Попаднали в безизходна обсада или тежко ранени, бойците за народна свобода са изстрелвали последния куршум в челата си. Такава доброволно отнемане на собствения живот буди почит и преклонение. Други посягат на живота си от мъка, отчаяние, слабохарактерност, безволие, малодушие, психично разстройство. За тях нерядко се намират, ако не оправдания, поне разбиране. Но самоубийството на Евелина е породено просто от глупав каприз. Прищявка на съвременно момиче — сито, облечено, задоволено във всяко едно отношение.

Но ако това е, за жалост, сполучлив опит за самоубийство на Евелина, то няколко нейни съученички също имат (все „безуспешни“) посегателства върху живота си. Приискало се на Светлана лисича яка, но родителите й отказали. Последвал „опит“ за самоубийство с… пет таблетки ацетизал и флаконче капки за очи… Още не изпила всичките тези производства на „Фармахим“, Светлана лично е алармирала по телефона „Бърза помощ“: „Едно момиче умира на улица… номер…“ Лежи два дни в реанимационното отделение, изписват я — разбира се — здрава и… „победителка“ в „двубоя“ с родните си майка и татко: лисичата яка вече е купена…

Инцидентът и последствията му дълго се коментират в училището. „Шантажирането чрез мнимо самоубийство е успешно!“ — до този извод стигат не малко от съученичките на Светлана. И започва една… необяснима „епидемия“ от „опити“ за „прекъсване“ на собствения живот. Средствата са различни — фосфор от кибритените главички, антибиотици, аналгетици. Не липсват, естествено, и „класическите“ сънотворни таблетки. Къде по пет, къде по двайсет… Никой не мисли за последствията върху организма — какво от това, че лекарствата в огромни дози са отрови за бъбреците, черния дроб, мозъчните клетки, кръвта? Здрави са тъканите и клетките, млади са, трябва да издържат. Нищо, че е възможно да бъдат непоправимо увредени за цял живот… Важното (и учудващото) е, че целите се постигат: в къщи никой вече не смее да вдига скандал за двойките, исканите дъвки и касетофони се купуват без колебание, разрешението за излета (с преспиване) до старопланинската хижа се дава тутакси. Ето ти лесен (макар и не толкова безвреден) начин за изнудване и шантажиране на собствените родители!…

Лекомислие, присъщо на младостта? Не, така не може да се обобщава. Нима са били лекомислени априлските и септемврийските въстаници, Ботевите четници, хайдутите-закрилници, народните партизани? Повечето от тях току-що са прекрачили от юношеската в младежката възраст, мустаци и бради са нямали, но главите им били готови да се отделят от раменете — заради правдивите и свободата, заради велики цели и идеи. Лекомислени ли са били матросът Димитър Димитров — влязъл в задимения с отровен химически пушек корабен трюм, за да потуши избухналия там пожар и да спаси катера и другарите си; д-р Стефан Черкезов — вадил от горящия автобус хората, сам с пламнали гърди, ръце и лице; д-р Борис Байданов — хвърлил се, без дори да знае да плува, за да спаси давещите се в селския язовир баща и дете? Тези младежи загиват, но заради всевечното човеколюбие. Тяхната саможертва е не само оправдана, а и героична, възхитителна, велика.

Ще пророни ли някой сълза за Евелина?

Разбира се — починала е девойка: къща — почернена, родители — сломени, живот — неизживян, граждански и човешки дълг — неизпълнени. И яд ще запълни душата: починала е безславно, нелепо, просто глупаво — от инат, от амбиции, заради случаен каприз, заради прищявка. Целяла е да „накаже“ родителите си. И то как — посредством самоумъртвяването си… Колкото и трагичен да е краят й, подобна постъпка има само едно определение: пълна глупост.

Две шепи сънотворни таблетки… Цената им (търговската) е не повече от левче, нека да са два, пет. Но нима може човешкият живот да бъде измерен с някакво стойностно покритие? Животът — единственият, неповторимият, веднъж даденият.

Две шепи сънотворни таблетки… Всъщност — цял вагон осъдителна глупост, никому ненужно демонстриране на „самостоятелност“, „гордост“, „достойнство“, „накърнено честолюбие“, празно вироглавото. Пагубно проявление на „твърд характер“, заплатено със собствения млад живот.

Тъжна, претъжна история…

Дано да е поучителна!

Вече споменах, че самоубийството може да се охарактеризира с една дума: дезертьорство — от проблемите, от трудностите, от живота. Думите може да са и повече — бягство от слънцето.

А да бягаш от слънцето — това значи да си ослепял!

Но не само укори трябва да се отправят към посегналите върху себе си младежи или старци. Колкото и тъжно да е, може да се признае известна вина (в някои случаи) и на обществото, т.е. на всички нас.

Изтъркан от употреба е този израз, но какъв друг да се употреби?… Особено днес, когато пред очите ни се тровят ученички (не поголовно, разбира се, но все пак и не съвсем рядко…). „Тровят“ е неточна дума, те предимно правят добре обмислени „опити“ с определена своя си дребничка цел. И все пак, това не може да не ни разтревожи. Да приемем, че в някой клас има подобен „опит“ — най-често той е без смъртен изход, ала понякога, както в случая с Евелина, краят е трагичен и непоправим. Всичко веднага се узнава, в училището се шуми, мълнията на мълвата обикаля стаите за едно междучасие. И какво след това? Излизат ли пред обезпокоените млади хора — за да им поговорят по човешки — директорът, учителите, училищните здравни работници, да им разяснят огромния риск, който при такива случаи се поема, да им посочат непоправимите увреждания, които така лекомислено се нанасят на неукрепналите организми? Не, предпочита се по-лесното (и най-опасното) — по инцидента да се мълчи, историята да не се раздухва… Ако някой снижи успеха си, класната ръководителка непременно ще се разтича да вземе мерки, за да спаси тъй важния показател „успеваемост“ на поверения й клас. Но по случая най-вероятно няма да спомене и дума…

Макар и безспорни ценности, отличният успех и примерното поведение не струват и счупена пара пред разрухата на здравето, да не говорим — пред самата смърт. Ала опазването на здравето и живота не са учебни предмети и не се разглеждат по програмата, и без това претоварена…

Иска ми се да направя едно малко, може би сантиментално отклонение. Спомням си своята начална учителка Мария Кушева от Ямбол. Първата й работа, след като влезеше в клас, беше да провери как сме облечени и обути, дали някой от нас не е изпотен, или стои на течение, дори дали сме закусили. Когато излизахме след учебния ден, отново ни проверяваше: закопчали ли сме палтенцата си (ако е студено), сложили ли сме си качулките (ако вали дъжд), увили ли сме си шалчетата (ако духа). Видеше ли някого разплакан, умислен, го повикваше при себе си и насаме, тихичко, го разпитваше, успокояваше, съветваше… Това беше една истинска народна учителка, тя заместваше майките ни през цялото учебно време.

Осмелявам се да предам този малък спомен тук вместо пожелание към някои от днешните делови учители… Грижата за децата (гимназистите също са деца) не се състои единствено в тяхното обучение.

Но нека да погледнем и у дома. Неизчислима армия са родителите, които пращат децата си на уроци по пиано и английски, на тренировки по художествена гимнастика и тенис (дотук — нищо лошо), но не отделят и три минути от свободното си време, за да им поговорят — честно и открито — по въпросите на психичното и телесното здраве. Крехките, тъй лесно уязвими души се нуждаят не от размекване или претоварване, а от старателно и грижовно моделиране. Възпитаването в добри обноски, усвояването на стабилни знания, придобиването на широка култура в никакъв случай не могат да отменят внушаването на жизнено необходими духовни ценности като дух, воля, силен характер, скромност.

Статистиката на самоубийствата у нас не е твърде безгрижна. Расте броят на старците, драговолно напуснали белия свят, защото са се пречупили пред смазващата тежест на самотата. (Не може да се отмине и факторът мозъчна атеросклероза, която неминуемо води до отклонения в характера и спад в нравствено-волевата устойчивост.) Още по-обезпокоително е зачестяването на „опитите“ за самоубийства сред учениците. Ще подчертая още веднъж: в преобладаващата си част те не се правят с цел прекъсване на живота, а предимно за да се сплашват и изнудват родителите. И все пак, някои стигат до трагичен изход: смърт или инвалидизиране за цял живот — все непоправими загуби за лекомисления човек, за семейството му, за обществото и държавата.

Не мога да забравя една ученичка, самоубила се по особено мъчителен начин. Бях дежурен в „Бърза помощ“, когато ме повикаха на ямболската гара. Това, което видях там, бе кошмарно: между релсите лежеше прерязан през кръста труп на гимназистка… На другия ден разбрах причината за тази драма. Вечерта момичето било на ресторант с приятеля си. Пийнало. И после ултимативно му предложило да… се оженят. Младежът отказал. Скарали се. Девойката си тръгнала сама. Краката й я отвели до гарата…

Но къде е бил разумът?…

Едва ли в случая може да бъде обвиняван единствено цар Алкохол, този вечен злосторник. Далеч съм от мисълта да правя генерални обобщения. Ала, струва ми се, че този пример е поредното доказателство за лабилността в морално-нравствените устои у подрастващите. А това — крайно време е, нали? — трябва да разтревожи и родителите, и педагогическия ни апарат.

Вярно, самоубийствата (или по-точно — „опитите“ за самоубийства) в никакъв случай не са характерно явление. И не те определят облика и дават характеристиката на нашата средношколска младеж. Все пак, всички ние трябва да сме обезпокоени — и като граждани, и като родители. Защото носим определена вина, когато ученичка е посегнала към сънотворните таблетки, а старец — към въжето… За свое собствено оправдание твърдим: едните ги поразглезихме, другите — позабравихме… И още: хората във възрастта на пубертета са също така лесно раними, бързо рухват психически и вършат глупости, както и в злощастните години на напредналата самотна старост.

Това обаче не ни дава основание толкова често да ги оставяме сами със себе си в техните най-трудни периоди.

 

 

А понякога стават и неволни самоубийства. Но и те си имат причина (не и оправдание), и те са дело на необмисленост, прибързаност, липса на морално-психична устойчивост. Все качества, които нашето охолно и сито време е размекнало в душите ни и позаличило в характерите ни…

Не е трудно да се установи причината за смъртта на младата жена: при аутопсията съдебният лекар установява разкъсана от твърд предмет матка. Бременна… Краят е настъпил бързо вследствие обилния кръвоизлив и още по време, на превозването й до болницата 22-годишната селскостопанска работничка е издъхнала…

Изплашеният съпруг накратко обяснява обстоятелствата около неочакваната й кончина. Не се и опитва да скрие нещо. Имали едно момченце. След като жена му забременяла повторно, той категорично настоял за аборт. Мотивите? Усъмнил се, че е заченала не от него… „Махаш го!“ — заявил й безусловно. Бил неумолим. Тя ходила веднъж-дваж в града, ала комисията стриктно спазвала разпорежданията за прекъсване на бременността: втора е, трябва да се износи докрай…

А тормозът в къщи не преставал. Отдавна е превалил третият лунарен месец, сега и медицинските показания са безпрекословни. „Никакво раждане!“ — продължавал да настоява ревнивецът.

И жената се решила: сама ще извърши това, което лекарите — спазвайки съществуващите разпоредби — й отказвали. Металната кука за плетене трябвало да изпълни функцията на кюретата. Разбира се — неуспешно. И фатално…

Без майка остава невръстното момченце. Без съпруга — ревнивецът. Без живот — една млада жена.

На пръв поглед виновни няма. Пенка сама е посегнала върху плода (и живота) си. Хазартно — може ли с кука за плетене да се направи успешен аборт? Безразсъдно — не е ли помислила за последиците?

Ще каже някой: тя е нямала друг избор… От една страна: неподкупната комисия, стриктно спазваща клаузите на правилници и разпоредби. От друга страна: непреклонният съпруг. Но нямаме ли право да обвиняваме Никола едва ли не в предумишлено убийство?…

Да отстояваш позициите си често пъти е въпрос на принципност, проявление на твърд характер, на гражданска чест. В името на принципите си хиляди хора са отивали на ешафоди и гарнизонни стрелбища, губели са служебни положения, обществени позиции. Но са отстоявали собствените си становища, себе си, идеите си. Случаят тук е съвсем друг. Никола унижава достойнството, подлага на необмислен риск здравето и живота на друг човек — и този човек е съпругата му, майката на децата му. Странни „принципи“…

Не е прието да се съди починал човек, но Пенка е постъпила наистина по най-нелепия и безразсъден начин: с вандалската кука за плетене… Решава да рискува себе си, но да остане послушна на своя деспотичен съпруг.

Въпрос на мироглед. Впрочем, кое ли деяние не е проява на манталитета на човека, който го е извършил?

И така: монашеско подчинение или еманципирана самостоятелност трябва да проявява съвременната съпруга?

Невъзможно е да се суфлира. Всяко семейство живее, както намери за добре. Но нашите позиции по принцип са в подкрепа на всяко решение, което брани живота. Каквото и поведение да предприеме една жена, изпаднала в положението на Пенка, то в никакъв случай не трябва да е свързано с авантюристичен опит за аборт — това непременно ще завърши печално…

Безсмислената гибел на фактически самоубилата се жена подсказва правилната позиция.

И тя не е нейната. Тя може да е най-различна, дори осъдителна (развод, например). Но не и нейната — която води единствено към смъртта…