Тотко Найденов
Съдебните лекари разказват (3)

Отело още живее…

Има ли място за ревността в съвременния свят? Неотделима ли е тя от любовта? Нужна ли е за съществуването й, или е излишна, полезна, вредна? И каква позиция да заемеш към ревността: да я осъдиш или да я оправдаеш? Безкрайно труден въпрос. Защото мнозина от нас ще признаят (поне в себе си), че и те самите са разигравали сцени на ревност или, най-малкото, езичето й е клъввало душите им…

В едно съм сигурен, че няма да срещна възражения: ревността не може да се преглътне като таблетка, да се изреже като брадавица. Колкото и да ни е мъчно, трябва да си признаем: ужасно жилава е… Мисля, че това е един от най-трудно изкоренимите плевели в човешкия характер. С всичко друго можеш да се справиш, когато се заемеш да прочистваш собствената ливада на душата си: и с лошотията, и със скъперничеството, и с егоизма. Ревността ще ти се опира до старини…

Нужна или излишна, ревността таи в себе си много опасности: психически тормоз и физическо насилие, разбиване на семейството, на спокойствието, на съня, на трудоспособността. С други думи — най-типичното й проявление е посегателството върху човешката личност, мачкането на душата. И на чуждата, а на твоята собствена…

А понякога, за жалост, стига до престъплението…

Всеки емоционален изблик, колкото и странни да са подбудите му за страничния наблюдател, може да бъде разбран, да бъде подминат със снизхождение или да получи съчувствие. Но когато цената му е нечий живот, тогава нищо не може да оневини слабохарактерния, да оправдае невъздържания, да благослови умопомрачения.

Подбудител към убийство може да се яви и ревността. Отело не е единствен… Той живее, за огромно съжаление, и днес.

Ревността… Какво представлява тя, какви мотиви я зараждат: болезнено развитото чувство за собственост, прищявката, капризът, тираничните наклонности? И защо не изчезва в нашия компютърно-ракетен век?

Едва ли някой ще успее да разбуди същността й докрай. Тежък данък й плащат сигурно милиони хора.

Дори и кръвен…

Действието се развива в тиха лятна нощ. То си има и неизбежната предистория.

Години наред счетоводителят Борис и учителката Минка съжителстват при нескончаеми свади и пререкания. Бракът им е труден, мъчителен. Причината: болезнената ревност на Борис. Наистина болезнена. Той редовно проследява Минка, дебне я край училището в очакване да я види с „любовника“ й, а при най-малкото й закъснение от работа вдига скандали. На Минка абсолютно са забранени гримирането, модните прически и облекла, екскурзиите, ресторантите, разговорите с мъже (включително и с колегите), дори и гледането на любовни филми по телевизията (те могат да възбудят в нея желание за прелюбодеяние, според „логиката“ на Борис…). Отначало жената е покорна. Може би причината за раболепието й е в това, че е бездетна. Но положението не се променя и след като осиновяват момиченце. Борис от ден на ден става все по-лош, по-нетърпим. Докато във фаталната юлска нощ чашата на Милкиното търпение прелива.

Причината за поредния скандал са новите обувки, които си е купила. Старите са износени, излющени. Колкото и да е свикнала с противните свади, учителката не издържа: какво престъпно е извършила? И изкрещява:

— Стига! До тук! Ние трябва да се разведем!

Борис е шокиран. Изненадата от неочакваната съпротива на досега покорната съпруга прераства в ярост: значи тя желае да се разведат? Следователно си има… приятел, за когото после ще се омъжи. Ревнивецът не вижда нищо „по-логично“ от подобно заключение. И червената пелена на необуздана злоба и омраза се спуска пред очите му. Напразно пищи, вкопчила се в крака му, дъщеричката. Напразно пада на колене и разкаялата се Минка, ужасена от досега невиждания зверски блясък в очите му. Борис е неудържим. Кухненският нож се забива в корема на примрялата жена — един път, втори, трети. Следващата „мишена“ е сърцето, после шията, пак коремът. (На аутопсията съдебният медик изброява 17 дълбоки прорезно-прободни рани, почти всяка от които е смъртоносна.)

Когато в дома нахлуват съседите, всичко е свършено: Минка се е сгърчила бездиханна на пода. Детето, цялото опръскано с кръв, ридае над трупа.

Втурват се към убиеца. Той захвърля ножа, побягва и се затваря в мазето. Тук нагълтва шепичка миша отрова… От разкаяние? Или от страх пред възмездието? Най-вероятната причина е втората. Ревнивецът неизбежно е и страхливец в случаите, когато трябва да отговаря за мерзостта си. Това убедително се потвърждава след десетина минути. Пристигнала е линейката на „Бърза помощ“. И Борис сам излиза от убежището си — не защото се е разкаял, а за да умолява лекаря, надвесил се над трупа на убитата жена:

— Докторе, взел съм миша отрова. Докторе, спаси ме!

Мил му е животецът. Собственият…

Борис не се трогва от ужасното престъпление, което току-що е извършил, нито от вцепенения поглед на ужасеното дете. Той хленчи за съществуванийцето си. „Спасете ме, спасете ме, милички!“ — умолява той лекаря и шофьора. И сам, преди още да са внесли носилката с трупа, се вмъква в линейката. Същото изрича и пред дежурния медик в отделението за интензивна терапия: „Спасете ме, докторе, аз не съм лош човек!“…

Лекарите без затруднение спасяват живота на Борис — погълнатата миша отрова е в минимално количество. Няколко месеца по-късно, пред съда, Борис се разкайва за стореното. Но веднага бърза да отправи към съдията призив за милосърдие и снизхождение: „Бях афектиран. Простете ми! Помислете за детето — остана без майка, сега как ще живее и без баща? Кой ще се грижи за сирачето? Стига една смърт в семейството…“

И нито дума за вината си, нито вопъл на скръб по съпругата, която собственоръчно, по особено мъчителен начин е погубил.

Съдът произнася най-тежкото, но и най-справедливото решение.

Тази драматична история прилича на Шекспирова драма поне по труповете. Защото наскоро след като убиецът получава заслуженото възмездие, момиченцето угасва от остра левкоза, придобита — твърде вероятно — от преживяния ужас. Една недостойна човешка слабост, която би трябвало да бъде зачислена към номенклатурата на болестите — ревността — взема поредния си данък. Този път — страшен: кървав.

 

 

Тази история е подобна на предишната. Тя е сътворена, за жалост, не от фантазията на разказвач, а отново от ревността.

Историята започва с лека кола. Нищо чудно — каруците отдавна вече не са семейното транспортно средство. Колата обаче не е използвана за обикновена разходка до язовира, както е обещавал Панко на съпругата си. Той предварително си е наумил: да я отведе до пустото място и там „по мъжки“ да й потърси сметка за поредната изневяра.

Изневяра тук наистина има — тя е „консумирана“ и призната… Ревността в такива моменти ще се прояви безспорно с далеч по-голямо основание.

Не вярвам да има мъж, на който да е приятно да узнае, че жена му се е отдала на друг… В тази област сме прекалено раними… Ала доказаната или призната изневяра не е оправдание, нито мотив за зверска физическа „разправа“. За развод — може би да. Но не и за побой. А категорично не — за убийство…

Предварителните намерения на Панко били да сплаши невярната си съпруга… Спират до брега на язовира. Вместо да стъкне огън за свинските шишчета, техникът пристъпва с яки, стиснати юмруци към крехката жена. Притисната от фактите, тя не се и опитва да отрича: била е с колега в апартамента му… Отдала му се е… и това не й е за първи път… Съгрешила е. В признанията си стига докрай — спомня си и други свои похождения. Има и основания, изтъква му ги: той съвсем не я впечатлява нощем… Ако не може да й прости, ще се разведат. Няма какво толкова да загубят — без деца са, без претенции ще бъде и към имуществото. Панко е на същото мнение: техният съвместен съпружески живот е просто едно недоразумение. Но заради стъпканата си мъжка чест той трябва, все пак, да й „плати“…

И замахва с все сили… Коравият пестник смазва носа на Лилия. Изхрущяването на костта, шурналата кръв, пронизителните викове не трогват техника. Той е ожесточен от признатите грехове. Мълниеносно обсипва с още няколко крошета главата на съпругата си.

Едва след като Лилия се просва безжизнено пред ладата, Панко се изплашва. Първото, което му минава през ума, е да хвърли трупа в язовира. После съобразява: съседите са ги забелязали, когато са излезли с колата. Веднага взема друго решение, и то изглежда в замътеното му съзнание най-правилното. Полага трупа отзад на седалката и с бясна скорост потегля към окръжната поликлиника.

Струпалите се пред хирургическия кабинет хора с уплаха се отдръпват: насреща им, понесъл на ръце бездиханна жена, се е втурнал огромен окървавен мъж. Отварят му вратата и той нахълтва при хирурга. Ридае: „Спасете я! Падна от скалите при язовира. Спасете я!“

Спасява се жив човек. А Лилия е труп. Панко настоява за смъртен акт, както му е редът. Но в случая заключението по закон трябва да се даде от съдебен лекар…

Истината се разкрива бързо. Опитен е дошлият медик: какво ще да е това толкова „тежко падане“, довело до смърт, при което няма никакви други фрактури, травми и дори охлузвания по трупа, освен по лицевата част на черепа?

Следователят е улеснен. След напразни отричания, Панко прави пълни признания.

После, в съда, моли за милост: бил превъзбуден, затова не можел да се контролира. И още: никой мъж не би понесъл безучастно, спокойно разкритието, че е рогоносец.

Изневярата… Тя е тема на толкова много клюки, разкази, романи, драми, филми. Тя е на първо място (поне в нашата страна) като повод за развод. Но по-интригуващото при това „деяние“ е поведението на измамения брачен партньор. Именно тогава ще проличи манталитетът му, ще се покаже характерът, ще се изявят възпитанието, мирогледът, цялата му същност.

Постъпките ни в този единствен човешки живот също би трябвало да бъдат човешки… Това ще рече — винаги да се ръководят от разум и да се обуздават от позабравеното (поне като понятие) милосърдие.

То не трябва да ни напуска дори и при толкова силни сътресения като разкриването на изневяра.

 

 

Стефан не живее добре с жена си Катя. Причината е банална: прекомерната болестно извратена ревност на съпруга. Той панически се бои от евентуална изневяра. Твърди, че не би я понесъл. А Катя съвсем няма подобни намерения. В началото на съпружеския им живот е уверена, че Стефан ще улегне, ще се убеди в нейната вярност, ще спре да я тормози. Но ден след ден, година след година Стефан засилва подозренията си, а оттам — и издевателствата над невинната жена. Започва да я причаква след работно време, да я следи — с кого приказва, кому се усмихва. Познати до болка прийоми на ревнивците… Не я оставя на мира и вкъщи. Първото му дело, след като Катя се прибере, е да се нахвърли отгоре й, да я разсъблече и… да я души като захлистял се палаш, търсейки… обонятелна „следа“ от наскоро отминало обладаване…

Не е трудно да се предположи какво е изпитвала Катя в подобни моменти, повтарящи се почти всеки ден. Която и жена да е на нейното място, би се отвратила от подобен несправедлив и жесток съпруг, би се настроила срещу него. Отдавна е изгубила обичта си. Нещо повече — терорът, подозренията, униженията, наслагвани непрестанно, дават най-неочаквани резултати. Катя решава: така и така я ревнуват, подозират и тормозят — поне да има защо… Катя стига до извода, че е „принудена“ да изневери…

Първоначалното й намерение е да го направи само веднъж, „за отмъщение“. Харесва й — човекът е всеотдаен, мил, внимателен. Увлича се, дори се влюбва. Не спира, въпреки възможните рискове. Може би и Стефан забелязва промяната в поведението й, защото става още по-деспотичен, по-мнителен. На жестокостта Катя отговаря с поредното усамотяване с любовника си. Но страхът остава. С години трупан на пластове в душата й, той набъбва след всяко ново отдаване, след всеки скандал на Стефан. Страхът, който е в състояние да замъгли и най-здравата мисъл, и най-трезвото съзнание.

Любовниците не се срещат твърде често. Нямат големи възможности, крадат минути в работно време, за да се усамотяват в една крайградска вила. Докато веднъж не ги проследява не друг, а самият Стефан…

И ето я злокобната нощ на „равносметката“. Още не хлопнала вратата зад гърба си, Катя е здраво сграбена за косата… „Видях те! Пипнах те! Сега ще ми платиш!“ — тържествува Стефан. Именно тържествува — защото е доказал правотата на съмненията си. Следва заканата, слушана толкова пъти, но вече с реалните изгледи да бъде изпълнена: „Сега ще те убия!“

Пръстите се затягат все по-здраво около тънката шия, докато на Катя й причернява пред очите. После й казва: „Ще ми слугуваш тази вечер. Гола. Докато реша какво да те правя…“

Сцената наподобява маниерите на отоманските бейове. Унижението на Катя е достигнало крайния предел: съвсем гола, тя слага масата. „Ще ми налееш уиски! — крещи Стефан. — Пък после, като си пийна, ще те довърша…“

Бутилката с уиски се намира в кухненския бюфет. Но Катя първо посяга под мивката, където се намира дамаджанката с токсичния инсектициден препарат „Е 605 форте“^[1], с който Стефан пръска овошките в двора…

Не трепва ръката на Катя, когато налива в кристалната чаша отровата. Напълва я до половината. Долива с уиски…

Стефан гаврътва чашата, премлясква, замезва и не престава да се заканва. Докато говорът му се завалва, дишането става хрипливо, гласът прекъсва.

И замлъква…

„Ще ме убиеш ти, ще ме убиеш! — все още се заканва наум Катя, цялата разтреперана от напрежението. — Няма да ти се дам! И на мене ми се живее!“

Тя ще живее. Но не и Стефан. Изведнъж Катя идва на себе си, осъзнава какво е извършила, какво я очаква — подвеждане под отговорност, съд, лишаване от свобода за дълги години. А може би и нещо по-лошо… Защо да го допуска?

Звъни до „Бърза помощ“. Лекарят пристига навреме — колкото тя да се облече и да измие страшната чаша. Ридае: „Както си ядеше, извика, хвана се за сърцето и посиня…“

„Морт субита“ (внезапна смърт) — е заключението на дежурния лекар. Най-вероятно причинена от инфаркт.

Не това е мнението на съдебния медик. Защото при аутопсията на Стефан той намира остър оток на белите дробове и на мозъка, както и леко разяждане на стомашната лигавица, която е с бледокафеникав оттенък. Странна оцветка. Още по-загадъчна е миризмата, която издава стомашното съдържание: на чесън и бензин.

Допълнителното химично изследване на стомаха, тънкото черво и урината категорично доказва наличието на диметилестери на паранитротиофосфорната киселина…

И Катя трябва да отговаря пред закона за своето деяние…

Признава всичко. Твърди, че е била принудена да извърши убийството, за да не бъде убита самата тя. С други думи — наляла е отровата с цел самоотбрана. Като подтик изтъква страха си.

Страхът, рожба на болезнената Стефанова ревност…

 

 

Ревността понякога е само едно дълго потулвано мъчение, една душевна тегоба, която външно не се изявява до края на житейските дни. Друг път е внезапно проявена слабост, мимолетен, досаден и грозен изблик. Нерядко е истинска болест — хронична и нелечима, която довежда до загуба на разсъдъка, до обезумяване — макар и временно, но с драматични последици…

Човек различно приема изневярата. Един — равнодушно, нехайно („Голяма работа станало… Ще походи, ще походи — и ще спре…“). Друг — примиренчески, философски („Така е в живота понякога… Има и по-тежки случаи…“). Трети — неистово, яростно („Това е невъзможно. Не мога да го преживея — ще си отмъстя!“). Известни са убийства заради изневяра — доказана или дори само по съмнение. (Дадох един-два примера.) Някои посягат и на собствения си живот — сигурно го считат за сила на характера, проява на достойнство („Ти си ми изневерила, но ще съжаляваш. Чувствувай се сега единствената виновна за моята гибел, нека да те измъчва съвестта цял живот…“). Илюзии на психически дерайлирали хора. Както всички убийства и самоубийства, така и тези, причинени поради ревност, са социално и нравствено неоправдани, безсмислени, осъдителни. А какво да се каже тогава за умъртвяването — по повод съпружеско прелюбодеяние — на собствените деца?!…

Разумът не възприема подобен случай — той изглежда неправдоподобен. Но животът е пълен с наглед невероятни събития. И всяко от тях си има своето, ако не социално, поне психопатологично обяснение.

Доказват го овъглените трупове на две невръстни деца. Овъглени от рождената си майка…

Вечерта имат гости. Семейството е приятелско, познават се и дружат не от вчера. Ядат, пият и се веселят до късно. Петърчо и Мариета отдавна са си легнали в детската стая. В нея, освен креватчетата им, е подредена и кушетка. Именно заради нея влиза таткото Иван. Не стъпва на пръсти — децата му имат здрав сън, той добре знае това. Няма да се разбудят и от приглушения кикот на гостенката Стойка. Защото тя е тук с Иван — оставила е в хола пияния си, мъртвешки заспал съпруг. Виното е замаяло и техните глави: жадни са за любов, греховна, плътска. В такива минути будно, настървено е само подсъзнанието, а то е, което продуцира животинските страсти, първичния нагон…

Естествено, взети са и „предпазни мерки“: райберът е завъртян. Предварителната проверка също е успокоителна: Ивановата съпруга Антоанета е в положението на Стойкиния мъж — пийнала немалко алкохол, тя сънува цветни сънища в брачното си ложе. Но внезапно виденията й пресекват… (Чула е шум или смътно предчувствие я е разтърсило.) Става, оглежда се. Мястото до нея в спалнята е празно… Сам е и захъркалият Стойкин мъж на дивана в хола…

А от детската стая се чуват задъхани стенания, после — щастлив женски смях… По-явно от това не може…

И изведнъж целият свят пропада в съзнанието на Антоанета. И се пробужда подсъзнанието, животинското… Оттук нататък тя не си спомня нищо, дори и най-малкото движение. Психиатрите биха се произнесли така: патологичен срив на разсъдъка, реактивна психоза. Немедиците ще кажат: умопомрачение. Но какво значение имат диагнозите, термините?

Натрупала е хартия и дървени предмети пред вратата на детската стая. Превъртяла е ключа. Ливнала е нафта. И е драснала клечка кибрит. Все действия, за които не се изискват кой знае какви физически усилия. Но трезвият човешки разум не в състояние да ги разбере, да ги проумее, камо ли — да ги оправдае.

Разумът обаче в момента е помрачен. Причината: реактивна психоза… Или — все едно — ревност… Понятия равнозначни.

„Дори и за миг не се сетих, че децата са вътре… Не помня нищо, нищо. Знам само, че цялата бях овладяна от една-единствена мисъл: да отмъстя на Иван за изневярата. И да го унищожа заедно с подлата му любовница. На всяка цена! Може ли да живеят такива изроди?“

Може. „Изродите“ все пак оцеляват — видела пламъците, без много-много да разсъждават с пияните си глави, те панически скачат от втория етаж. Двата крака на Иван са пречупени. Стойка е по-леко контузена. А децата?…

Петърчо и Мариета, задушени от гъстия дим, може би не са се и пробудили. Така и намират трупчетата им, станали на въглени — в креватчетата…

Антоанета възвръща нормалното си човешко съзнание много късно — когато цялата къща е обхваната от пламъците. И първа надава вик: „Децата ми!“…

Ревността… Колко силни са нейните пагубни страсти, колко безпощадна е породената от нея ярост, щом понякога отнема и съвсем невинни, безутешно скъпи жертви… Далеч не всеки е подвластен на ослепяващия неин гръм, на всеповличащата й лавина. И добре, че е така. Но трагедията, разиграла се в къщата на Иван и Антоанета, доказва колко пагубно е това чувство, когато избухва като каменарска взрив, когато смазва и оскотява.

 

 

Истории като следната са се случвали неведнъж. Техни жертви са ставали предимно мъже в напреднала възраст… Махленската клюкарка с неспотаено хихикане ще проследи пътя на наскоро пенсиониралия се счетоводител: как се е отбил в жаркия августовски следобед на поредното посещение при отколешната си приятелка и как, още не изпил кафето си, започнал сластната игра. И изведнъж „сърцето му се пръснало“… Съдебният медик безпристрастно ще впише в аутопсионния протокол: внезапна смърт вследствие обширен преден инфаркт…

Истории като тази не са изключителна рядкост. Хората ще ги разкажат по различен начин: с присмех, с почуда, с възмущение. Няма прилика и в начините, по които ще реагират вдовиците на такива мъже „без шанс“…

И така, бившият счетоводител притихва — веднъж и завинаги — в твърде деликатен момент. Изплашена до смърт, неговата партньорка веднага позвънява до „Бърза помощ“. Не се съобразява да облече изстиващият в леглото й мъж. И когато дежурният лекар, заедно с шофьора, нахълтват в стаята, за тях не е трудно да разберат причината, довела пациента им до безизходно трагично състояние.

В това те виждат и пикантерия, която си заслужава да се разкаже на колегите…

Колко е необходимо на една мълва, за да се разпространи в малко градче? Тя за часове плъпва под червените, шушукащи си покриви… На погребението идват едва ли не всички съграждани на покойника. Целта им е не толкова да го изпратят в последния му път, колкото да наблюдават поведението на жената, овдовяла по толкова необичаен начин. Но дори и най-скептичните се уверяват, че скръбта й е истинска, неподправена. „Сигурно не знае…“ — решават повечето. Както и може да се очаква, намират се „доброжелатели“, които скоро след прощалния ритуал по някакъв начин й разкриват причината за кончината на съпруга. Вдовицата продължава да се държи по стария начин — с дълбока скръб тя отслужва и съответните панихиди. И след 40-тия ден започва… кампания срещу дежурния лекар и шофьора на линейката, които първи виждат голия току-що починал човек в леглото на приятелката му. Заваляват изложения с настоявания за анкета — до Министерството на народното здраве, до Държавния съвет. Обвиненията и са в клевета — а не в неспазване на задължителната професионална тайна. „Гнусна лъжа е — твърди вдовицата, — че онези долни типове са констатирали внезапна смърт вследствие съвкупление… Моят мъж просто се е почувствувал зле през онзи душен следобед и се е отбил в първата къща, попаднала пред очите му — за да моли за чаша водица и да се посъвземе на хлад. Това беше най-верният съпруг, най-чистият човек. Петното, лепнато върху името му от недобросъвестни здравни работници, трябва да бъде измито! Опозорено е цялото ми семейство. Настоявам клеветниците да бъдат наказани — най-вече заради светлата памет на покойника!“

Анкетата, стриктно проведена, потвърждава първоначалното заключение: инфаркт по време на полово сношение. А и приятелката на пенсионера още тогава, непосредствено след печалния инцидент, дава своите показания пред следствените органи и не отрича непосредствената причина за внезапната кончина. Заключението на комисията става достояние и на вдовицата. И въпреки това тя отново настоява пред Министерството на народното здраве за повторна, „честна“ анкета…

Нима тази вдовица не се е убедила, че мъжът й е починал по време на изневяра? Простила ли му е? Или толкова сляпо и чисто го обича, че не може да приеме горчивите факти? Или не иска да разбере истината?

В противовес на тази тъжна история ще приведа друга подобна, станала в окръжен тракийски град. Точно по същия начин, както пенсионера-счетоводител, издъхва 56-годишен уважаван и известен служител. Не ще и съмнение, и тук това обстоятелство (пикантно е, действително…) се разпространява без забавяне. Но тази вдовица демонстративно не отива на погребението. Нещо повече, след месец-два променя името в паспорта си — възстановява моминската си фамилия. С други думи: всичко между двамата трябва да бъде унищожено, заличено, все едно, че никога не са живели съвместно няколко десетилетия. Само децата им, вече задомени, понякога посещават бащиния си гроб.

Коя жена е правата, коя е достойната за уважение? Вдовицата на счетоводителя, запазила своето достойнство и отчаяно бореща се за възстановяване на накърнената от него семейна чест, за измиване името на прегрешилия, изменилия й мъж? Или другата — суровата, непознаващата прошка жена от тракийския град?

Всеки ще реши, ще отговори посвоему.

Ревността… Не желая да бъда неин съдник. Човек сам трябва да преценява душевните си сили, нравствените си устои: може ли да се пребори с нея.

И нужно ли е да й става роб…