Тотко Найденов
Съдебните лекари разказват (2)

Съдебният лекар: Опит за портрет

Не съм бил съдебен лекар, но тази малко странна специалност винаги ме е привличала и възхищавала. Преди всичко — заради високата ерудиция, която всеки съдебен лекар непременно притежава.

За него се пише и говори съвсем рядко. А той не е обикновен медик. Той не брани човешкия живот от опасни инфекции, страдания и смърт. Не поставя диагнози, не лекува, нито предпазва от болести или предрича изхода им. Неговият работен обект са човешкият труп и нанесените телесни увреждания. Дейността му е свързана най-вече със смъртта — с внезапната, необяснимата, с дошлата ненадейно и незнайно откъде черна смърт. Къде е причината за нея, кой я е изпратил — нелепата случайност, злополучното невнимание или престъпна ръка?

Това е най-честият въпрос, на който съдебният медик трябва да отговори. На пръв поглед тук няма нищо от благородството и героизма на хирурга, педиатъра, интерниста, инфекциониста, акушер-гинеколога. Ала съдебният лекар трябва да има стабилни познания не само по патологоанатомия и съдебна медицина, но и по вътрешни болести, акушерство и гинекология, педиатрия, токсикология, микробиология, психиатрия и психология, логика, право, криминология и пр. От заключението му често пъти зависи съдбата на заподозрян човек, разкриването на злодей или оневиняването на неправилно обвинен. Затова той трябва да действа бързо и компетентно, да дава обосновани, научно и логично издържани заключения. И винаги, винаги, да остава верен на човешката и професионалната си съвест.

И така е от векове, от хилядолетия. Някои биха помислили, че съдебната медицина е съвременна наука. Всъщност тя води началото си от своя всепризнат баща — богоравния Хипократ. По-късно (и сигурно независимо от него) китайски медици са издавали ръководства по съдебна медицина още в VI, а по-късно и в X век от новата ера. Първите съдебномедицински аутопсии в Европа, са извършени (с държавно разрешение) през 1687 г. в германския град Вюртемберг. А с Войнския указ (1716 г.) Петър Първи узаконява съдебномедицинската експертиза при насилствена смърт.

Първият българин съдебен лекар е д-р Георги Атанасович (1822–1891 г.), родом от Свищов. Завършил медицина в Париж, той е практикувал само в Букурещ, където дълги години е подпредседател на румънското научно медицинско дружество.

През 1883 г. Медицинският съвет на Княжество България съставя „Правилник за ръководство на лекарите при оглед и освидетелствуване на мъртви тела“. Със създаването на първия български Медицински факултет (1917 г.) се обособяват и Институтът и Катедрата по съдебна медицина, ръководени от проф. д-р Атанас Теодоров (1872–1956 г.). Днес съдебни медици има във всеки окръжен град.

В ранна утрин в двора на жилищна кооперация е намерен труп на млад човек. Главата му е смазана, обезобразена, тялото — изпотрошено. Основният въпрос, който веднага възниква, е: жив ли е бил, когато е паднал отвисоко, или мъртъв? Протоколът от аутопсията сухо отбелязва наблюденията на съдебния медик — ала именно те дават отговор на въпроса:

„Смъртта се дължи на несъвместима с живота открита тежка черепно-мозъчна травма. Смъртта е настъпила бързо и е била неизбежна. Всички телесни повреди се дължат на действието на твърди тъпи предмети със значителна сила и съответстват на уврежданията, получени при падане отвисоко. За падане отвисоко говори и характерното циркулярно счупване на черепа около големия тилен отвор с вклиняване на гръбначния стълб в черепната кухина. Първичният контакт на падащото тяло с терена е осъществен в теменната част на главата, при което са се получили тежките увреждания на черепа и мозъка. Наличността на добре изразени кръвонасядания по меките черепни обвивки и особено в междуребрената мускулатура около счупените ребра говори за прижизненост на получените увреждания.“

Дали човекът се е самоубил, паднал случайно или някой го е хвърлил отгоре — това вече е работа на оперативния работник. Но съдебният лекар е дал своето заключение — преди да политне към земята, човекът е бил жив и неувреден.

Възможно е да прозвучи неприятно за немедиците, но се изкушавам да цитирам още един съдебномедицински протокол, който убедително подчертава строгата взискателност и неотклонната точност на съдебните лекари, тяхната наблюдателност и педантичност в проучването на фактологията и в тълкуването й, за да дадат накрая правдивото заключение:

„При огледа и аутопсията върху трупа на И. Д., 45-годишен, се установиха: три прободно-прорезни наранявания в лявата гръдна половина на гръдния кош; прободно-порезни наранявания на сърцето; кръвоизлив в лявата гръдна половина (1500 мл); обезкървяване на трупа; обилно зацапване на дрехите с кръв и пръски, които имат вертикално разположение на струйките; алкохол в кръвта и урината. Смъртта на И. Д. се дължи на остра кръвозагуба, развила се вследствие прободно-порезните наранявания на сърцето. Тя е настъпила сравнително бързо и е била неизбежна. Трите прободно-порезни наранявания са причинени от нож с широк гръб, което личи от формата на кожните рани и раневите им канали. Този нож е имал ширина на острието (режещата част) на разстояние 14 см от върха му не по-голяма от 3,5 см. Представеният нож за изследване на случая се изключва като възможно оръжие за причиняване на конкретните рани, поради значително по-голямата ширина на острието (4,5 см). Вертикалното разположение на капките и струйките кръв по дрехите на И. Д. показва, че в момента на нараняването той е бил в право или седнало положеше, т.е. с изправена част ма тялото от таза нагоре. Посоката на раневите канали показва, че нараняванията са причинени с посока на движещото се оръжие отпред назад, малко от ляво на дясно и леко от горе на долу. При такова направление на раневите канали нападателят е бил лице срещу лице или малко вляво от жертвата.

На И. Д. са нанесени три удара. След нараняванията той е могъл да извърши активни движения (да извърви известно разстояние, да говори и да окаже някаква съпротива) за ограничено време. Пострадалият е консумирал алкохол. Тази концентрация на алкохол в кръвта отговаря на тежка степен на алкохолно опиване.“

Оттук нататък за следователя и оперативния работник пътят до престъпника е значително улеснен.

В подлеза на черноморски град е намерен трупът на едър, пълен човек, паднал по лице върху стълбите, облян в кърви. Разбити са лицевите и челните кости. Внимателно сравняват ръбовете на нараняванията със стъпалата. Съвпадат. Значи мъжът не е ударен с тежък предмет, смъртта е настъпила вследствие сгромолясването му върху стъпалата. Но как е станало това — сам ли е паднал, или някой го е убил (дори и неумишлено), блъскайки го в гърба, когато е слизал?

Отговорът на въпроса е от изключително значение. Съдебните лекари сериозно се затрудняват. Аутопсията разкрива допълнителни увреждания — счупени са (отзад) две ребра: първото и второто. Този факт е в подкрепа на версията за убийство — престъпникът е ударил жертвата си в гърба и така е предизвикал фаталното падане. Но ето и контрааргумент: с какво точно е нанесен ударът, след като няма никакви следи нито по тънкото лятно сако, нито по кожата на гърба? Защото да се счупят с еднократен удар две ребра, при това на пълен, масивен мъж, са необходими страхотна сила и твърд предмет.

Другата допълнителна патологоанатомична находка е дисторзиото (разтягане) на лявата глезенна става. Това дава отговор на всичко. И надделява втората версия: смъртта е настъпила вследствие нещастен случай. Човекът просто е стъпил накриво и с цялата си 110-килограмова маса се е стоварил върху лицето си. Тънките предни черепни кости са се разбили. А гръбначният стълб, огънал се под тежестта на тялото, е предал усилието си върху намиращите се най-близо до главата късички горни ребра и ги е пречупил.

Много чести са случаите, когато острата наблюдателност на съдебния медик — и единствено тя! — може да реши има ли убийство, или става въпрос за нещастен случай.

Още докато пътувал с военната джипка към поделението, където станало произшествието, съдебният лекар бил уверяван от придружаващия го офицер, че случаят е съвсем ясен.

Описал обстоятелствата. Преди три дни, вечерта, войниците се разхождали по плаца в очакване на проверката. Изведнъж един от тях извикал и се хванал за рамото. Куртката му бързо се напоила с кръв. Настанала суматоха. Не видели кой го е ударил. Фелдшерът на поделението превързал раната и отвел момчето в районната болница. Дежурният хирург намерил цепковидна прободна раничка на лявото рамо, от която изтичала струйка кръв. Почистил я още веднъж, превързал я и поставил пациента на легло. Нищо повече… На другия ден установил само леко пребледняване. И понеже имал спешни операции, повече не се спрял при него. На въпроса на командира, с какво е наранен войникът, му отговорил: „Най-вероятно с отвертка“. Мотивирал се с ръбовете на раничката: те не били остри (както с нож), нито кръгли (както от куршум).

Вечерта младежът внезапно починал…

— Но убиецът вече е задържан! — уверявал офицерът съдебния лекар. — Един от старите войници — много буйно момче. В раницата му бе намерена отвертка. Сигурно с нея е извършил убийството.

Първото, което направило впечатление на съдебния медик, когато влязъл в моргата, била изключителната бледност на трупа.

— Не може да е убит с отвертка! — спонтанно извикал той. — Това е огнестрелно нараняване.

Лекарите, дошли тук, за да присъстват на аутопсията, не скрили учудването си. Не се виждало никакво изходно отвърстие. Намесил се и офицерът:

— Но в казармата нея вечер никой не е стрелял, нито пък е чут изстрел.

Съдебният лекар не настоял повече, започнал аутопсията. Убеждението, че в мъртвото тяло има куршум, не го напускало. Трябвало да го намери. Още повече, че от това зависела съдбата и на един обвинен в убийство младеж.

След дълго търсене открил парченцето олово — дълбоко в белия дроб… Мълчаливо го подал на следователя-полковник.

Тръгнали заедно с офицера към казармата. По пътя разсъждавали за случая.

— Раната на убития е такава, каквато се получава, когато куршумът достига тялото, вече почти изгубил силата си — говорел лекарят. — Тоест, изстрелът е даден отдалече. Тогава куршумът само разцепва кожата и прониква навътре, без да има мощта да излезе. В този случай оловото е разкъсало подключичната вена и е заседнало в белодробната тъкан. От съда, вече с разрушена цялост, постепенно е текла кръв, която се е събирала в гръдната кухина. Именно на обилния вътрешен кръвоизлив се е дължала странната бледност на момчето, която е забелязал и хирургът, но не й обърнал внимание, сигурно поради недостатъчна опитност. Лош шанс за момчето…

После всичко се изяснило. Командирът на полка рапортувал пред следователя, че „убиецът“ е задържан, посочил и „вещественото доказателство“ — отвертката — и изказал предположение, че младежът, тъй упорито непризнаващ „вината“ си, ще разкаже истината на опитния юрист. Полковникът обаче разпоредил да освободят момъка.

Необходими му били само няколко часа, за да се добере до причината за смъртта на войника.

Редник от състава на наряда, даващ караул на секретен пост (на разстояние 5 километра от казармата), нея вечер прострелял автомата си напосоки. Съдбоносният, фатален куршум, отлетял толкова надалеч, го направил неволен убиец…

Пусто и голо било полето наоколо. Мъртви и вледенени лежали две момченца. Невинни, чисти деца, които и на пеперудите не могат да сторят нищо. Кой ли злодей ги е погубил?

Нищо не убягнало от внимателния поглед на съдебния лекар. Заедно със следователя той се вглеждал във всеки детайл, във всяка гънчица. А разликата между състоянието и разположението на двата трупа била несъмнена и очебийна. Русичкото момченце било разсъблечено. Захвърлено под шипковия храст, то лежало по очи. Сплъстената му прашна коса тъмнеела от спечената кръв. Мургавото дете изглеждало като заспало. Косицата му била сресана, още неувяхнало венче от полски цветя покривало челцето, ръчичките били грижливо кръстосани върху корема.

Нищо друго не правело впечатление. Никакви следи около мястото на престъплението не насочвали към убиеца. Най-близкото село се намирало на около 3 километра. Каква е гаранцията, че той е именно от там?

Бързо установили самоличността на децата — те били от същото това недалечно селце. Нямали врагове — та кой и защо би могъл да мрази две десетгодишни момчета? Родителите им били кротки, трудолюбиви хора — и на тях за какво да се отмъщава? Следствието се заплитало безнадеждно.

Тогава съдебният лекар казал:

— Търсете епилептик!

Оперативният работник се запътил към дома на единственият в селото човек, страдащ от „свещената болест“ (местният лекар веднага го посочил). Едва прекрачил прага — и епилептикът паднал на колене:

— Милост! Сгреших!

— Разкажете как стана всичко — прекъснал го оперативният работник. — Милост ще просите от съда.

Епилептикът не се бавил. След като си поплакал, започнал:

— Отивах в гората за гъби. В полето срещнах две съседски деца — Ванчо и Митко. Ванчо почна да ме дразни. Той много обичаше да ме ядосва. Развика се насреща ми: „Лудият Гошо мирише лошо!“ Ядосах се, подгоних го, но той бягаше по-бързо. Тогава го замерих с камък, камъкът го удари по главата и Ванчо падна. Митко, като видя всичко, започна да плаче. За да не ме издаде, убих и него. После си помислих, че той умря невинен. Трябваше да му поискам прошка. Вчесах му косите, почистих го от кръвта, изплетох му венче от цветя и го сложих на челото му, а ръцете кръстосах отпред — да е готов за погребението. Лошото дете Ванчо разсъблякох нарочно — той бе виновен за смъртта и на другото, доброто дете. Ванчовият труп подхвърлих под шипката — да го бодат бодлите.

Епилептикът веднага бил задържан. Съдебният медик обяснил мотивите за своето разкритие:

— Епилептиците са с болестно изменен характер. За тях се знае, че са обстоятелствени при разговор, натрапчиви и прилепчиви към другите хора, дори и да са съвсем непознати, угодливи и венцехвални. Те проявяват и склонност към ритуалничене, показност, маниерничене. Както е в случая: убитото „добро“ дете Митко е нагласено като за християнско погребение. Затова реших, че престъплението е дело на човек с характеропатия. Оттук ми хрумна мисълта да търсим епилептик.

Съдебният лекар непременно трябва да бъде ориентиран и по другите медицински специалности. Но да бъде добър психиатър и проницателен психолог — това е задължително…

Ако трябва да се охарактеризира само с една дума професията на съдебния лекар, то тя е наблюдателност. Естествено, нужни са и много други качества, върху които вече говорих: хладнокръвие, ерудиция, съобразителност, логичност. Наблюдателността обаче има първенствуваща роля.

Край един труп намират окървавен нож, широк 24 мм. Отвърстието на раната е още по-голямо — 30 мм. С други думи — има предпоставки да се приеме, че убийството (извършено с един-единствен удар в сърдечната област) е станало именно с този нож. Обвинението веднага е насочено към неговия притежател, въпреки че той категорично отрича. При аутопсията обаче съдебният лекар категорично отбелязва, че процепът на пронизаното, стоящо пред сърцето ребро, е широко 16 мм. Следователно ножът може да е бил и по-тесен, но в никакъв случай — по-широк от процепа. Повторното щателно претърсване около лобното място дава резултат — открит е друг нож, също, окървавен, но доста по-тесен от първия — 13 мм. Нишката, дадена от съдебния лекар на оперативния работник, довежда до други следи — чрез този нож се достига и до истинския престъпник.

С примерите може да се продължава дълго. Съдебният лекар е, така да се каже, дясната ръка на оперативните работници и на следователите при всяко убийство. Съдебният лекар ще отхвърли или ще потвърди обвинението в бащинство, в изнасилване, в побой.

Наглед неговата професия е прозаична. Наистина, каква лиричност или романтика може да се открие в търсенето на престъпника, в проучването на смъртта, в работата над трупа?…

Ала тя, професията на съдебния лекар, винаги ще бъде нужна.

Животът я налага…