Тотко Найденов
Съдебните лекари разказват (7)

Стреляйте в еснафа!

— Удавил се е! Славчо се е удавил! — пищят деца, които тичат откъм реката.

За минути цялото село се насъбира край „Златния рог“ — най-широката и дълбока извивка на реката. Заплетено във върбалаците, там се белее детско трупче…

Ридаеща, майката се хвърля към него. Бащата припада. Плачат и хората наоколо — не може да се намери човек, който да остане равнодушен към такава трагедия.

Веднага започват да валят догадки за причината.

— Къпало се е.

— С дрехите си е. Не се е къпало, подхлъзнало се е от брега. Снощи валя, кално е.

— Да не го е бутнал някой?

— Кой ще бута дете?

На аутопсията окръжният съдебен лекар констатира, че смъртта не е настъпила от удавяне. В белодробните алвеоли няма проникнала вода, те са спрели да се разгъват преди трупът да е попаднал в реката. Липсва вода и в стомаха — глътката, отдавна свита, е запушила входа към хранопровода. Несъмнено Славчо е бил умъртвен по друг начин и впоследствие — захвърлен в реката.

Умъртвен — но как? Насилствено? По невнимание?

Не личат по тъничкото вратле следи от загърляне или обесване. Главичката е здрава, непокътната. По телцето няма прорезни или прободни рани. Черният дроб не изглежда засегнат от отрови. Тогава?

Две черни резки с дължина 5 сантиметра пробягват по дланите на момченцето. Ограничена некроза на кожата там издава причината за смъртта — електрически ток…

Недалеч се червенеят покривите на двадесетина вили. И едно от момчетата, доловило погледа на оперативния работник, проговаря:

— Чичко, онзи ден един от виладжиите опасваше двора си с жица. „Ха да видим сега кой ще ми краде черешите!“ — така викаше.

Тръгват към посочената вила. Оградата е от бодлива тел, опъната на три реда. Но електрически проводници между тях няма. Да не би момчето да греши?

— Не, тук беше — продължава да твърди то. — Стоях да го гледам как опъваше жицата, а той ми викаше: „Аз ще ви оправя вас, селски гамени!“

Наизлезлите съседи свидетелстват същото: преди два дни Кирил Анев е намотавал електропроводник между бодливата тел и го скачил с таблото… Сутринта го видели да идва с колата си, чоплил градината. Следобед спали. Не са чули никакъв съмнителен шум. Преди няколко часа изпърпорил с трабанта си, но никой не погледнал. Явно си е отишъл обратно в града.

Веднага тръгват да търсят Кирил Анев. Намират го в апартамента му — свит, прежълтял. Като вижда служителите, явно се изплашва, но прави върховни усилия, за да се овладее. Пелтечи, усуква: „Какво се е случило? Защо идвате?“

Дълго отрича обвинението: не е ограждал вилата си с електрическа жица, не е убивал никого. Притиснат от фактите, признава…

Станало е точно така, както са предполагали. Малкият Славчо, полакомил се за черешките от дървото в двора, се е опитал да влезе през телената ограда на Аневата вила. Хванал е оголената жица, през която протичал ток с 220 волта напрежение. Ударът бил смъртоносен. Детето паднало без стон. Всичко това станало пред очите на Анев, който наблюдавал ужасната сцена от прозореца на кухнята.

„Не очаквах, че токът ще убие детето. Мислех, че само ще го разтърси, ще го уплаши. А то…“ — подсмърчайки жалостиво, се опитва да се оправдае Анев.

— Не се ли опитахте да му окажете първа помощ?

— Не.

— Защо?

— Защото не съм компетентен. Аз не съм лекар.

— Но детето е можело да бъде спасено. Сърдечен масаж, изкуствено дишане. Все пак сърцето му е спряло само секунди преди да изтичате към него.

— Изобщо не ми мина през ум да го спасявам…

— Значи ви е занимавала единствено мисълта как да потулите деянието?

Анев мълчи гузно. Да, така е… Не може да отрече обвинението на следователя. Още като установява смъртта на детето, е започнал да крои единствено планове, как да се измъкне чист от цялата тази мръсотия, която сам е сторил. Друг начин, освен да скрие трупа и да събере жицата, е нямало. Така и сторил…

Страшно е дори да се помисли, че толкова низко може да бъде падението на наш съвременник. Същият този, който сутрин чете пресата, слуша радиото и пътува в трамваите, а вечер се прибира с хляб, пакетчета кайма, буца сирене и бутилка бира в къщи, сяда пред телевизора и после ляга при жена си. Този, който акуратно изготвя сводки и отчети, стриктно изпълнява служебните си задължения, гали децата и внучетата си. Светът е извоювал толкова космически и научно-технически постижения, електронните мозъци помнят и пресмятат далеч по-добре от нас. Но защо след всичко това душевността ни не се е възвисила до равнището на техниката и науката, които самите ние сътворяваме? Защо понякога падаме дори по-ниско от превелия се по гибонски чорлав прародител?

Не смъртта е потресла убиеца. Той се е развълнувал от собствената си съдбица: какво ще стане, когато деянието се разкрие? През нито една от мизерните гънчици на мозъчето му, спаружено от егоизъм, не е минала мисълта да се опита да спасява детето. Вярно, това сигурно е щяло да се окаже трудно дело дори и за специалист-реаниматор — никак не е лесно да се пробуди веднъж спряло сърце. Но Анев не може да не е запознат, дори бегло, с най-баналните, изучавани и в училище, и по санитарни курсове методи на изкуственото дишане. Еснафът обаче е свикнал да мисли преди всичко и само за себе си. Вила да си направи, апартамент да си обзаведе, с мебели да се сдобие, до влиятелен пост да се дореди, до приятелство с големец, до орденче, до банкетче. Еснафът не знае що е мисъл за другия, ближния, на когото — и според Библията, и според представите ни за моралния облик на човека — трябва да се помага, когато изпадне в беда или нужда, поради простата причина, че е себеподобен. Еснафът знае само едно: той да си е добре, никой да не го закача, нищо да не нарушава спокойствието му.

Шепичка черешки, дори неоткъснати — това е разменната цена, която еснафът определя срещу човешкия живот. Не своя, разбира се. „Не съм и помислял, че ще убия някого — ще твърди по-късно в съда Анев. — Опънах жицата, колкото да сплаша хлапетиите.“ Защо тогава я е скачил с електротаблото? И нима не му е известно, че токът с напрежение 220 волта е смъртоносен? Особено за деца.

Да, но тези деца са чужди… И затова техният живот няма никаква стойност за еснафа.

Анев получава единствено справедливото наказание: смърт чрез разстрел.

Но кой ще разстреля еснафа в нашите душички?

Отговорът е готов: никой друг, освен самите ние. Толкова лесно като фраза.

И толкова трудно — като изпълнение…

 

 

От крайпътното ханче тази вечер излизат трима младежи. Никой от тях не се клатушка, това ще потвърдят после и сервитьорите. После, при процеса. Но далеч преди него, в нощта на престъплението, те не се замислят, когато сервират на дошлата с лада компания водките и бирата. „Малко“ са: по 200 грама концентрат и по бутилка „Шуменско пиво“. Какво представлява подобно количество за млади и здрави организми, привикнали на далеч по-големи дози? — Просто — за „разгряване“ — есенно е времето, хладно. Време, предразполагащо към сръбване. Но не и за шофиране след това.

Сигурно в същия този час, в който младежите се качват в новата лада, от близкото селце тръгва по шосето към ханчето техният връстник Милчо. Пеша, защото кола той няма. Движи се спокойно, без да бърза, по лявата страна, както е по правилника. Точно според изискванията му — вдясно, с непревишена скорост, съобразена с пътните условия — се търкалят и колелата на ладата, шофирана от Петко. Отзад тихичко припяват някаква песничка двамата му спътници Иван и Стоян.

Следствието дълго ще уточнява причината, довела до неприятния инцидент на лекия завой в близост до моста над Марица: дали Милчо е пристъпил по-надясно или ладата се е позанесла, но ужасният начален акт на тази драма е вече налице — с пречупена подбедрица младежът лежи на банкета, и се превива от болки.

От колата не слизат веднага. Леко поразмътените от алкохола мозъци сигурно се проясняват, позаплетените езици произнасят ясно и отчетливо всяка дума. А думите издават малодушие, безхарактерност, подлост — всичко друго, само не и доблест.

— Убихме ли го?

— Не, жив е. Не виждаш ли, че шава, мамицата му?…

— Ами сега? Кой ще отговаря?

— Ти, нали ти караш? Кой друг?

— Няма го майстора, след седмица ми е сватбата. Искаш да вляза в затвора — младоженец?

— Хайде да кажем, че Стоян е карал. Той е най-малък, още е ученик, ще го оправдаят.

— Но Стоян няма книжка. Впрочем, защо пък не. Стоянчо, ще ти платя, батьовата, само да се навиеш. Две хиляди…

— Я, какъв си тарикат! От къде на къде аз ще ти плащам греховете?

— Чакайте, не се карайте. Никой не ни е видял. Кой ще знае, че ние сме го блъснали?

— Ами да. Карай, Петко! Да бягаме!

Никой от тримата не произнася и думица с предложение да окажат помощ на ранения младеж. Без значение са охканията и стенанията му, които ясно долитат през стъклата. Човешкото страдание не вълнува работника Петко, студента Иван и ученика Стоян.

Сигурно след минута са щели да бъдат на стотина метра, отдалечени от престъплението си, ако в този момент Милчо не повдига глава. Мощните фарове на ладата осветяват разтворените му от болката очи.

Петко изругава:

— Този идиот ще види номера на колата!

Изгасва мотора. Още не стихнало гъргоренето му, той се обръща към другарите си с внезапно предложение, което може да се роди само в първичните недра на потъмнял варварски мозък:

— Да го убием! Иначе ще ни издаде.

Останалите двама се вцепеняват. Чак дотам ли ще отиват? Никой не се съобразява, че подлуделият от болките човек, осветен от ярките фарове, едва ли ще види номера на колата им. Съзнанието им в момента е заето само от една-единствена мисъл и цел: да останат неизвестни, което значи — ненаказани. Всичко останало е без значение. Дори и животът на млад като тях човек. Човек, раждан от майка, отглеждан с толкова мъки и трепети, с надежда и любов, човек здрав и силен. Пречупеният крак ще зарасне за месец-два, младежът отново ще тръгне на работа, ще диша, ще люби, ще създава потомство. Без особено значение е кой ще го откара до болницата, все ще минат милостиви хора по шосето — в ханчето вече се приготвят да си тръгват към селото неколцина посетители. Но друго чувство занимава в момента и тримата, подло притихнали в неуязвимата си ламаринена крепост: собствената им безопасност.

Петко повтаря отново:

— Да го убием! Иначе си отиваме…

Има предвид затвора, който може би ще последва за него. Никой не би го „обесил“ за това, че е строшил нечий крак по невнимание. Но да плати за стореното по негова вина пътнотранспортно произшествие — това на Петко му се струва несправедливо, жестоко. Предстои му женитба. Как ще остави сам-самичка млада булка? Заради някакъв си селянин, дето се е изпречил на пътя му?…

Пръв нарушава мълчанието Стоян. Предлага… „практически“ прийом:

— Едно дърво по главата — и готово…

Той се е сетил (каква находчивост!), че като дете по този сигурен начин е умъртвявал котки в махалата. Твърде лесно и удобно — стоварваш дебелия край на някоя тояга по тила (ако е нужно, повтаряш движението още няколко пъти) — и след няколко приритвания жертвата притихва навеки…

Бъдещият учител, студентът по педагогика Иван продължава да недоумява. Струва му се невъзможно двамата му другари да желаят да извършат подобно зверско деяние.

— Без мен — казва дрезгаво. Но понеже го изглеждат, както му се сторва, злобно и заплашително, примиренчески въздъхва: — Правете каквото ще правите, мене не намесвайте. Не съм чул, не съм видял.

И с тези йезуитски думи фактически става съучастник в пъкленото дело. Дори подбудител. Щом им е обещал мълчанието си, това несъмнено означава, че няма нищо против убийството. В ушите на Петко словата на Иван прозвучават като подканване. Толкова му трябва, за да скочи без колебанието, все още клатушкащо мислите му, към бездната на окончателното страшно решение.

— Идваш, нали? — обръща се той към Стоян.

Малкият сигурно се е почувствувал горд, задето му възлагат толкова „важна и отговорна задача“. Не се колебае повече нито миг, угоднически се захилва:

— С теб съм, бате Петко. Какво трябва да направя?

По-късно, в оценката на класната му ръководителка пред съда, за Стоян ще се чуе: „Споделяше открито мечтите си да направи нещо голямо, но не му достигаха воля, трудолюбие, постоянство.“

Ето го, значи, намерено и полето за изява на амбициозния младеж… За този хлапак човешкият живот е равносилен на котешкия: едно замахване със сопа по главата — и край…

Кое е по-стъписващото в случая? Византийското равнодушие на Иван или онова угодническо „С теб съм, бате Петко“ на Стоян, които всъщност решават съдбата на Милчо? За Петко като че ли може да се намери микронче „основание“ — кой не би се стреснал пред угрозата да отиде зад решетките, вместо да гали булката си? Микронче, което нараства със светлинни години при наличието на безразличен предател като Иван и на мекотело като Стоян.

Петко не се замисля повече. А преди да тръгне към жертвата си, преценява: всичко трябва да се извърши „чисто“ — без да се оставят следи! Безопасност, безопасност е най-важното! За престъпника, естествено.

— Хайде! — изкомандва той и изскача от ладата.

Стоян го последва мигновено, жаден да получи похвала за робското си усърдие. Изминават крачка, две. И тогава Иван също излиза и се затичва след тях. Не за да ги спре „Да не ме помислят за бъзльо“ — ще каже в съда той. Сякаш е голям героизъм да унищожиш невинен, при това съвсем безпомощен човек.

Когато вижда да се приближават трима младежи към него, Милчо сигурно е повярвал, че идват, за да му помогнат. Дори (Иван добре ще си спомни това пред съда) спира да пъшка. Погледът му е изненадващо мек: Хайде, момчета. Ей я къде е болницата — градът е на 15 километра, по-бързо ме закарайте, че много ме боли.

Не се спират пред тези хрисими, кротки очи. За тях в този момент той е враг, враг: заради него Петко ще трябва да лежи в затвора, да остави млада булка, останалите двама ще берат срамове и ядове по съдилищата.

А те са решили да не допускат това…

Награбват го — кой за ръка, кой за крак. Сигурно Милчо е изпитал още по-силни болки: не пазят извития строшен крак, ноктите им се впиват яростно в косата, в кожата, в плътта. Защо да го щадят — нали след малко ще е мъртъв?

Натоварена с опасния и нежелан товар, ладата потегля към моста. След 500 метра спира. Отново излизат тримата. Залюляват тялото и го хвърлят от моста в реката.

Кратък, изпълнен с ужас вик. Затичват се обратно към колата — по-бързо да се мушнат в убежището й. Но Петко се съобразява — ами ако не са успели? Май не се е чул плисък във водата. Пък и (сеща се и за това) доста сушаво е било това лято.

Надвесва се над моста. Наистина — в мрака ясно се белее ризата на жертвата им — младежът е паднал върху островче, не се е удавил, не са го отнесли водите на тракийската река. Значи — неуспех на „задачата“…

Какво пък, всяка грешка може да бъде поправена. Петко и Стоян слизат на брега. Милчо охка с пълен глас. В съзнание е. Нещо прохъхря: сигурно се е молел за милост: какво им е сторил, та след като са го наранили, ще го и убиват? Има още шанс да живее, защо ще го доумъртвяват?

Не изпитват жалост младежите, няма място за милост в озверените душици. И нима жертвата им още не е разбрала, че се явява като техен враг? А врагът трябва да бъде унищожен!

И после речното течение повлича безнадеждно гълтащия водата Милчо. Към небитието му. И — окончателно — към тяхното човешко падение. От този миг нататък те няма да имат право да се наричат хора.

— Готово — е едничката дума, която изрича захапалата цигара уста на Петко, когато той с вид на добре свършил работата си стопанин се качва в колата си.

Другите не промълвят нищо. Потънали в мрачни мисли, тъпо гледат в светлините на приближаващия се град. И в потъмнелите първобитни мозъци все по-натрапчиво прониква, вмъква се тънкият лъч на досега прокудената съвест.

По-късно, в съда, всеки ще се опитва да стоварва вината върху другия, върху алкохола, уплахата, недомислието. Само не и върху себе си.

В цялата тази вандалска история долавям скръбна реквиемна меса. Един млад живот е затрит по най-жесток и зверски начин. Но този реквием, изпълняван в случая от едно съставено от негодници трио, все ще да е композиран от някого.

Защото кой друг, ако не всички ние — родители, учители, възпитатели, цялото общество — не сме длъжни, длъжни и пак длъжни да вменяваме на хората още от ранно детство чувства като добрина, състрадателност, взаимопомощ, човещина? Или ги смятаме за архаизъм, отживелица, ненужна на производствените мощности и икономическите показатели?

Един ужасен реквием за трио, внезапно изтрещял в шеметния бяг на дните ни, нарушил хармонията и старателно нагласеното благозвучие в мощната симфония на новото време. А кои са композиторите на този реквием?

Кои са?

 

 

Снегът се сипе, сипе — вали вече няколко часа. Излиза и фъртуна.

— Ще затрупа пътищата. Как ще се приберем? — тревожи се Сашо.

— Не му мисли толкова, де! — присмива му се Мильо. — Ее, къде е градът.

— Ами, разбира се — съгласява се Видол.

Тримата приятели, студенти, са вече доста пийнали. Сашо и Видол са дошли на гости на Мильо в балканския градец. Днес от обед са се събрали във вилата на баща му. Тук им е добре — кюмбето пращи, наденичките цвърчат, пелинът се лее…

Мильо пресушава поредната чаша. Пиенето му се струва недостатъчно — отива да тършува в мазето. Намира бутилка люта сливовица. Радват й се. И вместо да поемат обратно към града, докато студът не е стегнал съвсем, се заемат да я опразнят и нея, както допреди малко са сторили с дамаджаната пелин.

Когато излизат от вилата, всички се клатушкат, залитат. След стотина метра усещат студа — той е януарски, лют. Градусите сякаш спадат стремглаво.

— Брр, студено… — потрива ръце Сашо.

— Студено ти е, защото не пи достатъчно — дразни го Мильо.

— Не мога да нося аз — оправдава се Сашо. — Попрехвърлих. Лошо ми е. Много ми е лошо.

Изминали са около километър, когато Сашо започва да се свива, притиснал с две ръце корема си. Чувствува се съвсем слаб. Шепне:

— Не мога да вървя. Много, много ми е лошо.

— Ами на нас да не мислиш, че ни е по-добре? — запелтечва Мильо.

— И аз едва се държа на краката си — признава Видол.

— Но аз наистина не мога — проплаква Сашо и сяда направо на снега. — Момчета, не мога повече. Подкрепете ме.

— А нас кой ще ни крепи? — изсмива се Мильо.

— А нас кой, а? — повтаря като глупак Видол и се хили.

Двамата запалват по цигара. Сашо стене в краката им, беззвучно хлипа. Опитва се да се изправи, но залита и отново сяда в пряспата.

— Какво ще го правим този? — пита Видол. — Ще го носим ли?

— Как ще го носим, това е невъзможно — изрича Мильо. — И аз се чувствувам ужасно слаб. Доста пихме, ще знаеш…

— Така е — съгласява се веднага Видол. — Никак добре не се чувствувам и аз. Как ще се доберем до града?

— Да тръгваме — подканва го Мильо.

— Момчета, нима ще ме изоставите? — изпъшква Сашо.

— А ти какво искаш, да те носим на ръце? — скарва му се Мильо. — Ще постоиш малко, ще ти премине, ще се стегнеш — я, колчав мъжага си, два метра.

— Ми да — съгласен е с него и Видол.

Не умуват повече. Тръгват. Нищо не трепва в душите им, глухо и пусто е в бедното им съзнание. Студено им е, трябва да се прибират — и друга мисъл в него няма, няма…

— Момчета… — пъшка след тях Сашо.

— Ще ни стигнеш, няма страшно — „окуражава“ го отдалеч Мильо. — Щом си починеш, тръгвай. Ее, къде е градът, няма и два километра.

Отдалечават се. По-късно Мильо ще признава: „Смятах, че като се държа сурово, ще го принудя да се стегне, да се мобилизира. А той се оказа слаб човек…“

Това поведение е донякъде оправдано само за първата минута. Но нито той, нито Видол се обръщат да погледнат какво прави Сашо и след като изминават сто, двеста метра. А снегът продължава да пада, той и виелицата спускат завеса между двамата и другаря им. Завеса завинаги. Тя отделя Сашо не само от колегите му, а и от живота. Отделя и тях — от правото да гледат хората в очите. Завинаги, до края им.

Животът е пълен с примери на трогателно, самопожертвувателно другарство, на безкористно и здраво мъжко приятелство. Колко хора — в окопи, под дъжд от куршуми, в срутени забои, сред придошли реки и пламнали къщи — са били спасявани от другаря, от приятеля. Безкористната мъжка дружба, възпята в песни и стихове, е стара като света. И възхитителна като него.

Ала ето го и контрапунктът. Алкохолът ли (при всички случаи затъмнил или поне променил съзнанието на Мильо и Видол) е виновен в случая? Но какъвто и фактор да е, върху алкохола не може да се хвърли вината за едва ли не всички престъпления на света. Защото дори и опияненият разсъдък отрезвява при извънредни обстоятелства, възвръща способността си да преценява обстановката, поведението си.

В случая замръзва не само Сашо. Замръзват и представите ни за „безкористната мъжка дружба“, за приятелството и другарството. Най-тежкото обвинение срещу Мильо и Видол е не само постъпката им — да изоставят без подкрепа човека, на когото е прилошало — а и в безсърдечието им да си… легнат веднага, след като са се добрали до топлия апартамент. Дори и с думица не са съобщили на Мильовия баща, че Сашо е останал съвсем сам в кучешкия студ насред полето. Могли са и по телефона да звъннат — до „Бърза помощ“ или до милицията. Никакво усилие нямало да им струва — едно завъртане на шайбата, набиране на три цифри. Само да са казали две изречения, не — едно, дори и недоизречено. Но това е щяло да спаси човешки живот!

Не са го сторили. Защо? Защо, наистина? Мразели ли са Сашо, скарвали ли са се понякога, жена ли е стояла помежду им?

Нищо подобно. Според мнението на всичките им познати, тримата са били просто „образцови приятели“. Тогава?

„Бяхме премръзнали. Бяхме препили. Умирахме за сън.“ — ще мълви Мильо.

„Оправдание“ на безличен индивид. Всъщност, то е достоверно. Мильо се е интересувал само от почивката си в този момент, както винаги досега през живота си — от собствените си удоволствия и плътски потребления, от спокойствието си. На него в момента му е добре — какво повече му е нужно?

И Видол, още по-посредствен като личност, ще се разголи с няколко думи; „Хич и не се сетихме за Сашо. И през ум не ми е минавало, че няма да се оправи сам.“

Не са се и сетили… Сякаш приятелят им не е съществувал никога.

Така зачеркват досегашното си собствено съществувание.

Нима това не е равносилно на предателство: да забравиш за другаря си, който е изпаднал в затруднение пред очите ти?

Опасно е да се тръгва на път без другари. Дваж по-опасно е да тръгнеш с лоши другари. В такива случаи е много по-добре да си сам…

 

 

Часът е 2, любимото време на престъпниците. Дежурният милиционер бавно се разхожда из поверения му столичен участък. Изведнъж забелязва две фигури, които се шмугват край витрината на бижутерийния магазин. Тръгва натам. Забелязват го и те. И… откриват огън. Точно стреля злодеят с пистолета си — два куршума се впиват в корема на старшината. Той пада. Но не губи самообладание. Изважда своя пистолет, стреля и той. Смайващо точно за човек, който е тежко ранен: улучва и двамата престъпници, които вече са побягнали заедно с откраднатите бижута.

В дошлата линейка натоварват и трите тела. След сложна операция милиционерът е спасен. Онези умират още по пътя. Идентифицират труповете — оказват се двама братя. Извършват обиск в дома им. Намират пачки банкноти, скъпи вещи, ценни предмети. И една саморъчно направена дървена бухалка с остър израстък отпред, тежка и твърда, същински боздуган.

Съдебният лекар добре проучва необичайното, ала опасно оръжие. Сравнява го с материалите, документирали отпечатъците върху главата на убитата преди три месеца касиерка на голямо държавно ведомство. Същите са! Значи застреляните от ранения милиционер престъпници са освен това и убийците на нещастната служителка…

Така съдебният лекар разкрива извършителите на деянието, развълнувало цялата столица. Братята, които са го сторили така жестоко, пресметливо и хладнокръвно, не са между живите. Но тогавашната картина може твърде лесно да се възпроизведе.

Няколко месеца поред са проследявали касиерката в дните, когато е изплащала заплатите. Установили са и реда. И са се приготвили. В уречения час са застанали, загледани нехайно, до вратата на стаята й. Тя влязла с пълната торба. Веднага големият брат се вмъкнал след нея (малкият останал вън да пази). Мълниеносен удар по главата със специално направената за случая бухалка. Жената не успяла дори да извика. За секунда натъпкали съдържанието на торбата в чантите си и изчезнали.

А имали всичко. Деца на осигурени родители. Апартамент голям, вила просторна, кола, която бащата великодушно им отстъпвал. Не им стигало това. Извършили този ужасен грабеж с убийството на касиерката. И само след три месеца, още не изхарчили и нищожна част от огромната сума, предприели новата дръзка кражба в бижутерийния магазин. Въоръжени. Готови за друго убийство. И докъде са щели да стигнат в безмерната си алчност, ако раненият милиционер не е проявил мъжество и дух?

Какъв (поне теоретически) е подтикът, мотивът към кражба? Тя би могла да бъде оправдана, когато е извършена по жизнена принуда (Жан Валжан е посегнал към хляба, защото е умирал от глад), поради хуманни и патриотични чувства (баба Илийца задига расото на калугера, за да облече Ботевия четник) или дори в името на национални цели (дякон Викентий, герой от „Под игото“, краде жълтици от ковчежето на отец Иеротей, нужни за закупуване на оръжие за предстоящото въстание). Студентите-бонсисти от Софийския медицински факултет са изнасяли от клиниките медикаменти и превързочни материали, необходими за партизанските отряди. Далеч не по пътя на легалните покупки е ставало и снабдяването с циклостили и листа за отпечатване на позиви и възвания, с взривни материали и оръжие. Литературата и животът изобилстват със стотици примери на оправдана, дори необходима кражба. Но нима всичко това може да бъде назовано кражба?

А в случая двамата братя са били напълно, напълно обезпечени с материални средства — битово, парично. Така да се каже, потребителски са били превъзходно осигурени, както рядко може да се случи на някого. И все пак са извършили тези два крупни, изключително дръзки грабежа, при това придружени с убийство и с тежко нараняване на длъжностно лице.

Впоследствие се установява, че и двамата обичали да играят на хазарт. По-често губели, и то внушителни суми, отколкото печелели. Проказата на комара разяла душевността им, скапала съзнанието им — до пълна некроза. Комарджията е неподвластен на себе си, той е по-слаб и от наркомана, по-ненаситен и от сребролюбеца, по-опасен и от престъпника. Защото хазартът неизбежно влече и към безволието на наркомана, и към алчността на сребролюбеца, и към насилничеството на престъпника. До пълно морално падение.

Установява се и едно друго необичайно обстоятелство. Родителите на братята не са ги лишавали от нищо, безпрекословно са изпълнявали всяка тяхна прищявка, угаждали са и на най-странния им каприз. Умилени са наблюдавали лудориите, поощрявали са глезотиите, безотказно са отминавали пакостите. Неведнъж учителите на немирниците са идвали при влиятелния татко, сигнализирайки му за поредната тяхна беля. Дори са се осмелявали да настояват да вземе най-после мерки за превъзпитанието на непослушните си галени чеда. Напразно. Татенцето все така оставало заето само с многобройните и неотложни свои служебни и обществени задачи. Добър ръководител, но лош баща. Майката като орлица бранела „името“ на фамилията, не позволявала и прашинка да падне върху „чувствителните“ душици на синковците. Вместо с укори, поредното провинение се посрещало в къщи с… пари за сладкарница, излет, дискотека, бар — според възрастта („Да се поразсеят, да забравят горчилката, да се успокоят“). Системно закъснявали, докато започнали по цели нощи да не се прибират у дома („Младежки лудории. Ще поскитат, ще се уморят, ще се приберат“). Слуховете за пристрастията им към комара били приемани снизходително („Ще поиграят, ще се поувлекат, па сами ще спрат“). Непоклатима била родителската вяра (по-скоро наивност) в добросъвестността на „палавите“ момчета, в невинността на техните „занимания“ й „временни увлечения“.

До взрива, избухнал най-ненадейно в този спокоен, затънал в охолство дом, който фактически се оказал барутен погреб. И се оказало, че „тихата вода“ всъщност била неимоверно буйна и опасна, че тя води началото си от „чистото“ изворче на шекеросаното благополучие, ревностно трупано и кътано от родителите. Иначе не би могла да тече така завличащо и опасно.

Но прекалено буйните реки сами разрушават бреговете си. След като не е имало кой да ги стегне в яко бетонно русло и да насочи дивия громителен бързей към спокойното плодородно поле.

 

 

В жежкия следобед запъхтян човек донася на ръце в градската поликлиника безжизнено отпуснато дете:

— Още е живо! Спасете го!

Невъзможно е това да бъде сторено. Момченцето е мъртво.

Следователският екип пристига веднага. Разпитват първо мъжа. Минавайки с колата си край една улица, той съзрял детето, проснало се между големи бетонни тръби — и веднага го докарал.

Съдебният лекар внимателно оглежда трупчето. Почти никакви сериозни външни травми, освен открита фрактура на двете предмишнични кости на лявата ръка и охлузвания по лакътя и брадичката. Пожелава да отиде със следователския екип на мястото на произшествието. Ниски, непоклатими по местата си са тръбите и лекарят изключва възможността момченцето, играейки си тук, да е паднало толкова опасно от тях. И първи посочва спирачната следа от автомобилна гума…

Експертът прави снимките, взема отпечатъци от следите. Тъкмо навреме: след 20-ина минута плисва проливен дъжд, заличава всичко. Оперативният работник веднага започва да разпитва живеещите наоколо хора. И една жена си спомня: само преди два часа, простирайки прането си, случайно забелязала спряла на същото това място кафява лада.

От градското управление на КАТ посочват собственика на единствената в квартала лада в кафяв цвят. Намират колата в гаража, разглеждат я добре в присъствието на собственика й. (Личи си, че е напрегнат, но кой би бил съвсем спокоен в присъствието на неочаквана милиция?) Дясното стъкло е попукано. Вляво, между фара и мигача, се забеляза леко огъване на бронята. И там експертът открива отпечатъци от вълнена дреха!

— Не. Никого не съм блъскал! — категорично отрича собственикът на ладата Слави.

Отново се връщат към детското трупче. Сравняват растерите на домашно оплетения му пуловер със следите по предната лява броня на ладата. Има малка разлика — на пуловера са по-тесни. Но нали, опънати и от тялото, при удара те ще се приплеснат още повече?

Шофьорът продължава да отрича обвинението: момчето сигурно е паднало от тръбите и се е ударило зле. Съдебният лекар започва аутопсията. Той е убеден, че детето е починало вследствие удар от колата му. Мозъкът му е непокътнат, коремната кухина е чиста. Едва когато отваря гръдния кош, причината за смъртта се вижда съвсем ясно: тампонада на сърцето, причинена от масивен кръвоизлив от руптурираната (разкъсана) дясна камера. Притиснат от кръвта, запълнила за мигове перикардната му торбичка, сърдечният мускул е спрял да работи. Нямало е късмет детето — в момента на удара сърцето му е било в диастола — отпуснато, пълно с кръв. Ако е било в систола — свито, празно, стегнато — тогава е нямало да се разкъса.

Съдба, сляпа…

Но сляп ли е бил шофьорът? Грешки при кормуването стават, разсеян ще да е бил на това съвсем равно и спокойно място, отпуснат. Ала душата му е била безока, уродлива. Блъснал детето, спрял. То потръпвало, отпуснало се в ръцете на неволния си убиец. Слави затътрил съвсем топлото трупче към тръбите, захвърлил го между тях. И сигурно нищо друго не вълнувало съзнанието му, освен едничка паническа мисъл: да бяга, да бяга, по-далеч да бяга от мястото на произшествието. Докато никой не го е видял. Надежда то да бъде спасено, може би не е имало — но как ли ще прецени, и то само с един поглед, жизнеспособността на човек, съвсем здрав и невредим само допреди броени минути?

„Бях сигурен, че детето бе умряло — ще твърди после Слави, притиснат от неопровержимите факти за вината му. — То си беше ясно, че си отива, че няма да бъде спасено — бе съвсем отпуснато, с побеляло лице. Всеки ще разбере какво ще последва за мене: да давам обяснения, да лежа по затворите, да плащам кръвнина. И всеки на мое място би избягал, за да се спаси от всичките тези усложнения и неприятности.“

Всеки ли би избягал при подобен случай? Детето е убито не по умисъл, а по невнимание — това е ясно. Но то не е прегазена котка — да минеш отгоре й и да продължиш по пътя си.

Малкият е починал на място. Ако е бил само ранен — тогава едно навременно превозване до близката болница би могло да го спаси. Слави обаче явно не е от хората, които в такъв момент биха се втурнали да помагат, да изкупят поне отчасти греха си. Вместо това те бягат обратно — по-далеч от произшествието и от последиците за себе си.

А да бягаш от греховете си — това е повторно престъпление, дори още по-тежко.

„И аз имам деца — хленчи, оправдава се Слави. — Сега ще ме пратите в затвора. А те ще останат за дълго без баща. Кому е нужно? Станалото — станало. Проявете снизхождение!“

Вярно е, станалото — станало, никой не може да върне убития. Но у нас всеки трябва да заплаща греховете си. Даже и неволно сторените.

 

 

Кражбата — не ще и дума — е деяние нередно, укорно. „Мотивите“ на крадеца са най-различни, а на пазача целта е винаги една: опазване на държавното имущество от посегателство. И благородна е тя, тази професия, мъжествена е, чиста е.

Дали винаги?

В жарък августовски ден косачи, минаващи край селския бостан, забелязват, проснат сред черния път, мъртъв младеж. Не е нужно човек да е специалист, за да открие причината за смъртта: убийство. Главата е обляна с кръв и мозък… Не е трудно да се открие и убиецът: пазачът на бостана. Отначало той не признава деянието си, но заключението на съдебния лекар не подлежи на съмнение: черепът е пречупен в теменната си част вследствие силен удар с цилиндричен твърд предмет, не особено дебел. Почти микроскопичните тресчици по костните отломъци потвърждават първоначалните съмнения, че ударът е нанесен с дървена тояга. Лабораторният анализ определя и вида й — орехова. Именно с такава тояга се е движил винаги пазачът на бостана Пею — всички в селото знаят това. Задържан, той „не може“ да си спомни къде я е забравил, докато изведнъж буйно започва да протестира, задето го обвиняват в убийство: „Че нали това си ми е работата, за това ми плащат: да вардя от кражби?“

Разбира се, че за това му плащат. Но пазач не значи побойник или убиец…

Оказва се, че младежът Марин действително е крал дини от бостана. Снабден с широк зеблен чувал, той шарел из редовете. Пею го забелязал, изскочил насреща му: „Хванах ли те? Ха сега да те водя в село!“ Марин захвърлил чувала, хукнал да бяга, сподирен от разгневилия се Пею, но се спънал във врежовете. Паднал. Навсякъде по света падналия не го бият — това изисква елементарната човечност. Не така мислел пазачът…

Пазач? Нима подобен изверг заслужава това благородно звание? Да стовариш с все сили дебелата си тояга върху падналия млад човек, уплашен и безпомощен. И то не къде да е, а точно по главата… И децата знаят, че това е най-опасното място на човешкия организъм. Значи — целта на Пею е била да убие младежа? Заради няколко дини!!!

„На крадците — никаква прошка, така зная аз… защищава се Пею. — Хората затова ми плащат — да вардя. Такава ми е работата.“

„Такава ми е работата“ — продължава да се „оправдава“ Пею и в съда. Сякаш този, който го е назначил на тази длъжност, му е давал указания да бие по главата всеки, който откъсне диня от кооперативния бостан… После се установява, че кметът наистина му е заръчал строго, неподкупно и зорко да пази плодовете от труда на хората, защото напоследък селските крадци станали доста дръзки. Но указания за удари с тоягата Пею не е получавал. Защо тогава е замахнал с дивашка стръв към главата на падналия младеж?

„А той защо побягна? — Пею дори се опитва да обвинява… убития. — Аз пазач ли съм, или лукова глава? Що не ме уважава?“

Ето го значи къде се е криело малкото дяволче, вдигнало жестоката десница на убиеца. „Не зачитат властта!“ — припламнала е червената лампичка в първичното му съзнание. Мижавата й светлина е разпалвала себичността — недъгаво недоносче на просташко опиянение от малката, дребничка, нищожна властница в някакво си селце, изобщо незабележимо в необятния дивен свят. Пею се е разярил фактически не заради дините, а заради накърненото си „честолюбие“ на незачетен „фактор“ Може би наистина себичността, а не сляпата изпълнителност на служебните задължения е стоварила жилавата сопа върху главата на младия човек. С други думи: „Щом не ме зачиташ за началство — по-добре да мреш!“…

 

 

Мотивите на пиратите, дръзко кръстосвали морета и океани не само през средновековието, но и до наши дни, са ясни: бързо и лесно забогатяване чрез нападения над кораби. Тези грабежи нерядко се придружавали и с убийства. Без много да се замислят, много от обирджиите по планинските проходи също са умъртвявали пътниците или стопаните, след като преди това са ги ограбвали.

Нравите — според епохата. Днес, естествено, никой не гледа така лековато на човешкия живот. Ръката, която краде, почти никога не посяга към ножа.

„Извършил съм десетки кражби, пет-шест пъти съм осъждан и лежал в затвора, но никога не съм посягал да бия или да убивам! — едва ли не с гордост ми казваше стар мой пациент, известен рецидивист в ямболския квартал «Картона», — С хиляди левове съм крал, ала на човек една драскотинка не съм причинявал!“ И в това признание се съзира макар и песъчинка чест. Защото кражбата си е кражба — деяние гадно, отблъскващо, недопустимо за културния и здравомислещ човек. Ала все пак не може да се сравнява по социална тежест с убийството — най-тежкото престъпление.

След всичко това още по-странно изглежда деянието на една млада жена, решила да се сдобие със собствено жилище и дори с желан съпруг чрез… убийства.

Естествено, това не представлява явление. То е изключение в нашия динамичен живот. Причината да го разгледам тук е заради творческата съобразителност и безукорния професионализъм, проявени от съдебния лекар.

Жената е хубава, дори пищна. Наскоро е навършила 35 години. Когато говори, в гласа й се долавят нотки на кокетничене. Подчертано внимателна е със следователя, гледа го предано в очите.

Няма да й се размине суровото възмездие, както и да хитрува: извършила е две предумишлени убийства…

Особено изобретателна е била при първото. То е от рода на така наречените „идеални“ престъпления: т.е. минало е неразкрито. Има и такива случаи.

Катя идва в столицата вече не в първа младост. Разведена е, на село не й се харесва — решила е да става софиянка. Изкарва курсовете за ватмани, започва работа. Вози пътниците по трамваите и току се оглежда назад, към предните седалки — обикновено там сядат по-възрастните столичани… Така успява да се запознае с човек, който спокойно може да й бъде не само баща, а и дядо — 72-годишният Петров, чиновник-пенсионер, вдовец. Старецът е още жизнен, мераците не са го оставили… Не остава безучастен към игривите черни очички на хубавата ватманка. Осмелява се, окуражаван от блесналия й поглед, да я покани на гости в апартамента си. Катя отива веднага. Едва не закрещява от радост: точно за такъв е мечтала от детство — просторен, в центъра на столицата. И още след първите ласки, които старикът получава като дар небесен, му подхвърля идеята за женитба…

Петров не се колебае нито миг. Какво по-хубаво от това — да изживее остатъка от дните си в обятията на тази гореща женичка? Нищо, че може да му бъде и внучка…

Менделсоновият марш още не е отзвучал и Катя започва да крои планове как… да стане вдовица. И измисля „идеалния“ вариант.

Остават три дни до Нова година. Ватманката лежи в спалнята на стария сладострастник-младоженец. Гали го. Шепти:

— Искащ ли да си поиграем на една игра от моя край?

— Готово, сладурче! — светват похотливо очичките на Петров.

— Само че облечи пижамата си. Така. Сега дай да завържа ръцете ти отзад с това въженце. Така. Стяга ли те? Нищо, ще потърпиш, то е за хубаво. После ти ще ме вържеш. А сега затвори очи…

Петров послушно притваря клепачи. За да не ги отвори никога вече. Катя хвърля върху лицето му дебелата хавлиена кърпа, която предварително е сложила до себе си и я притиска с все сили. Напразно рита с крака задушаваният човек — ръцете му са здраво вързани отзад, не може да се отбранява. Две-три минути — и дробовете спират да се разгъват, сърцето — да тупти… Само след половин час — развързала въженцето, оправила всичко наоколо, Катя излиза, с малка пътна чанта в ръка — от апартамента, където е довела смъртта.

На връх Нова година, в разгара на празненството, ватманката отива у едни свои близки. Известява гръмко: „Идвам направо от село. Нося ви пържоли и вино. Първо дойдох тук, защото сте ми земляци, после вие ще ми дойдете на гости!“ Изяждат пържолите, пресушават дамаджанката и на разсъмване отиват у Катини за утрешното кафе. Катя влиза спокойно, насочва се към кухнята. А приятелката й, надникнала в спалнята, вече пищи:

— Вътре има мъртвец! Катя, мъжът ти е умрял!

Минали са четири дни от убийството. Съдебният лекар не може да открие точковидните кръвоизливи по склерата, които се получават при задушаване: те са изчезнали. Разбира се, ръцете на Петров, развързани веднага след „играта“, сега лежат спокойно до тялото и не дават никакви съмнения за насилие. „Внезапна смърт“ — това е заключението на лекаря. Всеки би завидял на подобен житейски край — дошъл „без мъки“, по време на „сън“, вследствие сърдечен блок, най-вероятно. Единствена Катя знае причината. Цялото същество на вдовицата пее от радост: всичко е минало благополучно за нея. Вече е собственичка на огромен апартамент, напълно обзаведен, в центъра на София. И наследничка на немалка сума пари…

Започва да живее несмущавана дори от собствената си съвест, на широка нога. Няма развлечения, които да не са й достъпни. „Снабдява“ се и с двама любовници — един неин колега, разведен, както и съседа й от апартамента на горния етаж. Час след като единият си е отишъл, идва другият… Съвременната „Клеопатра“ си набелязва нова, не по-малко дръзка цел: да се омъжи за съседа. Но той е женен, а намерения да се развежда заради нея няма. Разрешението според веднъж успялата убийца е… „много просто“: ново убийство… Не на чаровния любовник, естествено, а на съпругата му…

Една зимна привечер в районното управление на МВР звънват разтревожени хора. На стълбището на техния блок лежи умряла жена. Оперативната група тръгва веднага. С тях е и съдебният лекар.

Жената наистина се е проснала върху стъпалата на третия етаж. Облечена е като за разходка, елегантно. На устата й е избила пяна, устните са разядени от корозивно вещество. Пръски от него личат по лицето й — кожата там е разязвена. Кичурче коси остава в ръката на медика, когато повдига главата — чак до там е пръснал химикалът. Още тук той отхвърля тезата за самоубийство — самоубиецът няма да се полива със сярната киселина, а ще я пие бързо, напористо, за да умре час по-скоро, с по-малко мъки. Освен това никой още не е виждал празнично облечен човек, решил да слага край на живота си. Смъртта на тази жена е настъпила явно съвсем наскоро — трупът не е вкочанясал, въпреки хладното време (за това са нужни поне 4 часа).

Получил заключенията на съдебния лекар, оперативния работник веднага тръгва по апартаментите на етажа. След 45 минути спира да търси: убиецът е намерен! Или по-право — убийцата.

Ватманката трепери от ужас. Упорито отрича обвинението. Но всичко е толкова ясно: изгорените от киселина покривка, перде, мокет. И собствените й пръсти, също разядени.

Признава…

След като решила да унищожи нищо неподозиращата си „съперница“, Катя посветила в намеренията си своя колега-любовник. Имало е защо — предвидила е, че сама няма да може да се справи с едрата съседка. Както и очаквала, ватманът отначало се отдръпнал: „Защо?“. „Защото постоянно ме обижда, затова! — «аргументирала» се Катя. — И ти, ако истински ме обичаш, ще ми помогнеш. Откажеш ли ми — да не съм те видяла повече тук. Страхливи мъже аз не познавам.“

Усуквал, въртял, накрая се съгласил да й „помага“ в пъкленото дело. И още същата седмица (докато е още „топъл“ и не се е разколебал), властната и жестока ватманка пристъпила към изпълнението на своята „задача“.

Знаела, че съседката й в неделния следобед обикновено излизала. Дебнела я през шпионката. Когато я видяла по стъпалата, отворила вратата и я поканила „да изпият една бира“ с приятеля й. Имала и „повод“: скоро ще се женят…

Нищо неподозиращата жена влязла в апартамента. Казала, че бърза, дори не си съблякла мантото. Сигурно се учудила, че й предлагат бирата в шише, а не в чаша, но го надигнала да пие в чест на бъдещите „младоженци“. Още с първата глътка се задавила — всепрояждащата сярна киселина тутакси изгорила хранопровода. Хвърлила бутилката, скочила да бяга. Ватманът (той предварително — според начертания план — бил застанал зад нея) извил назад ръцете й. Катя се опитала да втикне бутилката в устата на жертвата си, но тя силно въртяла глава, не поела повече и капка (затова пък била опръскана обилно не само косата й, но и околните вещи, и пръстите на убийцата…) Разбрала, че първоначалният проект пропада, Катя възприела „резервния вариант“, затикнала лицето й със същата хавлиена кърпа, с която задушила Петров преди една година. Удържана от яките ръце на ватмана, а и по начало омаломощена от изгарянето с киселината, жената набързо издъхнала…

След кратко проучване на движението във входа, извлекли трупа навън и го проснали два етажа по-надолу. Ватманът отишъл на работа (два часа по-късно, карайки несъсредоточено трамвая, прегазил човек. Явно толкова е бил разстроен от случилото се преди малко, че първоначално не забелязал жертвата си и я влачил цял километър по релсовото трасе…), Катя останала в къщи, чудейки се как най-бързо да излекува разядената кожа на пръстите си. Докато оперативният работник прекъснал размишленията й…

Това е историята на хубавата ватманка, решила чрез убийства да завладее и столицата, и мъжките сърца… Две невинни жертви заплатили своето лековерие с живота си. Но кой, наистина, би подозирал, че зад стегнатия бюст тупти толкова жестоко сърце?

И ако не е била прозорливостта на съдебния лекар, дали жертвите й е нямало да станат повече?…

 

 

Забравихме я тази дума милосърдие, срамуваме се от нея. Някой да я е срещал по средствата за масова информация? Изчезнаха и други подобни думи: доброта, състрадателност, милост, благодушие. Назовахме старите милосърдни сестри строго, почти научно „медицински“. Нищо, че така звучи някак недостъпно, държи те на разстояние. Но „милосърдни“ — що за „архаизъм“?

Наскоро четох някаква проблемна кореспонденция с въпиющото заглавие „Милост за стадата!“. Ставаше въпрос за овцете на някакъв АПК, които страдали от недостиг на фураж и кошари. Въпросът безспорно е важен. Другаде призоваваха за милост към езеро, силно замърсено от близкия нефтохимически завод. И това, разбира се, е тревожно. Но никъде не съм чел (нито — чул) някои да извика страстно: „Милост за човека!“. В уважавано наше издание наскоро отказаха да приемат мой очерк за работник, изтръгнал от смъртта изпаднало в безсъзнание непознато момиче (ударено от ток). Предлагах текста с надслов „Човечност“. Отговориха ми авторитетно, че вече не поддържали тази рубрика — намирали я за остаряла, ненужна…

Човечността — нали тя ни отличава от животните?…

Ако я изтръгнем от душите си — ще стане страшно…

Ще стане страшно! Недопустимо е да бъдем сурови към себеподобния, към ближния (както го наричат в светите писания) човек, да сме безразлични към неговата участ, да не го съжаляваме, когато е попаднал в тежко положение, да не сме готови да му се притечем на помощ, след като има нужда от нея, когато страда или загива. Не става въпрос за това, че един ден щяло да се „връща“ за проявено бездушие — това са предразсъдъци, мистика. Ние не вярваме в пренагласяването на съдбата в зависимост от житейското ни поведение. Задгробен живот — знаем — няма. Но взаимопомощта, милосърдието, добротата, душевното благородство (не християнщината!) трябва да ни бъдат внушавани, насаждани в съзнанието от най-ранна възраст: в семейството, в училището, в обществото, в организациите.

Иначе, ако я няма човещината, какво друго ще ни остане? Имотът, парите, служебното положение? Никой няма да ги помни, когато си отидем от света — те са преходни, тленни.

Достойна за почит и възхищение е единствено ЧОВЕЧНОСТТА!