Тотко Найденов
Съдебните лекари разказват (5)

Гъби за мама

Няма нищо по-жестоко от убийството. Още по-страшно — когато е на близък човек. Защото е падение в най-дълбоката бездна на престъплението. Отнет е животът на някой, с когото си делил радости, болки, разочарования и надежди, който ти е имал доверие, обичал те е и се е уповавал на теб.

 

 

Гъбите са вкусни. Просто да си оближеш пръстите: запържени в олио, хрупкави. Наготвил ги е лично синът: той има влечение към кулинарията. Майката преглъща залъците заедно със сълзите си. От години наред тя не познава такава радост: синът да я покани на масата. Откакто снахата е влязла в къщи, той все я ругае, все я напъжда: „Ти си проста! Да се махаш, да не те виждат очите ми!“…

Да се маха? Къде? И защо?

С каква мъка, с колко грижи е роден и отгледан Свилен. Дълго време Кунка е нямала деца, недъгава е, болна. След продължително лечение забременява. Ражда трудно. Детето едва оцелява — пневмониите следват безмилостно, заболява от бронхиална астма, на два пъти счупва ръка. Бащата Евтим работа до среднощ (през деня — във фабриката, вечер мие чинии в ресторант): трябват пари, Свилен постоянно е по санаториуми, болници, курорти. Кунка напуска службата си, за да го гледа.

На болнавото дете се угажда във всичко. Треперят над него. Учат го: ако някое приятелче поиска да покара лъскавото му колело или да му отчупи от швейцарския шоколад, да не му дава! Да не отстъпва мястото си в автобуса дори и на бременни! Обидят ли го съученици, веднага да се оплаква на учителката!

Свилен расте разглезен, самодоволен, себичен. За баща му и майка му това е… предимство. Такъв го искат. Не забелязват голямата беда: от него се сформира съвършен егоист. Чужди са му милостта и състраданието, не признава предимства и права. Всички край него са „тъпаци“, „нищожества“. Знае само едно: да получава много, да не губи нищо.

А родителите му се… радват. Тяхното болнаво, дошло след толкова мъки дете, е задоволено във всяко едно отношение, не среща лишения, трудности. Съседите говорят, че Свилен бил зъл, горделив, самовлюбен — нека си говорят. Съучениците му го отбягват, няма нито един приятел — нищо, сам ще живее по-добре.

Животът скоро доказва несъстоятелността на подобни родителски разбирания.

Свилен вече е пораснал, когато бащата умира. На погребението само синът е със сухи очи. След ден-два съседски момчета с изумление слушат как сиракът им отговаря на изказаните съболезнования: „Е, старият умря — тъкмо да се поразширим малко…“ Вярно, жилището им е съвсем тясно — гарсониера. Но дори и да се помисли за подобен начин на „разширение“ — чрез смъртта на бащата, е най-малкото жестоко. Щом го казва открито, Свилен го е мислил (а изглежда — и желал!)…

На това място човек не може да не възкликне от възмущение. Признак на какво са тези изявления? На лош характер? На слабо възпитание?

Или по-скоро — на внушението, което и двамата родители неволно са втълпили в съзнанието на синчето си: че най-високата цена в този свят то трябва да даде на себе си. Останалите хора, колкото и близки да са те, остават в ценностната му градация безсмислено съществуващи нищожества.

Овдовялата майка и синът-особняк заживяват в старата гарсониера. Тя става още по-тясна, когато Свилен си довежда булка. И още на другия ден двамата младоженци започват да тормозят Кунка. Не „майко“ проронват начервените устни на снахата, а „скубло“, „дърта вещице“… Но още по-страшно става, когато същите тези мерзки думи започва да употребява и синът, родният, отгледаният с толкова мъки и лишения…

И започват страданията на майката, която е отгледала и възпитала един самодоволен и ненаситен егоист. От такъв милост не можеш да очакваш — той смята света за своя собственост, околните хора за тор на неговото съществувание.

„Скублата“ води в продължение на три години окаян живот в собственото си жилище. Денем се щура из града. Когато е топло, седи на някоя пейка в парка. Студено ли е — по чакалните на гарата. Прибира се в среднощните часове и спи… върху дюшече в циментения коридор. Сутрин я събуждат, като нарочно (уж „неволно“) стъпват върху премръзналите й нозе. Състарява се, отслабва. Съседите ясно чуват как й крещят: „Няма ли да пукнеш, че и ние да си починем от теб, да се разширим!“, „Гъската има повече ум от тебе!“ или „Много миришеш, като язовец!“…

Затова така плаче Кунка и преглъща сълзите си заедно със залъците. А те са така вкусни, тези гъби — препечени, хрупкави. Само че защо не ги ядат децата? Свилен си е намерил някаква работа из кухнята, човърка кранчето на чешмата (точно сега ли е заяло, проклетото?), снахата е пуснала прахосмукачката (не е ли късно за чистене?).

Сама не и е сладко, отмества препълнената чиния. „Ние сме яли, надуха ни се коремите! — спуска се, изведнъж угрижен, Свилен към Кунка. — Ти си хапни, всичко е за теб. За тебе, майко…“

„Майко!“ — повтаря си Кунка и продължава да дъвче. Откога не е чувала тази най-топла, най-жадувана дума… Нищо повече не й е нужно. Отдавна е сита. Тлъсти са тези гъби, напоени с масло, бързо утоляват глада й, но преглъща хапка след хапка — нали вижда как синът се радва на апетита й… Божичко, откога е чакала такова внимание от негова страна, такава неподправена обич. Всичко лошо ще бъде забравено — майките прощават веднага…

Сутринта „разтревоженият“ Свилен звъни до „Бърза помощ“: „Мама е много зле. Умира. Снощи ядохме гъби…“ Когато дежурният лекар пристига, заварва Кунка отдавна изстинала. Свилен и съпругата му заявяват: „И ние ядохме. Спасете ни!“ Прежълтели са, изпотени. Продължават да повтарят — до втръсване — и в линейката, и в болницата: „И ние ядохме от гъбите. Отгде да знаем, че били отровни…“

На съдебния лекар, пристигнал веднага при двамата, му прави впечатление добрият им общ вид, непривичен за страдащи от фалоидно отравяне. Съмненията му се потвърждават от специалиста-реаниматор. Въпреки протестите на съпрузите, почти насила им вземат със сонди стомашен сок. В него не се откриват никакви следи от гъби. Кръвните лабораторни проби показват нормални чернодробни функции, което е изключено при непременно разстройващите ги мухоморки. (Именно тези жестоки гъби са намерени в стомаха на аутопсираната Кунка.)

Идва следователят — той вече разполага с данните на съдебния лекар. Някъде след десетата минута снахата не издържа, разридава се: „Свилен донесе гъбите отнякъде. Сам ги приготви. Забрани ми да хапна дори и едно късче. И аз го разбрах…“

Разбрала го е, естествено. И дете ще се досети. Не е трепнало сърцето на снахата, когато свекървата е седнала, любезно подканена от сина си, на масата. Пуснала прахосмукачката и отишла в стаята „да чисти“. Всъщност — за да не гледа как майката преглъща приготвената от собствения й син отровна гозба. Да се скрие от себе си. Гузната съвест винаги има нужда от прикритие.

Свилен е далеч по-упорит, дълго време не признава нищо: „Не знаех, че са отровни. Купих ги от един гъбар, клечеше край сергиите на пазара. Аз ядох, но не много. Но кажете — възможно ли е човек да убива майка си?“

Изглежда, че е възможно…

Пред съда е съвсем друг: свит, уплашен, хленчещ. Искал само да… „сплаши“ майка си, та да се досети, че не я желаят и да ги напусне. (А къде да отиде?) „Не е предполагал“, че от половин паница мухоморки човек може да се отрови. После — както може и да се очаква — се опитва да стовари цялата вина върху съпругата си: „Тя ме накара. Подлъга ме, измами ме. Аз винаги съм обичал мама…“

И сготвя отровни гъби за тази, която му дала живот… Накрая признава целта си: чрез смъртта й да се разшири… по „естествен път“, както при кончината на баща си. За да заживеят двамата с жена си сами, да се наслаждават един другиму без стеснение от трети човек. С други думи — забъркал отровна гозба за майка си в името на любовта…

Егоистът не само се ражда. Той се и създава — преди всичко в къщи, в семейството, чрез домашното възпитание.

Дали Кунка не става жертва фактически на прекомерната си майчина любов?

Вярно, понякога в отношенията между син и майка — поради една или друга причина — може да се вклини охладняване, равнодушие, дори отчуждение. Но не и омерзение, не и злоба или ненавист. Та това е рождената майка! Дори и когато не е права, дори и когато нещо съгреши, майката не може да бъде хулена, обиждана от чедото й. За убийство е изключено дори и да се помисли. Има ли нещо по-свято от майката — тя е самият живот!

Изключено е майка да желае смъртта на сина си, колкото и лош, непоправим и долен да е той, ако ще и да е злодей над злодеите.

А обратното — син да иска смъртта на майка си? И дори сам да я причини?!…

Обратното, както се вижда, е възможно…

 

 

Крамолите в този дом се подклаждат всеки ден. И всичко започва, откакто идва снахата…

Хубава е Невена. Хубава, но със зъл характер. Себична, горделива, алчна. Още като влиза в къщата, започва да се разпорежда като стопанка. Съпругът й Бончо — тих, кротък, „на мравката път сторва“ — послушно изпълнява разпоредбите й. Отначало отделя старите си родители, както тя пожелава, в приземния етаж. Но според Невена и това им е много — и скоро обсебва две от стаите. Дядо Марин и баба Тодора заживяват в северната, най-усойната стая на къщата, която са изградили със собствените си ръце. И пак не стават мили на снахата. Укори, обиди, подмятания се сипят от нейните начервени уста всеки ден.

Изминава година, втора. Бабичката се смалява — от срама, от тормоза. 75-годишният старец също се измъчва — и той хокан, руган, осмиван. На няколко пъти се оплакват на сина си. Бончо виновно свива рамене, гузно мълчи: не смее думица да каже на жена си. Днес тъй, утре тъй — баба Тодора почива…

Неведоми са механизмите на душевните сътресения, които изживяват старите хора. Далеч по-чувствителни, отколкото в по-млада възраст, те рухват много по-бързо, много по-лесно, понякога и от изненадващо „леки“ удари: обидна дума, недомлъвка, дори гримаса. Напластените в сърцата им през дългите години горчилки, терзания и болки, сега вече преливат и най-изненадващо могат да скъсат „бента“. Всекиму е позната старческата раздразнителност и избухливост, припряност и дотегливост — характерни особености, които имат своето физиологично и психологично обяснение. Но младите не обичат да се замислят върху това. За немалко от тях възрастният човек е просто едно… безсмислено бреме в къщи, излишно като овехтял продънен куфар. И уважението, топлотата, почитта, от които толкова се нуждаят изстрадалите старчески души, остават нераздадени.

Докато се случи непоправимото…

След кончината на свекърва си Невена вече се чувства пълновластен господар в този дом. Прибира се, когато си поиска, живее нашироко, ходи по екскурзии и курорти без него, със свои си компании…

Всичко това измъчва дядо Марин. Поначало деликатен и вежлив човек, той вече не се стърпява и започва да прави забележки на разюздилата се снаха: че много закъснява, че е загубила срам и от хората, и от господа, че цялата работа накрая ще завърши зле. „Зле, но за тебе!“ — не му остава длъжна Невена и продължава постарому…

„Татко“ — е казвала едно време снахата, когато се е обръщала към бащата на мъжа си. Всяка свекърова дума се е изслушвала с почит, желанията му, дори и прищевките се изпълнявали с готовност. И това е било неизменното правило в старото българско семейство, особено по селата.

Днес, разбира се, никой няма намерение да се тюхка по времето отпреди един или половин век. Всяка епоха определя и начина на живот, и разпределението на труда и благата, и морално-етичните взаимоотношения в обществото и в семейството. Но каквито и промени да са настъпвали в манталитета и в оценъчните стойности на хората, непременно се е запазвало уважението към стария човек, създал и отгледал твоя житейски другар. Поне така е логично. И редно.

Така ли е и днес?

Обобщения не би могло да се направят. Но в едно, вярвам, ще бъда необорим: лошите хора никога не са се свършвали. Наивно е да се вярва, че те ще последват съдбата на динозаврите. Прието е, че характер можело да се пречупи, да се превъзпита изцяло, да се насочи в желано русло. Не твърдя, че подобно дело е невъзможно. Сигурно трябва да е осъществимо, поне в някаква степен — но това ще е дяволски трудно. И най-вещият педагог доста ще се поизмъчи, ако трябва да изкоренява жилавите троскотни храсталаци на злобата, омразата, егоизма, завистта, алчността… Тези качества са се враснали в душите на някои хора, тъй както инстинкта за самосъхранение, например. Характеровите особености, генетично всадени по неведомите пътища на родословното потекло, са невероятно трудни за променяне и с най-съвременните педагогически похвати.

Назованата от народа „лошотия“ се носи цял живот, като белег от изгаряне. И не само се носи. Тя гази, стъпква, унищожава всичко пред себе си — стига да не срещне твърд отпор. Оставена на воля, лошотията е неудържима…

А Невена противодействие не получава… Бончо примиренчески търпи своеволията й. Печално е, когато един съпруг е безхарактерен. Разбира се, по-отблъскващ е деспотизмът. Ала нима може да разберем и примиренчеството, безволието, малодушието?

Невена не може да прости на дядо Марин, че единствен той се „осмелява“ да й дири сметка за разюздаността и аморалната слободия. Грубо отвръща на всяка негова дума. Ругае го, напъжда го.

Докато в една неделя става страшното…

Съботната вечер ще да е била твърде наситена с приятни изживявания за Невена — тя се прибира в къщи едва сутринта. Старецът, излязъл вън на двора, не се стърпява и започва да негодува с висок глас.

— Абе, ти докога ще ми тровиш живота? — кипва снахата, спуска се върху свекъра си и го блъска с две ръце в гърдите.

Дядо Марин полита и пада на земята. Понечва да се изправи, но се отпуска, главата му клюмва. След минута издъхва…

Свидетел на драматичната сцена е един съсед.

Пред следствените органи Невена не отрича, че е блъснала свекъра си. Но не може да разбере: как е възможно да го убие по този начин?

Отговор дава съдебният лекар, извършил аутопсията. Ето част от протокола:

„Намери се старческо дистрофично (с изменения в структурата) сърце с кафеникав, мек и къслив мускул, с уморени атеросклеротични изменения на венечните (коронарните, оросяващи миокарда) артерии. На дясната страна на септум атриорум (преградата между предсърдията) над трикуспидалната клапа се намери 3–4 см дълга пукнатина над ендокарда (вътрешната обвивка на сърдечния мускул), прясна, кръвонаседнала, засягаща и мускулните фибри (влакна). Смъртта е настъпила най-вероятно поради предизвикан от тази пукнатина травматичен сърдечен блок (прекъсване проводната система на сърдечния ритъм)“…

Пукнатина в сърцето — това е причината за непредумишлено причинената смърт на дядо Марин.

Каква по-вярна диагноза?…

 

 

Историите, описани дотук, са все тъжни, мрачни. Но следващата (не по вина на автора) е направо покъртителна. Сърцето се свива от болка дори при представата за гледката, която се открива през една есенна утрин пред очите на съдебния лекар. Под клонест дъб е намерен труп на момиченце. Вратлето му е премазано… С какво, от кого, защо?

Внимателният оглед дава първите данни. Тежък крак е стъпвал точно върху гръкляна — той е потрошен, кожата над него е силно охлузена, с кръвонасядания. Там личат грайфери (лабораторната експертиза ще докаже, че са от маратонки). И друго: отзад, на врата, личат следи от нокти. Значи детето е било първо душено, после — умъртвено по този особено мъчителен и жесток начин.

Вземат се отпечатъци. Оперативният работник тръгва да разследва случая. Оказва се, че момичето е от близкото село. Преди десетина дни е починал баща му. Приживе, със своя брат Станчо, те построили голяма хубава къща. Момичето е единствената му наследница (майка му била женена повторно).

Опитен е оперативният работник, веднага му става ясно кой може да има интерес от премахването на момичето: само чичото, естествено. Още по-естествено е той да отрича злодейството си. Маратонки? Да, има — но кой днес няма? Тогава към стената го притиска съдебният медик: при изследването се доказва, че отпечатъците от ноктите по детското вратле са негови… Дактилоскопичните сравнения, които извършват криминолозите, също уличават чичото…

И престъпникът рухва. Първата дума, която проронва, е: „Милост!“…

Безброй са разприте, свадите, побоищата, дори убийствата, които стават всекидневно по света, заради късче земя, шепа пари, имущество някакво — все тленни, преходни ценности, които никога не засищат човека, забравил, че е дошъл на този свят като гост…

Забравил, че тези ценности в гроб не се отнасят…

Колко хора обаче се стремят да заграбят повече, отколкото са в състояние да използват. Все още някои смятат милосърдието — за отживелица, щедростта — за разсипничество, любовта без сметка — за глупост, великодушието — за безсмислица. В душите се трупа, напластява — като неизвозена тор — алчност, завист, ламтеж: на всяка цена повече и повече да се обсеби, повече и повече да се притежава, повече и повече да се трупа!

Познавам едного, който вечно ходи с оръфана широка чанта — от работа до къщи, от къщи до работата. Чантата му е нужна не за да пазарува продукти за семейството си (той е самотен). В нея той грижливо пъха всяко нещо, видяно по пътя, което може да му свърши някаква работа: парче тухла, камък, скъсан канап, дъсчица, гвоздейче. Не се смущава от странното си „хоби“. Дори се хвали, че с такива материали си е вдигнал помощните постройки. Излишно е да уточнявам, че този човек е невероятно стиснат, при все, че не печели зле. Единствената му страст е събирането на отпадъци, от които ще извлече някаква полза… Да трупа имущество!

Интересно е как в името на това имущество човек може да се обезличи, да изгуби и чест, и достойнство — нравствени качества, без които няма право да носи това най-гордо име.

А колко често от алчността до престъплението има само половин крачка…

Убеден съм, че добрият човек не се нуждае от много. Хляб, работа, чест, любов… И така — до края, докато земята прибере умореното тяло, преживяло какво ли не, но никога не пречупило се в жалък поклон пред някакво гвоздейче. Това са достойните за почит труженици и граждани, които с мирно всекидневие и почтен труд изграждат дом и постигат име, отглеждат и възпитават челяд, към чуждо не поглеждат и не посягат, не завиждат никому, не ламтят за повече, отколкото им е нужно.

Знам случаи, когато чичото или вуйчото прибира в своята къща (дори осиновява) сирачетата на брат си или сестра си. Храни ги, напътства ги, изучава ги, ако е нужно — и ги издържа, докато си вземат хляба в ръцете. Помня един малограмотен мой пациент, с обширен преден инфаркт. Още на третия ден (най-опасния за усложнения период) ме молеше като дете: „Пусни ме, докторе, само за неделята да си отида до къщи! После пак ще се върна!“ Категорично му отказах. В събота вечерта, въпреки засилената „охрана“ на персонала, избягал през прозореца, както си е по пижама… В понеделник бе дошъл — лежеше кротко в леглото си и още преди да му се скарам за своеволието, с тиха извинителна усмивка изрече: „Докторе, женеше се дъщерята на покойния ми брат. Сираче — от малко съм го отгледал като свое. Грях щях да сторя, ако не бях отишъл на сватбата му. Нито пих, нито пуших, нито хоро играх — само на стол съм седял и лимонада съм вкусвал. Ако искаш — изпиши ме дисциплинарно…“

При наличието на такъв чичо как да говориш за другия, злодея?

 

 

Тракторът оре в землището. Браздите се отмятат на широки пластове. Привечер идва бригадирът, за да провери работата. И тъкмо да си тръгне, нещо се бялва пред погледа му.

Връща се. И се разтреперва. Няма грешка: череп с още неизгнила косица около слепоочията. И скелет…

Започва разследването. Ексхумацията, която окръжният съдебен лекар извършва, дава интересни данни. На тилната черепна кост зее огромен отвор, направен — според неговото заключение — най-вероятно с брадва… Категоричен е: убийство, станало преди 5–6 години. Отличителни белези по скелета — липсват крайните две фаланги (костици) от четвъртия и петия пръст на дясната ръка.

Общинският милиционер си спомня, че именно преди 5 години от селото мистериозно е изчезнал младият дърводелец Божидар. И до ден-днешен няма никаква следа от него…

Привикват жената на Божидар. Тя също твърди, че не знае къде се намира съпругът й. Веднъж отишла на гости при неговите родители, в недалечно село, и като се върнала, не го заварила в къщи… Оттогава не го е виждала. Питат я дали е имал особености по ръцете. Потвърждава: преди години, при работа с банциг, по невнимание срязал безименния и кутрето на дясната си ръка…

Съседите също дават показания: Божидар имал в селото само един враг — тъста си… Никак не се обичали, вечно били в конфликт, в разпри. Веднъж, в пивницата, старият се зарекъл пред всички, че някой ден ще затрие зет си, „за да не мърси света…“ Това направило силно впечатление на хората, неслучайно много от тях го запомнили.

Тежко съмнение пада върху тъста на Божидар. На третия ден от следствието овчарят не издържа, изпада в явни противоречия и признава: „Аз го убих. Със секирчето…“

Със секирчето? Собствения си зет! Защо?

Обяснението е изненадващо цинично:

— Не ми харесваше… Особен такъв… Абе, лошо се държеше с мене. Аз му кажа едно, той ще отвърне две. Не ме зачиташе за човек. Прост съм бил. И все пари ми искаше: „Дай, дай!“, ненаситен. Пък мързелив. Захвана и да пие, да тормози дъщерята. Тя веднъж му казала, че иска да се разведе. Той й рекъл: „Развод няма да ти дам. Ако овдовееш — тогава ще си свободна.“ Щом е тъй — добре. Затова аз реших сам да оправя цялата тази работа. Със секирчето…

— Със секирчето?

— Друг начин не виждах… Щом няма да даде развод…

Без да трепне мускулче по лицето му, злодеят описва пред следователя как е извършил убийството:

— Когато я изпрати до майка си на гости, разбрах, че сега е дошъл сгодният момент… Привечер влезе в работилницата да прави нещо. Вратата бе отворена. Беше с гръб към мене, режеше на банцига — нито ме виждаше, нито ме чуваше. И го измлатих по главата със секирчето. Не повторих — работата бе свършена…

Работата… Тази свята дума можело да се употребява и за убийство…

Останалото е лесно да се разбере. Посред нощ убиецът натоварва трупа на магарето си и го изнася насред полето. Надве-натри изкопава не особено дълбока дупка и там го зарива. Преди това съблича окървавените му дрехи, за да ги изгори в огнището. Никакви следи не бива да останат от умъртвения зет. (С дъщеря си не споделя — нека да си мисли, че е изоставена.)

Забравя само за осакатените му пръсти.

Наглед незначителен „особен белег“, който няма да остане скрит от никой съдебен лекар…

И за кой ли път ще се докаже, че рано или късно злодеят ще бъде разкрит!

 

 

Погледната отдалеч, ладата първоначално буди смях: забучила муцуна в ниските храсти, като лакомо животно, вирнала задница. Но не до шеги е на оперативните работници. Вътре има труп на млад мъж.

По-нетърпеливите бързат със заключението: катастрофа. След обичайните снимки и измервания измъкват трупа и го препращат за съдебномедицинска експертиза. След аутопсията са установени изпочупвания на черепа и горните шийни прешлени. Фрактурите са необичайно много за пътнотранспортно произшествие, при което колата е останала учудващо здрава. Съдебният лекар е озадачен: по коленете и ръцете на трупа няма травми, а точно това са обичайните места за фрактури при автомобилни катастрофи. В стомаха и в кръвта се установява повишено съдържание на алкохол. И друго прави впечатление на медика още при огледа на трупа: той е намерен отпред, но не на шофьорското място, а до него. Значи — не той е карал колата.

„Невъзможно е само от друсането на ладата по стръмния неравен склон да се получат толкова тежки фрактури на тялото. — заключава медикът. — При това тя не се е преобръщала — изминала е 20-тина метра и току пред пропастта храстите са я задържали. А къде е бил шофьорът?“

Така, съвсем логично, първоначалната версия за смърт при злополука трябва да бъде изоставена. Да се идентифицира нещастникът не е никак трудно — ладата е негова собственост. Съпругата му — изплашена и опечалена, само прегръща двете деца-сирачета, окайва ги: как ще растат вече без баща? През сълзи успява да обясни на служителите: снощи Жоро й се обадил по телефона, че ще закъснее. Имал повод — среща със стар приятел от казармата. Обичал да си попийва след работа, а мярка не знаел… Пиянството му било лошо: вдигал скандали, налитал и на бой. Жената неусетно заспала. И много се уплашила, когато сутринта не го видяла до себе си.

Назовава и любимото му заведение — крайпътното ханче. Следователят се насочва натам. Нито управителят, нито сервитьорите обаче не били виждали своя постоянен клиент миналата вечер. Последният път, когато ги посетил, било преди 3 дни. Изпил си обичайните 5–6 ракии и си тръгнал. Ладата карала жена му. По принцип Жоро не шофирал след употреба на алкохол.

Това, че не е шофирал непосредствено преди смъртта си, е ясно още при огледа на местопроизшествието. Показанията на търговските работници само допълнително потвърждават версията, че Жоро е убит предварително. И после, за инсценировка на катастрофа, ладата е била бутната надолу по склона от престъпника (престъпниците). Сигурен, че ладата ще се преметне по стръмния склон и ще се разбие, замаскирвайки по този начин деянието, убиецът (убийците) дори не е проследил пътя й и е избягал обратно, към града — да се скрие.

Отново на помощ идва съдебната медицина. Аутопсионният протокол не оставя място за съмнение: смъртта е настъпила вследствие убийство. На две места черепът е счупен от тежки удари с четвъртит тежък предмет с размери 3 на 3 сантиметра. Същият предмет е разбил и челюстта, и шийните прешлени на жертвата. „Най-вероятно това е чук!“ — произнася се медикът.

„Убийство!“ — заключава следователят.

Но кой е убиецът?

Отново се връщат при вдовицата Милка: с кого може да е бил Жоро през последната си вечер, къде според нея би могъл да отиде? Жената само свива рамене: не познава никого от казармените му приятели, любимото му заведение, както вече им е съобщила, е ханчето. Нищо друго не знае!

След двукратни разговори следователят престава повече да призовава Милка.

Но да разпитва колегите й не се отказва. Сведенията, които те дават, са интересни, озадачаващи. Близо година преди нещастието Милка се срещала с един младеж, Николай, неин добър съсед и, както се оказва, още по-добър приятел… Само два-три дни след погребението на Жоро вдовицата възобновила връзките си с Николай, сякаш нищо не се е случило. Този факт озадачава оперативния работник. Странно поведение, наистина, за една овдовяла млада майка…

Междувременно старателно са проучени колегите на убития. Показанията, които те дават, не се различават: всеобщо е мнението, че Жоро бил весел, контактен човек, с една-единствена слабост — пиенето. Изключва се възможността да има врагове — защо да бъде мразен един шегаджия, готов всеки му да услужи, винаги да помогне? Само защото пие? Та това е проблем единствено на жена му…

Ето, че въпросът отново се завърта край Милка. Но как да се изтръгнат повече показания от нея?

Преднамерено провеждат няколко последователни разпита на Милка с цел (както й обясняват) да получат допълнителни разяснения на някои обстоятелства. Отначало тя се държи дръзко, недвусмислено показва раздразнение от настойчивостта на следователя. Дори подхвърля на няколко пъти: „Защо е нужно да продължаваме да ровим костите на Жоро? Убийство, злополука — има ли това някакво значение? Все едно — няма да възкръсне.“ Рядко се среща подобно безразличие у една вдовица към разбулването на тайните около гибелта на съпруга й. Но Милка от ден на ден става по-неспокойна, в службата — сприхава, лесно раздразнителна. С Николай започват да се срещат все по-рядко. Младежът — ерген, изоставя вдовицата, която при това има и две деца. И се увлича по едно момиче. Факт, който окончателно изважда Милка от равновесие.

Тогава решават да им направят внезапна очна ставка. При поредния разпит на Милка в стаята въвеждат Николай. Още като я вижда, той закрещява:

— Ти ме накара! Ти ме накара! Аз не исках!

Нахвърля се отгоре й. Сбиват се — пред оперативните работници.

След като ги разтървават, вдовицата прави пълни самопризнания.

Злокобното намерение да умъртви съпруга си, дошло спонтанно, при една от любовните срещи с Николай. Споделила му, че Жоро я измъчва — връща се вечер пиян, тормози я, налита и на бой, че повече не може да живее в подобен кошмар. Николай й съчувствал — както тя преценила — от цялото си сърце. „С Жоро ще съм вечно нещастна! — заридала веднъж Милка. — Трябва да го премахна, помогни ми…“

Николай лекомислено се поддал на нейните внушения. И бързо създали план за престъплението…

Изпълнили го, може да се каже, точно по плана. Без да предвидят само едно, най-неочаквано препятствие: туфата храсталаци, изпречила се пред устремената към пропастта лада…

В онази вечер, както обикновено, шофирала Милка. Завела съпруга си не в любимото му ханче, а в друг отдалечен крайградски ресторант. Жоро изпил обичайната си доза, дори малко прекалил — 7 ракии… И когато си тръгнали за в къщи, „ненадейно“ край колата им се завъртял Николай, съседът (и любовникът). Не е известно дали Жоро се досещал за връзките му с неговата съпруга, но без желание се съгласил да го вземат в ладата. Дори на няколко пъти измърморил, с мъка обръщайки надебелелия си език: „Ама хич не ги обичам навлеците…“

„Навлекът“ станал неочаквано агресивен, когато Милка спряла колата в близост до стръмния склон, на няколко километра от града. Едновременно с изскърцването на спирачките Николай нанесъл първия удар с предварително приготвения чук по главата на седналия пред него Жоро…

Престъпниците излезли от ладата, бутнали я по нанадолнището и без да губят повече време, забързали към града.

Останалото се знае.

Вместо да се разведе, Милка предпочела да убие съпруга си…

„Много пиеше! — ще се оправдава тя пред съда. — А пиеше всяка вечер. Не можех повече да издържам… Не трябва да се съжалява за този пияница. За него алкохолът бе по-важен и от мене, и от семейството. Жоро затъваше, пропадаше. Той бе загубен за обществото.“

Колежката й Соня я обрисува най-добре: „Милка не подбираше средствата, за да постигне целта си. Веднъж вдигна скандал на директора, задето не искаше да й даде отпуск по никое време (тъкмо наваксвахме закъснението в плана). Бях в кабинета му, когато тя, без да се смущава от мен, заяви, ме ще докладва в министерството за връзките му с една от колежките, ако не й подпише молбата… И с този груб шантаж успя…“ Друга нейна колежка допълва: „Всички в службата се бояхме от Милка. Ако не й угодим в нещо, ще ни нахока, като да сме най-долните нищожества. Брутална, нагла — правото е все нейно, все тя е ощетена. Кой смее да я засегне с нещо? Очите ще му извади…“

Но от „очите“ до живота има огромна разлика!

„Агресивен характер“ — ще махне примирено всеки, който има малко или много увлечение по психопатология. Но този характер е получавал възможности да се изявява, да се развихря, да мачка. Явно и Жоро е предпочитал (когато е трезвен) да си кротува в къщи пред своята, меко казано, нервна жена — така, както и колежките й в службата. А може би именно нейната брутална властност го е принуждавала да пие до забрава. И Милка, не срещнала отпор от никого, заживяла с убеждението, че всичко й е позволено.

Дори и убийство…

Любовникът Николай — едно безволево сляпо оръдие, послушно на властната си хетера, извършва поръчаното му злодеяние. Без да мисли, без да разсъждава. Тъпо изпълнителен. Безхарактерен. Като копой по време на лов; посочат му дивеча и той се втурва да гони.

И понякога е трудно да преценим кои са по-опасни за обществото: агресивните личности или пихтиеподобните изпълнители на капризите и нарежданията им?

А може би голямата беда се крие във всички, които позволяват на тези „неудържими“ властелини да проявяват инстинктите, прищевките и изстъпленията си…

 

 

Един мой приятел се разболява винаги, когато здравето на жена му се влошаваше. При това той изпитва същите болки като нейните… Дълго съм мислил относно причината за тези негови „пристъпи“. Без съмнение те са от духовно естество, от психологичната нагласа, която може да придобие само влюбеният, само чистият човек. На такава съпруга трябва да завиди всяка жена…

Не бих казал, че подобни хора са изключение. Можеш истински да обичаш и без да изпитваш болките на съпругата си или да придобиеш температурата й… И все пак, често се сещам за своя приятел — с уважение.

Всъщност, какво друго представлява идеалният брачен живот (има го!), ако не всеотдайност? Обичта, покрай другите й измерения означава още и тревога за съдбата на другия. И щастлив е този, който е обграден с такава тревога.

В противовес ще разкажа една печална история. Тя е свързана с престъпление, което е нямало никога да бъде разкрито, ако съдебният лекар не е бил наблюдателен и компетентен.

 

 

— Вангеле, лошо ми е. Втриса ме.

— Нищо ти няма.

— Изгорях от огън. Сигурно грип ме е хванал.

— Такова зло като тебе нищо го не хваща. Лягай си там и кротувай. Аз излизам.

— Пак ли при онази парясница? Господ да те убие. Нямащ ни срама от хората, ни жал за мене. Оставяш ме всяка вечер — трудна жена, и бягаш да мърсуваш…

— Мълчи. Ти ли ще ми дириш сметка?

Вратата се тръшка. Лесничеят Вангел отново оставя бременната си жена, за да отиде при любовницата си.

Янка стене и проклина.

В това време съпругът й е при своята любовница. Шептят:

— Обичам те! С теб ми е много хубаво.

— И на мене.

— Искаш ли да живеем заедно?

— Как? Невъзможно е — сякаш не знаеш, че съм женен. А и очаквам дете.

— Дете… Да не мислиш, че е от тебе? Не помниш ли как зоотехничето се увърташе край нея?…

— Глупости. Не вярвам — те само служебно…

— Кьорав си ти. То си беше толкова ясно…

Повече не разговарят. Отново се прегръщат. Вангел пресушава бутилката с ракията. В замътеното му съзнание припламват, раздухвани от любовницата му, всеизгарящите огънчета на дивата ревност. Разделят се.

На изпроводяк жената пак шепти:

— Обичам те! Кога ще станеш мой, само мой? Да се съберем, да бъдем заедно. Ние сме родени един за друг, не го ли разбра?

С пламнала глава лесничеят се прибира в къщи. Вече е решил окончателно: не може да живее повече с тази жена. Тя очаква дете, което „може би“ не е от него… И, най-важното, тя е „пречка“ за любовта му към другата, „истинската любима“. Не може, не иска да бъде нито миг повече с Янка!…

— Вангеле, изгарям. Дай ми някакво лекарство за температурата — охка жената, та поне чрез болестта си да предизвика у него милост, съчувствие, топлинка.

— Ще ти дам, ще ти дам — обещава лесничеят.

Рови в шкафа. Пръстите му разбишкват кутийките с аналгин, ацетизал, хинин. И сграбчват бурканчето със стрихнин, предназначен за вълчите примамки…

Не трае повече от няколко секунди колебанието. Още е топъл от ласките на онази, другата, още звучат в ушите му змийските й думи: „Детето не е от тебе. Искам да заживеем заедно?“… Люшкат го и вълните на ракията. И го подема въртопът на злодеите: дълбок, вихрен. Отнася го.

Към моралното и човешкото падение.

Лъжичката с белия прашец е поднесена пред устата на бременната съпруга:

— Пий! — изрича най-долните думи в живота си Вангел.

Янка преглъща с усилие:

— Уу, то много горчиво бе, мъжо.

— Горчиво, я. Нали знаеш, че хининът горчи. Пий докрай, де!

Много добре знае що за „хинин“ е това — сума ти вълци и лисици е изтровил посредством примамки, наръсени със стрихнин. Отровата е сигурна…

15 минути по-късно Янка започва да трепери още по-силно. Изведнъж тялото й се изпъва в силен гърч, челюстите й се стягат. Дишането спира, лицето посинява. Смъртта милостиво настъпва, за да избави бременната жена от мъките.

За зла врага на Вангел, в този момент в къщата влиза селският фелдшер — той е дошъл да види диспансеризираната бъдеща родилка, майка й му е казала, че има температура. Вижда я — само че застинала… И веднага звъни до милицията: в селото загадъчно е починала бременна жена!

Оперативната група пристига след 30-ина минути — селото е съвсем близо до окръжния град. Съдебният лекар не може да повярва: нима е починала само преди час? Но трупното вкочанясване е много силно. И толкова бързо е настъпило…

Дали не се касае за стрихниново отравяне? Това отровно вещество действа предимно на централната нервна система, причинява болезнена, мъчителна смърт, бързо и силно трупно вкочанясване. И може да бъде открито чрез химическо изследване…

Вангел е задържан. Протестира, „негодува“. Отрича своето деяние дори и когато му показват бурканчето със стрихнин, намерено в сметището, където го е заровил веднага след престъплението.

Докато му покажат и данните от лабораторния анализ…

 

 

С колегата по служба делим не само производствени или ведомствени задължения и проблеми. Често той е и наш приятел, верен другар. Ще ни заеме пари, ще ни смени на дежурство, с него ще споделим лични болки, душевни терзания, мечти.

Точно такива колеги са шофьорите на тежкотонажната ифа Пандо и Тома. Неразделни. Казват им „червено и черно“, заради цвета на косите. И затова че работят и живеят при пълно разбирателство.

До момента, в който Пандо установява, че Тома го мами. Източва десетки литри от горивото и го продава на граждани, шмекерува и с боновете, скришом прави черни курсове. Разгневен, му поисква обяснение. И преди да го получи, подкрепя въпроса си с юмрук.

Разправията става насред пустото поле, привечер, до спрелия камион. Тома изплюва кръв, изохква. Едрият Пандо повторно замахва с пестник, иска да правораздава посвоему, по този начин да излее възмущението си от безспорната непочтеност на своя колега. Дребничък, пъргав, измамникът отбягва удара, шмугва се в кабината, понечва да потегли и да изостави човека, когото така безсрамно е ограбвал. Пандо кипва още повече. Успява да го настигне, хваща го за краката и започва да го тегли навън. От уплаха крадецът го сритва в слабините. Тогава Пандо докопва някакъв лост и е все сила го стоварва върху главата му… Тома изохква, свлича се с подкосени крака от кабината на шосето. От дълбоката рана на темето плисна кръв. Дребничкото тяло омеква за секунди…

След малко ифата потегля. Стиснал здраво волана, разпилял блуждаещ поглед и лепкави от пот коси, неволният убиец шофира като насън. До него, в кабината, лежи доскорошният му приятел и колега. Бездиханен…

Изминава може би 100 километра. Загубва представа за времето. Чудно е как не катастрофира — кара камиона с бясна скорост, изпреварва на завоите, не спазва предимство, пътни знаци, правилник… Не знае къде отива — само да е по-далеч от мястото на престъплението. Оплаква колегата си на глас, проклина себе си. Ала всичко вече е свършено — никой не може да възкреси мъртвия.

По пътя, докато върти волана, Пандо си мисли какво ли не. Припомня си хубави моменти от съвместната им работа. Вижда сякаш пред очите си съпругата му, децата му. Те винаги са се радвали, когато им отива на гости, а — ето — той ги е направил сираци… Зарича се: ще издържа момчетата на Тома, докато се изучат и стъпят на краката си. Ще работи двойно, ала ще печели достатъчно, за да има и за двете семейства, за да заглуши гласа на съвестта си. В този момент Пандо е готов всичко да направи, само да остане престъплението му неразкрито. Без да проумее, че тези благородни намерения за бъдеще, изпълнено с къртовски труд в изкупление на греха, ще се изпарят още след първото преспиване в меката постеля. Опомня се някъде около полунощ. И започва по-трезво да обмисля обстановката и положението, в което е изпаднал. Убитият — убит. Сега трябва да се спасява живият… Защо да страдат две семейства без бащи — единият в гроба, другият — в затвора?

Първоначално му хрумва идеята да отиде до най-близката болница и да излъже дежурния лекар, че колегата му се е наранил неволно. Веднага отхвърля намерението — кой ще му повярва? Раната зее на темето, може ли човек сам да стовари лост с такава сила върху себе си, и то отзад? После решава да се самоубие… Накрая отново надделява най-силният човешки и изобщо животински инстинкт — за самосъхранение: да прикрие престъплението си. Но как, как?

Някъде наблизо в тъмата изсвирва влак. И Пандо тръгва към второто си злодеяние тази вечер. Сега — предумишлено. Вече е решил, не мисли за нищо друго, освен за собственото си спасение. Трябва на всяка цена да избегне суровото наказание, което го очаква след убийството.

И подкарва камиона към посоката на локомотивния писък. Лесно намира железопътната линия. Спира. Свлича вече вдървения труп. Захвърля го върху релсите. И веднага дава газ — назад, по-бързо назад.

След два часа вече си е в къщи. Старателно избърсва петната кръв в кабината. Сутринта отива на работа, взема товарителницата и потегля да изпълнява трудовите си норми. Сам. И с душа опустошена, пламнала от съмнения, страх и взривена съвест.

В същото време започват работа съдебните лекари… „В ход“ влизат наблюдателността, познанията по морфология, опитът.

Не е лесно да идентифицират трупа, премазан от влака. Костите са натрошени, тялото — смляно, главата — отрязана точно през шията от тежките безпощадни колела. „Нещастен случай“ — би било най-лесно да се отбележи в аутопсионния протокол. Но от зорките очи не убягва раната на темето. Не може да се приеме, че тя е причинена от влака — ограничеността, характерните й ръбове, тясната вдлъбнатина издават директния удар с тънък, дълъг, най-вероятно железен лост.

„Убийство. Последвано от инсцениране на нещастен случай“ — е категоричното заключение на съдебния лекар.

Колегите на Тома от автобазата дават показанията си. Всички са видели как той, заедно с Пандо, излезли във фаталната вечер с ифата.

Пандо не мълчи дълго. Разказва всичко. Принуден бил да удари Тома в самоотбрана. После, естествено, се уплашил и решил да прикрие деянието. Кой иска да бъде съден?

Човешкият разсъдък не е съумял да спре тежкия пестник. Защото — макар и за броени мигове — е бил помрачен. От негодуванието и гнева. От разочарованието и погазената вяра. От потъпканото другарство и низвергнатата колегиалност.

Главният въпрос избухва от само себе си: а има ли, всъщност, помрачен разсъдък? Подобно понятие е нереално. Разсъдъкът може да бъде само здрав, неповлиян от външни дразнители, винаги ясен, трезв, непоклатим. Иначе няма да е човешки разсъдък единственият в природата.

 

 

Тя стои изложена в музея на софийската Катедра по съдебна медицина: съвършено запазена мумия на сравнително млада жена. Черна, твърда като мушама кожа е прилепнала о костите. На шийните прешлени още стои коланът, с който е била удушена… Намерили са я синовете й, когато разрушавали старата бащина къща, за да построят нова на нейното място. И макар да са виждали майка си само като деца, веднага са я познали — нищо, че тя вече представлява изсушен скелет, грозна и ужасяваща мумия.

Под пруста лежала, на две педи под дюшемето. Хоросанът ли я е запазил от разлагане, рехавата пръст ли, или проветрението през процепите на дъските? Това няма значение. Но кой я е убил така мъчително?

Ясно кой — баща им. Но той бил вече в гроба. Починал 10 години след неразгаданото до момента нейно изчезване. Припомнили си как биел с длани очите си, как ридал заедно с тях: къде е майка ви, добрата ми жена?… Припомнили си също как приживе я е тормозел, непрекъснато обвинявайки я във всички възможни грехове на земята. И още: че не е страдал твърде дълго — наскоро след „безследното изчезване“ се оженил повторно…

Не било трудно да си спомнят какво е вършил, как се е държал баща им, убиецът на майка им. Груб, необщителен и мълчалив по природа, той не общувал с хората. Обичал ракията. Но — чак сега се сетили и си го обяснили защо е било така: винаги, когато влизал пийнал в къщи, правел странно широка крачка… Сякаш на прага горял огън. Или по-точно — под прага…

Алкохолът по принцип освобождава задръжките. В случая е разбуждал кървавата гузна съвест. Сепвала се е душата на престъпника. И стъпалото, увиснало над прага, се вдигало нагоре, протягало се напред — колкото може по-високо и по-далече.

Не убийството, не последвалото чудовищно заравяне на трупа под пруста, а стъпването върху костите на жената и майката на децата му е представлявало всъщност най-голямата мъка на злодея. И най-суровото му наказание. Той е съзнавал това, макар и пийнал. И с ефимерната надежда, че така ще успокои поне за миг гърчавата си душа, се е опитвал да прекрачи трупа, който закопал под пруста на къщата. Стъпването върху него фактически било стъпване върху окървавената му съвест, върху черната му душа. Но широката крачка едва ли е облекчавала нейните спазми.

Навярно подобни терзания и психични смущения чувстват и други злодеи, умъртвили най-скъпите, най-близките си хора.

За такива престъпници няма прошка дори и от собствената им съвест…