Павло Загребелни
Роксолана (43)

МУСТАФА

Смъртта прибра братята му. Беше най-младият от синовете на Махидевран, а стана най-големият. Но тогава беше още твърде малък, за да се радва, както не изпита нито страх, нито печал, когато изгониха майка му от Топкапъ. Незнанието го спаси от отчаянието, което можеше неминуемо да настъпи след време.

Когато камилата въздиша, камилчето цвили. Махидевран не скриваше от сина си ненавистта си към султана и Мустафа, едва стъпил на крака, вече знаеше: султанът не е такъв, какъвто трябва да бъде. Истински султан ще бъде само той. Не криеше от никого това и с удоволствие повтаряше думите, за които всеки друг би бил удушен без съд, но нали беше султански син и то най-големият! Никой не смееше да го докосне, към думите на детето се отнасяха снизходително, смееха се или се престорваха, че не ги чуват. Понеже виновен можеше да стане не онзи, който говори, а онзи, който слуша.

Възпитател за Мустафа избра валиде ханъм. Не взе нито улема, нито мъдрец, нито някой юнак или велможа, а стария еничарски ага Керим, за който целият свят беше съсредоточен в еничарските казарми, а цялата мъдрост — в майсторлъка да въртиш сабята. Керим ага започна да води малкия Мустафа при своите предишни братя и тези жестоки люде, които не знаеха ни семейство, ни деца, приеха шехзадето като свой син и може да се каже дори обикнаха това знатно момче, ако думата „обич“ беше позната на закоравелите им от убийства души.

Така Мустафа израсна сред еничарите. Сам беше като еничарин и същевременно като малък падишах. Овладя цялото жестоко майсторство на еничарите да водят война, но те го пазеха от своята мръсотия. Само простите хора са способни на такова нещо. И когато се разбунтуваха срещу султана и неговите любимци — Ибрахим и Роксолана, — никой не спомена името на Мустафа, макар то да беше на всички в ума: бояха се да не би дори с дума да навлекат опасност върху своя любимец, искаха да го запазят от всички злини, понеже вече го виждаха скоро като свой султан. А валиде Хафса, когато подстрекаваше еничарите към кървавия метеж, също мълчеше за Мустафа, понеже искаше и занапред да вижда Сюлейман на трона, само че отстранил Роксолана и затвърдил своята власт. Всеки се грижеше за своето — и Мустафа отново се оказа между съперници, трябваше да стои, да чака и да гледа. Така минаваше животът му.

Когато накрая валиде ханъм, умирайки, все пак накара Сюлейман да се закълне, че ще изпрати Мустафа за наместник в Маниса, където сам някога очакваше престола, и Махидевран с единствения си син най-сетне напусна жалкия стар дворец и се озова сред богатствата и разкоша, тя вече нямаше никакви съмнения, че до нея е истинският и единствен наследник на султанския трон.

Шестнадесетгодишният Мустафа притежаваше вече всичко за един истински мъж. Беше разбрал и научил всичко, имаше прекрасно, съвършено тяло и точен ум, който се проявяваше в още по-точно изразяване. Извънредно мъжествен и умерено женствен, той повличаше след себе си всички като река и ги носеше неудържимо и своеволно. Поразяваше всички с величието си, което бе придобил не по рождение и наследство, а благодарение на собствените си способности, сочещи, че го е избрал сам аллах. Единственият връх, на който още не беше стъпил, бе султанската власт, но той стоеше пред нея с гордо вдигната глава, не като унижен молител, а като законен наследник — или ще я получи, или ще загине. Обичаше да повтаря думите на римлянина Помпей: трябва да се побеждава, а не да се живее! Казваше го често и с удоволствие, сякаш знаеше, че смъртта е предназначена за другите, а не за него, споделяше мнението, че смъртта, както и всичко друго на света, трябва да се заслужи.

Сюлейман не приличаше на предишните султани, които се разправяха еднакво жестоко с враговете и с приближените си. Той не уби нито един от великите везири, а просто ги освободи като Пири Мехмед или ги премести от столицата като Лютфи паша и стария евнух Сюлейман. При този султан нямаше тайни убийства в харемите. Дори еничарския метеж Сюлейман не потуши с много кръв, а купи покорството със злато. Същевременно никой друг от султаните не е унищожавал толкова неверници, както Сюлейман. Той изграждаше живота си от чужди смърти. И колкото повече бяха те, толкова по-разкошно израстваше дървото на неговия живот, и самият султан навсякъде бе наричан Великолепни.

Мустафа се стремеше да се сравнява със султана по великолепие, та дори и да го превъзхожда и ако ли не по външно великолепие, за което нямаше такива възможности като Сюлейман, то по поведение, начин на мислене и чувства.

В Маниса имаше за тържествени случаи златен кафтан като на Мехмед Фатих, а дрехите, които носеше, бяха от коприни, тъкани в Бурса, Маниса, Анкара и Диарбекир.

Всичко трябваше да служи за неговото великолепие и величие. Облеклото, осанката, думите, постъпките. Главата си Мустафа държеше като скъпоценен съд и я обръщаше към събеседника си като небесен дар. Създаваше се впечатление, сякаш само край него можеше да има истински живот, а далеч от него бе скука, безсмислено и нищожно съществувание. Подражавайки на султан Селим, който обичаше зелените камъни, носеше на ръката си пръстен с голям диамант с цвят на морска трева. Знаеше само едно: да се издигне над света чрез могъщество. Стремеше се към великолепие, слава и власт, предприемаше и най-отчаяния риск, вярвайки в любовта на еничарите към него, в преклонението им, прославянето и обожаването. С лекота обещаваше на всички свои привърженици власт и добруване, без да го е грижа за последствията. Навярно би станал втори Искендер, само да му дадяха трона. Не бе скъп и на думи, понеже засега имаше само думи, а това, че не разполагаше с повече, бе вина на султан Сюлейман.

В държавата трябва да разпорежда само един, понеже несъгласието в мислите би нарушило реда. Но за запазване на реда са нужни мнозина. Властелините трябва да създават законите и наредбите, а хората — да ги спазват, понеже хората са по-умни и постоянни в обичаите, отколкото един човек. Султан Сюлейман е твърде дребнав в управлението. Решава всичко сам и не вярва никому, затова всеки ден се измислят нови и нови закони, за да се вържат на всички ръцете, та никой да не може да мръдне и да гъкне. Муста-фа не знаеше какъв султан ще бъде той самият. Знаеше само, че Сюлейман не е такъв, какъвто трябва, и неуморно повтаряше това, а слушатели никога не му липсваха. Самият Ибрахим, който беше стигнал дори дотам, че пренебрегваше Сюлейман, беше очарован от Мустафа и от последния си поход изпращаше на шехзадето в Маниса писма с уверения в преданост, като че ли той бе вече султан. Узна ли някога за тези писма Сюлейман и заловиха ли неговите улаци отговорите, които Мустафа изпращаше на Ибрахим в Халем и Багдад — това никой никога нямаше да разбере, всичко беше умряло заедно с Ибрахим, но върху султанския син не падна и сянка от подозрение.

Не се отрази на положението на Мустафа и неочакваната смърт на валиде Хафса, за която с такава скръб му писа великият мюфтия Кемал пашазаде. Не след дълго умря и самият Кемал пашазаде и като че ли умряха всички, които се грижеха за съдбата на Мустафа, но животът на шехзадето не ставаше с нищо по-лош, той имаше както и преди възможност да усъвършенствува тялото и духа си за височайшата власт и единственото, от което можеше да се оплаче, беше, че моментът на възкачването му на трона кой знае защо се бави.

Свикнал да остава ненаказан, Мустафа започна да разпраща на санджакбейовете тайни послания, вярвайки, че когато слънцето залязва, хората извръщат от него очи и отправят поглед натам, откъдето трябва да се появи новото слънце. Над Сюлейман вече се спускаше здрач, а тридесетгодишният Мустафа трябваше да изгрее като пълна луна, като младо утринно слънце!

Но нечия невидима ръка беше заловила всички писма на шехзадето и ги беше поднесла пред очите на султана, и Мустафа с пищния си двор, с остарялата, но изпълнена с надежди да се върне в Топкапъ майка Махидевран се озова в далечната Амасия. Там за първи път прозвуча името на султанския дамат Рустем, но то се откъсна от изпепелените от ненавист уста на Махидевран, та Мустафа не се унижи да слезе от своята висота до низостта на коварството. Утешаваше се с това, че в Амасия се беше родил неговият страшен дядо султан Селим. Мустафа видя добър знак и в това, че султанът постави недалеч от него най-младия си син Джихангир. Някога султан Баязид също беше поставил тук своя син Селим и внука си Сюлейман — и какво излезе? Властта се оказа в ръцете на по-големия от тях — Селим, а старият султан умря от отчаянието, предизвикано от измамата на сина.

Като изчака Сюлейман да се върне в Стамбул, Мустафа покани Джихангир в Амасия. Махидевран във всичко подозираше коварни стъпки на омразната Хурем. Нали тя беше жена, която можеше да излезе суха от водата. Черкезката смяташе и Джихангир за шпионин на своята майка, но когато й разказаха за този син от неправедното ложе, дори и тя се успокои.

Джихангир въпреки своите деветнадесет години приличаше на момченце — хилав, приведен, с оловно лице, с болезнени, умолително разтворени очи, сякаш искаше чрез тях да предаде на света страданията си. Късен плод на мрачното Сюлейманово любостра-стие, последен отблясък на изглеждащата неизчерпаема жизненост на омразната на всички честни мюсюлмани славянка, Джихангир сякаш бе събрал в слабото си тяло цялата злоба и цялата омраза, която прииждаше отвсякъде към Топкапъ, растеше без любов, изоставен, обречен на гибел още от рождение, понеже беше последен, а над него се извисяваха по-големите братя — силни, достойни, доблестни, истински наследници.

Никой не обръщаше внимание на Джихангир и забравен от всички, той се потопи в книгите и мъдрословието, мъчеше се да проникне в скритата същност на древните поети. Често биваше отчаян, че няма с кого да сподели нито съмненията си, нито знанията, нито предположенията. Майката, макар да изглеждаше, че трябва да вложи цялата си любов и всичките си грижи в своя най-малък и освен това най-слаб син, се отдалечаваше все повече от Джихангир, затваряйки се в своята тайнственост и недостъпност. Родните му братя го пренебрегваха навярно поради това, че беше обречен в жестоката борба за трона. Защо бе дошъл на света? Кому бе потребен?

Затова колко голямо бе вълнението на Джихангир, когато в Трабзон, мястото на неговото вечно изгнание, както той смяташе, дойдоха пратеници от шехзаде Мустафа с покана да посети Амасия. Джихангир потрепери дори от самото име Амасия. Познаваше този град дори и без да го е виждал някога. Той беше пред очите му на високото възвишение, обграден от пет реда стени. Прочутите пещери на Амасия, в които бяха живели още християнски угодници, а после мюсюлмански дервиши. Около града — черничеви градини, а в града безброй медресета с хиляди софти. В Амасия някога бе живял синът на султан Баязид — Коркуд, поет, мъдрец, дори по нещо приличен на него, Джихангир. При Коркуд там се бе прославила великата поетеса на османския народ Михри Хатун, или както тук я наричаха, Михр ун Ниса — Слънцето сред жените.

Мустафа се яви пред жалкия Джихангир като един древен бог — великолепен, блестящ, обкръжен от също такива блестящи хора, които трудно можеха да бъдат приети за подчинени, а по-скоро за приятели на шехзадето. И веднага щом седнаха на килима на гостоприемството, Мустафа каза на Джихангир:

— Надявам се да станем истински приятели, понеже сме равнодушни един към друг и никой не чака нищо от другия, а всеки чака своя час.

Каза го със спокойна увереност, сякаш отдавна бе забравил, че тъкмо на него бе отредена най-висока съдба.

Мустафа беше изпълнен от възторг към самия себе си, но тъкмо това най-много хареса на Джихангир, който беше свикнал изобщо да не забелязва своята личност и не знаеше всъщност жив ли е, или не, съществува ли на света, или изобщо не се е раждал. Той винаги се боеше от самотата и същевременно се стремеше към нея, а около Мустафа кипеше бурен живот, обграждаха го безброй хора и всички бяха влюбени в шехзадето, всички се надпреварваха да спечелят вниманието му, повтаряйки от сутрин до вечер: „Привет на този, който има диамантена душа“, „Нека аллах дари благоденствие на тялото, речта и разума на нашия шехзаде“.

Мустафа смайваше безкрайно Джихангир, а в същото време нямаше нещо, което да смае него самия. Когато Джихангир заговори за книгите, Мустафа се засмя: „Хубавата книга е искрен приятел. Когато ти омръзне, не се сърди като жена. И когато ти й вярваш, не те мами като жена.“ Той повика четци и цялата вечер на двамата шехзаде четоха от „Приказките на четиридесетте везири“ и „Ху-маюннаме“ на Бидпад. Джихангир си спомни за поетите и каза, че той, както и техният дядо султан Селим, е поклонник на великите мюсюлмански мистици Ибн ал Араби и Джеляледин Руми и в същия миг се оказа, че Мустафа е също очарован именно от тези поети и сам е написал вече три дивана със стихове под псевдонима Мух-лиси, тоест Предания. После той попита Джихангир дали е чел вече „Мантиг ат Тахр“ — „Разговорът на птиците“ от Фарид ед-Дин-Атар и прочете откъс от него. Как птиците търсят своя цар и бродят през седем долини и седем морета до планината Каф, която обгражда земята. Не всички издържат трудностите по пътя и накрая остават само тридесет птици. Тогава става ясно, че името на техния цар е Тридесет птици, тоест всеки от тях е цар и всички те взети заедно са цар Симург. Не навежда ли това на някои размисли?

За Джихангир бяха уреждани безкрайни пиршества и тъй като поради слабата си натура той не пиеше вино, а от сладките неща му се повдигаше, Мустафа нареди за укрепване на физиката му да приготвят топчета от счукани конопени листа с мед, даваше му като деликатес препечено и посолено конопено семе и пиеше заедно с него притоплена изворна вода, в която се разтваряха зелени топчета от маков сок.

Джихангир не можеше да познае себе си и тялото си. Досегашното му хилаво тяло си оставаше все същото, но от него вече изчезваше досадното земно притегляне, то ставаше леко, силно и макар над разума да надвисваше и се сгъстяваше някаква плътна тъмна завеса, тялото я пробиваше, оставяйки разума да се блъска от другата страна на завесата и мъчително да размишлява над зададената от Мустафа задача: какво е това тридесет, кой е минал тридесетте и кой ще ги навърши — Мустафа, Селим, Баязид или той, Джихангир?

Така се редяха дните. Султанските пратеници, като не намериха Джихангир в Трабзон, стигнаха чак до Амасия, но младият шехзаде не искаше да вижда никого, не помнеше нищо, забравяше, че е султански син и въобще изглеждаше, че е изпаднал в несвяст и се е превърнал в дим, мъгла и призрачност. Само и само до него да бъде величественият и дълбокомъдър Мустафа, да развлича разума си с бавните беседи с него и да гълта зеленикавите топчета, носещи блаженство.

Дали султанът се обезпокои, като узна за странната, противоестествена привързаност, възникнала внезапно между Мустафа и Джихангир? Или го подтикна султанката Хасеки незабавно да изпрати войска с Рустем по тези места и да повика на поход и Мустафа, за да го откъсне от най-малкия им син? Кой знае? Верен на обичая си, Мустафа не споменаваше нито дума за Хасеки, все едно че тя въобще не съществуваше на света, а за султана понякога проронваше небрежно: „Който е под жена, вече не е мъж.“ Джихангир и чуваше, и не чуваше РЗаШГянЪт [???] опиума, шепнеше стихове от Корана, написани като че ли все за него или за Мустафа: „Вие получихте благата си и им се насладихте, а сега ще бъдете възнаградени с позор, че се превъзнасяхте на земята без право… Наистина, човек е създаден колеблив.“

Не успял още да дойде на себе си, Джихангир отново искаше да потъне в мъглявото състояние, защото нямаше сила и воля да проясни главата си, тъй като отново щеше да се прояви неговата немощ. Стремеше се да потъне така дълбоко в забрава, че да бъде по-ниско от собственото си съзнание, да се провали в пропастта на небитието.

Понякога го преследваха видения, скрити в невероятни маски. Зрението му се възвръщаше, съзнанието му работеше остро, виждаше пред себе си Мустафа и едва ли не със сълзи го молеше:

— Кажи какво ми даваше? С какво ме омая? Защо така услужливо ми откри това кадифено спокойствие, в което потъва духът ми?

По загладеното лице на Мустафа пробягваше конвулсивна усмивка.

— Аз не съм ти давал нищо освен чаша шербет. Може моят двойник да ти е давал.

— Двойник ли? Какъв двойник? Не познавам никого освен тебе.

— Ние така си приличаме, че дори сам не различавам къде съм аз, а къде моят двойник.

— Защо ти е това? — учудваше се Джихангир.

— Всички султани са имали винаги много двойници. За да заблудят хората, а може би и самата смърт. Само аллах знае къде е истинският султан. Може би и ти никога не си виждал султан Сюлейман, а само неговите жалки подобия.

След такива страшни разговори Джихангир и сам вече не знаеше той ли е, или някой друг. Като че ли живееше и не живееше. Сякаш се люлееше на някаква адска люлка между този и другия свят.

Когато след много дни в един кратък миг на прозрение отново видя пред себе си Мустафа и се опита да го заговори за загадката на тридесетте, той се засмя:

— А какво е това?

— Как така! — учуди се Джихангир. — Та нали ти сам ми я зададе.

— А, не съм аз.

— Че кой тогава?

— Шехзаде Мустафа.

— Мустафа? Тогава ти кой си?

— Аз съм неговият двойник. А шехзадето е в Аксарай близо до Коня, стяга войската за поход срещу къзълбашите.

Джихангир уплашено вдигна ръце. Искаше да се прикрие от света, за да не знае нищо, нищо, да потъне в тъмата на сънищата, на неземното блаженство. Под клепачите му отново пламваха слънца, пръскаха се огнени кълба, мятаха се застрашителни тъмни сенки, пустота притискаше ушите му, а тялото му подскачаше от радост, че още съществува. А след това започна да думка тъпан, думкаше дълго и жестоко, сякаш се мъчеше на всяка цена да прогони Джихангир в земята.

Някой се мъчеше грубо и безжалостно да събуди съзнанието му, мореше го с глад, измъчваше го с жажда, не му даваше от успокоителните топчета опиум, засенчваше слънцето и целия свят, упорито повтаряше: „Султанът ви вика при себе си, ваше височество! Негово величество ви чака, мой шехзаде! Благословеният падишах е обезпокоен! Опората на света настоява! Повелителят на трите страни на света се гневи!“

Джихангир се отправи, без сам да знае къде и защо. Караха го нанякъде, даваха му за успокоение това, което искаше настойчиво, обещаваха му нещо. Какво трябваше да намери, да види и да узнае? Не намери нищо. Не го завари. Закъсня безвъзвратно.

Шах Тахмасп беше започнал война срещу султана, за да си върне земите, изгубени преди три години. Когато в Стамбул узнаха за войната, султанът изпрати на Мустафа ферман, заповядайки му да стегне войската в Коня и да даде отпор на шаха, докато дойде от столицата той самият. Това беше вече дванадесетият поход, в който се отправяше Сюлейман. Шестдесетгодишният султан често страдаше от крака, а през последния поход три месеца не можеше нито да ходи, нито да седи на коня, и тогава го носеха на носилка. Когато отиваше в Европа, поне се връщаше същата година, а походите в Азия всеки път се проточваха по две години, понеже пътят беше дълъг, тежък и опасен. Роксолана склони султана да изпрати войската начело с Рустем, а той да остане в Стамбул.

Рустем стигна до Аксарай и спря там да зимува. Наблизо в Коня беше Мустафа със своите еничари и малоазиатски спахии. Рустем беше назначен за сераскер от султана, следователно Мустафа трябваше да се подчинява на главнокомандващия, но шехзадето прояви достойно за султански син упорство и не поиска да се покори на един довчерашен роб и гяурин. Рустем се отнесе твърде спокойно към непокорството на шехзадето, но нали излизаше, че Мустафа вдига ръка и срещу султана! А тъй като султанът беше далече, всичко се стовари върху зет му. Острият език на босненеца не се стърпя да изрече за Мустафа: „Който няма сила да удари камилата, удря седлото.“

Той изпрати ферман на Мустафа как и накъде да върви с войската си, но по някакъв начин ферманът беше прочетен от еничарите и те надигнаха вой: султанският дамат иска да стъпче техния любимец! Викаха, че султанът бил вече стар и недъгав, че костите му обрасли с трева, а от очите му излитали мухи, че в ушите му е заседнала лоша овча болест — какъв султан е! Виж Мустафа — той е истински султан, от бога даден, време е вече Мустафа да заеме трона. Мустафа на трона!

При Рустем дотича изплашеният спахийски ага Шемси Ахмед и разказа всичко, което беше чул в Коня, но великият везир и сега не се разтревожи особено, а само се усмихна:

— Не всяко кръгло нещо е орех.

Знаеше, че никой от шехзадетата не е провъзгласен за престолонаследник. Защо ще се кахъри? А срещу тридесетте хиляди еничари имаше триста хиляди спахии, верни на султана до смърт, понеже не Мустафа, а Сюлейман им беше дал дирлици. А казано е, че брадвата не си отсича сапа. И котката, която изяжда свещите в джамията, ще ослепее.

Ахмед ага освен високото си положение във войската както всички, които се мъчеха да се приближат колкото е възможно повече до Сюлейман, беше и поет. Той написа сатира за Рустем паша, осмиваща дебелата му кожа, която никой стършел не би могъл да пробие, и когато сатирата стигна до великия везир, той не се ядоса на написаното в нея, а на това, че спахийският ага се оказа поет, тоест представител на онова племе, което сераскерът ненавиждаше най-много на света. Закле се да отсече главата на Ахмед ага, щом само му падне в ръцете, и неуспелият поет се завтече към Стамбул при султан Сюлейман.

Той сполучи да се добере до самия падишах и да заяви, че еничарите в табора на шехзадето и в табора на самия сераскер се бунтуват едва ли не всеки ден и наричат Мустафа свой султан, защото падишах Сюлейман бил твърде стар, за да води войската срещу врага. На престола трябвало да седне законният престолонаследник, с което всички били съгласни, а само Рустем паша се противял. Затова трябвало на великия везир да се отсече главата, а старият султан да се изпрати в Димотика на почивка. Шехзаде Мустафа, вместо да усмирява кресльовците, се явява пред тях в златен кафтан, нарича еничарите братя и синове и щедро ги обсипва със злато от султанската хазна, а сам тайно се договаря с шах Тах-масп. Единствен Рустем паша остава верен на престола и вика султана да дойде и вземе войската в своите ръце, докато не е късно.

Колкото по-стар е човек, толкова е по-бавен, но не и в ненавистта. Султанът веднага потегли към Коня. Сбогува се набързо с Роксолана, а тя и не се опита да го възпира, предчувствувайки, че сега трябва нещо да се реши.

Сюлейман взе със себе си синовете Селим и Баязид, а при Джи-хангир бяха пратени гончии, за да дойде и той в султанския лагер. Но гончиите дълго не можеха да намерят най-младия син, после още по-дълго го караха и той закъсня, а освен това беше в такова състояние, че не можеше да разбере къде е и какво става наоколо.

Султанът спря на конак край Актепе близо до град Ерегли точно по есенното равноденствие. Почива две седмици в огромната си копринена шатра, а след това повика при себе си Мустафа. Сюлейман седеше, целият в златно сияние, самичък вътре на трона, в най-отдалеченото място на разделената с тънки муселинови завеси на няколко помещения шатра. Мустафа пристигна на бял кон, облечен само в бяло, сякаш искаше да покаже чистота на намеренията си и незаинтересованост от суетенето около трона. Когато преди срещата със султана си миеше ръцете, пръстенът му със зелен диамант падна и не потъна във водата, а остана на повърхността. Шехзадето реши, че това е предзнаменование: щастието му е достигнало връхната си точка и сега може да настъпи падение.

Но когато вече тръгна за срещата, заграчи врана — и то на изток от него — знак, че желанията ще се сбъднат.

Затова влезе спокойно в султанския шатър, сам, без придружители, понеже и султанът го чакаше без странични свидетели, за да поговорят като баща със син. Мустафа влезе гордо, напето, — висок, плещест, величествен. Мина през преддверието, където нямаше нито една жива душа, и раздипли завесата. Омотавайки се в коварната мека тъкан, пристъпи навътре в шатъра и спря учуден, понеже и тук нямаше никого, само отвсякъде се спускаха муселинени завеси като призрачни мрежи, в които трябваше да попадне нечия заблудена душа. И докато Мустафа стоеше и се учудваше, от безкрайните дипли на меките прозрачни завеси, от най-тъмните ъгли към него се втурнаха огромни черни дилсизи. Шехзадето мигновено извади сабята си и замахна с нея, прогонвайки немите дяволи, и отхвърли двама или трима от раменете си. Едва тогава забеляза в дълбочината на шатъра зад няколко ката прозрачни завеси султана, който сияеше в тъмно злато, застинал неподвижен, сякаш мъртъв.

— Татко, султане, помогнете ми! — извика Мустафа, може би за първи път обръщайки се с молба и то не към кого да е, а към човека, чиято смърт очакваше едва ли не от деня на раждането си, когото презираше и не обичаше. — Ваше вели…

Готов беше да се хвърли под закрилата на султанската ръка, да падне ничком в подножието на трона, на който толкова често виждаше себе си и дори вече не в бляновете си, а почти наяве, но в този момент отзад, зад гърбовете на огромните султански телохранители към Мустафа се прокрадна придворният велможа Зал Мохамед паша и ловко метна на шията на шехзадето тънък копринен шнур, стегна го с всичка сила и султанският син падна на килима.

Сюлейман не помръдна. Гледаше как увиват тялото на Мустафа в килима, как го изнасят от шатрата. След това заповяда да повикат везирите, великия мюфтия и великия нишанджия и каза да се напише ферман за наследника на трона. За наследник се провъзгласяваше най-големият султански син шехзаде Селим.

За избора на наследника Сюлейман нямаше с кого да се посъветва. Хасеки беше далеко, но той и бездруго знаеше мислите й: сърцето я теглеше към Баязид, понеже й напомняше султана, единствения мъж, когото би трябвало да обича. Всъщност нямаше от кого да се избира. Бяха петима сина, останаха двама. Селим имаше предимство по старшинство. Освен това у него имаше и необходимата важност, така да се каже, султанска тежест, а Баязид беше твърде лековат, суетлив, сприхав, подвижен и неукротим. Изглеждаше да е истински воин и външно дори приличаше на своя баща на младини, но не бе наследил от султана дълбоко скритата неподвижност и способността му към упорита размисъл. Който не може да седи на едно място — не може да мисли. Мъдростта е в неподвижността, в умението да се съсредоточиш. Той, Сюлейман, умее да прави това дори по време на поход. Баязид не е способен на това, дори когато се заседява някое време на едно място. У него всичко е разхвърляно: мислите, настроението, интересите. Дори харема си се изхитрява да разхвърли така, че част от одалиските винаги се оказват там, където долита той: ту в Стамбул, ту в Бурса, ту в Коня. Вече беше успял да създаде четири сина с жените си и очакваше май пети в Бурса. Дори и по това като че ли наподобяваше султана, но в същото време се различаваше, защото Сюлейман държеше харема си (докато още го държеше) на едно място и в царствена недостъпност, както подобава за двора на падишаха, а този го разкарва по цялата империя.

Селим не е такъв. Наистина не се вълнува особено от държавните работи, прахосва повече времето си в ловуване и пиянство или чезне в харема, наслаждавайки се на красавиците, но затова пък винаги е на място, не препуска насам-натам и знаеш къде да го намериш, а у него има и вътрешна неподвижност, която е така присърце на Сюлейман. Освен това му бе толкова присърце и неговата външност, с която той като че ли повтаряше лицето, косите и ослепителната кожа на своята неповторима майка.

А властелините винаги са провъзгласявали за наследници онези, които са им били най-мили на сърцето. Така Чингиз хан беше определил за свой наследник Угедей, а Тимур — Улугбек.

Войската узна за смъртта на Мустафа още същата нощ. Над лагера до сутринта ехтяха викове и вой. Еничарите крещяха, че всичко това са интриги на султанския зет, и искаха от султана Рус-темовата глава. Рустем и сега остана верен на мрачния си хумор. „Мишката, родена във воденица, не се бои от шум“ — смееше се той на Дивана, като плюеше под краката си.

Сюлейман познаваше твърде добре своите еничари, за да не удовлетвори изискванията им. Придружаваха го цял живот и му бяха най-верни, но в същото време и най-непокорни, вечно незадоволени, вечно нещо искаха и той всеки път им даваше не това, което искаха, и всеки път ги измамваше, но винаги хитро залъгваше най-буйните ту с внимание, ту с подкуп, ту с обещание. Измами ги и този път. На Дивана отне държавния печат от Рустем паша и заповяда незабавно да се върне в Стамбул, а за велик везир обяви хитрия Ахмед паша, макар всички да мислеха, че този път печатът ще се озове в пазвата на Мехмед Соколлу, който толкова години угаждаше на шехзаде Селим. Но султанът разбираше, че войската няма да приеме вместо жестокия Рустем паша може би още по-бруталния Соколлу. Те можеха да бъдат доволни само от един мек човек, а тъкмо такъв беше Ахмед паша.

След това султанът тръгна към Халеб, където имаше намерение да прекара зимата, та рано напролет да удари шаха на къзъл-башите. Синовете Селим, Баязид и немощният Джихангир вървяха след султана. Харемът на Мустафа и самата Махидевран бяха изведени от Амасия и два месеца пътуваха до Бурса, където главният евнух Ибрахим удуши единствения син на Мустафа седемгодишния Мехмед. Някогашната Владетелка на века, Пролетната роза Махидевран, щеше още дванадесет години да оплаква сина и внука си и да живее съвсем забравена, почти просякиня, но все пак щеше да дочака смъртта на съперницата си и своя враг и това щеше да й бъде утехата.

А Роксолана след време щеше да бъде обвинена за смъртта на Мустафа от хора, които бяха твърде далеч от тези събития, макар те да използваха за обвиненията си само догадки и измислици, стоварвайки върху слабите рамене на тази измъчена жена още и тежестта за смъртта на чуждия син, сякаш душата й не бе разкъсана от смъртта на собствените й синове.

„По степта ще се лутам, като гургулица ще гукам.“