Павло Загребелни
Роксолана (15)

ОСТРОВЪТ

И какво сега? Дяволите вече се вселиха в нея и около нея гъмжеше от тях. Наистина напоследък мируваха, но все едно знаеше: сега е в ръцете им и за нея няма спасение. Отиваше при султана всяка нощ, умираше и се раждаше в неговите обятия, а той, по всичко личеше, виждаше живота само в нейните очи, в нейното лице, в нейното плахо-съблазнително тяло и се учудваше сега безкрайно защо така дълго не е могъл да отгатне (но кой ли би могъл да му подскаже, кой?) причината на душевната си мъка, а още повече се учудваше как е могло отначало да му се стори некрасиво това единствено на света личице с прекрасното, упорито вирнато носле, с очи, които му светеха като звезди в най-непрогледна тъма с чудно сияние, от което би просветнала дори и най-мрачната душа. Наистина красотата е в очите на онзи, който обича.

Султанът отново ставаше султан. Свикваше Дивана, съветваше се с везирите и изпълнявайки задължителния ритуал, се показваше два пъти в седмицата на придворните и посланиците, всеки петък се молеше в джамията „Света София“, сегиз-тогиз яздеше до Атмейдан да стреля със стрели, вглеждаше се в новите строежи в Стамбул, даряваше велможите със златоткани кафтани и земи, наказваше и помилваше и отново и отново се връщаше при своята Хурем, без която не можеше да диша, връщаше се в нощите на нейния глас, нейните песни, нейния смях и нейното тяло, каквото светът още не познаваше. Всеки път ново, непознато, необяснимо и страшно в своята съблазнителност и неизчерпаемост, това тяло лишаваше султана от воля, в него всичко тръпнеше само при едно докосване до Хурем и той с ужас си мислеше, че сутринта трябва да изостави това момиче-жена заради друга една жена — властна и немилосърдна — държавата, а в същото време това беличко момиче ще бъде оставено на преследването, одумваието и клеветите на безжалостния, завистлив харем. Пред очите му непрекъснато беше едно и също: валиде ханъм с тьмните властни устни, злите султански сестри, хищната Махидевран, мързеливите одалиски, дебелите коварни евнуси, мълчаливият главен евнух, безнадеждно раздвоен между султана и неговата майка, а сред всичко това — тя, Хурем, с момчешката фигурка, в която няма като че ли нищо женско, само разкошните коси и твърдите полукълба на гърдите.

Валиде ханъм също виждаше тези гърди и също знаеше, че между тях може добре да легне главата на нейния царствен син и се боеше от това, тъй като се беше убедила вече, че робинята от Украйна е най-опасната съперница не само на всички одалиски, не само на глупавата Махидевран с нейното добре охранено, сладко като халва тяло, а дори и на нея — недостижимата в своето величие и власт повелителка на харема и на своя единствен син. Когато султанът, след като се върна от големия поход печален и мрачен въпреки блестящата победа, го удари на разврат, за да прогони мъката, валиде ханъм се радваше иа този тъмен проблясък на мъжественост у Сюлейман. Когато се увлече по малката украинка-роксоланка, повелителката на харема дори тайно помагаше за това увлечение, надявайки се може би и на попълване на дървото на Османовци, понеже децата на Махидевран се оказаха недълготрайни и още не се знаеше дълго ли ще изкара единственият останал жив неин син и наследник на трона Мустафа. Пък и не биваше могъщият род на Османовци да остава застрашен, като има само един наследник — валиде ханъм знаеше това от собствения си горчив опит: нали двадесет и шест години не знаеше спокойна минута, пазейки живота на своя син, комуто бащата не съумя, не можа или не поиска да даде нито един брат. Валиде ханъм вярваше в духа и силата на степите, на края на които се беше родила самата тя, готова беше да приветствува раждането на син от тази роксоланка, скланяше да я направи и кума хатун, тоест втора жена на султана, но никога първа, баш кадъна, на мястото на Махидевран. Понеже Махидевран беше само едно тяло, тъпо и глупаво, което можеш да тласнеш лесно, накъдето си искаш, а Хурем е разум, непокорен, своеволен като онези безбрежни степи, с които ето вече колко време безнадеждно се бие войнственият народ на самата Хафса. Още когато нямаше нищо, когато Хурем беше безкрайно далеч от царственото внимание на Сюлейман, валиде ханъм, подсъзнателно чувствувайки заплахата, която се криеше в малката украинка, незабележимо, но упорито ръководеше нейното възпитание. Според установения открай време обичай, обитателките на харема ги събираха за цял ден накуп, та да са всички пред очите и да нямат възможност да получат така желаното усамотение, понеже насаме току-виж че намислили нещо греховно, та понякога и лошо, а така — празно-главие, мързел, преяждане, перчене и показване на телесните прелести и в същото време ревниво следене и взаимно дебнене, подхранвано от неизчерпаемите източници на завистта, този най-страшен човешки порок. Хурем, като че ли подчинявайки се на въведения ред, охотно пееше и се смееше сред шумната тълпа на одалиските и в същото време все гледаше да се откъсне от тях, когато й омръзваха с празнотата си, извоюваше си всяка свободна минутка, използвайки я за обогатяване на своя ум. Другите се тъпчеха с ядене, спяха, мислеха само за скъпоценности, премени и украшения и веднага се залавяха за всичко, с което можеха да направят телата си по-съблазнителни, а тази с почти момчешкото тяло, с дъха на дивите степи в чудните златни коси, се грижеше само за ума си, изграждаше го като мост, по който може да се премине и най-широката река, като небесен свод, под който гласът лети до ушите на самия аллах. За харема такава робиня беше опасна. Затова валиде ханъм прикрепи към Хурем една стара мъдра туркиня, която да научи малката украинка на просторечен турски език, на груби песни и на всичко онова, което беше така далечно и едва ли не противно на султан Сюлейман, възпитан в духа на изисканата персийска поезия и арабското мъдрословие. Валиде ханъм отнапред се досещаше как тези простонародни песнички, предадени на Хурем от добрата уста хатун, ще подразнят изтънчения слух на повелителя, който още от детството си пишеше назире — подражания — на блестящите касиди^[1] и газели на Ахмед Паша, великия поет, съумял да стане любимец на двама могъщи султани — на Мехмед Завоевателя и на Баязид Справедливия. Но всичките й хитрости не доведоха до нищо. Малката роксоланка плени султана неизвестно с какво. Една нощ и дори десет нощи със султана — в това още нямаше нищо застрашително, всички очакваха края и валиде ханъм вярваше, че все пак малката робиня ще омръзне на Сюлейман с нейните песнички, еднакво варварски и на нейния неразбираем език, и на просто-рсчния турски. Валиде ханъм твърдо вярваше още, че постната плът на неопитната в любовните развлечения украинка няма да достави наслада на султана и той неминуемо ще се върне към своята сладка Махидевран или към другите пищни одалиски. Нали и най-дълбокият кладенец се изчерпва. Не се ли изчерпа и нейното собствено тяло така, че султан Селим завинаги се отчужди от нея веднага след като тя му подари син и дъщеря?

Така разсъждаваше мъдрата валиде ханъм, като наблюдаваше спокойно временното увлечение на своя син по малката украинка. Но нейната мъдрост претърпя страшен и непредвиден удар. Спокойствието изчезна като дим от степен огън. Нейният велик син с чувствителната душа, с ненадминатата мъдрост, с непреклонната воля беше сломен като тънка тръстика от буря, беше победен от коварство, което превъзхождаше всяка мъдрост, беше хвърлен в унижението на долна страст, която не щади у мъжа нито неговата изисканост, нито блясъка, нито обичайната порядъчност. Малката Хурем се извисяваше над харема, над валиде ханъм, над самия султан, над цялата империя и никой още не разбираше това, освен мъдрата валиде ханъм, никой не можеше да помогне и да отвори очите на султана, да му покаже опасността и да го посъветва как да се спаси.

Валиде ханъм повика Махидевран, която не беше на себе си от мъка след смъртта на трите си деца, и спокойно й съобщи какво става в харема. С това тя още повече ускори неизбежната победа на Хурем.

Падането на Махидевран беше ужасяващо. Султанът забрави за любовта си към нея, забрави за децата, които тя му даряваше с такава щедрост, не искаше да си спомня, че тя е султанка, майка на малкия шехзаде Мустафа, единствения наследник на неговия престол. Той прогони Махидевран от очите си като най-презряна робиня, не искаше да я вижда не само в спалнята си, но и в харема, та дори и в Стамбул: Махидевран беше откъсната от сина, откарана на остров Мармара в Мраморно море, в стария летен сарай, заточена завинаги и обречена на самота. А нейните покои, най-големите в харема, с три прозореца, с мраморен водоскок по средата, със скъпи килими, бяха дадени на малката Хурем, без да се иска нито съгласието, нито съветът на валиде ханъм, а освен това на Хурем предадоха и всички предишни прислужници на Махидевран, като че ли тази роксоланка с нейното безполезно тяло беше станала вече султанка и беше дала нов подраст на всемогъщия род на падишаха.

Валиде ханъм искаше да се добере до султана — той не я приемаше. Тя измъчваше с отчаянието си скъпия на думи главен евнух, а черният евнух спокойно ломотеше: „Не бива да се пъха пръст в колелото на съдбата.“ Хурем все пак оставаше във властта на валиде ханъм. Нощите принадлежаха на султана, дните — на повелителката на харема. Тя викаше Хурем в своите покои, седеше, потънала в скъпи кожи върху белите килими, опитваше се да узнае с какви чалъми малката украинка е завладяла нейния син, а момичето безгрижно се смееше: „Какви чалъми?“ „Кой го е завладял?“ „Какво приказвате, ваше величество?“ Валиде ханъм я държеше при себе си с часове, гощаваше я със сладки неща, поръчваше да донесат книги, за да четат заедно с Хурем, искаше да проникне ако не в душата, поне в частица от това чуждо тяло: какво харесва, какво обича — топло, гальовно докосване, красиво облекло, бои ли се от студ, свива ли се от вятър, трепва ли от вик или скърцане на врата и рева на дивите зверове в подземията на сарая.

А Хурем, като се смееше и се бранеше от натрапничеството на валиде ханъм, изпречваше пред себе си непробивната завеса на безгрижието, избавяше се от любопитството на Хафса с песни и песнички, беше неуловима като дух, непристъпна като скалист остров сред разбунтувало се море. Като че ли тази шестнадесетгодишна девойка отдавна беше открила мъдростта на човешката непристъпност, благодарение на която всеки може да живее на света, запазвайки собствената си личност. Ние съществуваме дотогава, докато, приобщавайки се към всичко, което ни обкръжава, в същото време сме отделени от него с обвивката на своето тяло, със своя дух и неповторимостта си. В това момиче неудържимият смях криеше горчиво презрение към всичко. Ах, ако можеше да види това нейният заслепен син! Въздъхвайки незабележимо, валиде ханъм пускаше Хурем. „Върви, върви, момиче. Приготви се както подобава за нощта. Денят принадлежи на мъжете. А на жените принадлежи нощта. Помни това.“

Хурем си отиваше от валиде ханъм, за да се скрие в разкошното си жилище и да се наплаче до насита преди настъпването на нощта. Плачеше така, че никой да не я види, да не й почервенеят очите и дори сълзите й да не бликат от очите. О, проклета земя, където не ти дават дори да си поплачеш човешки: вездесъщите очи ще я забележат, ще я съгледат, ще донесат на султана и той ще я прогони от себе си, защото за утеха тя му е нужна смееща се, а не разплакана, скръбта и мъката той оставяше зад прага на спалнята, а тук искаше да има само радостно безгрижие и онова веселие на духа, което възнася дори и най-обикновените хора до висотата на безсмъртните богове.

А в Хурем, зад привидната безгрижност, мъката бушуваше все по-силно, макар че душата й, почти умряла по робските пазарища, постепенно се съживяваше, прогонвайки от себе си призрака на смъртта, и се връщаше към живота, към онзи истински и голям живот, в който на човека са му нужни отечество, свобода и песни. Като загуби отечеството си, можеше ли да го замени дори с тази необхватна империя, простряла се върху цели три материка? Отнеха й свободата — ще може ли могъщият султан да й върне този божи дар? С нея оставаше само песента, в нея беше спасението и песента й стана оръжие и средство за избавление, стъпала за спасение по онази стълба, която съединява земята и небето, волята и неволята, битието и небитието.

Съществуваше също и плътта, но за нея Хурем не мислеше и не се грижеше, като че ли дори не забелязваше тялото си и неговото унижение. Защото колкото повече беше унижавана нейната плът, толкова по-нависоко се стремеше и се извисяваше нейният дух. Жената умее да се разделя на дух и плът — това е нейното предимство пред мъжа и всичко живо.

Нощите минаваха една след друга. Влажният вятър от Дарданелите, от голите брегове на Азия се сменяше със северен вятър, който очистваше въздуха на Стамбул, прогонваше смрадта от нечистотиите и застоялата вода край пристанищата. Сивите гъски крещяха във високите тъмни небеса като нестихващата болка и отчаянието на Хурем — тя искаше ден, а трябваше да живее само нощем, надявайки се на освобождение от унижението, потиснатостта и безполезността.

Беше от хората, които цял живот вървят след слънчевия лъч, по белия ден и по белия свят и може би те са повече на земята, но има и такива, които вървят по тясна лунна пътечка, сред мрак, тъма и тайнства, омагьосани от сребристото сияние, влудени от небесния блясък, този блясък е в очите им, а в душите им е тъма и мрак. Султанът беше от тези хора и тя стана негова жертва. Колко години през детството бе слушала със сълзи на вълнение в очите бащината проповед в църквата „Свети дух“, с каква наслада плачеше някога при думите на евангелиста Матей: „А аз ви казвам: обичайте вашите врагове, благославяйте проклинащите ви, благо-творете ненавиждащите ви и се молете за тези, които ви обиждат и гонят.“

И ето тя обикна своя враг!

Непосилната мъка и безнадеждността прекършват завинаги едни, а за други неочаквано стават път към висините на духа. Когато Хурем се убеди, че хората и бог са я изоставили, че светът я хвърля на произвола на съдбата и тя е предоставена само на собствените си сили, неочаквано за нея самата у нея се разкриха такива непознати възможности на ума и такава твърдост на духа, че дори сама се изплаши. Може би с това уплаши и своите харемни пазачи, и самата валиде ханъм, но затова пък учуди и възхити султана така, че той не можеше да престане да съзерцава тази удивителна девойка, в която се криеха толкова изненади, толкова богати знания и дарби!

През тези два месеца на влажната стамбулска зима, двата месеца, през които бяха неразделни, Хурем беше още и ученичка на султана. С безкрайна настойчивост Сюлейман отучваше Хурем от грубите песнички, като я въвеждаше грижливо в храма на истински възвишената поезия, където владееше дух на изтънченост, където от простонародния груб турски език беше останал само един спомагателен глагол, затова пък господствуваха персийски и арабски думи, където, ако знаеш скрития поетичен ключ, цели строфи на газелите можеха да се четат последователно ту по персийски, ту по арабски, ту по турски. Той й четеше газели на Ахмед Паша и Иса Неджати, четеше й знаменитата „Мюреба“ на Иса Месихи и тя мигновено схващаше не само смисъла, но и тънкостите на поезията. Паметта й беше силна като глициния, Хурем можеше да повтаря цели газели след Сюлейман, а случваше се след няколко дена, когато той вече беше забравил какво й е чел, тя изведнъж да си спомни от Ахмед Паша: „Ела, но да не попаднеш в шатъра на съперника, защото знаеш нали, че там, където има куче, и ангел не може да мине, приятелю мой…“ Или пък мило преиначаваше стиховете на Джеляледин Руми:

Ако си спомням за някого, то само за тебе.

Ако разтварям уста, то само за да разкажа за тебе.

Ако ми е добре, то причината си само ти.

Ако поискам да изхитрувам, то какво да се прави — и на това ме научи ти.

Малката гяурка, която упорито не сваляше от шията си кръстчето (на султана му харесваше това упорство), се осмели дори да започне богословски спор със своя повелител.

— Ваше величество наслаждава слуха ми с прекрасна поезия — казваше тя — и още ваше величество разказва на своята робиня колко великодушни са били султаните към поетите, милвайки и щедро обсипвайки с награди дори най-лекомислените от тях? И за какво толкоз? За думи, само за думи. А между другото самият пророк е ненавиждал поетите, за което е казано в Корана: „Те изливат онова, което са дочули, но повечето от тях са лъжци. И подир поетите вървят заблудените. Не виждаш ли, че те бродят по всички долини и че говорят онова, което не вършат…“ Как да се свърже това и може ли въобще да се свърже?

— Ох, малка гяурко — снизходително въздишаше султанът, галейки я по бузата, — ти още не познаваш Хадиса^[2], който предава думите на пророка: „Защо ли онези, които защитават аллаховия пратеник с оръжие в ръка, да не го защитават и със своето слово?“ Пророкът е нареждал на своите ансари^[3] да убиват всеки от поетите, които осмиват неговото учение, но се отнасял милостиво към онези, които го прославяли и дори към онези, които са писали оскърбителни думи и после се разкайвали. Такава е историята на поета Каба ибн Зухейр, който заслужил смърт за едно свое жлъчно стихотворение против пророка и дори бил ранен в стълкновение с правоверните, но по-късно светлината на исляма се проляла и над него. Той създал голяма поема в чест на пророка, явил се на утринната молитва в мединската джамия и там започнал да чете пред пратеника своето произведение и когато стигнал до думите: „пратеникът е ослепителен меч от индийска стомана, оголен от самия аллах“ — трогнатият Мохамед наметнал на раменете на поета собственото си наметало, след което тази поема така и била наречена „Наметалото“. И в тази поема има думи, написани сякаш за тебе, Хурем. Чуй: „Когато тя се усмихва, показват се влажните й от слюна предни зъбчета, сякаш тя е извор на сладко вино, до което ти се иска дваж да се докоснеш, вино, смесено с чиста студена вода, взета от криволичещия в долината поток, над който летят северни ветрове.“

Аз ще ти кажа: „О, моя госпожо, измъчи ме ти мене!“

Тя отговори: „О боже! Тогава мъчи ме и ти мене!“

След два месеца Хурем боязливо каза на султана, че очаква дете. Вълнението му беше толкова голямо, че той неочаквано дори за себе си започна да й декламира в унес стихове от древните поети Джеляледин Руми и Юнус Емре и цялата нощ премина в блаженство и радост, в спотаено звучене на тайнствени слова за сливането на човешките души в една възвишена същност.

В щастлив миг седяхме с тебе — ти и аз,

две форми и две лица — с една душа — ти и аз.

Полусянката на дърветата и песните на птиците

ни даряваха с безсмъртие — нас двамата,

когато слизахме в градината безмълвна — ти и аз.

Изгряват на небето звездите да ни видят възхитени,

да им се явим като прекрасен месец — ти и аз.

Нас двамата вече ни няма, в екстаз в този миг сме се слели,

на тълпата суеверна и зла ненавистни — ти и аз.

През тази нощ султанът искаше да бъде особено великодушен. Може би съжаляваше, че е късна нощ, че не може веднага да прояви цялото си великодушие към Хурем и е принуден да чака утрото, за да съобщи на валиде ханъм, главния евнух и целия харем, на целия Стамбул и целия свят колко му е скъпа тази малка девойка, от която сега чака син и наследник и която ще направи султанка, царица на своята душа и царица на всички души в неговата империя. Ала до утрото беше още далече, до сина — още по-далече, затова трябваше да се задоволи само с думи и той ги лееше щедро от неизчерпаемите извори на своята памет, с която засега не можеше да се състезава дори силната като глициния памет на Хурем: „Все едно ела, все едно бъди такава, каквато си, ако искаш — бъди неверница, огнепоклонница, идолопоклонница, ако искаш — бъди хиляда пъти разкаяла се, ако искаш — бъди сто пъти нарушителка на разкаянието, тези врата не са врата на безнадеждност, каквато си, такава и ела.“

И вече когато Хурем заспа, той шепнеше над нея, като приспивна песен, стих от Юнус Емре — твърде простия за султаните поет, но толкова подходящ за дадения момент:

И ще застанем с тебе двама на един и същи път,

ела, о сърце, да идем при приятеля.

И ще станем с тебе двама хора със една съдба,

ела, о сърце, да идем при приятеля.

Не ще се разделиме с тебе,

ела, о сърце, да идем при приятеля.

Спящата Хурем му се струваше безсмъртна. Плахо се докосваше до копринените й гърди и усещаше безсмъртието й. Тя спеше като лодка върху тихи води, пълна с живот, огън и скрито движение. Като змиите тя никога не се изпотяваше, от нея лъхаше сух огън дори и когато беше спяща, той изгаряше Сюлейман, превръщаше го във въглен и пепел. Най-сетне той намери жена, която го убеди, че на света съществува нещо по-важно, по-ценно и по-високо от неговата недостижимост. Какво точно? Тя самата. Само тя. Беше за него утоляване на жаждата, забрава и възкресение, даваше му освобождаване от всичко, прилично на сладка смърт. Тогава той забравяше дори себе си, освобождаваше се от себе си и знаеше само едно: без тази жена не може да живее, без любовта си към нея, без нейната любов светът ще загуби цялата си прелест, всичките си краски и най-страшното — ще загуби бъдещето си. Понеже любовта е като изкуството, обхваща и онова, което реално съществува, и онова, което трябва някога да настъпи.

Кому да разкажеш за тези неща? Хурем го знаеше и бездруго, а никой повече няма да те разбере, няма с кого да го споделиш. Може би само с Ибрахим, с когото отдавна не беше се усамотявал, понеже бе увлечен по Хурем, а него бе оставил на насладите с младата му жена.

Сякаш за да даде възможност на Хурем напълно да почувствува високото щастие да носи в себе си султанското семе, Сюлейман заповяда в харема никой да не я безпокои, дари й отдих и уединение за няколко дни и нощи, а сам се отдаде с усърдие, което можеше да изглежда прекомерно, на държавните работи; после, като възобнови стария обичай, се затвори в покоите на Мехмед Завоевателя със своя любимец Ибрахим. Такива продължителни разлъки при тях не бяха чести и новата среща всеки път се поливаше щедро с вино, а щом изпиеха първите чаши, те изпълняваха на два гласа религиозен химн като дервиши от ордена руфаи. Така беше и този път. Сюлейман, дяволито поглеждайки Ибрахим над златната чаша, започна с това, което в играта принадлежеше нему:

— Погледът ми зърна и обикна красавец араб. Ох! Ох!

— Макар и да е араб, много е изискан — мигновено отговори Ибрахим.

Сюлейман остави чашата и притисна ръце до сърцето.

— Казах му: „Момко Шамун, да не си ти от Дамаск? Ох! Ох!“

Ибрахим, като се усмихваше, бавно поклати глава:

— Не! Не! Не съм аз от Дамаск, а от Халеб. Ох! Ох! Единият пита, другият отговаря, задълженията са отдавна и твърдо разпределени, а след възкачването на Сюлейман на престола разпределението се затвърди още повече. Всъщност Ибрахим в положението си на Сюлейманов любимец и довереник беше благодарен на обстоятелството, че никога не даваше воля на вродената си наглост, умееше да се сдържа и при това го правеше незабелязано, като отстъпваше винаги първото място на своя повел ител и му внушаваше по всякакъв начин мисълта, че са равни сякаш във всичко и никой от тях в тези нощни беседи не взема връх. След песничката на дервишите биха могли да кажат нещо от неприличните поеми на Джафар Челеби или от пиянските стихове на Иляс Ревани, но пръв трябваше да започне султанът или пък ако не започваше, поне с намек да покаже на Ибрахим какво очаква от него.

— Ти ме забрави — с укор произнесе Сюлейман.

— По-скоро бих забравил собственото си име, ваше > величество — плесна с ръце Ибрахим, искрено обиден от такъв упрек.

— Нима може да се сравни скучният султан със сладката Кисайя? — присви очи Сюлейман, подтиквайки Ибрахим към простодушна игривост, в която намираше отдих от постоянното напрежение на властта.

Ибрахим узна един от първите в двора за неочакваното увлечение на султана по робинята-роксоланка и се тревожеше за това увлечение може би повече дори от валиде ханъм, понеже то можеше да засегне не само по-нататъшната му съдба, но и направо живота му. Знае ли вече султанът, че роксоланката е подарена в харема му именно от него, Ибрахим? Ако още не знае, то кога, от кого и как ще узнае. Добре, ако увлечението премине така необяснимо, както беше и започнало и Сюлейман забрави за малката робиня и не вземе да проучва откъде се е появила в харема. А ако стане непредвиденото? Ако този непостижим човек приближи до себе си Хурем задълго и я направи своя жена? Досега Ибрахим беше в ръцете на валиде ханъм, сега зависеше и от Хурем. Ами ако тя изведнъж си спомни как я бяха купували на Безистена, как той, Ибрахим, я беше повикал в своята спалня, а после, изпращайки я вече в султанския харем, беше пожелал да види младото й девствено тяло? Колко жестоко ревнив е Сюлейман към своите жени, Ибрахим знаеше още от Маниса. Веднъж, като видя как един млад скопен жребец се мъчи да скочи върху кобила, шехзадето учудено попита коняра: това случайно ли е, или скопеният жребец може наистина да направи нещо с кобилата.

Грубият коняр само се засмя на тази наивност на принца.

— Случва се скопецът да се справи по-добре от жребеца, а случва се жребецът да не може да замени в тая работа скопеца.

— Но нали е лишен от пол? — не мирясваше шехзадето.

— Но не е лишен от принадлежности!

— Ами тогава евнусите? — беше попитал Сюлейман Ибрахим, като че ли той можеше да разбира тези неща по-добре от един роден мюсюлманин.

Ибрахим сви рамене. Но умът на Сюлейман беше такъв, че влезеше ли нещо в него, засядаше здраво и задълго. Той започна да разпитва своя възпитател Касъм паша и да се мъчи да разбере как са кастрирали робите в Египет, откъдето е произлязъл този нечовешки обичай в дворовете на персийските шахове, селджушките ханове и неговите предшественици от рода на Османовци, а след това заповяда да направят преглед на всички евнуси и безжалостно да ги лишат от всичко мъжко, та и следа да не остане. Когато Касъм паша внимателно намекна, че не всички ще издържат толкова тежко изпитание, особено възрастните евнуси, тоест най-преданите и опитните, Сюлейман само изкриви уста:

— Толкова по-зле за тях.

Същото направи и в Стамбул, като преполови евнусите и в харема, и в двора. Сега те не заплашваха султанските жени с нищо, дори малка нужда нямаха с какво да свършат и бяха принудени да носят в гънките на чалмите си сребърни тръбички за тази цел.

Така че Ибрахим можеше лесно да си представи какво би го очаквало, ако султанът узнаеше за произхода на своята любима и за нощите, които беше прекарала в неговия дом на Атмейдан. Спасението беше може би само в надеждата, че робинята ще омръзне на султана преди той да започне да се интересува как е попаднала при него или пък — и на това трябваше да се надява повече от всичко — че нито валиде ханъм, нито самата Хурем ще издадат Ибрахим: едната — за да не бъде в съучастие с гърка, а другата — за да остане завинаги пред султана вън от всички подозрения. Но това бяха все пак само надежди, а какво ще стане в действителност, никой не можеше да каже предварително, дори и самият Ибрахим, въпреки своята проницателност и острота на ума. Утешаваше го, че султанът не беше променил засега отношението си към своя любимец, значи още не знаеше нищо. Иначе не би простил.

За младата жена на Ибрахим султанът също заговори очевидно не случайно. Може би увлечението му по малката Хурем беше така силно, че той нямаше търпение да се похвали с нейната красота и прелестите й, но високото му положение не позволяваше да направи това дори и пред Ибрахим и Сюлейман призоваваше своя любимец към откровеност: нека да хвали своята Кисайя и в тези възхвали ще се отрази като в огледало увлечението на султана. Но в същото време Ибрахим се поколеба — да заставя султана да сравнява любимата си с любимата на своя поданик (макар приближен, макар любимец!) — няма ли да бъде това оскърбление за неговото високо достойнство, особено като се вземе пред вид и тежкият Сюлейманов характер? Султанът няма нужда от свидетели на своите любовни забави, не са му нужни довереници за неговата мъжка страст и жената, която е обикнал дори за няколко дена, за него стои по-високо от всички жени на света, така че ако ще се говори пред него за други жени, то само пренебрежително или с насмешка.

Всички тези мисли, опасения и съмнения се стрелнаха в главата на хитрия грък така бързо, че той отговори на укора на Сюлейман почти веднага, мигновено и именно така, както Сюлейман би искал да чуе.

— Кисайя ли? — възкликна Ибрахим, разтваряйки очи, като че ли безкрайно учуден от напомнянето на султана за някаква си там незаслужаваща вниманието му личност. — Дъщерята на натъпкания с дукати дефтердар Скендер челеби ли? Няма да повярвате, ваше величество: мирише на злато!

— На злато ли? — усмихна се султанът. — На злато, казваш? Не съм чувал още досега за такива жени. Може би на амбра или мускус?

— Ама не, именно на злато, ваше величество! И ако бях стар и тя също стара и от нея лъхаше мирис на злато, бих се утешавал, че това е мирисът на благополучието. Но мирише ли на злато млада, така да знаеш — това вече не е жена, а само дъщеря на главен дефтердар. Всеки ден, всеки час и всеки миг — само дъщеря на дефтердар: това би омръзнало и на най-търпеливия, а пък аз не съм от най-търпеливите, особено в любовните забавления. Освен това тя ме държи така здраво в обятията си, както кредиторът държи своя длъжник. Живот ли е това, ваше величество?

— Май ще трябва да се помисли за истинска жена за такъв доблестен мъж като тебе, мой Ибрахиме — каза султанът, види се доволен от съкрушеността на Ибрахим, мислено съпоставяйки своето високо щастие с оскъдното щастие на своя любимец. — Ала за това ще помислим след похода — добави султанът, без да даде възможност на Ибрахим дори да благодари, но затова пък смайвайки го, както умееше да смайва само този загадъчен повелител.

— След похода? — възкликна Ибрахим. — Ваше величество, но нали не тръгваме за никъде? Ние сме в Стамбул!

— Заветите на моите прадеди налагат да изпълнявам волята им. Ибрахим мълчаливо гледаше Сюлейман. Кой друг, ако не той познаваше безграничната алчност на Османовци, затова не се опитваше да отгатва за какъв точно завет става дума този път.

Султанът отпи от чашата, напълнена от Ибрахим, помълча и след това късо кимна:

— Островът!

Обясненията бяха излишни. Ибрахим много добре знаеше, че ненавистният за Османовци остров, който ги беше дразнил и привличал още от времето на Мехмед Завоевателя, беше Родос, непристъпната крепост на християнските рицари-йоанити, които я строяха и укрепваха вече двеста години, превръщайки острова в подслон за всички християнски кораби, в убежище на корсари, които терзаеха крайбрежието на Османската империя, нападаха корабите на Високата порта, пленяваха богомолците, поели към Хиджас^[4] на поклонение в светите места, не се гнусяха от плячката, която спечелваха от християнските кораби, особено от венецианските, които бяха най-много, така че Пресветлата Република, когато ставаше дума за рицарите на Родос, всеки път не можеше да преодолее колебанията: за приятели ли да ги смята, или за врагове, тяхната страна ли да вземе, или да се присъедини към могъщите султани.

За Ибрахим султановите думи за острова бяха не само неочаквани, но и застрашителни. Посягайки на острова на рицарите на свети Йоан, султанът сякаш унищожаваше и онези малки остатъци от лична свобода, които Ибрахим пазеше дълбоко в душата си, спомняйки си някога своето детство и своя малък остров край Гърция, сред топлото море с удивително прозрачна вода. Беше роб на тези отколешни синове на материка, живееше сред тях, нагаждаше се към техните обичаи и в същото време се чувствуваше над тях, може би благодарение именно на островния си произход. Когато обаче непобедимата вълна от жилести османски тела залее и островите, тогава край на неговата душевна независимост и той знае в какво ще трябва да търси опора. Всеки човек се стреми да бъде остров и властелините навярно добре го знаят и за нищо на света не искат да позволят на хората такава непристъпност и независимост.

— Ваше величество — възкликна Ибрахим, — аз вярвам, че ще изпълните завета на вашите велики прадеди!

— Не може и да бъде другояче — спокойно отговори Сюлейман, без да долови ни най-малка неискреност в Ибрахимовия глас, — и ще започнем да се готвим за това ако ли не днес, то още утре. Ти си първият, комуто откривам заветното си намерение. Не знам само ще те пусне ли от здравите си обятия Кисайя, която те държи, както кредитор държи длъжника.

Те дълго се смяха на Кисайя и на самия Ибрахим и завършиха нощта с четене на такива цинични стихове на Джафар Челеби, че дори един само ред, чут от султана от нечия уста, би бил достатъчен този човек да изгуби главата си. Но даже великият султан има право на почивка от държавните работи и единственият човек, който можеше да знае това, беше Ибрахим.

В похода срещу Родос той си оставаше великият соколар и пазител на покоите в султанските дворци, а също любимец на падишаха, човекът, на който беше дарена честта да язди до дясното стреме на султана. Той не стана нито везир, нито съветник на султана, пък и не се стремеше към такова положение, разумно отстъпвайки мястото на прославените вече воини, особено на онези, които бяха показали чудеса от смелост край стените на Белград. Вярно, като се сроди със Скендер челеби и стана още по-голям приятел на Луиджи Грити, Ибрахим можеше сега да се смята за един от най-богатите хора на Високата порта и охотно влагаше и свои средства в приготовленията за големия поход, разчитайки ако не на незабавни печалби, както постъпваха Скендер челеби и Грити, поне на сигурно укрепване на султанската благосклонност. Така че когато се дялаха греди, тъчеше се платно за корабите, ковяха се котви, лееха се топове, приготвяше се барут, сушеше се месо, натяга-ха се бойни тъпани и се шиеха зелени и червени байраци, всичко това се правеше не само със средства, отпуснати от султанската хазна в Йедикуле, а и със средства на Ибрахим паша. Сега беше всеки ден със султана. Принадлежаха му не само дните, но често и нощите, навярно страстта на Сюлейман към роксоланката вече преминаваше и Ибрахим завоюваше поредната победа, а това си струваше дори острова, та и всички други острови от неговото родно море!

Неочаквано на Дивана великият везир Пири Мехмед паша се изказа против похода срещу Родос. Още край Белград той често боледуваше и беше отстраняван от задълженията на сераскер, така че султанът беше принуден да разчита ту на втория везир Мустафа паша Чобан, ту на такива прославени свои бейове като Ахмед паша или Бали бей. Сега старият Пири Мехмед не само че сам отказваше да тръгне към Родос, но не съветваше и султана да го прави. Всички очакваха тежкия султански гняв, но Сюлейман беше милостив, та дори остави Мехмед паша велик везир и го назова свой наместник в Стамбул по време на отсъствието си, а за сераскер назначи Мустафа паша. Последният беше станал везир още при Селим благодарение не на някой друг, а именно на Пири Мехмед. Веселият красив босненец Мустафа, който се приспособяваше леко към всичко, заради което му бяха дали и прякора Чобан, беше обикновен капуджия при Пири Мехмед, после беше станал капуджибашия и така се беше харесал на великия везир, че той се беше осмелил да предложи на султан Селим да направи Мустафа везир. Селим беше отговорил: „Още не съм се побъркал, та да правя такъв будала везир, но ако искаш да имаш и шут, вземи го.“ В египетския поход Мустафа паша прояви чудеса от храброст, издигна разкошен дом над морето, където често приемаше венецианския байло Марко Минио, Луиджи Грити и самия Ибрахим, държеше се независимо не само поради богатството си, но и защото знаеше колко много го обича новият султан, понеже край Белград Сюлейман показа, че най-високо от всичко поставя войните с безумна и дива храброст, а Чобан беше именно такъв.

Като назначи Мустафа паша за сераскер, Сюлейман му даде за жена своята сестра Хафиза, вдовицата на придворния капуджибашия, убит от султан Селим. За четиридесетгодишния паша не беше кой знае каква радост да получи в харема си жена, която вече някой друг беше държал в постелята си, ако тази жена не беше султанска сестра и ако не беше му я дал самият султан. Но въвеждайки не-знатния босненец в султанското семейство, Сюлейман даваше да се разбере, че сераскерството не беше случайно нещо за Мустафа паша, че в бъдеще го очаква и печат на велик везир и така той вече се изравняваше с надутия Ферхад паша, който презираше всички членове на Съвета на везирите заради това, че беше женен за султанската сестра Селджук, а румелийският бейлербей Ахмед паша, който с всички сили се стремеше към най-висшата длъжност в Дивана, просто беше унищожен. Ахмед паша замени стария Касъм паша, възпитателя на султана, който беше помолил да се оттегли на почивка и беше готов да отстъпи мястото си на четвърти везир дори на такава луда глава като румелийския бейлербей. Ахмед паша при Белград може би наистина беше надминал с храбростта си всички и Сюлейман още по пътя за Стамбул беше обсипал с внимание смелия бейлербей, но в същото време султанът, който се ориентираше добре в хората, виждаше, че Ахмед паша не може да служи на чужда слава. Въведен в Съвета на везирите, той беше груб с другите везири, позволяваше си високомерие дори със стария Пири Мехмед, занимаваше се с клюки. Султанът го търпеше само защото го смяташе велик воин, а без такива хора — знаеше го добре! — не може да завоюваш никакво могъщество.

Преди година Сюлейман се отправяше от Стамбул неизвестно накъде, отправяше се с невероятна пищност, водеше огромната войска, показвайки я на столицата, но без да назовава своя враг, на който тя трябваше да нанесе удар. Сега всички знаеха закъде е тръгнал султанът, но той поемаше от столицата без излишна пищност и никой не видя войската, тъй като тя се събираше отвсякъде като дъждовни капки в голям тъмен облак: част вървеше по суша, част трябваше да се прехвърли по море — от различни пристанища в различно време излязоха двадесет и девет леки и седемдесет тежки галери, четиридесет палиндри и петдесет фусти и бригантини, общо над триста кораба и всички взеха курс към бреговете на Ликия, към Родос, за да стигнат там тъкмо когато пристигне султанът със своите еничари и спахии.

В деня, когато султанът тръгваше към острова, не едно сърце се сви и тайно или открито заплакаха не едни очи, не скриваше своята печал и султанската сестра Хафиза, принудена да се раздели с любимия мъж, в чиито обятия може би не беше успяла да попадне. Само Хурем не смееше да заплаче за своя султан, макар че без него оставаше просто една малка робиня, докато не роди на падишаха син и не се възвиси с това раждане (ами ако не е син, ами ако не роди?). „Пазете се, ваше величество — каза тя през нощта на тяхната раздяла, — ако ви загубя, ще загубя всичко.“ Изплете от златните си коси тънка гривничка и я подари на султана. Залог за нейната любов ли беше, или за неговата победа? Ах, колко нетраен беше той, макар че малко неща на този свят могат да се сравнят по трайност с косите на любимата жена. Но кому можеше да разкаже Сюлейман за тази жена, за нейните думи и чудноватия й подарък? Тревога и неувереност съпровождаха този внезапен поход на новия султан и никой не би се заел да предугажда последствията му. Нали дори великият Мехмед Завоевателя не бе могъл да превземе Родос. Неговите войни се бяха вече покатерили по стените на крепостта като лъвове, пуснати от клетка, и вече искаха да се втурнат да грабят непристъпния град на рицарите, когато върху тях беше връхлетял сераскерът Месих паша: „Грабежът е забранен! Всичко, каквото има на Родос, трябва да отиде в султанската хазна!“ Това така беше охладило войните, че християните бяха успели да отблъснат тяхната атака.

Страшният Селим, завоювал Сирия, Египет и Арабия, беше започнал да изгражда огромен флот, за да нападне заклетия остров, но почина, без да успее да осъществи намерението си — сякаш някаква сила наистина пазеше християнските рицари-разбойни-ци, заседнали зад белите каменни стени и кули на острова преди двеста години, идвайки тук от Кипър.

Когато още от стените на току-що завзетия от славните ислямски войски Белград Сюлейман разпращаше гордо радостни фетхнамета за своята велика победа, той изпрати писмо и на великия магистър на родоския орден Вилие Ил Адан. Престарелият велик магистър беше доловил в султанската хвалба заплаха, затова не се зарадва на победата на Сюлейман, а отговори с твърде враждебно послание. Той се чувствуваше твърде уверен зад своите непробиваеми стени, а освен това се надяваше и на подкрепата на всички християнски владетели, за които Родос беше меч, насочен в самото сърце на нечестивците.

Осемдесетгодишният велик магистър имаше подръка някакви си петстотин рицари, а младият султан притежаваше може би половината свят! Месеците, прекарани в столицата след белградския поход, султанът използва не само за да лекува сърдечната си рана, но и за да наблюдава внимателно какво става наоколо. Новият испански император Карл се биеше за Италия с краля на Франция — Франсоа. Римският папа беше разтревожен от разкола на своята църква, внесен от немския монах Лутер. Пре-светлата Венецианска република, удовлетворена от привилегиите, получени от султана според сключения след победата над Белград договор, нямаше да изпрати за защита на Родос нито един кораб. Островът неминуемо трябваше да стане плячка на ислямската войска и това трябваше да стане незабавно.

Сюлейман изпрати на Ил Адан писмо с предложение да предаде острова доброволно. Закле се в аллах, твореца на небето и земята, в Мохамед, пратеника на аллах, във всички пророци и във всички свети книги, че ще пусне Ил Адан и всичките негови хора от острова, понеже е велик грях да пролива кръвта на мюсюлманските воини, ако земята може да се вземе без бой.

Великият магистър не отговори на писмото, пък и султанът не се надяваше на отговор.

Поведе по-голямата част от войската си по суша. Вървяха шест седмици под нежеженото слънце. За един ден минаваха толкова, колкото при обикновени условия биха изминавали за два. Султанските бостанджии изпреварваха похода, разпъваха за падишаха огромната шатра със златна топка отгоре и Сюлейман, докато неговите уморени през деня воини си почиваха за новия, още по-тежък ден, ръководеше държавните работи, съветваше се с везирите и пашите, нареждаше на своя верен Джеляледин да пише писма, наказваше и опрощаваше.

Минаваха през планински клисури, голи като търбуха на диво магаре, и през мрачни равнини, осеяни с мъртви, обгорени от слънцето хълмове.

Когато най-сетне се добраха до голите червеникави планини на Ликия, на края на които се къпеше в топлото белопенесто море непокорният Родос, при султана доведоха конийския кадия, обвиняван в злоупотреба при разпределянето на водата за напояване на градините и нивите край Коня. Сюлейман заповяда да удушат кадията пред войската, за да покажат на обикновените войници размера на султанската справедливост. Гончия от Стам-бул, заедно с други писма, неочаквано донесе писмо от харема. Хитрата Гюлфем, като нямаше възможност да се добере до султана в харема, беше подкупила старата уста хатун и тя с треперещата си ръка беше надраскала любовно послание към падишаха от неговата вярна одалиска. „Ако слабата моминска природа — пишеше с ръката на уста хатун Гюлфем — би ми позволила, без да опетня честта си, да полетя оттук при вас, владетелю мой, за да видя вашето лице, то тялото ми с цялата неудържимост на изгладнял ястреб, пуснат най-сетне на свобода, би се устремило към вас, за да докосне с устни вашите царствени нозе.“

Султанът се посмя и заповяда да изпратят на Гюлфем кутия от костенурка, украсена със злато, напълнена с отбрани перли.

Когато беше вече край стените на Родос, гончия отново донесе писмо от Стамбул, написано от същата старческа ръка, но подписано вече не от Гюлфем, а от неговата малка Хурем, писмо странно кратко и не съвсем ясно: „Думите замират на устата ми и душата ми не може да издържи толкова дългата разлъка. А бисерите разсипах, простете ми, мой велики владетелю и повелителю.“ Сюлейман не понасяше покорни като овчици жени. А мъже обичаше също само отчаяно смели, луди глави, храбреци, готови да се хвърлят и в огън, и във вода, с което сякаш допълваше сдържаността и уравновесеността на своята натура. След краткото писмо на Хурем султанът за няколко дена изпадна в мрачно настроение и не пускаше никого при себе си. Причината за неговата потиснатост не можа да отгатне никой, дори Ибрахим и личният лекар на Сюлейман, мъдрият араб Рамадан.

Градът на рицарите обграждаше в полукръг скалистия залив на острова и наподобяваше голям бял полумесец, та дори и затова трябваше да стане плячка на синовете на исляма — в това беше убеден и султанът, вярваше го и най-последният негов воин. Прехвърляха с кораби жива сила от сушата, докарваха и нагласяваха топовете, майсторяха стълби и подвижни бойни кули, обграждаха твърдината на рицарите със смъртоносен пръстен, който не можеше да пробие никоя сила. Но рицарите и не мислеха да го пробиват. Възлагаха всички надежди на отбраната. Бяха разположили флотата си в пристанището така, че не позволяваше да влязат там корабите на турския корсар Курдоглу, на който Сюлейман беше дал адмиралската титла кап-танпаша. Осем езика защитаваха Родос: французи, немци, англичани, испанци, португалци, италианци, рицари от Оверн и Прованс. Езиците бяха много, а хората малко — всичко на всичко шестстотин рицари. Старият Ил Адан разполагаше с още шестстотин критски наемници и пет хиляди гърци — жители на Родос — и това беше цялата му опора. В същото време Сюлеймановият сераскер Мустафа паша се хвалеше, че на всеки камък на обсадената крепост може да постави по един воин.

Както и край Белград, султанът заповяда да му направят навес от клони и листа, седна в него самотен и гледаше белите стени и кули на рицарската крепост, високата църква над стените и тайнствения дворец на великия магистър. Камък и камък, ослепително бял на слънцето, и нито едно зелено листенце, нито една зелена точица сред тези камъни, сякаш и душите, и сърцата на скрилите се там хора бяха също каменни. Кой се беше събрал там? Бегълци, богомолци, търговци, рицари, главорези, шмекери, хора с нечисти намерения в сърцата и с молитва на устата, морски разбойници — вечна заплаха за османските брегове. Преди четиридесет години великият магистър на ордена Пиер Д’Обюсон беше дал в Родос убежище на лъжесултана Джем, който двукратно беше опозорил рода на Османовци, като се беше вдигнал срещу брат си на борба за престола и като се беше скрил при неверниците на този остров, а после, скитайки по цяла Европа, беше приел защитата на самия християнски папа, от чиято блудна дъщеря беше най-накрая отровен като пес. Сегашният велик магистър Ил Адан, който тогава минаваше читиридесетте, беше почитан рицар на ордена и беше сменил Д’Обюсон след неговата смърт, следователно той беше също отговорен и за случая Джем. Султанът знаеше, че потомците на Джем и до днес се укриват на Родос. А издьнките на предателя трябваше да бъдат изрязани до корен! Дори само заради това крепостта трябваше да бъде превзета, за да се изпълни великата справедливост, която е призован да защитава султанът.

Под развяните знамена, под грохота на топовете и тътнежа на тъпаните, подканвани от войсковите имами, които ритмично извикваха сури от Корана, войните започнаха първия пристъп.

Сюлейман гледаше от своя зелен навес, седнал на мек килим и разтворил копринения си халат така, че морският ветрец да овяваше голите му гърди. Краката му също бяха оголени и само неизменната чалма стягаше главата му, а големите рубини сияеха на нея като алената кръв, която вече се лееше под непристъпните бели стени на Родос.

Сюлейман беше спокоен и равнодушен. Знаеше, че войската е длъжна да се бие, да умира и да побеждава. Иначе ще се измързеливи, ще потъне в пороци, пиянство и разврат, ще се вслуша в сладките гласове на лъжливи пророци и бунтари, ще стане оръдие на гладната тълпа, ще поиска да се меси в държавните работи. Войската трябва да потегля на походи, за да завоюва земя, да завладява просторите — и все за него, султана. И когато седеше в Стамбул, и на бреговете на Дунав, и тук, край стените на Родос, Сюлейман виждаше само безкрайно голямата земя и себе си върху нея. Беше се родил и раснал с мисълта, че ще бъде единствен властелин, без съперници. Скитането по земята, което преживя още в детството, разви подсъзнателна алчност: да я завземе цялата. С това започна своето властвуване и по това се стремеше да се сравнява с великите си предшественици, а дори и да ги надмине. Внезапната дива страст към малката робиня-роксоланка се стовари върху него като камък, притисна го и го потисна, той стенеше, гърчеше се, мъчеше се да се измъкне, да се освободи от нея и не можеше — напротив, като че ли с охота се покоряваше на това сладко бреме. Тръгна с войските насам, към Родос, оставяйки Хурем, понеже искаше да докаже на всички (а може би най-напред на себе си), че нищо не се е случило, че той не се е изменил и си остава велик продължител на делото на Завоевателя и на своя баща Селим Страшния, покорител на света, борец за вяра, воин на благочестието и закона. Сега седеше под стените на Родос, а в него звучаха думите на Хурем и той се измъчваше, че не може да й отговори така, както би искал, защото за това трябваше да я види тук, до себе си, или пък да бъде там, при нея. Войската се удряше в стените, разбиваше се о тях като вълна при силна буря, наоколо летяха кървави пръски, достигайки и до султана и понякога му се струваше, че навесът вече не е зелен, а кърва-вочервен. Бостанджиите отместваха навеса назад, но това не помагаше. Гинеха хиляди. Ангелите отваряха райските врати за техните души. Беше убит главният топчия. Загина един еничарски ага. Султанът ежедневно свикваше Дивана, обсипваше смелите с подаръци, даряваше им златоткани кафтани, раздавате дирлици^[5]. После извика Ибрахим и охраняван от блестящите конници, тръгна да разглежда античните руини на острова. Тук са били финикийците, гърците и персите, Александър Македонски, византийците и християните, всички са оставяли следи и всичко беше станало плячка на времето, руини, купчини — и само ветрове, море и бели облаци, нищо повече. Меланхолията на султана се засили още повече след съзерцаването на останките от древния акропол Линдос на другия край на острова. Голи брегове, жълтеникав див камък, пристанище, обкръжено с изградена от дялан камък стена, а върху стената — релеф на кораб като остророг турски полумесец. Няколко бели мраморни колони и безкрайни стъпала, които водят от пристанището сякаш към небето, широки, безлюдни — въплъщение на простора и неуловимата и непокорна пустота. Не напомня ли това простора, който той жадува да завладее и който всъщност никога и от никого не може да бъде завладян, също както и жената? Завладяваш камъните, а не простора и не човешките души. Може ли да каже, че е завладял душата на Хурем? Покори тялото й, оплоди го със семето на Османовци, а душата? Какво знаеше той за тази малка загадъчна девойка от далечна Украйна?

— Твърде много ислямски войни гинат — мрачно каза султанът на Ибрахим.

— А нима не са се родили, за да мрат? — безгрижно отговори гъркът.

— Твърде много гинат — упорито повтори султанът. Най-сетне топовете разбиха кръглата кула „Свети Никола“, най-здравата и най-голямата в крепостта и еничарите се втурнаха към отвора, но пътя им преградиха застанали един до друг рицари с черни до коленете наметала, с бели кръстове на гърдите и широки мечове в ръцете, а отпред — белогривият Ил Адан, когото не докосваха ни меч, ни куршум, и еничарите бяха отблъснати, а през нощта отворът беше запушен с големи камъни и крепостта отново се издигаше, като че ли още по-непристъпна.

Не помагаше и това, че султанът непрекъснато даряваше на Дивана везирите си със сърмени кафтани. Не помагаха и виковете на военните имами: „Сражавайте се с онези, които не вярват в Ал-лаха… докато не бъдат принудени да дадат дан като подчинени и не бъдат унизени.“

Не помагаха и поощренията на военачалниците: „Завладените камъни и земята ще бъдат за падишаха, а кръвта и имотът — за победителите.“

Седмиците минаваха една след друга, а крепостта не падаше. Една шепа рицари устояваха на стотиците хиляди султанска войска. Мустафа паша постави срещу всеки камък вече не по един, а по двадесет войни, ала крепостта не се предаваше. Огромният флот на Сюлейман не можеше да проникне в Родоското пристанище, най-големите султански топове не можеха да разбият камъните на твърдината, вълните на атаките се разбиваха на кървави пръски, войската се задушаваше от мръсотията и нечистотиите, които се натрупваха край нея като цели планини, а от изгарящото слънце не спасяваше дори морският бриз. Донесената на един от корабите от Стамбул чума ежедневно прибираше още no-страшна жетва, отколкото кървавата смърт при стените на крепостта. Тежък гняв обзе Сюлейман, който виждаше, че намеренията му тук завършват така безславно, както бяха свършили и опитите на великия Завоевател.

Султанът отстрани Мустафа паша от длъжността сераскер, като го замени със самохвалкото Ахмед паша. Мустафа паша беше изправен пред Съвета на везирите с окачена на шията сабя. Адмирал Курдоглу беше вързан на палубата и бит с тояги като най-долен апаш. Гневът на падишаха се стовари и върху новия румелийски бейлербей Аяс паша, един храбър, но твърде глупав човек със слаба памет, когото природата не бе дарила с умение да говори добре, а да чете и пише не се беше научил до четиридесет години. Случаят го беше издигнал пред очите и милостта на султана и пак случаят едва не го погуби край стените на Родос. Сюлейман отстраняваше най-доверените, най-храбрите. Мрачният страх пред непристъпността на крепостта и пред безмълвната епидемия, това небесно наказание, като че ли щеше да принуди султана да отстъпи, но в този момент от Стамбул дойде вест, че Хурем е родила на падишаха син — и всичко се промени за един ден. Цяла нощ под стените на Родос горяха огромни огньове, думкаха тъпани, пищяха зурни, виеха молли и имами. Султанът свика Дивана, раздаваше дарове и обяви, че ще нарече своя син Мехмед в чест на великия Завоевател; забравяйки несполуките, възхваляваше своите войни и каза, че може да стои и цяла зима под стените на крепостта, докато тя не падне в ръцете му като зрял плод. „Гърците са обсаждали един град четиринадесет години заради една жена с неприлично поведение — весело заяви султанът, — та нима моите войни не могат да издържат една зима?“

Наистина трябваше да изтърпят и есента, и зимата, и неспирните дъждове, и дори мокрия сняг, който падаше над Родос може би за първи път от векове. Всичко се обръщаше срещу Сюлейман, но той се беше заклел да издържи и да победи, иначе не искаше да се завръща в Стамбул при своята Хурем султанката и при малкия Мехмед.

Войската на султана се би за Родос още два месеца, умирайки под изстрелите на защитниците на крепостта и от чумата, и едва в навечерието на Рождество 1522 година последните бранители издигнаха над руините бяло знаме и султанът прие да преговаря с великия магистър Ил Адан за предаването на крепостта. Обсадата се проточи половин година. Сто хиляди от ислямската войска легнаха под стените на Родос, само за да може султанът да се възкачи на златния трон на рицарите под пурпурния балдахин. Покрай него минаха печалните остатъци от родоските рицари начело с великия магистър, спуснаха се към пристанището и отплуваха да търсят ново убежище. Озоваха се на неаполитанското крайбрежие, близо до местата, където някога Вергилий бе извел на брега храбрия Еней с остатъците от знаменитите троянци. Едва след десет години рицарите-разбойници получиха от испанския император Карл V скалите на Малта, където се задържаха двеста и петдесет години, докато се намери сила, която да ги сломи окончателно.

Но всичко това щеше да стане по-късно, а сега техният единствен кораб с четириъгълно латинско платно излизаше от пристанището и в тронната зала на ордена тържествуваше султан Сюлейман.

Султанът беше страшен и загадъчен, непобедим властелин на сушата и морето. Никой не можеше да проникне в мислите му, дори най-близките не издържаха тежкия му поглед. На Ибрахим каза за великия магистър: „Жал ми е, че прогоних този честен старец от неговия дом, от неговата светиня.“ С нетърпеливо движение на ръката отпрати дворцовия астролог, който му съобщи, че около Родос през това време от ислямската войска са завоювани десет острова и крепости — числото, което е знакът за неговото щастие в живота.

Сюлейман седеше в студената каменна зала и мислеше как ще се върне в столицата. Ако не беше удържал победа, не можеше да го стори. Седеше сред твърдите камъни и пръстите му незабелязано си играеха с копринената гривничка от косите на Хурем…

Войската недоволствуваше. На острова паднаха сто хидяди, а плячката беше нищожна. В Стамбул чумата косеше още по-страшно. В Дивана започнаха разногласия заради Ахмед паша, който бе станал нагъл след победата над острова, приписваше всичко на себе си и се домогваше до поста велик везир.

Султанът наблюдаваше всичко това равнодушно и мрачно. Никой не можеше да проникне в тайните му мисли.