Павло Загребелни
Роксолана (21)

ЖЕНАТА

И когато, двадесетгодишна, роди на Сюлейман три сина и дъщеря, когато победи всички съперници и се издигна над харема, когато превъзмогна пречките, зловещата сила и дори самата себе си — тогава у Роксолана се появи мисълта за величие.

Беше й се паднало да живее във века на титани. Микеланджело и Леонардо, Тициан и Дюрер, Лутер и Макиавели, Мюнцер и Мор, Рабле и Босх откриваха това столетие на гении, а трябваше да го завършат Монтен и Челини, Сервантес и Шекспир. Вазари пишеше: „Безкрайно много са даровете, били те естествени или свръхестествени, които виждаме да валят по волята на небесата към хората и често да струпват у една единствена личност така много красота, изящност и талант, та каквото и да стори такъв човек, всяко негово действие да е тъй божествено, че оставяйки зад себе си всички други хора, да се открои като щедро дадено му от бога, а не придобитото по човешка заслуга.“

Кой от смъртните имаше дързост да се сравнява с титаните? И можеше ли да се стреми към величие неизвестното момиче от Украйна, жестоко хвърлено в робство и лишено от свобода? Ако върху някого наистина се изсипваха небесни дарове, на нея й беше отредено може би само неверие и отчаяние. Ако благодарение на свръхестественото душевно напрежение беше съумяла в робството да си извоюва свобода, засега това беше само свобода в любовта. Би ли могло да има за жената нещо по-ценно от свободата в любовта? Но нали тя цялата се основава на зависимост, която те хвърля отново в робство, наистина доброволно и сладко, но все едно робство, а в робството не може да има величие.

Когато зад вратите на двореца вилнееха еничарите, хиляди пъти си представяше смъртта, притискаше до гърди малките си деца и умираше заедно с тях, едва сега узнала истинския ужас.

И когато оцеля, възкръсна и се роди отново, роди се вече не Хурем, а само Хасеки и Роксолана. Трябваше да заеме високо място в своето време, а не какво да е. Без да се плаши от сиянието на гениите, без да прекланя глава пред могъществото на владетелите на века, единият от които се хвалеше, че в неговите владения слънцето не залязва никога, а другият, когото тя трябваше да обича, като го ненавижда и да го ненавижда, като го обича, беше наречен заради великите си победи над света Великолепен. А по тези времена имаше и жени, които караха да се надпреварваш с тях по красота, ум, твърдост на волята и природна дарба. Даже в мюсюлманския свят като неугасваща звезда беше блеснала поетесата Михри Хатун, наричана слънцето сред жените. Беше се родила и живяла в Амасия, не бе поискала да стане робиня в ничий харем, изповядвала беше свободна любов и сама си беше избирала любимите в двора на шехзаде Ахмед, който след време беше загинал от ръката на своя жесток брат Селим. Удивителна жена! Беше се издигнала над милиони робини, възпяла беше свободната и волна любов, беше мечтала за човек, който би могъл да пожертвува дори живота си заради любовта:

Ако си влюбен, то в любовта

не пести честта и срама.

Отдай и душата си в любовта,

ако ли не — ще загубиш навеки любимата своя.

Поетесата не бе скривала увлеченията си. Имената на любовниците й бяха известни на всички: законникът Муайедзаде, поетът Гувахи, синът на поета Синан паша, Искандер Челеби. От тази необикновена жена бяха изпитвали страх дори такива талантливи хора като поетът Иса Неджати. Животът на царедворец го беше научил на предпазливост и предвидливост при избора на приятели и в проявите на симпатия, а тук изведнъж се явява някаква неудържима жена, която хвърля предизвикателства към целия мюсюлмански свят и пише пародии по неговата поезия! Обидата и яда си той беше излял в едно обръщение към Михри Хатун:

О ти, която пишеш пародии по моите стихове,

не слизай от пътя на пристойността и приличието!

Не казвай, че по размер и рима

стиховете ти приличат на стиховете на Неджати.

Макар и от три букви да стават две думи,

не са едно и също талантът и порокът.

Можеше ли тази жена да обръща внимание на нечии заплахи? Когато Искандер Челеби я беше напуснал, поетесата беше изпратила след него следните редове:

Затъжа ли, приятелю, в тежка разлъка —

ще се разтърси земята и небесният зенит.

Заплача ли някога по тебе от мъка —

сълзите ми света ще потопят.

Сякаш откликвайки на Михри Хатун, оттатък морето се отзоваваше венецианката Гаспара Стампа, умряла преждевременно от безнадеждната си любов към граф Колалтино ди Колалто. Но колко страдалческа бе нейната муза редом с бунтарската муза на Михри:

Сърцето ми чувствително, синьоре, с теб тръгна,

но мога ли амура да виня, че стана моя ти съдба!

Със тебе и сълзите ми горещи, и въздишките ми ще летят,

като приятели ще следват далечния ти път.

И ако усетиш, че те не са със тебе някой ден,

то знай, любими, че вече няма ме и мен.

Хурем също пишеше стихове. В душата й бушуваха хиляди песни, висеше над бездна, а сега вече можеше да погледне и към небето. За Европа една велможна жена-литератор беше нещо обикновено по това време. Сестрата на краля на Франция Франсоа I Маргарита Наварска със своя „Хептамерон“ беше влязла навеки в литературата. Стиховете на шотландската кралица Мария Стюарт, изпълнени с любовна страст към нейния любимец граф Бозуъл, бяха използвани, за да я обвинят в заговор и убийство на законния й съпруг. Виктория Колона, дъщерята на великия конетабъл на Неаполитанското кралство, благодарение на стиховете си се бе сближила със самия Микеланджело, а владетелката на малкото Коред-жо Вероника Гамбара благодарение на тънкото ласкателство в стиховете си беше спечелила благоразположението на папа Климент и император Карл. Но всичко това ставаше в европейските дворове, където жените още не благоденствуваха, но вече бяха започнали да господствуват, където ставаха могъщи регентки на престола като Катерина Медичи във Франция, а дори и кралици като Елизабета — дъщерята на английския крал Хенри VIII. В света на исляма такава жена можеше да предизвика не само учудване, а порицание и проклятие. Може би Роксолана беше първата от османските султанки, която се беше осмелила да пише стихове? Е и какво? Не се боеше от нищо и от никого, плахите й стихове, чийто единствен читател трябваше да бъде само султанът, бяха сякаш изпитание за тяхната любов. Изпращаше на Сюлейман в Едирне всеки ден кратки писъмца, в които се оплакваше от разлъката и самотата:

На скуката и мъката бях събеседница и пленница на отчаянието.

Аз палех факлите на моята печал по всички пътища на очакването.

Всеки ден птицата Рух летеше в небесния простор на желанието

с надежда, че някой гълъб ще донесе от вас вест

или облаче ще пролее благодатна капка в долината на жаждата.

Пишеше стихове за своя султан:

Сив сокол си планински

в простора безкраен.

В клисурите гнездо от погледа криеш.

Летиш под небесата самотен и зъл,

и плячката по върховете хищно раздиращ.

Между бездната и небесата беше земята и на тази земя тя трябваше да се утвърди. Още от самото начало беше уверена: чрез децата! Да народи на султана синове, да даде престолонаследници, да стане тяхна майка, майка на този чужд и вражи трон. Като царица Бона, която беше родила на полския крал Зигмунд син Зигмунд Август, като Елена Елинска, която беше дала на великия московски княз Василий Иванович син Иван, който по-късно стана прославеният Иван Грозни. Великият московски княз Василий беше взел Елена Глинска за жена след като беше преживял двадесет и една година с бездетната Соломия Сабурова и накрая я беше изпратил в манастир. По-млада от Василий с двадесет и пет години, дъщеря на литовския княз Василий Глински, Елена бързо беше стъпила на шията на стария владетел. Нарушавайки обичая, беше го накарала да си обръсне брадата, беше отстранявала от двора и хвърляла в тъмница знатни боляри, а след смъртта на Василий, станала владетелка при малолетния Иван, беше сквернила царското ложе с болярина Овчина; беше заповядала да хвърлят в тъмница по-малкия брат на Василий Андрей Старицки, като му сложат желязна шапка на главата. Дори чичо си Михаил Глински беше оставила да изгние в тъмница, сякаш мъстеше за потъпканата си младост. Май наскоро след това беше умряла не от собствена смърт, а беше отровена от подкупени хора, както ставаше по това време — поне така мислеше посланикът на австрийския император Фердинанд Сигизмунд Херберщайн, който посети Стамбул след като два пъти беше ходил в Москва.

Царица Бона беше дошла в Полша, когато кримският крадец на хора караше от Рогатин малката Настася, за да я продава на робския пазар в Кафа. Беше предизвикала удивление и възторг със златистите си коси и черни вежди, а също с писаните си сандъци-касоне, в които беше докарала наистина царска зестра. От Краков Бона беше си кореспондирала с най-елегантната жена на Италия Мантуанската маркграфиня Изабела Д’Есте, която й изпращаше италиански стихове, описания на най-новите танци и модели, а също козметика, приготвяна от нейните придворни майстори.

Всъщност самата Изабела д’Есте привличаше най-много погледи, макар да не беше нито кралица, нито велика владетелка, а само съпруга на едно дребно италианско князче — Франческо Гонзага. Светлата фигура на тази жена се бе извисила над злодейството, варварството, диващината, разврата, цинизма, над потоците от подлост и моретата от кръв. Без да е красива, притежаваше особена женственост, излъчваща вдъхновение за художниците, поетите и музикантите. Не бе пропускала случай да помогне, беше писала безброй писма на влиятелни хора, зищищавайки художниците, към които се бе отнасяла като към гении, не бе пестила похвалите, измолвала беше картини и рисунки, давала беше съвети и дори малки указания. Гениалният Леонардо да Винчи беше рисувал портрета й, оставяйки за поколенията образа на тази дивна жена. Бузеста, с дълъг нос, издадена брада и изпъкнали очи, с високо чело и малка уста, в която се чете обещание, и с блясък в очите, показващ необикновен ум. Студена, решителна, съзнаваща своите цели и намерения — коя от жените не би искала да стане такава?

Роксолана би могла да изрежда знаменити жени, като дългия низ зелени перли, които й подари Сюлейман против уроки, но какво от това? Прославени с ум, целомъдрие и надареност, те до голяма степен дължаха славата и положението си преди всичко на своя произход. Бяха свободни, богати и неограничени в своите възможности. А тя? Неизвестна дъщеря на един неизвестен поп, после робиня, нещастна и отчаяна, а сега щастлива робиня — защото как ли другояче можеше да се нарече? С прелестите на младото си тяло трябваше да завладее султана, да го задържи при себе си, за да завладее и цялата негова империя. Друго оръжие нямаше. Най-страшното — не беше твърде красива. В Корана е написано: „И ще ги оженим за красиви девойки с големи черни очи.“ Не беше нито с черни, нито с големи очи. Италианският художник Фирен-цуола описваше идеала за женска красота: „Коси нежно златисти с бронзов отенък, гъсти и дълги. Челото трябва да бъде дваж по-широко от височината. Кожата ослепително светла, но не с мъртва белота. Веждите тъмни и меки, гъсти в средата и тънки по краищата. Бялото на очите е леко синкаво, а роговицата тъмна. Самото око трябва да бъде голямо и изпъкнало, най-хубавите клепачи са бели, с почти невидими розови жилчици. Ресниците не много гъсти, не много дълги и не твърде тъмни. Ухото е средно голямо, здраво и с красива форма. Носът, който определя красотата на профила, трябва меко и равномерно да се стеснява нагоре, между очите може леко да се издига, но не така, че да има орлово очертание, което не отива на жените. Устата е по-добре да бъде малка, но не твърде изпъкнала, нито пък плоска. Устните да не са много тесни и да са красиво очертани. Зъбите трябва да не са много дребни, да са добре разположени и с цвят на слонова кост, брадичката закръглена, не равна и не остра. Шията бяла и кръгла, по-добре дълга, отколкото къса.“

Разглеждаше се в огледалото и не намираше нищо, което да привлича. Челото беше доста високо, почти мъжко — добре че можеше да го скрива под пищните украшения. Веждите като гайтани, почти незабележими, брадичката остра, носът дръзко вирнат. Вярно, венецианските посланици вече бяха разнесли славата на това но-сле по цяла Европа и то ще влезе в историята като „носа на Роксо-лана“, но кой ли ще вземе да му се любува в тази земя, където жената се възприема веднага цялата като река, като планина, като нива. „Вашите жени са ваша нива, затова влизайте във вашата нива, когато пожелаете.“

Може би поне тялото й беше като на онази атинска хетера Фрина, която скулпторът Праксител беше спасил от обвинение в нечестивост, разсъбличайки я пред строгите съдии? Но каква ли красота можеше да има в това почти момчешко тяло, в тънките ръце и тесните бедра? Чудно беше, че Сюлейман намираше в това тяло наслада и то такава, че изостави харема си и комай съвсем се отказа от него.

Може би беше пленила строгия султан с добрината, която излъчваше като слънце? Не показваше своята горест, не отблъскваше със строгост и недостъпност, беше някак си като че опитомена, изящна, стъпваше гъвкаво, котешки, стрелваше с поглед сладко, покоряващо. Жена без кокетство е като цвете без мирис.

Когато роди първия син, усети сила и несъзнателно поиска да я изпробва. На разстояние биваше предана на Сюлейман, пишеше му проникновени писма, в които изливаше тъгата и отчаянието, предизвикани от разлъката, а при среща показваше слабост, нападаха я някакви неизвестни болести, пожълтяваше в лицето, заприличваше на безпомощно момче. На султана му дожаляваше за Хурем, пускаше я, след това го обземаше яд и я ненавиждаше, а на сутринта я срещаше, виждаше небесната й усмивка и разбираше, че няма да може да живее без нея никога.

Или му заявяваше, че няма да дойде при него, че всичко е свършено, че той трябва да си спомни за своя харем, а тя му е дала деца и нека я освободи от задълженията на султанското ложе. Тогава той я молеше едва ли не на колене да не го оставя — него, падишаха, пред който коленичеше едва ли не целият свят!

— Ах, ваше величество — покорно свеждаше глава Хурем, — аз съм само една жена, а жената може всеки да обиди.

Сега, след еничарския метеж, когато султанът заради нея се хвърли с нож срещу подстрекателите, може би за първи път се почувствува истинска жена, която никой още не познаваше, за която не се досещаше дори и сама.